Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (11)

10.

Досега Койла не бе прекарвала толкова дълго в компанията на хора. Всъщност при всички предишни срещи с тях тя ги бе убивала.

Но тези няколко дни при ловците на глави й позволиха да осъзнае напълно колко са различни хората. Винаги ги бе смятала за странни, чуждоземни създания, с вроден стремеж към опустошение. Сега обаче виждаше и други нюанси — дреболии, които убягваха на пръв поглед. Начинът, по който разсъждаваха, възгледите им за света — във всичко това те бяха изключително извратени.

Тя прогони тези мисли, когато изкачиха един хълм, от който се виждаше Хекълой.

Здрачаваше се и на пристанището вече палеха светлините. От високо се виждаше ясно, че селището се е появило и разраствало без никакъв предварителен план, а просто следвайки волята на случая. Като място, където на равни начала си даваха среща различни култури и раси, Хекълой се състоеше от пъстроцветна смесица от различни постройки в най-невъобразими архитектурни стилове. Имаше високи сгради, ниски сгради, кули, куполи, арки и стърчащи към небето шпилове. Бяха направени от дърво и камък, тухла и плет, слама и плочи. Отвъд далечния край на града се виждаше сивкавата морска шир, но може би това бе само маранята на здрача. Над покривите стърчаха мачтите на кораби.

Дори от това разстояние се чуваше градската гълчава.

Лекман погледна към пристанището.

— Откога не съм идвал тук, а май нищо не се е променило. Хекълой е неутрална земя. Тук цари постоянно примирие. Няма кавги, нито побоища. И най-вече — никакви убийства.

— Инак ще те утрепят, тъй ли? — попита Блаан.

— Ако те хванат.

— Не претърсваха ли за оръжия на влизане? — поинтересува се Олей.

— Не. Оставят те сам да го предадеш. Ако щеш де. Но спипат ли те да нарушаваш закона — екзекуция. Застъпниците никому не прощават. Всъщност и те вече не са това, което бяха някога. Но това не значи, че не бива да внимаваме.

— Не са това, което бяха — повтори Койла, — защото вашите сънародници изтощават магията.

— Магия — захили се Лекман. — Вие, изроди, с вашата проклета магия. Знаеш ли какво мисля за нея? Мисля, че е конска фъшкия.

— Ти си заобиколен от нея. Но не можеш да я видиш.

— Стига вече!

— Ако срещнем онези орки, ще трябва да се бъхтим, нали? — попита Блаан.

— По-добре да ги следим отдалеч, докато напуснат града. Но пък ако се наложи да се срещнем с тях вътре, какво толкоз, знаем как да мушнем някого между ребрата, преди да е казал гък.

— Типично във ваш стил — подметна Койла.

— Казах ти да си затваряш устата!

Олей не изглеждаше убеден.

— Мика, планът ти не ми харесва особено.

— Имаш ли друго предложение?

— Не.

— Знаех си. Тогава прави като Джабез, и остави мисленето на мен. Ясно?

— Разбрано, Мика.

Лекман се обърна към Койла.

— Що се отнася до теб, искам, като слезем в града, да се държиш прилично и да не плямпаш. Инак ще ти отрежа езика. Разбра ли?

Тя го изгледа студено.

— Мика — рече Блаан.

— Какво? — въздъхна Лекман.

— В Хекълой има всякакви, нали?

— Има.

— Значи ще срещнем и орки.

— Разчитам на това, Джабез. Нали затуй дойдохме.

— И като ги видим — орките де — как ще разберем, че са тези, дето търсим?

Олей се захили.

— Той е прав, Мика.

Лекман очевидно не се бе замислял върху това. Посочи с пръст Койла и заяви:

— Тя ще ни ги покаже.

— Как ли пък не!

Той се надвеси заплашително над нея.

— Ще видим.

— А какво ще правим с оръжията? — попита Олей.

— Ще предадем мечовете си на градския портал, но ще запазим останалото.

Той извади ножа от колана си и го пъхна в ботуша. Блаан и Олей последваха примера му, но Олей имаше два ножа, единият — метателен.

