Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (19)

18.

След по-малко от час забелязаха първото стадо лембари. Приличаха на дребноръсти елени и мъжките имаха разклонени рога, но бяха с по-яки тела. Козината им беше дългокосместа, рошава, кафеникава на цвят и се ценеше високо.

Докато животните пасяха спокойно, ловците се разделиха на две групи. Хаскеер поведе оръженосците. Те трябваше да са викачите и да подгонят дивеча към групата на Страк.

Ловът започна добре. Възползвайки се от елемента на изненадата, те бързо повалиха три лембара. След това животните станаха по-бдителни и се наложи да ги преследват по-дълго. Не бяха особено бързи и орките успяваха да ги застигнат дори на равното.

Страк и групата му тъкмо бяха заели позиция, когато Хаскеер подгони към тях няколко животни. Три от лембарите свърнаха настрани и избягаха. Два се насочиха право срещу Джъп и оръженосците, които ги повалиха с копия и мечове. Последният лембар се прокрадна между останалите и се втурна с всичка сила право към капитана на Върколаците.

Вдигнал меч, Страк се приготви да повали животното и да го убие. Лембарът обаче не беше готов да се даде толкова лесно. Точно преди да стигне до Страк, той сви рязко встрани и смени посоката. Мечът на Страк разпори въздуха.

— Мой е! — извика той и се втурна след него.

Не беше сигурен дали останалите са го чули, тъй като бяха погълнати от лова.

Подплашеното животно се шмугна в една горичка. Той се втурна след него, приведен, за да се предпази от ниските клони. Секунди по-късно изскочи от другата страна, където имаше равна поляна. Страк започна да скъсява дистанцията. Лембарът кръшна и се насочи към няколко ниски хълмчета. Изкатери първия с пъргавината на коза, а Страк пръхтеше на двайсетина крачки зад него. Животното се спусна в падината и тръгна нагоре по втория склон.

Преследването изискваше усилие, но Страк се забавляваше. Когато изкатери второто било, вече беше само на няколко крачки зад лембара. Животното започна да се спуска в дерето, като се пързаляше на задните си крака. Страк се пусна след него. Лембарът стигна дъното и се скри между няколко дръвчета. Страк го следваше задъхан. Мярна го между клоните на дърветата, на един хвърлей копие пред него. Ободрен от факта, че го настига, той ускори крачка.

И тогава светът се стовари отгоре му.

Капитанът се просна по очи с разкъсваща болка в слепоочието и се претърколи върху килим от окапали листа. Преобърна се по гръб, замаян и сгърчен от болка, опитвайки се да не се поддаде на черната пелена, която заплашваше да погълне съзнанието му.

Някой стоеше над него. Успя да различи няколко силуета, докато погледът му се проясняваше. Един от тях издърпа меча от ръцете му. Разговаряха помежду си на насечен, гърлен и странно познат език.

Таласъмите го изправиха грубо на крака. Той изстена. Докато го претърсваха за оръжие, разкъсаха дрехите му. Успокоени, че няма други оръжия, те размахаха боздугани над главата му и го подкараха пред себе си. Имаха и мечове и го сръгваха от време на време с върховете им. Докато крачеше, Страк вдигна ръка да опипа раната на главата си, но един от таласъмите изръмжа нещо и дръпна ръката му надолу. Страк не разбра думите му, но жестът бе достатъчно красноречив.

Отведоха го в дъното на оврага и там го накараха да се изкатери по склона. Боляха го всички кости и леко накуцваше, но въпреки това не му позволиха да забави крачка. Още щом се изкатериха на билото, той забеляза от другата страна голяма ловна хижа. Хрумна му, че едва ли се намира много далеч от останалите орки от ловната група. Проблемът бе, че ги деляха няколко дерета и хълмът и нямаше начин нито да го видят, нито да го чуят. Явно не можеше да разчита на помощта им.

Дишайки тежко, той стигна до хижата, заобиколен от настръхналите таласъми.

