Бети Нийлс
Зеленооката (5)

Пета глава

В събота вечер Луси отиде на театър с Полин и Сирил. Постановката, на прекалено висок стил, се играеше от някаква малка трупа и Луси се отказа да я следи още по средата на първото действие. Мислите й се зареяха към Уилям — сигурно нейде, в разкошна обстановка танцуваше и се смееше. Само ако знаеше, че е на километри далеч, в Котсуолдс, при стария си професор от Единбург! След пиесата отидоха да хапнат и през цялото време Сирил критикуваше диалога. Луси едва го понасяше. Накрая я изпратиха до къщи, а те отидоха да спят у родителите на Сирил.

Луси се съблече, изпи приготвеното от Алис какао и си легна. След малко се прибра и Имоджен и се отби в стаята й с предложение да прекарат следващия ден сред природата.

— Ще се приберем около шест, защото съм канена на вечеря. Може да отидем до Епинг… Не, по-скоро в Ингейтстоун, ще обядваме в красивото местно ресторантче. Отдавна не сме си приказвали, нали? — откъдето Луси заключи, че сестра й има да й съобщи нещо.

— Звучи чудесно. Кога ще тръгнем?

— О, към единайсет. Алис може да излезе след закуска.

 

 

Свежото утро й се усмихваше — март, започнал доста напористо, бе кротък като агънце. Луси облече костюм от три части и удобни обувки и слезе на закуска.

Прекосиха бързо източен Лондон, защото движението не бе натоварено и се отправиха към брега на океана. Имоджен паркира пред хотела и я поведе към ресторанта.

— Да обядваме и после ще се разходим — предложи тя.

Луси разбра, че това ще е мигът, когато сестра й ще сподели онова, което бе намислила. По време на обяда си бъбриха за маловажни неща. Разхождаха се вече десетина минути, когато Имоджен внезапно каза:

— Ще се омъжвам, Луси.

Истинска изненада! Имоджен, на двайсет и осем, със завоюван периметър в бизнес средите, имаше голяма заплата, шефът й я ценеше и бъдещето й израстване бе осигурено. Тя знаеше собствената си цена и не се колебаеше да я изтъкне пред семейството и всички, макар и негласно, мислеха, че ще остане мома.

— Имоджен, но това е чудесна, новина! Кой е щастливецът? Мама и татко знаят ли?

— Днес им изпратих телеграма. Разбира се, ще ги изчакаме да се върнат. Не го познаваш — Джордж Ъруел, канадски бизнесмен.

— Пожелавам ти много щастие! Значи ще се омъжиш преди Полин.

— Да. Нали съм най-голямата?! Ами ти, Луси? Не си ли срещнала още принца на мечтите си? — и без да й даде възможност да отговори, продължи: — Не се учудвам — както си се отдала на тези сираци! Колко жалко, защото си толкова красива! Мама винаги е казвала, че си домашната птица — засмя се тя, без нарочно да иска да я нарани.

Една не особено светла перспектива, която Луси предъвкваше през останалата част от деня.

Добре, че дойде понеделник! Малко преди обяд я повика директорката.

— Не искам да настоявам, но имаш ли нещо против да си вземеш две седмици отпуск сега — в края на март или през април? Всички останали са на работа и лесно ще те заместим. И без това винаги си откликвала на чуждите желания!

Луси се върна при Миранда и продължи да я храни. Фран я бе поканила, но нали тя самата спомена началото на лятото? Дали ще е готова да я приеме по-рано?

Тъкмо вечеряше в компанията на Алис, тъй като сестрите й бяха излезли с годениците си, когато телефонът иззвъня.

Беше Франческа.

— Луси, тръгваме тази вечер след около час. Виж какво, не можеш ли да дойдеш преди лятото? Ще успееш ли да си вземеш две седмици отпуск колкото се може по-скоро?

— Всъщност, директорката ме повика тази сутрин, за да ми предложи две седмици в края на март или през април.

— О, чудесно! Значи кога точно пристигаш?

Луси изведнъж се развълнува.

