Бети Нийлс
Зеленооката (9)

Девета глава

Понеделник започна зле. Прекарала цялата нощ в нерадостни мисли, Луси заспа едва на разсъмване и закъсня. Изпусна автобуса и пристигна в сиропиталището със закъснение, гладна и с ужасно главоболие. Но неприятностите тепърва й предстояха. Докато търпеливо слагаше лъжица след лъжица овесена каша в устата на протестиращата Миранда, се появи директорката. Луси я поздрави, учудена защо шефката й бе така мрачна. Дали заради десетминутното й закъснение? Не, не й се вярваше.

— Трябва да поговорим — забързано започна тя. — Съветът на настоятелите обсъди положението в сиропиталището и реши да направи няколко промени. Накратко, налага се да бъде съкратен един редовен служител или двама на почасова работа. Нямам думи да изразя съжалението си, но се спряхме на теб, Луси. Ти си такъв прекрасен работник и децата те обичат, но останалите две помощнички жизнено се нуждаят от парите, за разлика от теб, ако ми позволиш. Едната има майка инвалид, а другата няма семейство и разчита само на заплатата си — тя замълча.

Луси подаде нова лъжица каша и насърчително подкани детето.

— Разбирам, госпожо. Ще ми бъде мъчно, защото обичам тази работа, но е вярно, че не се нуждая от парите — тя полагаше неимоверни усилия да запази спокойствие. — Все пак бих искала да остана, без да ми се плаща…

— Бих се съгласила с най-голяма радост, Луси, но Съветът подчерта, че броят на работещите тук — със или без заплащане, трябва да се намали. Не разбирам, може би е свързано с някаква реорганизация. Но ти обещавам, че при най-малка възможност веднага ще ти се обадя — тя облекчено вдигна поглед. — Какво ще кажеш да останеш до края на седмицата? Ще ти дам отлична препоръка. Повярвай ми, направих всичко, което можах, но не успях да се преборя — и почти стигнала до вратата, се обърна. — О, имам прекрасна новина! Появиха се осиновители за Миранда — очарователна млада двойка — той е свещеник, не могат да имат деца. Идват от няколко дни, за да свикне с тях и тя още отсега им се радва.

— О, това е чудесно! — възкликна Луси с радост. — Да си има майка и баща, и то сега, когато е толкова по-добре.

— Благодаря ти, Луси!

Не й остана бреме да седне и да се терзае.

Чак у дома тя се замисли за бъдещето, но сестрите й се прибраха за вечеря и стана доста шумно. Както можеше да се предполага, те потънаха заедно с майка й в планове за сватбите, а баща й благоразумно се оттегли в кабинета. Луси, с обичайната си уравновесеност, се опита да изтика мислите за Уилям и бъдещето някъде назад в съзнанието си и се включи в общия разговор. После щеше да обмисли всичко спокойно, особено след като отмине първоначалният шок.

Този път обаче не се получи, дори стана по-лошо. Никой, с изключение на Алис, не забеляза мъката, която я гнетеше, и една вечер, когато останаха сами, тя успя да измъкне истината за работата й. Но дори с нея Луси не можеше да сподели за Уилям, а и не знаеше как да постъпи с него. Сигурно е бил самотен без Фиона и когато се е върнал, тя го е поканила и той само това е чакал. Луси не бе му отговорила нищо определено. Но се учудваше, че не бе се обадил или поне да й бе писал два-три реда, за да изясни как стоят нещата. Вярно, че се бе отбил в неделя, но дори беглият поглед през прозореца й бе достатъчен, за да забележи, че едвам сдържа гнева си. Сигурно се чувстваше като глупак. Единственото й успокоение бе, че никога не му бе признала любовта си. А пък той… Е, на всекиго се случва да промени чувствата си. Може би за известно време е мислел, че тя ще му бъде добра съпруга, а после е усетил липсата на Фиона…

Седмицата отминаваше и ето, че настъпи последният й работен ден. С усмивка на уста Луси се сбогува с Миранда и другите си малки приятели, както и с колегите си. Най-накрая отиде при директорката. Нито за миг не допусна нещо в тона или думите й да прозвучи като оплакване, а бодро заяви, че първо ще си почине и после ще потърси нова работа. Може би в Шотландия.

