Метаданни
Данни
- Серия
- Орки: Първа кръв (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Legion of Thunder, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2010 г.)
Издание:
Стен Никълс. Орки
Английска, първо издание
Редактор: Боряна Даракчиева
Оформление на корица: „Megachrom“
ИК „Бард“, 2005
ISBN 954-585-673-4
История
- — Разделяне на текст № 16097 на отделни произведения
19.
— Изпий това — Алфрей подаде на Страк втора чаша с димяща зелена отвара.
— О, стига толкова! — изпъшка Страк, стиснал главата си с ръце.
— Поел си голяма доза пелуцид. Ако искаш да се отървеш по-бързо от него, трябва да пиеш от отварата и да се нахраниш.
Страк вдигна глава и въздъхна. Очите му бяха подпухнали и зачервени.
— Добре, дай насам. — Той дръпна чашата, гаврътна я на един дъх и направи кисела физиономия.
— Чудесно. — Алфрей взе чашата, наведе се към врящото над огъня котле и я напълни отново. — Посръбвай си от това, докато стане готово яденето. А аз ще ида да проверя как върви подготовката. — Той се запъти към оръженосците, които товареха конете.
Веднага щом се увери, че Алфрей не го вижда, Страк обърна чашата и изля съдържанието й в тревата.
Бяха изминали няколко часа, откакто бе напуснал хижата. Беше вървял известно време без посока и цел, преди да се натъкне, съвсем случайно, на останалите орки от ловния отряд. Те влачеха след себе си половин дузина убити лембари. Страк залиташе и дърдореше непонятно и се наложи да го отнесат обратно до лагера. Едва там намери достатъчно сили да им разкаже, на пресекулки, като се объркваше и повтаряше едни и същи фрази по няколко пъти, какво му се бе случило.
Върху огъня на шишове бе набучено лембарско, което изпълваше въздуха с апетитни ухания. Огладнял от преживяното и погълнатата доза пелуцид, Страк преглътна голямо количество слюнка.
Появи се Койла с две паници месо и приседна до него. Той се нахвърли лакомо върху онази, която тя му подаде.
— Исках да ти кажа, че наистина съм ти благодарна — поде тя. — Задето уби Разат-Каджи, имам предвид. Макар че предпочитах да го свърша сама.
— Удоволствието беше изцяло мое — изсумтя Страк, дъвчейки.
Тя го гледаше внимателно.
— Сигурен ли си, че той не каза накъде са се отправили Лекман и аверите му?
Страк все още се бореше с последствията от ефекта на пелуцида. Точно сега не му беше до заяждане.
— Казах ти всичко, което зная. Изчезнали са.
Койла се намръщи.
— Предполагам, че повече няма да ги видим — добави той, опитвайки се да я успокои. — Тези страхливци едва ли ще посмеят да се изпречат пред дружината.
— Те са ми длъжници, Страк — заяви тя. — И аз смятам да си прибера дълга.
— Зная и ще ти помогнем с всичко, с което можем. Но точно сега не можем да тръгнем да ги търсим. Ако обаче пътищата ни се пресекат отново…
— Не съм съгласна да чакам. Време е някой да се разправи с тях.
— Не ти ли се струва, че си малко вманиачена на тази тема? — попита той, като продължаваше да дъвче.
— Нямам нищо против да съм вманиачена! И ти щеше да се чувстваш така, ако те бяха подлагали на унижения, сякаш си добитък!
— Да, така е. Само че в момента не можем да направим нищо по въпроса. Да поговорим за това по-късно, а? Нали разбираш, още не съм съвсем добре.
Тя кимна, остави паницата си при огъня и се отдалечи.
От другата страна на огъня неколцина оръженосци съшиваха кожени елеци. Около тях бяха разхвърляни парчета прясно одрана кожа.
Страк тъкмо привършваше с яденето, когато Алфрей се върна и му рече:
— Готови сме да тръгваме за Дроган. Когато кажеш…
— И аз съм готов. Не мога да кажа, че главата ми е съвсем ясна, но язденето ще я оправи.
