Бети Нийлс
Зеленооката (3)

Трета глава

Няколко дни на Луси не й се удаде случай да приведе в изпълнение своето решение. Доктор Търлоу не се появяваше в сиропиталището, а всъщност бе доста глупаво да очаква, че ще го стори. Викаха го много рядко — само за спешни случаи, но сега нямаше повод — Миранда бе добре и дори показваше признаци на прогрес.

Семейство Локит уреди подробностите по пътуването и реши да покани няколко приятели на гости, измежду които и докторът.

— Времето за предупреждение е доста кратко, но всички са стари приятели и не държим на церемонията. Може би трябва да поканя и госпожа Сиймур… — размишляваше госпожа Локит.

— Защо? — погледна я Луси, която правеше списък на гостите.

— Е, мила, двамата с доктор Търлоу изглежда са стари приятели. Говори се, че може би той ще й предложи женитба. Бог ми е свидетел, тя полага сериозни усилия, но по мое мнение няма да се увенчаят с успех. Утре се върни навреме и си облечи нещо красиво — може би сивата рокля, а?

— В никакъв случай. Спряла съм се на ръждивото кадифе…

— А, да! Бях го забравила — и като я изгледа разтревожено: — Ще се справиш ли без нас, скъпа? Колко жалко, че Полин заминава за две седмици на изложба в Единбург, а Имоджен ще придружава сър Джордж до Брюксел. Но Алис остава.

— Ще се справим, не се безпокой, мамо! Колко дълго ще останете?

— Не сме съвсем сигурни — зависи от находките. В Турция не е лошо, мила. Ще ти се обаждаме по телефона. А сега, кажи какъв е броят на гостите? Можем да започнем със супа и рибена салата, а после агнешки котлети с гарнитура от пресни картофи и зелен фасул — сигурна съм, че имаше в „Хародс“. Цената е сериозна, но пък е много вкусен. Алис ще направи шоколадов мус с портокал и, естествено, накрая сирене — Луси записа всичко и го подаде на майка си.

— Благодаря, мила! Каква добра дъщеря си! Радвам се, че не преследваш някаква кариера. Само трябва да си намериш добър мъж.

— Да, мамо — промълви Луси. Тя вече го бе намерила. Въпреки че вероятността да се омъжи за него бе незначителна.

Облече се с изключително старание и със задоволство оцени резултатите в огледалото. Ръждивото кадифе много й отиваше като цвят — в косата й играеха мамещи отблясъци, а очите й блестяха в по-наситено зелено. Фигурата й бе прекрасно подчертана. А когато се присъедини към семейството в хола, възхитените възклицания на майка й я убедиха в правотата на личните й заключения.

— Сложих те между Сирил и господин Уолтър… Ах, звъни се!

Е, край на съкрушителния й тоалет! Сирил не я харесваше особено, а господин Уолтър бе мил, но не дочуваше. Луси поздрави първите гости, като не откъсваше поглед от вратата. Доктор Търлоу пристигна сам и тя му се усмихна широко — поне не бе довел Фиона Сиймур. Той й отвърна, докато поздравяваше домакинята, но не направи опит да се приближи — може би защото бе обсадена от осемдесетгодишната многознайка госпожа Уинчел. Докато изслушваше мнението й за правителството, Луси видя как Фиона Сиймур влиза, последна от всички. Изглеждаше наистина прекрасно в черната си стилна рокля, съвършено опростена по кройка, но с изключително елегантна линия. Косата й бе прибрана високо над тила в разкошен кок от подредени букли. На едната ръка имаше около половин дузина златни гривни, а на стройната й шия се полюшваха няколко златни верижки. Старата госпожа Уинчел се обърна и я изгледа през лорнета си.

— Само си губи времето — измърмори тя и продължи на висок глас темата за правителството.

По време на вечерята разговорът се въртеше около Турция и Луси преповтаряше на господин Уолтър репликите, които не бе дочул. Докторът, за нейно разочарование, бе на другия край на масата, обграден от Имоджен и Фиона. Едва когато госпожа Уинчел стана, давайки тон за тръгване, той се приближи, но стандартните реплики за бързото подобрение на Миранда и пожеланието към Луси да не се претоварва, изпариха надеждите й за по-личен разговор. Тя отговаряше вдървено и набързо му пожела лека нощ.

