Бети Нийлс
Зеленооката (7)

Седма глава

Пътуването премина приятно. Някъде около пет часа колата спря пред дома на Луси и докторът слезе да й свали багажа, а после натисна звънеца. Алис ги посрещна сърдечно, покани ги вътре и като предложи чай, им съобщи, че Имоджен и Полин ще се приберат едва в неделя вечер. Загрижена да не би Уилям да се почувства длъжен да й предложи някакво развлечение, Луси забързано обяви:

— О, добре, тъкмо ще имам един ден да си оправя багажа на спокойствие — с малко закъснение добави и собствената си покана за чай, но когато той отказа с усмивка, тя учтиво рече: — Приятно прекарване на вечерта!

Той не отговори, а само продължи да се усмихва.

— Надявам се да се виждаме от време на време. Консултациите на Миранда ще продължат, а ти сигурно ще я придружаваш.

Тя кимна и скалъпи нещо като усмивка, пометена от горчивото разочарование, че Уилям не възнамерява да се срещат по друг повод, освен в клиниката. И добави няколко формални забележки относно прекарването им в Холандия — всъщност, напълно безсъдържателни, но поне запълваха времето, докато той се качи в колата. Тя му помаха весело от стълбите, а после влезе вътре и избухна в плач.

— Нещата никога не са толкова зле, колкото изглеждат — успокои я Алис и майчински я прегърна. — Седни, пийни чаша чай и хубаво се наплачи, щом ти се иска, а после ми разкажи как прекара.

И така, Луси я послуша и със Симпкинс на колене и чаша чай в ръка се впусна в подробно описание на двете седмици в Холандия. Дори и да забеляза липсата на информация за доктора, Алис не го коментира. Вместо това заключи:

— Прекарала си две прекрасни седмици, госпожице Луси, помни това! А сега иди си измий лицето и телефонирай на милата госпожица Фран да й кажеш, че сте пристигнали. Имаш и бележка от сестрите ти.

Освен вече наученото от Алис, бележката съдържаше бегли предположения, че е прекарала добре. Луси я прочете два пъти и отиде да огледа подпухналото си лице в огледалото.

— Чудесно би било да се разтопя в самосъжаления — рече тя на отражението си, — но каква полза? Започвам офанзива!

Алис бе приготвила пиле в йенско стъкло и ябълков пай и докато похапваха, поговориха за предстоящите сватби, за роклите й на шаферка, тя сподели, че с нетърпение очаква да види сираците. После помогна на Алис да разтреби и, тъй като бе уморена от пътуването, се качи в стаята си. Но преди това се обади на Фран.

— Добре ли пътувахте? — поинтересува се Фран. — Сигурно сте се отбили да хапнете някъде — тръгнахте толкова рано!

— Да, наистина, хапнахме, преди да се качим на ферибота. А тук пристигнахме точно за следобедния чай.

— Ще излизате ли на вечеря?

— Ами-и, не — Уилям имал някаква запланувана среща, а пък и аз съм доста уморена.

Побъбриха още няколко минути, най-после Луси обеща да позвъни към края на седмицата и затвори.

С оставянето на слушалката Фран се обърна колебливо към Литрик:

— Смятах, че между Луси и Уилям има нещо. Завел я до дома й, но бил ангажиран за вечеря — искам да кажа, ако я харесваше, би я поканил… Мислиш ли, че съм сбъркала, скъпи?

— Не, любов моя! — Литрик свали вестника. — Но тези неща не могат да се насилват, нали знаеш? Луси непрестанно има едно наум за онази жена, Фиона, а Уилям, освен ако тотално не греша, се държи настрана по ред причини. Дай им време.

— Но те изобщо не се срещат! — запротестира Фран.

— Скъпа, ако Уилям иска да види Луси, не се съмнявай, че ще скрои най-сложния план!

 

 

За Луси неделята премина в подреждане и грижи за външния й вид — коса, маникюр и малка разходка, но дори и да се чувстваше самотна след жизнерадостната компания през последните две седмици, не си го призна. В понеделник всички й се зарадваха — и не на последно място Миранда, чието подобрение бе значително, въпреки че все още изпадаше в изблици на раздразнение и пищеше. Потънала в ежедневни задължения, Луси не усети как времето отлетя, още повече че две от момичетата на половин работен ден бяха болни. Прибра се късно и завари сестрите си у дома.

