Метаданни
Данни
- Серия
- Орки: Първа кръв (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Legion of Thunder, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2010 г.)
Издание:
Стен Никълс. Орки
Английска, първо издание
Редактор: Боряна Даракчиева
Оформление на корица: „Megachrom“
ИК „Бард“, 2005
ISBN 954-585-673-4
История
- — Разделяне на текст № 16097 на отделни произведения
11.
Страк гледаше как възбудената тълпа се готви да обеси Хаскеер.
— Не ми се ще да съм на твое място в този момент, капитане — рече му Джъп.
Долу на поляната Хоброу се качи в колата и постави крак на седалката. Вдигна ръце и тълпата утихна.
— Върховният създател се погрижи да ни върне реликвата! — обяви Хоброу. — И нещо повече — той ни дари с още една!
— Звездите са у тях — въздъхна Страк.
— В своята неизмерима мъдрост Всевишният предаде в ръцете ни и безбожното създание, което открадна тези скъпоценности! — Той посочи Хаскеер. — Днес пред нас стои свещената задача да изтрием тази твар от лицето на земята!
— Мътните го взели! — възкликна Страк. — Никой освен мен няма право да види сметката на този грозник! — Докато Хоброу продължаваше речта си, той даде знак на един от оръженосците. — Брегин, ти си най-добрият ни стрелец. Можеш ли да уцелиш въжето?
Брегин присви очи и прецени на око целта. Наплюнчи пръст и го вдигна нагоре. Езикът му се подаде от ъгълчето на устата, докато се концентрираше, пресмятайки разстоянието и силата на вятъра.
— Не — отсече накрая.
— … както ще изметем от лицето на земята и всичките си врагове, с помощта на Всемогъщия Господ Бог… — продължаваше патетично Хоброу.
Страк взе ново решение.
— Добре, Брегин. Искам ти, Сифи, Гант и Калтмон да доведете конете. Искам да ги доведете тук веднага!
Оръженосците побягнаха назад.
— Ще нападаме ли? — попита Джъп.
— Нямаме избор. Дано само не закъснеем.
— Няма, ако онова плямпало долу продължи да дрънка още известно време.
— … и да го възхваляваме! Вижте всевишната награда! — Хоброу извади от джоба си малка кесия, изсипа върху дланта си звездите и ги показа на тълпата. Разнесоха се възторжени викове.
Джъп и Страк се спогледаха.
— … неведоми са пътищата Му, братя мои, и велики са чудесата му… Хвала на Всевишния! Нека сега пратим душата на тази жалка твар право в пъкъла!
Хаскеер изглежда не осъзнаваше напълно какво става около него.
Страк се озърна.
— Къде се бавят онези?
Хоброу махна рязко с ръка. Някой удари коня на Хаскеер с камшик и той подскочи.
В този момент се появиха оръженосците, яхнали конете. Хаскеер беше увиснал във въздуха и риташе с крака.
— На конете! — кресна Страк. — Аз ще се заема с Хаскеер. Джъп, ти ме прикривай. Останалите — сечи унистите!
Той препусна стремглаво надолу през гората и дружината го последва. Носейки се бясно, те избягваха ловко надвисналите клони и храстите. В ниското свърнаха наляво. След това се озоваха на поляната.
Блюстителите бяха приблизително три пъти повече от тях. Но орките бяха на коне и изненадващата им поява им осигури голямо предимство. Те се понесоха право срещу тълпата, размахвайки бясно мечове. Втрещени от неочакваната атака, човеците не бяха в състояние да дадат отпор.
Хаскеер продължаваше да се гърчи и подскача на въжето. Страк си пробиваше отчаяно път към него, следван от Джъп.
Неколцина блюстители успяха да се вклинят между двамата. Конят на Джъп се подплаши и се дръпна настрани. Нечий ръце се протегнаха към джуджето, опитвайки се да го смъкнат долу, но то ги отсече с един замах.