Ловната хижа бе непретенциозна, но здрава постройка, каквито можеха да се видят навсякъде из Марас-Дантия. Стените й бяха от трупи, а таванът сламен. Имаше само една врата, на тясната страна, и няколко заковани прозореца. Къщата изглеждаше изоставена и запусната. Сламеният покрив бе хлътнал, прогнил и провиснал от едната страна.

Избутаха го през вратата.

Вътре го очакваше Разат-Каджи.

Роботърговецът го посрещна с едно особено смръщване, което при таласъмите минаваше за усмивка. Лицето му сияеше от радост и жажда за мъст.

— Здрасти, оркче — просъска той.

— Привет. — Страк все още се опитваше да прогони мътилката от главата си. С болката беше по-лесно — просто не й обръщаше внимание. — Предишния път не изчака да се сбогуваме както подобава, а?

— Проследихме ви.

— Не думай. Не за да ми изкажете благодарности, предполагам.

— О, напротив, бихме искали да кажем едно голямо „благодаря“ на цялата ти дружина. Особено като се има предвид какви добри парици дава Дженеста за главите ви. Четох в прокламацията, че сте й отмъкнали някаква реликва. За това сигурно също ще има възнаграждение.

Страк се зарадва, че звездите не са в него. Огледа шестимата таласъми, които го пазеха.

— С тези ли ще нападнеш дружината? Да не си решил да пробваш сложен начин за самоубийство?

— Нямам такова намерение. Просто ще пратя вест на Дженеста.

Това отрезви Страк.

— И смяташ, че дружината ще се навърта наблизо, докато пристигне цяла армия?

— Нещо подобно. Особено ако те държа като заложник.

— Няма да ти мине номерът, роботърговецо. Не и с моите Върколаци. Май не познаваш добре орките.

— Никога не е късно да понаучиш това-онова — отвърна насмешливо Разат-Каджи.

Страк бе спечелил достатъчно време, за да си изработи стратегия.

— Всички орки знаят, че цената на войната е смърт. Израснали сме с мисълта, че е ако другарят ти загази, трябва да сториш всичко, на което си способен, за да го спасиш, но не и когато ще заплашиш живота на мнозина. Така че идеята ти да ме използваш за заложник е празна работа. Върколаците просто ще си тръгнат.

— Но ти не постъпи така, когато трябваше да спасиш онази орка — захили се неприятно роботърговецът. — Може би някои индивиди са по-ценни от останалите. В такъв случай командирът трябва да е особено ценен. Ще видим.

За да поддържа разговора, Страк реши да смени темата.

— Не виждам твоите приятели, ловците на глави.

— По-скоро съдружници в една сделка. Ами да, те си тръгнаха по живо по здраво. Не можахме да се спогодим. Изглежда смятат, че аз съм виновен, задето вие избягахте. Сигурно щяхме да се ступаме, но за щастие един от тях го е закъсал здравата и се нуждае от спешна среща с някой знахар. Аз пък знаех подходящия човек и им продадох информацията.

— Сигурно са ти били много благодарни. — Страк огледа помещението. — И сега какво ще правим?

— Ти ще ни погостуваш, докато напиша едно писъмце на шпионите на кралицата. — Търговецът на роби кимна на помощниците си.

Те отведоха Страк в далечния край на помещението. Нямаше кой знае каква мебелировка, ако не се броеше огнището, в което червенееха разпалени въглени, които излъчваха твърде оскъдна топлина, за да прогонят от стаята мразовития въздух. Разат-Каджи отиде до вратата, където бе подпряна една паянтова маса. Разгъна върху нея един пергамент и извади перо.

Страк погледна към огнището. В главата му се оформяше налудничава идея. Нещо, което щеше да се отрази на всички в хижата, но той поне щеше да е подготвен. След като се озърна и установи, че никой не го наблюдава, той бръкна в кесията си и извади шепа пелуцид. След това го хвърли в огъня. Бръкна за още и повтори жеста. Попаднали върху въглените, кристалите мигом се превръщаха в бял дим.

