Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (14)

13.

Гласове и смях ечаха от всички страни.

Той вървеше сред тълпа орки. Орки от всякакъв пол и възраст. Орки, които не бе виждал никога досега. Съдейки по дрехите им, те принадлежаха към много различни кланове. Ала не усещаше да таят вражда помежду си. Изглеждаха щастливи, а той не се чувстваше заплашен. Изпълваше го ведро, празнично настроение.

Намираше се на пясъчен бряг. Слънцето беше в зенита си и излъчваше почти нетърпима топлина. В небето се рееха птици, които огласяха околностите с крясъците си. Тълпата се движеше към океана.

И тогава видя кораб, хвърлил котва на известно разстояние навътре в залива. Имаше три платна, които бяха спуснати, а на предната мачта се вееше знаме с герб, който не му беше познат. На носа бе прикрепена фигура на орка, вдигнала с две ръце меч. Бойни щитове в различни цветове бяха приковани за бордовете. Никога не бе виждал толкова голям и великолепен кораб.

Част от тълпата навлезе във водата и се насочи към кораба. Не се налагаше да плуват. Корпусът на кораба или беше плоскодънен, или бе закотвен в някаква дълбочина. Поведоха и него натам. Никой от орките не го заговаряше, но по някакъв неуловим начин той усещаше, че го приемат за свой.

Изведнъж му се стори, че чува името си над глъчката. Огледа се, плъзгайки поглед по лицата наоколо. И тогава я видя — тя си проправяше път през тълпата и се приближаваше към него.

— Ето те и теб! — рече му тя.

Въпреки объркването си, въпреки че не разбираше нито къде се намира, нито какво става, той й се усмихна.

— Знаех, че ще се появиш.

— Знаеше ли? — учуди се той.

— Е, надявах се — призна тя. Очите й блестяха.

Изпълваха го чувства, които не разбираше и които със сигурност не можеше да овладее. Не се и опита. Вместо това продължи да й се усмихва.

— Да помогнеш ли си дошъл? — попита го тя.

Той я погледна объркан.

— Ела с мен — рече му тя, забелязала смущението му.

Страк навлезе с нея в океана. Прекосиха леките, пенливи вълни и навлязоха навътре, където водата стигаше до пояса им. С помощта на въжета и плетени стълби орките се качваха на кораба. Той гледаше с възхищение как орката уверено се присъедини към останалите и майсторски се изкатери нагоре. След това я последва на борда на леко поклащащия се кораб.

В средата на палубата имаше отвор за трюма. Новодошлите си подаваха сандъци, каци и ковчежета, които други орки вадеха от трюма. Страк и женската заеха места в редицата и също започнаха да помагат. Той не сваляше възхитен поглед от мускулестите й ръце всеки път, когато тя поемаше поредния сандък и му го подаваше.

— Какви са тези неща? — попита.

Тя се засмя.

— Как се оправяш, като знаеш толкова малко за света?

Той сви смутено рамене.

— Там, откъдето идваш, не търгувате ли с разни неща?

— Не и орките.

— О, да, ти каза, че в твоята страна живеят не само орки. Имало джуджета, гноми и… Какви бяха? Човеци?

Лицето му потъмня.

— Човеците не са от моята страна. Те идат от другаде.

— Но сигурно и при вас има стоки, които обикалят насам-натам и сменят притежателите си?

— Тези тук откъде пристигат?

— От орки в други страни, които нямат онова, което имаме ние.

— Не съм чувал за подобни места.

— Шегуваш се. — Тя се засмя и махна към океана. — Говоря за земите отвъд океана.

— Не знаех, че отвъд океана има земи. Не е ли само вода?

— Очевидно не. Инак откъде ще се вземат тези неща?

— И какво има вътре? — рече той, докато поемаше поредния сандък. — Разни богатства?

— Нещо подобно. — Тя излезе от редицата, понесла един сандък в ръце. — Ела, ще ти покажа. — Той я последва. Други веднага заеха местата им.

Тя постави сандъка на палубата. Той коленичи до нея. Орката извади от пояса си нож и повдигна капака на сандъка. Той беше пълен с някакъв непознат червеникав прах.

— Турм — обясни тя. — Това е подправка за храна.

— Ценна ли е?

— Разбира се, ако искаме да ядем вкусна храна! Не всички богатства са под формата на монети и скъпоценни камъни. Твоят меч например.

— Какво за него? — Той докосна дръжката на оръжието си. — Има добро острие, но не е нещо особено.