Страк успя да запази посоката, но също се изправи пред нарастваща съпротива. Той пришпори коня, вряза се сред гъстата тълпа и завъртя меча над главата си. Един блюстител скочи и го улови за колана, но Страк го промуши в гърдите. Друг зае мястото на първия и получи удар с дръжката на меча по главата.
И над цялата тази шумотевица ечеше гласът на Хоброу, който бълваше проклятия и призоваваше своя бог.
Най-сетне пред Страк се откри свободно пространство. Само двама от блюстителите стояха между него и Хаскеер. Той повали първия с мушване в гърлото. Втория посече през лицето. Мъжът падна, притиснал зейналата рана с ръце.
Когато най-сетне Страк се добра до Хаскеер, той бе престанал да се бори. Изглежда вече беше късно.
В този момент се появи и Джъп. Той приближи коня до обесения орк и го хвана за краката.
— Режи, Страк! — викна. — Побързай!
Страк се изправи върху стремената и отсече въжето. Джъп улови Хаскеер, но едва не падна под тежестта му. Страк му помогна да го закрепят на коня на джуджето.
— Изкарай го оттук! — извика Страк.
Джъп кимна и пришпори коня. Един блюстител се опита да му препречи пътя, но джуджето го прегази. След това се насочи към гората, но препусна в полукръг, за да избегне разбягалите се човеци.
Страк се огледа. Битката почти бе приключила. Неколцина блюстители се бяха струпали около колата, опитвайки се да защитят Хоброу. Той продължаваше да сипе ругатни и закани. Кесията бе още в ръката му.
Страк реши да се възползва от момента. Пришпори коня, но скоро трима блюстители препречиха пътя му. Набрал достатъчно скорост, капитанът прегази първия. Другите двама се оказаха подготвени. Секирата на единия мина на косъм от крака му. Вторият подскочи, опитвайки се да го смъкне от седлото. Лакътят на Страк се срещна с носа му. Чу се хрущящ звук и мъжът полетя назад. Оркът продължи нататък.
В мелето пред него Сифи бе повален от коня си и се отбраняваше срещу трима-четирима блюстители. В този момент се появи Калтмон и го издърпа на седлото зад себе си.
Хоброу видя приближаващия се Страк и се сви уплашено, крещейки на блюстителите да го защитят. В същия миг един от тях бе посечен от преминаващ наблизо орк. Страк повали втория с удар по главата.
Сега вече капитанът на Върколаците се озова срещу Хоброу. Проповедникът бе пребледнял от ужас и бърбореше уплашено. Страк скочи от коня върху колата и тя се разлюля. Хоброу падна върху седалката и започна да скимти. Страк се наведе, сграбчи го за яката, вдигна го и започна да го удря. Шапката на проповедника отхвърча, лицето му се обля в кръв, но той продължаваше да стиска кесията.
Трима блюстители тичаха към тях. Страк нанесе няколко силни удара и успя да издърпа кесията от ръката на Хоброу. Проповедникът падна на пода. Все още беше жив, за голямо съжаление на Страк. Но нямаше време да се разправя с него. Метна се чевръсто на коня и препусна, преди да го застигне първата вълна блюстители.
Брегин и Гант бяха успели да развържат конете на хората и да ги прогонят. Неколцина блюстители се опитваха да ги уловят, но животните бяха твърде подплашени. С бесния си бяг те създадоха допълнителен хаос.
Страк напъха кесията в жакета си и даде заповед за отстъпление. Върколаците изоставиха противниците си и започнаха да се изтеглят, като поваляха враговете си пътем.
Когато достигна дърветата, Страк забеляза пред себе си Джъп. Хаскеер продължаваше да лежи преметнат през седлото, но изглежда вече дишаше, макар и на пресекулки. Все още беше в безсъзнание. Изкатериха се по склона и прехвърлиха билото, следвани от останалите орки. Страк ги преброи набързо. Всички бяха налице. Подире им препускаха и няколко от подплашените коне на хората.
