Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (23)

22.

Дженеста бе по средата на стратегическо съвещание с Мерсадион, когато това се случи.

Реалността около нея се промени и стана податлива. Изменчива. Споходи я нещо, което наподобяваше видение, но не съвсем. По-скоро бе някакво всеобхватно усещане за абсолютна увереност, за неподлежащо на съмнение знание, че се е случило нещо особено важно.

Никога досега Дженеста не бе изпитвала нещо подобно. Предполагаше, че е предизвикано по някакъв начин от телепатичната връзка, която поддържаше с двете си сестри. Която „беше“ поддържала с тях, поправи се тя. Адпар беше мъртва. Дженеста го знаеше. И не само това.

Не беше усетила, че е затворила очи, нито, че е посегнала назад и се е подпряла на креслото. После главата й започна да се прояснява. Тя се изправи и въздъхна.

Мерсадион не сваляше разтревожен поглед от нея.

— Добре ли сте… Ваше Величество? — попита той.

Тя примигна и се огледа, докато дойде на себе си.

— Дали съм добре? Разбира се, че съм добре. Никога не съм се чувствала по-добре. Получих новини.

Той не разбираше как е възможно това. Беше се надигнала за миг, бе застинала неподвижно, а сега изглеждаше малко бледа. Не беше идвал никакъв вестоносец, нито някой бе предавал писма в шатрата. Но въпреки това си позволи да каже:

— Добри новини, надявам се?

— Точно така. Повод за празнуване. Всъщност поводът не е само един. — Изведнъж погледът й стана целенасочен. — Донесете ми карта на западните земи.

Той се втурна да изпълни нареждането.

Разпънаха картата на масата и тя очерта с нокът един кръг, който обхващаше Дроган и Скарокските тресавища.

— Тук — рече лаконично.

— Тук… какво, Ваше Величество? — попита объркано той.

— Върколаците. Ще ги намерите в този район.

— Простете въпроса, милейди, но откъде знаете?

Тя се усмихна. Усмивката й бе триумфираща и хладна.

— Ще трябва да приемете думите ми на доверие, генерале. Сигурно е, че са там. Или поне един от тях — техният водач Страк. Тръгваме веднага щом организирате армията. Което, според мен, не бива да отнеме повече от два часа.

— Два часа е твърде къс период, Ваше Величество, за армия с подобни размери.

— Не спорете с мен, Мерсадион — скастри го тя. — Всяка секунда е ценна. Това е първата сигурна следа за местонахождението на дружината от много дни насам. Не смятам да я изгубя заради вашия мързел. Излизайте и се захващайте за работа!

— Ваше Величество. — Той се поклони и се измъкна изпод чергилото.

— И ми пратете Глозелан — извика тя след него.

Укротителката на дракони се яви след няколко минути. Без предисловия Дженеста я повика при картата.

— Имам сведения, че Върколаците са някъде тук. Искам да пратите един ескадрон дракони пред армията. Огледайте целия район. Но не ги нападайте, освен ако не е абсолютно необходимо. Притиснете ги в някой ъгъл, докато пристигнем.

— Разбрано, Ваше Величество.

— Щом е разбрано, не стой тук! Размърдай се!

Укротителката се поклони, прикривайки омразата в очите си, и излезе.

Дженеста започна да събира всичко, което й беше необходимо за пътуването. За първи път от седмици насам събитията се обръщаха в нейна полза. Освен това се беше отървала от Адпар, което бе като да отхвърли тежко бреме.

Изведнъж въздухът в шатрата стана някак по-тежък. Светлината започна бързо да се топи, въпреки че бяха запалени лампи. Дженеста реши, че отново ще я споходи онова, което бе преживяла преди малко, но се оказа, че греши.

Настъпи почти непрогледен мрак, в който на няколко крачки от кралицата блесна мъничка светлина. Скоро към нея се присъединиха още няколко. Те се завъртяха една около друга, а когато спряха, бяха приели някаква неясна форма. Дженеста се приготви да отблъсне нечия магьосническа атака.

Петно пулсираща светлина се издигна пред очите й. После бавно се разми и се оформи в познато лице.

— Санара! — възкликна тя. — Как, по дяволите, го направи?

— Изглежда уменията ми нарастват — отвърна единствената й сестра. — Но не в това е въпросът.

— А в кое тогава?

— В твоята злина.

— Брей? И ти, значи?

— Как можа да го направиш, Дженеста? Как можа да обречеш сестра си на подобна участ?

— Ти винаги си я смятала за… — Дженеста млъкна, търсейки подходяща дума, — подлежаща на укори, също като мен. Защо сега изведнъж смени тона?

— Но не смятах, че е непоправима. И никога не съм пожелавала смъртта й.

— Разбира се, ти мислиш, че аз имам нещо общо с това.

— О, стига, Дженеста.

