Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (21)

20.

Всеки път, когато навлизаше в онова, което мислено наричаше „отвъдното“, се налагаше да заплаща съответната цена. Силите му се топяха по малко, макар и на пръв поглед незабележимо. Намаляваше и способността му да координира мислите си.

По този начин ускоряваше смъртта си.

Тъй като не можеше да прекарва достатъчно време в регенерация, този проблем щеше само да ескалира. И наистина, действията му заплашваха и неговото тукашно „аз“.

От друга страна си даваше сметка, че в положението, в което се намираше, всичко това има само относително значение. Но въпреки че намесите му бяха деликатни и едва забележими, те можеха да влошат нещата. При последния случай за малко не предизвика бедствие. Опитвайки се да направи онова, което трябваше, едва не стори нещо пагубно — при това отново.

Но нямаше избор. Събитията бяха твърде напреднали. А сега дори съдовете на собственото му тяло се обръщаха едни срещу други. Само непредсказуемата съдба възпрепятстваше катастрофата, а онова, което можеше да направи, бе толкова незначително. И макар да бе изтощен, той се приготви да излезе, отново преобразен до неузнаваемост.

Би могъл да позволи на смъртта да го отърве от бремето, но го спираше вината и мисълта, че е отговорен за толкова много страдания. И за още по-големите злини, които можеха да дойдат.

 

 

Под привидното спокойствие, царящо сред редиците на присъстващите, се усещаше нарастваща паника.

Адпар лежеше в мъждиво осветената коралова зала. Бяха я положили върху легло от водорасли, за които се смяташе, че притежават лечебни свойства, също както някои твърдяха, че вълните на океана имат подмладяващ ефект. Освен това тялото й бе покрито с лишеи, които пречистваха постоянно кръвта й.

Изгаряше я треска. Устните й трепереха, оформяйки беззвучни слова, които оставаха непонятни за присъстващите. От време на време я чуваха да проклина боговете и с още по-голяма ненавист — своите роднини.

Присъстваше избрана група старейшини, висши военни и придворни лечители.

Вождът на старейшините изведе отвън за кратък разговор най-опитния лечител.

— Открихте ли причината за страданието й? — попита той.

— Не — отвърна лечителят. — Опитахме какво ли не, но никакъв резултат. — Той се наведе към него и зашепна съзаклятнически. — Подозирам обаче магьосническа намеса. Щях да повикам магьосник, ако не беше в разрез с изричните разпоредби на Нейно Величество, когато все още беше в съзнание.

— Ще посмееш ли да го направиш сега и да проявиш неподчинение? Като се има предвид, че тя едва ли осъзнава какво става?

Лечителят въздъхна.

— Не познавам толкова добър магьосник из нашите земи, който да се справи с подобен проблем. Донякъде заради това, че тя се постара да се отърве от тях. Нали знаеш, че не можеше да понася съперници?

— Не можем ли да повикаме някой извън царството?

— Дори да намерим някой, склонен да опита, това няма да стане никак бързо.

— Искаш да кажеш, че тя няма да го дочака?

— Не смея да го заявя така откровено, но имам опасения. Мога само да…

— Сега не е време за протакане, лечителю. Съдбата на царството е поставена на карта. Ще живее ли тя, или не?

Лечителят въздъхна отново.

— В момента е по-вероятно да не надмогне болестта. Ние, разбира се — побърза да добави той, — правим всичко възможно да я спасим.

— Тя чува ли ни? — попита старейшината.

— Не съм сигурен.

Върнаха се при леглото. Тук ги заобиколиха останалите придворни.

— Ваше Величество? — прошепна почтително старейшината, като се надвеси над леглото. Не последва отговор. Той повтори същите думи с поукрепнал глас. Този път Адпар се размърда лекичко.

Лечителят допря влажна гъба до челото и устните й. Цветът й видимо се подобри.

— Ваше Величество — повика я отново старейшината.

Устните й помръднаха и клепачите й трепнаха.

— Ваше Величество! — повтори той настойчиво. — Чуйте ме, умолявам ви.

Тя изстена тихо и мъчително.

— Не сте назначили свой наследник, Ваше Величество. Жизнено важно е да обсъдим този въпрос.

Адпар измънка нещо неразбрано.

— Съществуват групировки, които са готови на всичко, за да се докопат до трона. — Всъщност той знаеше, че кралицата се бе постарала да избие или изпрати в изгнание всичките си съперници. — Трябва да проговорите, Ваше Величество. Трябва да ми кажете името на наследника си.

Кралицата несъмнено се опитваше да каже нещо, но нищо не се разбираше.

— Само едно име, Ваше Величество. На този, който ще управлява.

Устните й се размърдаха отново. Той се наведе и допря ухо до тях. Все още не можеше да разбере какво се опитва да каже. Напрегна слух.

