Бети Нийлс
Зеленооката (6)

Шеста глава

Беше неделя и те отидоха на църква. Луси, седнала до Фран, за да я ориентира в службата, не можеше да се абстрахира от внушителното присъствие на Уилям от другата й страна. Ставаше и сядаше заедно с останалите, но не разбираше нито дума и въпреки че послушно следеше химните, нямаше представа какво се пее. Откъде ли Фран е чувала за Фиона? Сигурно Уилям им е споменал, но кога?

След службата размениха две-три думи с пастора, а после Уилям и Литрик тръгнаха напред, следвани от двете приятелки. Но тъй като имаха да си говорят за много неща, не успяха да стигнат до темата за Уилям.

В градината бавачката играеше на топка с малкия Литрик, а бебето спеше кротко в количката.

— Иди си изпий кафето, мила — каза й Фран. — И изпрати някой да донесе нашето. Ще останем тук при децата.

Мъжете започнаха да си подхвърлят топката с момченцето, което щастливо се препъваше помежду им, а Фран и Луси седнаха до количката. Бебето бе очарователно, розово-бяло, и с руса косица.

Луси се наведе над количката и промълви:

— Много е красива, Фран. А и с това хубаво име…

— Лиса… Всъщност, попитах Литрик дали да ти разкажа и той с готовност се съгласи. Преди да се оженим, още когато се запознахме, той бе настойник на едно момиченце със заболяване на гръбнака. Баща му, приятел на Литрик, бе умрял, а майката я бе изоставила. За съжаление, малко след сватбата то умря. Бе много мило и все още ни липсва.

В усмивката и имаше нещо загадъчно и Луси си помисли, че не това е цялата история, но само промълви:

— Благодаря, че ми разказа, Фран. Малката Лиса ще запълни празното място в сърцата ви…

Тръг бе донесъл подноса с кафе и докато отпиваха от чашките около градинската маса, правеха планове за останалите дни.

— Момичета, утре ви даваме пълна свобода — обяви Литрик. — Уилям ще дойде с мен до Утрехт и ще се върнем късно следобед. В сряда е голямото парти, нали, скъпа? А в четвъртък уредих да съм свободен и ще посетим Кюкенхоф.

Неделният обяд не бе лесна работа и след като най-после приключи, Луси изведнъж се озова редом с Уилям да крачи покрай оградата на градината.

— Една хубава разходка е единственото, от което се нуждаем след тази великолепна храна.

— Не си спомням да съм казвала, че искам да дойда — сбърчи тя носле.

— Мило момиче, къде е твоята тактичност? Сигурен съм, че Литрик и Фран копнеят за час-два усамотение — той, както знаеш, е зает човек, и няма много време за съпругата си.

— О, да, не бях и помислила…

— Той е влюбен в работата си.

Вървяха по тесен път, който като че ли не водеше наникъде.

— Също като теб, нали?

— Да, права си. И дори след като се оженя, тя ще заема голяма част от живота ми — погледът му се сведе към лицето й. — Колкото и да обичам съпругата и децата си.

— Около теб по цял ден гъмжи от деца — и в болницата, и в кабинета. Нима ще се връщаш у дома при тях с удоволствие? — тя леко сбърчи вежди, като си представи как Фиона, ако има деца, ще ги държи колкото се може по-надалеч с бавачката и още преди да се прибере, ще ги слага в леглото. А за вечеря ще има гости и Фиона ще го чака в елегантен тоалет…

— Ей, къде отлетя? — прекъсна мислите й Уилям. — Подозирам, че имаш прекалено развито въображение. Ако се безпокоиш за бъдещето ми, по-добре не си прави труда — вече съм го планирал доста добре.

Изведнъж гледката загуби своето очарование. Леко нагънатата равнина, осеяна с ферми и стада крави, й се стори доста еднообразна. Насреща им се появи каруца, теглена от едър кон. Те се отдръпнаха встрани да й направят път и Уилям размени няколко неразбираеми думи с непознатия.

— Изобщо не се безпокоя за бъдещето ти! — отсече тя хладно, след като каруцата отмина. — И защо да го правя? А въображение не ми е необходимо, тъй като всичко е повече от ясно.

— О, така ли? — изглеждаше заинтригуван. — Я да чуя!

— И защо да ти казвам нещо, което вече знаеш?