— Погледнете! — извика един оръженосец.
От юг към тях се приближаваше още един отряд черни конници. Зад тях се виждаше и покритият фургон.
— Отрядът на Милост — рече запъхтяно Страк.
Първите конници вече приближаваха склона. Разделиха се. Едни свърнаха към полянката, други се насочиха към Върколаците.
Страк пришпори своя кон и поведе отряда надолу.
Мръкваше. Откъм огромните ледени маси на север полъхна вледеняващ вятър. Стана много студено.
Отрядът на Алфрей се движеше в добро темпо към Дроган. Алфрей реши да направят лагер при един приток на Калипарския залив. Смяташе да потеглят отново рано призори.
Някой от отряда предложи да раздадат малки дажби пелуцид и Алфрей не възрази. Знаеше, че войниците имат нужда от известен отдих. Бяха си го заслужили. Но нареди да се вземат минимални дажби — в края на краищата кристалът бе предназначен за размяна.
На всеки от оръженосците се падна по късче. След това Алфрей и Кестикс подхванаха нещо, което според представите на орките можеше да се определи като философски разговор.
— Десетник, аз съм само един прост войник — обясняваше оръженосецът, — но си мисля, че никой не може да мечтае за по-добри богове от нашите. За какво тогава са нужни другите богове?
— Ах, колко лесно щеше да бъде, ако всички се съгласят с нас — отвърна Алфрей, който не приемаше разговора на сериозно.
Кестикс не долови иронията и продължи да излива разсъжденията си, като пелтечеше и премигваше със замъглени очи.
— Искам да кажа… какво повече ни трябва… щом си имаме Четворицата.
— И аз винаги съм смятал, че са напълно достатъчно — съгласи се Алфрей. — Кой от Четворицата ти е любимец?
— Кой ми е любимец ли? — Кестикс изглеждаше изненадан от въпроса. — Ами… май ще ми е трудно да избера някой от тях. — Той се замисли за момент. — Може би Айк. Всеки харесва бога на виното, нали?
— Ами Зийнот?
— Богинята на разврата? — Кестикс се ухили невинно като новоизлюпен. — И тя си заслужава възхищението — рече той и намигна многозначително на Алфрей.
— А Нефетар?
— Виж, тоз си го бива. Богът на войната! Тръгвам в бой с неговото име на уста. Върховният орк, Нефетар.
— Не те ли е страх от него?
— О, страшен е, няма съмнение. Но за другите. А кой е вашият любимец, десетник?
— Устендел, мисля. Богът на другарството. Обичам битките. Разбира се, нали съм орк! Но мисля, че няма по-хубаво нещо от другарството.
— Тъй де, всичко си има в нашата Четворица. Тупаник, любовчица, веселба. Хем груби, хем нежни. Такива трябва да са истинските богове! — каза Кестикс.
Един оръженосец му подаде лула. Той всмукна и пусна облаче бял дим. След това подаде лулата на Алфрей.
— Това, което не разбирам — продължи Кестикс, — е тази храст, исках да кажа страст… тази страст към единобезбожие. По дяволите! Единобожие.
— Да, аз също я намирам за странна — съгласи се Алфрей. — Но хората винаги са имали чудати идеи.
— Ами да, искам да кажа, нима е възможно един-едничък бог да се справя сам с всичко? То си е работа за неколцина, нали?
Алфрей присви очи. Пелуцидът го предразполагаше към съзерцание.
— Знаеш ли, преди да се появят хората, древните народи бяха далеч по-толерантни към религиите на другите — обясни той завалено. — А сега всеки се опитва да ти натика вярата си в гърлото.
Кестикс кимна с мъдър вид.
— Да, човеците имат да плащат за много беди. Те предизвикаха толкова крамоли.
— Но знаеш ли, ти ме накара да се замисля, че напоследък не отдаваме нужната почит на нашите богове. Май трябва да извършим жертвоприношение при първа възможност.
