Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нещо завинаги (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Special Something, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2009)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)

Издание:

Барбара Делински. Нещо по-различно

ИК „Коломбина прес“, София, 1993

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-11-0102-X

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— Ало?

— Как се чувства американският Микеланджело?

— Като измамен Давид.

— След такава нощ?

— След такава сутрин. Надявах се, че ще те намеря в прегръдките си, а като отворих очи, се оказа, че съм сам. Кога си тръгна?

— Много рано. А ти така сладко спеше, че ми беше жал да те будя.

— И това ми било любовница! Да ме зареже да се боря с киселото понеделнишко настроение! Да ме остави сам! Сега лежа гол, наметнат само с чаршафа, и разпръсквам ухание на моя „Ом Премие“.

— О! Звучи съблазнително…

— Разчитам на това! Кога се връщаш?

— Утре вечер. Искаш ли да ти донеса нещо от Нови Орлеан?

— Искам само теб. Облечена в бледорозов тоалет. И да не забравиш белия си копринен пеньоар. И, скъпа…

— Да?

— Моля те, донеси ми флакон „Ом Премие“. Снощи съвсем свърши. Винаги трябва да съм на висота, нали?

— Ти си истински дявол!

 

 

Очарована, Лесли Париш поглъщаше с очи рекламата в списанието. Страхотен мъж! А любовницата му да го зареже на разсъмване! Беше скулптор — инструментите му бяха разпръснати край недовършената му творба. А леглото беше огромно и примамливо. Разхвърляните чаршафи едва прикриваха небрежно оголената плът на хълбока. Затаила с копнеж дъх, следеше изваяните мъжествени очертания на тялото и лицето му.

Тъмни, разрошени от съня, къдрици падаха на челото му. По страните се забелязваше едва набола брада. Носът му беше прав, устните — твърди и леко разтворени. Но това, което най-силно я порази, беше изражението на лицето му, уловено от фотоапарата — смесица от уязвимост, самота и любов, детски чистото излъчване на човек, току-що изтръгнат от съня.

— Ама че некадърник! — внезапно я стресна разгневеният глас на Антъни Париш и тя рязко вдигна глава. Брат й стискаше телефонната слушалка и чертите му, иначе приятни, сега бяха разкривени от негодувание. — Не ме интересува колко време ще ви отнеме да бъдат подкрепени фактите! Искам да знам за какво ви плащам! — хвърли поглед на сестра си и продължи, като поклати глава: — Не, така не става. Виж какво, помисли по въпроса. Ще говорим по-късно — остави слушалката и се приближи до Лесли. Въпреки посребрените си слепоочия, изглеждаше добре за своите четиридесет години. Беше слаб и елегантен.

— Съжалявам, Лес — промърмори той, — но все пак някой трябва да се оправи с тях…

— Мислех, че това е работа на помощниците ти.

— Преди всичко е моя работа. Ако искам издателството да се пребори с конкуренцията, длъжен съм да поема цялата отговорност. Нужно ни е качество. Всяка статия трябва да отговаря на истината — хвърли поглед на списанието, което все още лежеше разтворено в скута на Лесли. — Ето, „Мъжка мода“ успя да пробие, защото е една класа над другите. Но защо ли изобщо те занимавам с всичко това? Освен, ако не си променила намеренията си, и не се готвиш да се присъединиш към нас, а?

— О, не! Предпочитам да си остана черната овца на семейството. Ти отговаряш за издателството, Даян — за спортните стоки, Бренда е хлътнала по компютрите, а татко ръководи всичко. Не! Мястото ми е при моите малчугани.

— Ти обичаш работата си, нали? — зад привидно закачливия глас на брат й се долавяше уважение.

— Мм, да.

— Радвам се за теб, Лес. Охоо! — изведнъж се оживи той. — Рожденият ти ден наближава.

— Мм, да.

— Красива, кръгла годишнина…

— Мм, да…

— Какъв подарък ще си пожелаеш?

— Какъв ли? Никакъв.

— Хайде де! Човек не става всеки ден на тридесет.

— И слава Богу!

