Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (15)

14.

— Не е естествено, Страк. Не могат да искат от орки да предадат оръжията си.

Това бе първата решителна намеса на Хаскеер, откакто го бяха върнали в дружината.

— Няма друг начин да влезем в Хекълой — обясни му отново Страк. — Престани да вдигаш врява.

— Защо не скрием няколко меча? — предложи Джъп.

— Всички го правят — присъедини се към него Хаскеер.

Страк неволно отбеляза, че напоследък Хаскеер бе започнал все по-често да подкрепя Джъп. Дали наистина се беше променил?

— Зная, че го правят. Но те наказват не когато си внесъл оръжие, а когато го употребиш. Всеки, който наруши закона, се осъжда на смърт. Съветът го знае, знаят го и гражданите. Знаят го дори унистите и пантеонистите. Затова не претърсват влизащите щателно. В противен случай щяхме да стоим пред портата цял ден.

— Значи, ако те хванат да се биеш… — поде Джъп.

— Те убиват на място — довърши Страк.

— Тоест, няма да крием оръжия.

— Да не си се побъркал? Кой орк остава без оръжие? Разбира се, че ще вкараме няколко. Но няма да ги използваме… — Страк изгледа навъсено Хаскеер, — докато аз не реша. Все ще импровизираме някак си. Имаме юмруци, ръце и крака. Разбрано?

Върколаците кимнаха и се заеха да крият ножовете си в ботушите, ръкавите и шлемовете. Страк се спря на любимата си двуостра кама. Джъп направи същото. Хаскеер не се задоволи с толкова малко. След като скри нож в ботуша си, той нави верига около едната си ръка и я скри под ръкава си.

Хекълой бе впечатляващ и денем, и нощем. Падналият малко по-рано същия ден дъжд придаваше допълнителен блясък на сградите. Върховете на кулите, покривите на къщите и скосените страни на малките пирамиди лъщяха от водата и сияеха в различни цветове на дъгата.

Дружината се отправи към главния вход на свободното пристанище. Както обикновено, при вратите се беше струпала разнолика тълпа. Орките слязоха от конете, уловиха ги за поводите и се наредиха на опашката.

Наложи се доста да почакат. В това време Хаскеер се забавляваше да се зъби на коболди, джуджета и елфи и на всички останали представители на расите, с които орките имаха сметки за уреждане. В края на краищата стигнаха караулката и се изправиха срещу немите Застъпници.

Джъп беше пръв. Един хомункулус протегна ръка към него, очаквайки да му предаде оръжието си. Джуджето подаде меча, бойната секира, брадвичката и прашката, заедно с камъните за нея, два кинжала, нож, бокс и няколко метателни звезди.

— Пътувам с малко багаж — извини се той на безизразния Застъпник.

Докато и останалите членове на дружината се разоръжат, опашката зад тях бе станала дваж по-дълга и много по-нетърпелива. Най-сетне и последният Върколак получи своята плочка.

— Струва ми се, че Застъпниците не са толкова бдителни, колкото бяха последния път, когато идвах насам — подметна Страк.

Джъп кимна.

— Нищо чудно, отслабването на магията оказва влияние върху всичко, което се храни с нея. Но тук ефектът не е така забележим, както във вътрешността. Забелязал съм, че магията е винаги по-силна покрай водата. Но ако хората продължат да я стопяват, скоро и в места като това ще се усети недостигът й.

— Прав си. Но въпреки всичко предпочитам да си нямаме работа със Застъпниците. Може да не са толкова силни, колкото бяха някога, но си остават машини, предназначени да убиват.

— Аз пък не мисля, че са толкова опасни — подметна Хаскеер.

— О, Хаскеер, стига вече. Не се забърквай в излишни неприятности.

— Можеш да разчиташ на мен, капитане.

— Хайде! — подвикна Страк. — Качвайте се на конете.

Докато върколаците се мятаха на седлата, той мина да провери дали са разпределили пелуцида в дисагите под седлата. Всеки от оръженосците носеше своя дял.

Излязоха на една оживена улица, където несъмнено предизвикваха всеобщо внимание. Никой не смееше да им се изпречи на пътя. Малко по-късно стигнаха неголям площад, където спряха, за да обсъдят какво да правят. Покрай площада бяха засадени дръвчета, но дори тук, където магията още бе силна, листата им бяха повехнали и пожълтели.

Върколаците се скупчиха около Страк.

