Барбара Делински
Нещо по-различно (10)

Десета глава

Очарована, Лесли поглъщаше с очи тялото на сияещия Оливър. Беше чудесен! Тъмни, разрошени от любовта къдрици падаха на челото му. По страните му се забелязваше едва покарала брада. Носът му беше прав, устните — леко разтворени. Разхвърляните чаршафи едва прикриваха небрежно оголената плът на хълбока…

Със затаен дъх Лесли следеше изваяните мъжествени очертания на любимото тяло, чиято кадифена мекота вече така добре познаваше… Този мъж я вълнуваше не по-малко от преди. И винаги щеше да я вълнува. Погледът й се плъзна по покритите със златисти косъмчета гърди и се спря на лицето му…

— Къде беше? — сънено промърмори той изведнъж и протегна ръце към нея.

За един-единствен миг тя премина разстоянието от банята до неговата прегръдка и, вече сгушена в него, промълви:

— Бях се загледала в теб… Спомнях си първия път, когато те видях…

— На Сейнт Бартс ли?

— Не, в списание „Мъжка мода“. Ти беше толкова красив… А аз така се бях зазяпала в онази реклама, че Тони сигурно ме е помислил за луда. В погледа ти имаше детска чистота и уязвимост. Ти изглеждаше толкова самотен и влюбен, някак… трогателен. Направо изгарях от желание да те докосна!

— Дълго време изобщо не си личеше — подразни я той и я притисна към себе си.

— Знам — целуна топлата кадифено мека кожа.

— Защо се върна, Лес? Защо реши да останеш при мен?

Тя се замисли, заслушана в нощните звуци на Бъркшир. Бяха пристигнали късно през нощта и Оливър още не беше успял да й покаже красивите хълмове. Но шепотът на вятъра в горските листа, крясъкът на нощните птици, шумоленето на тревите я изпълни с наслада.

— Мисля, че… Никога не съм си тръгвала… Не съм те напускала — призна тя, като милваше тялото му. — Още на Сейнт Бартс разбрах, че те обичам. Никога преди не бях изпитвала подобно чувство.

— Трябваше да ми кажеш.

— А ти каза ли ми?

— Не. Защото още не знаеше всичко за мен. Чувствах, че преди това нямам право да ти го кажа. Защото, когато узнаеше цялата истина, щеше да ме презреш, че не съм бил напълно искрен с теб, и всичко щеше да отиде по дяволите! За да ти кажа тези две думички, първо трябваше да спечеля цялото ти доверие. И да го заслужа.

— Но аз ти вярвах. Против волята си, но… ти вярвах.

— А каза, че не ми вярваш.

— Излъгах те. Бях обидена и ядосана. Чувствах се като пълна глупачка. Освен това, през цялото време ме беше измъчвала мисълта за всички онези блестящи жени, с които не можех да се сравнявам. А после, като разбрах, че си психиатър…

— Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. Какво мога да имам против?

В тъмнината очите му лукаво проблеснаха.

— Ами… Самите психиатри са малко по-различни.

— Не и ти.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Разсъждаваш, почти толкова безпогрешно, колкото и сестра ми Бренда — когато Оливър я изгледа така, сякаш тя не беше с всичкия си, поясни: — Как иначе щеше да измислиш такъв великолепен план и да го приложиш толкова хладнокръвно? Говоря за тези кошмарни пет седмици… Ужасно ми липсваше и аз напразно се мъчех да си те представя по-черен и от самия дявол… А когато ми изпрати котенцето, сърцето ми щеше да се пръсне от радост…

— Хареса ти, нали? — прошепна Оливър и я погали. Кожата й беше толкова нежна… — Всичко беше добре обмислено. Исках да ти дам достатъчно време да се успокоиш и да се увериш, че ти липсвам. Тогава щях да ти разкрия всичко за себе си, щях да ти дам възможност да ме опознаеш… Щях да те доведа тук и да започна ухажването от самото начало. Но в никакъв случай не трябваше да бързам и да насилвам нещата. До тази вечер всичко вървеше по план… Сега имам чувството, че май избързах…

— И добре направи! — усмихна се Лесли.

