Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (22)

21.

Скарокските тресавища изглежда имаха свой собствен климат.

На пръв поглед времето там не се отличаваше от това в равнините, само дето бе доста по-неприятно. Облаците бяха по-ниски, дъждът — почти непрекъснат, вятърът — по-хапещ. Беше и по-студено. Може би защото нямаше какво да се изпречи на пътя на въздушните маси, които се спускаха откъм настъпващата ледена планина. Нямаше нито планини, нито гори, които да образуват естествена преграда срещу тях, а веднъж пристигнали, те се смесваха с хладината, идваща от Норантелийския океан.

Доволни от наскоро ушитите кожени елеци, оръженосците бяха спрели в покрайнините на блатата и оглеждаха този вещаещ нещастия пейзаж.

Пред тях се простираше огромно и равно мочурище от черна тиня и пясъци. Тук-там се виждаха малки езера, пълни с жълтеникавозелена, жабунясала вода. На места стърчаха единични изсъхнали, наподобяващи скелети дръвчета, които само придаваха допълнително униние на тази мрачна картина. Вонеше на разложена риба и други, още по-нездравословни неща. Нямаше и следа от живинка, не се виждаха дори птици.

В далечината се ширеше океанът. Повърхността му бе разпенена, сивкава. Малко по-навътре стърчаха Малолторските острови, полускрити от мъгли, необитаеми. Някъде там, сред вълните, мръковете се бореха за своето несигурно съществуване.

Това беше тъжна и окаяна сцена и Страк не можа да не я сравни с величествения пейзаж от неговите сънища.

— Така — заговори Хаскеер. — Видяхме, каквото има за виждане, не ни хареса, сега да се връщаме.

— Не бързай толкова — спря го Страк. — Нали казах, че ще разузнаем.

— Какво има да се разузнава? Само гадни пущинаци.

— А ти какво очакваше? — зачуди се Джъп. — Танцуващи девици, които да те замерят с розови листенца?

Койла прекъсна караницата, като се обърна към Страк.

— Как смяташ да го прекосим, капитане?

— Според Кеппатаун ниядското царство се намира от другата страна на блатата, на брега на океана. По-голямата част от него била под юдата.

— Страхотно — промърмори Хаскеер. — Сега пък ще сме риби.

Страк го игнорира.

— Но в двореца на Адпар може да се влезе както по вода, така и по суша. Ако ще го нападаме, ще ни е нужна цялата дружина, с изключение на тези, които ще останат при конете.

— Нали не смяташ да възложиш тази задача на мен? — попита малко настръхнало Алфрей.

Пак се притеснява за възрастта си, помисли си Страк. Изглежда става все по-чувствителен на тази тема.

— Не, разбира се. Ще ни трябваш там. Но, както вече казах, не можем да вземем конете. Талаг, Лиффин, ще ги оставим на вас. Съжалявам, но това също е важна задача.

Двамата кимнаха умърлушено. Никой орк не обичаше да му възлагат скучни задачи, когато наближава бой.

Джъп върна разговора към непосредствено предстоящото.

— Значи предлагаш да действаме направо. Без да пращаме съгледвачи?

— Да. Ще прекосим блатата и ако обстановката позволява, ще влезем в двореца. Не ми се ще да губим повече време.

— Виж, това вече ми харесва — подметна Хаскеер.

— Спомнете си какво каза Кеппатаун — продължи Страк. — Че в момента Адпар има някакви неприятности. Това също може да ни помогне. Но ако положението стане напечено, ще се върнем, без да встъпваме в бой. Животът ни е по-важен от някакви местни размирици.

— Съгласен — кимна Джъп.

Страк погледна към небето.

— Да вървим, преди да е заваляло по-силно. — Той се обърна към Талаг и Лиффин. — Както казах, не възнамеряваме да се задържаме тук. Но ако не се върнем до утре сутрин, действайте както намерите за добре. Можете да продадете конете. Това ще ви осигури известна издръжка.

Двамата го изгледаха мълчаливо.

— Дръжте се близо един до друг — инструктира Страк останалите. — И си отваряйте очите.

— Както винаги — кимна Джъп.

— Помнете, противникът тук е в стихията си. Ниядите се чувстват еднакво добре и във водата и на сушата. Чуваш ли, Хаскеер?

— Да — кимна стотникът, сетне попита: — Защо го казваш точно на мен?

Навлязоха в тресавището. И тук, като в Дроганова гора, цареше тишина. Но това бе различна тишина. Онази там бе мирна. Тази бе неспокойна, донякъде зловеща. Докато Дроган обещаваше, тресавището заплашваше. Въпреки че наоколо не се виждаха противници.