— Трябва да напуснеш тази работа! — отсече Имоджен. — Абсолютно безсмислено е да се преуморяваш до смърт! Не си изпаднала в нужда…

— Но аз си обичам работата. Полезна е, дори и да не е престижна.

Имоджен почервеня.

— Знаеш ли, мама би се радвала да й помагаш вкъщи — особено сега, когато двете с Полин се омъжваме.

— Е, аз всяка вечер съм си у дома, а мама и татко често пътуват — и като се усмихна внезапно, добави: — Хайде да не говорим за мен! Кажете ми — какво ново около сватбите?

По-късно същата вечер позвъни и майка им — били открили нови съдове и сечива и баща им бил потънал в работа.

— Няма да се върнем още две-три седмици, скъпа. Добре ли прекара? — и без да дочака отговор, продължи: — Помоли Имоджен да дойде на телефона. Искам да знам точната дата на сватбата.

Сватбите се очертаваха като големи събития — на Имоджен през юли, а на Полин през септември, но и двете вече правеха списъци на гостите и сватбените подаръци и претегляха предимствата на финия сатен пред белия креп. Луси, копнееща като всяко момиче за бял сатен и портокалови цветчета, взе да си променя мнението. Малка сватба в скромна църква — без гости и шафери — й се струваше идеалния вариант. Може би, мислеше тя горчиво, ако някога тръгне да се жени, би си променила намеренията! Чуждите сватби се възприемат по-другояче от собствената.

Така се случи, че едва към края на седмицата видя Уилям. Но не успяха да разговарят. Тъкмо бе слязла от автобуса, когато ролс-ройсът я подмина. Фиона, седнала отпред, я забеляза и устните й саркастично се извиха в злобна усмивка. Естествено, Луси не се опита да привлече вниманието на Уилям. Този дребен епизод сякаш направи решението й да се омъжи за него напълно безнадеждно и когато на следващата вечер Полин я покани на вечеря с танци, тя веднага се съгласи. Щяло да бъде голям купон, според думите на Полин — по случай повишението на Сирил, в компанията на сестра му и зет му, няколко приятели и неженения му брат. Доста обезсърчаваща перспектива, ако бе като Сирил, помисли си Луси, но едно излизане така или иначе щеше да я разведри.

За съжаление, Луси изкара тежък ден сред сирачетата и когато се прибра вечерта, последното нещо, което й се искаше, бе да ходи на увеселение. Гореща вана и чаша чай — специалитет на Алис, позакърпиха положението. Тя се облече много старателно в сивата рокля, която смяташе, че Уилям би одобрил, повдигна си косата в кок, пристегнат с блестяща шнола и слезе долу при Полин.

— Роклята ти е красива, въпреки че не е нова — отбеляза Полин мило. — Жалко, че Имоджен не успя да дойде! Сирил ще се появи всеки момент — тя се вгледа в унилото лице на Луси. — Май се преуморяваш. Отслабнала си и побледняла. Е, нищо, една вечер навън ще те поободри.

Сирил се появи и след като прие поздравленията на Луси с подобаваща важност, потеглиха към „Савой“. Още във фоайето Луси установи — за огромно съжаление — че Бъртрам, братът, е абсолютно копие на Сирил. Нямаше как да се присъедини и към останалите приятели, защото бяха на средна възраст, а сестрата на Сирил бе особнячка, която едвам си отваряше устата, при това с такъв тъп поглед, все едно всеки път просеше разрешение.

Седнала между Бъртрам и един от по-възрастните приятели, Луси се чувстваше ужасно — нападките срещу днешната младеж се преплитаха с подробен отчет на някакво скучно съдебно дирене, гордост за Бъртрам. На моменти тя измърморваше по нещо и си похапваше. През деня имаше толкова много работа, че почти не успя да обядва и бе много гладна, но след малко и яденето се превърна в проблем, тъй като всички се обслужваха твърде деликатно и без да бързат, а възрастният й съсед занарежда за вредата от обилната храна. Луси се учуди защо изобщо е дошъл и тъкмо посягаше за втора порция от изключително вкусното задушено пиле, когато Бъртрам бутна стола си и я покани на танц. Тя послушно се изправи и цялата маса преустанови разговора си за изящните изкуства. Всички мило й се усмихнаха, особено доброжелателно — Сирил, бе й оказано изключително внимание.