Двамата потънаха в мълчание, всеки, загледан в калейдоскопичните изображения, които се меняха пред вътрешния му взор. Останалите също бяха налягали, някои разговаряха и се кискаха.
Мина известно време. След това Кестикс се надигна.
— Десетник.
— Хъмм?
— Какво е това?
Откъм реката се надигаше кадифена мъгла. През нея, право към тях, в залива плаваше някакъв съд.
Алфрей викна на останалите да се събудят. Те наскачаха, но неуверено, олюлявайки се, и започнаха да се въоръжават.
Мъглата се разтваряше бързо.
Величествено разперила платна, към тях плаваше баржа. Корпусът й беше нисък и широк, а бордовете й почти докосваха бреговете на заливчето. На палубата се виждаше просторна кабина. На носа бе закрепена дървена фигура на гълъб. Платното на баржата пляскаше оглушително, издувано от вечерния вятър.
Когато баржата се приближи, Върколаците успяха да видят екипажа и сред тях се разнесоха стенания.
— О, не — въздъхна Кестикс. — Точно сега ли!
— Поне не са опасни — припомни му Алфрей.
— Но пък ужасно ми лазят по нервите.
— Не е необходимо да ги изтребваме — освен ако наистина не се наложи — обърна се Алфрей към оръженосците. — Владеят единствено магия за придвижване, така че не съществува реална заплаха. Пазете обаче всичко ценно.
Той се поколеба дали да не нареди бързо отстъпление. Но това означаваше да изоставят част от багажа, а нямаше никакво съмнение, че обитателите на баржата ще ги преследват, докато не задоволят всеизвестното си любопитство. А това можеше продължи с дни. По-добре беше да приключат веднага с тях.
— Може би ще ни подминат — рече Кестикс, но в гласа му звучеше съмнение.
— Не е в природата им, войнико.
— Но ние сме орки! Не знаят ли, че е опасно да си имат работа с нас?
— Вероятно не, а са и доста тъпички. Ще ги изтърпим някак си.
Платната на баржата се спуснаха. Във водата плесна котва.
И тогава над палубата, подобно на балони, се издигнаха десетина миниатюрни фигури и се насочиха към орките. Движението им не приличаше на полет, по-скоро на целенасочено реене. Те просто се обръщаха в желаната посока, размахваха мъничките си ръце и се понасяха бавно.
Малко приличаха на човешки или джуджешки бебета. Но Алфрей знаеше, че не са нито едното, нито другото. Някои от тях може би бяха дори по-стари от него, но всички до един бяха много вещи в кражбите. Той предположи, че приликата им с малки беззащитни същества има за цел да ги предпазва от гнева на пострадалите пътници.
Дяволчетата имаха едри глави и големи, кръгли очи, които щяха да са тъжни, ако в тях не проблясваха зли пламъчета. Кожата им беше розова и лишена от окосмяване, ако се изключеха обраслите им с мъх глави. Полът им беше неопределен. Носеха набедрени препаски, които малко наподобяваха подгизнали пелени. Нямаха никакви оръжия.
Докато се приближаваха, бърбореха нещо. Гласовете им бяха високи, пискливи и дразнещи.
Щом първият рояк дребосъци се спусна над орките, лекото реене изведнъж прерасна в трескава активност.
Дяволчетата накацаха върху главите, раменете и ръцете на Върколаците и започнаха да опипват с чевръсти пръсти джобовете и поясите им. Опитваха се да измъкнат оръжията и да откачат огърлиците им. Малките им ръце стържеха по шлемовете.
Алфрей сграбчи едно дяволче и се опита да го откъсне от мундира си. Но това се оказа неочаквано трудно. Накрая успя да го изтръгне и го запокити настрани. Дяволчето отплува във въздуха, описвайки бавни пируети.
Но от баржата се надигаха нови ята крадци, които се спускаха като изгладнели лешояди върху орките. И щом някой успееше да откъсне от дрехите си досадник, веднага друг заемаше мястото му.