В началото стъпваха в мека почва, скоро след това навлязоха в тиня. Страк се огледа и забеляза, че Хаскеер върви малко встрани от останалите.

— Дръж се към колоната — викна му той. — Не се отделяй. Не знаем какво може да се спотайва по тези места.

— Не бери грижа, началник — отвърна нехайно Хаскеер. — Зная какво правя.

Чу се отчетлив, всмукващ звук. За секунда Хаскеер потъна до пояс в тинята.

Другите се хвърлиха към него. Той продължаваше да потъва.

— Не се бори, само ще стане по-лошо — предупреди го Алфрей.

— Измъкнете ме от тук де! — сърдеше се Хаскеер. — Не стойте така, направете нещо!

Страк обаче скръсти ръце.

— Чудя се дали да не те оставя да потънеш до устата. Може би това е единственият начин да я затворим.

— Хайде, капитане! — замоли се Хаскеер. — Тук е ужасно студено, мамка му!

— Е, добре, извадете го.

Измъкнаха го не без усилие. Хаскеер не спираше да проклина. Куртката му беше изцапана. От ръкавите му висяха черни водорасли.

— Пфу, как вони! — оплака се той, докато размазваше калта по лицето си.

— Не се тревожи — успокои го Джъп. — Никой няма да забележи.

— Благодари се на Четворицата, че не беше ти, дребосък такъв! На две стъпки по-надолу вече щеше да си се удавил!

Койла вдигна ръка да скрие усмивката си.

— Е, гледай да се държиш към нас, ясно? — попита го Страк.

Продължиха отново под несекващите оплаквания на Хаскеер. След около час забелязаха в далечината верига неравни скали. В някои от тях бяха пробити огромни дупки, през които се виждаше океанът.

Койла се намръщи.

— Ако това е границата на ниядското кралство, питам се, къде са пазачите?

— Може да са по-нататък — предположи Страк.

— А ние накъде ще продължим? — намеси се Алфрей.

— Според Кеппатаун една или няколко от тези пещери водят към двореца. Жалко, че не е запомнил коя точно. Избери една.

Алфрей помисли малко и посочи:

— Онази там.

Приближиха я безшумно и влязоха. Беше най-обикновена пещера.

— Алфрей, добре че не се налага да се прехранваш по този начин — присмя му се Хаскеер. — Сега какво, Страк?

— Ще ги обикаляме наред, докато открием нужната.

Провериха още три, но без никакъв успех.

— Писна ми от тия пещери — захленчи отново Хаскеер. — Все едно съм някакъв прилеп.

После Койла посочи една, която й се стори обещаваща. Оказа се доста дълбока и светлината от входа едва стигаше, за да се ориентират. Накрая завършваше с естествена арка. Преминаха под нея и се озоваха в стръмен тунел. На дъното му се виждаше зеленикаво сияние.

Започнаха да се хлъзгат надолу с извадени оръжия.

Но вместо сред дебнещи нияди, се озоваха в галерия. В нея бе влажно и гласовете им ехтяха. Зеленикавото сияние извираше от стотици подобни на корали образувания, които растяха по пода и стените.

Алфрей се наведе над едно от тях.

— Не зная какво е това нещо, но е ужасно полезно — прошепна той.

— Аха — изсумтя Хаскеер, пресегна се и си отчупи едно парче.

— Вземи още — нареди му Страк.

Неколцина оръженосци отидоха да им помогнат.

Имаше само един изход — тесен тунел на отсрещната стена. За разлика от галерията той тънеше в мрак и импровизираните факли се оказаха полезни. Страк поведе дружината в тунела.

Оказа се, че е доста къс и извежда в овална кухина с високи стени и отвор на тавана. От нея започваха нови три неосветени тунела. Подът бе залят с вода, която на места достигаше до глезените.

— Пак е време да избираме — подметна Койла.

— Шшшт! — Алфрей опря пръст на устните си.

Орките се смълчаха. Сега вече всички чуха далечно шляпане. Нещо се приближаваше по един от тунелите.

Страк им нареди да се скрият в коридора, от който бяха дошли. Прибраха и светещите корали. Малко по-късно откъм централния тунел се зададоха двама нияди. Движеха се с характерната за расата им грациозна ритмичност, с помощта на добре развитите мускули на долната част на телата им. Това бяха същества, които несъмнено щяха да се чувстват у дома си във водата, но биха се справили с всякакви трудности и на суша. Те заемаха своето място в еволюционната стълбица и все още не се знаеше дали в далечното бъдеще развитието им ще продължи към водна или сухоземна среда.

