Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (7)

6.

Призори дружината отново пое на север. Пратиха съгледвачи и на североизток, все още надявайки се, че Хаскеер се е отправил към Каменна могила и че Койла е някъде зад него.

Намираха се сред големите равнини, район, където растителността бе по-оскъдна, и това налагаше да проявяват допълнителна бдителност. Но от време на време срещаха храсталаци и дори малки горички, из които се виеха тесни пътечки. И сега наближаваха една такава и Страк, опасявайки се от засада, прати съгледвачи напред.

Докато навлизаха в гората, Джъп се обърна към него:

— Не е ли време да помислим какво ще правим, ако не открием нито Хаскеер, нито Койла? Когато наближим Каменна могила, имам предвид. Едва ли ни очаква топъл прием там.

— Бих казал, че по-скоро ни очаква прекалено топъл прием. Но не зная как да отговоря на въпросите ти, Джъп. Честно казано, започвам да си мисля, че Хаскеер и Койла са поели в съвсем друга посока.

Алфрей кимна.

— И аз имам такова усещане. Ако е така, цял живот няма да ги открием по тези места…

Изведнъж вдясно от тях се чу шум. Храсталаците се разклатиха, чу се пукот на строшени клони, няколко малки дръвчета се разлюляха. Нещо тежко и голямо си пробиваше път през гората.

Страк дръпна юзди. Колоната спря. Оръженосците наизвадиха мечове.

От гората се показа сиво същество, по-едро от кон, с огромни лапи. Яки мускули изпъкваха под лъскавата му козина. Шията му бе змиевидна, но по нея се спускаше дълга черна грива. Главата наподобяваше грифонска, с котешки нос, жълт закривен клюн и щръкнали нагоре, покрити с козина уши.

Нямаше никакво съмнение, че причудливото създание е още младо и не е достигнало пълните си размери, а освен това едното от жилестите му крила бе скършено и бе увиснало отстрани. Може би по тази причина, въпреки че беше очевидно изплашено, съществото не смееше да литне. Ала дори на земята то се придвижваше с изненадваща бързина.

Докато пресичаше пътеката пред тях хипогрифът изви глава и ги погледна. За миг мярнаха отблясъка на грамадното му изумрудено око. След това се шмугна в храсталаците от другата страна и се изгуби от погледите им.

Няколко от конете изпръхтяха уплашено и се задърпаха.

— Тръгна си! — въздъхна Джъп.

— Какво беше това чудо? — попита Алфрей.

Изведнъж откъм гората пред тях се показаха двама съгледвачи. Те викаха нещо, но думите им бяха неясни. Единият сочеше към мястото, откъдето идваха.

Алфрей погледна към дърветата.

— Страк, мисля че…

На пътеката се изсипаха отряд човеци. Няколко конника, следвани от пешаци. Бяха тежковъоръжени и облечени в черно.

— По дяволите! — изруга Джъп.

В продължение на няколко секунди двата отряда се оглеждаха стреснато.

След това взаимната изненада отстъпи място на действието.

Човеците пришпориха коне и се хвърлиха в атака.

— Превъзхождат ни почти двойно! — извика Алфрей.

Страк вдигна меч.

— Ами тогава да намалим броя им! Нито крачка назад!

Черните конници се носеха право към тях. Страк смуши коня си и поведе дружината. Орки и хора се сблъскаха с викове и звън на стомана.

Страк се озова срещу най-предния конник. Мъжът размахваше огромен меч и пореше въздуха пред себе си. Оръжията им се сблъскаха на два пъти, преди Страк да намери пролука в отбраната му и да го промуши в кръста. Мъжът тупна на земята. Лишеният от ездач кон се вдигна уплашено на задните си крака и побягна в гората.

Човекът, който зае мястото на съборения, потвърди подозренията на Страк, че няма лесни победи. Бе значително по-опитен от предишния. Беше въоръжен с тежка бойна секира и я въртеше със забележително умение. Размениха си по няколко удара. Мечът на Страк не бе достатъчно тежък, за да удържа ударите на секирата, но пък бе значително по-бърз. Скоро мъжът срещу Страк започна да се задъхва от усилие. Реакциите му видимо се забавиха и това осигури на капитана на Върколаците известно предимство. При първия удобен случай той смъкна рязко острието и го заби в бедрото на мъжа. От раната рукна кръв. Човекът остана на седлото, но вниманието му вече бе раздвоено. Защитата му се разпадна. Страк нанесе втори удар, този път право в гърдите. Мъжът изпусна секирата и притисна с ръце зейналата рана. Конят му препусна и го отнесе някъде настрани.