— Лесли, човек е на толкова години, на колкото се чувства, а това важи най-вече за теб. Винаги си разчитала само на себе си, а сега се справяш по-добре от всякога.

— Възможно е — промълви тя замислено.

— Е, какво би пожелала? Часовник? Или пък… — очите му светнаха. — Едно кожено палто! Какво ще кажеш? Нещо пухкаво и много шик!

— Честна дума, Тони, нищо не искам.

— Няма да се измъкнеш лесно. Може да си независима, но си оставаш моята малка сестричка. Знаеш, че за теб душа давам. Е? — подхвана той съвсем делово, сякаш въпросът беше вече решен. — Казвай какво да бъде! За твоя тридесети рожден ден искам да е нещо изключително!

Лесли се замисли. Погледът й попадна на все още разтвореното списание. Тя прокара пръст по очертанията на загорялото тяло, прехапа устни замислено и изведнъж се усмихна:

— Да прекарам една седмица на вилата в Сейнт Бартс… С него…

 

 

Три седмици по-късно Лесли пристигна на острова. Беше изморена — стана още в четири и половина, за да си събере багажа и да хване първия самолет, и потна — тръгна от Ню Йорк с вълнен пуловер в мразовитото февруарско утро. Карибско море се ширна пред очите й в цялото си великолепие, но тя откри, че няма сили да му се зарадва. Отгоре на всичко таксито спука гума малко преди да навлязат в летовището. Тя взе багажа си и продължи пеша нагоре по хълма. Крепеше я единствено мисълта за прохладната мека възглавница. Влачеше се едва-едва, а трябваше да мъкне и сака с дрехи, раничката с книгите и дамската си чанта. Опитваше се да върви под сянката на палмите, но въпреки това във врата й се стичаха струйки пот. В този миг беше сляпа за очарованието на острова. Искаше само да си легне.

Когато зад пищната тропическа растителност зърна познатата сграда с покрив от червени керемиди и бели варосани стени, Лесли извика от радост и ускори крачка, макар че краката й се подгъваха от умора. Още две минути и ще бъде горе, в любимата си стая — прохладна и сенчеста, с изглед към морето и златистата пясъчна ивица. Ще се изтегне блажено…

Вече почти тичаше. На последното стъпало се спря и изрови ключа от чантата си. Влезе и усети в лицето си хладна струя въздух — климатичната инсталация беше включена.

— О, благодаря ти, Мартина! — прошепна Лесли. Жената, която се грижеше за къщата в тяхно отсъствие, още рано сутринта бе приготвила всичко за пристигането й. Отначало Лесли имаше намерение да пристигне вечерта, но в последния момент промени плановете си.

Тя пусна на пода чантите и дебелия пуловер. Изтри с ръкав потното си чело, изхлузи тежките обувки и тръгна към стълбите, като в движение разкопчаваше вълнената си пола.

Вилата бе изключителна. Кацнала на скалите до самия бряг, тя беше построена на три равнища. Най-горе, на нивото на пътя, беше обширно фоайе — предната му стена беше изцяло остъклена и гледаше към морето. Най-долу, вдясно, покрай скалите, бяха прохладната кухня и всекидневната. Оттам се излизаше направо на терасата, която бе на крачка от морето.

Лесли обаче се беше устремила към средния етаж — любим на цялото семейство. Всеки бързаше да пристигне пръв и да се настани там. Имаше великолепната спалня и тази седмица на Лесли се падаше честта да бъде неин пълноправен господар.

Тя си мечтаеше за един освежаващ душ, затова първата й работа беше да смъкне лилавата вълнена пола и да я метне на един стол в кабинета. Останала само по бледолилаво поло и вълнен чорапогащник, тя се чувстваше по-скоро като попарена от слана виолетка, отколкото като елегантна дама. Зашляпа към спалнята, като се измъкваше в движение от полото си. Но щом застана на прага, изведнъж се закова на място, тихичко извика и прехапа устни.

Леглото! То трябваше да е празно! Трябваше да я очаква с хладните си завивки. Трябваше да бъде само нейно през цялата тази седмица! Вместо това в него преспокойно спеше някакъв едър мъж, едва прикрит от чаршафите.