Приближи се Хаскеер, нарамил няколко елека. След него подтичваше Джъп.
— Не са съвсем по мярка — рече той, докато ги оставяше на земята.
— Аз пък не смятах, че подобно нещо може да те обезпокои — подметна джуджето.
Хаскеер го игнорира и се зае да раздава елеците.
— Я да видим… капитане. — Той хвърли на Страк един елек. — Алфрей — ето и на теб. Джъп. Виж този — като за дребосък е. На мен и задника не може да ми покрие!
Джъп дръпна елека и се озъби:
— Хубаво ще е от време на време да използваш главата си. Поне ще е някакъв напредък.
Хаскеер се захили и си тръгна.
Страк все още се полюшваше неуверено.
— Как се чувстваш? — попита го Алфрей.
— Поносимо. Но известно време няма и да помисля за пелуцид.
Алфрей се засмя.
— Беше прав за звездите — продължи Страк. — Ако ги бях взел със себе си…
— Зная. Имахме късмет.
— Но сега можеш да ми ги върнеш.
— Помисли ли за предложението ми да ги разделим?
— Съгласен съм, че е разумно, но предпочитам да останат у мен. Ако се наложи да се отделя пак от дружината, ще ги предам на теб.
— Ти решаваш, Страк. — По тона му личеше, че не е съгласен с решението на капитана. Бръкна в джоба си и извади трите звезди, но не бързаше да ги върне. Държеше ги в шепата си и ги разглеждаше внимателно. — Ще ти призная нещо. Радвам се, че ти ги връщам. Докато бяха в мен, ме измъчваше ужасното чувство за отговорност.
Страк взе звездите и ги прибра в кесията си.
— Зная какво имаш предвид.
— Странно нали? И двамата изпитваме едно и също, а нямаме ни най-малка представа за какво са предназначени звездите. Какво ще правим сега, Страк? Ще опитаме ли да вземем още една звезда от кентаврите?
— Нали знаеш, първоначалната ми идея бе да ги разменим с Дженеста срещу опрощаване на „провиненията“ ни. Но колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че не бива да го правим.
— И защо?
— Първо, едва ли ще можем да се разберем с нея. Но по-важна е силата, която се крие в тези реликви.
— Но нали точно в това е въпросът? Ние не знаем нищичко за нея.
— Така е. Но научихме това-онова по време на пътя. Обясненията на Таннар например. И фактът, че Дженеста, която е магьосница, ги иска.
— И какво ще правим с тях?
— Мислих си да потърсим някой, който ще ни помогне да ги използваме. Но за добро — за да помогнем на орките и другите древни народи. Може би дори да ударим човеците и нашите тирани.
— И къде ще намериш този „някой“?
— Открихме Моббс и той ни разказа за инструментумите.
— Съжаляваш ли, че го срещнахме и стана така?
— Всичко на този свят се променя. Моббс не ни е карал да вършим онова, което направихме. Само ни даде причина, макар и доста мъглява. Затова смятам, че трябва да потърсим някой, който знае повече. Магьосник, алхимик, какъвто и да е.
— Вместо да ги предложим на Дженеста срещу живота ни?
— Помисли си, Алфрей. Дори да се спогодим с Дженеста, какъв живот ни очаква? Наистина ли вярваш, че можем да се върнем и да станем такива, каквито бяхме? Да се държим така, сякаш нищо не се е случило? Не, това е минало. Тези дни са забравени. Не виждаш ли, че цялата страна е обхваната от пламъци? Трябва ни нещо по-голямо. — Той постави ръка върху кесията. — И може би тези реликви са ключът към него.
— Може би.
— Да тръгваме за Дроган.
Той даде заповед да вдигат лагера.
До гората имаше само два-три часа път. Не беше никак трудно да се ориентират. Трябваше просто да следват брега на залива.
Както Страк се надяваше, от ездата главата му бързо се проясни. Но устата му постоянно съхнеше и той изпи огромни количества вода.