— Лека нощ, Луси. Очите ти са изумруденозелени — дали защото в гърдите ти не бушува гняв? Надявам се да имам възможност да открия! — усмивката му бе обезоръжаваща, но в следния миг госпожа Сиймур го докосна и той се обърна.

Тя също се усмихваше, но по съвсем различен начин.

— Каква приятна вечер, Луси! Уилям, ще ме изпратиш ли с колата? Почти ти е на път.

Пълен провал, разсъждаваше Луси, вече в леглото. Фиона Сиймур я превъзхождаше и по външен вид, и по вкус. Каква бе ползата от една гола красота — имаше стотици красиви момичета, но съвсем не много Фиони с драматични тоалети и умело нанесен грим. Тя въздъхна тежко, но на сутринта се събуди с твърдото решение да победи въпросната дама в негласния двубой. Все още не знаеше как, но нещо щеше да се промени!

 

 

И точно така се случи, но не според очакванията й. След два дни родителите й заминаха, последвани незабавно от Полин, която отлетя за Единбург, а на следващия ден и от Имоджен, образцовата делова дама. И двете се сбогуваха сърдечно с Луси, като повториха съветите на майка си и оставиха телефонни номера. Изведнъж къщата сякаш опустя, а Алис и чистачката използваха, за да я почистят основно от мазето до тавана. Луси с удоволствие си легна по-рано, а на сутринта се събуди с приятната мисъл, че й предстои да води Миранда в „Сити Ройъл“ на преглед. Естествено, срещата бе строго професионална, но поне без досадното присъствие на Фиона Сиймур. Часът й бе за ранния следобед и сутринта й се стори безкрайна, особено докато директорката се колебаеше дали да я изпрати, или да я остави при най-малките, чиято възпитателка бе болна. Луси изчакваше решението й и дълбоко въздъхна, когато шефката й видя как Миранда се мята гневно в ръцете на евентуалната й заместница.

— Е, добре, заведи я ти. Трябва да бъде по-спокойна. Аз ще наглеждам малките, докато се върнеш. Дано не се забавиш много.

Линейката ги чакаше пред входа, но като пристигнаха, чакалнята бе претъпкана.

Сестрата я забеляза и се приближи:

— Часовете малко се поотложиха, защото докторът бе извикан по спешност. Имате късмет, че сте в първата десетка. Всеки момент го очаквам да се върне.

Тя шумно се отдалечи и Луси седна, гушнала детето, което, притеснено от заобикалящата го обстановка, леко похленчваше. И на Луси не й бе особено приятно. Въпреки пронизващо студения ден, в чакалнята бе доста задушно, а и бебетата пищяха с пълен глас.

Мина час, преди да дойде ред на Миранда, вече изнервена достатъчно, въпреки усилията на Луси. Най-после тя влезе в кабинета, остави детето на леглото и поздрави доктора.

Той промърмори разсеяно:

— А, да, Миранда. Хайде да я видим — изглеждаше уморен, което не я учуди — толкова болни и капризни деца, минаваха на ден през ръцете му. Внезапно той се обърна към нея с усмивка. — Здравей, Луси! Изглеждаш ми разгорещена и малко ядосана…

— Не съм ядосана, само ми е горещо. Половин Лондон ви чака отвън.

Точно в този миг се разнесе силен трясък и лампата угасна.

След броени секунди се чу вик:

— Това е бомба-а!

Прегърнала Миранда, Луси остана на мястото си. Гласът на доктора й действаше успокоително. След миг в ръцете му светна фенерче.

— Не мърдай! — нареди той. Хич не си бе и помисляла обратното. — Аварийният генератор ще се включи всеки момент. Отивам в чакалнята…

Бъркотията бе пълна. Деца пищяха, истерични майки викаха и подлудени от неописуемата врява, всички се мятаха насам-натам. Гласът на доктора се опитваше да ги надвика, но безуспешно. Клиниката се намираше на сутеренния етаж и тъмнината бе пълна. Всички напираха към вратата, която, естествено, не можеше да се отвори. Луси притисна Миранда до гърдите си и пристъпи към чакалнята.

— Тишина! Не мърдайте! — извика тя решително и въпреки че дробовете й бяха със значително по-малък капацитет, отколкото на доктора, за миг врявата утихна и останаха само детските гласчета. — Запазете спокойствие! Помислете за децата и престанете да се блъскате! Вратите ще се отворят, ако ги освободите, а има и аварийно осветление.