— Добре де и да съм го направила, какво толкова? Тя си го заслужаваше.

— Това, което си направила, не само е лошо, но и то усложнява допълнително и без това тежкото положение.

— Какво, дявол го взел, значи това? — ядоса се Дженеста.

— Играта, която си подхванала — тази, с реликвите. Те са залогът за още по-голяма, разрушителна сила. Сега вече има и други участници в нея, сестрице, и техните възможности може да са по-големи от твоите.

— Кой? За кого говориш?

— Откажи се. Докато не е станало късно.

— Отговори ми, Санара! Не ме баламосвай с празни думи. От кого трябва да се боя?

— В края на краищата само от самата себе си.

— Кажи ми!

— Казват, че когато варварите са при вратите, с цивилизацията е свършено. Не бъди варварка, Дженеста. Започни да вършиш добрини, изкупи злото, което си сторила.

— Ти си толкова тесногръда! — кипна Дженеста. — А и потайна! Обясни ми за какво говориш!

— Мисля, че дълбоко в сърцето си знаеш отговора. Не мисли, че това, което направи с Адпар, ще остане ненаказано.

Образът на Санара започна да се топи и скоро изчезна напълно въпреки усилията на Дженеста.

 

 

В друга шатра, недалеч в Марас-Дантия, разговаряха баща и дъщеря.

— Ти ми обеща, тате — хленчеше Милост Хоброу. — Каза ми, че ще го получа.

— И това ще стане, малката ми, повярвай ми. Ще бъде твое, веднага щом си го върна от онези диваци. Тъкмо в момента ги издирваме.

— И колко още ще трябва да чакам? — попита тя капризно.

— Няма да е дълго. И скоро ще те направя кралица. Ще бъдеш наместница на нашия небесен господар. Двамата заедно ще очистите земята от тези низши твари. — Той се изправи. — Избърши сега сълзите си. Чака ме важна работа. — Той я целуна по бузата и излезе от шатрата.

Кимбал Хоброу доближи огъня, където бяха останалите блюстители. Отстрани бяха проснати телата на трима орки. Четвъртият бе все още жив, но и той вече стоеше на прага на отвъдното.

— Е? — обърна се Хоброу към Инквизитора.

— Тия животинки са корави. Но, хвала на Господа, успях да пречупя последния.

— И?

— Тръгнали са за Дроган.

Десетник Триспеер нададе предсмъртен стон и издъхна.

 

 

Във възцарилия се хаос дружината съумя да напусне двореца безпрепятствено. На няколко пъти поемаха в погрешна посока из лабиринта и трябваше да си пробиват път със сила, но в преобладаващите случаи попадаха на враждуващи групички, които се сражаваха помежду си.

Но все не можеха да открият входа, през който бяха попаднали вътре.

— Май сме се отдалечили на север — отбеляза Страк.

— И какво да правим? — попита Джъп. — Да се върнем и да опитаме отново?

— Не. Рискът е прекалено голям. Но ако успеем да прекосим онзи проток, а после да поемем на изток, ще стигнем близо до блатото, където оставихме конете.

— Няма ли да заобиколим твърде много? — попита намръщено Койла.

— Ще е по-добре, отколкото да се връщаме в двореца. Все някоя от враждуващите страни ще вземе надмощие. И тогава ще се обърнат срещу нас.

— Каквото и да правим, да го правим бързо — подкани ги Алфрей. — Защото тук сме на открито.

Спуснаха се по скалистия бряг и спряха до водата, която бе покрита със зеленикава пяна.

— Мирише почти толкова примамливо, колкото и всичко останало тук — промърмори Хаскеер. — Страк, колко ли е дълбоко?

— Има само един начин да разберем. — Той нагази във водата. Беше студена, но на дълбочина му стигаше до пояса. — Дъното е меко, но засега се стъпва нормално. Хайде!

Останалите го последваха, вдигнали високо оръжия.

— Искам допълнително заплащане за това — жалваше се Хаскеер.

— Допълнително ли? — засмя се Джъп. — Мътните те взели, стотник, та ние в момента изобщо не получаваме заплащане!

— Уф, да бе! Бях забравил.

Продължиха да газят из водата още известно време. Изглежда щяха да успеят, защото вече се виждаше отсрещния бряг.

Изведнъж на няколко метра от тях водната повърхност се развълнува. Отгоре се показаха едри мехури, които се пукаха. Орките спряха.

Скоро забелязаха още малки водовъртежи. Всичките бяха заобиколени от мехури.

— Май идеята не беше чак толкова добра — изръмжа Джъп.

Вдигна се стълб от вода. Точно пред тях се показа един нияд.

Скоро от смрадливото блато се надигнаха още като него, въоръжени с типичните назъбени оръжия.

— Страк, ти май каза, че ниядите са силни, когато се бият в своя среда? — припомни му Койла.

