Барбара Делински
Червенокосият изкусител (1)

Първа глава

Кори Хардън завърза дясната ръка на плюшената маймунка за левия й крак, а лявата за десния, след това уви опашката около тялото й. С един удар я запрати нагоре, улови я във въздуха и я пусна на земята. Огледа въображаемото игрище и обяви началото на играта: „Давай!“. Ритна маймунката и проследи полета й.

Затича напред към измисления противник, високо вдигнал играчката, приветстващ невидима тълпа зрители.

— Кори! Полудя ли?

Алън Друкър прекоси тичешком ливадата пред дома си и протегна ръка.

— Това не е футболна топка — изкрещя. — Това е Джоко! Ако те види Скот, ще си изпатиш.

— О, Алън! Страшно съжалявам! — гласът му прозвуча искрено, но в очите му играеха насмешливи пламъчета.

Алън трескаво проверяваше състоянието на маймунката и за миг го стрелна с очи.

— Говоря сериозно. Тя принадлежи на Скот и му е талисман. Веднъж я забрави в един ресторант и търчахме половин час дотам, за да си я вземе. Друг път Джули я изпрала и я пъхнала в сушилнята. Там настъпи краят на Джоко Първи. Щом разбрах, обиколих няколко магазина и купих тази маймунка. Съвсем същата е.

— Слушай… — Кори се почувства виновен. — Намерих я под онова дърво. Не знаех, че е толкова ценна.

— Не познаваш петгодишните деца — вече успокоен избоботи Алън. — Искат всичко да става както те са си го намислили.

— Звучи ми познато. Май и двамата имаме същия проблем.

— Само че единият от нас го е надживял.

— Не и ти. В собствения си дом свириш втора цигулка. Предполагам, че причината е в съпругата ти и двете деца.

Алън го изгледа дяволито.

— Повтори го.

— Мъчно ли ти е за старите дни?

Кори и Алън се познаваха от колежа. За пръв път се срещнаха като първокурсници. Приятелството им продължи и в по-горните курсове. Приличаха си, бяха еднакво високи, красиви, с чувство за хумор и жажда за забавления, която изминалите години не бяха утолили.

— Понякога — призна Алън. — Но така става винаги. Отказваш се от нещо и го заменяш с друго. Исках да имам съпруга и деца. Време ми беше.

Внезапно между тях се промуши рошаво хлапе и извика:

— Джоко!

Алън подаде маймунката на сина си, който не успя да я вземе, защото Кори го вдигна във въздуха и го преметна на гърба си. Детето радостно запищя.

— Алън! — дочу се гласът на Джули, съпругата му. — Корин е тук!

— Корин?! — удиви се Кори.

— По работа. Само за минутка. Дръж под око Скот!

Кори притисна детето към себе си и го погали.

— На сигурно място е.

Но не беше. Скот се промуши и скокна долу.

— Искам бонбони! Мама ми обеща!

— Майка ти е заета с Дженифър — Кори отново хвана детето за ръка.

— Не ми се вярва — поклати главица Скот. — Дженифър спи. Винаги спи.

— Тя е само на две години. Когато беше бебе и ти спеше по много.

— Не е вярно! — той подскачаше на място, готов да побегне, щом го пуснат.

— Спеше. Малките деца спят много.

— Не и аз — той се извъртя и се отскубна от ръката на Кори, преди младият мъж да разбере какво става.

За двадесет и четирите часа, които бе прекарал със семейство Друкър, Скот бе останал кротък не повече от шест. Детето преливаше от енергия.

Кори се опитваше да разбере защо Алън се бе задомил.

Може би и той щеше да се укроти и да се задоми някой ден. Някой ден… Доволен от решението си, той последва Алън.

— Всичко е тук — казваше Корин Фремонт, посочвайки със слабата си ръка плика, който бе оставила върху бюрото в кабинета на Алън. — Тази сутрин направих последната таблица.

— Днес е неделя — Алън се облегна на бюрото и я изгледа предизвикателно. — Не ми казвай, че си прекарала съботата, залисана в анализи.

— Целия ден правих това — вдигна рамене с безразличие Корин.