В петък вечер опашките за автобуса бяха доста дълги и Луси се прибра по-късно от обикновено. Всички се бяха събрали в дневната и тя реши, че моментът е подходящ да им съобщи. Не очакваше разбиране и точно така се получи.

— Лош късмет, скъпа — възкликна майка й, — но всяко зло за добро. Тъкмо ще ми помагаш с приготовленията около сватбите.

— Не беше кой знае каква работа, та да съжаляваш — заключи Полин. — Според мен беше абсолютно безперспективна.

— Ще си много по-полезна у дома — обобщи Имоджен.

Луси преглътна отговора. Да подрежда цветя и надписва покани й се струваше несравнимо по-маловажно, отколкото да се грижи за малките сирачета — но нямаше смисъл да спори по въпроса. Покорно, но с натежало от болка сърце, тя се зае с поставените от майка й задачи. А това, че за последвалите седмица-две пребледня и стана още по-затворена, бе забелязано единствено от преданата Алис. Докато се суетеше из кухнята и над печката, тя все си мърмореше и сипеше огън и жупел по адрес на виновните за мъката на нейната любимка. Дори спомена на госпожа Локит, но тя учудено я погледна:

— О, не съм забелязала, Алис. Знаеш, че Луси открай време е тиха. Е, следващата седмица приемът, даван в чест на баща й, ще я поосвежи.

Приемът в хотел „Кларидж“ бе доста грандиозно мероприятие. Госпожа Локит изхаби немалко време и усилия за тоалета си. Имоджен и Полин не останаха по-назад и двете убеждаваха Луси да си купи нова рокля.

— Нещо умопомрачаващо! — настояваха те и примирено въздъхнаха при вида на сивата шифонена рокля, която наистина не бе по последна мода, но й стоеше чудесно. Сестрите й обаче бяха категорични, че ако я облече, никой няма да я погледне повторно. Луси не им каза, че няма особено желание да я заглеждат, и уважението към баща й бе единствената причина, заради която отиваше на приема.

Когато се появи с новата рокля, никой не можа да отрече, че е очарователна с едно неподражаемо миловидно излъчване. Мнение, изразено от доктор Търлоу, който сред група приятели очакваше началото на речите. Той се извини на събеседниците си и се запъти към нея. Въпреки внушителния си ръст и солидната фигура, се движеше безшумно като пума и тя не усети приближаването му, докато шепотът му не я сепна:

— Не мислиш ли, че има за какво да поговорим, Луси? — гласът му бе приятен, но една тънка нишка потрепна стоманено твърдо и тя не пропусна да го отбележи.

— За какво? — подхвърли тя равнодушно.

— Не се преструвай, само губим време — усмивката му сякаш преобърна сърцето й. — Колко си красива! Като прелестно сиво мишле!

— Не мисля, че има какво да си кажем — тя грейна в ослепителна усмивка, предназначена за един познат, когото бе мярнала отдалеч.

Уилям започваше да упражнява неотразимия си чар и ставаше опасно. Младежът й помаха в отговор и се насочи към тях, но погледът на Уилям го възпря.

— А сега, кажи ми къде беше. В отпуск или беше болна?

— Прекалено добре ти е известно, че ме уволниха — отвърна тя със стиснати зъби. — Меко казано, „освободиха“ ме по финансови съображения, но след като си в Съвета на настоятелите, не може да не го знаеш!

— Ако искаш вярвай — не знаех. Не бях на последното заседание. А ти откъде знаеш, че съм сред настоятелите?