Надигна се вълна от приглушено мърморене и суетня, но поне писъците и блъскането престанаха. Тук-там засвяткаха фенерчета, а докторът се отправи към вратата, като ги успокояваше на висок глас.

Тя не разбра защо вратите се отвориха с такова закъснение. В този миг дойде и токът. Какъв кошмар! В чакалнята цареше пълен хаос. Сестри напътстваха към изхода паникьосани майки, а докторът, извисяващ се с една глава над останалите, помагаше в изнасянето на изплашените деца. Луси излезе, увлечена от потока. Нямаше смисъл да чака — очевидно докторът си имаше много други грижи, за да продължи с прегледите. Оказваха първа помощ на стъпканите от тълпата и всички се проверяваха по списък. Разнасяха се чаши чай за успокояване на изпадналите в шок.

Сестрата, забързала се по коридора, я попита дали може да се прибере сама и Луси я увери, че ще се справи.

— Вие сте разумно момиче. Доктор Търлоу й е правил операция, нали? Ще иска да я прегледа колкото се може по-скоро. При първа възможност ще се обадим на директорката за нов час.

Навън бе започнало да ръми — лек дъждец, който се просмукваше през дрехите й, докато чакаше такси. Миранда бе добре увита, но взе да хленчи. Никак не бе лека, а трябваше да я държи внимателно. В таксито Луси се отпусна с облекчение.

Когато пристигнаха, детето плачеше с все сила. Луси плати и влезе тичешком, за да я съблече по-скоро, а една от помощничките отиде да съобщи на директорката.

Добрата жена от пръв поглед разбра каква е ситуацията и поръча чаша чай за Луси, а за Миранда — бисквити и мляко. После я отнесе в леглото й, като междувременно слушаше накъсания разказ на Луси.

— Всичко би било наред, ако някой не бе извикал, че има бомба и тогава всички се заблъскаха към изхода, въпреки че доктор Търлоу се опита да ги вразуми. Двамата със сестрата имаха фенерчета, но клиниката е голяма и бе претъпкана.

— А вие къде бяхте през това време?

— В кабинета му. Тъкмо щеше да преглежда Миранда. Сестрата каза, че ще ви уведоми за новия час. Днес вече бе безсмислено да чакаме, тъй като имаше и няколко пострадали — притиснати около вратата.

— Слава богу, че не се е случило нещо по-лошо. Но ти си мокра! Я си съблечи палтото и пийни чай. Щом нахраниш Миранда, веднага си тръгвай — и без това е почти пет.

— Да, госпожо. Съжалявам, че ще се наложи да я водя още веднъж. Там никак не й харесва. Шумът я дразни.

— Горкичката! Но не мога да настоявам човек като доктор Търлоу да идва дотук, освен ако не е по спешност. Ще помоля да изпратят някой от стажантите му.

 

 

Когато Луси най-после се прибра у дома, вече бе шест часа. Миранда не бе искала да си изяде закуската и се бе наложило да я придумва доста дълго, а опашката на автобусната спирка се бе проточила на няколко десетки метра.

Щом отключи, Алис веднага се появи.

— Вече започвах да се безпокоя! — възкликна тя, като й помагаше да си свали палтото. — Забави се повече от обикновено. Какво става? О, колко си мокра! Май ще се справиш с една хубава чаша чай!

— Чудесна идея, Алис! Но първо да се изкъпя, а после идвам в кухнята и ще ти обясня.

— Добре, скъпа! И си облечи нещо топло, че трепериш от студ.

След петнайсетина минути Луси се появи в кухнята с разпусната коса, дебел зелен пуловер и пола от туид. Чувстваше се много по-добре. Една чаша горещ чай щеше да й се отрази божествено, особено с препечени филийки, ако Алис се бе сетила да направи. Тя отвори вратата и влезе с танцова стъпка.

— Алис…

Алис си стоеше спокойно, също както и доктор Търлоу — изправен до прозореца, той наблюдаваше минувачите. Щом чу гласа й, рязко се обърна.

— Извини ме, че се отбих в такъв неподходящ момент, но исках да се уверя, че си добре след днешния инцидент. Видях Миранда — за щастие, не е пострадала. А ти как си? — тя кимна, като безуспешно се опитваше да измисли някакъв отговор. — Няколко майки са пострадали, но приех и четири деца — веждите му се смръщиха и тя разбра, че е ядосан и загрижен.

