Барбара Делински
Нещо по-различно (3)

Трета глава

Прав е донякъде, помисли Лесли. Тя имаше нужда от мъж, който да я обича. Именно да я обича, а не само да се люби с нея. Липсваше й сериозната връзка, която да осмисли живота й. Това искаше да каже, когато посочи на Тони онази реклама. Изпитваше нужда от любов. От мъж, семейство, дом. Но Оливър Еймс, чието най-голямо достойнство беше тялото му, не бе човекът, който можеше да й ги даде. О, безспорно, той беше привлекателен. Тялото й не оставаше безучастно… И толкова. Ала само това не стигаше. Веднъж се поддаде на страстта си и се оказа последна глупачка. Повече обаче нямаше да повтори същата грешка.

— Ти имаш нужда от мен — тихо повтори Оливър.

— Не е вярно — едва успя да прошепне тя.

Оливър сплете пръсти с нейните.

— Вярно е. Не го ли разбираш? Не го ли чувстваш?

— Чувствам го, но това ме плаши. Не мога, Оливър, не виждаш ли? — тя отчаяно стискаше ръката му. — Една връзка за мен означава много. За теб — само поредното забавление. Възможно е да съм някакъв анахронизъм, като динозаврите, ала вече е късно да се променям. А и не искам. Съжалявам, Оливър…

— Няма за какво да съжаляваш — засмя се Оливър, загледан в морето. — Ти си цяло… чудо.

Лесли гледаше изправения му гръб, напрегнатите му мускули. Каза му това, което мислеше. Стана и бавно тръгна към стълбите.

— Лесли?

Тя се спря с наведена глава. „Хайде, Лесли, давай! Докажи му, че думата ти на две не става. Дай му да разбере, че хич не те е грижа за него!“ Обаче мълчеше. Оливър Еймс може и да бе съмнителен тип, ала не й беше безразличен. Никак даже.

— Лесли? — гласът му прозвуча зад нея. Този път тя се обърна към него. Изглеждаше уязвим — също като на онази реклама. И не позираше. Излъчваше нещо силно, дълбоко и истинско.

— Чуй, Лесли, имам едно предложение… — забелязал уплашеното й изражение, Оливър се опита да я успокои, като едва сдържаше усмивката си: — Това е твоята отпуска. Иска ти се да прекараш незабравими дни. Какво ще кажеш тогава да престанем да се държим като куче и котка? Ти ще останеш на втория етаж, аз — в спалнята на третия. Денем ще обикалям по острова, така че почти няма да се изпречвам на пътя ти. Ще си живееш напълно необезпокоявана… А ако случайно това ти омръзне, можеш лесно да ме намериш.

— Много скоро ще ти омръзне — предупреди го тя.

— Едва ли! Тук е неописуемо красиво и не може да ми омръзне. Още повече, че ще мога да ползвам кухнята, а пък съм си донесъл и един куп книжки.

— Добре. Но нищо не обещавам.

— Не искам никакви обещания.

— Все пак, защо предпочиташ да прекараш една доста скучна седмица точно тук, вместо да отседнеш в някой от курортите? Мисълта ми е, че там е пълно с жени и…

Нещо в погледа на Оливър я накара изведнъж да млъкне.

— Не съм дошъл заради многото жени. Нито за да разнообразя скучния си живот. Така че една безгрижна и спокойна седмица ще ми се отрази добре. Дори да не ти се вярва.

— Наистина не ми се вярва. Ще ти се види доста трудно да издържиш — след живота, на който си свикнал в Ню Йорк…

— Понякога точно животът в Ню Йорк се издържа трудно. Изморен съм, Лесли. Имах нужда от място като това. Може би и ти си права — вероятно остарявам за живот без корени. Може би една по-спокойна седмица ще ми се отрази добре, кой знае. Ще оформи характера ми. Ще ме преобрази. Ще ме вкара в… правия път — говореше искрено и този път Лесли му повярва.

— На твое място не бих разчитала особено много на това — въпреки всичко промърмори тя, но вече без враждебност в гласа. Вярно е, че се беше надявала вилата да бъде на нейно разположение. Вярно е, че неговото присъствие доста усложняваше нещата. Ала той й допадаше.