Трети противник изскочи пред Страк и той продължи да се сражава.

Алфрей се озова между един конник и един пешак. Вторият представляваше по-голяма опасност. Алфрей се справи с него, като го прободе в гърдите със застроения връх на знамето. Мъжът падна и дръпна знамето със себе си. Алфрей насочи вниманието си към конника. Двамата кръстосаха мечове. Още на третия удар оръжието на мъжа бе избито. Миг по-късно той получи парче хладна стомана между ребрата.

Докато се справяше с един от конниците, Джъп не забеляза, че отзад го е издебнал пешак. Мъжът скочи, улови го за крака и го смъкна от седлото. Джъп тупна тежко на земята. Мъжът се изправи над него и вдигна меча си, за да го довърши. Джъп успя да се съвземе навреме и да се претърколи. Докато се извръщаше, замахна рязко с меча и отсече крака на противника си. Той нададе ужасен писък и се просна възнак. Джъп скочи и се огледа трескаво за кон. Видя един, само дето върху него имаше облечен в черно мъж, който изглежда реши, че спешеното джудже ще е лесна плячка. Докато препускаше към него, човекът размаха победоносно меч. Джъп го изчака спокойно да се приближи, след това подскочи неочаквано във въздуха и го промуши в хълбока. Мъжът падна. Джъп се метна на коня му и отново се включи в мелето.

С мощен удар с две ръце Страк отсече главата на един от човеците. Докато безжизненото тяло падаше, той се огледа за нов противник. Орките постепенно надделяваха. Изгубили доста от своите, хората пришпориха конете си към гората. Страк викна на оръженосците да ги последват и довършат. След това се приближи към Алфрей, който вадеше знамето от гърдите на един мъртвец.

— Какви са пораженията? — попита капитанът.

— Нямаме убити, доколкото мога да преценя. Извадихме късмет. Тези не бяха войници. Във всеки случай не бяха професионалисти — отвърна задъхан Алфрей.

— Дали търсеха нас, капитане? — присъедини се към тях Джъп.

— Съмнявам се. Мародери, най-вероятно.

— Чувал съм, че хората обичат да убиват заради самото удоволствие.

— Това е толкова долно! — възмути се Алфрей, докато изтриваше кръвта от челото си.

— Присъщо е на расата им — отбеляза Страк.

Оръженосците вече бяха претърсили убитите, вземайки всичко, което можеше да им е от полза.

— Какви бяха според вас? — зачуди се Алфрей. — Унисти или пантеонисти?

Джъп огледа най-близкия труп и рече:

— Мисля, че са унисти. Нали те носят черни дрехи. Като стражниците на Кимбал Хоброу. От Троица.

— Сигурен ли си? — попита го Страк.

— Да, нали бях там.

— Аз пък се надявах, че сме се отървали от тези маниаци — неволно потрепери Алфрей.

— Те са фанатици. Освен това им отнехме звездата. Изглежда никой не обича да се разделя с нея — отвърна Страк.

— Дали тези не са задържали Хаскеер и Койла? — попита Джъп.

— Кой знае? — повдигна рамене Страк.

При тях дотича оръженосец и подаде на Страк един пергаментов свитък.

— Вижте какво намерихме, капитане. Стори ми се, че е важно.

Страк разви свитъка и го показа на Алфрей и Джъп. За разлика от оръженосците, те можеха да четат, а и текстът бе написан на универсален език.

— Ами че тук пише за нас! — възкликна Джъп.

— Мисля, че трябва да го прочетем на цялата дружина — реши Страк.

Той повика останалите и Алфрей се нагърби със задачата да прочете пергамента.

— Това изглежда е копие от някаква прокламация — обясни той, — защото отдолу е прерисуван печатът на Дженеста. Та ето какво пише: „Нека се знае, че оркската дружина, известна като Върколаците, вече се смята за изменническа и лишена от правото да получава убежище навсякъде из моето кралство. По същата причина определям възнаграждение в монети, пелуцид или земя на всеки, който ми донесе главите на офицерите от дружината. Както следва…“ Тук са изброени нашите имена. Я чакайте, надолу продължава: „Освен това, обявявам възнаграждение, съответстващо на чина, за предаването, живи или мъртви, на всеки от оръженосците в дружината, отговарящи на имената…“ Следва списък на оръженосците, включващ и другарите, които вече изгубихме. И завършва така: „и да бъде известно всекиму, който дръзне да им даде подслон…“ Тъй де, ясно е какво следва.

