Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (13)

12.

— Адпар, предлагам ти съюз — започна направо Дженеста. — Помогни ми да открия реликвите и аз ще споделя силата им с теб.

Лицето, изникнало на повърхността на вече съсирващата се кръв, беше безстрастно.

— Всеки момент може да се намеси Санара — добави нетърпеливо Дженеста. — Е, какво ще кажеш?

— Тя не се появява винаги. А и не обича да взима страна. Но тя не ме интересува. А колкото до отговора ми, той е „не“.

— Защо?

— И без това си имам достатъчно проблеми. За разлика от теб, скъпа моя, не изгарям от амбицията да създам по-голяма империя.

— Най-голямата, Адпар! Достатъчно голяма и за двете ни! Ще си поделим властта.

— Имам усещането, че подобен съюз, дори с любимата ми сестрица, няма да трае вечно.

— Тогава какво ще кажеш за боговете?

— Какво за тях?

— Разкрием ли тайната на инструментумите, ще можем да възвърнем силата на нашите богове, на истинските богове, и ще прогоним абсурдното божество на хората.

— Боговете са си достатъчно силни и нямат нужда от подкрепата ти.

— Глупачка! Рано или късно покварата ще стигне и до теб! Ако вече не е стигнала.

— Да ти призная откровено, Дженеста, отдавна съм престанала да ти вярвам. Пък и ти си специалистката по… „разгадаване на мистерии“ — каза Адпар с ясно доловима ирония.

— Ясно, значи искаш да ги намериш сама.

— Не приписвай своите недостатъци другиму.

— Не знаеш в какво се опитваш да си напъхаш носа!

— Е, поне не моля някой друг да ми свърши работата.

Дженеста едва сдържа гнева си.

— Добре. Щом не искаш да се съюзиш с мен и твърдиш, че не се интересуваш от инструментумите, защо не ми дадеш този, който вече имаш? Ще ти платя пребогато за него.

— Казах ти вече, че не е у мен! Колко пъти трябва да повтарям! Откраднаха го!

— Позволила си на някой да ти го отнеме? Трудно ми е да повярвам.

— Крадецът беше наказан. Имаше късмет, че остана жив.

— Дори не си го убила! — подигра й се Дженеста. — Размекваш се, сестрице.

— Дженеста, свикнала съм с глупостта ти. Не мога да понасям обаче досадата, която ми навява разговорът с теб.

— Ще съжаляваш, че отказа предложението ми.

— Така ли? И кой ще ме накара да съжалявам? Ти? Забрави ли, че когато бяхме малки, аз бях по-силната от двете. И все още е така.

Очите на Дженеста светнаха ядно.

— Последна възможност, Адпар. Повече няма да те моля.

— Май наистина съм ти необходима. Това ме радва и забавлява. Но не приемам заповедническия ти тон. Няма да ти преча, обещавам, но и няма да ти помагам. А сега ме остави на мира.

Този път Адпар прекъсна връзката.

Дженеста поседя още няколко минути, потънала в дълбок размисъл. После й хрумна нещо. Издърпа настрани тежкото резбовано кресло и нави мекия килим, който покриваше каменния под. Извади магьоснически наръчник от едно чекмедже в най-тъмния ъгъл на подземието и взе извития кинжал от олтара. Сложи кинжала и книгата на креслото. Запали свещи и отчупи няколко парчета съсирена кръв от ваната. Застанала на колене, тя изрисува със съсиреците голям кръг на пода, а вътре в него начерта пентаграм, като внимаваше върховете на лъчите да не излизат от окръжността. Когато приключи, взе книгата и кинжала и застана в центъра на кръга. Запретна ръкавите на мантията си и с едно рязко движение поряза ръката си с ножа. Кръвта й закапа по пода и се смеси с потъмнялата кръв на пентаграма. Целта й бе да подсили връзката със сестра си.

След това отвори книгата и започна нещо, което отдавна трябваше да направи.

 

 

Адпар обичаше да се кара със сестра си. Това бе едно от малкото удоволствия в нейния свят. Но сега имаше друга, по-важна работа, която също щеше да й достави известно удоволствие.