— Сам по себе си — да. Но в умели ръце, в ръцете на роден воин, той се превръща в съвсем друго нещо.

— Ясно. Сега вече разбирам.

— Така е и с орките. И с всички живи същества.

— Виж, това не ми стана ясно.

— Те са като остриета. Наточени или затъпени.

Той се засмя.

— Но въпреки това си имат своя цена.

— Дори враговете им?

— Няма нищо лошо в това орките да имат врагове. Нерядко днешният враг е утрешен приятел.

— Не и за мен — отвърна той.

— И така да е, дори смъртните врагове са ценни посвоему.

— Че как така?

— С това че ги уважаваш, заради уменията им. А това значи, че ги цениш. Ценни са заради храбростта си, ако притежават такава. И не на последно място заради онова, което те карат да бъдеш. Ние се нуждаем от враговете си.

— Никога не съм се замислял върху това.

— Това, че воюваме, не означава, че мразим.

Страк не беше склонен да се съгласи с последното. Но думите й го накараха да се замисли.

— Но тези, които ценим най-много — продължи тя, — са съществата до нас.

— При теб всичко е толкова… просто.

— Защото животът е такъв, приятелю.

— Тук, може би. Но там, откъдето идвам, всички са срещу нас и няма никакъв начин да победим.

Лицето й стана сериозно.

— В такъв случай бъди острие, Страк. Бъди острие.

 

 

Той се събуди с разтуптяно сърце. Дишането му бе учестено, задъхваше се.

От сивото небе се сипеше слаб, студен дъждец, който почти бе разтопил снега. Времето беше влажно и неприятно. Няколкото часа сън почти не го бяха ободрили. Усещаше неприятен вкус в устата, а главата го болеше.

Страк продължи да лежи, оставяйки на дъжда да измие лицето му, и се замисли за света, който бе посетил в съня си. Чудеше се дали това видение е някакво послание от боговете, защото всеки път то ставаше все по-ярко и живо. Миризмата на озон, топлината на слънцето върху лицето му, прашинките във въздуха — всичко бе толкова реално.

И най-странното бе, че очакваше с нетърпение всеки следващ сън.

Всъщност не му се щеше да се задълбочава върху този въпрос. Поне засега.

Седна и се огледа. Всички бяха вече будни и се занимаваха с делата си. Хранеха конете, прибираха завивките, точеха оръжията си.

Събитията от предната нощ изникнаха в главата му. След като непознатият изчезна, дълго го бяха търсили из околността. Дори пратиха малки отряди по-надалеч. Но не намериха и следа от него. Накрая се отказаха. После Страк бе заспал, но не помнеше точно кога.

Серафейм, ако това наистина бе името на странника, бе поредната загадка в дългия списък от странни явления. Едно от обясненията, разбира се, бе, че човекът е безумец. В такъв случай сведенията за местонахождението на Койла трябваше да бъдат поставени под съмнение. А това означаваше още една изгубена надежда.

Страк разтърси глава. По-добре беше да насочи мислите си към предстоящите дела.

Джъп беше при конете и разговаряше с неколцина оръженосци. Страк се приближи към тях и рече:

— Реших.

— Отиваме да търсим Койла, нали?

— Точно така.

— Но си даваш сметка, че този Серафейм може и да ни е излъгал. Или да не е с всичкия си.

— Обмислих и двете възможности. Защо ще ни лъже?

— За да ни примами в клопка?

— Твърде много усилия за подобно нещо.

— Не и ако проработи.

— Може би. Но ми се струва малко вероятно.

— А ако е луд?

— Виж, това е по-възможно. Може да е луд. Но… не зная, не ми заприлича на такъв. Е, аз, разбира се, не съм специалист по човешката психика.

— Така ли? То не се иска много, за да видиш, че не са наред.

Страк се засмя.

— Знаеш какво имам предвид. Но какъвто и да е този Серафейм, той единствен ни спомена за Койла. Така че според мен си заслужава да отскочим до Хекълой.

— А срещата с Алфрей?

— Ще трябва да му пратим вест.

— С този какво да правим? — Джъп кимна към Хаскеер.

— Остава член на дружината. Но ще бъде под наблюдение. Възражения?

— Не, макар че не съм напълно спокоен за него.

— Аз също. Дръж го под око.

— Само това ни липсва сега, нали?

— Повярвай ми, Джъп, създаде ли ни пак проблеми, хваща пътя. Или поема за онзи свят.