— Какво ще кажеш за предложението ми? — нетърпеливо попита Оливър.

— Какво мога да кажа? След всичките ти приказки за формиране на характера, бих се срамувала от себе си, ако ти откажа — изгледа го с присвити очи. — Разчиташе точно на това, нали?

Той само сви рамене и тръгна нагоре по стълбите.

— Хей! Къде отиваш? — извика след него Лесли.

— Изчезвам! Както обещах — без да се обръща, потъна във вътрешността на къщата.

Лесли се изтегна усмихната в един от шезлонгите на долната тераса и се загледа в една рибарска лодка навътре в морето. Около час по-късно усети някакво гъделичкане в носа си и това я изтръгна от съзерцанието. В първия миг помисли, че се готви да кихне, ала скоро разбра, че причината е съвсем друга. Вдигна глава, подуши въздуха и… се отправи към къщата, изпълнена с любопитство. Докато се изкачваха по стълбите, усети, че стомахът й стърже от глад. Едва когато влезе в кухнята, разбра какво е имал предвид Оливър, когато твърдеше, че няма да скучае.

— Какво си сготвил? — очите й нетърпеливо зашариха наоколо.

Оливър седеше до масата, погълнат от четене. Пред него, в една чиния, все още имаше капчици от ягодов сироп.

— Белгийски палачинки — отвърна той, без да вдигне глава от книгата. — Има две останали. Вземи си.

И наистина, в чиния, покрита с фолио, имаше още две топли палачинки. Лесли видя и купичка с ябълки, сироп, захар и разбита сметана. Ако не беше миксерът, който все още съхнеше до мивката, би помислила, че лакомствата са пристигнали от скъпа сладкарница.

Оливър се надигна, пусна в мивката празната си чиния и избърбори на минаване покрай нея:

— Като свършиш, остави всичко така. После ще се върна да почистя.

Само след миг тя остана сама и незабавно започна да пирува. Беше толкова вкусно! Като свърши със закуската, почисти масата и се качи да си вземе бански. Въпреки че от Оливър нямаше и следа, не биваше да рискува. Облече цял бански с дълбоко изрязан гръб, но напълно „приличен“. Спокойна, че ще може да се пече необезпокоявана от никой, грабна плажното масло, метна през рамо хавлията и бодро закрачи към брега.

Попече се на слънце, върна се в кухнята да си вземе книгата и нещо разхладително, после се изтегна в един шезлонг под сянката на палмите и се зачете. От време на време лекото плискане на вълните я унасяше… Така прекара няколко часа. Усещаше как под целебното действие на слънцето, топлината и пълноценната почивка, настинката й минава. Възвръщаха се силите й, а с тях — и радостта от живота. Оливър удържа на думата си и не се появи през целия ден, поне Лесли не го видя никъде. Чувстваше се все по-спокойна и свободна, почти забравила за съществуването му.

Привечер, когато влезе в къщата, откри на кухненската маса една бележка:

„Вечерята е готова. Аз излизам с мотора. Залезът откъм Кастелето е цяло чудо. Ако не се върна до сутринта, поверявам ти сака с книгите. Горещо ти препоръчвам…“

Остана като втрещена, загледана в бележката. Моторът. Разбира се, че не го беше чула от брега. Бе отишъл чак до Кастелето! Стръмният и неравен път дотам се ползваше с лоша слава. Намръщи се и смачка бележката. В случай на злополука щеше да наследи книгите му много утешително! Едва ли щеше да остане очарована от подбора му на книги…

Изведнъж се стресна. Не се ли беше отнесла със същото предубеждение и към музикалните му вкусове? А той й поднесе такава приятна изненада. Ами ако… И, обзета от любопитство, тя разтвори смачканата бележка и продължи да чете:

„Горещо ти препоръчвам последния роман на Робърт Лъдлъм. Сигурно ще ти хареса…“

Когато Лесли си купуваше същата книга, преди да замине за Сейнт Бартс, си бе помислила същото. Значи той също обичаше авантюрите. Бяха част от неговия живот, докато на Лесли й стигаше само да прочете попадналите й под ръка приключенски романи.