Свита до вратата, притиснала пред гърдите си смачканото поло, тя прималя от безсилна ярост. Тони й беше обещал! Беше я уверил, че ще говори с останалите през тази седмица да оставят вилата на нейно разположение. Негов приятел ли беше непознатият? Или на Бренда? Или пък на Даян? Но просто не беше честно! Веднъж и тя да пожелае нещо… Да си пожелае… Изведнъж нещо проблесна в съзнанието й. Мека слънчева светлина се промъкваше през зелените листа на палмите и изпълваше цялата стая с някакво вълшебно сияние. Вентилаторът тихичко бръмчеше над главата й и усилваше лекия полъх, който идваше откъм морето. Но очите на Лесли бяха приковани към леглото и към безгрижно простряната на него фигура. В този мъж определено имаше нещо познато. Дългият загорял крак, мускулест и в същото време изящен, който се подаваше под чаршафа, явно принадлежеше на изключително висок човек. Лесли съзерцаваше като омагьосана потъналото в сън тяло. То беше… зашеметяващо!

Непознатият спеше по гръб, спокойно отпуснал ръка на гърдите си, а другата му ръка, отметната настрани, сякаш те приканваше… приканваше те да…

Лесли се приближи на пръсти, все още стиснала полото си. Направо не беше за вярване! Тя бе виждала това лице и преди! Дори в съня си то излъчваше детска чистота и уязвимост… Тъмните къдрици, гордият профил, едва покаралата брада… — вече ги беше виждала при други обстоятелства…

Погледът й още веднъж се плъзна надолу и сърцето й изведнъж лудо заби. Нямаше никакво съмнение — беше виждала това лице! И това тяло! Само че този път го нямаше ателието с разпръснатите инструменти, нямаше я недовършената статуя. И кадифената плът на хълбока, от която Лесли не можеше да откъсне поглед, сега беше скрита под чаршафа. И… леглото не беше в рекламното студио, а в тяхната собствена вила.

Неволно Лесли подуши въздуха, като се опитваше да долови аромата на парфюма „Ом Премие“. Напразно. Дали защото носът й беше запушен? На всичко отгоре този път не успя да се сдържи навреме и… се разтърси от силен пристъп на кашлица. Когато се съвзе, с ужас забеляза, че мъжът на леглото се размърда.

Той пое дълбоко дъх и за миг смръщи чело, после се обърна на другата страна и покри главата си с ръка. Чаршафът се смъкна надолу застрашително и Лесли само преглътна. Тя отново вдигна поглед към лицето му и в същия миг едното му око се отвори и се втренчи в нея. Когато се отвори и другото, Лесли забеляза топлия им кафяв цвят. Мъжът премигна, намръщи се и продължи да се взира в нея. Най-сетне като че ли се сети нещо, защото скочи като ужилен.

— Мили Боже! Ужасно съжалявам! Вече сте тук! Трябваше да съм станал и да съм се облякъл! — той отново се намръщи, погледна навън, после взе от нощното шкафче часовника си й се втренчи в него объркано: — Не разбирам! Още няма един? Но нали трябваше да пристигнете довечера?

— Тръгнах по-рано… — избърбори Лесли едва чуто, после поклати отчаяно глава. — Направо не е за вярване.

— Кое?

— Ами… Вие.

— Сбърках ли нещо? — гласът му звучеше съкрушено и в същото време гальовно, сякаш едничкият смисъл на живота му беше да се грижи за нея.

— Вие… сте тук. Не мога да повярвам!

Окончателно събуден, мъжът я погледна и се усмихна невинно:

— Тук съм.

Оставаше само да каже: „Че къде другаде бих могъл да бъда?“ В този миг той се надигна и тя установи, че тялото му сякаш изпълва цялата стая. Съвсем обезсърчена, Лесли промълви:

— Той го направи…

— Кой, вашият брат? Ами да. Та той ви обожава! Сигурен съм, че нищо не би ви отказал.