— Не е никак благоразумно да се движим в голям отряд — обяви той. — Десет орки и едно джудже. Най-добре да се разделим на две групи.

— Има логика — подкрепи го Джъп.

— Аз взимам Хаскеер, Точи, Рефдоу и Сифи. Джъп, с теб тръгват Талаг, Калтмон, Брегин и Финдже.

— Аз защо няма да водя група? — нацупи се Хаскеер.

— В групата на Джъп са шестима, а в моята само петима — обясни Страк. — Ето защо ще дойдеш с мен.

Хаскеер изръмжа, но премълча. Джъп погледна крадешком Страк и му смигна. Страк му отвърна с едва забележима усмивка.

— Ще се срещнем на същото място. Да речем след… три часа — реши той. — Ако някоя от двете групи се натъкне на Койла и ситуацията позволява действие — нападаме. Пропуснем ли срещата тук, остава резервната среща на една миля западно от портите на Хекълой. Ако пък намерите Койла, но няма шанс да й помогнете, оставяте някой да я наблюдава и идвате да ни потърсите.

— Някаква представа къде да я търсим? — попита Джъп.

— Навсякъде, където се върти търговия.

— Че това означава целият Хекълой.

— Точно така.

— Ама че работа.

— Вие ще покриете западния и северния район, а ние ще поемем източния и южния. Известно ни е, че Койла е пленена от трима ловци на глави. Не ги подценявайте. И не прибързвайте да вадите скритите си оръжия. Както вече ви казах, не е добре да си имаме работа със Застъпниците. А сега да тръгваме.

Джъп даде знак на своя отряд да го последва.

Докато ги изпращаше с поглед, Хаскеер промърмори замислено:

— Ставаме все по-малко и по-малко…

 

 

Групата на Страк търси Койла в продължение на два часа, без резултат.

Докато се придвижваха от южната към източната част на града, Страк отбеляза:

— Проблемът е, че не знаем как да търсим.

— Какво? — попита Хаскеер.

— Не познаваме никого в Хекълой, няма към кого да се обърнем за помощ, а търговците на роби не вършат работата си на улицата. Само боговете знаят какво става зад стените на тези сгради.

— И какво ще правим?

— Ще продължаваме в същия дух, нищо друго не ни остава.

— Но какъв смисъл имаше да идваме, след като шансът да я намерим е толкова малък?

— Я почакай! — вдигна ръка Страк, който едва сдържаше гнева си. — Стигнахме дотук заради теб! Ако не беше избягал със звездите, въобще нямаше да сме в това положение. Нито пък Койла.

— Не е честно! — възрази Хаскеер. — Аз не знаех какво правя. Не можеш да ме виниш задето…

— Капитане!

— Какво има, Точи? — отвърна раздразнено Страк.

Оръженосецът сочеше към една пресечка.

— Вижте!

Всички погледнаха натам. На кръстовището тълпата беше още по-гъста.

— Какво? — попита ядно Страк. — Какво трябва да видим?

— Онзи човек! — почти извика Точи. — Онзи, когото срещнахме в равнината. Ето го!

Сега и Страк го забеляза. Серафейм, разказвачът, който ги бе пратил в Хекълой и бе изчезнал безследно. Открояваше се над тълпата заради високия си ръст. Отдалечаваше се от тях.

— Дали и той е ловец на глави? — попита Хаскеер, забравил за спора.

— Няма как да знаем — сви рамене Страк. — Интересно, защо му трябваше да ни праща тук? А и какво търси той самият в града?

— Не знам, но се отдалечава.

— Много е странно, че въобще го видяхме. Най-добре да го проследим. Но внимателно, не бива да ни забележи.

Запроправяха си път през тълпата, като се стараеха да поддържат известна дистанция зад Серафейм. Той изглежда не подозираше, че го следят, защото крачеше нехайно, макар и целенасочено. Орките го проследиха до източния квартал, където улиците се стесняваха, а минувачите имаха зъл и застрашителен вид, сякаш криеха под наметалата си наточени кинжали.

Неочаквано Серафейм сви зад един ъгъл. Когато орките стигнаха там, видяха, че са се озовали в пуста задънена улица. От непознатия нямаше и следа. Точно срещу тях се издигаше порутена и на пръв поглед изоставена постройка. Имаше само една врата. Всъщност това бе единствената врата на цялата улица.

Орките решиха, че мъжът е влязъл в тази къща. Вратата зееше леко отворена. Орките заеха позиции от двете й страни.