Никой не забеляза нищо близо половин минута, докато пушекът най-сетне започна да изпълва помещението. Страк се опита да задържи дъх. Един от таласъмите се приближи към него, видя пушека и се облещи. Страк погледна към останалите. Изглежда не бяха разбрали, че става нещо. Време беше да действа.

Страк не знаеше почти нищо за физиологията на таласъмите. Но предполагаше, че имат някои общи черти с останалите древни народи. Предположенията му се потвърдиха веднага щом изрита таласъма в слабините. Нападнатият изквича от болка и се преви. Страк го изрита отново.

Сега вече и другите идваха към него. Страк сграбчи таласъма за ръката, с която стискаше меча, и я стовари върху коляното си. Таласъмът изпусна оръжието. Страк го вдигна и промуши чевръсто таласъма в гърба. Измъкна острието и се приготви да посрещне останалите. Те го приближаваха предпазливо в полукръг. Бяха петима, тежковъоръжени, опитни убийци.

— Наистина взе да ти става навик, а? — подхвърли зад гърбовете им Разат-Каджи. — Всеки път, когато убиеш някой от помощниците ми, това ми струва пари! Май ще е по-безопасно да наредя да ти видят сметката.

Таласъмите вдигнаха оръжия и пристъпиха към него. Страк продължаваше да сдържа дъха си.

Над огнището се виеха нови облаци. Сега димът изпълваше почти цялото помещение. По пода пълзяха млечнобели пипала. Пушекът се издигаше до тавана, където се сгъстяваше.

Един от таласъмите скочи към него, размахал боздуган.

Страк не можеше повече да задържа дъх и издиша рязко. След това инстинктивно си пое въздух. Почти веднага почувства познатото замайване. Трябваше да положи усилия, за да се концентрира.

Таласъмът го приближаваше, фучейки с боздугана.

Страк отстъпи встрани и замахна. Бушуващи вълни на безкрайния океан. Той разтърси глава, за да прогони видението. Мечът му пропусна целта. Той замахна отново. Таласъмът избегна и този удар и стовари вертикално боздугана, като топката му се плъзна по рамото на Страк. Безоблачно, синьо небе. Страк отстъпи, опитвайки се да се съсредоточи върху действителността.

Това, което го безпокоеше, бе, че таласъмът се биеше така, сякаш пелуцидът въобще не му бе въздействал. Не знаеше как стои въпросът с останалите.

Когато отново замахна, на Страк му се стори, че държи не един, а много мечове, чиито остриета святкаха като стоманено ветрило. Боздуганът на таласъма разсече химерата и тя се пръсна като сапунен мехур.

Тази гледка накара Страк да полудее. Той се хвърли напред и накара противника си да отстъпи под лавина от удари. За миг Страк успя да мерне замаяното му и изплашено лице и изцъклените очи, които лъщяха със странен блясък.

Оркът стискаше меча с две ръце и с няколко яростни удара изби боздугана от ръцете на таласъма. Веднага се втурна напред и го промуши в гърдите.

Никога досега не бе виждал толкова яркочервена кръв.

Отстъпи назад и си пое дъх. На минутата осъзна, че прави грешка.

От мъглата пред погледа му изплуваха два таласъма, които крачеха тромаво към него.

Кристална роса върху листата на жълто цвете. Той се извърна към по-близкия от тях и го посрещна с меч. Започнаха да си разменят удари, макар да се движеха така, сякаш пристъпваха в тинесто блато. Един от ударите на Страк остави дълга резка на рамото на противника му и от нея рукна ален фонтан. Последва мушване в стомаха на таласъма, което също завърши с подобна алена феерия. Докато смъртоносно раненият таласъм се свличаше, Страк се обърна към другаря му.

Вторият таласъм беше въоръжен с копие, което щеше да му свърши по-добра работа, ако го използваше като бастун. Краката му се подгънаха в мига, в който се опита да замахне с него към Страк. Той удари копието като светкавица, прорязваща кадифеносиньото небе и успя да го строши на две. Таласъмът стоеше с тъпо изражение и оглеждаше останките от копието. Страк го прониза в сърцето и предизвика раждането на нов ален фонтан.