— Чакай да погледна календара. Какво ще кажеш за последната седмица на март, само след няколко дни? Сигурна ли си, че…

— Не говори глупости, разбира се, че съм сигурна! Ами, в събота е двайсет и пети. Литрик ще те посрещне в Скипол. Щом уредиш всичко, уведоми ни за точния час на полета. О, ще си прекараме толкова хубаво, Луси, имаме да наваксваме години клюки! Хайде, трябва да излитам, Литрик ме чака в колата. До скоро! — Фран остави слушалката и се усмихна на съпруга си: — Всичко е уредено. Колко хитро от страна на Уилям да подготви почвата с директорката! Чудя се защо го предложи? Дали я харесва?

— Скъпа моя, Уилям е много мил човек. Според мен той вижда, че Луси се нуждае от почивка и просто е решил да й помогне — и като й се усмихна, прекоси стаята, за да я целуне.

— Така ли мислиш? Биха били чудесна двойка! — тя сбърчи вежди: — Смяташ ли, че Уилям би си взел седмица отпуск, която да прекара с нас?

— Сватовница! — подигра й се Литрик и отново я целуна. — Побързай, че ще изпуснем ферибота.

На другия ден Луси съобщи на директорката решението си, а вечерта — и на сестрите си. Те й се усмихнаха с обич, подхвърлиха, че ще бъде чудесно да си почине малко и се отдадоха на значително по-важни занимания, посветени на сватбите. Луси не бе и очаквала да обърнат кой знае какво внимание на такава дреболия и затова отиде в кухнята при Алис, а тя посрещна новините с такава топлота, че Луси мигновено забрави студенината на сестрите си.

— Ах, колко хубаво! — възкликна Алис. — И не забравяй да си вземеш най-красивите дрехи. Господин Принцът може да те чака точно там. Не че имам особено доверие на чужденците!

— Франческа се омъжи за чужденец — припомни й Луси и налапа една от соленките, току-що излезли от фурната. — И го боготвори.

— Съвсем нормално и порядъчно, след като й е съпруг — Алис дръпна таблата със соленките надалеч. — Няма да вечеряш, ако продължаваш така! Има риба на скара и спанак. Никакви картофи! Госпожица Имоджен трябвало да отслабне три килограма до сватбата.

— В такъв случай — посегна Луси към соленките, — по-добре аз да си взема още една!

Останалата част от вечерта тя прекара със сестрите си. Приеми, шаферки, църкви, маршрути за сватбени пътешествия — какви ли не теми и идеи се подхвърляха и обсъждаха. В една от малкото паузи двете се обърнаха към Луси.

— Ще ми бъдеш шаферка, Луси! — отсече Имоджен. — Розова тафта и венец от цветя…

— Аз ще имам свита от четирима — едната си ти, Луси — намеси се и Полин. — В синьо-зелена рокля с шарф. Останалите трима ще са малките племенници на Сирил.

Ужасни същества, помисли си Луси, която иначе обичаше деца.

Но не можеше да не се съгласи и най-после си легна, а мислите й полетяха към Уилям Търлоу. Какво ли правеше сега? И малко ядовито си рече, че не трябва да мисли толкова често за него. Решимостта й да се омъжи за Уилям не бе избледняла, но трябваше да се стреми към конструктивни планове, вместо да изпада в глупави копнежи. На преден план й предстоеше обновление на гардероба. Жалко, че Уилям няма да я види в Холандия… Сънят я повали, преди да изпита тъга.

Майка й, уведомена за предстоящото пътешествие, й каза:

— Много се радвам, скъпа! — и се впусна в ентусиазирано описание на последното откритие на баща й — парче от желязно гърне — доказателство, че хетите са познавали леенето. След като изчерпа този въпрос, премина на сватбата на Имоджен и добави, че Луси сигурно очаква с нетърпение да стане два пъти шаферка. — Малко разнообразие от твоите сираци — засмя се тя. — Пожелавам ти приятно прекарване с Франческа! Такова мило тихо момиче, без никога да е била красавица. И — както съдя по думите ти — се е омъжила така сполучливо! Трябва и ти да се потрудиш, докато си в Холандия, скъпа.

— Добре, мамо! — нямаше нужда да пътува чак до Холандия, а само до Чизик.

Тя уреди подробностите по пътуването и си купи билет, а после посвети един ден на магазините. Шлифер, един-два пуловера, както и вечерни тоалети — Фран бе изчуруликала по телефона, че в плана влизат голям прием и концерт. И Луси, заинтригувана от предстоящите изяви пред обществото, си купи две нови официални рокли и тънък вълнен костюм за пътуване.