Бяха въоръжени с традиционните полукопия-полумечове с назъбени остриета, изработени от твърди мидени черупки от океанското дъно. На поясите си носеха коралови кинжали.

— Само двама ли са? — попита шепнешком Алфрей.

— Така мисля. Опитайте се да запазите един жив. Джъп, пази ни гърбовете.

По негов сигнал Страк, Алфрей, Хаскеер и Койла се нахвърлиха върху ниядите. Подкрепиха ги трима оръженосци.

Изненадани и стъписани от многобройния противник, ниядите нямаха никакви шансове. Алфрей и Хаскеер посякоха единия от тях през шията и лицето и той падна. Страк и Койла уловиха другия и го намушкаха няколко пъти, като се постараха раните да не са смъртоносни. Той се просна на земята, притиснат от своите противници, и кръвта му се смеси с течащата вода.

— Кралицата — попита настойчиво Страк, надвесен над него. — Накъде е дворецът?

Ниядът си пое дъх на пресекулки, но не отговори.

— Къде е кралицата? — повтори Страк със заплашителен тон и използва върха на меча си за по-голяма убедителност.

Ниядът вдигна разтреперано ръка и посочи десния тунел. След това се свлече.

— Дано не лъжеш — изръмжа Хаскеер.

— Няма смисъл да го плашиш — рече Койла. — Той е мъртъв.

Джъп и останалите се приближиха от скривалището си.

Оставиха труповете там, където ги бе споходила смъртта. Дружината навлезе предпазливо в посочения от нияда тунел, като за осветление използваха светещите късове.

Тунелът се оказа по-дълъг от предишния, но най-сетне ги изведе в друга открита отгоре кухина. Намираха се на скален корниз. Под тях започваше серия неравни издатини, като огромни, издялани стъпала, които се спускаха към лабиринт от проходи и тунели.

Отпред, издигайки се високо, се намираше причудлива, гигантска, разкривена постройка. Странна смесица от природен феномен и скулптурно майсторство, тя нямаше нито една права линия или неизкривена кула. Комбинацията от скала и раковини, покрити с океански водорасли, й придаваше почти органичен вид.

— Уф, май го намерихме — обяви Страк.

Джъп го дръпна за ръкава и посочи надолу. На около десетина нива под тях и далече вляво се виждаше някаква суматоха. Две групи нияди се сражаваха помежду си. Свиреп бой, без прошка към ранените и падналите, в който жертвите валяха непрестанно.

— Кеппатаун беше прав, че нещата тук не вървят на добре — подметна Койла.

— Ако в кралството цари хаос, за нас няма по-добра възможност — добави Джъп. — Изглежда сме избрали най-подходящия момент.

— Но ако тук е избухнала гражданска война — посочи замислено Страк, — това означава, че Адпар може би е мъртва.

— Не би трябвало да се случи, ако е управлявала мъдро — отвърна Койла. — Кой владетел ще е толкова егоистичен, та да позволи царството му да умре с него?

— Такъв като нея например — отвърна Джъп. — Забрави ли на кого е сестра? Може егоизмът им да се предава по наследство.

Страк посочи един тунел точно пред тях и им махна с ръка да го последват.

— Да вървим.

Приведени, за да не ги забележат сражаващите се нияди, те се насочиха към тунела. Малко по-навътре тунелът остро завиваше. Бяха на десетина крачки от завоя, когато оттам се показаха четирима въоръжени нияди, които ескортираха пети, невъоръжен. Но той не приличаше на пленник.

Взаимната изненада бе преодоляна бързо. Ниядите наведоха оръжия и се втурнаха в атака.

Койла извади от строя един от тях с чевръст удар с метателен нож в окото. Беше се прицелила там, съзнавайки, че люспите по телата им могат да играят ролята на ризници.

Останалите бяха посечени в близък бой, който наподобяваше по-скоро касапница. Рамо до рамо Алфрей и Джъп повалиха противниците си едновременно. Неколцина оръженосци се справиха с последния.

Койла не забрави да прибере ножа си. Оказа се чудесно балансиран.

Остана само невъоръженият нияд. Той се присви.

— Аз съм старейшина! Не съм войник! Пощадете ме! Милост!

— Къде е Адпар? — попита Страк.

— Какво?

— Ако искаш да живееш, отведи ни при нея!

— Аз не зная…

Хаскеер опря нож в гърлото му.

— Добре, добре — размаха ръце старейшината. — Ще ви отведа.

— И без номера — предупреди го Джъп.