— Но ти направи всичко, което бе по силите ти. Призоваваше към спокойствие, а сигурно не ти е било лесно да си пробиеш път през тълпата.

— Да, паниката е нещо ужасно. Ще взема мерки да не се повтаря. Всъщност, техниците, които са проверявали аварийното захранване, прекъснали някакъв кабел.

— О, това ли е била причината? — тя изпита силно желание да го прегърне и успокои, защото виждаше, че се чувства отговорен. Вместо това каза: — Алис е направила чай. Ще пийнеш ли една чаша? — и без да дочака отговор, отиде до бюфета и извади още една чаша, докато Алис слагаше препечените филийки с масло на масата.

— Заповядайте — хапнете и си починете! А аз ще се кача да подредя стаята на майка ти и баща ти, която току-що почистихме — и Алис излезе, очарована от доктора, който стана и й отвори вратата.

— Съжалявам, че се наложи да се прибираш сама с детето — каза той, сядайки срещу нея. — Имаше ли проблеми?

— Не, таксито дойде сравнително бързо. Обичаш ли конфитюр от ягоди? Лично производство на Алис… — тя му поднесе чинията с филийките и лъжичка.

Седяха и дъвчеха филийки и тъй като следобедното събитие бе изчерпано, преминаха на по-лични теми. Въпросите, които докторът задаваше, бяха толкова тактични, че Луси не забеляза как започна да му разказва подробности от живота си. От своя страна тя горещо желаеше да го попита за толкова много неща! Но откъде да започне… Не бе женен, но госпожа Сиймур… Имаше ли родители, братя и сестри? Защо не притежаваше поне капчица от самоувереността на сестрите си — те не биха се поколебали и за миг!

Тихият глас на доктора прекъсна мислите й.

— Колко дълго ще отсъстват родителите ти?

— Зависи — ако е нещо интересно, ще се позабавят повече.

— Не се ли чувстваш самотна? Майка ти ми каза, че й сестрите ти ще пътуват.

— Само за седмица-две, но тук остават Алис и Симпкинс — веждите му се извиха въпросително. — Нашата котка. Случайно да искаш котенце? Все още са твърде малки, но като поотраснат…

— Амии, моята икономка има една стара котка, по погрешка кръстена Томас — може да й взема едно котенце да се почувства майка.

Трохички информация — все пак, по-добре от нищо!

— Имаш ли куче?

— Две — Робинсън и Фрайди. Те понасят котки.

— Да не си ги открил на някой пустинен остров? — засмя се тя.

— Може и така да се каже.

— Каква порода са?

— По малко от всички, предполагам. Обичаш ли кучета?

— Да — кимна тя и сипа още чай. — Само че не можем да си вземем, защото мама и татко много пътуват, Имоджен и Полин са твърде заети, а и мен ме няма по цял ден.

— Но на теб не ти се налага да работиш — подхвърли той мило.

— О, не, но разбираш ли, трябва да правя нещо! Не мога просто да си стоя у дома. Аз сама си намерих тази работа — исках да бъда полезна с нещо, и тъй като не мога да направя кариера…

— Не би ли искала да се омъжиш? — гласът му бе много нежен и предразполагащ.

— О, да, само че никой не ми е предлагал.

— Изненадваш ме. Знаеш, че си хубаво момиче.

Тя дори не се опита да скромничи.

— Да, но съм безнадеждно стеснителна и не зная какво да си говоря с хората — в погледа му проблесна удивление. — С изключение на теб.

Той кимна сериозно, въпреки лукавите пламъчета и погледна часовника си.

— Разговорът и чаят ми доставиха голямо удоволствие. Съжалявам, но имам ангажимент за тази вечер — в миг прямото изражение на Луси се притаи зад вдървена учтивост — факт, който не му убягна.

Очите й заискриха с ослепително зелен блясък.

— Много мило, че се отби. Надявам се бързо да заличите всички поражения от днес.

— И аз също. Много ми се иска да разбера, кой изкрещя за бомбата. Благодаря още веднъж, Луси! — усмихна й се той.

Тя го изпрати до вратата, а после заключи. Е, вече знаеше нещичко за него, но надали би отбелязала по-сериозен напредък. Изгледите да го срещне извън клиниката бяха минимални, а може би Миранда нямаше да се нуждае от прегледи дълго време.