— Е, имам чувството, че мислим за различни неща — отвърна той мило. — Както и да е… Впрочем, прочетох в „Дейли Телеграф“, че Имоджен се омъжва. Ще изпревари ли Полин със сватбата? Кога се връщат вашите?

Останалата част от разходката бе изпълнена, според Луси, с безсмислено бъбрене. Върна се доста ядосана, но доброто възпитание не й позволяваше да го покаже. Не можа обаче да скрие святкащите си, сякаш нажежени зелени очи. Докторът, естествено, го забеляза и вътрешно се усмихна.

На следващия ден мъжете излязоха рано и след около час, прекаран в детската стая, Фран и Луси се качиха на колата и потеглиха за Арнхем. Музеят под открито небе, с изложените в естествена големина автентични макети на старинни къщи, вятърни мелници и ферми от една отминала епоха, така ги омая, че не усетиха как сутринта се изтърколи.

— Виждаш ли — каза й Фран, — времето не стига да те разведем из страната, но тук поне ще усетиш духа на всяка отделна провинция. Как ми се иска да останеш поне още седмица, Луси!

— И на мен, но трябва да се връщам, защото друга колежка ще излиза в отпуск. И без това работата е много.

Пиха кафе в „Рийзенбург“ и тъй като вече бе обяд, поръчаха омлет и салата.

— В два часа трябва да кърмя бебето. Мислиш ли, че е добре да отделям повече време на децата? Разбира се, когато сме сами, почти целият ми ден е посветен на тях.

— Според мен ти си прекрасна майка, Фран! А сигурно си и отлична съпруга.

— Не зная, но съм много щастлива. Искрено желая и на теб такъв прекрасен съпруг, Луси! Но — погледна я тя в очите, — все ми се струва, че си имаш някого?

— Да — порозовя Луси. — Но той не знае, а и никога не ще узнае, тъй като не възнамерявам да му кажа.

— Е, размисли! Някой път нещата се обръщат ненадейно. Не губи надежда, Луси!

Следобед разходиха децата, а после пиха чай в детската и ето че настана веселбата на къпането. Мъжете се върнаха тъкмо за ритуала на приспиването. Яхнал коляното на баща си, малкият Литрик се заливаше от смях, докато получаваше полагаемата му се порция детски стихчета. А бебето Лиса веднага заспа.

Скоро бавачката се върна от вечеря и четиримата слязоха в дневната, за да споделят случилото се през деня. Мъжете бяха свършили много работа, въпреки че споменаха съвсем бегло — вероятно, да не отегчават Луси, тъй като Фран не бе чужда на проблемите им. Луси се опита да си представи как Фиона ще слуша Уилям със същия израз на напрегнато внимание, изписано върху лицето на Фран, но не успя. Не, по-скоро ще му предложи едно питие и ще го уведоми за списъка на гостите за вечеря. Тя изгледа Уилям скришом — отпуснат, с чаша в ръка, доволен след напрегнатия ден. И така ще бъде всяка вечер, но само ако успее да се омъжи за него! Ех, защо Фиона не срещне някой богаташ, на когото би допаднал нейният начин на живот? Тя вдигна поглед и срещна очите на доктора. За миг не успя да реагира и не усети, че всичките й мечти бяха изписани на лицето.

— Ще дойдеш ли с мен до Амстердам утре, Луси? — усмихна се той.

— Да, с удоволствие. Вече си ходил там, нали?

— Да — кимна той. — Но това е място, където всеки път откриваш нещо ново. Невъзможно е да се види всичко, но поне ще опитаме. Удобно ли е да тръгнем след закуска, Фран?

— Разбира се! И се върнете, когато пожелаете! Само телефонирайте, ако решите да вечеряте навън. Ще ходиш ли пак в болницата, Уилям?

— Да, в сряда…

— О, тогава е моят прием — около дузина за вечеря, а после — танци. Луси, с какво ще бъдеш?

 

 

Утрото бе доста мъгливо и Луси реши, че най-подходящ е костюмът й — еднакво удобен и за дъжд, и за слънце. Облече се грижливо, сплете си косата на френска плитка, обу ниски обувки и слезе за закуска.

Амстердам бе на около петдесетина километра и пътят им отне половин час. Градът бе претъпкан от коли, паркирани както от двете страни на каналите, така и на всеки свободен сантиметър. Но Уилям караше уверено и не след дълго спря в двора на една болница.

— Познавам главния лекар. Можем да паркираме тук за неограничено време.

След което съвсем непринудено хвана Луси за ръка и я поведе по оживената улица.