— Влизаме ли? — попита Хаскеер.

— Какво друго? — отвърна с въпрос Страк.

— Спомни си какво каза на Джъп. При рискована ситуация викай другите на помощ.

Страк се изненада от здравомислието на Хаскеер.

— Не зная дали ситуацията го изисква — рече той и погледна към небето. — От друга страна, наближава време за срещата. Сифи, върни се на площада и доведи Джъп и останалите. Ако не ни намерите на улицата, значи сме вътре. Хайде, тичай.

Оръженосецът хукна да изпълни задачата.

Сега вече останаха само Хаскеер, Точи, Рефдоу и самият Страк. Той предположи, че ще са достатъчно, за да се справят с един смахнат разказвач.

— Влизаме — реши Страк и измъкна ножа от ботуша си. — Извадете оръжията.

Той побутна вратата и влезе, следван от останалите.

Озоваха се в просторно помещение. До отсрещната стена имаше подиум, на който бе поставен резбован трон. Покрай стените бяха подредени възглавнички. Нямаше жива душа.

— Къде, по дяволите, изчезна този Серафейм? — попита Хаскеер.

— Трябва да има още стаи — рече Страк. — Хайде да…

Внезапен шум и раздвижване го накараха да млъкне. В подиума се появи скрита врата. През нея в помещението нахлуха десетина въоръжени таласъми, които ги обкръжиха. Носеха боздугани, мечове и къси копия. Един от таласъмите ги заобиколи и залости вратата към улицата.

Нащърбени остриета на копия опряха в гърлата им. Таласъмите издърпаха ножовете от ръцете им и ги хвърлиха на земята. Сетне ги претърсиха за още оръжия, но не проявиха никакъв интерес нито към торбичките с пелуцид, нито към звездите. Взеха обаче веригата на Хаскеер.

На подиума се появи още един таласъм. За разлика от другите той беше облечен в копринена туника и носеше бижута.

— Аз съм Разат-Каджи — представи се той тържествено.

— Проклет роботърговец! — изръмжа Хаскеер.

Един от таласъмите го удари с дръжката на копието в корема. Хаскеер се преви и задиша тежко.

— Внимателно със стоката! — подвикна му Разат-Каджи.

— Страхливец — заплю го Страк. — Защо не дойдеш да си премерим силите, само аз и ти — орк срещу таласъм?

Разат-Каджи се засмя презрително.

— Какъв очарователен примитивизъм! Остави тази склонност към насилие, приятелю, защото искам да те срещна с една личност. Влез! — извика той.

Скритата врата се отвори и в помещението пристъпи Койла, водена от Блаан, който бе извил отзад ръцете й. Когато зърна Страк, Хаскеер и останалите, на лицето й се изписа изненада.

— Десетник — рече Страк.

— Капитане — отвърна по навик тя. — Съжалявам, че ви забърках в това.

— Ние сме дружина и държим един на друг.

Тя изгледа Хаскеер.

— Имаме сметки за уреждане с теб, стотник.

— Колко трогателно! — намеси се Разат-Каджи. — Жалко, че нямаме време да се наслаждаваме на тази малка драма. По-късно ще можете да се сбогувате.

— Помощниците на този тук скоро ще се върнат! — извика Койла и посочи Блаан.

— Серафейм с тях ли е? — попита Страк.

— Кой Серафейм? Разказвачът?

— Мълчете! — просъска роботърговецът. След това каза на стражниците нещо на таласъмски.

Те наобиколиха отново Страк, Хаскеер и оръженосците и ги изтикаха в ъгъла. В това време на вратата се потропа. Един от таласъмите надникна през отвора, сетне дръпна резетата.

Влязоха Лекман и Олей.

— Ето ги и другите плъхове — обяви Койла.

Блаан й изви ръката и изръмжа:

— Не дрънкай!

Лекман огледа сцената.

— Я какво си имаме тук. Бях чувал, че си голям мошеник, Разат-Каджи, но не очаквах чак такъв размах от теб. Виждам, че се е появила бандата на тази кучка. Или поне част от нея.

— Точно така — потвърди роботърговецът. — С тези добре ще си натъпча кесията.

— Твоята кесия? — изтърси Олей. — Мика, какво означава това?

— Опипване на почвата, предполагам.

— Надявам се, не храните илюзии, че можете да предявите претенции към моята собственост — обърна се към тях Разат-Каджи. — Последствията ще бъдат крайно неприятни.