Тя напусна покрития със слуз басейн и се отправи към голямата зала в другия край на частните й покои. Там вече я чакаше един капитан, неколцина стражници и двама опозорили се членове на нейния рояк.

— Затворниците, Ваше Величество — обяви капитанът с типичния за ниядите съскащ глас.

Тя огледа двамата осъдени. Бяха свели люспестите си лица.

— Вие двамата опозорихте имперския рояк — заговори тя без предисловия. — А това означава, че сте опозорили и мен. По време на последната атака не сте изпълнили заповедите на вишестоящия офицер, в резултат на което неколцина мръкове са успели да избягат. Имате ли да кажете нещо в своя защита?

Двамата мълчаха.

— Добре тогава. Приемам мълчанието ви за признание. Сигурно ви е известно, че не търпя слабаци в отряда си. Воюваме, за да запазим мястото си в този свят, а в него няма място за страхливци и мързеливци. Ето защо единствената възможна присъда е „виновни“. — Тъй като обичаше драматичните ефекти, тя направи пауза и добави: — А наказанието е смърт!

После повика офицера и той се приближи с поднос, върху който имаше два коралови кинжала. Приближиха се и стражниците, които носеха две глинени гърнета с широки гърла.

— Съгласно древната традиция и в знак на уважение към военното ви положение, имате право на избор — заяви Адпар на осъдените и посочи ножовете. — Можете да изпълните присъдата със собствена си ръка и да умрете с чест. — Тя ги изгледа и добави: — Или можете да оставите на боговете да решат каква да бъде участта ви. Ако пожелаят, могат да ви оставят живи.

Тя се обърна към единия от двамата осъдени и му каза:

— Избирай!

Ниядът трескаво претегляше шансовете си. Накрая произнесе с треперлив глас:

— Боговете, Ваше Величество.

— Тъй да бъде.

По неин сигнал се приближиха още двама стражници и го уловиха за ръцете. Подадоха й едно от гърнетата. Тя надзърна вътре, доближила ръка към отвора. Стоеше съвършено неподвижно. Изминаха няколко минути, които се сториха цяла вечност на осъдените. Сетне ръката й се стрелна през отвора и тя извади нещо от водата.

Беше риба. Адпар я вдигна нагоре, като я държеше с два пръста за опашката. Рибата бе дълга колкото ниядска ръка и широка не повече от три завързани на сноп стрели. Тя се гърчеше и подскачаше. Люспите й бяха сребристосини. От двете страни на устата й висяха дълги мустаци.

Като я държеше внимателно, Адпар я чукна с пръст и бързо отдръпна ръка. От тялото на рибата щръкнаха дузина потръпващи бодли.

— Понякога завиждам на шипоноската — заговори им Адпар. — Тя не се страхува от хищниците. Бодлите й са не само остри, но и впръскват смъртоносна отрова, която причинява ужасна агония. — Тя потопи обратно рибата във водата, но не пусна опашката й. — Пригответе го!

Стражите принудиха осъдения да коленичи. Един прислужник й подаде дълга връв и тя усука единия й край около опашката на рибата. Извади я отново, като този път я държеше за връвта. Успокоена от водата, рибата бе прибрала бодлите си.

— Предай се на милостта на боговете! — заповяда Адпар на осъдения. — Ще живееш, ако те те пожалят три пъти.

Извиха главата на осъдения назад и разтвориха широко устата му. Той замръзна. Адпар се приближи, вдигнала рибата за връвта. Сцената напомняше малко гълтачите на мечове по пазарищата. Само дето това не беше никакъв фокус.

Всички наблюдаваха мълчаливо как рибата потъва в устата на осъдения. Адпар спря за секунда, сетне продължи да развива връвта, докато окачената на нея риба навлезе в гърлото на нещастника. Кралицата почака секунда-две и издърпа бавно връвта. Рибата се показа от устата му, като потрепваше едва забележимо.

Осъденият въздъхна шумно.

— Изглежда боговете те пожалиха първия път — обяви Адпар.

Тя потопи рибата във водата, за да я успокои, и я вдигна отново над устата на затворника. И този път я спусна съвсем бавно, а сетне започна да навива връвта. Рибата отново се показа от устата на осъдения.

Целият разтреперан, той едва не падна в несвяст.