Поклати глава, отвори торбата, оставена на кухненската маса, и заизважда разни пакети. Креолска лангуста, картофени кюфтенца, пресни сладкиши от „Ла Ротисери“… Впечатлена от изключителната му осведоменост за малките тайни на острова, тя се запита дали не е бил тук и преди. Пак… по работа? С някоя друга жена?

За щастие, бе прекалено гладна, за да ревнува. Нахвърли се на вечерята и Оливър се изпари от мислите й. После седна да чете, докато се измори и си легна. Тази нощ се събуди само веднъж, малко преди полунощ — чу стъпките на горния етаж, усмихна се облекчено и отново заспа.

Неделята обещаваше да бъде също толкова хубав ден, колкото и съботата. Лесли отново прекара цялата сутрин на плажа, лениво изтегната под ослепителното слънце. Днес обаче, точно когато се канеше да отиде до вилата, за да се разхлади и хапне нещо, чу стъпки на терасата. Видя приближаващия се Оливър, помъкнал одеяло и огромна кошница.

— Здравей! — той остави на пясъка кошницата и разгърна одеялото. — Как е?

— Не е лошо — отвърна тя предпазливо. Отново се бореше със себе си — хем искаше да избяга от него, хем умираше да разбере какво има в кошницата… — Какво си донесъл?

— Разни вкусотии. Да не си гладна?

— Малко.

— Добре тогава — за секунди върху разстланото одеяло се появи купчина пресни плодове, бутилка вино, хляб и сирене. Оливър измъкна две чаши и с галантен жест й подаде едната.

Тя протегна ръка към хляба.

— Още е топъл. Само не ми казвай, че си го пекъл ти.

— Не съм. Затова пък знам една чудесна малка фурна.

— И аз я знам. И се чудя дали си идвал тук и преди.

— На Сейнт Бартс? — лапна едно гроздово зърно и пъхна друго в устата й. — Не! Но чета… И разпитвам. Дори от пътеводителите можеш да научиш някои интересни подробности.

Опрян на лакът, спокойно отпиваше от виното си. С всеки изминал ден кожата му добиваше все по-наситен загар, забеляза Лесли, като едва се сдържаше да не го докосне. Напълни устата си с хляб и сдъвка усилено. Когато най-после се овладя, успя да отбележи спокойно:

— О, пътеводителите! За тях няма тайни. А когато семейството ми за пръв път дойде тук, Сейнт Бартс все още представляваше голяма загадка за нас. И в това имаше някакво очарование…

— Все още го има. Има и много уединени кътчета…

— Така е. Имаме късмет.

— Май не обичаш тълпите…

— Не им обръщам внимание. Дори ги приемам за нещо неизбежно. Големият град си има своите предимства и недостатъци и ако човек предпочита да живее там, трябва да е наясно с това.

— В централната част на града ли живееш?

— Не съвсем. На острова.

— Там ли преподаваш?

— Да.

— И къде започна работа?

— Отначало започнах в центъра на града. Исках да работя в детска градина, а там те никнеха като гъби. Но след година почувствах нужда… да се поотдалеча.

— От семейството, така ли? — беше проницателен.

— Да.

— Не го ли харесваш?

— Напротив, много обичам всички — заяви Лесли. — Просто имах нужда от известна независимост. И от възможност да видя нещата и от другата страна…

— Какво имаш предвид?

— Например все още нерешените проблеми на крайните квартали. Вярно е, че там имаше някакви домове за целодневни грижи, където работещите жени можеха да оставят децата си. Но тези домове, макар че улесняваха жените, не бяха от голяма полза за самите деца. Те имат нужда от хора, които не само да ги пазят, хранят и обличат, а и да ги разбират, да ги обичат, да ги учат на нещо.

— Значи откри, че там можеш да бъдеш по-полезна?

— Открих, че там мога да направя нещо сама. Заедно с още една жена наехме къща и направихме детски дом. Съставихме подходяща учебна програма, намерихме още едно момиче, готово да работи с нас и нещата потръгнаха. Още на следващата година създадохме подобни домове в съседни градове, а в момента планираме откриването на още два.

— Никак не е лошо — Оливър я погледна с уважение.

