Барбара Делински
Нещо по-различно (2)

Втора глава

— Оливър Еймс — повтори бавно Лесли. — Красиво име. Това ли е името, под което работиш като фотомодел?

— Да — ъгълчето на устата му потрепна.

— А истинското ти име? Или… нямам право да питам за него? — тя изобщо нямаше представа за правилата в неговата професия.

— Защо да нямаш право? — наблюдаваше я с жив интерес. — Стига да не го разпространяваш наляво и надясно.

— Да го разпространявам ли? — едва не подскочи Лесли. — Как ли пък не! Тръгвам още сега! Триумфално ще вляза в Манхатън с твоето име на уста — ето, това е сладурът, когото брат ми… ми купи. Обикновено всяка жена и сама може да си намери мъж…

Той свъси вежди и за миг тя се уплаши, че го е засегнала. Но гласът му не звучеше обидено, а само любопитно:

— Ти не можеш ли?

— Изобщо не търся.

— А ако търсеше? Сигурен съм, че в Ню Йорк има мъже, които биха дали мило и драго за някоя Париш.

Лесли му хвърли вледеняващ поглед и процеди:

— Искаш да кажеш, биха се продали? Да, знам, че има такива. Парите са чудесна мъжеловка — затвори очи и уморено потъна назад във възглавницата. Плетеният стол изскърца. Ала едва когато Оливър се отпусна до нея на леглото, тя ги отвори и видя, че пътят й за отстъпление е препречен.

— Не исках да ти причиня болка, Лесли — в гласа му се долавяше съчувствие, а не раздразнение. — Кой те е наранил?

Тя не искаше да разговаря за това и само сви рамене. И все пак, в дъното на топлите му тъмнокафяви очи имаше нещо, което го отличаваше от останалите мъже, караше я да забравя какъв е. А какъв беше всъщност? Защо така й се искаше да протегне ръка и да разроши косите му, да докосне твърдите очертания на устните му, да погали рамото му? Какво събуждаше у нея отдавна забравени чувства? Защо я вълнуваше толкова силно, че я докарваше почти до опиянение?

— Името ти… — прошепна тя с пресъхнали устни. — Истинското ти име… Кажи ми го! — впери в него поглед, изпълнен с очакване.

— Оливър Еймс — засмя се той.

— Подиграваш ми се. Какво лошо има във въпроса ми?

— А какво лошо има в моя отговор? Името ми наистина е Оливър Еймс. Всъщност какво му има на името?

— О, нищо! Много е хубаво. Харесва ми. Само дето е… толкова лесно за произнасяне… Направо е като измислено — усещаше, че дрънка глупости. Но той беше толкова близо до нея, а гласът му — толкова завладяващ, че тя не може да събере мислите си.

— Ако ти харесва, някой ден можеш да съобщиш това на родителите ми, защото заслугата е тяхна.

— Не, не бих могла… — тя замълча. Платен любовник, и… родители. Страхотно! И все пак й стана любопитно: — А те… Родителите ти… знаят ли с какво се занимаваш?

— Естествено.

— И нямат нищо против?

— Ами да.

— Защото… Това, че позираш… И всичко останало… — тя сви рамене неопределено. Оливър погали ръката й с крайчеца на пръстите си. Лесли имаше чувството, че той се забавлява.

— Всъщност те дори се гордеят с мен.

— О, така ли?

— Родителската любов е безгранична.

— Сигурно е така — успя само да промълви тя. Беше толкова близо до нея, че цялата гореше и това едва ли се дължеше само на високата й температура. — Ще се заразиш, ако седиш толкова близо до мен — предупреди го и се отдръпна.

— Какво от това? — гласът му беше мек.

— Закъде си тогава? — отчаяно се опитваше Лесли да отблъсне магията му, като редеше плахите си, несвързани мисли. — Искам да кажа… На кого му е притрябвал фотомодел със зачервен нос и влажен поглед? Или… Любовник със запушен нос, който киха непрекъснато? И без това в твоята професия се излагаш на опасността от какви ли не заболявания…

— О, значи това било. Страх те е да не прихванеш нещо от мен.

— Не ме е страх.

— Тогава защо трепериш?

— Защото… Не ми е добре.