— Отиде ли си? — Алис, видимо развълнувана, влезе в кухнята. — Можех да приготвя вечеря.

— Имал ангажимент тази вечер — прибра Луси конфитюра.

— Онази госпожа Сиймур — готвачката от номер единайсети познавала камериерката й. Тя го преследвала — звъняла му по всяко време и се разярявала като звяр, ако го нямало или нещо бил зает. А според камериерката, той бил женен за работата си.

Доста оптимистично! По-лесно би било да привлече погледа на човек, отдаден на работата си вместо на госпожа Сиймур.

— Е, достатъчно възрастен е, за да взема решения сам, нали, Алис?

— Мъже! — изсумтя тя и чукна с една чаена чинийка по масата. Луси винаги й е била любимка, но когато влезе преди миг, на лицето й не бе изписана радост.

 

 

След два дни Луси отведе Миранда в клиниката, но единствените думи, които размени с доктора, бяха „Добър ден“ и „Довиждане“. Младшата сестра отнесе пищящата Миранда на рентген, а Луси седна в чакалнята.

— Боже мой, какво чудо! — връчи й тя с облекчение врещящия вързоп, още щом се появи иззад ъгъла. — Доктор Търлоу каза да влезете за малко.

Миранда, зачервена от рев, подсмърчаше, заровила лице в рамото на Луси, но въпреки това му позволи да я прегледа и дори му се усмихна. Той веднага й отвърна. Само Луси стоеше с безизразно лице и трескаво обмисляше държанието си. В един миг господинът, седнал срещу нея в кухнята, похапваше печени филийки, а в следващия — важен и недостъпен като съдия. Реши да играе на сигурно — запази мълчание. Прегледът вече привършваше, когато сестрата се върна.

— Ще напиша заключение за вашия лекар. Миранда прогресира много обнадеждаващо. Ще я видя отново след месец — усмивката му бе приятна и неангажираща. — Довиждане, Луси.

Отвърна му със сериозно лице, а после се прибра с Миранда и пое другите си задължения. Бе разочарована, но не и паднала духом. Нямаше конкретен план за отстраняване на Фиона Сиймур, но предчувстваше, че съдбата ще й даде шанс. И ни най-малко не се съмняваше, че ще стане безупречна съпруга на доктора, също както и че Фиона Сиймур би провалила живота му. Когато се прибра у дома, извади телефонния указател и намери адреса му — тихо, очарователно местенце в Чизик, на брега на Темза — едно от най-спокойните в Лондон. Замислено побутна указателя — нали имаше две кучета, които трябваше да се разхождат?! Ричмънд Парк и Кю Гардънс бяха най-близките паркове. Сигурно ги отвеждаше с колата — не всеки ден, но поне през уикенда…

Сестрите й още не се бяха върнали и решението й да се поразходи в неделя из парковете не направи особено впечатление на Алис.

— Няма да се върна за обяд, Алис. Ако денят е хубав, ще се наслаждавам на свежия въздух.

— Ще ти направя един-два сандвича — каза Алис. — И внимавай, скъпа, не се отклонявай по самотни пътечки! Не съм убедена, че майка ти…

— Ще се движа само по централните алеи, Алис, и ще се прибера за чая. Искаш ли да отидеш на църква?

 

 

Когато се събуди в неделя сутрин, Луси изтълкува като добра поличба чистото синьо небе — въпреки че ранният мартенски вятър бе доста режещ. Облече нов пуловер от мохер в зелено — също като очите й — и плисирана вълнена пола. Мушна един шал в ръчната си чанта и след разкошна закуска и петминутна предупредителна реч на Алис, се отправи към автобуса. Изкушението да зърне къщата на доктора бе голямо, но в последния момент предпазливо реши да се въздържи и пое към Ричмънд Парк. Импулсивното й решение да слезе от автобуса бе глупаво, затова изчака следващия и този път слезе пред парка. Е, не можеше да бъде и в двата едновременно, затова й се наложи да избира. Както вървеше по алеята, тя си призна, че цялото й начинание е безкрайно наивно. Не бе и помисляла, че влюбването е съпътствано от толкова много планове и размисли, при това съвсем нереални!

