Кони Мейсън
Ласки и насилие (2)

Глава първа

Чарлстън, Южна Каролина, 1760

Аманда стоеше заедно с другите пътници на палубата на кораба и гледаше с отчаяние към брега. Всъщност не се интересуваше какво ще стане с нея. Спокойният, безгрижен живот бе приключил преди година, когато се бе събудила в някаква странноприемница, близо до пристанището. Девствеността й бе отнета от един непознат мъж, който й бе платил като на проститутка. Поне не бе принудена да напусне стаята гола, защото на сутринта намери дрехите си сгънати на стола до леглото. Но не успя да се измъкне незабелязано. С разбираща усмивка гостилничарят поднесе таблата със закуската. Когато Аманда напусна най-после стаята, в която бе опозорена, искаше да остави златната монета на пода, но в последната минута благоразумието й надделя и тя я пъхна в джоба си.

Както се оказа впоследствие, тази монета осигури за известно време прехраната им. Когато най-после се прибра у дома, намери майка си смазана от скръб, обезумяла от мисълта, че дъщеря й лежи ранена или мъртва в някоя пуста уличка. И за всичко това бе виновна тя, защото беше позволила на младото момиче да излезе в толкова късен час.

Нещата се влошиха още повече с пристигането на лейди Линли. Важната дама очакваше да намери роклята си готова, но си излезе ядосана, твърдо решила да не препоръча Нора Прескът, пред която и да е от влиятелните си приятелки. След това нещата тръгнаха от лошо към по-лошо. Здравето на майката се влоши дотолкова, че вече не можеше да вдява иглата. Тя прекарваше по-голямата част от времето си сгушена в леглото, раздирана от кашлица. Животът я напускаше. Аманда беше принудена да й признае какво се бе случило с нея през онази нощ. И тя не можеше да понесе позора. Терзаеше се от чувство за вина. Ако не бе сбъркала с пресмятането на дантелата, дъщеря й нямаше да бъде изнасилена.

Когато Нора вече не можеше да става от леглото, момичето плати на лекаря с последните си монети. Но той заяви, че вече с нищо не може да помогне, освен да облекчи последните дни на майка й. Аманда започна да търси каквато и да е работа. Но кой ще наеме едно младо крехко момиче, когато имаше яки, червендалести селянки, готови да работят за грошове от тъмно до тъмно?

Отчаяна, тя започна да краде от бакалниците, за да преживее. И един ден бе заловена от зоркия хлебар. Той повика пристава и обвини ужасеното момиче в кражба — престъпление, което през осемнадесети век в Англия често се наказваше със смърт.

Когато я изправиха пред съдията, тя помоли да й пощадят живота, като разказа през сълзи за болната си майка. Но законът бе категоричен. Аманда бе осъдена на смърт чрез обесване. За щастие съдията не беше съвсем безсърдечен. Поради нейната младост и понеже не бе осъждана, присъдата бе заменена с доживотен затвор. Припомняйки си живота там, Аманда би предпочела смъртта пред затвора Нюгейт, където попадна сред изметта на обществото.

Но в едно имаше късмет. Разбира се, ако може да се нарече късмет да продаваш тялото си срещу обещание за закрила. Красотата и младостта на девойката веднага привлякоха вниманието на пристава, който я бе арестувал. Когато го помоли за позволение да види болната си майка, преди да влезе в затвора, той реши да се възползва. Обеща да посети майка й, а също и да я защитава от другите тъмничари, но само ако споделя леглото му. Тя се съгласи, защото колкото и да бе неопитна, можеше да си представи ужаса да бъде изнасилвана от безброй мъже. Приставът обеща да се грижи за майка й и тя печално си помисли, че по този начин ще може поне малко да изкупи вината си.