— Първо кафе! — предложи той.

Пресякоха и по тясна алея се озоваха в малка уличка с две редици дървета, измежду които надничаха безчет кафенета и луксозни бутици. Седнаха на маса на тротоара и докато наблюдаваха минувачите, докторът й разясняваше плана на града.

— Представи си паяжина. Кръговите нишки са каналите, пресечени от улици и алеи. Хайде да се поразходим!

Той познаваше града като петте си пръста и те поеха по малки улички и изгърбени мостчета, като се любуваха на старинните къщи с внушителни аркади, високи прозорци и изящни фасади — всяка със свой неповторим чар.

— Какви ли са отвътре? — учуди се Луси.

— Възхитителни. Учудващо добре модернизирани, без да се нарушава самобитната им старовремска красота. Литрик ме е водил на гости у някои от колегите си.

Когато се умориха, се качиха на една лодка заедно с още няколко туристи. Обясненията на екскурзоводката бяха на английски и френски и Луси слушаше с интерес.

— О, направо съм възхитена! Ще се опитам да запомня всичко…

— Е, винаги можеш да опресниш паметта си — нали си само на няколко часа път от дома — той спря такси и лаконично обяви: — Време за обяд.

Обядът бе превъзходен — соленки с плънка от лук, език на скара с пресни картофи и зелен боб; за Луси — огромен сладолед с шоколадов сироп, докато докторът се спря на сирене — всичко това обилно полято с бяло рейнско вино. Следобедът бе пред тях. Кафето дойде, придружено от предложенията на доктора.

— „Рийксмюзеум“ за начало, защото щом се върнеш, всеки ще те пита дали си го посетила. После „Бегийнхоф“ — манастир, обитаван преди от монахини. В църквата, разположена по средата, богослуженията са на английски. И най-после — къщата на Рембранд — с повече няма да се справим.

— О, много съм щастлива, че ми предложи тази разходка! И дори никога да не се върна тук…

— Разбира, се, че ще се върнеш! — очите му, широко отворени и ясно сини, накараха сърцето й да ускори ритъм. Бе толкова убеден в думите си, че не й се искаше да спори.

Следобедът се превърна в калейдоскоп от старинни къщи, прочути картини, изящно сребро и порцелан — всичко така приятно смесено в главата на Луси, че надали би могла да го раздели.

— Какъв божествен ден! — въздъхна тя, докато пиеха чай в хотел „Амстел“ — един достоен завършек на деня, защото хотелът бе надвесен над канала и предлагаше жива, непрестанно меняща се гледка. Мястото й се стори много красиво — малко старомодно, но внушително и много елегантно.

До болницата се върнаха с такси, а после бавно се запровираха сред натоварения градски трафик. Веднъж на магистралата, Уилям увеличи скоростта и пристигнаха преди седем. Фран и бавачката къпеха децата сред много глъч и пръски. След минути се появи и Литрик и следващият половин час премина в детски викове и смях. После всички отидоха да се преоблекат за вечеря, а след като похапнаха, Литрик и Уилям се уединиха в кабинета, а те се заеха с обсъждане на приема.

— Имаш ли някакви планове за утре сутрин? — попита Фран.

— Не, бих искала да ти помогнах нещо.

— О, чудесно! Ще подредиш ли цветята? Къщата е толкова голяма, че един ден не стига само за долния етаж. Старият Жан ще донесе саксиите от оранжерията. Мъжете ще отсъстват целия ден, така че на нас остава да се справим с всичко! Ще дойде цялото семейство на Литрик, а също и приятелите му от болницата в Лайден — около петдесетина души общо, но само дванайсет за вечеря.

— Знаеш ли, Фран — замислено промълви Луси. — Не си се променила ни най-малко, искам да кажа — за да се нагодиш към обстановката. Просто си плуваш като патица във водата.

— Така е, не ми беше трудно. Но Литрик и Тръг, и всички останали са много мили. Имам прекрасна свекърва — и сякаш между другото додаде: — Уилям има ли майка и баща?

— Нямам представа. Ние… ние сме се срещали рядко и съвсем случайно. Веднъж ме покани на обяд… заедно с приятели. Единственото, което знам, е, че има две кучета и предана икономка.

— Доколкото съм чувала от Литрик, Уилям се претоварва с работа и не би могъл да живее иначе — и като се усмихна, добави: — И Литрик има тази склонност, но забележа ли, че става опасно, го разсейвам.