— Късно е да се връщаме назад, десетник.

Плясък отзад ги накара да се обърнат. Приближаваха се още нияди. Вече ги заобикаляха от две страни.

— Щом е така, да им покажем какво можем! — изръмжа решително Страк.

Задната част на дружината се извърна и зае отбранителна позиция. Водеха ги Хаскеер и Джъп. Страк, Койла и Алфрей бяха в авангарда на предстоящия бой. Засега изглежда имаха числено превъзходство над ниядите. Но Страк не забравяше, че водата изравнява шансовете им.

Стиснал в едната си ръка меч, а в другата нож, той се нахвърли срещу най-близкия противник. Острието на меча му се плъзна по покритото с люспи тяло на нияда и остави не особено дълбока рана. Рукна кръв. Но ниядът не й обърна внимание. Страк изсумтя недоволно и замахна повторно. Този път противникът му бе принуден да се скрие под водата.

Койла запращаше метателни ножове по главите на противниците си. Но всяко мятане означаваше изгубено оръжие, а запасите й бяха ограничени. Два от ножовете й не попаднаха в целта, а третият одраска нияда по главата. Той нададе болезнен вик и се гмурна в мътната вода, оставяйки след себе си кървава диря.

Триумфиращ вик отзад обяви първия поразен противник.

— Засега се справяме добре! — викна задъхано Страк. — Но ако дойдат още…

Той млъкна, защото от водата изникна поредният нияд, който се нахвърли върху него с нащърбеното си копие. Страк приклекна и се озова под водата. Преброи до три, усещайки хладния й натиск, след това се показа над повърхността.

Ниядът едва не се препъна в него. Страк заби меча си в корема му. Черупката, обгръщаща тялото му, се пропука. Рукна кръв. Ниядът отвори уста, но вместо крясък, отвътре изхвърча едър кървав съсирек. Той тупна назад и потъна. Страк се закашля и изплю зловонна слуз.

Хаскеер и Джъп бяха притиснали своя противник от две страни. През рамото му минаваше крива кървава диря. Ниядът очевидно губеше сили и увереност.

Хаскеер се прокрадна незабелязано зад него и го удари през шията. Ниядът се наведе, търсейки инстинктивно защитата на водата. Само че сбърка посоката, защото острието на Хаскееровия меч се стовари върху главата му и я разцепи. Отвътре бликна мозък.

Оставаха само четирима нияди, които вече не изглеждаха толкова застрашителни. Страк вече не се съмняваше в успеха. Трима от ниядите бяха на пътя на дружината. Койла шляпаше из водата, преследвайки четвъртия, който бавно се отдалечаваше. Увлечена в преследването, тя не забеляза друг нияд, който плуваше незабелязано встрани от нея. Извъртя се в последния миг, но се озова срещу двама противници. Единият от тях вдигна меч за удар.

Кестикс обаче го зърна.

— Койла, внимавай! — извика той и се хвърли към нея.

Успя да се озове между нея и вдигнатия меч. Сигурно се надяваше да отбие удара, но сметката му излезе погрешна.

Назъбеното острие на нияда се впи право в гърдите му и потъна надълбоко. Кестикс нададе предсмъртен вик.

— Не! — изкрещя Койла. Но в същия миг трябваше да отбие атаката на другия нияд.

Все още жив, но тежко ранен, Кестикс се озова в обятията на своя противник. Съпротивляваше се вяло. Другите дочуха виковете му. Неколцина, между които и Страк, се хвърлиха да му помагат.

Когато обаче стигнаха там, можеха само да гледат безпомощно как ниядът изчезва с Кестикс под водата. Остана само голямо кърваво петно.

Неколцина орки се гмурнаха под водата с надеждата да спасят ранения си другар.

— Оставете! — извика им Страк. — Прекалено е късно за него!

Завладени от безсилен гняв, орките се нахвърлиха върху останалите нияди. Малко преди да ги довършат, забелязаха наоколо нови водовъртежи и мехури.

— Лоша работа, капитане — викна запъхтяно Джъп. — Не можем да се справим с толкова много!

От водата се показаха глави. Но не бяха на нияди. Бяха на мръкове. Няколко десетки, въоръжени с тризъби копия и ножове.

— Богове! — възкликна Алфрей. — И тези ли са срещу нас?

— Не мисля — отвърна Страк.

Оказа се прав. Мръковете се нахвърлиха върху неколцината останали нияди с отмъстителна ярост.

Един от тях все пак спря и вдигна ръка за поздрав към орките.

Страк не бе единственият, който му отвърна със същото.

— Ще им останем длъжници — рече той на другарите си. — А сега да се махаме оттук.

Напуснаха полесражението и се отправиха към отсрещния бряг, но в сърцата си се прощаваха с Кестикс.