Бъртрам бе отчайващ танцьор и тя се съсредоточи да избягва мечешките му настъпвания. Клатушкаха се по дансинга, а той не млъкваше, потънал в хвалби за изключителната си находчивост в случая „Бегинс срещу Потс“.

Луси, проклинайки наум подутите си крака и Бъртрам заедно с тях, учтиво подхвърляше:

— Наистина ли? Много си съобразителен, но за съжаление, аз нищичко не разбирам от право…

Груба грешка, защото той се впусна в обяснения. Тя окичи стандартна усмивка на лицето си, но когато партньорът й непохватно прегази пръстите й, не можа да се сдържи и примижа. И без това тесните обувки ужасно й убиваха. В този миг покрай тях се завъртя Фиона Сиймур в прегръдките на доктор Търлоу. Полуусмихната, тя не откъсваше поглед от Луси, която само разтегна усмивката, предназначена за Бъртрам, а доктора поздрави с доста хладно кимване.

Прииска й се да се изскубне от хватката на Бъртрам и като измести Фиона, да продължи танца с доктора; мисъл, която поради пълната си абсурдност, я изпълни със силен гняв. Изобщо не очакваше да ги срещне, и то в мига, когато болки разкъсваха краката й. За щастие, музиката замлъкна и те се върнаха на масата. Десертът й се стори като малко утешение и тя скришом, с облекчение измъкна крака от обувките.

Едвам бе опитала карамеловия мус, когато сред мъжете се получи някакво раздвижване. Тя вдигна очи и видя Уилям и Фиона, застанали до масата.

— Полин, още не съм ви пожелала щастие! — избликна във възторг госпожа Сиймур. — Трябва да поздравя Сирил! Кога ще бъде сватбата? Дочух, че и Имоджен е решила да те последва. Колко вълнуващо! — и като се разсмя звънливо, изви поглед към Луси. — А ти не изоставай!

Луси се усмихна сладко. Очите й блестяха като дълбоки тъмнозелени езера.

— Знаете ли поговорката за заека и костенурката? — мило отвърна тя. — А още по-добре — едно стихче от Джон Бъроус? Нарича се „Очакване“ — и тя изрецитира:

„Неопетнена, аз стоя и чакам кротко,

Не ме е страх от ветрове, от приливи и пустота,

Не се възправям срещу време и съдба,

Знам, скоро и за мен ще дойде радостта!“

Хората наоколо изръкопляскаха, а Полин възкликна:

— Скъпа, колко си досетлива! И как си успяла да го запомниш! Пожелавам ти да се изпълни за теб!

Фиона като че ли не бе в свои води — всъщност, поезията не я привличаше и тя я смяташе за абсолютна загуба на време. Но не загуби самообладание, а се присъедини с усмивка:

— Разбира се, че ще се изпълни! Струва ми се, че Луси ще ни изненада всички! — тя обходи присъстващите с усмивка и Бъртрам побърза да се включи:

— Искате ли да потанцуваме? Оркестърът е прекрасен.

Като че ли това бе сигнал за всички да се отправят към дансинга. С изключение на Луси, която трескаво търсеше събутите си под масата обувки.

— Аз няма да те каня на танц — прошепна гласът на Уилям почти в ухото й. — Въпреки че нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. Но подозирам, че си събула обувките си под масата! Не ти ли се струва по-приемливо да си купиш други? И престани — аз ще ги потърся, а после ще си приказваме, докато ги обуеш.

Толкова е мил и естествен, помисли си Луси, докато наблюдаваше широкия му гръб, наведен под масата. Действаше спокойно и без притеснение отпрати келнера, дошъл да си предложи услугите. После придърпа стола и седна до нея.

— Аклиматизираш ли се след почивката?

— Да, всъщност, не знам. У дома има доста работа.

— Още една причина да се забавляваш тази вечер — гласът му бе мек като коприна, — но подозирам, че не е точно така — той вдигна пръст и повика келнера, а после се обърна към нея: — Харесах роклята ти още предишния път, когато я видях…

— О, така ли? — изчерви се тя. — Мислех… всъщност… — отказа се и замълча, но задържа погледа си върху лицето му, докато красиво оформените му устни се разтегнаха бавно в усмивка. Появата на келнера с бутилка шампанско в кофичка с лед развали магията.

— Е, след като се присъединихме към вашето празненство, най-малкото, което мога да направя, е да пия за… по-нататъшното ни познанство.