Препускайки през гора от високи и красиви дървета. Не, не това правеше сега. Той примигна сънено към последните два таласъма. Те искаха да играят на някаква странна игра, в която залог бе животът им. Страк обаче беше забравил правилата. Спомняше си само, че целта е да ги накара да спрат да се движат. И се захвана с тази задача. Първият от тях се олюляваше и се озърташе с ококорени, немигащи очи. Стискаше меч, но го размахваше някак несръчно. Страк пристъпи към него и оръжията им се сблъскаха звънливо. Лунна светлина върху река, обрасла с плачещи върби. Трябваше да държи ума си съсредоточен върху играта.

Нещо лъскаво профуча пред лицето му. Той се обърна и откри, че е мечът на втория таласъм. Стори му се, че постъпката му е крайно недружелюбна. За да му отвърне със същото, Страк размаха меча си пред лицето на таласъма. Острието му се заби дълбоко в мека плът, предизвиквайки приятен за ухото вопъл, който премина в затихващи стенания. Таласъмът се изгуби от погледа му.

Останаха само още един таласъм и Разат-Каджи. Роботърговецът продължаваше да се спотайва в дъното на стаята, откъдето издаваше неразгадаеми заповеди. Снежнобяла, полуразрушена крепост на невисок хълм. Страк разтърси глава и се насочи към таласъма. Забави се малко, докато го открие в пелуцидната мъгла.

Веднага щом го намери, размени с него любезни удари. Стараеше се да отвръща със същото, което получаваше, и същевременно се опитваше да пробие защитата на противника си. Таласъмът от своя страна играеше по същите правила. Вода, която се излива в каменна урва. Страк прогони картината от главата си, скочи напред, носейки се като перце, и се опита да изпише инициалите си върху гърдите на таласъма. Някъде по средата на първата буква обаче го споходи следващото видение. Тревиста поляна, из която се разхождат кротко пасящи животни.

Страк установи, че с мъка се държи на краката си. Но играта не беше приключила. Имаше още един играч. Той се огледа. Разат-Каджи беше близо до вратата, но засега нямаше намерение да излиза. Страк заплува към него през дълъг, дълъг тунел, пълен с мед.

Когато най-сетне пристигна, таласъмът не беше помръднал. Не би могъл, защото се бе вкаменил. Когато Страк се изправи срещу него, роботърговецът падна на колене, сякаш възнамеряваше да се моли. Устата му продължаваше да помръдва, но Страк не чуваше нищо, или по-скоро това, което чуваше, наподобяваше животинско мучене. Предположи, че таласъмът го умолява за нещо. Понякога играчите прибягваха до този ход. Слънце, огряващо песъчлив бряг. Но съществото срещу него не играеше. Сигурен бе в това и осъзнаваше, че е против правилата. Това никак не му харесваше.

Той вдигна меча. Разходка по брега. Разат-Каджи, този мръсен нарушител на правилата, продължаваше да мърда с уста. Зелени хълмове и пухкави бели облачета.

Мечът на Страк започна да се спуска. Устата на роботърговеца остана зейнала в беззвучен писък. Усмихнатото лице на орката от неговите сънища.

Мечът разсече шията на роботърговеца. Главата му се отдели от раменете и подскочи назад. От шията бликна кръв. Краката се подгънаха и тялото рухна на пода. Страк проследи с изцъклен поглед полета на главата — тромава птица без криле — и се зарадва, когато видя, че му се усмихва.

После главата тупна на пода и се изтърколи, кънтейки като зряла диня.

Страк се облегна изтощен на стената. Беше в приповдигнато настроение, защото осъзнаваше, че е извършил едно добро дело. После се размърда и тръгна, кашляйки сподавено, към вратата. Главата му бе изпълнена с музика и звуци. Изгуби няколко секунди, докато уцели резетата и отвори вратата.

Излезе навън, следван от валма бял пушек, и се втренчи изумен в яркия пейзаж.