Лицето на Лекман почервеня.

— Аз и партньорите ми трябваше да отведем точно тези орки на друго място.

— Е, и какво от това? Вашите споразумения не важат в Хекълой. Пък и те сами дойдоха при мен.

— Но аз ти доведох нея, а тя доведе тях. Това нищо ли не означава?

— Ехей! — провикна се гневно Хаскеер. — Я престанете! Говорите за нас, сякаш сме пушено месо!

Таласъмът, който го бе ударил преди малко, го смушка отново с копието. Хаскеер пак се преви.

— Че вие сте си месо и нищо повече! — захили се Лекман.

Хаскеер се изправи и впи студен поглед в таласъма с копието.

— Това ти беше втори път, гадино — заплаши той. — Скоро ще си платиш, с лихвите!

Таласъмът го изгледа безучастно и вдигна копието за трети удар. Разат-Каджи му кресна нещо и той свали ръце. След това роботърговецът добави:

— Сигурен съм, човеко, че ще можем да достигнем до взаимно приемливо споразумение.

— Виж, това вече е приказка — кимна Лекман и лицето му се разведри. — Макар че, доколкото зная, тези изменници не стават за нищо, най-малкото за телохранители.

Роботърговецът огледа орките. Погледът му се плъзна по мускулестите им тела, по покритите им с белези лица, спря се на спокойните им уверени изражения.

— Сигурно си прав. Ще са малко по-трудни за укротяване от женската — съгласи се той.

Страк погледна към Койла и си помисли колко малко знае таласъмът за нея.

— Обещаха ни злато за главите им — намеси се Олей. — Лично кралица Дженеста.

Разат-Каджи обмисли думите му и заключи:

— Една доста примамлива възможност.

 

 

Групата на Джъп прекара времето си в напразно дирене. След като изминаха отредените три часа, той поведе оръженосците назад към площада.

Там вече ги очакваше Сифи, който им предаде посланието на Страк.

— Тръгваме веднага — кимна Джъп, след като го изслуша.

Дори минувачите да намираха за странно, че едно джудже води група орки из улиците на Хекълой, те се постараха да запазят коментарите за себе си. За щастие по пътя си Джъп и другарите му не срещнаха Застъпници.

Имаше един напрегнат момент, когато стигнаха източния квартал и Сифи не знаеше коя пресечка да хванат. Но някак избра вярната и след около пет минути съгледаха уличката с бялата къща. Не се виждаше никой.

Това никак не се понрави на Джъп.

— Страк е казал, че ще ни чакат отвън, така ли?

— Да — потвърди Сифи. — Ако всичко е наред.

— В такъв случай трябва да предположим, че „не всичко“ е наред — заключи Джъп и се обърна към останалите: — Очевидно вътре ще ни очакват врагове. Струва ми се, че това е една от онези ситуации, в които употребата на оръжие е задължителна.

Озъртайки се предпазливо, те наизвадиха ножовете си.

Джъп протегна ръка и бутна вратата. Тя не помръдна. Той даде знак на останалите да се приближат. По негов сигнал всички се нахвърлиха едновременно върху вратата, избиха я от рамката и нахлуха вътре.

После замръзнаха на местата си.

Пред тях имаше двама човеци, въоръжени с ножове. Вдясно, Хаскеер, Страк и останалите орки бяха притиснати до стената. Пазеха ги седем-осем таласъма, въоръжени с боздугани, мечове и копия. Върху подиума, в другия край на помещението, стоеше таласъм в копринени дрехи. Зад него се виждаше Койла, в лапите на едър мъжага.

Един таласъм се появи откъм близкия ъгъл и препречи разбитата врата, стиснал в ръце копие.

Лекман се ухили.

— Става все по-хубаво.

— Ето, че цялото мило семейство се събра — добави също широко усмихнат Олей.

— Хвърлете оръжията! — просъска Разат-Каджи.

Никой не помръдна.

— Предайте се — подкрепи го Лекман. — По-малко сте и сте по-зле въоръжени.

— Не приемам заповеди от таласъми, нито от вонящи човеци.

— Прави каквото ти казват, изрод такъв! — кресна Лекман.

Джъп погледна към Страк.

— Капитане?

— Прави каквото трябва, стотник.

Нямаше и капка съмнение какво има предвид Страк.

Джъп преглътна. След това спокойно добави:

— По дяволите, какво е животът без малко вълнение?