Джуджето не се съмняваше в думите му.

— Трябва да му кажем какво сме решили. Той е офицер, все пак. Нали?

— Засега. Няма да го разжалвам, освен ако пак не направи някоя глупост. Ела.

Двамата се приближиха към Хаскеер. Той вдигна глава и им кимна.

— Как се чувстваш? — попита го Страк.

— По-добре. — Изглежда казваше истината. — Ще ми се да докажа, че все още съм един от вас.

— Точно това исках да чуя, десетник. Но след случилото се ще бъдеш на изпитателен срок.

— Но аз не зная какво съм направил! — възмути се Хаскеер. — Тоест, вие ми казахте, но аз не помня да съм го правил.

— Точно затова ще те наблюдаваме внимателно, докато не разберем каква е била причината за необяснимото ти поведение.

Джъп не беше толкова дипломатичен.

— Не щем пак да ни се нахвърлиш.

— Ти защо не вземеш да… — подскочи Хаскеер, но се овладя навреме.

Страк реши, че това е добър признак за пробуждането на стария Хаскеер.

— От друга страна — рече той, — точно сега не са ни нужни пътници. Разбираш ли ме?

— Разбирам напълно — кимна Хаскеер, който отново изглеждаше усмирен.

— Дано да е така. А сега слушай — човекът, когото срещнахме вчера, ни каза, че Койла е отведена в Хекълой от трима ловци на глави. Отиваме там. Очаквам от теб да се подчиняваш на заповедите и да се държиш като един от нас.

— Добре. Нямам търпение да тръгнем.

Доволен от разговора, Страк повика останалите и ги запозна с новия план. Накрая поиска да узнае мнението им. Имаше един-два въпроса, но никакви възражения. Като че ли оръженосците се радваха, че най-сетне ще се заемат с нещо. Когато приключиха обсъждането, Страк каза:

— Трябват ми двама доброволци, за да отнесат съобщение на Алфрей. Но имайте предвид, че мисията ще е опасна.

Всички оръженосци пристъпиха напред. Той избра Джад и Хустук и им каза:

— Съобщението е съвсем просто. Предайте на Алфрей, че отиваме в Хекълой и че ще продължим за Дроган при първа възможност. — Помисли малко и добави: — Ако не се появим до една седмица от момента, в който получат съобщението, нека смятат, че няма да дойдем, и сами да решат какво да предприемат.

Последните думи предизвикаха мрачно мълчание. Страк нареди на оръженосците да се качват на конете. Бръкна в кесията си и извади звездите. Огледа ги замислено, а като вдигна глава, забеляза, че Хаскеер го гледа.

— Заповедта се отнася и до теб — рече му Страк.

Хаскеер махна с ръка и се затича към конете. Страк прибра звездите и се метна на своя жребец.

Сетне всички потеглиха отново.

 

 

Наричаха Хекълой градът, който никога не спи.

И наистина, тук обичайният ритъм на смяна на деня с нощ не означаваше нищо. Хекълой не беше типичен град. Във всеки случай не приличаше на големите северни градове като Уррабитон и Реай. Нито на човешките селища Скачен мост и Ромон, които се разрастваха с тревожна бързина. Но беше достатъчно голям, за да побере огромен брой представители на всички народи в Марас-Дантия.

Някои живееха тук постоянно. Занимаваха се с търговия, контрабанда и пороци. Сред тях бяха и търговците на роби и техните агенти, за които оживеното селище бе постоянен извор на богатства и възможности. И докато въоръжените стълкновения бяха забранени, всички останали престъпни дейности процъфтяваха в Хекълой. Мнозина обясняваха това с влиянието на хората, и в думите им имаше немалко истина.

Такива мисли минаваха през главата на Койла, докато тримата ловци на глави я извеждаха от кръчмата. Зазоряваше се, но на улицата бе така многолюдно, както и вечерта.

Когато Лекман отново я предупреди да не се опитва да избяга, Олей се обърна към него:

— Сигурен ли си, че търговците на роби ще ни дадат повече за нея, отколкото Дженеста?

— Нали ти казах, че плащат добре за орки, защото ги ползват за телохранители.

— Ще си имате ядове, задето мамите Дженеста — намеси се Койла.

— Ти млъквай и остави на по-умните да мислят.

Койла погледна към Блаан, който й отвърна с тъповат поглед.

— Да бе, няма що! — отвърна тя.