За неин ужас ръката му отново се озова на челото й.

— Температурата ти е спаднала. Дори не си толкова бледа. Не те тресе. Има нещо друго.

— Всъщност изобщо не ме тресе! — рязко заяви тя, гласът й обаче я издаваше. А най-ужасното беше, че това си беше чисто физическо привличане. Вярно, че този мъж бе „специалист“ в професията си, но фактът, че беше успял да й въздейства по подобен начин, направо я съсипваше. — Само съм нервирана и причината за това си ти! Дявол да го вземе, защо не си някой нагъл и отвратителен тип, пълен с разни гадинки…

— За съжаление не мога да ти предложа никакви гадинки… — спокойно отвърна той.

— Знам — тъжно изрече Лесли. Той излъчваше чистота, спретнатост и от него буквално лъхаше добро здраве. А и тя имаше доверие на Тони. Брат й явно не можеше да се похвали с особено добро чувство за хумор, но я обичаше. Можеше да разчита на него. Нали точно за това беше скрила от него историята с Жо Дюран! В противен случай кой знае какво щеше да се случи с Жо… Не, Тони никога нямаше да допусне някакъв съмнителен тип да прекара цяла седмица на вилата с малката му сестричка. Той щеше да провери и лично да се увери, че човекът е безупречен… И чак тогава да го наеме.

— Е? — тихо се обади Оливър и доближи лицето си до нейното.

— Какво? — прошепна тя.

— Каква е присъдата, ваша светлост? Ще позволите ли да ви целуна или ще трябва да го направя насила?

— Насила? — усещаше топлия му дъх и тялото му. Ръцете му, мушнати в ръкавите й, стигнаха до напрегнатите й рамене и ги погалиха. От главата до петите я обляха горещи вълни. Той нямаше да го направи насила. Просто нямаше да има нужда.

— Моля те, недей… — направи тя последен плах опит.

— Недей какво? Да не те докосвам? Да не те целуна? Да не се грижа за теб?

— Моля те, остави ме — бореше се не с него, а със себе си.

— Ти ме остави… — прошепна той.

— Да не би това да влиза в задълженията ти? — в гърлото й заседна буца. Лесли изведнъж се сви и посърна. Той бе нает! Нает да я обича… Не трябваше да го забравя.

Пръстите му се плъзнаха по нежния й врат. Тя стисна очи и извърна глава.

— Какво има? — ласкаво прошепна той. — Хайде, Лес, кажи ми…

— Това е… унизително.

— Защо?

— Защото Тони… е нагласил всичко.

— А ако те уверя, че едното няма нищо общо с другото?

— Трудно бих могла да ти повярвам — плахо отвори очи и срещна изпитателния му поглед.

— И таз добра! Толкова си млада, а вече си недоверчива.

— Понякога се чувствам на не повече от дванадесет. А съм недоверчива, защото за мен животът е нещо много повече от обикновена… сделка.

— Ами ако приемем, че просто си отишла на предварително уговорена среща с непознат?

— Чудесна идея — присмя се Лесли.

— Може пък и да излезе нещо.

— Едва ли!

— И защо да не излезе?

— Защото не вярвам, че човек може да избере партньора си по каталог. Рекламите са подходящи в търговията, но в живота… — впери поглед в тавана и насмешливо изрече: — Мъжът е висок, мургав и представителен. Наближава четиридесетте. Борсов посредник е, има порше и конезавод недалеч от Ню Йорк.

— Добре звучи. Давай нататък.

— Звучи отвратително! Изобщо не ме интересува колко е висок! Нито колко пари има в банковата си сметка! А като си помисля само, че и аз ще бъда предложена като стока…

— Да… Проклятието на рода Париш…

— Най-вече то! — отсече, внезапно добила смелост в яда си. — Така че, Оливър Еймс, ако толкова държиш да ме целунеш, имай предвид, че сама си изкарвам хляба с работа като детска учителка, карам старо волво, мразя светските събирания, обичам да скитам сред природата и предпочитам самотата пред компанията на разни натрапници! — пое дъх и го погледна. — Освен това имам старомодни разбирания и не спя с всеки срещнат!

Той с усилие сподави смеха си.

— Значи да не ме е страх, че мога да прихвана нещо?