Страк предложи манерката си на Койла, която яздеше до него в челото на колоната. Но тя поклати глава и рече:
— Разговарях с Хаскеер. Или по-скоро се опитах да разбера какво се е случило, когато открадна звездите.
— И?
— Ами той си е съвсем същият, какъвто беше преди. Освен когато трябва да обясни какво му се е случило.
— Мисля, че казва истината и че не знае какво го е сполетяло.
— Аз също. Въпреки че тогава ме халоса по главата. Но не съм сигурна, че бих му се доверила отново, Страк. Макар че помогна за спасяването ми.
— Не мога да те виня за това. Според мен обаче с него се е случило нещо необичайно, нещо извън неговия контрол. Какъвто и да е Хаскеер, той не е предател.
— Единственото, което успях да изкопча, бе, че звездите му „пеели“. После млъкна засрамено. Това с песните прозвуча толкова налудничаво.
— Не мисля, че му хлопа дъската.
— Нито пък аз. Някакви идеи какво може да означава това?
— Не. За мен това са най-обикновени предмети.
— Но все трябва да имат някакво предназначение, нали?
Той се усмихна.
— И да имат, засега не ми е известно. Иначе щях да ти го кажа. Одеве разговарях по същия въпрос с Алфрей. Не му казах обаче, че дори звездите да са мъртви, безполезни късчета дърво, или нещо от този род, пак щях да тръгна да ги събирам.
Койла го погледна изненадана.
— Не се тревожи, не съм луд — успокои я той. — Но мисля, че ако ни е нужно наистина нещо, то е цел. Без цел, дружината ще се разпадне. Сигурно е заради военното ни възпитание. Дори да не сме вече част от ордата, ние си оставаме орки, все още принадлежим към оркския народ, макар и преследвани. Затова или трябва да се държим един за друг, или ще ни видят сметката поединично.
— Разбирам. Има нещо в природата на орка, което го кара да търси компанията на другарите си. Струва ми се, че просто не сме били създадени да бъдем единаци. Както и да е, Страк, мисля че си прав. Трябва ни цел, обединяваща идея. Дори да се окаже, че е само загуба на време. Ще се опитаме.
— Да — засмя се той. — Поне ще се опитаме.
Стигнаха покрайнините на гората. Беше гъста, стара, тъмна гора.
Страк даде знак да спрат и махна на Алфрей, Джъп и Хаскеер.
— Какъв е планът, капитане? — попита Джъп.
— Прост и директен. Отиваме там с предложение за преговори. Под парламентьорски флаг.
Алфрей се зае да измайстори флага, като за целта използва едно оркско копие.
— Как мислиш, Страк, дали в гората има повече от един клан?
— Да се надяваме, че колкото и да са, ще се отнасят дружелюбно към нас. Да вървим.
Те навлязоха сред дърветата, като се оглеждаха с опасение. Алфрей държеше вдигнат флага. И той, както всички останали, осъзнаваше, че макар да бе познат сред много народи, парламентьорският флаг не винаги биваше приеман.
В гората бе хладно и миришеше на влажна почва. Не беше толкова тъмно, колкото им се бе сторило в началото. Тишината бе почти пълна и това ги изнервяше допълнително.
Яздиха десетина минути и излязоха на малка полянка.
— Защо не смея да говоря на висок глас? — прошепна Койла.
Алфрей вдигна глава към короните на дърветата, които се извисяваха високо над тях.
— Защото това място изглежда някак свято.
Джъп се съгласи:
— Предполагам, че тук магията е силна. Водата в залива, дърветата — всичко това я задържа. Това може да е един от последните недокоснати оазиси на Марас-Дантия, такава, каквато беше някога.
Хаскеер бе в далеч по-прозаично настроение.
— Добре де, какво ще правим сега? Ще се мотаем, докато срещнем някой кентавър?
Изведнъж от всички страни, иззад дърветата и храсталаците, наизлязоха кентаври. Някои държаха дълги, тънки копия. Повечето имаха къси лъкове от рог, с насочени към орките стрели.
— Спокойно! — даде знак Страк. — Без внезапни движения!