Аманда се примири с желанието на пристава и той, нетърпелив да получи възнаграждението си, я облада грубо още в колата, докато я водеше към затвора. С потеглянето започна да сваля дрехите й, докато остана съвсем гола. Няколко мига алчно поглъща с очи нежните розови връхчета на гърдите й, после ръката му грубо се пъхна между бедрата й. Събори я по гръб и проникна в нея. Заради майка си, а и заради себе си, Аманда не се противеше. Когато приставът задоволи похотливостта си, тя си припомни нощта преди една година в странноприемницата, когато тъмнокосият непознат бе изтръгнал от тялото й усещания, каквито не бе подозирала, че съществуват. Тя отчаяно се питаше как може един мъж да й достави такава наслада, докато друг предизвикваше у нея само отвращение. А и двамата й бяха непознати. Допускаше, че приставът не е съвсем груб и не искаше да я нарани. Когато задоволи страстта си, той й позволи да се облече. Животът в Нюгейт бе много по-ужасен, отколкото си бе представяла. От мисълта, че ще бъде заедно със закоравели престъпнички, проститутки и жестоки пазачи, можеше да полудее. Но верен на думите си, приставът я закриляше от пазачите и затворничките. Той идваше един път седмично, отвеждаше я зад преградата в общата спалня, където имаше само едно тясно и голо легло, събличаше я и получаваше дължимото му от младото й тяло. След това, докато Аманда се обличаше, разказваше последните новини за майка й и я връщаше в килията, където тя с достойнство посрещаше подигравките и циничните забележки на останалите. Затворничките се отнасяха с презрение към нея, наричаха я „принцесата“ и понякога бяха много по-жестоки от пазачите. Аманда неведнъж бе благодарна на пристава за неговата защита. Всяка нощ изпадаше в ужас, когато някой от пазачите си избираше една от жените и я изнасилваше на пода пред очите й. След няколко такива нощи завинаги загуби своята наивност. За няколко месеца в затвора, младостта й бе изчезнала и се чувстваше много по-стара от осемнадесетте си години. Животът й бе погубен завинаги, само защото трима мъже я бяха взели за проститутка, а четвъртият се бе държал като с такава! Крепеше я единствено омразата.

Пеони бе едно от младите момичета, предпочитано от пазачите. Тя бе по-млада от Аманда, но доста изкусна в любовните игри. Двете се сближиха, макар че понякога Пеони се дразнеше от Аманда, навярно заради привилегиите, с които се ползваше.

Веднъж един нов пазач влезе в препълнената килия, за да си избере някоя от жените. Той бавно ги оглеждаше. Накрая спря поглед на двете момичета. След няколко мига, които изглеждаха като часове, пазачът посочи с мръсния си пръст Аманда и грубо извика:

— Лягай по гръб, мръснице!

— Не! — възпротиви се тя с неподозирана смелост.

Пазачът злобно се изхили, като разкри един ред изгнили зъби.

— Кой ще ме спре? Ти си или проститутка, или крадла, иначе нямаше да си тук. Никой не го е грижа за такива като теб. — Той я събори върху каменния под и заметна роклята над главата й. Останалите затворнички злорадстваха. Те се смееха и грубо насърчаваха насилника. Но в последния момент Аманда бе спасена от идването на пристава. Той грубо нареди на пазача да се маха. Пазачът незабавно се насочи към Пеони. След този случай никой не посмя да посегне към нея, тъй като се знаеше, че тя е собственост на пристава.

Към края на първия месец в затвора, приставът й съобщи за смъртта на майка й. Той бе платил за погребението й и Аманда му се отблагодари с тялото си. Последвалите дни и нощи бяха изпълнени с отчаяние и еднообразност, нарушавани само от посещенията на пристава, които представляваха друг вид ужас. Като че ли бе попаднала в някаква мрачна и студена гробница. Живееше, но сякаш бе мъртва, общуваше, но като че ли бе глуха, можеше да чувства, но не усещаше нищо. Дори сега, когато бе извън затвора и на път към колониите, тя не очакваше нищо. Едва осемнадесетгодишна, вече бе нарушила закона, бе хвърлена в затвора, бе използвала тялото си, за да получи защита, а сега бяха продали тялото и душата й за седем години. Аманда отчаяно се питаше, какво ли още я очаква.

— К’во има, принцесо, к’во не ти харесва?

Аманда се обърна и видя безочливото лице на Пеони. Въпреки че момичето бе едва петнадесетгодишно, улицата я бе направила по-мъдра и по-корава. Дъщеря на проститутка, осемгодишна тя бе захвърлена на улицата и преживяваше с хитрост, кражби и просия. А щом навърши единадесет, насочи дарбите си към друг занаят. Обвинена в кражба от един клиент, който нямаше пари да й плати, тя бе хвърлена в Нюгейт. И гниеше в килията заедно с Аманда, докато съдията се смили над младостта им и ги вписа в групата за отработване на наказанията в задокеанските колонии.