— Ами ако лъже, че Върколаците са тук? — продължи да упорства Олей.

— Няма ли да ме оставиш на мира? — сопна се Лекман. — Съвсем естествено е да са тук. Ако пък не са, ще продадем кучката и ще идем да ги търсим другаде.

— Къде, Мика? — обади се Блаан.

— Не започвай и ти, Джабез! Ще му мислим, като му дойде времето.

Тримата млъкнаха, забелязали, че наблизо преминават двама Застъпници.

— Време е да действаме, Мика — подкани го нетърпеливо Олей.

— Зная. Както се разбрахме, ти отиваш да търсиш орките. Не забравяй, че са дошли да продадат нещо. Така че провери на пазара, в квартала на бижутерите й околностите му — навсякъде, където биха могли да намерят купувач.

Олей кимна.

— А през това време ние двамата с Джабез ще намерим нов собственик за тази кучка. Ще се срещнем тук утре следобед.

— Къде отивате?

— В източната част, ще потърся един търговец на роби, за когото ми казаха. А сега си размърдай задника, защото нямаме време за губене.

Те се разделиха.

— От мен какво искаш, Мика? — попита Блаан.

— Да държиш орката под око. Ако вземе да хитрува, я прасни по главата.

Двамата тръгнаха от двете страни на Койла, въпреки че така често се блъскаха в минувачите. Повечето от тях поглеждаха орката със страх. В края на краищата всеки знаеше, че с орките е най-добре да се отнасяш почтително.

— Имам въпрос — рече тя.

— Дано си заслужава усилието да отговоря — изръмжа Лекман.

— Кой е роботърговецът, при когото отиваме?

— Нарича се Разат-Каджи.

— Това е таласъмско име.

— Той е точно такъв.

Тя въздъхна.

— Проклети таласъми…

— Май вие орките не се обичате много с тях.

Блаан се изкикоти. Лекман го сряза с поглед. След това се обърна към Койла.

— Ако имаш още въпроси, по-добре ги забрави, ясно?

Свиха зад следващия ъгъл. Тук малка тълпа се бе събрала около две феи, които се караха на висок глас.

За феите се смята, че са кръстоски на елфи и самодиви, което означаваше, че са сродни на тези две раси. Имаха крехко телосложение, вирнати носове и черни, лъскави очи. Между малките им изящни устни се подаваха заоблени зъбки. Бяха добродушни създания, които никога не налитаха на бой.

Но тези двете очевидно бяха прекалили с алкохола. Не само, че си крещяха, но и си разменяха неумели удари. Но вероятността да се наранят беше малка, освен ако някоя от тях не паднеше на земята.

Ловците на глави избухнаха в смях.

— Множко им е дошла бирата — отбеляза Лекман.

— Твоите събратя докараха тези пороци в Марас-Дантия — озъби се Койла. — Вие разрушавате нашия свят.

— Вече не е ваш, дивачко. Сега се нарича Центразия.

— Как пък не!

— Трябва да сте ни благодарни. Ние ви донесохме плодовете на цивилизацията.

— Като робството, например? То беше непознато тук, преди да се появи вашата раса. В Марас-Дантия никой не притежаваше друго разумно същество.

— Ами вие — орките. Нали от раждането си сте на служба при някого? Това не е ли крепостничество? Само дето не можете да ни вините за него.

— Беше друго, а сега стана робство. Вие извратихте идеята. В началото бе само спогодба, благодарение на която орките вършеха онова, за което са създадени — да се бият.

— Като стана дума за бой… — Той кимна към другия край на павираната улица. Феите продължаваха да си разменят слаби удари. Блаан се смееше с идиотско изражение.

— Виждаш ли? — присмя й се Лекман. — Вие, варварите, не се нуждаете от уроци по насилие. То е във вас и съвсем малко му трябва, за да излезе на повърхността.

Никога досега Койла не бе жадувала толкова силно да има меч.

Една от феите извади скрит нож и започна да го размахва, но вече беше ясно, че двете скандалджийки са прекалено пияни, за да бъдат сериозна заплаха една за друга.

А после се появиха двама Застъпници, може би същите, които бяха видели по-рано. Койла бе изненадана от бързината, с която се придвижваха. Тя никак не пасваше тромавия им вид. Набързо се събраха трима, а сетне и четирима хомункули, които наобиколиха блъскащите се феи. Те двете обаче бяха толкова пияни, че нито ги видяха, нито се опитаха да избягат. Здрави метални ръце уловиха крехките създания. Повдигнаха ги във въздуха, докато те продължаваха да ритат с крака, завладени от безсилен гняв. Застъпниците с лекота обезоръжиха феята с ножа.