— Колко красиво! — репликата й се изплъзна сякаш от само себе си. Искаше й се музиката никога да не свършва.

— Четеш ли поезия? Обичаш ли Джон Дон — кръстоса крак Уилям.

— Много, въпреки че понякога не съм наясно дали разбирам всичките му стихове. Някои редове просто ти се набиват в главата — и добави с примирение: — Изобщо не съм умна.

— Ако под това разбираш, че не можеш да сумираш две колони цифри едновременно, или да работиш на компютър, или да вникваш в борсовите игри — в такъв смисъл може и да не си умна. Но за сметка на това имаш прекрасен усет към децата и животните, а това е дар по-ценен от острия ум. Да не говорим, че умееш да си държиш езика зад зъбите, което други изобщо не могат да постигнат.

— Ще ме изкараш светица! — отвърна тя рязко.

— Опазил ме Бог! Ти си момичето със зелените очи — той се изправи, докато останалите се приближаваха, а в усмивката му проблеснаха иронични нотки.

Фиона побърза да промуши ръка под неговата.

— Уилям, защо не покани Луси на танц? Да не би да сте си приказвали тук през цялото време?

Той не отговори, а само се подсмихна и повика келнера да отвори шампанското. След миг всички в хор честитяха на Полин и Сирил.

Уилям и Фиона се отдалечиха, а Луси, хвърляйки уж разсеян поглед наоколо, видя, че отново се носят по дансинга. Бъртрам я забеляза и ентусиазирано възкликна:

— Каква прекрасна дама е Фиона Сиймур! И отлична танцьорка! А освен това, и много интелигентна — слушаше ме с интерес и проявяваше такова разбиране!

Откъдето Луси заключи, че е пълната й противоположност.

Скоро след това празненството свърши, гостите се сбогуваха и се разотидоха. Луси се качи в колата на Сирил, а отеклите й крака прибавяха нови черни краски към не особено щастливата вечер. Прибра се, сякаш й бяха потънали гемиите, тъй като в колата Полин и Сирил обсъждаха Фиона и Уилям, твърдо убедени, че годежът им ще бъде оповестен в близките дни.

В леглото плака нещастна, докато заспа.

 

 

Полин прекара неделята със Сирил, а Луси — в кокетната градина зад къщата, като окопа и оплеви лехите, а после ги поля. Вечерта проведе дълъг разговор с Фран. За щастие, тя не спомена нищо за Уилям, тъй като Луси не бе в настроение да разговаря. Наистина, когато Алис я попита за празненството, тя каза, че е било чудесно, но братът на Сирил се оказал не по-малко отегчителен от него самия. Описа й храната, гостите и разкошната обстановка в хотел „Савой“, но не обели и дума за доктор Търлоу, въпреки че едвам се сдържаше, а Алис прояви тактичност и не настоя.

В понеделник Луси излезе, ободрена от мисълта, че я чака тежък работен ден. Една от помощничките бе в почивка, а главната сестра ползваше компенсации. Докато Луси отсъстваше, бяха водили няколко от по-големите деца в музея на мадам Тюсо и пътешествието като че ли ги бе изнервило, така че през седмицата бяха поуморили главната сестра и тя с нетърпение очакваше почивката. Преди да си тръгнат в събота, бе споделила с Луси:

— Чувствам се зле. Сигурно настинах по време на онази разходка, въпреки че оттогава минаха десет дни. Не ми е удобно да излизам в почивка точно сега, когато и без това хората тук не стигат, но съм направо съсипана.

Луси я увери, че ще се справят и й пожела приятна почивка. Сестрата си тръгна спокойна, тъй като знаеше, че Луси е разумно момиче и не се поддава на излишна паника.

На сутринта Луси се захвана с обичайните си задължения — хранене, къпане, обличане — първо Миранда, а после и другите. Между една и шест години имаше само шест деца, за сметка на многото бебета и по-големите, които ходеха в близкото училище. Луси забеляза, че няколко деца бяха настинали, а по обяд едно от по-големите бе върнато от училище, защото се почувствало зле.

— Точно когато сме с малко хора — разтревожи се директорката. — Слава Богу, че главната сестра се връща утре.

Но на сутринта Луси пристигна, а главната сестра я нямаше и директорката, по принцип доста уравновесена жена, бе силно обезпокоена — няколко от по-големите деца бяха болни, а сестрата, която очакваха да се върне на следващия ден, се била обадила от Гърция, че има стачка на авиолиниите.