 

 

Следващият ден започна много приятно. Луси се зае с аранжирането на цветята, а когато се налагаше, помагаше и на бавачката за децата. Следобед си изми косата, лакира си ноктите и експериментира с един нов вид гримиране. Мъжете се прибраха около пет, поиграха с децата, пийнаха по едно питие и отидоха да се обличат.

Докато изучаваше образа си в тройното огледало на тоалетката, Луси се чудеше дали ще успее да задържи вниманието на Уилям за по-дълго. Всъщност, наистина бе очарователна в новата кехлибарена копринена рокля с дълга широка пола и прилепнало към тялото бюстие и ръкави. Златна верижка бе единственото й бижу. Косата й, пусната до раменете, се подвиваше в разкошна чупка, а гримът бе точно толкова, колкото да подчертава изящната й красота. Нищо извън обичайното, мислеше си тя. Е, ако Фиона бе сред поканените, не би имала никакъв шанс.

Когато слезе, Фран и Литрик вече бяха в дневната и се държаха за ръце — тя, много стилна в синьо кадифе, а той — безупречен в черния си смокинг.

Литрик стана да я посрещне.

— Заповядай на по едно питие, да влезем във форма!

След миг се появи и Уилям — образец на елегантност. Той възхитен направи комплимент на Фран и се доближи до Луси.

— Очарователна си! — и добави шеговито: — Цял ден ли ти отне?

— Естествено, че не! — хвана се тя на въдицата. — Подреждах цветята, забавлявах децата и разни други дреболии. Струва ми се, свърших повече работа от теб!

— Възможно е! — усмихна се той.

Първите гости се появиха и дори и да мислеше да добави нещо, не му се удаде.

Когато в два часа след полунощ Луси се мушна в леглото, мислите й се върнаха назад към началото. Какво страхотно прекарване! Самата вечеря бе организирана по всички правила на етикета — великолепна храна, приятни компаньони и жив, интересен разговор. Съседите й — двама братовчеди на Литрик, флиртуваха по много изискан начин и тя не остана безразлична — естествено, с надеждата Уилям да я забележи. Но през цялата вечер на лицето му бе изписана приятна усмивка. С пристигането на всички гости преминаха в хола, който, разчистен и с широко отворени към верандата врати, се бе превърнал в бална зала. Вихърът на танца я завъртя и едва успя да си поеме дъх. Точно когато Тръг съобщаваше, че в столовата е сервиран студен бюфет, Уилям се приближи.

— Виждам, че се забавляваш — не бе въпрос, а констатация на факт. — Хайде да те заведа да похапнеш, преди танцът отново да те отнесе!

Луси бе леко огорчена, че нито веднъж не бе направил опит да я покани. Не че го обвиняваше — приемът изобилстваше от красиви момичета, и той бе танцувал с почти всички. Но и сега, седнал до нея на най-голямата маса, той не правеше никакъв опит да я заговори извън общата тема, която се обсъждаше. Затова, когато един от партньорите й в танците се надвеси учтиво над ухото й, тя много се зарадва.

— Остави го този студенокръвен, Луси, ела с мен. Валсът ме настройва романтично!

Тя веднага стана с щастлива усмивка. После не пропусна нито един танц — с цяла плеяда красиви млади мъже, чиито имена не запомни, и Литрик. Едва когато оркестърът обяви последния танц, Уилям изникна до нея и я понесе с първия акорд. Танцуваше отлично валс и за миг тя забрави, че я е пренебрегвал почти през цялата вечер, че вероятно ще се жени за Фиона, че може би когато се върнат, няма да го вижда по цели седмици — бе толкова щастлива в обятията му, летяща из просторната зала, почти долепена до него. Можеше да продължава така цяла вечност. За жалост, оркестърът замлъкна с финалния туш и сложи край на празненството. Може би, мислеше си тя наивно, ако си боядиса косата или се издокара в свръхмодерни дрехи… или направи нещо наистина умно, което да го впечатли — като например да придружи баща си в следващата експедиция… Миг преди да се унесе, успя да отхвърли тази идея.

 

 

На сутринта се събуди в осем и стана да види какво е времето.

Кюкенхоф ги очакваше. Окъпаната в слънчева светлина градина бе много красива и щом надникна през прозореца, тя видя Литрик и Уилям с кучетата. Взе си набързо душ, облече един неотразим тоалет — семпъл, но с безупречна линия — и когато се озова долу, видя как широките им рамене изчезват зад прихлопващата се външна врата.