Един кентавър излезе напред. Беше млад, с горделива осанка. Тялото му бе покрито с къса кафеникава козина. Имаше красива опашка и яки копита. Горната част на тялото му, която наподобяваше човешка, беше мускулеста и богато окосмена по гърдите. Дълга къдрава брада украсяваше лицето му.
Конете на орките се задърпаха уплашено.
— Намирате се в земите на нашия клан — обяви кентавърът. — Какво ви води насам?
— Идваме с мир — увери го Страк.
— С мир ли? Вие сте орки.
— Да, зная какво се говори за нас. Славата ни стига надалеч. Но също като вас и ние воюваме за справедлива кауза и не потъпкваме парламентьорския флаг.
— Добре казано. Аз съм Гелорак.
— А аз — Страк. Това е моята дружина — Върколаците.
Кентавърът повдигна вежди.
— Чували сме за вас. Сами ли идвате, или някой ви праща?
— Тук сме по своя воля.
Другите кентаври продължаваха да държат лъковете си насочени към орките.
— Страк, за теб се говори, че носиш неприятности. Пак те питам — какво те води насам?
— Нищо, което да ви донесе неприятности. Търсим един кентавър на име Кеппатаун.
— Нашият водач? Оръжие ли ви трябва?
— Не. Ще разговаряме с него по друг въпрос.
Гелорак го огледа замислено.
— Нека той реши как да постъпи с вас. Ще ви отведа при него. — Той погледна меча на Страк. — Няма да ви оскърбя, като поискам да ми предадете оръжията си. Зная, че за орките това ще е голямо унижение. Но разчитам, че за вас ще е въпрос на чест да не престъпвате примирието, като извадите оръжие, дори под въздействие на гнева.
— Благодаря ти. Оценяваме внимателното ти отношение. Няма да вадим оръжия, освен ако не бъдем нападнати. Имаш думата ми.
— Много добре. Последвайте ме.
Той махна с ръка. Лъковете бяха свалени.
Гелорак ги поведе към най-гъстата част на гората, а останалите кентаври тръгнаха след тях. Отново излязоха на поляна, но тази бе по-просторна.
На нея имаше постройки, които наподобяваха конюшни, както и обикновени на вид къщи със сламени покриви. Най-голямата сграда приличаше на отворен хамбар. В предния му край бе поставена огромна наковалня. Сред нетърпима жега и облаци дим изпотени кентаври удряха с чукове върху наковалнята и помпаха въздух с меховете. Други използваха дълги щипци, за да изваждат нагорещени късове желязо от пещите. После ги пускаха сред съскане и пара в каци с вода.
Наоколо сновяха на воля прасета и кокошки. Миришеше на оборски тор, но едва ли беше само заради домашните животни.
Дузина кентаври, млади и стари, се занимаваха с ежедневната си работа. Повечето от тях спряха и се облещиха, когато видяха Върколаците. Страк се поуспокои, когато си даде сметка, че реакцията им е породена по-скоро от любопитство, отколкото от враждебност.
— Почакайте тук — нареди им Гелорак и се отдалечи към оръжейната.
— Какво мислиш? — прошепна Койла.
— Засега се държат благосклонно. Освен това ни отведоха при оръжейната. Това е добър знак.
Появи се Гелорак, придружен от друг кентавър. Беше на средна възраст, с посивяла брада. Имаше яко, мускулесто тяло, което сочеше, че все още е в зрели години за своя вид, но видимо накуцваше. Десният му преден крак бе изсъхнал и скъсен и се влачеше по земята.
— Добра среща! — поздрави го Страк.
— Добра среща! Аз съм Кеппатаун. Да знаете обаче, че съм твърде зает и не обичам празните приказки. Какво искате?
— Да обсъдим един важен въпрос. Искаме да ти предложим сделка, която може да е изгодна за теб.
— Ще видим тая работа. — Той ги огледа внимателно. Имаше умни, проницателни очи. — Всъщност, предполагам, че каквото и да е, можем да го обсъдим по време на ядене. Ще ни направите ли компания?