— Можеш. Настинката.

— Ще рискувам.

Беше сигурна, че е успяла да го обезкуражи и упорството му я свари неподготвена. Напразно си повтаряше кой е и какъв е — само мисълта, че е толкова близо, бе достатъчна да замъгли разсъдъка й. Оливър се наведе към нея и тя затвори очи. Чуваше тежкото му дишане. Докосна с устни очите, слепоочията й и продължи надолу. Най-вече я учуди това, че ласките му не я дразнят. Те бяха толкова нежни и криеха неподозирано очарование. Устните му се спуснаха по страните й, потърсиха нежната извивка зад ухото, опариха я с дъха си… Несъзнателно, тя склони глава към него.

— Хубаво ли ти е? — успя само да прошепне Оливър.

— Мммм.

— Наистина ли ти е приятно?

— Много.

— Радвам се — промълви той между две целувки.

В някакво опиянение Лесли отвори очи и устните им се сляха — топли, живи, търсещи.

— Не трябваше… — неуверено прошепна тя.

— Защо? Нали и двамата го искаме? — не се насищаше на устните й той.

Тази целувка я разтърси цялата, проникна в най-съкровената й същност, преобрази я.

— Спокойно, Лес — прошепна той, обгърна раменете й и се вгледа в очите й.

— Недей… — усещаше, че губи контрол над себе си. Беше твърде… хубаво. И все пак, като че ли погледът му също беше леко замаян. Или само така й се струваше? Страшно й се искаше да повярва, че наистина е успяла да го развълнува.

— Целуни ме — с усилие си пое дъх той. — Само ме целуни.

Лесли поклати глава и тогава ръцете му потърсиха гърдите й, жадно ги замилваха… Безсилна както да го отблъсне, така и да отвърне на ласките му, тя прехапа устни, за да не извика. Очите й го избягваха, но гърдите й издайнически се повдигаха, съживяваха се под пръстите му… С последни сили тя улови китките му, опита се да го спре.

— Оливър, моля те…

— Ще ме целунеш ли?

— Не искам.

— Може да ти хареса!

— Точно от това се страхувам…

Настъпи неловко мълчание. Оливър напрегнато я изучаваше, сякаш тя беше същество от някакъв друг свят. Очите й го гледаха умолително. Чувстваше се уязвима, а този мъж я привличаше неудържимо. Той пръв наруши мълчанието.

— Имаш очи на сърна. Казвал ли ти го е някой?

Опасността беше преминала. Тя въздъхна с облекчение.

— Не, никой.

— Е, сега вече знаеш — той се изправи. — Не бих могъл да сторя нищо лошо на една сърничка — толкова неспокойна и игрива, толкова крехка и уязвима.

— Да не си поет? Странно, аз пък мислех, че си скулптор.

— Заблуда…

И в същия миг Лесли видя… Този път просто нямаше как да сбърка… Видя безспорното доказателство за неговата възбуда. Преизпълнена от ново чувство, тя се сгуши в чаршафите и мигновено заспа.

Когато се събуди, вече се беше смрачило. Оливър й беше приготвил омлет и пресен сок. Тя изпи аспирина и се остави на грижите на Оливър, този път — без да протестира. Чувстваше се още твърде отпаднала и й се искаше да помързелува. Нямаше желание да спори и да настоява за незабавното заминаване на Оливър. Освен това й беше приятно някой да я глези.

През нощта на няколко пъти се буди — не беше свикнала да спи толкова дълго. И всеки път виждаше Оливър, свит на стола до леглото, зачетен в книгата си или задрямал. Искаше й се да го погледа докато спи, но нямаше тази възможност — той се будеше при най-малкото й помръдване.

— Как се чувстваш? — той докосна челото й с ръка.

— По-добре.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Все пак ще ти донеса — скочи и се отправи към кухнята.

Лесли замислено проследи силуета му, посребрен от лунната светлина, и се учуди на породилата се между тях близост и непринуденост. Той се върна, подаде и чаша сок и не откъсна поглед от нея, докато тя не изпи чашата до дъно.

— Скоро ще се удавя.

— Не се бой. Ако започнеш да се давиш, спасителят е насреща. Сега бъди послушна и заспивай!