— Не са ли ненаситни за работа?! — промуши Фран глава от малката стаичка, където закусваха. — Но най-тържествено обещаха, че ще се върнат към единайсет и ще ни заведат в Кюкенкоф — чак тогава огледа Луси. — О, наистина си страшно шик! Ела да закусим, а после ще ми помогнеш да изкъпем децата. Днес е свободната сутрин на бавачката. Два пъти седмично почива от осем и половина до десет и половина и отива с малката кола до Утрехт на покупки и разходка.

Всичко се движеше по плана. Потеглиха в уречения час с две коли — Литрик с Фран, бавачката и децата в едната, а Луси и Уилям — в другата. Естествено, Луси нямаше нищо против това разделение, тъй като знаеше, че всяка възможност да бъдат заедно увеличаваше шансовете й за успех. Но дълбоко вярваше в милостивата съдба — а дали дори и тя би имала сили да й помогне срещу прелъстителната Фиона, бе спорен въпрос.

Поеха по магистралата и малко преди Амстердам завиха на юг към Лис. Цветните градини на Кюкенхоф бяха извън града и тъй като денят бе прекрасен, алеите гъмжаха от народ. Паркираха колите, наместиха Лиса в сгъваемата количка, а Литрик в преносимото столче и тръгнаха. Цветята предлагаха възхитителни гледки — огромни лехи лалета, нарциси, зюмбюли и какво ли не — докъдето поглед стига. Разхождаха се около час, а после влязоха в един ресторант, елегантно вписан на фона на прекрасната растителност. Пиха кафе с топли кифли, а малкият Литрик, възседнал коляното на баща си, бърбореше весело на англо-холандски. Доброто бебе Лиса си спеше послушно в количката.

После Фран предложи да се отбият до гигантските оранжерии, за да си поръча цветя за градината.

— Сигурно ще се забавя, докато избера и ще се отегчите. Уилям, ще разведеш ли Луси наоколо? Да се срещнем на входа след около половин час.

Докторът се оказа вещ градинар. Поръча няколко кутии луковици за собствената си градина, а после и за Луси, когато тя възхитена се спря пред един сорт разкошен зюмбюл.

— Изпращат ги след няколко дни на посочения адрес — докато му благодареше, добави: — Да имаш един спомен от Холандия — а пред едни очарователни лилии подхвърли: — Ще пътуваме ли заедно? С кола е много по-удобно. Ще се погрижа за билета ти. В неделя трябва да съм у дома — заради един ангажимент за вечеря, който не мога да отложа — изгледа я, лукаво усмихнат. — Доста важен, за да го пропусна.

— Много мило, че ми предлагаш, но и със самолет е удобно. И без това имам билет… — гласът й прозвуча доста изкуствено.

— Не усложнявай нещата, Луси! — отсече той. — Ако пътуваш, с мен, ще спестиш на Литрик отиването до Скипол. Ще тръгнем след закуска в събота и ще си пием чая у дома.

Нима си струваше да спори? Уилям настояваше от уважение към приятелите си, а не защото държеше на компанията й.

— Е, щом така е удобно! — думите й прозвучаха доста рязко. — Ще потегляме ли за срещата?

— Дотегнах ли ти вече? — гласът му трептеше, сякаш бе изтъкан от копринени нишки, но преди Луси да успее да измисли отговор, той додаде: — Не, въпросът не е коректен. Задължава те или да кажеш истината, или куп лъжи.

— Нямам навик да лъжа — отвърна тя с достойнство.

— Но и истината няма да свърши работа, нали? — подтикна я той. А на паркинга предложи: — Защо не минем с Луси по друг път? Така ще види повече места — Литрик незабавно го подкрепи. А после се обърна към нея:

— Не се безпокой! Уилям познава Холандия отлично и няма опасност да се загубите — и без повече приказки натовари семейството си на колата и потегли.

Луси запази мълчание, докато в миг й дойде наум, че Уилям би могъл да си помисли, че му се сърди. Разговорът, учтивият разговор, бе задължително изискване на етикецията.

— Често ли посещаваш Холандия? — поинтересува се тя.

— Работя на хонорар в Утрехт и Лайден, което означава, че от време на време идвам да чета лекции или да изпитвам. Съжаляваш ли, че се прибираш у дома? — изгледа я той.