— Всичко стана заради теб! Дори не можах да помисля — оправда се той и я погледна невинно.

— И през цялото време ти дори не ме целуна — продължаваше да се чуди Лесли. — Имах чувството, че си престанал да ме желаеш…

— Това влизаше в замисъла — намигна й той. — Все някога щях да си наваксам. Всъщност тази история с Даян дори ни помогна — задвижи нещата.

Притиснаха се още по-плътно един към друг.

— Оливър, ще се оправи ли тя?

— Мисля, че да. Препоръчах на Тони един мой колега, много добър специалист. Вече трябва да се справи с Даян…

— Как мислиш, защо тя го направи?

— Защото ни видя заедно на приема у Бренда. По време на продължително лечение понякога се случва пациентката да си въобрази, че е влюбена в своя лекар. Та нали тя черпи от него сили и вяра в живота! А аз от известно време усещах, че Даян започва да става прекалено зависима от мен…

— Спомням си, ти ми спомена…

— Дори се принудих да съкратя сеансите от три на два пъти седмично. Може би това допълнително я е стреснало. Пък и все се тревожеше за онова копеле Брад. А когато една жена се чувства нежелана и нелюбима… И точно тогава ни видя, прегърнати, на приема у Бренда. Изпитала е ярост, завист, безумна ревност… Знам ли още какво. С цялата грубо скалъпена история е искала да отмъсти не само на нас, но най-вече на Брад — да му даде да разбере, че все още е желана…

— Толкова ми е жал за нея!

— И на мен. Тя наистина е нещастна. Мисля, че двамата с Брад трябва да се разделят. Дори онази криза не е успяла да го стресне. Даян твърди, че и досега той се среща с разни мацета и мисля, че не греши.

— А ние сме толкова щастливи… Оливър?

— Ммм?

— А ти как се оказа у тях снощи? Изненадана съм, че Даян ти е дала възможност да се защитиш.

— Тони ми я даде. Даян му се обадила да го повика, а той се свърза с мен и Бренда. Разбрал, че адвокатът им ще бъде там и се надявал, че с общи усилия ще се оправим.

— А защо на мен никой не се обади? — тихо попита Лесли.

Оливър лекичко я целуна по носа.

— Нямаше смисъл да те тревожим излишно. Планът им и без това беше съшит с бели конци… Но все пак едва ли щеше да ти е леко да изслушаш всичко това.

— Но нали беше само лъжа!

— Обаче достатъчно противна — той помълча за миг. — Лесли?

— Ммм?

— Ти повярва ли?

Тя го изгледа учудено:

— Какво?! Не, разбира се. А ти да не би да се опасяваше от това?

— Да си призная, малко. Мислех си, че и без това съм изгубил доверието ти.

— А мислиш ли, че можеше да се стигне и до съд?

— Да, като нищо. А в случая Даян беше права — един скандал щеше да бъде напълно достатъчен да навреди на кариерата ми. Не да ме унищожи, но да ми навреди непоправимо. Дори да бяха доказали, че съм невинен. За съжаление е така — той помълча, после добави развълнувано и много нежно: — Благодаря ти, Лесли.

— За какво?

— За това, че ми повярва.

Тя се засмя и опита да скрие смущението си.

— Е, ти си от хората, на които е по-трудно да не повярваш, отколкото обратното. С този твой невинен поглед… — и добави, вече напълно сериозно: — Преди малко попита кое ме е накарало да се върна при теб. Много неща. Първо, времето. Премислих това, което ми каза и открих, че си бил прав. А и толкова много ми липсваше! Освен това, наистина нямаше толкова голямо значение дали си фотомодел, или психиатър. Ти си беше все същият мъж, когото обичах. И колкото повече те опознавах, толкова повече се убеждавах в това. По едно време дори започнах да се срамувам от собственото си двуличие…

— Двуличие?!