— Дори и… мъж? Дори вас? — смущението й прерасна в смазващо унижение. — Трябваше да съм тук сама… — думите излизаха от устата й с огромно усилие. Едва сега си даде сметка, че този великолепен мъж беше манекен — плащаха му, за да доставя удоволствие на жените, така както и нейният собствен брат му беше платил да прекара седмицата с нея.

Страните й пламнаха. Мъжът се намести по-удобно в леглото и се усмихна приятелски:

— Скучно е да си сам — погледът му я обгърна цялата.

Тя стоеше насред стаята в лилавия вълнен чорапогащник, притиснала до гърдите си полото… „Сигурно приличам на горски елф, помисли си Лесли. Или пък… на кралски шут.“ И тя отстъпи назад, като отвърна:

— Никак не е скучно — припомни си плановете да чете, да се пече гола на скалите, да скита из острова до насита… Какво по-хубаво от това?

Лесли тръсна глава. Не беше честно! А виновникът за това…

— Знаете ли, това е моето легло — опита се да придаде на гласа си необходимата твърдост тя, но без особен резултат. Този войнствен изблик беше отчаян опит за самозащита и отразяваше собственото й мъчително състояние. Ужасена, че брат й беше взел на сериозно нейното закачливо подмятане, тя усещаше, че силите я напускат.

— Това не е ли централният апартамент? — спокойно се осведоми мъжът.

— Точно така. И в момента е на мое разположение!

Човекът в леглото повдигна вежди и плъзна поглед по фигурата на Лесли:

— Моля — разполагайте се. Между другото — той се вгледа угрижено в нея и се наведе напред — не изглеждате съвсем добре. Как се чувствате?

Без никакво желание да бъде интересна или духовита, Лесли само поклати глава:

— Как ли? Станала съм по тъмно, за да хвана самолета, и по-добре не ме питайте как стигнах дотук. Във всеки случай, цялата съм плувнала в пот и в момента мечтая само за един хладен душ. Освен това, имам чувството, че ще ми се пръсне главата и май доста съм настинала. С една дума, чувствам се ужасно.

Мъжът скочи от леглото и Лесли стисна очи — беше й дошло твърде много.

— Значи, естественият ви глас не е носов? — попита той развеселено. В същото време ръката му я прегърна през раменете и почти я повлече към банята.

Тя покорно се остави да бъде водена и отвърна с голямо усилие, като проклинаше мислено хремата си.

— Не, не е така носов…

— Жалко. Това ви придава особено очарование. Такъв един дълбок зноен глас… Много е секси.

— Как няма да е зноен в тая жега… — Лесли се чувстваше изморена, мръсна, потна… Всичко друго, но не и секси.

До вратата на банята той се спря и сложи ръка на челото й:

— Имаш температура. Почакай малко!

Лесли се облегна на стената и замаяна, затвори очи.

Беше готова да се откаже дори от хладния душ. Искаше само да се просне в собственото легло. Изобщо не я интересуваше, че досега в него беше лежал някакъв непознат. Краката вече не я държаха. Тя се мушна в леглото и тихичко изпъшка. Обърна се по гръб и затвори очи. Когато след малко една ръка се опита да повдигне главата й, Лесли отчаяно простена:

— Оставете ме на мира…

— Не може, първо аспирина — учтиво, но твърдо заяви нейният рицар. — Имаш ли нужда от още нещо? — тя поклати глава и изгълта хапчетата. — Ето, готово — той остави чашата настрани и нагласи удобно Лесли на възглавницата. В следващия миг тя усети как ръката му издърпва вълнения й чорапогащник.

— Ей, какво правиш?! — извика тя потресена и опита да се отскубне, но силните му ръце я задържаха.

— Не се ли чувстваш по-добре?

— О, да! — действително беше така.

— Сега не искаш ли да си вземеш един душ?

— Още не. Нямам сили.

— Тогава аз ще вляза да се изкъпя. Къде ти е багажът?

— Горе… — с отпаднал глас изрече тя. Нямаше сили дори да отвори очи. Ако този човек беше решил да я ограби, не можеше да го спре. А и единственото, което в този миг я интересуваше, беше собственото й измъчено тяло.