— Благодаря. — Страк неволно потрепери при мисълта, че може да им предложат нещо, което да не е по вкуса им. Но нямаше как да откаже.
Орките наскачаха от конете и се отправиха към скованите под дърветата маси. От едната им страна имаше пейки и те насядаха по тях. От другата страна кентаврите останаха прави.
Поднесоха месо и риба. Имаше прясно изпечен хляб, купи с плодове и кошници с ядки и изсушени горски насекоми. Донесоха и ейл, заедно с кани опияняващо червено вино.
След като похапнаха, колкото да не обидят своите домакини, Страк вдигна тост.
— Искам да отправя най-сърдечните си благодарности за тази щедра трапеза — рече той.
— Често съм казвал, че са малко споровете, които да не могат да бъдат решени на маса, с добро хапване и пийване — отвърна Кеппатаун. Той изпи халбата си на един дъх и хлъцна. — Предполагам обаче, че при вас, орките, е различно. Ние първо задаваме въпроси, а после се бием. При вас май е обратното?
— Не винаги, Кеппатаун. Ние също сме склонни да се вслушаме в гласа на разума.
— Сигурен съм, че е така — отвърна добронамерено Кеппатаун. — Та какво ви води насам?
— У теб е един предмет, който бихме искали да закупим.
— Ако става въпрос за оръжия, по-добри няма да намерите никъде в Марас-Дантия.
— Не, не е за оръжия, макар че наистина вашите са най-добри. — Страк вдигна халбата си и отпи. — Говоря за една реликва. Наричаме я звезда. На теб може да ти е известна като „инструментум“.
След тези думи на масата се възцари мълчание. Страк се надяваше, че това няма да се окаже затишие пред буря.
Но след известно време Кеппатаун се усмихна, което бе знак за възобновяване на разговора, макар че сега той заговори толкова тихо, че трябваше да се напрягат, за да го чуят.
— У нас наистина има такъв предмет — призна той. — И вие не сте първите, които идват тук, с надеждата да го получат.
— Значи са идвали и други?
— Да — през годините.
— Мога ли да попитам кой?
— О, бяха най-различни. Книжници, наемни войници, магьосници, овладели черната или бялата магия, мечтатели…
— И каква беше тяхната участ?
— Убивахме ги.
Като чуха това, орките се спогледаха.
— Но не и нас? — не се изплаши Страк.
— Вие дойдохте да питате, не се опитахте да го вземете. Говоря за онези, които пристигнаха тук с лоши намерения.
— Имаше ли и такива, които идваха с добро?
— Някои. На тях подарявахме живота, но си тръгваха разочаровани.
— Защо?
— Защото не можеха или не желаеха да приемат условията, при които бихме разменили звездата.
— И какви са тези условия?
— Ще стигнем до това. Първо ще трябва да се срещнете с някого. — Той се обърна към стоящия до него Гелорак. — Доведете Хеджест и му кажете да вземе реликвата. — Гелорак допи виното и препусна към гората. — Нашият шаман — поясни Кеппатаун на Страк. — Той е пазачът на инструментума.
След известно време се появи Гелорак, следван от друг кентавър. За разликата от останалите членове на тукашния клан, той носеше няколко огърлици от камъчета, или може би мидени черупки. Гелорак държеше в ръцете си дървена кутия. И двамата вървяха бавно.
След като ги представиха и Хеджест кимна унесено в отговор, Кеппатаун заповяда да покажат звездата. Поставиха украсената кутия на масата и я отвориха.
Вътре наистина имаше звезда, но тя бе различна от тези, които бяха у Страк. Тази беше сива, само с два лъча, стърчащи от централната сфера.
— Нищо особено, а? — подметна Кеппатаун.
— Вярно — съгласи се Страк. — Може ли?
Вождът на кентаврите кимна.
Страк извади внимателно звездата от кутията. Хрумна му, че може да е фалшификат. Докато я държеше, я притисна незабележимо с пръсти. Звездата беше необичайно здрава, съвсем като другите.
Кеппатаун изглежда разбра какво прави Страк, но не каза нищо.