— Сигурно е грип — предположи директорката. — Чака ни сериозна работа!

— Ако е необходимо, ще спя тук, докато сестра Суифт се върне — предложи Луси самоотвержено. — Няма значение по колко часа ще работя…

— Господ да те благослови, ти ни спасяваш! Ще ти компенсирам всички извънредни часове, когато положението се успокои.

По обяд Луси изтича до къщи, но Алис не одобри решението й.

— Не зная какво ще каже майка ти, госпожице Луси! Да не се разболееш от този ужасен грип!

— Мисля, че няма опасност, Алис. Знаеш, че никога не прихващам такива болести. Следобед идва доктор Уотс да прегледа децата. Ще кажеш ли на другите, че всичко при мен е наред? След два-три дни, щом останалите се върнат на работа, се прибирам.

Доктор Уотс прегледа децата и незабавно се затвори с директорката в кабинета й, а като излезе след половин час, изглеждаше доста угрижен. Луси тъкмо минаваше покрай отворената врата, когато го чу да казва:

— Първата ми работа утре ще бъде да дойда тук. Ще се наложи да прегледам всички деца и персонала. Трябва да ги предупредите — сестра Суифт ли беше в отпуск? Нека не се връща на работа точно сега. И веднага съобщете на главната сестра. Може и да греша, но ще имам резултати утре сутринта.

Луси се спря и без стеснение се заслуша. Доколкото разбра, бе нещо сериозно. Шарка? Заушка? Или само грип? Каквото и да бе доктор Уотс, най-флегматичният човек, когото познаваше, й се стори доста загрижен. Тя продължи с торбата мръсно бельо към пералното помещение, а когато се върна в яслата при бебетата, не каза нищо на сестрата там. Директорката ще им съобщи, а дотогава имаше достатъчно работа, за да се разсейва.

Обикновено една сестра дежуреше през нощта като в случай на нужда знаеше, че може да разчита на директорката или на главната сестра. Децата спяха спокойно и дори бебетата се събуждаха едва за сутрешното хранене. Сестрите, които живееха в сиропиталището, работеха на смени и помагаха сутрин на нощната сестра. Но сега нещата стояха другояче.

— Ще бъдете ли на разположение през нощта? — обърна се директорката към Луси. — Ако сестрата не успее да се справи сама… А също и Миранда, и бебетата…

Миранда бе доста капризна и плачлива — може би защото Луси не й отдели време като друг път. Тя самата бе много уморена, краката я боляха от непрестанното тичане насам-натам, но така бе и с другите, а тя току-що се бе върнала от отпуск.

— Разбира се, госпожо. Веднага щом приспя Миранда, ще бъда на разположение.

— Ти си добро момиче, Луси. Да ти призная, ще си отдъхна, когато доктор Уотс дойде утре. Тази вечер ще поработя в кабинета до късно, а утре ще помогна за закуската. Веднага щом децата бъдат подготвени за деня, искам да си легнеш.

Миранда й отне много време — раздразнителна, също както и останалите деца. Само бебетата, веднъж нахранени, заспаха кротко. Луси потърси сестра Стокс и я намери при едно шестгодишно момченце с термометър в ръце.

— Много е висока — прошепна тя.

На сутринта още няколко деца горяха в треска. Директорката посети всички в шест часа и телефонира на доктор Уотс. Той дойде толкова бързо, че Луси се усъмни дали не е чакал готов да го повикат. Прегледа най-тежките случаи, след което се отправи към телефона. Двайсет минути по-късно Луси се опитваше да даде вода на едно малко момиченце и вдигайки очи, видя доктор Търлоу — изправен до вратата, с тънък пуловер и кадифени джинси, задълбочен в разговор с доктор Уотс. Погледът му се плъзна по нея без ни най-малкия знак, че я забелязва. Бе небръснат, а лицето му — набраздено от умора. Прииска й се да се приближи, да го прегърне и да му каже да не се безпокои толкова. Е, може би най-голямата глупост, която би могла да измисли, рече си тя и се съсредоточи върху заниманията с малкото момиченце в скута й.

Доктор Търлоу прекара доста време в сиропиталището, като внимателно прегледа всяко дете, а след това се усамотиха с директорката и доктор Уотс в кабинета й. На излизане срещна Луси, натоварена с куп чисто детско бельо. Спря и уморено й се усмихна.