— Получих писмо с извиненията им. Отдолу имаше списък с имената. Да-а, след твоето имаше твърде много съкратени букви — добави тя замислено.

— Не за това става дума сега. Трябва да поговорим… Не може ли да се усамотим някъде?

Още миг и Луси щеше да забрави за Фиона.

— Няма за какво да говорим — отвърна тя хладно.

— Може би не е сега моментът — вгледа се той в упорито сведената глава и протегна ръка да хване нейната. — Няма пръстен…

Зелените й очи припламнаха.

— Още не съм хукнала да се омъжвам! — отвърна тя престорено сладко, завъртя се и изчезна сред шумната тълпа.

Целта й бе единствено да го ядоса и казаното от нея с нищо не допринесе за изясняване на недоразумението помежду им. До края на вечерта Уилям не направи друг опит да я заговори, въпреки че внимателно следеше движението й из залата. Чудно защо младият Уолтър не бе до нея, мислеше той. От своя страна Луси не можеше да си обясни къде е Фиона. Няколко пъти огледа уж случайно множеството, но никъде не я забеляза. Може би е болна…

Всъщност Фиона не бе поканена. О, колко се бе надявала Уилям да я вземе със себе си, но, уви! Може би бе време да се откаже от усилията си да го покори и да се огледа наоколо за друг… Например онзи американец, с когото се бе запознала преди две седмици — по външен вид далеч отстъпваше на Уилям, но със сигурност бе по-богат. Уилям, призна си тя, се оказа костелив орех.

За голямо съжаление, докато си проправяше внимателно път между гостите, Луси не можа да си отговори на въпросите, които я вълнуваха. Тя не чуваше почти нищо от това, което й казваха, въпреки че демонстрираше интерес с реплики като: „Така ли?“, „О?“ или „Колко интересно!“ и когато се отдалечеше, всички си шепнеха, че тя е най-милата и привлекателна от дъщерите на Локит, независимо че другите две се славеха с изключителен ум.

Уилям тайно я наблюдаваше и мислеше, че е прекрасна и някак си не му се вярваше, че ще се омъжва за Джо Уолтър. Би заложил и последното си пени, че Луси се държи някак особено, не в неин стил. Жалко, че на сутринта заминаваше за Лайден да изнесе курс от лекции, но той бе търпелив човек и когато силно желаеше нещо, умееше дълго да чака. Десет минути разговор би изяснил недоразуменията, но Луси, обикновено толкова мила и сговорчива, не бе в настроение и нещата можеха само да се влошат. След като професор Локит, почетният гост, си тръгна със семейството си, Уилям веднага ги последва.

Той не си легна веднага, а се качи в кабинета и написа кратка бележка за Луси, запечата я в плик, надписа го и помоли Тръмп да й го изпрати на другия ден. На сутринта излезе рано и потегли към Дувър за ферибота.

След няколко часа пред прага на дома му се появи Фиона Сиймур. Не очакваше да го намери, но все пак реши да му се обади за последен път, преди да се сближи с американеца. Самомнителността не й позволяваше да разбере, че интересът му към нея е повърхностен и краткотраен. Дори бе запланувала да поплаче малко, за да го разчувства… Отвори й Тръмп и учтиво, но сдържано я поздрави. Той никак не я харесваше, но лицето му остана безизразно. Изслуша невъзмутимо молбата й да види доктора и с едва прикрита радост я осведоми, че е заминал.

— Къде? Май ми спомена, но съм забравила.

— В чужбина, госпожо, не остави адрес. Ще пътува.

— Тогава ще му оставя бележка — побутна го тя и влезе.