Известно време притихналата Лесли не даваше никакви признаци на живот. Едва когато аспиринът започна да действа, тя се почувства по-добре и болката, стегнала в клещи главата й, се превърна в слабо пулсиране.

Тя отвори очи и първото, което видя, беше мъжът, подарен й за рождения ден. Той седеше до леглото, гол до кръста, само по къси панталонки. Лесли неволно се сви от унижение, докато гледаше прекрасното стегнато тяло насреща си. Отпочинал, той изглеждаше още по-привлекателен, отколкото в онази реклама. А до него тя се чувстваше най-жалкото създание на света.

— Не мога да повярвам! — окаяно продума Лесли и съвсем посърна, като видя широката усмивка на мъжа.

— Пак ли?

— Това изобщо не може да бъде!

— Кое?

— Това… — тя махна с ръка към него. — Не вярвам Тони да ме постави в подобно положение!

— Доколкото знам, това е било твое желание…

— Но аз само се пошегувах! Как може Тони да не го е разбрал! Освен това нямах предвид някой реално съществуващ човек…

— Все пак си пожелала определено лице и тяло… Тоест мечтата ти е била свързана с реално съществуващ мъж.

— С платения фотомодел ли? Разбира се, че съществуваше! Но не съм очаквала Тони да го наеме за една седмица! — тя извърна пламналото си лице и стисна очи. — Чувствам се отвратително. Може би, когато дойда на себе си, ще се смея на всичко това, но сега ми е толкова зле, че главата ми ще се пръсне…

Пружината до нея натежа. Тя цялата се стегна, но не помръдна. Една хладна ръка започна да отмята влажните кичури от челото й. Докосването беше леко и успокояващо…

— Откога се чувстваш така? — в плътния му глас се долавяше толкова загриженост, че Лесли послушно отвърна:

— От снощи.

— Боли ли те гърлото?

Тя поклати глава, отвори очи и срещна неговите, които внимателно я наблюдаваха.

— Знаете ли, не можете да останете повече тук.

— Нима? — очите му светнаха закачливо. — И защо?

— Защото аз съм тук.

— Добре си живеем двамата, какво толкова? — прегърна я през рамо, преди тя да успее да се отдръпне. — Освен това аз съм твоят подарък. Не можеш да ме изхвърлиш с все опаковката.

— Опаковката ли? Тя почти не се забелязва…

— И все пак си я забелязала…

Тя въздъхна и затвори очи. Усети как ръката му започна бавно да масажира слепоочията й.

— Чудесно е…

— Нали?

Тя отвори очи добави бързо:

— За главоболие. Но това не променя нещата. Вие… Ти не можеш… — тя сложи точно навреме ръка на устата си и кихна. — По дяволите! — и кихна пак. После пое подадената й кърпичка. — Какъв кошмар…

— Защо не си вземеш един душ? А аз през това време ще ти направя нещо за пиене…

— Не можеш да останеш!

— Обядвала ли си?

— Дали съм обядвала? Още не съм закусвала! Старите хора казват: ако си настинал, храни се добре, ако те тресе, не яж. А аз какво да правя, като съм пипнала и двете?

— Не се тревожи, момиченце. Ей сега ще оправим нещата — той скочи от леглото, отиде до сака й и започна да рови вътре. — Какво искаш да облечеш? Някоя нощница?

Тя изведнъж си спомни проклетата реклама, от която започна всичко, и го изгледа иронично.

— Нещо розово? Или белия копринен пеньоар? Не, благодаря.

Мъжът вдигна глава и за миг я погледна учудено. После изведнъж се сети, поклати глава укорително и пак се наведе над сака. Дали защото си спомни за рекламата, дали защото, благодарение на аспирина вече идваше на себе си, Лесли внезапно осъзна нелепото си положение — сгушена само по бельо в разбърканото легло, тя наблюдаваше как някакъв съвсем непознат мъж рови в сака й.

— Почакай, сама ще се оправя! — рязко каза тя, докато се надигаше от възглавницата. Почти веднага успя да открие любимата си тениска, станала бледосиня от пране. Тя беше мека, удобна и според Лесли достатъчно широка и безформена, за да не предизвиква излишно любопитство.