— Какво да ми харесва? — вяло отвърна Аманда. — Щом пристигнем, един от онези, които ще бъдат на пристанището, ще бъде нашия нов господар. Сменяме един вид унижение с друг, едно робство с друго!

— Е, нал’си жива? — смъмри я Пеони и кафявите й очи блеснаха. — Има синьо небе над главата ти, нал’тъй? Не си в някоя черна дупка, изнасилвана от тъмничари. Можеше да бъде и по-зле. Помисли си, че след седем години ще бъдеш на двадесет и пет, свободна да живееш как’си искаш. Аз съм благодарна на тоз проклет съдия, че ме прати тук.

И тя отиде да си потърси по-подходяща компания сред групата парцаливи жени, скупчени на долната палуба.

Аманда се изчерви от добронамерения упрек на Пеони и обърна очи към брега. Зелените й очи блестяха от сълзите. Прилошаваше й от безкрайното кръстосване по палубата, от отвратителната храна. Поне моряците не я закачаха. Богобоязливият капитан не би позволил на мъжете от екипажа да се приближат до затворничките без съгласието им. Въпреки това винаги се намираха жени като Пеони, които обслужваха моряците за някоя монета или допълнителна дажба.

Аманда отново си припомни деня, когато чу думите на съдията, с които бе изпратена на седемгодишно робство. Тогава бе толкова щастлива и плака от радост, че ще се спаси от затвора.

Но през дългото пътуване тя се замисли за бъдещето си. Седем години не бяха много, но на нея й се струваха безкрайни. На кораба се разказваха истории за жестоки господари и господарки, за наказания. Узна, че по-младите и по-хубави жени често били продавани в публични домове и принуждавани да останат в робство много по-дълго от седемте години, посочени в съдебните документи. „Няма справедливост“ — тъжно си мислеше нещастната девойка, чиято вина беше в кражбата на един хляб, с който да нахрани умиращата си майка. Според нея истинските престъпници бяха един мерзавец на име Тони и високопоставените му приятели, които я взеха за проститутка и отнеха невинността й в една мъглива лондонска нощ.

Когато за пръв път видя Чарлстън, Аманда си помисли, че градът е твърде различен от шумния Лондон. Тесни улички, почти еднакви на вид, с дървени къщи от двете им страни, тръгваха от пристанището. Изглеждаха малки в сравнение с каменните замъци в Англия. Край града се простираха гъсти, необикновено високи брезови и борови гори. Тук-там между дърветата проблясваха лъкатушещи потоци.

Макар че слънцето галеше бледите й страни и стопляше изнемощялото й тяло, нищо не бе в състояние да развълнува Аманда.

Когато спуснаха мостчето, хората на брега се раздвижиха и петнадесетина човека се втурнаха напред, готови да купят стоката — нещастните затворници. Сред тях пристъпваше и висок мъж с гарвановочерна коса, който стърчеше с една глава над другите.

Тони Бренд се нуждаеше от икономка. Трябваше му внушителна жена, със строго лице, способна да държи слугите в къщата в подчинение и да ги надзирава, когато се наложи да работят на полето. Съседът му Стенли Картър предложи да купят някоя от затворничките, много от които бяха осъдени само за кражба на парче хляб. Нямаше да бъде много трудно да се намери такава жена, предполагаше Тони, докато внимателно оглеждаше затворничките, събрани на палубата.

Макар че бяха бледи и отслабнали след затвора и многоседмичното плаване, някои от жените изглеждаха добре. Младият мъж внимателно слушаше, докато капитанът на кораба се спираше пред всяка от тях и съобщаваше името и наказанието й. По средата на редицата той съзря това, което търсеше. Висока, хубавичка и кокалеста, тя му приличаше на селянка, родена да отглежда деца и да се труди на полето наравно с мъжа си. Малко над средната възраст, жената беше най-подходящата и Тони се приближи до капитана, за да му съобщи решението си, когато някакво движение отляво привлече погледа му.