— Като слезем долу ще мълчиш — заръча Лекман на Койла. — Не си пленник, просто пътуваш с нас. Разбрано?

— Даваш ли си сметка, че ще те убия при първа възможност?

Той понечи да се разсмее, но погледна в очите й и изгуби увереност. После пришпори коня и нареди:

— Да тръгваме.

Четиримата се спуснаха към Хекълой.

Близо до портите Олей сряза въжетата на Койла и й прошепна:

— Опитай се да избягаш, и с удоволствие ще ти напъхам ножа в задника!

При портите имаше малка разноцветна тълпа — пешеходци и ездачи — опашка, която се движеше сравнително бързо, докато пазачите събираха оръжията. Ловците на глави и Койла заеха местата си на опашката и стигнаха караулката, където за първи път видяха Застъпниците.

Те бяха двукраки същества, но това бе почти единствената им прилика с живите обитатели на този свят. Имаха едри тела, които сякаш бяха излети от метал, а ръцете, краката и гърдите им изглеждаха като отлети от желязо. Около китките и глезените им имаше полирани медни гривни, други подобни, но по-големи гривни обгръщаха поясите им. На мястото на съчлененията — при лактите, коленете и пръстите, блещукаха сребристи нитове.

Главите им също бяха изработени от метал, който наподобяваше стомана, и бяха почти кръгли. За очи имаха едри, червени скъпоценни камъни, носът се състоеше от два отвора, а в устата проблясваха заточени метални зъби. От двете страни на главите им зееха отвори, които изпълняваха функцията на уши.

На ръст бяха по-високи от ловците на глави и въпреки привидно тежките си тела, се движеха с изненадваща бързина. Ала движенията им не бяха като на останалите същества, защото в тях се долавяше известна непохватност и тромавост.

Като цяло, видът им предизвикваше изумление.

Ловците на глави положиха мечовете си в протегнатата ръка на Застъпника и той ги отнесе в укрепената караулка.

— Хомункули — прошепна Койла. — Създадени с магия.

Олей и Блаан размениха изплашени погледи. Лекман се опита да си придаде невъзмутим вид.

Появи се друг Застъпник и подаде на Лекман три плочки, срещу които на излизане щяха да получат оръжията си. След това им махна да влизат в града.

Лекман раздаде плочките и тримата минаха през портата.

— Видяхте ли — прошепна той. — Не ни претършуваха за оръжия.

— Мислех, че ще са по-бдителни — рече Олей, докато прибираше плочката си.

— Нали разправят, че Съветът на Магьосниците, който управлявал това място, напоследък поизгубил властта си.

Намираха се на оживена улица. Тримата поведоха конете си, като се стараеха Койла да е помежду им. Олей вървеше отзад, сякаш се готвеше при първа възможност да изпълни заканата си.

Хекълой гъмжеше от всякакви представители на древните народи. Имаше гноми, феи и джуджета, които разговаряха, спореха, пазаряха се и се смееха. Неголеми групички от коболди си проправяха път през тълпата, бърборейки на неразгадаемия си език. Троли, нахлузили ниско качулките си, за да пазят очите си от светлината, следваха наетите водачи-елфи. Кентаври тропаха с копита по калдъръма, изправили гордо човекоподобните си глави. Имаше дори хора, макар и далеч по-малко от представителите на останалите раси.

— Сега какво ще правим, Мика? — попита Олей.

— Ще намерим някоя кръчма и там ще обмислим стратегията си.

— О, ейл! — захили се Блаан.

— Не е време да се напиваме, Джабез — скастри го Лекман. — Искам ви с бистри глави.

Блаан изсумтя недоволно.

— Но първо да намерим конюшня за конете — предложи Лекман. После се наведе към Койла: — И да не си направила някоя глупост!

Спуснаха се по една от улиците, която водеше към пристанището, и подминаха редица каруци, пълни с плодове, зеленчуци, риба и хляб. Търговците възхваляваха на висок глас достойнствата на стоките си. Мулетари дърпаха натоварени с платове и чували с подправки мулета. Скитащи музиканти, улични артисти и гласовити просяци засилваха общата какофония.