Всеки ден отиваше в сиропиталището с надеждата да срещне доктор Търлоу, но така и не успя. Миранда се подобряваше с учудваща бързина и прегледът й бе назначен за след две седмици — очевидно Луси щеше да го пропусне.

Вечерта преди отпътуването срещна Фиона Сиймур, както винаги в ослепителен тоалет. Тя се спря и Луси се видя принудена да стори същото.

— Скъпа, вие сте последният човек, когото очаквах да видя! Мислех, че си прекарвате времето при онези ужасни деца!

— Работя до пет и те не са ужасни — тросна се Луси. И добави по-меко: — Каква приятна вечер, нали?

— Ах, да, въпреки че пропилявам част от нея. Уилям… доктор Търлоу бе обещал да ме закара до Хенли, при една моя леля, но ми телефонира, че бил зает по спешност. За щастие, имам доста познати и винаги мога да намеря заместник. Ей сега ще пристигне — тя погледна Луси лукаво и добави: — Уилям, милият, никак не му се искаше да ми откаже. Та нали сме заедно всеки свободен миг!

— Е, той е зает човек — отвърна Луси уклончиво.

— Естествено! Предполагам, че понякога се срещате покрай онези безценни сираци. О, колко ли е съсипващо да се грижиш за тях, но… по-добре да вършиш нещо, след като не можеш да се омъжиш — тя затаи дъх и прикри с ръка уста. — О, скъпа, колко ужасно прозвуча! Прости ми, просто повторих думите на Уилям…

Луси, пребледня, но гласът й бе твърд, спокоен и много тих:

— Работата ми е много интересна и аз обичам децата. По-скоро не бих могла да изтърпя вашия начин на живот — всички тези досадни процедури, които ви поглъщат времето — гримиране, прически, и естествено, диети… — зелените й очи блестяха като дълбоки вирове на фона на очарователната усмивка. — Е, трябва да тръгвам. Имам много задачи преди заминаването.

Фиона надали би повторила този разговор пред Уилям. Вярно, че Луси бе груба, но събеседничката й започна първа. А ако Уилям наистина е казал тези неща за нея, не би му проговорила никога!

Тя нахълта в къщата с такъв трясък, че Алис изтича да види какво става.

— Е, най-после, госпожице Луси! Жалко, че те нямаше — онзи мил доктор се обажда да ти пожелае весело прекарване. Разбрал, че заминаваш от директорката. Помолих го да позвъни пак, но каза, че излизал.

— О, така ли? — изрече Луси с треперещ глас. — Като че ли ми пука какво прави!

И изтича по стълбите, а Алис се върна в кухнята.

— Ето накъде духат ветровете! — сподели тя със Симпкинс. — Ще поживеем, ще видим!

Дълбоко в себе си Луси се надяваше, че доктор Търлоу може все пак да й позвъни, но телефонът остана безмълвен и тя потегли към Хийтроу, подканяна от Алис, и решила твърдо да не се оглежда за доктора, в случай, че се появи в последната минута. Което не се случи и тя се качи на самолета.

Беше виждала Литрик Ван Рийген само два пъти — на сватбата и още веднъж в Лондон, но когато го забеляза между посрещаните, установи, че никак не се е променил. Едър мъж със сивееща руса коса и хубаво лице, което понякога изглеждаше сурово — вероятно само на вид, защото Франческа го обожаваше и от писмата й Луси разбираше, че е истински щастлива. Когато я забеляза, той се усмихна широко.

— Радвам се да те видя отново, Луси! — наведе се и я целуна. — Фран те очаква с нетърпение. Това ли е багажът ти? — поведе я към паркинга, където чакаше сребристосив даймлер. — След половин час сме у дома — около петдесет километра. Добре ли пътува?

Беше приятен човек и не спряха да си бъбрят. Не след дълго завиха от магистралата по тих селски път. Селото, което прекосиха, се бе сгушило покрай огромна църква и след около триста метра Литрик се промуши между два тухлени стълба. Алеята, оградена от храсти и дървета, ги отведе до красива масивна къща с плоска фасада, вита стълба и подредени в редици прозорци с рулетки — сякаш строена за дълга обсада. Отвори им слаб възрастен мъж, който бързо отстъпи, и летящата по стълбите Франческа, се хвърли на врата на мъжа си, а после прегърна Луси.

— О, колко се радвам! Хайде, заповядай! Уморена ли си? Как пътува? Ще обядваме след половин час. Няма да се бавиш, нали, скъпи? — подвикна тя през рамо.