Алън предполагаше, че младата жена често прекарва безсънни нощи, особено в случаите, когато клиентът искаше да получи резултатите от изследването веднага.

— Не бива да правиш така, Кори. Трябва да имаш свой личен живот.

— Така е, но все пак вината, че изследването не беше готово в петък, бе моя.

— Вината не е твоя, а на Джонатан Алтър.

— Аз нося отговорност за действията на Джонатан. Доверих му се… Нали е експерт по компютрите, дойде с отлични препоръки…

— Дойде с препоръки от зет ми, който пък е трети братовчед на Джонатан. Ако някой е виновен за назначаването на момчето, това съм аз.

— Бил е отличник в Амхърст.

— Да учиш е едно, а да работиш — съвсем друго. Компютърът е само средство в ръцете на програмиста и ако той не знае как да го използва, сме в опасност. Не мога да допусна да имам човек като него в екипа си. Ще трябва да го сложа на мястото му…

— Не го уволнявай — меко изрече Корин. — Това е първата му по-сериозна грешка.

Алън поклати глава.

— Не е така. Първата му грешка бе, че влезе тук, сякаш е собственик, втората — че е самонадеян и не пита, дори когато не знае, а третата — че затри разпечатките ти и спокойно отиде да празнува.

— Може би е достатъчно да се поговори с него. Ще се научи. Умен е и програмирането му е специалност. Само трябва да се научи как се обработват данните ни.

— Много повече му е нужно…

— Но той има възможности — тя продължаваше спора, без да забележи фигурата, изправила се мълчаливо до вратата.

Кори надникна и огледа двамата разговарящи. Алън беше облечен с обикновена риза и къси панталони в цвят каки. Приличаше на преуспяващ обитател на предградията. Тъмната му коса бе оформена в модерна прическа, а лицето му носеше загара на скорошно пътуване до Кейп Код. Висок и слаб, той беше представителен и излъчваше повече самоувереност, отколкото през младежките им дни. До него явно стоеше Корин, предположи Кори. В стаята нямаше друга жена, а тази изглеждаше уморена.

Не бе висока, около метър и шестдесет, слаба с момчешки вид, който се подсилваше от гъстата й тъмна коса, подстригана късо и сресана назад, по начин, за който мъжете плащаха цяло състояние във фризьорските салони. Бялата й копринена блуза бе подпъхната в току-що изгладени ленени панталони, чийто наситен сивкавосин цвят хармонираше на семплия модел на чехлите й. Единствената изява на някаква женственост бяха обеците.

— … и е само от месец при нас — продължаваше тя. — Не си струва да го изпускаме.

— Би могъл да провали сметките — подчерта Алън.

— Но не го направи. Навреме се усетихме. Отсега нататък винаги ще проверявам сметките му, преди да започне да внася данните в компютъра.

— Ако намериш достатъчно време, би могла да вършиш работата и на двама ви. Но денят има само двадесет и четири часа.

— Няма значение.

— Ти си прекалено мекосърдечна — сви устни Алън. — Но щом искаш да прекарваш почивните си дни в работа, това е твой проблем.

Той вдигна очи и забеляза как Кори се измъква назад. Корин завъртя глава и замълча за миг. Алън се покашля.

— Ела насам, Кори. Корин, да ти представя Кори Хардън. Тъкмо привършвахме — обърна се той към приятеля си, а след това отново към Корин: — Защо не продължим утре след съвещанието? — той преметна ръка през раменете й и я изведе от кабинета. — Междувременно можеш да се възползваш от остатъка на почивния ден.

Кори имаше усещането, че Алън бърза да отдалечи младата жена от него и се питаше каква може да е причината.

— Почакайте малко — извика той след отдалечаващата се двойка. — Що за представяне е това? „Корин, запознай се с Кори.“ Искам да й подам ръка.

— Корин има много работа — Алън забави крачка и Кори ги настигна в антрето.

— Къде остана светското ти възпитание, Алън?

Той ловко ги заобиколи и не им остави възможност да се измъкнат. Протегна ръка и се усмихна:

— Приятно ми е да се запозная с теб, Корин.

Корин на свой ред отвърна на поздрава му:

— Удоволствието е мое, господин Хардън.