По ъглите дебнеха нахални сукубуси и инкубуси — безочливи уличници, които можеха да задоволят апетитите и на най-изгладнелите за ласки клиенти. Из въздуха се носеше сладникавият мирис на пелуцид. Той се смесваше с ароматите, които се носеха от отворените врати и прозорци на множеството храмове, посветени на най-различни божества. И сред всичко това периодично изникваха патрулите на Застъпниците и уличната тълпа мигом се разтваряше, за да им стори път.

Ловците на глави спряха при една конюшня, чийто съдържател, навъсен гном, прие конете им срещу няколко монети. След това продължиха пеша, като Олей продължаваше да върви зад Койла.

Малко по-късно, на едно кръстовище, й се стори, че зърна неколцина орки. Но пред тях се изпречиха киргизилски гущер и злобния му ездач, и тя не успя да ги разгледа внимателно.

Забеляза, че Олей опипва нервно превръзката на окото си. Със сигурност не ги бе видял, но може би се бе обадил прословутият му „нюх за орки“.

Тя знаеше, че в Хекълой със сигурност ще има орки, макар че повечето от сънародниците й предпочитаха да се скитат въоръжени из откритите простори. За съжаление немалко от тях воюваха за чужди идеи и интереси. Ако срещнеше орки тук, беше по-вероятно да се окажат дезертьори или дори такива, които са тръгнали по следите на Върколаците. Всъщност не беше изключено и тези, които бе зърнала, да са Върколаци. Тя реши засега да не се отдава на напразни надежди.

— Това ще свърши работа — обяви Лекман.

Той сочеше една кръчма, над чиято врата бе закован грубо издялан надпис: „Чудовището и мечът“.

Вътре ехтяха гласовете на пийналите посетители.

— Джабез — нареди Лекман, — влизай и ни намери места.

Блаан огледа присъстващите, сетне, възползвайки се от масивното си тяло, си проправи път през гъстата тълпа, стигна до една маса с феи и ги прогони.

Веднага щом ловците на глави и Койла се настаниха, се появи една прислужничка-елф. Лекман отвори уста да поръча, но тя тръсна четири оловни халби с ейл на масата и обяви:

— Вземайте, или си тръгвайте.

Блаан й хвърли пренебрежително една монета. Тя я улови във въздуха и изчезна.

Сега тримата събраха глави и започнаха да си шушукат съзаклятнически. Койла се облегна назад и скръсти ръце.

— Види ми се, че имаме малък проблем — откри шепнешком дискусията Лекман. — Най-добре ще е час по-скоро да се отървем от този малък урод, вместо непрестанно да го държим под око. Но ако я продадем, няма да можем да познаем другите орки.

— Нали ти казах — озъби се Койла, чула всичко. — Няма да работя за вас.

— Ще те накараме! — просъска Лекман.

— Как?

— Остави на мен, Мика — предложи Олей. — Аз ще се справя с нея.

— Яж фъшкии, еднооки — отвърна тя.

Олей кипна от гняв.

— Вижте, да предположим, че упоритата гадина наистина няма да ни помогне — заговори отново Лекман. — В такъв случай ще е най-добре да се разделим. Джабез ще дойде с мен, за да потърсим някой, който да я купи. А ти, Грийвър ще идеш да търсиш орките.

— И после какво?

— Ще се срещнем тук след няколко часа.

— Аз съм съгласен — кимна Олей и се облещи на Койла. — С радост ще се отърва от нея.

Койла отпи юнашка глътка от чашата с ейл и обърса устни с опакото на ръкава си.

— Не мога да твърдя противното за себе си — рече тя и стовари халбата върху ръката на Олей. Нещо изпука. Лицето му се изкриви от болка и той извика. След това вдигна ръка и огледа малкото си пръстче. Лицето му бе пребледняло, очите — пълни със сълзи.