— Пет минути, любов моя — усмихна им се Литрик, като наблюдаваше с малко ревност искреното им щастие.

— Това е Тръг, нашата дясна ръка — посочи Фран слабоватия човечец и изчака да се запознаят. — Ела да ти покажа стаята! — изкачиха стълбите и тя отвори една врата. — Ето, Луси, тук е банята. Ако имаш нужда от нещо, ще ни кажеш, нали? — и като я целуна по страната, се засмя от сърце: — Ах, колко съм щастлива! Чакаме те долу, щом се поосвежиш!

Останала сама, Луси разгледа красивата стая с махагонова мебелировка, пъстри басмени перденца и дебела завивка на леглото, всичко в тон. Банята бе много приятна — в розово и бяло, с огромно осветено огледало и безброй хавлии, шампоани и балсами. Тя се върна в стаята и седна пред разкошната тоалетка. Беше от момичетата, които са винаги спретнати и в безукорен вид. Въпреки това си напудри носа, сложи още червило и си разреса косата. Когато слезе долу, се озова във фоайе с много врати и спря колебливо.

Литрик отвори една и я покани в дневната. Озова се в просторна стая, мебелирана с красиви старинни мебели, грижливо поддържани в течение на години. Широки удобни кресла и два огромни дивана бяха разположени около камината, в която пламтеше буен огън, а френските прозорци откриваха градина с ярки пролетни цветя. Великолепието на хола бе омекотено от най-невинни признаци на семеен живот — подпряно на бюфета мече играчка, плетка с кълба прежда върху малката масичка редом с куп списания и вестници, а пред огъня — две кучета — един мастиф и друго по-малко, яко и къдраво. Приближиха и я подушиха.

— Тор и Мъф — представи ги Литрик. — Обичаш ли кучета?

— О, да, но си нямаме. Имаме котка с котенца.

— Госпожа Тръг има котка — Моузес. Литрик я извади от канала. Имаме си и магаренце, и коне — Литрик ме научи да яздя — каза Фран. Побъбриха така малко и Фран предложи: — Да надзърнем ли при децата? Бавачката вече ги е нахранила. Бебето яде пюре два пъти дневно, но иначе още го кърмя — двете се качиха в детската стая, където един миниатюрен Литрик, покачен на високо столче, се бореше с лъжицата, а до него млада, пращяща от здраве жена държеше в скута си бебе. — Това е бавачката — представи я Фран. — Тук е отпреди да се оженим и, надявам се, никога няма да ни напусне — тя седна и взе бебето, а малкият Литрик довърши вечерята си. — Сега ще си почиват, а после, до къпането, настава време за игра. Литрик не е винаги у дома, но когато е свободен, ги забавлява чудесно. Не е ли прекрасно да имаш момче и момиче? Искаме още един комплект — четири е хубаво число!

— Толкова си щастлива, Фран! — промълви замислено Луси. И за да не прозвучи като самосъжаление, добави: — Децата ти имат такъв великолепен дом…

— Да, така е. А и природата наоколо е много красива — Фран се изправи, положи грижливо бебето в креватчето, целуна малкия си син и каза нещо на бавачката, което я накара да се усмихне.

— Значи вече говориш холандски?

— Да, но с много грешки. Бавачката разбира малко английски, а Тръг си е англичанин, но жена му, която ни готви, има съвсем повърхностни познания по английски.

Обядът премина във весело настроение — имаха да си кажат толкова неща! И Луси за пореден път се убеди, че Литрик е наистина прекрасен човек. Почти като Уилям! Нищо чудно, че Фран бе така щастлива. Мислите й се понесоха назад към Лондон и Фран като че ли ги прочете, защото ненадейно я попита дали посещава „Сити Ройъл“ и познава ли някого от персонала. Държеше се съвсем непринудено, но избягна погледа на мъжа си, развеселен и учуден.

— Да, понякога — изчерви се леко Луси. — Някои деца не се развиват нормално и ги водим на консултации.

Образът на Уилям изпъкна с такава сила в съзнанието й, че за миг тя се затрудни да продължи и Литрик, като се направи, че не забелязва, се намеси:

— Все още ли използват онази тъмна и влажна приемна? — забележка, която върна разговора в нормалното му русло.