— Струва ми се, да. Тук бях много щастлива — едва ли би могла да добави, че то се дължеше в не малка степен на неговото присъствие. — Фран е толкова мила, а дечицата са прекрасни. Литрик също е много симпатичен.

— Стабилен мъж. Фран е жена тъкмо за него. Направо му завиждам — съпруга, деца и тази прекрасна къща, която Фран е превърнала в дом.

— И твоята къща е много хубава…

— Да, права си. Наистина, време е да добавя жена и деца — и то, колкото се може по-скоро.

Погледът й се зарея отвъд притихналото поле. Имаше жена, която го чакаше, щеше да украсява масата му и да поддържа образцов ред в дома му. Е, децата бяха друг въпрос, но Фиона би могла и да си промени мнението…

— Пожелавам ти много щастие! — прозвуча фалшиво.

— Вече съм на трийсет и пет и доста я чаках да се появи. Но сега знам… убеден съм, че ще бъдем много щастливи.

Нима съществуваше някакъв приемлив отговор? Луси посочи платното на една лодка, сякаш изникнала сред поляната и отбеляза, че е много забавно.

— Там са езерата — сега след завоя ще ги видиш по-добре. Искаш ли да спрем за по чаша чай?

Чаша чай бе панацеята за всички болки, припомни си Луси нечия фраза и учтиво се съгласи. Спряха пред малък живописен хотел на брега. Острият бриз ускоряваше хода на яхтите и те с лекота се плъзгаха по накъдрената повърхност. Луси откри, че, противно на правилото, несподелената любов изобщо не бе убила апетита й и като доказателство нападна гигантска сметанова паста, без да забележи удивения нежен поглед на доктора.

Върнаха се тъкмо навреме да се преоблекат за вечеря. Но преди да влязат в трапезарията, Фран реши да надникне при децата и Луси се качи с нея. И двете спяха спокойно — светлата косица на бебето грееше на светлината на нощната лампа, а малкото момченце се бе обърнало на обратно в креватчето си, гушнало здраво любимото мече.

— О, Фран, каква щастливка си! — прошепна Луси, но в гласа й трептяха толкова тъжни нотки, че Фран се взря в лицето й.

— И теб те чака щастие — отвърна тя мило. — Чудя се какъв ли подарък ти е приготвила съдбата?!

— Домът за сираци — отвърна Луси, обладана от меланхолия. В този миг се появи бавачката и Фран, за щастие, отиде да й каже нещо, иначе кой знае в какво сълзливо самосъжаление би изпаднала Луси.

През останалата част от вечерта тя бе много приказлива и остроумна, което учуди и тримата, тъй като по принцип не се държеше така.

Дори и да бе хранила тайни надежди, че Уилям може да я изведе на разходка последния ден, те се оказаха безпочвени. На закуска двамата мъже бяха обсебени от плановете си за деня — визитация, следобедни прегледи, посещение при пенсиониран професор и среща на консултанти. Нито една свободна минутка. Излязоха с такъв важен вид, че никой не би се усъмнил в задоволството, което изпитват от живота. Фран си намаза още една препечена филийка и наля допълнително кафе и на двете.

— Искаш ли да се разходим до Утрехт за последен път? — предложи тя. — Мъжете ще се върнат след пет и ако си приготвиш багажа преди това, ще разполагаме с една хубава дълга вечер. Ще ми липсваш, Луси!

— Толкова ми е хубаво тук, Фран! Никога няма да забравя тези две седмици! И ако не ти пиша често, то е само защото съм много заета…

— Зная. Ще ти телефонирам. Ще останеш ли дълго при сираците?

— Мисля, че да. Вече остарях, за да уча, а освен това не се представям добре по разни изпити. Започнах в сиропиталището, защото исках да покажа на мама и татко, че мога да върша нещо полезно. А после наистина обикнах работата.

— Трябва отново да ни погостуваш, наистина!

Сутринта мина в обиколка по магазините. Купуваха подаръци за сиропиталището и сладкиши за сираците, а следобед Луси се подготви за пътуването. Дори и да изпитваше тъга, мъжете не разгадаха нищо по лицето й. След вечеря приказваха до късно и когато най-после се озова в леглото, тя бе твърде преуморена и силите й стигнаха само за една дълбока въздишка, след което заспа.

На сутринта тръгнаха след закуска, а всички обитатели на къщата излязоха на стълбите да ги изпратят. Сред хор от пожелания: „Ще се видим скоро!“ и „Добър път!“ Уилям даде газ и потеглиха към къщи.