Той подаде свитъка на Страк.

Възцари се мрачно мълчание.

— Какво пък, очаквахме го — заговори капитанът.

— Да де, ама си е стрес да го видиш черно на бяло — въздъхна Джъп.

Алфрей посочи избитите мъже.

— Това означава ли, че тези са търсили нас?

— И да, и не. Струва ми се, че случайно се натъкнахме на тях. Но може да са и хора на Хоброу, който също иска да си върне звездата. Както и да е, сигурно много народ ще тръгне да ни търси заради наградата. — Той въздъхна. — И така. Както съм казвал и друг път, подвижната мишена е по-трудна за уцелване. Да вървим.

Докато се качваха на конете, Джъп подметна:

— Е, положението има и добра страна. За първи път в живота си струвам нещо.

Страк се усмихна.

— Погледни — той посочи далеч на запад, където хипогрифът се отдалечаваше през долината. — Той поне се измъкна.

Алфрей кимна.

— Да. Жалко, че няма да изкара дълго.

 

 

Препускаха три или четири часа, разгърнати в широк полукръг, но така и не намериха и следа от двамата си другари. На всичко отгоре времето се развали. Захладя, после заваля леденостуден дъжд. Влагата и студът внесоха своята лепта в мрачното настроение на Върколаците.

Страк бе потънал в нерадостни мисли. Когато изкачиха един хълм, той неочаквано даде знак да спрат.

— Реших да направя промяна в плана — съобщи им той.

Оръженосците се приближиха, за да го чуват по-добре.

— Препускаме като смахнати след Койла и Хаскеер, а резултат никакъв — продължи той. — За главите ни са обявени награди, други ни гонят заради звездите. Изглежда сега всички са срещу нас. Нямаме приятели, нито съюзници. Време е да променим начина си на действие.

Той огледа напрегнатите им лица. Каквото и да очакваха, щяха да останат изненадани.

— Ще разделим дружината.

Това предизвика стреснати възклицания.

— Защо, Страк? — извика Джъп.

— Нали казваше, че никога няма да го направим — добави Алфрей.

Страк вдигна ръка, за да ги усмири.

— Чуйте ме! — извика той. — Не съм казвал, че ще се разделим завинаги, а само докато изпълним задачата си.

— И каква е тя, капитане? — попита Джъп.

— Да открием Хаскеер и Койла и същевременно да разберем дали звездата наистина е в Дроган.

Алфрей имаше нещастен вид.

— Ти сам казваше, че си против разделянето на дружината. Какво те накара да промениш мнението си?

— Ами до скоро не знаехме за другата звезда. Нито разполагахме с доказателства, че официално сме обявени за изменници. Сега вече е важно не само да открием другарите си, но и да се опитаме да вземем звездата. А не виждам как ще го направим, без да разделяме дружината.

— Значи смяташ, че Таннар е казал истината и другата звезда наистина е в Дроган? Ами ако ни е излъгал, за да си спаси кожата?

Страк поклати глава.

— Мисля, че казваше истината.

— Но не можеш да си сигурен.

— Прав си, Алфрей, не мога. Добре де, какво губим, ако му повярваме?

— Всичко!

— Ако не си забелязал, и без това вече сме го загубили. Има още нещо обаче. Сега не е най-добрият момент да поставяме всичките си яйца в една кошница. Разделени на две, ще бъдем по-трудни за откриване. И ако във всяка от групите има по една звезда…

— Ако! — прекъсна го Джъп. — Не забравяй, че ние все още не знаем нищо за предназначението и силата на звездите. Това означава да заложим на сляпо.

— Прав си, ако изключим онова, което ни каза Таннар, а то не беше много, всичко останало е пълна мистерия. Знаем само, че са много ценни, дори защото Дженеста ги търси. Значи ако имат някаква стойност за нас, то тя е, че ги притежаваме. Все още смятам, че ще можем да изтъргуваме срещу тях живота си. Та както вече казах — какво имаме да губим?

— Все пак не мисля, че трябва да разделяме дружината — подметна Алфрей.

— Не е така. Обстоятелствата сега са необичайни. Двама от нашите другари са се изгубили и ние на всяка цена трябва да ги открием. Върколаците винаги държат един на друг.

— Все още ли смяташ Хаскеер за член на дружината? След всичко, което направи?

— Не зная. Нека първо го открием. Дори и да ни е предал, не трябва ли поне да намерим Койла?