— Тя ми… го… счупи — проплака той с треперещи устни. Изведнъж го завладя неистов гняв. Наведе се и посегна към ботуша си. — Сега ще ти срежа гръцмуля!

— Стига, Грийвър! — скара му се Лекман. — Не виждаш ли, че ни гледат! Нищо няма да й сториш, твърде ценна е.

— Но тя ми счупи…

— Престани да се държиш като дете. Вземи. — Той му подаде кърпата си. — Усучи я около ръката си и млъквай.

Койла ги дари с топла усмивка и ги подкани със сладък гласец:

— Е, не е ли време да ме продавате?

 

 

— Същите като онези, нали? — попита Страк.

— Без никакво съмнение — потвърди Джъп. — Поредната ловна група от Троица.

Бяха се спотаили в ниска горичка и наблюдаваха лагера долу, из който кръстосваха облечени в черно хора. Останалата част от отряда бе скрита назад и от мястото, където се намираха сега, Страк и Джъп не можеха да ги видят.

Мъжете долу бяха добре въоръжени, около двайсет на брой. Встрани бяха вдигнали ограждение за конете, а близо до центъра на лагера имаше покрит фургон.

— Само това ни липсваше — въздъхна Страк. — Блюстителите на Хоброу.

— Но нали знаехме, че ще са някъде наблизо. Нима очакваше, че ще се откажат така лесно и ще си тръгнат?

— Е, нямаше да е зле. И без тях си имаме предостатъчно грижи.

— Как мислиш, дали Койла и Хаскеер не са станали техни пленници?

— Кой знае? Ясновидството не може ли да ни покаже?

— Досега нямаше кой знае каква полза. Но мога да опитам.

Той издълба малка дупка в земята и пъхна ръка в нея. След това затвори очи и се съсредоточи. Страк затаи дъх и продължи да наблюдава лагера.

След известно време Джъп отвори очи и въздъхна.

— Е?

— Има слаби признаци за оркско присъствие. Не от лагера долу, но не са твърде далеч.

— И това ли е всичко?

— Почти. Не можах да определя дали оркът е мъжки, или женски. Не зная и посоката. Ако тези негодници, човеците, не ни бяха изяли магията.

— Виж.

От фургона долу в лагера се подаде жена. Беше в онази възраст, в която хората се разделят с детството. Имаше пухкаво детинско лице, медноруса коса и сини очи, които трябваше дай придават миловиден вид. Но ефектът се разваляше от злобно изкривената й уста.

— О, не! — простена Джъп.

— Какво?

— Милост Хоброу. Дъщерята на проповедника, за която ти разказвах.

Тя прекоси лагера с небрежна походка и повика блюстителите, които се струпаха пред нея.

— Изглежда ми съвсем малка — отбеляза Страк. — Май че им дава някакви разпореждания.

— Тираните са ужасно недоверчиви. Предпочитат да използват членовете на семейството си, вместо да разчитат на другиго. Изглежда добре е възпитал дъщеричката си.

— Да, но… да остави на едно дете да командва?

— Човеците са безумци, Страк. Хубаво е да го запомниш.

Изведнъж момичето започна да налага войниците безразборно с камшика си.

— Тези мъже нямат ли достойнство? — зачуди се Страк.

— Без никакво съмнение страхът от баща й надмогва останалите им чувства. Но си прав. Наистина е грешка, че й е предал командването. Виж, няма никакви постови.

— Не говори прибързано — рече Страк.

Джъп понечи да каже нещо, но Страк му запуши устата. Сетне му извъртя главата надясно. Двама блюстители вървяха бавно, с извадени мечове, право към скривалището им. Страк свали ръката си.

— Не са ни видели — прошепна Джъп.

— Не. Но ако продължат нататък, ще забележат дружината.

— Трябва да ги ликвидираме.

— И то без да разберат другите. Обичаш ли да си примамка?

Джъп се усмихна напрегнато.

— Имам ли друг избор?

Страк погледна отново към двамата часовои.

— Дай ми само малко време да заема позиция. — Той запълзя през храсталаците.