— Понякога ме обхващат съмнения. На моменти административната работа е толкова много, че едва не измества преподаването. Но засега се справям.

— Сигурно много обичаш децата.

— Да — тя отхапа от хрускащото хлебче. — Те са искрени. И беззащитни. Казват всичко, което им е на сърцето. Плачат, когато нещо ги нарани. Смеят се, когато им е весело. Чудесно е да си с някой, който не се преструва.

— Всичко това май не говори много добре за нас, възрастните.

— Позна — тя си взе чепка грозде, вдигна лице към слънцето и затвори очи. — Страхотно е. Благодаря ти за този пикник.

— Няма за какво. Има и друго страхотно нещо.

— Какво е то? — отвори очи и срещна ласкавия му поглед.

— Тенът на лицето ти.

— Сигурно е от виното. И от слънцето… — не спомена само най-важната причина — присъствието на самия Оливър.

— Наистина изглеждаш добре. И гласът ти се е оправил. Значи настинката е попреминала, нали?

— Като че ли, докторе — пошегува се тя и едва устоя на палаво искрящия му поглед. Топлината на очите му раздвижи кръвта и ускори пулса й. Запита се дали изобщо някоя жена би останала равнодушна пред очарованието, което Оливър излъчваше.

Прехапа устни и извърна глава. Тъкмо тогава Оливър скочи и се запъти към морето, като подхвърли само:

— Ще отида да се топна! — и остави Лесли да се любува на гъвкавото му атлетично тяло.

Той бързо се отдалечаваше от брега и Лесли отново насочи вниманието си към яденето. Но мислите й бяха заети с него. Този разкошен пикник, снощната вечеря… Беше много мил. Освен това държеше на думата си и й даваше възможност да бъде сама през по-голямата част от времето.

Тя въздъхна, затвори очи и се отпусна на кърпата. Отново усети топлите ласки на слънцето. Тях поне можете да приеме спокойно. Този мъж беше нещо по-различно. Бе в състояние да й дари блаженство, ала можеше и да разбие сърцето й. Да му даде ли шанс? Да рискува ли? Трябваше да издигне бариера между двама им, която да я предпази от невероятното му въздействие. Да притъпи усещанията си — както за удоволствията, така и за болката… Сигурно виното я замайваше. Разсмя се.

В същия миг Оливър излезе от морето. Все още със затворени очи. Лесли чуваше тежкото му дишане, усещаше как приближава, как се бърше с хавлията и се отпуска задъхан до нея. Почувства погледа му.

— Как е? — прозвуча спокойният му топъл глас.

— Всичко е наред — отдъхна си, когато той затвори очи.

Лежаха един до друг, обгърнати от дружелюбно мълчание. От време на време се надигаха да си вземат някой плод от кошницата, да се разхладят в морето или да почетат. Лесли първа си събра нещата и се прибра във вилата, взе си душ и си поръча кола по телефона.

Облече си жълта рокля и отиде да вечеря в едно малко ресторантче край морето. Очарована, съзерцаваше прекрасния залез. Последните лъчи на слънцето игриво се гонеха във водата. Понякога погледът на Лесли се спираше върху лицата на насядалите на откритата тераса двойки. Загорели от слънцето, бликащи от жизненост, те седяха прегърнати, сплели ръце, склонили глави един към друг с изражение на безкрайна близост. Тя почувства самотата по-болезнено от всякога. Наблюдаваше ги и се питаше откъде ли идват, дали са женени, или щастието им е само временно романтично опиянение от очарованието на острова…

Когато се прибра, Оливър го нямаше. Тя обиколи безцелно стаите, после взе започнатата книга и седна да чете. Нали исках тъкмо спокойствие и усамотение, повтаряше си непрекъснато. Но й се наложи да прочете една страница три пъти, докато разбра за какво става дума…

 

 

В понеделник сутринта настинката й бе само неприятен спомен. Събуди се рано, ала Оливър я беше изпреварил — зърна сред вълните тъмнокосата му глава. Морето блещукаше примамливо, обаче тя предпочете да отиде в кухнята и да приготви закуската — бекон, яйца и топли кифлички. Храната бе повече от достатъчна за двама. Лесли хапна набързо и се върна в стаята си. Изведнъж й хрумна да се поразходи до града и да си купи вестник. Така и направи. Взе хавлиената кърпа, плажното масло, широкополата сламена шапка и тръгна. Прочете си вестника в едно кафе, после се запъти към градския плаж.