Алфрей въздъхна.

— И няма да отстъпиш, нали?

Страк поклати глава.

— Е, какъв ти е планът?

— Половината от дружината под мое водачество ще продължи издирването на Койла и Хаскеер. Алфрей ще поведе другата половина към Дроган и ще се свърже с Кеппатаун.

— Ами аз? — попита Джъп.

— Оставаш при мен. Ясновидството ти може да ни бъде полезно.

Джуджето го изгледа злобно.

— Знаеш, че силата отслабва.

— И тъй да е. Пак може да ни свърши работа.

— Нима смяташ, че кентаврите ще ни посрещнат с добре дошли? — попита Алфрей.

— С тях нямаме дрязги — рече му Страк.

— Преди нямахме и с половината Марас-Дантия, Страк. А виж докъде я докарахме!

— Както и да е, постарайте се да не ги разсърдите. Знаеш колко са горделиви.

— Те са войнствен народ.

— Както и ние. Ето една причина да се уважаваме взаимно.

— И какво да направя, когато стигнем там? — попита Алфрей. — Да ги помоля любезно да ни преотстъпят звездата?

— Ако е у тях, бихме могли да преговаряме.

— Че какво можем да им предложим?

— Пелуцида например.

Ами ако не ги заинтересува? Или просто решат да ни го вземат? Та ние ще бъдем шепа орки.

— Алфрей, не искам от теб да ги нападаш. Всичко, което искам, е да отидеш в Дроган и да прецениш обстановката. Не е необходимо дори да се свързваш с тях, ако сметнеш, че е твърде рисковано. Просто ще ни изчакаш.

— И докога ще трябва да чакам?

— Искам да потърся поне още няколко дни. После трябва да стигнем до вас. Значи след пет, може би шест дни.

— Къде ще се срещнем?

Страк се замисли.

— Там, където източният бряг на Калипарския залив навлиза в гората.

— Добре, щом смяташ, че това е единственият начин — въздъхна примирено Алфрей. — Как ще разделим дружината?

— По-равно, както вече казах. — Той огледа присъстващите. — Алфрей, ти вземаш Гледег, Кестикс, Лиффин, Неп, Елдо, Зода, Орбон, Проок, Носкаа, Вобе и Бохсе. Джъп и аз ще вземем Талаг, Рефдоу, Сифи, Точе, Хустук, Гант, Калтмон, Брегин, Финдже и Джад.

Той избра последните трима, тъй като те бяха поддръжниците на Хаскеер, когато гласуваха дали да отворят цилиндъра. Нямаше причини да се съмнява в тяхната лоялност, но все пак реши, че ще е по-добре да ги държи под око.

Нито Алфрей, нито оръженосците възразиха срещу разпределението.

Той погледна към небето и добави:

— Не ми се ще да се бавим, но няма да е зле да си починем няколко часа. Пригответе се. Разположете постове и ги сменяйте на всеки час. Останалите да си отдъхват. Свободни сте.

— Аз ще ида да раздам лечебни отвари и балсами за раните — каза му Алфрей. — Сигурно ще са нужни.

Джъп се приближи до Страк. Ясно личеше какво му е на душата.

— Джъп, ако става въпрос за старшинство, ти си този, който трябваше да води дружината до Дроган. Но сигурно се досещаш, че срещу джуджетата съществуват известни предразсъдъци. Без значение какъв е чинът. А точно сега не ми е до разпри.

— Но нямаше нищо против, когато ви спасих двамата с Алфрей, нали?

— Не само че нямах, но и съм ти ужасно благодарен. Но не в това е въпросът и ти го знаеш. Както и да е, предпочитам да си с мен. Ще работим заедно.

Джъп се засмя пресилено.

— Благодаря, капитане. В интерес на истината, не се сърдя. Когато си сам сред чужди, привикваш с тези неща. Не мога да споря, народът ми наистина не си е спечелил уважение.

— Както и да е. Иди да почиваш.

— Само още нещо, Страк. Какво ще правим с кристалите? Всичките ли ще ги дадем на Алфрей, в случай че му потрябват за размяна?

— Не, всеки от дружината ще носи своя дял. Така групата на Алфрей ще разполага с достатъчно запаси, в случай че им потрябват.

— Добре, съгласен съм.

Той напусна Страк и отиде да си легне.

Страк се зави с одеялото и подпря глава на седлото. Едва сега си даде сметка колко е изморен.

Докато се унасяше, долови мирис на пелуцид.