Докато Тръмп затваряше вратата, тя не без съжаление огледа алчно разкошната обстановка — всичко това би могло да бъде нейно… Един плик на малката масичка привлече вниманието й и тя се приближи да разчете адреса. Какво ли, почуди се Фиона, имаше да каже Уилям на Луси Локит? Бе напълно убедена, че й повярва, когато му каза, че това невзрачно същество е сгодено за Джо Уолтър. Тя последва Тръмп в дневната, където той й даде лист и писалка и докато съчиняваше писмото, което всъщност не възнамеряваше да остави, напрегнато мислеше как да вземе онзи плик.

Оказа се твърде лесно. Първо каза на Тръмп, че е решила да вземе собственото си писмо, за да го изпрати на Уилям, ако научи адреса му от приятели и докато той отваряше вратата, тя се пресегна и мушна плика в джоба си. Озовала се на улицата, тя затича, в случай че Тръмп забележи липсата. Един автобус тъкмо спря на спирката и въпреки че не понасяше да се вози в градския транспорт, Фиона не се поколеба и се качи. И постъпи умно, защото Тръмп, след като затвори вратата, отиде в хола да се увери, че всичко е наред.

Но не беше. Писмото бе изчезнало.

Върна се бързо, но на улицата нямаше никой и той замислено се запъти към кухнята, където разказа всичко на жена си.

Фиона се прибра у дома и нетърпеливо отвори писмото. Злобата, разкривила иначе красивото й лице, очевидно бе предизвикана от съдържанието му, но при втория прочит в погледа й просветнаха коварни искрици. Дори и загубила надежда да подхлъзне Уилям в клопката на брака, би могла да попречи на Луси Локит да го притежава. Трябваше й някакъв повод…

За миг потъна в размисъл, а после мушна писмото в чантата си, взе такси и даде адреса на Луси. Планът й бе съвсем точен и тя натисна звънеца без колебание.

— Добро утро… Алис. Госпожица Луси у дома ли е? Мога ли да я видя. Имам да й предам нещо.

Луси бе у дома и Алис, въпреки че не харесваше госпожа Сиймур, не можа да й откаже да влезе. Покани я в дневната и отиде да повика Луси, която разчистваше един от шкафовете на тавана.

— О, точно сега ли? — притесни се Луси, но слезе долу, въпреки че не бе в най-подходящия вид за посрещане на гости. Поздрави Фиона и й предложи кафе.

— Много мило, но бързам — отвърна Фиона. — Отивам при шивача си. Ще ми трябват много нови дрехи, точно сега… — държеше се престорено и неискрено. Отвори чантата си и извади нещо завито в салфетка. — Уилям намерил това на приема снощи и му се сторило, че е твое. Сутринта замина за чужбина и ме помоли да ти го донеса.

Луси разтвори бавно салфетката. Брошката не бе нейна.

— Заблудил се е, не е моя. Защо не я отнесете в полицията?

— О, скъпа, съжалявам, че ти отнех времето. Защо ли е помислил, че е твоя? — и се изсмя престорено. — Така бяхме потънали в приказки снощи, че изобщо не се сетих да го попитам откъде му е дошла тази мисъл! О, толкова съм щастлива и развълнувана, че не мога да изрека нищо свързано! Не си предполагала, че Уилям е ужасно романтичен, нали? Но виж какво намерих в пощенската си кутия сутринта! — на лицето й цъфна ангелска усмивка и тя разгъна някакво писмо. — Не можех да не споделя с някого — поезия, скъпа, виж какво ми пише:

„Скъпа моя любима, нали знаеш какво казва Уърдзуърт?

«Миналото е забулено в мъгла,

а бъдещето бляскаво зове ни…»

Надявам се, че и ти мислиш така. Когато се върна, ще поговорим…“

— Не мисля, че трябва да споделяте това с мен — прекъсна я Луси с твърд спокоен глас. — Желая ви много щастие.

— Какво мило същество си, Луси! — възкликна Фиона с възторг. — Толкова великодушна, особено като се има предвид колко обичаше Уилям.