Разпъна кърпата, измъкна през глава пухкавата си хавлиена туника, после се огледа, за всеки случай, и смъкна горнището на банския си. Беше чудесно! Точно както бе мечтала. Лежеше и усещаше слънчевите ласки по кожата си. И все пак се учудваше колко лесно свали горнището си тук, сред толкова много хора. А на вилата просто не би могла да го направи. За това имаше основателна причина и тя много добре я знаеше.

Намаза се с плажно масло, като примижаваше срещу слънцето, и легна. Бе топло и спокойно. Истинско блаженство.

Защо на вилата не можеше да се отпусне така? Наистина ли множеството хора я караше да се чувства в безопасност? Лениво се загледа в хората, които продължаваха да прииждат. Бяха добре сложени и почти нищо не прикриваше телата им. Е, и тя беше добре сложена. Защо тогава се стесняваше Оливър да я види гола?

Ясно си спомни как изглеждаше стегнатото великолепно тяло на Оливър тази сутрин. Широки загорели рамене, тънък кръст, изваяни крака… С една дума, той с нищо не отстъпваше на останалите мъже тук, на плажа. Ами ръцете му — те така умело наливаха виното, разрязваха сиренето, слагаха зърната грозде в устата й… Колко хубаво би било същите тези ръце да я намажат с плажно масло…

С безкрайно смущение откри, че при тази мисъл зърната на гърдите й се втвърдяват. Огледа се притеснено и бързо се обърна по корем. Ядоса се на себе си. Що за глупости си представяше? Нима мъжките ласки бяха започнали да й липсват? Нима вече беше забравила разочарованието от онзи път, когато безразсъдно беше повярвала на мъж? Вярно, че оттогава беше изминало доста време, ала никога досега въображението й не е било така дръзко, не е събуждало в тялото й подобен копнеж.

Отвори едното си око и огледа налягалите наоколо мъже. Не изпита нищо. Съвсем нищо. По дяволите този Оливър!

Отново се обърна по гръб и опита да съсредоточи мислите си върху своя настоящ живот. Детските домове процъфтяваха. Дотук добре. До есента щяха да бъдат шест. Чудесно.

И какво? Да продължи да преподава? Или да специализира нещо, за да получи научна степен? Имаше много възможности, една, от които беше да се присъедини към корпорацията, ръководена от Тони. Отхвърлила предложението му, досега беше стояла настрани от всичко това, ала все пак бе в течение на нещата. За това, че корпорацията трябва да разшири дейността си, се говореше непрекъснато. Образуваха се все нови и нови клонове и тя би могла да поеме управлението на всеки един от тях, стига само да пожелаеше.

Работата обаче беше там, че не желаеше. Не искаше да разполага с власт и не вярваше в силата на всемогъщия долар — от всичко това просто й ставаше лошо. Според нея съществуваше подмяна на ценностите. Нещата губеха истинската си стойност. Дори браковете се сключваха по сметка, а не по любов. Ето случаят с Тони. Ожени се за Лаура, защото тя изглеждаше точно като жената, от която всеки голям началник има нужда. Но възникна един непредвиден проблем — всеки друг голям шеф, който видеше Лаура, изведнъж решаваше, че я желае, а тя… не отказваше никому.

Ами сестрата на Лесли, Бренда? Тя си опитваше късмета за втори път. Първият й съпруг, нейната училищна любов, в един момент разви неподозирана склонност към хазарта. Можеше да проиграе огромни състояния и харчеше всеки спечелен от Бренда долар. Горкичката Бренда! Джон се оказа едно голямо разочарование. Дано имаше повече късмет с Лари…