— Хм, значи „бъди послушна“… Имаш късмет, че наистина съм кротка. Ами ако беше попаднал на някоя тигрица?

— Щеше да се наложи да я вържа за леглото. Заспа ли?

— Почти. Колко е часът?

— Два и двадесет.

— А ти няма ли да си лягаш?

— Това покана ли беше?

— Не. Само проява на известна загриженост. В края на краищата, ако не пазиш силите си, вероятността да се заразиш става по-голяма.

— Хей! Кой тук е докторът?

— Охо, и такъв ли има?

— Да, представи си. И той ти заповядва веднага да заспиваш.

— Не ми се спи.

— Не може да не ти се спи. Трябва да спиш. Болна си.

— Да, и откакто съм тук, не правя нищо друго, освен да спя — тя се надигна. — А сега ми се иска да се разходя по брега.

— Няма да стане, момиченце — тя се озова обратно на възглавницата. — Засега те пускам не по-далеч от банята.

— Хайде, стига. Ти се разхождай до банята. И си представяй, че си сред вълните и скалите…

— Ами да. Тъкмо ще имаш стимул да оздравееш по-бързо.

— Доктор Еймс, говоря напълно сериозно. Наистина не съм изморена — въпреки тъмнината усети как погледът му я пронизва. Той мълчаливо стана и тръгна към грамофона.

— Тогава да послушаме малко музика. Какво да бъде?

— Каквото ти решиш — намести се по-удобно на възглавницата. В същия миг се уплаши, че ще се наложи да слуша някаква поп-какафония. — Всъщност почакай…

— Късно е. Аз избирам.

След минута стаята се изпълни с нежни акорди на Дебюси. Не след дълго Лесли дълбоко спеше. Събуди се на разсъмване. По небето играеха бледорозови и виолетови сияния и изпълваха стаята с причудливи отблясъци. Беше сама. Трябваше да използва момента и да се измъкне от леглото. Оливър Еймс можеше да се прави на доктор колкото си иска, но тя щеше да се разходи по брега. Босите й крака стъпваха безшумно, очакваше всеки миг нейният телохранител да изскочи отнякъде и да я върне в леглото. Успя безпрепятствено да стигне до стълбите и слезе на пръсти в кухнята. От Оливър нямаше и следа. Тя натисна бравата и плъзгащата се врата изскърца. Лесли изтръпна и замръзна на място. Никой обаче не се появи. Без да се бави нито миг повече, тя тихичко се промъкна на терасата. Пое си дълбоко въздух и изведнъж установи, че се чувства много по-добре. За пръв път, откакто беше пристигнала на острова, успя да усети неговото несравнимо ухание — свежия мирис на сол, пясък и пищна тропическа растителност, който караше мисълта да се рее безгрижно и волно… Усмихната, прекоси терасата, спусна се по стълбите, като дишаше с пълни гърди, и се затича към брега. Лицето й грееше от щастие. Краката й потъваха в кадифено мекия пясък. Беше чудесно! Сетивата й — жадни, разбудени, нетърпеливи, се изпълваха с наслада. Седна с кръстосани крака, зарови пръсти в сребристобелия пясък и загреба пълна шепа, а после остави меките струйки да изтекат между пръстите й. Погледът й откриваше блещукащите мидени черупки, мъничките тайни на огромното, лениво поклащащо се море, долавяше пулса му — ритмичен и нежен. Отпусна се на лакти и се загледа в далечината, като се любуваше на бледорозовото утринно небе.

Радваше се, че е тук. Точно от това имаше нужда — да се зареди с топлина и слънце, красота и спокойствие, да освободи мисълта си, да поскита на воля и просто да поседи на брега. Напоследък я измъчваха все повече въпроси. А сега накъде? Какво всъщност искаше от живота? Вярно, че работата с децата все повече я увличаше, обаче… Нещо й липсваше.

Обърна се по корем и погледна към кацналата сред скалите вила. Къде ли беше Оливър? Едва ли се беше изнесъл, обзет от разкаяние. Най-вероятно се бе ориентирал към някоя от спалните на горния етаж.