— Уилям е много мил човек и несъмнено има доста хора, които го обичат — изправи се Луси. — Дано намерите притежателката на брошката, сигурно е доста разтревожена — тя се изправи до вратата с усмивка на уста, което й струваше немалко усилия. — Надявам се да не закъснеете за шивача си.

Когато външната врата хлопна, Луси се обля в сълзи. Отношенията й с Уилям не бяха такива, каквито й се искаше, но все пак хранеше надежда, че може да се оправят. А сега на всичко бе сложено край! Оказала се бе кръгла глупачка — защо не каза „да“, веднага щом й предложи?! Но след като не можа да изчака, значи всичко е било само моментен импулс! Може би онзи ден се е скарал с Фиона и е искал да й отмъсти…

Алис излезе от кухнята, подаде й голяма носна кърпа и я отведе да седне на един стол.

— Разкажи ми сега всичко, мила! Тази жена вечно причинява някому злини, трябваше да…

Луси изля цялата си душа и сякаш й стана по-леко — Алис бе единствената, която можеше да я разбере, с изключение на Уилям, но нима имаше някакъв смисъл…

Тя изпи две чаши чай, успокоявана от напевния глас на Алис, като се чудеше какво да прави. Да сложи малко дрехи в един сак и да замине надалеч при някои роднини? Да остане и да се преструва, че нищо не се е случило? Да направи наистина нещо отчаяно, да се присъедини към някоя хуманитарна мисия в развиващите се страни…

Някой звънеше на външната врата.

— Кой е? Не пускай никого, Алис! Кажи, че няма никой. Алис отвори и се озова срещу развълнувания, иначе достолепен господин Тръмп.

— Имам спешно съобщение за госпожица Луси! Много е важно!

— Тя не се чувства добре и ми каза да не каня никого.

— Кажи й, че се отнася за нея и за доктор Търлоу.

— Заповядайте! — отвори широко вратата Алис.

Влязоха в кухнята и Луси леко смръщи вежди:

— Добро утро, Тръмп. Случило ли се е нещо?

— Ами-и, и да, и не, госпожице. Трябва да ви съобщя нещо…

— За мен? Това писмо? — лицето на Луси, подуто и зачервено от плач, грейна с невероятна красота. — А тя твърдеше, че е за нея — дори ми прочете малко! О, Тръмп, никога няма да мога да ти се отблагодаря! Сега вече знам какво трябва да направя — и като го дари с най-възхитителната си усмивка, рече: — Моля, заповядай да пийнем по чаша бира и да ми разкажеш къде е докторът.

Той прие и тъжно поклати глава.

— По този въпрос, госпожице, не съм напълно сигурен. Чух, че ще чете лекции в Лайден, но дали е там точно сега — не знам.

Луси бавно кимна.

— Моите приятели там не може да не знаят. Ще отида първо при тях, а после и в Лайден.

— Толкова далеч, а ако не го намерите, госпожице Луси?

— О, ще го намеря със сигурност! — увери ги тя с щастлива усмивка. — Благодаря ти още веднъж, Тръмп! Не можеш да си представиш какво стори за мен!

Тръмп, който отлично си представяше, й се усмихна бащински.

— Е, вече ще тръгвам, госпожице. С какво ще пътувате до Холандия?

— Ще хвана някакъв самолет — тя погледна часовника си. — Предполагам, че има следобеден полет.

— В такъв случай, госпожице, сигурен съм, че докторът би желал да ви изпратя до летището. Само ми се обадете като уточните часа и ще дойда да ви взема с колата.

— Но ролсът…

— Имаме и втора кола, един малък даймлер.

— Благодаря, Тръмп, много си мил! Ще ти позвъня.

 

 

Едва по време на полета, седнала притеснено между масивна госпожа и непрестанно кашлящ господин, Луси се замисли за необичайната си постъпка. Бе резервирала място, приготвила бе пътната си чанта и бе дала инструкции на Алис, а накрая бе написала кратка бележка до родителите си. Сигурно щяха да останат учудени, но надали ще се притеснят — самите те непрестанно пътуваха.