После, другата им сестра — Даян. Слабичката миловидна Даян, чието единствено желание беше да стане шампионка по гимнастика, докато не разбра, че всички пари на света не са в състояние да й донесат титлата, нито златния медал. И тъй като не можеше да се примири с второ или трето място, заряза гимнастиката и… семейството й повери ръководството на клона за спортни стоки. По-добре малка, отколкото никаква утеха. За съжаление обаче, поставената задача се оказа свръх силите й. Дори Тони го забеляза. Не в много подходящ момент Даян се влюби в Брад Вайс, който бе вицепрезидент на преуспяваща фирма. И благодарение на него, нещата като че ли потръгнаха. Той имаше нюх за бизнеса. Ала за нещастие, бракът им се оказа в опасност. Съпругът й скиташе, от време на време се завръщаше разкаян, колкото да успокои наранената гордост на жена си, след което продължаваше подвизите си с нови сили… А Даян все по-често подхвърляше на Лесли, че й завижда за това, че е необвързана.

Ох, само да знаеше! Поклати глава уморено, отново се обърна по корем и опита да се настрои на вълната на тихите звуци край нея — веселите гласове, писъкът на чайките… Грохота е, помисли тя, да останеш сляп за цялото това очарование, погълнат от ежедневните си проблеми. Съвсем скоро трябваше да вземе решение как ще живее занапред. Ала засега щеше да си почива и да се наслади на всичко.

Ласките на слънцето постепенно я унесоха, дишането й стана равномерно и спокойно, тя сякаш се разтваряше в топлото лъчисто сияние, обзета от чудна лекота и блажено безгрижие. От време на време отиваше да се разхлади във водата — движеше се плавно, почти като насън. После се връщаше, изтягаше се на кърпата и отново затваряше очи. Беше вълшебно. За първи път, откакто бе дошла на острова, се почувства частица от него.

Слънцето наближаваше зенита си. Доволно усмихната, извърна глава и хвърли поглед към обляния от слънце плаж. В този миг усмивката й замръзна и цялото блаженство изведнъж се стопи. До себе си видя един мъж, изтегнат по корем на кърпата си, извърнал глава настрани. Беше тъмнокос, с леко посребрени слепоочия… Той! Кога беше дошъл? Как я бе открил? Гърбът му лъщеше, намазан с плажно масло, дишането му беше равномерно. Значи е дошъл доста отдавна, а тя просто не го е забелязала, сляпа за всичко друго, освен за слънцето.

За втори път тя смутено се обърна по корем. Първия път само си беше представила Оливър и зърната на гърдите й предателски се надигнаха. А сега той беше съвсем наблизо. Трябваше бързо да реши какво ще прави. С широко отворени очи и разтуптяно сърце, обмисляше всички възможности. Можеше съвсем небрежно да си сложи горнището и най-спокойно да продължи да се пече. Но на него веднага всичко ще му стане ясно и тя щеше да се чувства още по-неловко. Можеше просто да се облече и да си тръгне, обаче така щеше да развали хубавия си ден. Беше дошла на плажа, беше й много приятно и, по дяволите, Оливър нямаше така лесно да развали всичко… Щеше да остане тук, да се радва на слънцето и… Цял ден да лежи по корем, щом се налагаше!

Обзета от отчаяна решимост, рязко се обърна по гръб и извърна глава в посоката, където беше Оливър. И изведнъж срещна погледа му. Пое си дълбоко дъх и едва успя да прошепне:

— Оливър! Как ме стресна!

Беше самата истина. Трябваше й още време, докато свикне с факта, че той е наблизо. Той кротко се усмихна, като чу, че само я е стреснал, сякаш беше очаквал да я види смаяна, смутена, възмутена, разгневена… После, без да откъсва очи от нея, промълви разкаяно:

— Много съжалявам! Не исках…

— Откога си тук?

— Дойдох преди десетина минути, не повече. Чудесен плаж. Онзи, до вилата, сигурно ти е омръзнал.

Тя само сви устни и поклати глава, но изведнъж усети, че зърната на гърдите й настръхват и изгуби кураж. Колкото можеше по-непринудено, се извъртя по корем.

— Човек винаги има нужда от малко разнообразие — дори успя да се усмихне, въпреки че не й бе до усмивки. Затвори очи, ала само след миг пак ги отвори, защото Оливър каза:

— Не вярвах, че ще го направиш, Лес.

Нямаше смисъл да се преструва, че не разбира.

— Защо?