Младо, уплашено момиче с кестенява коса бе повлечено от дебела жена в тъмни дрехи, придружена от слаб мъж, облечен като пастор. Момичето докосна някаква струна в душата му. Може би това бяха изпълнените й с ужас зелени очи, може би буйните й кестеняви къдрици, ограждащи финото й лице, чиято хубост не бе помръкнала от лишенията. Въпреки че парцаливите дрехи висяха на нея, Тони инстинктивно разбра, че добрата храна ще възстанови цялата й хубост. Той бе привлечен не само от външността на момичето, а и от странното усещане за нещо преживяно. Като че ли някога се бе срещал с младата затворничка, макар да знаеше, че това е невъзможно. Като се приближи, Тони се заслуша в разговора между дебелата жена и капитана.

— Крадла ли е била, капитане? Сигурно и проститутка. Винаги съм казвала, че един порок влече след себе си друг — изсумтя дебеланата и избърса потта от червендалестото си лице. — Само Бог знае за какви мръсотии е била осъдена. Тези, които изглеждат невинни, са най-големите престъпници.

— Мадам Прескът е била осъдена само за кражба — отвърна небрежно капитанът. — Като християни всички ние трябва да проявяваме милосърдие към по-нещастните.

— Съвсем правилно, капитане — присъедини се дребният съпруг, като се хилеше похотливо. — Ако остане под моя закрила, момичето ще се разкае за греховния си живот.

Той успя да заблуди жена си, но Тони и капитанът знаеха какво можеше да очаква младото момиче, ако бъде оставено под негова „закрила“.

Капитанът шумно се изкашля и заяви:

— Законът е съвсем ясен при такива случаи. Жените, които виждате пред вас, са поданици на краля, чиито заповеди постановяват, че те се дават като слуги за срок от седем години, а не да се използват за… хм… други цели.

— За какво намеквате, капитане? — възмути се жената. — Ние се нуждаем от прислужница в кухнята. Предишната умря. Моят съпруг — обясни тя, като погледна нежно към пастора, — е набожен човек и не се държи зле със слугите, тези престъпници, които кралят ни праща.

— Скъпа моя — успокои я пасторът, — къде е твоето съчувствие към тези бедни, заблудени създания? Под мое настойничество това дете скоро ще се разкае за греховете си и ще познае Бога.

Докато говореше, малките му лъскави очи блестяха с нечестив пламък. Аманда си помисли, че предпочита смъртта пред живота с лицемерно набожния пастор и проклетата му жена. Струваше й се, че заменя един ад с друг. И което бе още по-лошо, нямаше избор.

Тони бе чул достатъчно, за да настръхне. Кръвта му закипя. Нямаше представа защо съдбата на едно полугладно хлапе му причиняваше такава мъка, но разбра, че не може да остане безучастен и да позволи на похотливия пастор да заграби крехкото тяло на бедното младо момиче. Нейното минало нямаше никакво значение.

Като забрави за възрастната жена, много по-подходяща за икономка, Тони пристъпи напред към капитана, когото бегло познаваше чрез общия им приятел Стенли Картър.

— Капитан Блекуел — предпазливо започна той, — ако си спомняте, аз пръв предявих претенции за това момиче. Вие вече се съгласихте да ми продадете правата върху мадам Прескът. — Тони кимна ласкаво към Аманда. — Отчаяно се нуждая от икономка.

— Икономка! Ха! — присмя се жената на пастора. — Май се нуждаете от нещо друго? Изберете си друга, сър, има богат избор.

— Вече направих своя избор, мадам! — рязко отвърна той.

— Повтарям, вземете си друга — намръщи се разярената матрона.

— Какво ще кажете, капитан Блекуел — попита Тони и погледна слисания капитан в очите. — Кой има по-големи права върху това момиче?

Капитанът изучаваше Тони с проницателните си очи и внимателно преценяваше твърдението му, че пръв е предявил претенция за Аманда. Той бегло познаваше младия мъж, беше го срещал няколко пъти в дома на Стенли Картър, в компанията на очарователната му дъщеря Лети. Знаеше, че Картър цени високо младия благородник и се надява да го ожени за дъщеря си. Макар че не бяха официално сгодени, младите хора бяха добри приятели и често се срещаха.

Капитан Блекуел не можеше да проумее защо Тони се опитва да попречи на домогванията на пастора към момичето. Разбираше добре, че с малко грижи и спокойствие Аманда ще разцъфти в пълната си красота. Можеше ли с чиста съвест да тласне момиче като Аманда Прескът в обятията на един млад, необвързан мъж? Да, би било много по-зле, ако допусне тя да попадне в безскрупулните ръце на някакъв стар развратник като пастора, който навярно ще я използва по отвратителен начин. Каквито и да бяха намеренията на младия мъж, капитанът не се колеба дълго и реши спора в негова полза. Каквото и да направеше Тони, то не можеше да се сравнява с помислите на пастора.