Лесли обходи с поглед прозорците на вилата, но не забеляза никакви признаци на живот. Вероятно още спеше, наметнат небрежно само с един чаршаф… Носът й вече не беше запушен — днес най-после щеше да вдъхне аромата на неговия любим „Ом Премие“. Какъв ли беше? Сладникав? Тръпчив? Свеж? Възбуждащ?

До вчера той, изобщо не влизаше в плановете й, а днес, само при мисълта за него, сърцето й започваше да пърха като птиче. Напълно объркана, обви коленете си с ръце. Ала само след миг скочи и бавно тръгна по влажната ивица пясък. Вълните заличаваха следите от босите й стъпки, тя се навеждаше да вдигне някоя раковина, любуваше й се замислено и я хвърляше обратно сред вълните. Взираше се в морето, като напразно се мъчеше да си спомни нещо особено злепоставящо, свързано с Оливър. За съжаление, единственото, което успя да измисли, беше професията му. Платена усмивка, продукция на фабриката за мечти. Луксозно пакетирана мъжественост. Очи, създадени само за любов. Отличник в професията си.

Разстроена, се просна на пясъка, сключи ръце под главата си и затвори очи. Скоро слънцето щеше да изгрее. Щеше да направи хубав тен…

Оливър Еймс трябваше да си отиде! Час по-скоро. Как иначе щеше да се пече необезпокоявана? Усмихна се, като си спомни своето първо лято на острова. Беше само на осемнадесет — без амбиции за бляскаво бъдеще, но с надежди за чудесна младост. Тук, на плажа, откри, че с горнище на бански бие на очи много повече, отколкото ако го свали. Откри също, че смелостта й беше щедро възнаградена — ласките на слънцето й доставиха неизразима наслада. Тя се чувстваше свободна, истинска и неподвластна никому. Бе чудесно.

Вдигна поглед към вилата и примижа. Скоро слънцето щеше да огрее покрива. Докога щеше да спи Оливър? Затвори очи и си го представи изтегнат гол под слънцето. Дълги, великолепно изваяни крайници, гладка кожа, гърди, покрити със златист мъх… Затаи дъх и рязко се изправи, широко разтворила очи, и прехапала устни до болка. И в същия миг го видя. Застанал до прозореца на нейната спалня, с ръце на кръста, той поклащаше укорително глава. Тя сведе поглед. Чу стъпките му по терасата и се наежи:

— Пет пари не давам за лекцията ти, Оливър! Ето на, излязох! И още съм жива! И смятам да си изкарам почивката както намеря за добре! — спря да си поеме дъх и продължи: — Безкрайно съм ти благодарна за грижите, но стига толкова! Чувствам се отлично! Вече мога сама да се грижа за себе си!

Оливър едва не я задуши в прегръдката си. Очите му сияеха, сърцето му биеше до нейното.

— За Бога, изглеждаш толкова съблазнителна! — изръмжа той и изпревари съпротивата й с една безкрайна целувка. След това се осведоми най-невинно: — Добро утро, мила, как спа?

— Добро утро ли?

— Защо, не е ли утро? И то чудесно! — продължаваше да държи Лесли в прегръдките си, плътно притиснал тяло до нейното.

— Да, но… За теб не е ли малко рано? Очаквах да се появиш някъде към обяд. Защото си легна доста късно.

— По-скоро беше рано. Минаваше три. Но аз обичам да ставам рано — зад топлия ласкав глас се криеше нещо недоизречено.

Само че Лесли предпочиташе да не навлиза в подробности. Плахо го отблъсна, а той и не направи отида я задържи. Тогава, за нейно голямо учудване, откри, че не изпитва кой знае какво облекчение. Нещо повече, когато Оливър преспокойно се запъти към водата, я прониза разочарование. А щом той се топна щастливо и с плавни, красиви движения започна да се отдалечава от брега, тя направо се почувства изоставена.

Отпусна се на пясъка, нацупила устни като сърдите дете, и се загледа в ритмичните загребвания на Оливър. Плуваше великолепно и Лесли щеше да се учуди, ако беше обратното — от този род мъже се очакваше да имат достъп до подобни скъпи вили, до разни имения с басейни. Винаги трябваше да са на ниво. Сигурно и сега се питаше дали Лесли го наблюдава от брега. Тя злорадо се извърна и с най-голямо любопитство заразглежда близката палма.