— Ако търсеше нещо по-секси — обърна се тя към мъжа, който мълчаливо я наблюдаваше, — сбъркал си адреса.

После извади от сака тоалетната си чантичка и с достойнство тръгна към банята, без да осъзнава небрежното очарование на своето облекло. Мъжът я изпрати с поглед.

Лесли хлопна вратата на банята и скри лице в ръцете си. Ама че в каша се беше забъркала! Как можа да допусне… Тя, разумната, предпазлива Лесли? Стиснала устни, с резки движения тя започна да сваля грима от лицето си. И за какво й беше целият този маскарад? Дори гримът не можеше да скрие колко ужасно изглеждам, безпощадно отбеляза тя, докато размазваше студения крем по страните си. После изми остатъците от крема и за миг прохладната ласка на водата стопи ожесточението й.

Грешката си беше само нейна… Това можеше да се очаква. Защо изобщо й трябваше да разговаря с Тони за личния си живот — дори и на шега? И без това той от години я увещаваше да се ожени, да си намери любовник, да не живее като монахиня, да се отпусне… Но беше ли успял „да се отпусне“ самият той вече шест години след развода си, въпреки живота, който водеше? Не че го упрекваше. Той се беше оженил млад и бе останал верен съпруг. До края. Лаура беше тази, която го заряза с три деца, и избяга с някакъв красавец. Тони работеше много, беше добър баща и все пак беше човек, а не машина. Така че защо да не отделя малко време и за себе си?

От друга страна, каза си тя, докато влизаше под душа, Тони я познаваше достатъчно, за да осъзнае в каква нелепа ситуация я поставя. Не беше ли разбрал досега, че тя е по-различна? Още в колежа се стремеше да избяга от цялата показност и фалш на средата си. После дойде онази история с Жо Дюран и задълго отрови вярата й в мъжете. Но нали Тони не знаеше за Жо? Никой не знаеше. Самата тя се тормозеше много, ала не бе в неин стил да излага на показ мъката си…

След няколко минути излезе изпод освежаващата струя на душа, изтри се енергично, навлече тениската и избърса косата си. После застана пред огледалото и се огледа критично.

— Бледа си като смъртта, Лесли — беше първоначалната сурова преценка. Ала парата от огледалото постепенно се разсея и крехките нежни черти, изплуваха една след друга — големите, леко раздалечени, очи, малкото носле и деликатната уста, русите кичури, паднали по челото, и стигащи до раменете…

Настинката беше достатъчна, за да помрачи удоволствието й от слънчевия остров. А и този красив манекен! Само като си помислеше за професията му и за всички жени, които е забавлявал…

Обезсърчена, Лесли поклати глава, излезе от банята и се запъти към спалнята. Мъжът го нямаше там, а от нощното шкафче бяха изчезнали всичките му вещи. Нямаше го и куфарчето му. Леглото бе идеално оправено. Лесли зашляпа боса насам-натам, като се озърташе. Но нямаше и следа от манекена!

Кой знае защо, вместо да се пъхне в леглото и да благодари на Бога, че я е избавил от натрапника, тя заслиза по стълбите към кухнята — нали бе обещал да й приготви нещо за пиене. Той наистина беше в кухнята, но стоеше пред прозореца с гръб към нея, потънал в собствените си мисли. Не усети присъствието й.

Тя се спря със затаен дъх. Изглеждаше по-възрастен, отколкото й се беше сторило отначало. Въпреки че тялото му бе стегнато, на слепоочията му издайнически проблясваха сребърни нишки, които обаче му придаваха благородство. В него нямаше нищо противно и отблъскващо. Лесли не беше съвсем наясно какъв точно трябва да бъде един жиголо, но във всеки случай не като този мъж!

Изведнъж тя кихна и рязко прекъсна съзерцанието му. Той се обърна към нея, но на лицето му отново бе изписано безгрижие.

— О, ето те и теб! По-добре ли си вече?

— Горе-долу — смотолеви тя. Как можа да й хрумне мисълта, че старата тениска ще я предпази от очите на толкова опитен любовник? Те се плъзнаха надолу по гърдите й и тя опита да се скрие от тях в едно кресло до прозореца.