Джъп изброи мислено до петдесет. След това се изправи и застана на пътеката, по която крачеха часовоите.

Те застинаха изненадани.

Той тръгна право към тях, разперил ръце далеч от оръжията си. На устните му трепкаше усмивка.

— Стой на място! — заповяда му един от блюстителите.

Джъп продължаваше да се приближава усмихнат.

Часовоите вдигнаха оръжия. Страк се появи безшумно от храсталака зад тях, стиснал в ръката си нож.

— Кой си ти? — попита единият часовой.

— Ами аз съм… джудже — отвърна Джъп.

Страк се изправи зад тях. Джъп скочи напред и извади ножа си.

След миг четиримата бяха живо кълбо от извиващи се крайници. След още няколко секунди се разделиха на две налагащи се двойки. Но мечовете на блюстителите бяха крайно неподходящи за близък бой. Въоръжени с ножове, Джъп и Страк имаха предимство.

Джъп пръв надви опонента си. Страк се оказа в по-голямо затруднение. Беше изпуснал ножа си при първия сблъсък. Противникът му успя да се озове отгоре. Стисна дръжката на меча си с две ръце и се опита да го стовари върху капитана на Върколаците. Страк го улови за ръцете. Известно време никой не успяваше да надделее, докато накрая Страк прекатури блюстителя настрани и след кратка схватка го надви.

— Бързо, да скрием телата — рече той на джуджето.

Тъкмо изтегляха труповете в храсталака, когато на пътеката се появиха нови трима часовои.

Джъп извади ножа си и го метна, поваляйки единия от тях. Другите двама веднага се хвърлиха в атака.

Оркът и джуджето ги посрещнаха с извадени мечове. Опасявайки се да не ги чуят в лагера, Страк се опита да приключи битката бързо. Пресрещна своя противник и го обсипа с яростни удари. И веднага щом откри слабо място в защитата му, той нанесе фаталния удар.

Джъп беше предприел подобна тактика. Блюстителят, с когото се сражаваше, сполучи да отбие първите десетина удара, сетне побягна. Джъп го застигна с няколко подскока и го посече през гърба, после го повали и го промуши в корема.

Страк отново пропълзя през храсталаците и погледна към лагера. За щастие там все още цареше спокойствие. С помощта на Джъп той прикри телата на убитите.

— А какво ще стане, когато те не се върнат в лагера? — попита задъхано джуджето.

— По-добре да не сме тук, за да узнаем отговора.

— Сега накъде?

— В единствената посока, която не сме опитвали. На запад.

— Това ще ни отведе опасно близо до Каменна могила.

— Зная. Да имаш по-добър план?

Джъп поклати глава.

— Тогава да тръгваме.

 

 

Яздиха, без да спират, близо половин ден, преди Джъп да изкаже онова, което се въртеше в главите им:

— Няма смисъл, Страк. Невъзможно е да покрием толкова обширна територия.

— Ние сме орки. Орките не изоставят другарите си.

— Е, не всички сме орки — засмя се джуджето. — Но ще приема това като признание, че съм един от вас.

Страк се усмихна уморено.

— Ти си Върколак. Все забравям, че си от друга раса.

— Щеше да е по-добре за Марас-Дантия, ако и други забравяха подобни неща.

— Може би. Но, както вече казах, не можем да изоставим другарите си, каквото и да са направили.

— Не съм казвал да ги изоставяме! Само смятам, че няма да ги открием в тази посока.

— Значи имаш друг план?

— Знаеш, че нямам.

— В такъв случай престани да хленчиш — почти го скастри Страк. — Продължаваме търсенето.

— Ами Каменна могила? Вече сме доста близо до нея.

— Може да стигнем и по-близо, преди да се откажем.

Джъп млъкна. Продължиха на запад.

Не след дълго зърнаха самотен конник, който препускаше право срещу тях.

— Това е Сифи — позна го Джъп.

Страк спря колоната. Сифи ги достигна и дръпна юздите на покрития с пяна кон.

— Капитане, докладва челен съгледвач!

Страк кимна.