Скипол вече се мерна под тях, а тя все още нямаше точен план. Бе й се сторило жизненоважно да види Уилям колкото се може по-скоро, но сега, вече в Холандия, се колебаеше как да постъпи. Може би Фран ще й помогне…

Автобусът я отведе от летището до Амстердам, после взе такси до гарата, а оттам — влака до Утрехт. Когато таксито спря пред дома на Фран и Литрик, вече се свечеряваше. Къщата, скрита сред градината, сякаш я мамеше. Тя нетърпеливо позвъни и изведнъж се почувства неловко.

Тръг отвори вратата и за нейно успокоение, я посрещна с усмивка, без ни най-малка изненада.

— Радвам се да ви видя отново, госпожице Локит! Ще потърся госпожата…

Фран вече тичаше по стълбите.

— Луси, колко се радвам! Ще останеш, нали? Не, никъде няма да те пусна! Тръг, моля те, нека госпожа Тръг провери дали стаята на госпожица Локит е в ред — вече отваряше вратата на хола и като й направи път да мине, извика: — Литрик, виж кой е тук! Не е ли страхотна изненада?

Седнал на пода, Литрик майстореше замък за първородния си син. Той се изправи и Луси тревожно се взря в лицето му — не, нямаше нищо, освен радост от срещата.

— Съжалявам, че се появих така ненадейно — започна Луси, — но се налага да видя Уилям, а Тръмп не можа да ми каже нищо определено.

— В такъв случай си дошла на най-подходящото място — отвърна мило Литрик. — Уилям е отседнал у нас, но тази сутрин, за съжаление, замина за Грьонинген и ще се върне чак утре вечер.

— Това е на север, нали? Мога да взема някой влак…

— Не и тази вечер, скъпа, защото не е много близо — около двеста километра, два часа и половина път. А и какво ще правиш като пристигнеш? — той улови погледа на Фран и устните му едва забележимо потрепнаха в усмивка. — Ще вземеш колата на Фран и ще тръгнеш утре сутринта.

— О, прекрасна идея! Няма ли да ви притесня?

— Ни най-малко, но току-що си помислих, че може би е по-добре Тръг да те закара, за да върне колата. Ти, разбира се, ще се прибереш с Уилям.

— Хм, може би! — очите й заблестяха като смарагди. — Няма да му казвате, че съм тук, нали? Може да не иска…

— Нито думица, бъди спокойна! Скъпа, заведи Луси до стаята й, а после ще пийнем и ще поговорим.

Те не направиха ни най-малък намек за целта на посещението й, а я питаха за семейството й и за сираците, като със симпатия я изслушаха, когато им разказа как е загубила работата си. После вечеряха и Луси си легна с намерението да репетира онова, което ще каже на Уилям, но вместо това веднага заспа.

 

 

След закуска потеглиха с Тръг.

— Не съм сигурна, но Уилям като че ли спомена, че имал лекция сутринта. Тръг ще те отведе до университетския комплекс. Уилям ще изнася лекция в аулата.

Фран я прегърна, като подчерта, че ще ги чака за вечеря, дори по-рано. Ведрото й настроение и липсата на каквото и да било учудване от появата на Луси, поотпусна опънатите й до краен предел нерви. Приятелският разговор с Тръг също й подейства успокояващо, но когато, застанала пред сградата на университета, проследи отдалечаващата се кола и решителността й се изпари. Но нямаше връщане назад и Луси смело премина под високата аркада на старинната сграда. Величественото фоайе с мраморен под тънеше в полумрак, а от стените я наблюдаваха образите на отдавна мъртви учени. Тя смутено се огледа и забеляза Уилям в дъното, до внушителното стълбище, да разговаря с двама по-възрастни мъже. Стори й се далечен и строг, както винаги безупречно облечен… Но тя бе решила да не позволи това да я смути и прекоси огромното мраморно пространство, което ги разделяше. Бе изминала около една трета, когато той я забеляза, каза нещо на събеседниците си и се отправи към нея. Изненадан или радостен, той не издаде емоциите си, но какво значение имаше това?