— Корин, наричай ме Кори.

— Кори? Звучи объркващо.

— Корин си тръгва — Алън избута с лакът приятеля си. — Ще се видим утре в девет и половина — сбогува се той със сътрудничката си.

Тя кимна и погледна за миг Кори, който с подскок застана на прага на вратата.

— Спри. Къде отива тя?

— У дома. Нали Корин?

Тя едва успя да кимне.

— Може би ще остане за барбекюто. Какво ще кажеш, Корин? Тъкмо мислехме да опечем по няколко кренвирша и кюфтета…

— Корин знае, че е винаги добре дошла в дома ми, но точно днес има други планове. Нали?

— Господи, Алън! Защо не я оставиш сама да каже какви са плановете й? Пред нас е един дълъг неделен следобед…

— Който тя ще прекара със съпруга си и децата. Така ли е, Корин?

— О! — Кори побърза да отдръпне ръката си. — Е, приятно ми бе да се запозная с теб. Приятно прекарване.

Младият мъж осъзна, че не се бе усмихнала нито веднъж, но в очите й забеляза палави искрици.

— Ще се видим утре — каза тя на Алън и се отправи навън.

— Благодаря за материалите. Ще ги прегледам довечера.

— Не позволявай да ти попречат на барбекюто — подкачи го тя.

Корин едва бе седнала в колата, когато Алън заяви:

— Огладнях! Ще разпаля въглищата.

Кори смръщи вежди и проследи с поглед бялата кола.

— Тя е интересна жена.

— Кюфтетата за хамбургерите вече са размразени — Алън тръгна към кухнята. — Бива ли те да правиш питки?

— От колко време е при теб? — последва Кори приятеля си.

— Най-добре ще е аз да омеся каймата, а ти се заеми с кренвиршите. Ще приготвим и хотдог.

— С какво точно се занимава тя?

— Имаш ли нужда от помощ, Джули? — извика Алън от вратата на кухнята.

Гласът на Джули излезе от огромния търбух на хладилника и тя се измъкна с купчина зеленчуци.

— Къде е Корин?

— Тръгна си.

— Не я ли покани да остане? Защо, Алън? Храната е повече от достатъчно.

— Имаше други планове.

— Какви планове? — присви очи Джули. — И двамата знаем, че никога няма планове, или ако има, не са от тези, които ние с теб намираме за вълнуващи.

— Отивам да приготвя грила — заяви майсторът по извъртането. — След минутка съм тук. И изчезна.

Но Кори остана. Погледна назад към мивката, където Джули миеше марули.

— Сигурно е работяга, щом не си почива дори и в неделя.

— Корин ли? Да. Много е мила.

— Не е ли тесногръда?

— Доста. Но пък е хубава. Винаги изглежда добре. Завиждам й. Все пак няма две малки деца на ръцете си.

— Няма ли?

— Живее с баба си — поклати глава Джули.

— Бабите могат да бъдат по-лоши и от децата.

— Не и нейната. Далеч е от склерозата. Някъде около шейсетте.

— А Корин?

— На трийсет е. Навърши ги миналия месец. Покани ни на вечеря.

— Бабата около шейсетгодишна, а внучката на трийсет? Родителите й трябва да са били деца, когато се е родила.

— Не знам — вдигна рамене Джули. — Тя никога не говори за тях. Има сестра, около година по-малка, омъжена. Не знам защо самата Корин не е. Би била отлична съпруга и майка.

Тя посочи с глава към един плик.

— Бухти. Направила ги е за Скот. Ако искаш да опиташ нещо вкусно, побързай!

Кори отви целофана, с който бяха загънати сладкишите, взе един и отхапа половината. Задъвка замислено.

— Права си — каза й, — не са лоши — пъхна и втората половина в устата си и се облегна на плота.

— Алън прекалява с грижите.

— Така и трябва. Тя е прекалено способна. Не може да си позволи да я загуби.

— Закриля я дори и когато не става дума за работа.

Джули го изгледа озадачено.

— Защо мислиш така?

— Не ме допусна до нея.