— Как са се побрали толкова много на проклетия кораб? — провикна се Алфрей.
Кестикс се готвеше да отвърне нещо, но едно от дяволчетата стисна носа му с мъничката си ръка, а с другата бръкна в кесията му. Кестикс го сграбчи, отскубна го и го запрати към най-гъстата тълпа от досадни нашественици.
Алфрей се озърна. Оръженосците се бореха кой както може. Той забеляза, че всеки път, когато се озоваваха близо до земята, дяволчетата започваха да махат отчаяно с ръце и губеха възможност да контролират посоката на движение — нагледно доказателство за отслабващата магия на Марас-Дантия. За съжаление обаче не беше никак лесно да съборят всичките долу.
А от небето продължаваха да валят нови тълпи крадльовци, които се вкопчваха в дрехите на Върколаците. Орките ги ритаха, ръгаха, блъскаха, откъсваха ги и ги хвърляха настрани. Алфрей започна да се безпокои, че войниците му ще изгубят търпение и ще започнат да избиват дяволчетата.
— Донесете въже! — извика той, докато прогонваше едно мъниче, което пърхаше пред лицето му. — Въже!
Заповед, лесна за издаване, но трудна за изпълнение. Превити на две, неколцина оръженосци хукнаха към конете, като не спираха да размахват ръце над главите си. Не без затруднения те успяха да донесат едно навито на руло въже.
— Хванете двата края и го развийте! — извика Алфрей. След това извади меча си. — На оръжие! Използвайте плоската част на остриетата, за да ги насочвате!
Последва мъчителна борба, по време на която оръженосците се опитваха да съберат дяволчетата. Не беше никак лесно, но след доста усилия и ругатни сполучиха да съберат заедно крадците. Някои от тях обаче се издигнаха над останалите и орките не можеха да ги достигнат.
Алфрей издаде нова заповед и оръженосците с въжето заобиколиха камарата дяволчета. С няколко дръпвания и един набързо усукан възел Върколаците успяха да ги завържат.
Напътствани от Алфрей, оръженосците задърпаха купчината мъници към баржата. Когато я стигнаха, завързаха дяволчетата за мачтата, вдигнаха котвата и разпънаха платната, които почти веднага бяха издути от вятъра. Орките наскачаха във водата и изтикаха баржата навътре.
Измамените дяволчета се дърпаха отчаяно, но нямаха сили да се освободят от въжето. Орките чуваха врясъците им чак докато баржата се скри в мъглата.
Алфрей въздъхна облекчено, прокара ръка през челото си и каза:
— Надявам се, че Страк си прекарва по-добре от нас.
Хората на Хоброу бързо се отказаха да преследват орките и Страк даде заповед да спрат при първата възможност.
Свалиха Хаскеер от коня на Джъп и махнаха въжето от него. Вече беше в съзнание, но изглеждаше безчувствен. Сложиха го да седне и му дадоха вода. Той преглъщаше трудно. По врата му личаха белезите от примката.
— Жалко, че Алфрей не е тук — рече Страк, докато оглеждаше раните му. — Здравата са го налагали, но ми се струва, че няма сериозни наранявания.
— Освен в мозъка — подметна Джъп. — Не забравяй, че той и преди не беше на себе си.
— Не съм забравил. — Страк плесна Хаскеер няколко пъти по бузата. — Хаскеер!
Хаскеер примигна. Страк взе една манерка и изсипа съдържанието й върху главата му. Хаскеер отвори очи и промърмори нещо нечленоразделно.
Страк продължи да го пляска по лицето.
— Хаскеер! Хаскеер!
— Хъм! А?
— Аз съм — Страк. Чуваш ли ме?
— Страк? — повтори отпаднало Хаскеер.
— Какви са тези странни игрички, десетник?
— Игрички…?
Страк го разтърси, но внимаваше да не прекалява.
— Събуди се де! Ела на себе си!
Погледът на Хаскеер се избистри.