Около нея не бе многолюдно — повечето хора бяха с кучета и деца, и Луси взе да изпитва удоволствие от разходката. Колко бе прекрасно да се откъснеш от улиците и къщите! Тя се движеше, унесена в мечти — вила на село, само за уикендите, където децата да играят, докато двамата с Уилям се грижат за градината, а Робинсън и Фрайди тичат на воля; огромна градина, цялата в цветя и рози, широка алея за крикет… И ето че се отклони от пътеката и приседна на един пън. Четири деца, реши тя, две момчета и две момичета — момчетата ще станат лекари като баща си, а момичетата ще са не само красиви, а и умни. Двамата с Уилям ще остареят заедно в хармония и разбирателство — той ще стане достолепен старец… Тя вдигна глава. Пред нея стоеше доктор Търлоу, красив и, за щастие, от по-добрата страна на четиридесетте години. Кучетата тичаха около него — малкото, с неясен произход, черно и къдраво, веднага скочи на коленете й, а другото, голямо и рунтаво, с разкошна дебела опашка се приближи и сведе глава, дишайки в лицето й. Тя го подръпна за ухото, щастлива, че има какво да прави, защото докторът наблюдаваше порозовялото й лице с развеселени лукави очи.

— Доста далеч си от дома — отбеляза той и седна до нея.

Луси чешеше малкото куче под брадичката и не извърна поглед.

— Денят е прекрасен — чудесно е да се откъснеш от улиците и да повървиш.

— Да — кимна той сериозно, — идвам тук всяка свободна неделя, а и често след закуска за по половин час, особено щом започне да съмва по-рано. В противен случай правим една бърза обиколка на съседните улици.

— Какви хубави кучета! Съвсем различни са. Откъде ги взе?

— Робинсън — той потупа голямото куче, — бе изхвърлен на магистралата от кола, зад която се движех, а Фрайди го открих в кашон встрани от пътя.

— Колко жестоко! — възмути се Луси. — Да постъпват така с невинно животно! Те сигурно те обичат…

— Ние сме добри приятели, разнообразяват ме след работния ден и малките пациенти…

— О, не обичаш ли децата? — вдигна Луси разтревожено лице.

— Разбира се, че ги обичам, иначе щях ли да стана педиатър?

— Съжалявам, какви глупости говоря…

За минута запазиха мълчание, а тя отчаяно търсеше друга тема — ако той продължаваше да мълчи, трябваше да стане и да си тръгне. Луси въздъхна почти беззвучно и бодро заключи:

— Е, време е да тръгвам. Радвам се, че се запознах с Робинсън и Фрайди — тя се надигна като си оправяше шала, но една силна и нежна ръка й попречи да продължи.

— Очакват ли те за обяд? Или имаш някаква среща? — тя поклати глава. — Добре, нека се поразходим заедно. Дошъл съм с колата и ще те изпратя, когато пожелаеш — погледна часовника си. — Още е рано, ако завием наляво, ще стигнем до едно кафене.

Повече не й се наложи да търси тема на разговор, защото докторът се впусна в пространен монолог и репликите й бяха твърде бегли. Когато стигнаха беседката с кафенето, тя се държеше така непринудено, че за малко не призна каква е истинската причина за разходката й в парка. И така се изчерви, че докторът я изгледа замислено — не би могло да е в резултат на думите му, значи нещо си е помислила…

— Ще пиеш ли кафе? Защо не седнеш на тази пейка, сега ще донеса.

Той се отдалечи и кучетата го последваха. Кафето бе силно и горещо и Луси си спомни за сандвичите на Алис. Тя ги предложи срамежливо и той си взе един.

— Вашата Алис е съкровище. Но и моята икономка не й отстъпва — и тя е прекрасна готвачка. О, да, трябва да се прибирам за обяд! Единствено в неделя мога да поканя гости.

Светлото утро сякаш помрачня. Луси избърса устни и се изправи.

— Не вярвам да имаш достатъчно време за приятелите си — отбеляза тя учтиво. — Всеки ден ли ходиш в клиниката?

— Не, два пъти седмично за прегледи и веднъж за операции. Имам и частен кабинет, а освен това съм консултант на няколко болници.

— Боже мой, не се ли уморяваш?

— О, разбира се, че се уморявам! — приближаваха главната алея и вече почти стигаха входа на парка. След минута бяха в ролса с кучетата, седнали послушно отзад.

Пътуването й се стори кратко, но не чак толкова, че да не успее да прецени пълния провал на плана си. Вярно, че късметът й проработи и го срещна, но оттук нататък не отбеляза никакъв напредък.