— Днес боговете ни са особено благоразположени — обяви Адпар. — Засега…

Рибата отново бе потопена във водата и върната за трети опит. Адпар повтори отново ужасяващата процедура. Когато шипоноската достигна до гърлото на осъдения, кралицата започна да навива внимателно връвта.

Тънкото въженце видимо трепна. По тялото на осъдения премина конвулсия. Очите му се изцъклиха, той понечи да повърне и започна да се дърпа, но стражниците го удържаха. Въжето се скъса. Адпар отстъпи назад и нареди на стражниците да го освободят. Веднага щом го пуснаха, той притисна ръце към устата си.

След това започна да крещи. Задращи с пръсти и нокти по лицето и гърлото си. Спазми разтърсиха тялото му, олюля се и залитна. Агонията бе много дълга.

Когато най-сетне осъденият притихна, Адпар заговори отново:

— Волята на боговете беше изпълнена. Те го призоваха при себе си. Стана, каквото бе предначертано.

Тя се обърна към втория осъден. Поставиха пред него гърнето и кинжала. Без да произнесе нито дума, той взе кинжала. Успя да го забоде в гърлото си едва след третия опит.

Адпар махна с ръка на стражниците да отнесат труповете.

— Имаме късмет, че нашата култура е подвластна на божественото правосъдие и състрадание — обяви тя. — Защото в другите царства управляват простосмъртни. Дори родната ми сестра би се наслаждавала на подобна сцена.

 

 

Снеговалежът се усилваше и небето почерня. Колкото и да му се искаше да продължават, Страк осъзна, че придвижването им е почти невъзможно. Той нареди на колоната да спре. Тъй като нямаше къде да се скрият, дружинниците запалиха огън, който едва се бореше с вятъра и снега. Те се сгушиха зиморничаво около него и се увиха в одеяла.

Джъп бе използвал оставени от Алфрей мехлеми, за да лекува раните на Хаскеер. Последният седеше загледан мрачно в огъня. Изглежда никой нямаше настроение за разговор.

Изминаха няколко часа и виелицата постепенно утихна. Въпреки студеното време някои от Върколаците успяха да подремнат.

И тогава от снежната пелена се появи висока фигура, яхнала красив бял кон. Когато се приближи, орките видяха, че е човек.

Те наскачаха и наизваждаха оръжията си.

Сега вече можеха да различат, че е мъж, загърнат в тъмно наметало. Имаше брада и дълга до раменете коса. Не можеха да преценят на каква възраст е.

— Бъдете готови! — извика Страк. — Може да има и още!

— Сам съм и съм невъоръжен — извика спокойно непознатият. — И с ваше позволение ще сляза от коня.

Страк се огледа, но не забеляза никакво движение в снега.

— Добре — кимна той. — Но бавно.

Непознатият слезе от коня и разпери ръце, за да им покаже, че не е въоръжен. Страк нареди на Талаг и Финдже да го претърсят. След като приключиха, те го доведоха при останалите, а Рефдоу се погрижи за коня му.

— Кой си ти, човече? — попита го Страк. — И какво искаш?

— Аз съм Серафейм. Видях огъня ви. Исках да се постопля.

— В наши дни е опасно да влизаш така в чужд лагер. Откъде знаеше, че няма да те убием?

— Вярвам в кавалерството на орките. — Той погледна към Джъп. — И на техните съюзници.

— Какъв си, унист или пантеонист? — попита джуджето.

— Не всички човеци принадлежат към тези две религии.

— Така ли? — възкликна скептично Джъп.

— Точно така. Не нося в себе си бремето на боговете. Може ли? — той протегна ръце към огъня. Страк забеляза, че въпреки хапещия студ непознатият няма изстрадал вид, зъбите му не тракаха, нито пък кожата му беше посиняла.

— Откъде да знаем дали това не е някаква клопка? — попита го той.

— Не мога да ви виня, ако мислите така. Моите сънародници също се отнасят с недоверие към вас. Но в края на краищата много от хората са като гъби.

Те го погледнаха учудено. Страк се усъмни дали човекът не е слабоумен или побъркан.

— Като гъби?

— Ами да. Живеят на тъмно и се хранят с говна.

Орките избухнаха в смях.