— Нима го обвиняваш? — разсмя се Джули. — Та ти си принцът Кори Хардън! Свободен и волен като птичка. Можеш да бъдеш сигурен, че когато Дженифър порасне, няма да допускам до нея мъже като теб.

— Е, не съм чак толкова лош.

Тя го изгледа от главата до петите.

Кори се взря за миг в износената си фланелка, в оръфания й подгъв, в маратонките, които бяха видяли и по-добри дни.

— Е, добре. Изглеждам ужасно.

— Нямах това предвид — сухо отсече Джули, а очите й многозначително се спираха на всяка извивка на мъжествената му фигура.

— О! — смути се той.

— Когато се изчервиш, си още по-пленителен — засмя се тя. — Ако не бях толкова хлътнала по собствения си съпруг, щях да метна върху теб мрежите си.

Кори съзнаваше физическите си качества. Някога те бяха единствените, които имаха някаква стойност за него, но с времето започна малко по малко да се отегчава от хубостта си. Не смяташе, че е роден само за да удовлетворява сексуалните фантазии на дамите.

А Корин Фремонт не се бе заинтригувала.

— Кажи ми нещо за нея.

— За кого?

— За Корин.

— Не е момиче от твой тип.

— Среща ли се с някого?

— Не е момиче от твой тип.

За Кори, Джули също не бе неговият тип, но това не му пречеше да я харесва, както не пречеше и на Алън, който харесваше неговия тип момичета, да я обожава.

— Била ли е омъжена?

— Не е момиче от твой тип!

— Откога работи с Алън?

— От пет години.

— С какво се занимава?

— Аналитик е.

— Много ли е амбициозна?

Вече бе научил, че към работата си се отнася изключително сериозно.

— Способна е. И интелигентна.

— Не мисли ли да промени работата си?

— Не съм я питала, но не би напуснала Алън. В Балтимор й харесва. Единствената й възможност за промяна е да отиде да работи в друга фирма, където ще има административни задължения. Или пък да основе собствена фирма. Като се размисля за това, се сещам, че така би имала повече време за себе си. Работи като кон.

— Няма ли лични ангажименти?

— Предполагам, че има толкова, колкото самата тя желае.

— Значи не иска много.

Джули разряза един домат до половината, остави ножа и избърса ръка в престилката си.

— Започваме да се въртим в омагьосан кръг. Не мисля, че ти влиза в работата, но ще ти кажа. Корин никога не е била омъжена, нито сгодена. Не ходи по срещи. Излиза, но само с улегнали мъже. Тя наистина не става за теб, Кори. Защо ме разпитваш?

Джули има право, реши Кори. Корин Фремонт наистина не беше негов тип. Допадаха му закръглените жени, а тя беше слаба. Предпочиташе дългокосите дами, а тя бе късо подстригана. Неговият тип момичета бяха лекомислени, а тя беше сериозна. И не бе женствена.

— Знам ли? — вдигна рамене той.

Все още мислеше за това, когато късно сутринта на следващия ден приключи работата, заради която се бе озовал в Балтимор. Неусетно се бе насочил към Инър Харбър, където се извисяваше зданието, приютило кантората на Алън. Фирмата му се занимаваше с маркетинг и свързаните с това изследвания и проучвания. Кори никога не бе ходил в офиса на приятеля си и се самоубеждаваше, че е време да тръгне натам. Истината беше, че иска да зърне поне за миг Корин.

И наистина само я зърна.

Кори се беше настанил в чакалнята, а Корин профуча край него като му махна за поздрав на връщане от някаква среща, на която бяха ходили заедно с Алън.

— Кори! — Алън се закова пред него. — Не те очаквах. Мислех, че си на съвещание.

— Свърших преди час и реших, че ми остава малко време да те навестя.

Алън посочи с глава асансьора:

— Да вървим да обядваме.

— Не може ли първо да направим един тур из офисите? Обзавеждането е от висока класа, доколкото виждам.

— Добре — Алън бе подведен от невинния поглед на приятеля си. — Насам.

Кори го последва. Влязоха в кабинета на Алън, а след това видя помещенията, в които работеха тримата му сътрудници. Но не видя Корин.

— Добре — каза той. — Къде е тя?

— Кой?

— Знаеш кой.