— Открихме го, капитане! Стотник Хаскеер!

— Какво? Къде?

— На около миля северно оттук. Но не е сам.

— Не ми казвай. Хората на Хоброу?

— Да, капитане.

— Колко са? — попита Джъп.

— Трудно е да се каже. Двайсет, може би трийсет.

— А самият Хоброу? — попита Страк. — Там е.

— Койла?

— Не я видяхме там. Оставих Талаг да ги наблюдава.

— Добре. Чудесна работа, Сифи. — Той се обърна и даде знак на дружината. — Изглежда намерихме Хаскеер. Но той е в плен при унистите на Хоброу. Сифи ще ни отведе там. Пригответе се, ще се прокраднем безшумно. Да вървим, Сифи.

След няколко минути стигнаха хълма, отвъд който, според обясненията на Сифи, имало плитка клисура.

— Капитане, най-добре ще е да слезем от конете и да ги оставим тук — предложи Сифи.

Страк се съгласи и даде заповед. След това всички запълзяха към билото.

— Часовои? — попита Страк.

— Няколко — потвърди Сифи.

— Значи първо тях ще премахнем. — Страк повика Хустук, Калтмон, Гант и Финдже и нареди: — Открийте постовете, обезвредете ги и след това се върнете тук.

— Само четирима ще се справят ли? — попита Джъп, докато се отдалечаваха.

— Надявам се. Повече не можем да отделим. — Той махна на един от оръженосците. — Рефдоу, ти ще останеш при конете. Ще ги доведеш, когато приключим.

Сифи поведе Страк, Джъп, Точе и Джад нагоре по склона. Стигнаха билото, отвъд което започваше горист склон. Като притичваха приведени между дърветата, те се добраха до Талаг, който лежеше до един дънер. Съгледвачът им посочи пролука сред зеленината.

През нея се виждаше полянка, обрасла с няколко ниски дръвчета. Там беше устроен временен лагер, в който се виждаха двайсетина блюстители. В единия й край имаше докарана кола, чийто коне бяха разпрегнати. Осите й бяха положени върху наскоро отсечени дънери.

— Къде е Хаскеер? — прошепна Страк.

— Ей там! — отвърна Талаг и вляво към място, скрито от короните на дърветата.

Останаха на тази позиция близо десетина минути, в очакване да се случи нещо. След това дойдоха и останалите орки. Гант им даде знак, че са се справили.

— Сигурен ли си, че обезвредихте всички? — попита Страк.

— Описахме пълен кръг, капитане. Ако е имало още, значи са били добре прикрити.

— Както и да е, скоро ще се разбере. Ако ще правим нещо, да го правим сега. Сифи, сигурен ли си, че си видял Хаскеер?

— Напълно, капитане. Трудно ще го сбъркаш този грозник. — Той се сепна и побърза да добави. — Не исках да го обиждам.

Страк се засмя.

— Няма нищо, войнико. Така си е.

Почакаха още десетина минути. Вече бяха започнали да губят търпение, когато отдолу долетя глъчка и настъпи някакво раздвижване. Орките се напрегнаха.

Изведнъж на полянката се появи Кимбал Хоброу. Викаше нещо, но не успяха да разберат какво. Зад него вървяха неколцина облечени в черно блюстители. Водеха Хаскеер.

Той се олюляваше с вързани зад гърба ръце. Дори от разстояние се виждаше, че се бяха отнесли доста зле с него.

Отведоха го в средата на поляната, при едно високо дърво. Доведоха и един кон и неколцина човеци качиха Хаскеер на седлото. Тълпата се скупчи около тях.

Джъп повдигна изненадано вежди.

— Да не би да го пускат?

— Едва ли — поклати глава Страк.

Един от блюстителите извади въже с примка и я нахлузи на врата на Хаскеер. След като стегнаха здраво примката около шията му, преметнаха свободния край през един хоризонтален клон. От тълпата се надигнаха ръце, нетърпеливи да уловят въжето.

— Ако се забавим още малко — прошепна Джъп, — ще станем свидетели на смъртта му.