— По-яка е, отколкото изглежда. На практика е неразрушима. Не бях виждал подобно нещо, а съм работил с всякакви материали. Не успях дори с огън.
Страк остави звездата в кутията.
— Защо ти е нужна? — попита го Кеппатаун.
Един въпрос, който Страк се надяваше да избегне.
— Ние сме от ордата на Дженеста — подхвана той отдалеч, решил, че половинчатата истина е по-добра от лъжата. — Но ни прогониха, обявиха ни за изменници. Мислехме си, че ще можем да си възвърнем положението, ако й я отнесем. Тя е страстна почитателка на древни реликви — добави той.
— Странно увлечение, като се има предвид репутацията й.
— Ние, орките, сме силно привързани към своята орда. А този предмет е единственият ни пропуск за връщане.
Страк имаше странното усещане, че Кеппатаун не вярва на нито една негова дума. Освен това му се стори, че не трябваше да споменава Дженеста. Всички познаваха злия й нрав. Кентавърът можеше да сметне, че тя е неподходящ приемник за звездата.
Ето защо беше изненадан, когато Кеппатаун каза:
— Не ме интересува кому и за какво е потрябвала. С радост бих се отървал от тази проклетия. Тя ни носи лош късмет. — Той кимна към кутията. — Какво знаете за тази звезда и нейните евентуални посестрими?
Страк не пропусна да отбележи, че Кеппатаун не беше сигурен в съществуването на другите звезди. Реши да не му казва, че държи в себе си още няколко.
— Много малко, ако трябва да бъда искрен.
— Това ще разочарова нашия приятел Хеджест. Всичко, което ни е известно, е, че би трябвало да притежава магични сили. Но вече двайсет сезона той се опитва да изстиска нещо от тази тук без никакъв успех. Ако питате мен, това е лембарско говно.
Кеппатаун не предлагаше, а търсеше информация. Страк почувства облекчение. Ако знаеше малко повече, кентавърът можеше да затрудни преговорите.
— Одеве спомена, че съществуват някакви условия, при които би се разделил със звездата — припомни му той. — Но никой не е искал да ги приеме.
— Така е. Никой не се и опита дори.
— За търговия ли става въпрос? Можем да предложим първокачествен пелуцид за…
— Не. Искам срещу звездата не богатства, а дела. Но се съмнявам, че и ти ще се съгласиш.
— Какво трябва да направя?
— Нека първо те попитам нещо. Не те ли интересува откъде съм се сдобил с тази звезда?
— Този въпрос ми мина през главата.
— Там, където и окуцях. При Адпар, кралицата на ниядите.
Страк не бе единственият, който се изненада от думите му.
— Винаги съм смятал, че тя е само мит.
— Защото сестра й, Дженеста, държеше другите да мислят така. Адпар не е мит. — Ръката му се спусна към съсухрения крак. — Дори е прекалено реална, както установих за свое съжаление. Истината е, че никога не напуска царството си. Малцина от онези, които влизат в него, успяват да се върнат живи и невредими.
— Ще ни разкажеш ли какво се е случило? — попита Койла.
— Историята е съвсем простичка. Както при вашия народ, и при нашия съществуват изпитания, на които подлагаме достигналите зряла възраст младежи. Като млад бях много суетен. Исках да премина този изпит с успех, какъвто никой друг кентавър не е показвал. Ето защо се отправих към двореца на Адпар, за да открия и взема звездата. По някаква невероятна случайност намерих реликвата и успях да избягам с нея, макар че едва не заплатих с живота си. Адпар ми прати заклинание, последствията от което виждаш. Сега, вместо да използвам оръжията на бойното поле, аз мога само да ги изработвам.
— Съжалявам за бедата, която те е сполетяла — рече му Койла. — Не разбирам обаче какво искаш от нас.
— Да си възвърна тялото такова, каквото беше някога, за мен е по-ценно от всичко на света. За това не бих платил със злато или кристал. Но бих дал звездата.