— Директорката ще ви говори след малко. Опасявам се, че има взрив от вирусна пневмония. Сигурно са я прихванали по време на разходката до музея. Налага се болните да постъпят в клиниката, а има и доста, които ще държите под наблюдение тук. Директорката ми каза, че си дошла да спиш при децата.

Луси кимна.

— Цяла нощ ли си работил?

— Да — потри той небръснатата си брада. — Защо питаш?

— Ами… мислех си, че ще е добре, ако се прибереш и се наспиш…

Той се засмя.

— Не си губи времето да ме съжаляваш, Луси! — но като видя изражението й, смени тона: — Извини ме, скъпа, но последното нещо, за което мога да мисля сега, е да спя — очите му потърсиха нейните. — Ще имаш доста работа, нали се досещаш? Ако мислиш да си тръгваш, сега е моментът. Нямаш необходимото образование и оставането ти не е въпрос на професионално задължение. А и родителите ти не биха го одобрили.

— Аз решавам! — тонът й бе категоричен. — И без това не са тук. Естествено, че оставам! Може и да нямам необходимото образование, но все пак предлагам още чифт ръце.

— Съжалявам, изразих се погрешно — прокара той ръка през косата си. — А ти още малко и ще заспиш права — той внезапно се наведе и нежно я целуна. — А сега приключи това, с което си се захванала и веднага си лягай, приличаш на малко сънливо мишле.

 

 

След закуска я изпратиха незабавно в леглото. Събуди се следобед, доста ободрена, за да се впусне отново в безкрайната въртележка на хранене, почистване и оправяне. Доктор Търлоу се появи след пет часа, този път — в безупречния сив костюм и снежнобяла риза. Всички съмнителни случаи бяха събрани заедно, а бебетата — прехвърлени на горния етаж. За тях щяха да се грижат две външни сестри, наети на хонорар.

Луси поемаше нощното дежурство с още една сестра и поради ограничените й медицински познания, бе оставена при здравите деца. Целта й бе да ги следи и ако се появят признаци на болестта, веднага да съобщи.

Уморената директорка я успокои, че се очертавала сравнително спокойна нощ.

— Осем деца са в болницата — две в доста тежко състояние. Тук имаме още осем — слава Богу, само под наблюдение — какъв ще бъде резултатът, ще разберем след два-три дни. Сестра Суифт ще се върне, а ще вземем и още една на хонорар.

Децата спяха в стаи с шест или осем легла и обикновено нощите минаваха безпроблемно, но сега бяха доста изнервени от прегледи и нарушаване на режима. Миранда, усещайки, че нещо не е наред, изпадаше в пристъпи на безпричинен плач. Едва към полунощ Луси успя да ги успокои и седнала до нощната лампа, се зачете в инструкциите, които й бяха оставили. Прекъснаха я тихите стъпки на доктор Търлоу — свеж, безупречен и с вид на добре похапнал човек — което й припомни, че тя надали изглеждаше по най-добрия възможен начин. Умората все още я притискаше и за да не губи ценно време, тя само бе пристегнала косата си във френска плитка. Дори не бе се гримирала. Въпреки всичко, в призрачната светлина на лампата изглеждаше много красива.

— Здравей — промълви той и я подложи на цяла серия професионални въпроси. Най-после завърши с: — Проблеми с Миранда?

— Цяла вечност ми трябваше да я приспя. Изглежда усеща промените.

— Ти спа ли?

— Да. Как са децата в болницата?

— Борят се, въпреки че две момиченца са доста зле. Днес се обади Литрик — двамата с Фран ти изпращат специални поздрави.

— О, много ти благодаря. Струва ми се толкова отдавна…

— Но си спомням всичко като че ли е било вчера. А ти? — гледаше я в очите и леко се усмихваше.

— Да, разбира се. Искаш ли да погледнеш децата?

— Да, но не ставай, само ще им хвърля едно око — той обиколи спалните и не след дълго се върна. — Всичко е спокойно. Лека нощ, Луси.

Излезе също така тихо, както бе дошъл, като я остави потънала в мечти. Но не за дълго — едно тъничко гласче, искащо вода, я върна към реалността.