Алън застина за миг в недоумение, но след това се досети за какво пита приятелят му.

— Корин ли? — вдигна рамене той. — Не знам. В тоалетната. Или е отишла да обядва.

— Удобно.

— Време за обяд е. И тя има права.

— Например да решава с кого да се среща и с кого не. Хайде, Алън. Знам вече, че не е омъжена и няма постоянна връзка. Защо не ми разрешаваш да поговоря с нея?

— Корин не е твоят тип.

— Така каза и Джули. Може би ще мога сам да преценя, ако ме допуснеш до нея.

— Да те допусна? Самото ти присъствие е вече заплаха. Трябва да съм луд, за да го сторя.

— Аз не хапя.

— Знам. Направо поглъщаш човека.

— Преди време беше така, но напоследък доста поомекнах.

— Кажи го пак, че да ти повярвам — присви устни Алън.

— Тя е загадъчна жена. Ако изчезне загадката, вероятно ще се отегча.

— Не и от Корин. Тя е истинско захарче.

— Кога са ме интересували захарчета? — Кори се опита да приспи бдителността на приятеля си.

— В такъв случай какво искаш от нея?

— Не знам — спокойно отвърна Кори, макар че започваше да се дразни от безсмислените въпроси. — Видях я за не повече от три минути. Стори ми се обикновена, дори безлична. Нещо се крие под това — нещо в онези дълбоки кестеняви очи. Не посмя да изрече на глас мислите си. Бяха го наричали с какви ли не имена, но никога романтик. Вероятно Алън ще помисли, че се е размекнал.

— Вие с Джули я харесвате. Защо?

— Харесвам я, защото е умна, а Джули я харесва, защото е човечна, държи се чудесно с децата, отстоява личността си в професията и прави кариера, нещо, от което жена ми се отказа.

— А защо аз не бива да я харесвам?

— Не съм казвал такова нещо. Напротив. Просто не съм убеден, че ще бъде от полза за Корин — Алън заобиколи бюрото и се намести в шефското си кресло. — Тя е особен човек. Никога не е имала сериозна връзка с мъж, живее скромно, прекарва дните си в работа или тук, или у дома си. Рядко приема покана за среща, по време на отпуската си ходи в никому неизвестни градчета и никога не създава проблеми. Има силен дух, но като всеки човек е уязвима и чувствителна. Не бих искал да я нараниш.

— Няма да я нараня. Искам само да поговоря с нея.

— И после?

— После… вероятно ще се оттегля, ако не се заинтересуваме един от друг.

— Предполагам, че е девствена.

— Не преувеличаваш ли малко?

— Мисля, че съм длъжен да те уведомя — замислено отвърна Алън. — Щом е минала тридесетте и е недокосната, сигурно има сериозна причина — той поклати глава. — Ще трябва да се кастрираш, приятелю.

Кори обмисли шеговития съвет на Алън, но това само засили интереса му към младата жена. Съзнаваше, че по-нататъшният спор е безполезен.

— Разбрах предупреждението — каза той и въздъхна. — Впечатлен съм. Добре се справи.

— Чути от теб, думите ти звучат като комплимент. Ще вървим ли да обядваме?

— Разбира се.

Няколко часа по-късно, прекарани в безцелни приказки, Алън върна приятеля си в офиса. Подадоха си ръце, прегърнаха се и се разсмяха.

— Благодаря за всичко, Алън. Винаги си прекарвам страхотно при теб, Джули и хлапетата.

— Ще идваш ли скоро пак?

— Разчитай на мен.

Алън потупа Кори по гърба и изчезна зад вратата на кабинета си.

Кори остана на мястото си. Усмихна се на момичето от приемната и махна с ръка:

— Забравих нещо — и се втурна след Алън, но отмина вратата му и закрачи по коридора. Най-сетне намери стаята, която търсеше.

Кабинетът на Корин бе изрядно чист и подреден. Макар че бе чул мнението на Алън за Корин, смяташе, че именно в кабинета й ще разбере нещо повечко за нея.

Корин седеше пред бюрото си. Принтерът работеше. Главата й бе сведена, в ръка държеше молив. Бе унесена в работата си, но Кори съзнаваше, че това е последният му шанс да я заговори.