Насочиха се през лабиринт от покрити с черупки тунели. Както навсякъде другаде, и тук шляпаха във вода до глезените. След известно време се озоваха в тунел, осветен от фосфоресциращи каменни плочи. В единия му край имаше висок портал, охраняван от двама стражи. Орките не им оставиха почти никакво време да реагират, защото се нахвърлиха върху тях и ги пометоха с оръжията си. Единият от ниядите се раздели с главата си.

Неколцина оръженосци извлякоха труповете им настрани. Отново доведоха ужасения старейшина при Страк.

— Вътре има ли някой друг освен нея? — попита Страк.

— Не зная. Знахарите, може би. Суматоха цари в кралството. Съперници за престола са се хванали за гърлата. Нищо чудно кралицата вече да е мъртва.

— Проклятие! — възкликна Джъп.

Старейшината го погледна учудено.

— Значи не искате да я убивате?

— Това, което искаме, е прекалено сложно за обяснение — рече му Алфрей. — Важното е, че кралицата ни трябва жива.

Страк кимна и побутна предпазливо вратите. Не бяха заключени. Орките нахлуха вътре.

В залата беше само кралицата, просната на легло от зелени водорасли. Те я наобиколиха.

— Богове! — промърмори Койла. — Колко прилича на Дженеста!

— Така е — съгласи се Алфрей. — Страшничко, нали?

— И са я зарязали съвсем сама — допълни Джъп.

— Което показва колко са я обичали — отвърна Койла.

— Въпросът е дали е още жива — каза Страк.

Алфрей се наведе, прегледа я и заключи лаконично:

— Жива е.

Забравен от всички, старейшината изхвърча през портата и огласи коридора с виковете си:

— Стража! Стража!

— По дяволите! — изруга Страк.

— Оставете го на мен — рече Койла и извади ножа си. Извърна се, прицели се за миг и замахна рязко. Ножът изсвистя във въздуха и се заби в шията на крещящия нияд. Той падна.

— Казах ви, че оръжието си го бива — промърмори тя.

Страк нареди на двама оръженосци да охраняват вратата и насочи вниманието си към Адпар.

— Досега имахме късмет — рече той на останалите. — Но няма да е все така. Алфрей, как смяташ, дали може да ни чуе?

— Трудно е да се каже. Изглежда ми много зле.

Страк се наведе над кралицата.

— Адпар! Адпар! Чуй ме! Ти умираш.

Главата й се надигна едва забележимо над възглавницата.

— Чуй ме, Адпар. Ти умираш и за това е отговорна сестра ти — Дженеста.

Устните на кралицата се размърдаха. Макар и отпаднала, тя ставаше все по-развълнувана.

— Чуй ме, кралице на ниядите. За това, което стана, е виновна родната ти сестра. Дженеста. Дженеста!

Клепачите й запърхаха и устните й помръднаха отново. Този път по хрилете й премина странен гърч. Но друга реакция нямаше.

— Безсмислено е — въздъхна Койла.

— Да, Страк, откажи се — намеси се и Хаскеер. — Няма смисъл да стоиш тук и да повтаряш Дженеста, Дженеста, Дженеста.

Страк беше съкрушен. Той обърна гръб на ложето.

— Стори ми се…

— Чакайте! — спря ги Джъп. — Погледнете!

Клепачите на Адпар отново потрепваха, сякаш всеки миг щеше да отвори очи.

— Започна, когато Хаскеер повтори името на Дженеста — отбеляза той.

Изведнъж клепачите на кралицата се навлажниха. След това върху единия от тях се оформи малка сълза, която се търкулна надолу по бузата й.

— Бързо! — извика Алфрей. — Дайте купичката!

Страк извади малката купа, която им бе дал Кеппатаун, и я опря в бузата на Адпар. Ръцете му трепереха.

— Дай на мен — издърпа я от ръцете му Койла. — Това е женска работа.

Много внимателно тя допря купата до шията на кралицата и започна да я плъзга нагоре. Сълзата се изтърколи в нея. Койла я захлупи с капачето и я подаде на Страк.

— Каква ирония, а? — подхвърли тя. — Обзалагам се, че не е проронвала сълза през целия си живот, въпреки страданията, на които е подлагала другите. Трябваше да пробудим в нея самосъжаление, за да постигнем каквото искахме.

Страк разглеждаше купичката.

— Знаеш ли, въобще не вярвах, че ще успеем.

— На кого го казваш! — изръмжа Хаскеер.

— Боговете бяха с нас — обяви Алфрей и пусна ръката на Адпар. — Тя е мъртва.

— Е, поне последното й деяние бе да помогне на страдащо същество — рече Страк.

— Да се махаме веднага оттук — предложи Джъп.