— Капитане, какво… какво е станало? — изглеждаше напълно объркан.
— Какво става ли? Ами става това, че си на път да бъдеш обвинен в дезертьорство. Да не говорим за опита ти да убиеш двама свои другари.
— Да убия…? Страк, кълна се…
— Забрави клетвите, а обясни защо се държиш така.
— И кого съм се опитал да убия?
— Койла и Рефдоу.
Хаскеер подскочи ядосано.
— Ти за какъв ме мислиш бе? За… човек?
— Направил си го, Хаскеер. Искам да зная защо.
— Аз… аз не… не помня. — Той се огледа, все още замаяно. — Къде сме?
— Няма значение. Да не искаш да кажеш, че не знаеш какво става? Че не си виновен?
Хаскеер поклати бавно глава.
— Добре тогава. Кое е последното нещо, което помниш?
Хаскеер се замисли. Това очевидно му костваше известни усилия. После заговори:
— Ами… помня бойното поле… Минахме право през него. След туй… драконите. Драконите ни преследваха. И… огън.
— И това е всичко?
— И песента…
— Песента. Какво искаш да кажеш?
— Не беше точно песен. По-скоро музика и думи.
Страк и Джъп се спогледаха. Джъп повдигна многозначително вежди.
— И тези думи… не помня какво казваха? — Хаскеер сви рамене. — Нямам понятие. А след това май се разболях. Доста зле.
— Виж за това със сигурност не се преструваше — обади се Джъп.
Хаскеер го погледна смутено. Преди сигурно щеше да се нахвърли върху него с упреци.
— Алфрей реши, че си хванал човешка болест от онова селище с мъртвите орки — обясни му Страк. — Но на мен това ми се стори съвсем недостатъчно обяснение за странното ти поведение.
— Какво поведение, Страк? Все още не си ми казал какво съм направил.
— Бяхме в Прокоп. Ти си нападнал Койла и Рефдоу и си избягал с това. — Той бръкна в кесията, която бе взел от Хоброу, и му показа звездите.
При вида им Хаскеер пребледня.
— Прибери ги, Страк — прошепна той. След това изкрещя: — Прибери ги веднага!
Страк ги прибра в кесията. Беше изумен от реакцията му.
— Успокой се — рече Джъп и се приближи до Хаскеер.
На челото на Хаскеер бяха избили ситни капчици пот. Дишаше тежко.
— Койла те е подгонила — продължи Страк. — Оттогава не знаем нищо за нея. Ти знаеш ли нещо?
— Казах ви, че не зная нищичко — изстена Хаскеер и закри лице с шепи.
Страк и Джъп обаче успяха да забележат страха му. Двамата се отдалечиха и Страк кимна на оръженосците да държат Хаскеер под око.
— Какво мислиш, капитане? — попита Джъп.
— Не зная. Струва ми се, че казва истината. Но не съм съвсем сигурен.
— И аз мисля, че казва истината.
— И кое те кара да смяташ така?
— Никой не познава по-добре от мен този нещастен копелдак. Но той не е дезертьор, и не зная, може би шестото чувство ми подсказва, че му се е случило нещо… извън неговия контрол.
— Изненадан съм да го чуя от теб, като знам колко се обичате.
— Всеки е невинен до доказване на противното.
— Добре, да речем, че си прав и че той е бил под влияние на треска или болест. Как тогава да сме сигурни, че няма да се случи отново? Как да му имаме доверие?
— Какво да правим тогава? Да го изоставим? Да му прережем гърлото?
— Трябва да помисля и да реша как да намерим Койла.
— Не се бави, капитане. Знаеш, че трябва да бързаме. — Джъп се загърна в наметалото си и потрепери от хладния вятър. — Даже времето е срещу нас.
В този момент от небето започнаха да валят снежинки.
— Сняг — промърмори Страк. — По това време на годината! Този свят се побърка.
— И се опасявам, че вече никой не може да го оправи.