— Изглеждаш някак сдържана…

— Обикновено е така — призна тя със същия полушепот, с който се водеше целият им разговор.

— А защо не и сега? — Оливър се изпъна и подпря с ръце брадичката си. В гласа му не се долавяше и следа от подигравка. Само ласкаво любопитство и нескрита симпатия.

— Не зная. Може би защото тук има много хора, при това — все непознати.

— И се чувстваш в безопасност?

— Мисля, че да.

— Просто си една от многото.

— Аха…

— Като на… преглед при гинеколог?

— Хайде, Оливър… За какво е всичко това?

— Просто се опитвам да разбера защо се съблече пред всички, но не и пред мен.

Стори й се, че долавя в гласа му обида. И наистина, когато го погледна, лицето му излъчваше онази детинска уязвимост, която я караше да трепери. Прехапа устни, неспособна да му отговори.

— Недей… — примъкна се по-близо до нея и ласкаво прокара пръст първо по устните, а после докосна рамото й. — Хей, да не изгориш!

— Няма страшно — чувстваше се странно спокойна и не се възпротиви дори когато ръката му не се отдръпна от гърба й, а продължи милувката си. Известно време лежаха мълчаливо, вперили поглед един в друг.

— Оливър? Какво е да си фотомодел?

Ръката му спря да се движи за миг, след това продължи успокояващата си ласка.

— Ами… Как да ти кажа? Забавно е.

— Вече го каза. Но… Много съм слушала за неприятната страна — как едно и също нещо се повтаря часове наред, докато стане. Не е ли така?

— Може и така да се каже — съгласи се той. — На мен обаче не ми се е случвало.

— Толкова ли си добър? — закачи го тя, но Оливър спокойно отвърна:

— Не. Просто… се получава — в този миг и двамата си спомниха за рекламата на „Ом Премие“.

— А понякога… Не е ли малко неудобно?

— В какъв смисъл?

— Не те ли притеснява, когато се снимаш съблечен?

— Според мен в голото тяло няма нищо срамно — усмихна се той.

— Значи, ако това беше нудистки плаж, ти щеше… — погледът й бе достатъчно красноречив.

— Не — отвърна той без никакво колебание.

— Защо?

— Щеше да ми е неудобно.

— Неудобно? Ти имаш съвършено тяло.

— А ти откъде знаеш? Не можеш да бъдеш напълно сигурна, докато…

— Вече съм почти сигурна. Не е останало почти нищо скрито.

— Знаеш ли, някои мъже биха се обидили след подобно констатация — вдигна вежда той.

— Хайде, хайде! Много добре разбра какво имам предвид. Наистина ли ще ти е неудобно да се съблечеш… чисто гол?

— Тук, близо до теб, определено ще ми е неудобно.

— Заради мен?! — значи и с него се случваше същото.

— Да — придърпа кърпата си още по-близо до нея. Лицата им почти се докосваха. — Не вярвам, че бих могъл да лежа невъзмутимо като всички тези мъже. Разбрах го, когато минавах оттук и видях колата ти на паркинга. Идвал съм тук и преди, така че знаех… — ръката му спря съвсем близо до гърдите на Лесли. Тя потръпна от близостта, ала не отклони поглед от неговия. — Тук е пълно с красиви жени, Лес, но нито една от тях не ме вълнува. Изведнъж видях теб и…

— Звучи като стих от песен — подразни го тя, вдигна глава и пропя: — И тогава, ах! Изведнъж те видях… — после осъзна, че лежи по гръб и се изчерви.

— Говорех сериозно — той я погали с опакото на ръката си. Лесли разбра, че казва истината.

— Знам — прошепна тя.

Ако нещо не беше наред, отдавна щеше да се е издал. Щеше да го усети по гласа му, по усмивката, по някой жест… Щеше да е принудена да изслуша някоя многословна изповед, а истината винаги е проста и няма нужда от излишни думи. Оливър не каза нищо повече, само омагьосаният му поглед бе сериозен, напрегнат и пламтящ от… страст.

— Кожата ти е толкова мека… — прошепна той.

Лесли едва си пое дъх и тихо промълви името му. Имаше чувството, че в този миг се изтръгва от мрака на небитието, че животът най-после продължава…