— Да. Напоследък не бях съвсем честна с теб. Преструвах се… че не те обичам, а те обичах… Много. Още от Сейнт Бартс. Но тогава се самозалъгвах. Повтарях си, че освен мига нищо друго няма значение — нито миналото, нито бъдещето, нищо… А трябваше да бъда по-открита с теб. Не биваше да се боя от чувствата си. Тогава и ти щеше да ми кажеш… всичко. Но аз се боях да не разруша илюзията. Предпочитах една красива илюзия, отколкото нищо. Сега разбираш ли, че и аз съм имала вина? Създадох си една илюзия и… се вкопчих с нокти и зъби в нея. Наивно си мислех, че ще се върна в Ню Йорк и ще те забравя. Осъзнах грешката си едва в таксито…

Оливър нежно погали лицето й и прекъсна мрачните размисли:

— Обичам те, мила! Още ли не си разбрала колко?

Тя го прочете в очите му и прошепна:

— Знаеш ли, доктор Еймс, безкрайно съжалявам твоите пациентки. И им съчувствам, защото ако бях от тях, и аз щях да се влюбя в теб…

— Ако беше така — дрезгаво отвърна той, — сигурен съм, че през главата ми щяха да минат мисли, доста чужди на лекарската етика.

— Мисли ли?

— Да.

— И защо само мисли, доктор Еймс? Не съм ли достатъчно хубава за вас? Или не съм достатъчно богата? Или килограмите ми са в повече? Трябва да има причина…

— Ако искаш да знаеш, единствената причина е, че онази кушетка е страшно неудобна!

— О, значи си я изпробвал!

Той я ощипа за наказание.

— Седял съм на нея. И един-два пъти съм се опитвал да поспя…

— А друго?

— Друго — не. Поне засега. Но ако толкова държиш, можем да опитаме.

— О, не знам… Това няма ли да противоречи на лекарската етика?

— Но ти не си ми пациентка!

— Да, обаче…

— Защо направо не си кажеш, че съм ти омръзнал?

— Шегуваш ли се? Просто… ще ми бъде неудобно… В този кабинет идват хора с такива сериозни проблеми, а ние…

Оливър също изведнъж стана сериозен и прошепна в ухото й:

— Ти си невероятна жена, знаеш ли?

Една дълга, опияняваща целувка й попречи да отговори. Когато най-после откъсна устни от нейните, той я попита:

— Значи наистина това, че съм психиатър, не те безпокои?

— Напротив. Гордея се с теб.

— Тогава трябва да се срещнеш с родителите ми — засмя се той. — Вече имате сходно мнение по някои въпроси.

— Много бих искала да ги видя.

— А ще се омъжиш ли за мен?

— Много бих искала да направя и това — когато той започна да я целува упоително, тя едва успя да промълви: — Оливър… Може ли само… да те помоля за една… услуга…

— Казвай.

Дланите й се плъзнаха по раменете, гърдите, надолу, където плътта ставаше все по-топла и все по-нежна…

— За снимките ти по разни реклами… Когато се оженим… може ли да…

— Слушам те, мила.

— Не зная… Толкова е глупаво…

— Хайде де, изплюй камъчето!

— Моля те… да не се снимаш гол… Не бих могла да понеса други жени да гледат тялото ти… Искам те само за себе си! Казах ти, че е много глупаво!

— Защо да е глупаво, Лесли? — тихо отвърна Оливър. — Кое е глупаво? Това, че ме обичаш и искаш да бъда само твой? И аз ще бъда, но… при едно условие.

— Казвай!

— И ти да бъдеш само моя. Завинаги. И още сега да вляза във владение на тялото ти. Така ще е справедливо, нали?

— Предполагам.

— Как така „предполагам“?! Предполага се, че трябва да бъдеш замаяна от щастие…

— Ами… душата ми? Не искаш ли и нея?

— Душата ли? О! За нея ще трябва да помислим… Всъщност тя няма да ни пречи — винаги можем да я оставяме в някоя малка кутийка тук, на нощното шкафче… Хей! Не ме гъделичкай!

— Рекламата излезе права. Ти си нещо по-различно… Истински дявол…

— Имаш ли нещо против?

— Всъщност… не. Абсолютно нищо! — усмихна му се с ведра, спокойна усмивка, а в очите й грееше любовта…