И тогава я чу. Тя повтаряше една-единствена кратка дума:

— … аз… аз… аз… аз…

Вече нямаше съмнение. Кралицата бе готова да остави след себе си хаос. Може би не беше в състояние да признае, че е смъртна. Или предпочиташе да я наследят безредици. И в двата случая резултатът щеше да е един и същ.

Старейшината огледа присъстващите. По лицата им личеше, че знаят какво ги очаква.

Нямаше как, дошло бе време да изоставят кралството и всеки да се погрижи за себе си. Щеше да се случи онова, което бе писано.

 

 

Страк знаеше, че кентаврите не вярват в завръщането им. Всъщност те не се и опитваха да го прикрият.

Въоръжиха ги с прекрасни нови оръжия, които орките възторжено одобриха. Койла бе особено щастлива да получи няколко прекрасно балансирани метателни ножа. Джъп стана притежател на изящно изработена бойна секира, Алфрей се сдоби с чудесен меч. А мечът на Страк нямаше равен.

Малко след като напуснаха селището на кентаврите и се озоваха сами в гората, възникнаха първите очаквани неприятности.

— Капитане, в що за безумно начинание ни забърка сега? — попита Хаскеер, който, както и следваше да се очаква, стана изразител на общото недоволство.

— И преди съм ти казвал да си затваряш устата — сряза го Страк. — Прав ти път, ако не искаш да имаш нищо общо с нас. Но ми се струва, че се опитваше да ни докажеш верността си към дружината?

— И не съм се отказал. Но какъв смисъл има да се захващаме с невъзможна задача?

— Вдигаш твърде много шум, както винаги — скастри го Джъп. — И все пак, Страк, наистина с какво се захващаме?

— Засега само сме на разузнаване. Ако се изправим пред нещо, което не е по силите ни, ще се върнем обратно в Дроган и ще кажем на Кеппатаун, че се отказваме.

— И после какво? — попита Алфрей.

— После пак ще преговаряме. Може да поискаме да ни възложи друга задача. Като да му намерим добър лечител.

— Знаеш, че няма да се съгласи, капитане — отбеляза не без основание Хаскеер. — Ако наистина толкова държим на проклетата звезда, нека се върнем и я вземем. И без това ни чака бой, защо да не използваме изненадата?

— Защото не е почтено — уведоми го ядосано Койла. — Казахме му, че ще се опитаме. Това не означава да се промъкнем обратно и да им прережем гърлата.

— Дали сме дума — подкрепи я Алфрей. — Надявам се да не доживея деня, в който орките започнат да престъпват поетите обещания.

— Добре, добре — въздъхна Хаскеер.

Закатериха се по един затревен хълм. Когато стигнаха на върха, един от орките извика и посочи отсрещния връх. Там имаше самотен конник на бял кон. Носеше дълго синьо наметало.

— Серафейм! — възкликна Страк.

— Той ли е? — попита Алфрей.

— Не мога да повярвам! — рече Джъп.

Койла вече пришпорваше коня си.

— Искам да си поговоря с този човек!

Останалите я последваха надолу по хълма. Междувременно човекът прехвърли билото и се изгуби от погледите им.

Когато дружината излезе на върха, от Серафейм нямаше и следа. Теренът във всички посоки бе равен и видимостта бе добра. Не разбираха къде може да се е скрил.

— Какво, в името на Четворицата, става тук? — зачуди се Койла.

Хаскеер местеше бавно поглед, засенчил очите си с длан.

— Но как? Къде? Това е невъзможно!

— Невъзможно или не, той го направи — рече му Джъп.

— Трябва да е някъде наблизо — упорстваше Койла.

— Оставете — махна с ръка Страк. — Имам чувството, че си губим времето.

— Трябва да му се признае, че много го бива в изчезването — рече Хаскеер.

От мястото, където се намираха, вече се виждаше началото на Скарокските тресавища. Отвъд тях, далеч на запад, синееше безбрежният океан, а сред него се открояваше огърлицата от малки острови.

 

 

От много време Дженеста не бе повеждала лично армията си в някоя кампания.

Всъщност настоящото придвижване на войската можеше да се нарече по-скоро военна операция и дори и това название щеше да е прекалено гръмко, като се имаше предвид, че основната му цел бе да плячкосат и разрушат едно малко селище. Но въпреки това я крепеше надеждата, че докато е извън стените на замъка, може да научи нещо за местонахождението на Върколаците. Освен това й беше приятно да излезе на въздух, пък и в края на краищата щеше да й помогне да попълни запасите си от магьосническа енергия.

Само на половин ден път от Каменна могила се натъкнаха на истинско малко съкровище. Съгледвачите докладваха за унистко селище, толкова ново, че го нямаше дори на картите. Бяха го пропуснали даже шпионите й. Грешка, която щеше да бъде наказана, веднага щом се приберяха. Тя поведе армията си от орки и джуджета, общо десет хиляди, срещу поселището.