 

 

Останалата част от деня мина много приятно. Луси си поигра с децата, разходи се из къщата и градината. Вечерята на госпожа Тръг бе много вкусна и след като си побъбриха още малко, Луси се качи в стаята си. Мислите й обаче, не се откъсваха от току-що преживяното. Фран не се бе променила — имаше красиви дрехи и елегантна прическа, но бе същата мила, сърдечна Фран, и Литрик толкова я обичаше! Така бих искала да ме обича и Уилям, пожела си тя, докато се мушкаше в удобното легло.

Събуди се през нощта, когато всичко изглеждаше в най-черни краски, с мисълта, че няма никакви шансове срещу изпитания чар на Фиона. За щастие, на сутринта тази мрачна мисъл бе прогонена от ярката слънчева светлина. Имаше шансове като всяко друго момиче, каза си тя убедително и седна в леглото да изпие чая, донесен от усмихната млада прислужница.

Закусиха топли кифли, шунка и сирене, придружени с разкошно кафе. Фран бе станала рано да накърми бебето, а Литрик да разходи кучетата и в къщата цареше приятна суетня. После отидоха на църква.

Луси седна между двамата си домакини и без да разбира нито дума, следваше службата, която доста се проточи. На излизане я запознаха с пастора — мил човек с приятен глас и отличен английски, който любезно ги покани да го посетят, ако разполагат с време. Те му благодариха и след като Фран се осведоми за здравето на децата му, поеха по обратния път.

Прекараха около час в детската стая, а после обядваха. След това всички, заедно с децата и кучетата, се качиха на едно комби и Литрик ги разходи до Велюв. Денят бе слънчев, но ветровит. Намериха едно местенце на завет и слязоха, а после поеха покрай дълъг тесен канал, царство на ято патици, и занадничаха из храсталаците за иглика. Скоро излязоха на запустял път, губещ се нейде зад прихлупения хоризонт. Полето около тях бе осеяно с ферми и селца, а островърхите покриви на църкви пронизваха небосклона.

— Къде сме точно? — попита Луси, загубила ориентация.

— Безкрайно еднообразно е, нали? Пресякохме Велюв и сега сме на границата с равнината. Велюв е курортна зона, осеяна с красиви вили — подобно на вашата Ню Форест, но много по-малка. На юг е Арнхем, нататък е Утрехт, а зад него, по на север — Амстердам. Тези дни ще отидем и дотам.

Без да бързат, те се върнаха при колата, а после пиха чай около пламтящия огън у дома. Литрик бе качил синчето си на коляно, а дъщеричката спеше кротко в люлката. Отпусната сред приятната обстановка, Луси почти не говореше. Гледаше кучетата и си мислеше, че само ако затвори очи, ще си представи, че са Робинсън и Фрайди, а Литрик е Уилям.

Дните потекоха бързо и неусетно се навърви седмица. Една вечер, както си лягаше, те се занизаха пред очите на Луси като на филмова лента. Въпреки заетостта на Литрик, Франческа бе съставила превъзходна програма.

Двете посетиха Утрехт, внушителната кула, обиколиха магазините и се отбиха в „Кафене дьо Пари“. След като се отказаха от стотината стъпала на „Дом Тауър“, се прибраха, за да изведат децата и кучетата на разходка. Късно следобед Литрик доведе неколцина приятели на чашка. Една вечер бяха посетили родителите на Литрик, а на следващата ходиха до Фрайсланд на гости на две стари лели, които въпреки напредналата възраст не бяха загубили бойкия си дух и страстта си към командване. Те разведоха Луси из къщата — твърде стара и с тежка мебелировка, сякаш пуснала корени в пода. Последен бе пурпурният салон, който направо я изплаши.

— Страховито е, нали? — каза Фран. — Не бих могла да живея тук! Някой път само се отбиваме да ги видим. Литрик има голямо семейство.

Тръгнаха си по светло по друг път, за да може Луси да разгледа околностите на Амстердам.

Друг ден, посветен на поречието на Вехт, се наслаждаваха на прекрасните старинни, надвесени над водата, къщи, строени от богати търговци през осемнайсети век. А веднъж дойдоха гости на вечеря — и всичко това изпъстрено с приятните ежедневни задължения и времето, посветено на децата.

— Следващата седмица трябва да посетиш Кюкенхоф — й каза Фран. — Гледката е прекрасна, особено през този сезон.