Тя застана пред него и всичко, което бе мислила да му каже в този миг, излетя от главата й.

— Трябваше да дойда — пое си тя дъх, — заради Уърдзуърт, нали знаеш, онзи стих. Когато тя ми го прочете, разбрах, че трябва да ти отговоря…

Уилям пое ръцете й. Още миг търпение.

— Разкажи ми, скъпа! — насърчи я той с онзи успокояващ настойчив глас, предназначен за малките му уплашени пациенти.

Луси вдигна лице — доверчиво, грейнало от любов.

— Тя дойде вчера сутринта — каза, че си я помолил да ми донесе някаква брошка, която си намерил на приема и си помислил, че е моя. Едва по-късно разбрах, че е било измислен повод — Луси се намръщи. — Аз никога не нося брошки — замълча, достатъчно дълго, за да му даде възможност да се намеси.

— Фиона ли? — попита той.

Луси кимна.

— Видяла писмото, адресирано до мен, у вас на масичката и го взела, като издебнала Тръмп. После дойде у дома и каза, че било за нея от теб… — усмивката и помръкна при спомена и по страната й се търкулна самотна сълза. — Искаше ми се да умра… — докторът извади снежнобяла кърпичка от джоба си, изтри сълзата и тя продължи: — После дойде Тръмп и ми разказа всичко — тя си пое дълбоко и мъчително въздух. — И реших, че непременно трябва да дойда.

Фоайето се изпълваше с хора — студенти и възрастни плешиви професори — цялото това гъмжило бръмчеше около тях, сякаш не съществуваха. Луси изобщо не ги забелязваше, също както и докторът.

— Един въпрос, скъпа — онези слухове за теб и Джо Уолтър…

Тя си спомни думите му защо няма пръстен на ръката.

— О, да не би тя да ти е казала… Искала е да те накара да си помислиш, че Джо и аз… За да се съгласиш да се ожениш за нея!

— Ами… Може би трябва да ти повторя, че никога не съм желал да направя подобно нещо? — все още стискаше ръцете й в своите. — Единствената жена, за която съм искал да се оженя, това си ти, сърце мое, и го усетих още в първия миг, когато те видях в клиниката.

— Е, аз го осъзнах малко по-късно — отвърна тя плахо.

Той я пусна за миг, огледа се и отново я хвана за ръката, като си запроправя път през тълпата.

— Къде отиваме?

Уилям не й отговори, но зави по тъмен тесен коридор и отвори една врата. Изпод плътните тъмнозелени завеси се прокрадваше оскъдна светлина. Луси забеляза кожени фотьойли. Той я пусна да мине пред него и затвори вратата.

— Заседателна зала — обясни той. — Но никой не я посещава през останалото време — внезапна усмивка озари лицето му.

О, под този строг официален костюм се криеше мъж, който щеше да стане прекрасен съпруг! И въпреки че знаеше отговора, тя попита:

— Защо ме доведе тук?

Той я взе в обятията си.

— Защото искам да ти кажа, че те обичам повече от всичко на света и след като изясних напълно този въпрос, възнамерявам да те целуна — но и двете неща предпочитам да направя в отсъствие на публика.

Тя го отклони от това му намерение.

— Уилям, мислиш ли, че можем да се оженим преди Полин и Имоджен? Имаш ли нещо против?

Отговорът бе страстна и дълга целувка.

— Моя ненагледна любов, не само че нямам, но настоявам да го направим. Тиха сватба по специална заявка в следващите една-две седмици.

Страхотно, помисли си Луси. Но смирено отвърна:

— Както кажеш, Уилям — и му поднесе устни.