Пред смълчаните погледи на зяпачите двама от Застъпниците стиснаха с масивните си ръце главите на феите. След това, без да бързат, с почти небрежни движения, скършиха вратовете им. Койла чу хрущенето на костите.

Застъпниците се отдалечиха с тежки стъпки, понесли труповете на жертвите като парцалени кукли. Получила поредния нагледен урок, тълпата започна да се разотива.

Лекман подсвирна тихичко.

— Тук май наистина приемат на сериозно реда и закона?

— Тая работа хич не ми се нрави — оплака се Блаан. — И аз нося скрит нож.

— Ами гледай да не го видят тогава.

Блаан продължи да мърмори и да се оплаква и се наложи Лекман да го скастри. Това отвлече вниманието им от Койла и тя реши да се възползва. Заби ботуш в слабините на Лекман. Той изпъшка и се преви. Но преди да успее да избяга, една ръка я стисна за гърлото като железен обръч. Блаан я повлече към една странична уличка. Лекман ги последва, като накуцваше и се блещеше с насълзени от болка очи.

— Кучка! — просъска той и погледна през рамо към улицата. Изглежда никой не бе забелязал нищо. Той се извърна към Койла и я зашлеви през лицето. След това още веднъж и още веднъж.

Устата й се изпълни със соления вкус на кръв.

— Направиш ли го още веднъж, да вървят по дяволите парите! — изръмжа той. — Ще те убия!

Когато се увери, че я е усмирил, той каза на Блаан да я пусне. Койла избърса кръвта от устните и ноздрите си, без да продума.

— А сега — мърдай!

Отново излязоха на улицата, като този път и двамата вървяха съвсем плътно до нея.

След десетина пресечки стигнаха източната част на града. Тук улиците бяха по-тесни и по-многолюдни. Намираха се в истински лабиринт, където чужденец лесно би се изгубил.

Спряха на един ъгъл и Лекман се заоглежда. Койла мерна за миг висока фигура, която си пробиваше път през тълпата на две пресечки от тях. Стори й се, че това е Серафейм, разказвача, когото бяха срещнали в равнината. Но нали той им бе казал, че тъкмо е напуснал Хекълой? Тя реши, че се е заблудила — хората много си приличаха.

Отново тръгнаха. Лекман ги поведе по улица, над която се извиваха високи арки. След мъчително придвижване през още по-гъста тълпа, те стигнаха до една малка пряка. В дъното й се издигаше къща — някога хубава, но сега схлупена и порутена. Прозорците й бяха заковани с дъски, а вратата бе подсилена с метални листове.

Лекман накара Блаан да почука, след това го избута настрани. Почакаха няколко минути, но никой не се показа. Блаан потропа отново и едва тогава прозорчето в средата на вратата се отвори. Чифт жълтеникави очи се втренчиха в тях, но не се чу никакъв глас.

— Търсим Разат-Каджи — обяви Лекман.

Никакъв отговор.

— Името ми е Мика Лекман.

Призрачните очи продължаваха да го гледат.

— Наш общ приятел ме изпраща — рече Лекман, на път да изгуби търпение. — Каза ми, че ще съм добре дошъл.

Мълчаливият оглед продължи още няколко секунди, след което капачето хлопна.

— Не ми изглежда особено гостоприемен — подметна Блаан.

— Нищо чудно, като се има предвид с какво си изкарва прехраната.

Чу се стържене на метални резета и вратата се отвори. Побутвайки Койла пред себе си, Лекман и Блаан влязоха.

Посрещна ги един таласъм. Друг затвори и залости вратата.

И двамата имаха мършави тела, покрити с възлеста, зеленикава плът, изопната като пергамент. Щръкналите им лопатки ги караха да изглеждат прегърбени. Бяха жилести, силни и пъргави създания.

Главите им бяха овални, без окосмяване. Ушите им — малки и клюмнали, устните — плътни и увиснали. Носовете им бяха сплескани, с големи ноздри, а очите им се криеха под увиснали клепачи. И двамата бяха въоръжени със сопи с метални накрайници.

В просторното помещение, в което се озоваха, имаше още седем или осем таласъма.

Покрай отсрещната стена бе скована дървена платформа, на височината на човешки гърди, покрита с килими и възглавнички. В самия център имаше резбовано кресло, наподобяващо трон. От двете му страни стояха стражи.