— Сър Тони има предимство — съгласи се той, като си послужи с титлата на Тони, за да подкрепи лъжата и да обезсърчи съпрузите. — Вече приключихме с това момиче.

— Защо не го казахте веднага? — просъска жената на пастора и неохотно пусна ръката на Аманда.

— Грешката е моя — промърмори капитанът. — Няма значение. Има богат избор. Харесайте си някоя и след това ми се обадете. — Махна с ръка и се раздели с противната двойка.

За пръв път, откакто дебелата жена бе сграбчила ръката й, Аманда се почувства отново способна да диша и жадно пое въздух.

— Добре ли сте, мадам Прескът? — загрижено попита капитанът, обезпокоен от внезапното й пребледняване.

— Благодаря ви, капитане, но аз съм… аз съм добре — излъга тя, макар че едва се държеше на краката си.

До този момент не бе погледнала мъжа, който щеше да бъде неин господар през следващите седем години. Веднага го позна и залитна потресена. Пред нея стоеше единственият мъж в целия свят, когото се бе заклела да мрази до последния си час. Той и приятелите му бяха причината за всичките й нещастия. Всички злини, които я сполетяха, започнаха от онази вечер, когато се бе озовала в леглото му, жертва на жестока шега.

Тони бе смаян от омразата и отвращението, които проблеснаха в смарагдовите очи на Аманда. Очакваше благодарност, може би страх, но не и такава явна омраза. Но какво можеше да очаква от една осъдена престъпница, от утайката на обществото, запита се той, объркан от слабостта, която бе проявил към това нежно бездомно дете, несъмнено продавало тялото си безброй пъти на непознати, въпреки крехката си възраст. Лондонските улици бяха изпълнени с бездомни млади момичета като Аманда Прескът, помисли си той, но, изглежда, бе трогнат от невинното й лице и големите, уплашени, зелени очи. Сега вече не можеше да направи нищо. Бе действал необмислено и бе откупил документите на едно момиче, което изглеждаше доста болнаво и само щеше да бъде в тежест на домакинството му. С тези мисли в главата той каза по-рязко, отколкото възнамеряваше:

— Вземи си нещата, момиче. Ще тръгнем, щом приключа разговора с капитана.

Аманда погледна войнствено към Тони. Бе изпълнена с желание за мъст, искаше да живее и да го види наказан, него, мъжа, виновен за всичките й нещастия. Като че ли все пак имаше Бог. През идващите седем години щеше да има възможност да го накара да плати прескъпо за злото, което й бе сторил. Очевидно той не бе познал в нея момичето, чиято девственост бе отнел преди година в една странноприемница на брега на Темза. Но тя не можеше да сбърка сатанинската му хубост и надменност. Реши засега да му се подчинява, но да дочака деня, когато ще може да му отмъсти. Нямаше представа как и кога ще стане, но знаеше, че този ден ще дойде.

Докато тя слезе долу да събере оскъдните си вещи, младият мъж придружи капитан Блекуел до каютата му, за да довършат сделката. Нямаше представа какво го бе накарало да купи прислужница, очевидно прекалено крехка, за да се справи със задълженията си. Само можеше да се надява, че поне ще си заслужи храната.

— Сигурен ли сте, че търсите точно момиче като тази Прескът? — запита капитанът. Необмислената му постъпка бе изненадала и самия Тони, но вече не можеше да се отметне. Поради някаква странна, необяснима причина той не искаше да позволи на пастора да притежава момичето.

— Мисля, че ако се обучи както трябва, от нея ще стане добра икономка — отвърна с по-голяма увереност, отколкото наистина чувстваше.

Капитан Блекуел сви рамене и започна да попълва документите.

— Не бих искал да бъда на ваше място, когато Лети зърне младата госпожица — безцеремонно добави той.

Въпреки че Тони не обърна внимание на грубия съвет на капитана, той познаваше добре характера на Лети Картър и знаеше, че тя очаква един ден да му стане съпруга. Може би ще стане, каза си той, но във всеки случай нямаше намерение да се жени скоро, независимо от нейните очаквания.