— Здравей, Корин!

Корин сепнато го изгледа. Разтри очи и чак тогава го позна.

— Здравей, Кори. Още ли си тук?

— Току-що обядвахме — той се опита да наподоби усмивка.

— Къде ядохте?

— В кръчмата на Филип.

— Приятно местенце.

— Доста — Кори доволно потупа стомаха си. — Мисля си, че малко кофеин ще ми помогне. Имаш ли време за едно кафе?

— Не мога. Изоставам от графика.

— Не мога да повярвам! — той добре си спомняше думите на Алън, че тя никога не изостава в работата си. — Компютърът ли те бави?

— Не, клиентът.

— Досаден ли е?

— Те всички са досадни.

— Трябва да е доста напрегнато.

— Така е, но сме свикнали.

Кори стоеше до вратата с ръце в джобовете. Съзнаваше, че трябва да изчезне, но вместо това запита:

— Винаги ли работиш по график?

— Винаги. За съжаление клиентът също работи по график, свой собствен, така че е цяло чудо, ако графиците ни съвпаднат.

— Ти чудо работник ли си? — отново опита да счупи леда Кори, но в отговор Корин сведе глава и се зачете в документите си. Проява на скромност или срамежливост? Бе заинтригуван.

— Оставям ги да си мислят, че е така. Никога не вреди.

— Говориш като изпечен дипломат. Хайде, дипломате, да пием по чаша кафе.

Тя поклати глава.

— Дори и ако падна на колене?

Отново отказ.

— А кисело мляко?

— Разбрах, че си преял.

— Да. Мислех за теб.

— Намираш, че съм слаба?

— Не съм казал това — отвърна той прибързано, смути се и се изчерви.

Корин не забеляза.

— Слаба съм. Дължи се на начина ми на живот, предполагам.

— Хайде, Кори. Почини си за малко.

Тя отново поклати глава.

— А сметанова мелба с плодове?

Корин смръщи нос.

— Сигурна ли си? — направи последен опит Кори.

Този път тя дори не кимна, сведе бавно глава и отново заби нос в разпечатките като въздъхна отегчено. И това бе последният звук, който младият мъж чу.

Кори не бе човек, който се кахъри за умрял кон, както бе характеризирал в последния миг Корин, но пристигайки същия следобед на летището, вече бе променил мнението си. Конят не бе съвсем умрял. Бе въпрос на упорство, дори инат. Не бе свикнал да се отказва от ухажване на някоя дама.

Спря се пред първия телефонен автомат и набра номера. След миг колебание постави слушалката върху вилката. Обаждането не би му свършило работа. Пак щеше да му откаже. Трябваше да измисли нещо, което да не й остави възможност, за каквато и да е реакция.

Прерови джобовете си, но не откри бележника, затова извади портфейла си и измъкна еднодоларова банкнота.

— Един плик, моля. И лист хартия за писма.

Купи и марка, а после се запъти по коридора към една пощенска кутия.

 

 

На следния ден Корин получи писмо от Делта Еърлайнс. Отвори го. Текстът гласеше:

„Това е талон, валиден за една дълга целувка. Получава се при поискване, единствено при мен.

Кори Хардън.“

Тя безпомощно впери поглед в тавана и въздъхна. Скъса бележката на половина, после на четвъртинки и продължи да къса, докато накрая понечи да запрати парченцата в кошчето за боклук. Спря се в последния миг.

Кори Хардън беше чаровен, със златисточервена коса, стройно и силно тяло и зелени привличащи погледите очи. Типът мъж, който избягваше. Нямаше представа защо я преследва.

Но не можеше да си обясни и защо бе скътала парченцата от бележката му в джоба си.

Доста често Корин пропускаше вечерята. И тази вечер не направи изключение. Баба й знаеше, че е безполезно да я вика и се справяше сама. Елизабет Странд си легна точно в десет, както правеше всяка вечер, нито минута по-рано или по-късно. Корин се прибра в десет и половина в голямата викторианска къща и не посмя да събуди старата дама.