 

 

От своя страна доктор Търлоу се качи в колата и се отправи към дома на Луси. Въпреки че бе доста късно, няколко прозореца светеха. Той дръпна звънеца и Имоджен отвори.

— О, здравейте! — възкликна учудено тя. — По какъв случай? Алис вече си ляга, но ние с Полин току-що се прибрахме. Ще пиете ли кафе?

Той я последва в хола, където Полин ги посрещна усмихната. Целият килим бе осеян с модни списания и мострени каталози.

— Радвам се да ви видя! Както виждате — сватбени приготовления! Моля седнете, малко кафе?

— Не, благодаря! Не мога да се бавя. Исках само да ви кажа, че видях Луси в сиропиталището. В момента е нощна смяна и се справя отлично.

— О, тя има усет за тези неща — каза Имоджен. — Ужасно е твърдоглава за тази нейна работа — изглежда й харесва. Алис ни спомена, че имало грипна епидемия.

— Не, пневмония, което е доста по-сериозно.

— Заразна ли е? — сепна се Полин. — Да не би Луси да е болна?

— Не, инфекцията се предава чрез водата, а не от човек на човек.

— О, добре. Предполагам, че ще ни се обади, когато реши да се прибере.

— Вероятно — гласът му бе безизразен. — Извинете ме за това късно посещение! Не ме изпращайте.

Те му пожелаха лека нощ в хор, заедно с недомлъвки, че очакват скоро да се видят. На вратата го пресрещна Алис.

— Докторе, госпожица Луси добре ли е? Не се ли преуморява? Дали няма да се зарази?

— Не се безпокой, тя е добре, Алис — успокои я той мило. — Работи много, но е добре. Ще я държа под око.

— Луси е такова мило момиче, докторе!

— Да, така е, Алис. Не се тревожи! Майка й обажда ли се?

— Не — тръсна глава Алис. — Да й кажа ли?

— Кажи й, че ще прекара няколко дни в сиропиталището, защото децата са болни, а персоналът не достига. Госпожа Локит няма основание за притеснения.

— Тя никога не се притеснява за госпожица Луси, сър. Само за това, че не се омъжва.

— Е, трябва да направим нещо по този въпрос. Лека нощ, Алис.

Алис се върна в кухнята и започна да заключва за през нощта.

— Хм, човек никога не знае — промърмори тя на Симпкинс. — Чудя се дали имаше предвид онова, което и аз си помислих? О, тя направо се е побъркала по него! А дали не го е забелязал? — Симпкинс се сви на голяма пухкава топка, готова за дълъг сън, така че Алис бе принудена да си отговори сама: — Разбира се, че го знае! — и кимна доволно.

 

 

Луси, в пълно неведение за интереса, проявяван към бъдещето й, нямаше никакво време да го обмисля през следващите няколко дни. Дори със сестра Суифт и допълнителните почасови помощнички задачите се оказаха безкрайно много, а съобщението, че и главната сестра е заразена от болестта, помрачи общия дух. Доктор Търлоу идваше ежедневно, понякога придружен от доктор Уотс. Един от наблюдаваните случаи се оказа положителен и бе откаран в болницата.

Луси работеше нощна смяна, а често помагаше и през деня. Недостатъчният сън сложи отпечатък върху бледото й изнурено лице. Създаде си навик да става по-рано от необходимото заради кратка разходка по мрачните улици около сиропиталището. На връщане от една такава принудителна обиколка се сблъска с доктор Търлоу.

Той я прихвана за раменете и се вгледа в лицето й.

— Не спиш достатъчно, нали? Добре ли си? — и без да дочака отговор, добави: — Трябва да си вземеш един ден почивка.

— Благодаря, но няма нужда — отвърна тя сковано. — Никой не си почива и се справяме отлично.

— Ни най-малко не се съмнявам — кимна той. — Фиона ме помоли да те поканя на рождения й ден в събота…

— Колко мило! — по страните й пропълзя червенина. — Още повече, че почти не ме познава, но не мога да приема. Моля те, благодари й от мое име. Желая й щастливо прекарване. Е, то винаги е такова, дори когато годинките се трупат… — и прехапа устни. — Съжалявам, не исках да кажа това, тя е прекрасна и впечатляваща, въпреки че е на… — ново замълчаване. — Всъщност, исках да кажа, че трябва да се гордееш с нея.

След което го заобиколи и изтича към входа, без да види как усмивката на устните му премина в чистосърдечен смях.