— Ние не сме захари — припомни му Джъп. — Как очакваш да го направим? Вярно, нашият другар Алфрей притежава известни способности, но…
— Но не достатъчни, за да излекувам подобен недъг — намеси се Алфрей.
— Погрешно ме разбрахте — прекъсна ги Кеппатаун. — Аз зная как може да се подобри състоянието ми.
— Да, но какво общо има това с нас? — попита го Страк.
— Моят недъг е предизвикан от заклинание. Лечението също е магическо.
— Кеппатаун, ние не сме магьосници.
— Не, приятелю, ако беше толкова просто, отдавна щях да потърся услугите на някой прочут магьосник. Единственото, което би ме излекувало напълно, е една от сълзите на Адпар.
— Какво?
Орките нададоха учудени възгласи.
— Ти си се побъркал — подметна Хаскеер. Страк му хвърли гневен поглед.
— Де да беше така, стотник — отвърна му със спокоен глас Кеппатаун. — Но това е самата истина. Адпар сама ми каза, че това е единственото лечение.
Последва продължителна тишина, нарушена от Койла.
— А защо не й предложи размяна? Звездата срещу твоето възстановяване?
— Предложих, разбира се. Но тя се опита да ме измами. Искаше да вземе звездата и да ме убие. Трябва да знаете, че ниядите са злобна и отмъстителна раса. Убедихме се в това, защото техни отряди често нападат покрайнините на нашата гора.
— Чакай да изясним нещата — махна с ръка Страк. — Вземаме ти една сълза от Адпар, а ти ни даваш звездата, така ли?
— Имаш думата ми.
— И какво ще включва това?
— Пътешествие до нейното царство, което е разположено там, където Скарокските тресавища се преливат в Малолторските острови. Това е само на един ден езда оттук. Но районът не е спокоен. Адпар воюва със своите съседи — мръковете.
— А те са миролюбци, нали? — подметна подигравателно Хаскеер.
— Каквито и да са, когато си имат за съсед Адпар, налага се да забравят за мира. Освен това се конкурират за храната. И океанът, също като земята, страда от отслабването на магията, причинено от хората.
— Къде точно е разположен замъкът на Адпар? — попита Страк. — Можеш ли да ни го покажеш на картата?
— Да. Но се боя, че не е никак лесно да се стигне до него. Баща ми веднъж поведе една експедиция, чиято цел бе да заловят Адпар. Нито той, нито другарите му се върнаха. Тежък удар за нашия клан по онова време.
— Не бих искал да обиждам духа на баща ти, но вие не сте свикнали да воювате. С нас няма да им е много лесно.
— Не се и съмнявам. Но трудностите не се изчерпват само с пътуването. Не мога да си представя как може да бъде накарана една коравосърдечна кучка като Адпар да пророни сълзи.
— За нас този въпрос е още по-неясен — призна Койла.
— Че защо?
— Орките не плачат.
Кеппатаун я погледна изненадано.
— Не го знаех. Съжалявам.
— Задето не пускаме сълзи ли?
— Ще трябва да обмислим този проблем — рече Страк. — Но смятам да опитаме.
— Наистина ли?
— Не мога нищо да ти обещая, Кеппатаун. Ще проведем разузнаване и ако установим, че задачата е извън възможностите ни, ще се откажем. При всички случаи ще те известим за решението си.
— И това е добре за начало — кимна кентавърът.
— Все пак сме ти благодарни, че не скри от нас опасностите.
— Предлагам ви да си отдъхнете тук тази вечер и да поемете утре. Освен това, не мога да не отбележа, че оръжията ви са крайно неподходящи. Ще ви въоръжим с най-доброто, което имаме.
— Това е музика за оркските уши — засмя се Страк.
— И още нещо. — Кеппатаун пъхна ръка в джоба на кожената си престилка, извади малка керамична купичка и я подаде на Страк.
Алфрей втренчи очарован поглед в изрисуваните й стени.
— Нещо против да попитам откъде я имаш?
— От една друга младежка лудория — отвърна Кеппатаун и ако кентаврите се изчервяваха, сигурно сега лицето му щеше да е пламнало.