Мълчаливо остави куфарчето си и погледна масата, върху която лежеше натрупана дневната поща. Тя претърси пликовете, взе един и тръгна към кухнята. Наля си чаша портокалов сок, върна бутилката в хладилника, извади от чекмеджето нож, разряза плика и зачете:

„Мила Корин,

Знам че не е минала и седмица откакто разговаряхме, но изпитвам нужда да ти пиша. Пробудих се с ужасно главоболие, но нищо чудно. Джефри не можа да заспи до среднощ, мъчеше го ужасна кашлица. Нищо не можеше да се направи. Франк казва, че в задължението на бавачката влиза и бодърстването, така че не би искал да го безпокоя. Така или иначе шумът бе ужасен и той ме обвини, че го държа буден. Човек би предположил, че един баща ще прояви повече снизходителност към сина си. Когато му казах това, той ми обърна гръб и заспа.

Мислите му са все в проклетата работа. Бог ми е свидетел, че изпитвам благодарност, че е успешна. Но тъкмо тук е и проблемът. Чувствам се безполезна. Ако Франк не е в офиса си, се затваря в кабинета с вечните си документи и ако излезем някъде, го правим, защото е наложително. Забавляваме потенциален клиент или сме поканени на вечеря. Вече не помня кога за последен път сме се забавлявали.“

Забавление. Тръпки разтърсиха тялото на Кори. Натъжена тя продължи да чете:

„Знам какво си мислиш. Трябва да благодаря на Бога за внимателния си съпруг, с твърде развито чувство на отговорност. Не бива да копнея за забавления, защото те правят човек безгрижен, каквито са мама и татко. Само че те са нямали и двайсет години, когато сме се родили и веднага са ни оставили в ръцете на баба. А аз не искам нищо повече от това да се грижа за сина си, за дома си, да пазарувам или да подновявам гардероба си. Франк не ми позволява.

Възможно е причината да се крие във възрастта му, макар че четиридесет и пет години не са кой знае колко. Но той е упорит, дори инат, а гордостта му би стигнала за десет души. Съпругата не може да домакинства. Ами ако я види млекарят? Ще каже на съседите. Какво ще си помислят хората? Ще избухне скандал. Представяш ли си?! Съпругата на Франк Шилтън заловена да зарежда сама машината за миене на чинии.

Умирам от скука. Често ти завиждам. Завиждам и на мама и татко. Казвала съм го милион пъти, но го повтарям. Има неща, които като изречеш на глас, сякаш престават да те тревожат.

Като в клетка съм. Вярно, клетката е добре обзаведена. Но какво друго й остава на затворената птица, освен безпомощно да пърха с крила?“

С треперещи пръсти Корин разгърна втората страница. Погледна часовника, телефона, въздъхна и продължи нататък:

„Не ми се обаждай! Знам, че ще се прибереш късно, ще си налееш чаша портокалов сок и ще отвориш писмото ми. Баба ще е в спалнята си. Както и Франк. И уверена съм, кризата ще е минала и аз ще се чувствам по-добре. Надявам се да ме разбереш.

А сега можеш и ти да си лягаш. Ще си представям как се събличаш и подреждаш дрехите си, как два пъти проверяваш будилника. Винаги си била дисциплиниран човек.

Благодаря ти за търпението, Корин. Макар че понякога не те разбирам, аз те обичам.

Роксана“

Имаше и послепис.

„Добре, че баба никога не отваря чужди писма. Ако прочете моето, ще реши, че се е провалила.“

Корин остана на мястото си. Дали се бе провалила баба й, или самата тя? Роксана бе само година по-малка от нея, но Корин се тревожеше за нея. Когато учеха, винаги се грижеше да си научи уроците, да си напише домашните, караше й се, когато бягаше от училище. Тя попълни документите й за колежа. Притесняваше се до смърт, щом закъснееше. Пак тя бе въодушевена от брака й с Франк.

Наближаваше тридесетте. Това бе проблемът.

Роксана си остана нестабилна. Не бе пораснала.

Корин допи сока си, изплакна чашата и я остави на мястото й.

Бе уморена, но умората никога не й бе пречила да подреди дрехите си. След това си легна.

За пръв път в живота си се усъмни, че е твърде праволинейна и консервативна.