Луси усети, че се унася, но въпреки че бе претоварена от впечатления, в мислите й винаги имаше място за Уилям.

— Сигурно е излязъл с Фиона — измърмори тя и потъна в сън.

 

 

В неделя сутринта тя отпиваше от чая в леглото и се чудеше какви ли изненади я очакват, тъй като Литрик бе съобщил, че е свободен. Прислужницата бе дръпнала завесите и през стъклата проблясваха синьото небе и слънчевите лъчи. Не изглеждаше да е ветровито. Тя скочи от леглото, отвори прозореца и се наведе да се наслади на красотата и аромата на кадифената алея и лехите лалета и зюмбюли. Птиците чуруликаха, а слънцето вече топлеше.

— „Ела, скъпа пролет, божествена топлина, ела…“ — припя Луси и в този миг покоят в градината бе нарушен. Зад ъгъла се появи Литрик с весело подскачащите кучета и току до него, с пъхнати ръце в джобовете, Уилям.

Тя се вторачи, невярваща на очите си, а в гърлото й заседна буца, която за малко не я задуши.

В този миг двамата мъже вдигнаха очи и Литрик мило подвикна:

— Добро утро, Луси! Познавате се с Уилям, нали? Той ни е стар приятел и се отби за няколко дни. Ела, заповядай долу при нас!

Луси, вцепенена, не можеше да реагира, но внезапно устните й се извиха в усмивка:

— Добро утро! — отвърна тя леко прегракнало. — Сега слизам — и осъзнала, че не е в особено подходящо за разговор облекло, тя предпазливо се отдръпна, но в следващия миг разрошената й глава отново се подаде: — Фиона с теб ли е?

Дори и да бе изненадан, докторът с нищо не се издаде, а отвърна спокойно:

— Не, сам съм.

Тя кимна, без усмивката да слиза от лицето й, затвори прозореца и се спусна към банята в лудешки танц. Докато стоеше под душа, трескаво мислеше какво да облече. Въпреки ранното априлско слънце, все още бе хладно. Най-добре — роклята от коприна. Без да губи нито миг, тя разреса блестящата си коса и след няколко докосвания с червилото, полетя по стълбите.

Двамата мъже тъкмо излизаха от кабинета на Литрик и тя ги пресрещна, без изобщо да осъзнава, че сияе от щастие. И кой знае какво би изтърсила, ако Фран не се бе появила тичешком, сипеща радостни възклицания.

— Уилям… толкова много се радвам! Ще останеш, нали? И няма да сме само ние с бебетата… О, вие да не би да се познавате? — симулира тя перфектно изненада. И като се наведе от стъпалото, целуна госта.

— Да, срещали сме се в клиниката и на няколко вечери.

— Е, кажете, не е ли малък светът? — продължи Фран и двамата мъже невъзмутимо кимнаха, което изобщо не съответстваше на лукавия блясък в очите им. Но Луси не забеляза нищо и срамежливо се обади:

— Наистина е странно да се срещнем тук. В отпуск ли си? — и за да не си помисли, че го следи, добави: — Като мен, например. Ние с Фран се познаваме от училище.

— Няма нищо по-хубаво от старите приятели — отвърна доктор Търлоу непосредствено. — Харесва ли ти Холандия?

Влязоха на закуска и Луси, поуспокоена от обичайното му приятелско държане, се включи във веселия разговор.

Докато сипваше кафе, Фран попита през смях:

— А как е онази красива дама около трийсетте — вдовицата с изисканите маниери? Щяхте да излизате заедно…

Погледът на доктора не се откъсваше от лицето на Луси.

— Фиона Сиймур? Красива както винаги. Трябва да ви запозная при следващото ви посещение и сами ще прецените.

Луси мажеше кифличка с масло и не вдигна очи.

— Облича се много изискано, Фран, и винаги по подходящ начин — допълни иронично Луси. И чак тогава срещна погледа на доктора. Но очите й горяха като изумруди и докторът заключи, че в гърдите й бушува ураган.

— Е, такива неща правят впечатление най-вече на жените — отбеляза той меко. — Мъжете изобщо не ги забелязват. Разбира се, с някои малки изключения.

Лицето й се обагри в много приятен розов оттенък, избликнал от спомена за облеклото й преди малко, когато бе надвесена над прозореца. В този миг не съобрази как да парира удара, но, нищо, запазваше си правото за по-късно!