След минута Оливър изскочи от водата. По тялото му блещукаха хиляди капчици. Не можеше да откъсне поглед от него. Сърцето й бясно биеше.

— Чудесно беше! — възкликна той, все още задъхан, и се отпусна на пясъка до нея. Лежеше, затворил очи, а Лесли се взираше в него. Наистина си го биваше. Тялото му беше чудесно, без да е съвършено — на лявото му рамо имаше бенка, а точно под ребрата — мъничък белег. Подарък от ревнив съпруг? От пренебрегната обожателка? Забеляза още един белег — ниско долу, под корема, почти скрит от банския. Удар под кръста от неудовлетворена клиентка?

— Апандисит — скромно обясни Оливър.

Лесли стреснато вдигна поглед и срещна усмивката му.

— Аз пък мислех, че е белег от сражение.

— Този е точно такъв — посочи малкия белег под ребрата си. После се върна на белега от операцията. — Още не е изчезнал. А мина доста време.

— Кога те оперираха?

— Миналата зима. Не съм от примерните пациенти — засмя се той. — Измъчиха ме, но и аз не им останах длъжен.

— Искаш да кажеш, че сестрите не са били до една покорени от чара ти?

— Поне не задълго. Може би и аз не облекчавах задачите им, ала ми омръзна да се отнасят с мен като с вързоп — да ме разкарват насам-натам, да ме бодат… Обличаха ме, събличаха ме, миеха ме — също като някоя кукла. Не, благодаря.

Лесли завидя на сестрите, че са докосвали това тяло…

— Значи предпочиташ самият ти да се грижиш за някоя кукличка? Особено ако си струва — изведнъж млъкна и преглътна.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Често ли преглъщаш толкова шумно? — закачи я той.

— Само когато ми идва да си глътна езика.

— Е, хайде. Говори, не се притеснявай — хвана ръката й.

— Исках само — плахо започна тя — да те попитам защо го правиш?

— Кое?

— Защо си станал фотомодел и се продаваш? Все си мисля, че си могъл да избереш нещо по-солидно.

— Значи не одобряваш моето… занимание?

— Може би не разбирам. Свикнала съм с по-сериозни… занимания. Имам предвид истински професии.

— Например работа в детска градина?

— Аха.

— А къде остава забавлението? — подпря се на лакът и се вгледа в нея. — Не може да нямаш никакви странични интереси, нещо, с което да се занимаваш просто ей така?

— Значи за теб всичко това е просто ей така?

— Не всичко, Лесли, и ти много добре го знаеш — стори й се, че долавя в гласа му раздразнение. Разбира се. И това беше част от играта. Нали Тони го беше наел!

— Виж какво… — започна тя, забила поглед в краката си, — цялата тази работа изобщо не ми харесва. Разбирам желанието на Тони да ме зарадва, но мисля, че достатъчно се позабавлявахме. Сега вече можеш да си вървиш.

— Там е работата, че не мога.

— И защо?

— Защото изобщо не сме се забавлявали. Ти беше като пребита, а аз само те наливах с разни сокове. Не мисля, че Тони ще остане доволен.

— Бъди спокоен, той изобщо няма да разбере. Ти само си иди у дома, а аз ще имам грижата да те похваля за превъзходно свършената работа.

— Не е само това… Така мечтаех да се попека, да поплувам…

— Добре тогава. Ще ти запазя стая в някой хотел на острова.

— Не искам стая в хотел.

— Но повече не можеш да останеш тук! — отчаяно извика тя. — Не ти ли стана ясно?!

— От какво се страхуваш, Лесли? Защо си неспокойна?

— Няма такова нещо.

— Погледни ме. Защо не ми кажеш?

— Няма нищо за казване.

— Погледни ме! — настоя Оливър и изведнъж, без предупреждение, я събори на пясъка: — Сега вече ще ми кажеш какво не е наред!

Тя не можеше да помръдне, но извика отчаяно:

— Това, че ти си тук! Аз… — внезапно притихна, като хипнотизирана от искрящия му поглед.

— Зная — прошепна Оливър. — Имаш нужда от някой, който да те обича — покри лицето й с целувки. — Имаш нужда от мен…