— Защо не си в леглото? — попита я той.

— Почудих се къде си изчезнал… — обясни тя с нотка на оправдание в гласа си, после изви глава към ширналата се зад прозореца синева на морето. — Нали щеше да има нещо за пиене? — това пък прозвуча прекалено грубо, сепна се Лесли.

— Ей сега ще е готово — прозвуча глухият му отговор.

Лесли чу да се отваря вратата на хладилника и се обърна. Нейният кавалер беше приклекнал и усилено ровеше из препълнените рафтове.

— Като че ли някой се е погрижил за твоето пристигане още преди мен… — промърмори той учудено, докато отместваше някаква огромна маруля, за да достигне яйцата.

— Мартина е напазарувала. Тя е истинско съкровище. Минава да наглежда къщата, докато ни няма, а когато сме тук, идва да чисти. Трябва само да й звъннеш от Щатите и тя зарежда къщата с продукти, включва климатичната инсталация, с една дума, прави всичко необходимо.

— Никога ли не давате под наем къщата?

— Никога. Понякога я отстъпваме на приятели, но най-често я ползваме самите ние. Знаеш ли — опита се да изрече най-небрежно Лесли, — тук, на острова има страхотни хотели…

Той сякаш не чу примамливото й предложение и прибави едно шише мляко и бучка сирене към растящата купчина от продукти пред себе си.

— Мм, превъзходно сирене… Има ли лимони? А, ето ги!

— На колко си години? — погледна го Лесли.

— На тридесет и девет.

— На цели тридесет и девет?! — не успя да скрие изненадата си тя. — И не си ли вече над тези неща?

— За готвенето ли става дума?

— Говоря за професията ти. Мислех, че си по-млад…

— Трябва ли да съм по-млад, за да изпитвам по-голямо удовлетворение от работата си?

— Нямах предвид това… Не можеш да останеш тук цяла седмица! Трябва да си тръгнеш!

Той сложи тиганчето на котлона и пусна в него бучка масло.

— И да те оставя болна? Няма начин. Още не съм изкупил вината си, че не бях готов да те посрещна…

— Няма нужда да се оправдаваш! Ясно ми е, че хората в твоите… кръгове са свикнали да стават по-късно — късно ли? Когато бе пристигнала във вилата, вече беше един на обяд! — Нали вечер работите до късно и изобщо… Е, разгледа ли вече острова? И кога всъщност пристигна?

— Вчера. И дойдох тук направо от летището. Всъщност цяла нощ четох. Книгата беше доста скучна, но вече бях стигнал до средата, а не обичам да зарязвам нещо недовършено… Така че си легнах едва призори.

Лесли преглътна, кихна и затвори очи. Изведнъж усети, че краката й се отделят от земята.

— Какво правиш?!

— Нося те в леглото. Не се бой. Старичък съм, но няма да те изпусна.

Изведнъж главата й се замая и вече нищо нямаше значение. Тя усети допира на хладните чаршафи, въздъхна облекчено, сви се на кълбо и затвори очи.

 

 

Когато отново ги отвори, слънцето се беше плъзнало надолу и лъчите му падаха косо в стаята. Лесли примигна, все още замаяна от съня, и… Видя високата фигура, отпусната в креслото до леглото.

— Добро утро! — очите на верния й страж се усмихваха.

— Добър вечер!

Той взе от нощното шкафче две хапчета и чаша, пълна с лед и прясно изцеден лимонов сок. Лесли покорно глътна двата аспирина, изпи сока и се отпусна назад.

— Не е лошо да… си пийнеш студена лимонада — всъщност тя помисли, че не е лошо някой да се грижи за нея. Някой, който й бе подарен. За рождения ден. — Като малка много обичах пухкавите играчки с панделка, на която е избродирано името им. А ти… Имаш ли си име?

За миг погледите им се срещнаха и сърцето й спря да бие. Този човек я привличаше неудържимо. Отново първо се засмяха очите му, а после усмивката озари цялото му лице:

— Оливър Еймс е на вашите услуги, госпожице.