— Добре казано — похвали го Джъп. — Но кой си ти, че пътуваш невъоръжен в тази разкъсвана от войни страна?

— Аз съм разказвач.

— А, точно разказвач ни е притрябвал сега — подхвърли подигравателно Страк.

— Е, тогава ще ви разкажа една история. Боя се обаче, че е къса и с тъжен край. — Нещо в начина, по който произнесе тези думи, привлече вниманието им. — Дали не търсите един от вашите? — добави той неочаквано.

— И какво, ако е така?

— Женска — член на дружината ви?

— Какво знаеш за нея? — попита мрачно Страк.

— Не много. Но достатъчно, за да ви помогна.

— Продължавай.

— Вашата другарка е в ръцете на ловци на глави от моята раса.

— Откъде знаеш? Да не си един от тях?

— Приличам ли ви на наемник? Не, приятелю, не съм един от тях. Случайно я видях с тях.

— Къде? Те колко бяха?

— Трима. Не са далеч оттук. Но трябва вече да са потеглили. За Хекълой.

Страк го огледа подозрително.

— Защо да ти вярвам?

— Ти решаваш. Но защо ми е да ви лъжа?

— Сигурно има сто причини — коя от коя по-измамни и подли. Научихме се да не вярваме на хората.

— И не мога да ви виня за това. Но в този случай човекът ви казва истината.

Страк се втренчи в него. Лицето на непознатия беше непроницаемо.

— Трябва да помисля — обяви той. След като нареди на двама оръженосци да държат непознатия под око, той се отдалечи от огъня.

Снеговалежът беше отслабнал. Но Страк не го забелязваше. Из ума му се въртяха думите на непознатия.

— Преча ли?

Страк се обърна.

— Не, Джъп. Обмислях чутото. Не зная обаче дали трябва да вярваме на този Серафейм.

— В думите му има логика, нали?

— Може би.

— А може би просто сме твърде отчаяни?

— Да, това е по-вероятно.

— Да помислим малко, капитане. Ако този човек казва истината и Койла наистина е при ловците на глави, то значи те я държат заради цената за главата й.

— Да, иначе щяха вече да са я убили.

— Точно така. Но защо ще я водят в Хекълой?

Страк сви рамене и отвърна:

— Може там да им е сборното място. Добре, ако решим да му повярваме, то тогава дали да тръгнем след Койла, или да продължим към мястото за среща с останалите от дружината?

— По-близо сме до Хекълой, отколкото до Дроган.

— Да, по пък ако за Койла има награда, едва ли ще й сторят нещо.

— Забравяш характера й. Тя няма да е пасивен пленник.

— Да се уповаваме на здравия й разум. Сигурно ще й е тежко, но поне ще остане жива.

— Искаш да кажеш, че трябва първо да се срещнем с Алфрей, а сетне да я потърсим?

— Да, шансовете ни ще нараснат. Лошото е, че междувременно може да пратят Койла на Дженеста, и тогава наистина ще я загубим.

Те погледнаха към непознатия, който все още стоеше до огъня. Двамата оръженосци, които го пазеха, изглеждаха по-спокойни и дори разговаряха с останалите.

— Освен това — продължи Джъп, — имаме уговорена среща с Алфрей. Ако не се явим, може да реши, че с нас се е случило най-лошото, и да поеме към Дроган.

— Не е изключено — въздъхна Страк. — Всичко виси на косъм и трябва да сме съвсем сигурни…

Прекъсна ги хор от гласове. Страк и Джъп се обърнаха. Непознатият беше изчезнал. Конят му също. Те изтичаха при огъня.

Оръженосците сновяха напред-назад и огласяха околността с виковете си.

Страк дръпна Гант за яката.

— Какво стана, войнико?

— Човекът… капитане… той изчезна.

— Изчезна? Как така? Искаш да кажеш, че е избягал?

— Изчезна, капитане — намеси се Талаг. — Отместих само за миг очи от него и вече го нямаше.

— Кой го видя да си тръгва? — извика Страк.

Всички мълчаха.

— Това е лудост — промърмори Джъп, докато се оглеждаше. — Не може да изчезне просто така.

Извадил меч, Страк също се озърташе изумен.