На трона седеше таласъм. Но за разлика от останалите, които бяха облечени с кожени дрехи и метални ризници, той носеше копринени одежди и бижута. Между пръстите му, увенчани с дълги закривени нокти, се подаваше тръбичката на наргиле, което бълваше бели облачета дим.

— Аз съм Разат-Каджи — представи се търговецът на роби с шипящ глас. — Чувал съм твоето име. — Той огледа преценяващо Койла. — Виждам, че имаш стока за мен.

— Ами да — отвърна Лекман, като пристъпваше от крак на крак. — Ето я.

— По-близо — махна нетърпеливо Разат-Каджи.

Лекман побутна Койла и тримата се приближиха към малката стълбичка в края на подиума. Придружаваха ги двама стражи. Когато стигнаха на няколко крачки от трона, Лекман кимна на Блаан и той улови Койла за шията. За всеки случай я държаха на безопасно разстояние от търговеца.

Разат-Каджи предложи на Лекман мундщука.

— Това какво е, кристал?

— Не, приятелю. Предпочитам по-силните удоволствия. Това е чист Бич божи.

Лекман пребледня.

— А-а, не, благодаря. Старая се да избягвам силните наркотици. Нали се привиква към тях и… такова.

— Е, аз пък си доставям това малко удоволствие. — Той всмукна дълбоко от мундщука. Очите му придобиха стъклен блясък. — Но да се захващаме за работа. Я да огледам стоката. — Той махна лениво на един от своите помощници.

Таласъмът скочи от мястото си и се засуети около Койла. Докато Блаан я стискаше здраво, той опипа мускулите на ръцете й, потупа я по краката и надзърна в очите й.

— Здрава е като бик — отбеляза Лекман като търговец, който хвали стоката си.

Не без усилие таласъмът отвори устата на Койла и огледа зъбите й.

— Да не съм кон! — задърпа се тя и се изплю с отвращение.

— Малко е сприхава — рече Лекман.

— Лесно ще я пречупим — отвърна Разат-Каджи. — Не ни е за първи път.

Помощникът приключи с огледа и кимна към него.

— Изглежда стоката ти е добра, Мика Лекман — просъска търговецът на роби. — Да поговорим за цената.

Докато се пазаряха, Койла огледа внимателно помещението. Имаше само една врата, зарешетени прозорци и изобилие от стражи, ако не се броеше Блаан, който продължаваше да я държи. Без никакво съмнение моментът не беше удобен да предприема каквото и да било. Реши да изчака.

Лекман и роботърговецът най-сетне стигнаха до споразумение. Сумата не беше никак малка. Койла не знаеше дали да не бъде поласкана от този факт.

— Разбрахме се, значи — заключи Разат-Каджи. — Кога ще ви бъде удобно да се върнете за парите?

Лекман го погледна изненадано.

— Да се върнем ли? Какво искаш да кажеш?

— Да не мислите, че държа подобни суми тук?

— Кога най-рано ще ги имаш?

— Да речем, след четири часа?

— Четири часа? Това е ужасно…

— Ако толкова бързаш, потърси си друг търговец.

Ловецът на глави въздъхна.

— Добре, Разат-Каджи, четири часа. Но нито минута повече.

— Имаш думата ми. Тук ли ще чакате, или ще се разходите?

— Ще излезем. Имам уговорена среща.

— Ако искате, можете да оставите орката тук. Ще бъде на сигурно място и няма да се налага да я пазите.

Лекман го изгледа подозрително.

— Откъде да съм сигурен, че ще я заварим, когато се върнем?

— Голямо оскърбление за един таласъм с моята професия е да се усъмниш в думата му.

— Да бе, роботърговците сте ужасно благородна пасмина — подметна подигравателно Койла.

Блаан я стисна още по-силно. Тя преглътна болката и не извика.

— Да… сприхава е — промърмори намусено Разат-Каджи. — Какво решаваш, човече?

— Добре, нека да остане. Но с нея ще остане и моят спътник, Блаан. И, ако не е оскърбление за представителите на твоята професия, ще му наредя да й види сметката, ако нещо се обърка. Разбра ли ме, Джабез?

— Напълно, Мика.

— Ще се видим отново след четири часа — обади се Разат-Каджи.

— Добре. — Лекман се отправи към вратата, следван от един прислужник.

— Не бързай да се връщаш — викна след него Койла.