Едва ли някога е имало по-добра илюстрация на поговорката „да използваш секира, за да прогониш феи“. Селището беше съвсем малко и зле защитено. Състоеше се от набързо вдигнати колиби и незавършена ограда. Обитателите му, около петдесетина на брой, ако се брояха и децата, бяха невежи селяци и скотовъдци, достатъчно глупави, за да дръзнат да се приближат до кралството й. Вбесиха я още повече, когато сметнаха, че ще е най-добре да се предадат. Всъщност тя мислено съжали, че не всички унисти са толкова лесни за побеждаване.

Това, което последва, бе приятна добавка към магичните й резерви — сърцата на близо двайсетина подбрани жертви, изтръгнати още приживе. Успя да погълне само малка част от тях, разбира се, но изобилието от енергия й позволи да подложи на изпитание нещо, за което бе чела в старите писания.

Преди да поеме на това малко пътешествие, тя бе пратила агенти на север, дълбоко в Хоянгерската пустош, за да докарат каруци с лед и твърд сняг. Натъпкан в каци, които на свой ред бяха увити със зебло и кожи, товарът бе доставен бързо, преди да се разтопи. Сега тя нареди да приберат човешките органи в каците, с намерението да се храни с тях постепенно, докато ледът се топи. Вярно, че нищо не можеше да замени пресния продукт, но въпреки това щяха да свършат добра работа.

Ако се получеше, смяташе да прибягва до подобен подход за запазване на храната по време на продължителните походи.

Дженеста излезе от колибата, където бе устроила своето ужасяващо пиршество и попи с кърпичка окървавените си устни. Остана малко изненадана от апетита, с който се бе нахранила. Още едно последствие от разходката на чист въздух, реши тя.

Мерсадион имаше доста обезпокоен вид. Чакаше я намръщен на коня си.

— Изглеждате ми обезпокоен, генерале — обърна се тя към него, докато си бършеше ръцете. — Не ви ли радва победата?

— Разбира се, че ме радва, Ваше Величество — побърза да отвърне той с угодническа усмивка.

— Тогава какво ви яде?

— Милейди, офицерите ми докладват за нарастващо недоволство сред армията. Не е голямо, но достатъчно, за да ме обезпокои.

— Мислех, че си се справил вече с това, Мерсадион — скастри го тя недоволно. — Нали заповядах да бъдат екзекутирани смутителите?

— Така и направих, милейди, по няколко от всеки полк. Това обаче сякаш предизвика ново недоволство.

— Тогава убий още. Каква е причината за днешните им оплаквания?

— Изглежда, милейди, поставят под въпрос необходимостта да се разруши това… селце.

— Какво!?

Той пребледня, но намери сили да продължи.

— Не е каквото си мислите, милейди. Просто някои от орките смятат, че ще е по-правилно къщите да се оставят. Не искат да бъдат разрушавани. Смятат, че ще е по-добре в тях да живеят жените и децата на орките, загинали на служба при вас.

— Аз пък държа да ги разрушим! Като предупреждение към страхливците. Нека знаят какво очаква семействата им, ако не се представят подобаващо!

— Да, милейди — склони покорно глава Мерсадион.

— Генерале, започвам да се съмнявам във вашата способност да поддържате реда. — Мерсадион се сви върху седлото. — И си мисля, че първото, което трябва да направим, като се върнем в Каменна могила, е да изтребим до крак тези непокорници!

— Милейди.

— А сега ми донеси една факла!

— Ваше Величество?

— Факла, за бога! Трябва ли да ти нарисувам картинка в прахта?

— Не, Ваше Величество. — Той скочи от седлото и се затича към останките на колибите.

Докато чакаше нетърпеливо връщането му, тя зарея поглед към кръжащите високо в небето бойни дракони.

Мерсадион се върна с дървена факла, чиято глава бе усукана с натопен в катран плат.

— Запали я! — нареди му тя с привидно безразличие.

Той коленичи и извади огниво, докато тя го стрелкаше с нетърпеливи погледи. Най-сетне успя да запали факлата.

— Дай я тук! — кресна му тя и я дръпна от ръката му. След това се приближи до колибата, от която преди малко бе излязла.

— Това село е унистко гнездо. Няма да е достатъчно назидание, ако само го унищожим. А аз не обичам да оставям нещата недовършени. — Тя хвърли факлата вътре. Почти веднага лумнаха пламъци. Чуха се писъците на неколцината останали живи човеци.

Тя се върна при коня си и скочи на седлото. Той направи същото.

— Наредете на армията да тръгва — заповяда му тя. — Ще потърсим следващото гнездо.

Докато се отдалечаваха, Дженеста погледна през рамо към селото. Пожарът се разрастваше бързо. Скоро от селото щеше да остане само пепел.

— Ако искаш нещо да се свърши както трябва, свърши си го сам — обърна се тя с ведра усмивка към генерала. — Както обичаше да казва многоуважаваната ми майка Вермеграм.