Кони Мейсън
Ласки и насилие (16)

Глава петнадесета

От мига, в който започна да удря по вратата и да вика за помощ, до момента, когато двамата индианци се нахвърлиха върху нея, Аманда не вярваше, че Лети ще я изостави. Една мисъл я прониза като светкавица. Лети бе подготвила всичко. Внезапно една груба ръка задуши виковете й. Опита се да се съпротивлява, но се оказа безсилна. Удариха я по главата и тя се строполи в безсъзнание. Мъжът изсумтя доволно. С лекота я метна през рамо и с котешка походка изчезна между дърветата.

Аманда бавно идваше в съзнание. Нещо я разклащаше и подхвърляше. Ръцете и краката й бяха завързани. Слънцето грееше безмилостно гърба й и по това разбра, че вече беше към обяд. Аманда погледна изпод спуснатите си клепачи. Беше преметната през гърба на кон. Ръцете и краката й бяха вързани с ремъци, препасани под корема на коня. Зад нея на коня яздеше някакъв индианец. Усещаше яките му крака, притиснати към тялото й. Главата я болеше, крайниците й бяха изтръпнали и тялото й бе натъртено. Измъчваше я жажда. Нямаше представа къде се намира, но чу шум от река и реши, че е Санти Ривър.

Аманда усети, че конете спряха. Обзе я паника. Ремъците, които я крепяха към коня, бяха прерязани и тя падна на земята. Дочу подигравателен смях. Сви се инстинктивно, когато я заобиколиха четирима мускулести червенокожи. Затвори очи и отправи молитва да намери спасение в смъртта. Ако четиримата я изнасилеха, щеше да намери начин да сложи край на злочестия си живот. Сега, когато Тони й бе признал любовта си, тя не можеше да преживее гаврата на диваците.

Единият от червенокожите я издърпа грубо, изправи я на крака и я повлече към реката. Но ръката му се отпусна, когато достигнаха до брега и Аманда разбра, че само я води да пие вода. Тя се наведе, потопи устни в хладната, съживителна течност и веднага почувства облекчение. След като се напи, приседна изтощено на пясъка, без да знае какво да направи. Четиримата мъже бяха клекнали до нея и я следяха с намръщени погледи. Те бяха много млади, невисоки, с мускулести крака, масивни гърди и тесни в кръста. Грозните им лица бяха нарисувани с жълти и бели линии, от което изглеждаха още по-свирепи и войнствени. Косите им бяха сплетени в мазни плитки. Носеха препаски около бедрата си.

Те също утолиха жаждата си и сега я гледаха с очи, лъскави като обсидиан^[1]. Тя скочи на крака и уплашено се озърна. Червенокожият, който бе най-близко до нея, я хвана за косите и произнесе нещо на неразбираемия си език, докато сочеше с ръка към косите й, очевидно възхитен от тях. След няколко минути всеки от мъжете вече опипваше къдриците й. Ръцете им станаха по-смели и се спуснаха надолу по гърдите и бедрата й, с все по-нарастваща възбуда.

— Не! — започна да се моли Аманда, като отчаяно се опитваше да се отскубне от тях. — Моля ви! Моля ви, пуснете ме!

Без да обръща внимание на молбите й, единият от индианците сграбчи роклята й и я дръпна рязко, докато останалите гръмогласно се смееха. После и четиримата се нахвърлиха върху нея, разкъсаха дрехите й и тя остана съвсем гола, само с обувки и чорапи, привързани с панделки към бедрата й. Никога не се бе чувствала така безпомощна и унизена. Ръцете им грубо шареха по тялото й. От гърдите й се изтръгна продължителен вик за помощ. Един от червенокожите я удари и тя падна зашеметена, с разкървавена уста. Почувства, че я влачат към най-близкото дърво. Като че ли смъртта надвисна над нея.

Преди да разбере какво става, чорапите й бяха смъкнати и с тях индианците завързаха ръцете й. Двама от тях я сграбчиха за глезените и широко разтвориха краката й. Тя помисли, че ще я разкъсат на две. За миг настъпи тишина. Диваците с възхищение опипваха копринените къдрици с цвят на мед, които достигаха до хълбоците й. Аманда се опита отново да извика, но сподавено преглътна, когато водачът им изсумтя предупредително, без да престане да я оглежда предизвикателно, с пламтящи очи.

Водачът даде знак с ръка на останалите да я държат и свали препаската си. Останалите индианци нададоха викове на възхищение, когато водачът им размаха гордо инструмента си пред безпомощното момиче, приковано към земята. Отпусна се на колене между краката на Аманда и безмилостно проникна в нея. От тласъка главата й се удари в дървото. Болката изригна като вулкан в слабините й. Индианците прибягваха до изнасилване като средство за покоряване и нещастната жена вече разбираше защо някои жени не успяваха да преживеят такова насилие. Тя загуби съзнание. Последните й мисли, преди да потъне в мрак, бяха дано по-скоро да умре.

Индианецът, който я изнасилваше, не бързаше, за да може да се наслаждава на ужаса и страха й. Той знаеше, че точно това изпитва бялата жена под него. Смелата лисица бе изнасилил много отвлечени жени, но тази горда червенокоса самка му достави най-голямо удоволствие. Въпреки че бе обхваната от ужас, предизвикателно повдигнатата брадичка и презрението в големите й зелени очи, му говореха, че тя няма да се примири с участта си. Беше нечувано една робиня да притежава гордост. Единственият начин да бъде завладяна и подчинена жена като тази Медна коса е, да бъде отново изнасилена реши той, като нарече Аманда с името, което щеше да носи. Освен другите трима, ще трябва да й се изреди всеки мъж от племето. Скоро гордостта й щеше да се пречупи. И тогава всички мисли излетяха от главата му, цялата му ярост се изля като кипяща струя в неподвижното тяло под него. Острият му силен крясък отекна между дърветата. Но Аманда вече не чуваше и не усещаше нищо. Шокът, изпитанието, унижението, насилието над тялото й — всичко това беше прекалено много, за да може да го понесе. Тя изгуби съзнание още в мига, когато Смелата лисица проникна в нея за пръв път.

Аманда никога не узна, че едно неочаквано събитие я спаси от другите индианци. Единият от другите индианци, Бялото перо, вече се бе настанил между бедрата й, когато Смелата лисица му махна с ръка да се дръпне. Бялото перо се подчини и неохотно се отмести от проснатото на земята тяло.

— Конници — сподавено прошепна Смелата лисица. — Чуй.

Той наостри уши и кимна.

— Все още сме много близо до селището на белите — измърмори Смелата лисица. — Ще продължим с нея, като приберем конете в селото. Обещавам ти, че първо ти ще я получиш.

Бялото перо и другите двама започнаха недоволно да мърморят, но все още бяха твърде млади и неопитни, за да се противопоставят открито на Смелата лисица. Освободиха Аманда, преметнаха голото и отпуснато тяло върху коня на Смелата лисица и възседнаха конете, откраднати от плантацията на Тони, тъкмо когато тропотът от приближаващи се конници се усили.

Индианците яздеха непрекъснато, като спираха само за да се облекчават, оставяха и Аманда да върши това, и то пред очите им. Изгаряща от срам, тя нямаше друг избор.

Когато дойде в съзнание, тя си помисли, че е била изнасилена и от четиримата. Тялото й бе натъртено и издрано и се чувстваше, като че ли е била изнасилена многократно. Прокле бога, че я бе оставил жива. Закле се да намери начин да се самоубие, преди да бъде подхвърлена на останалите мъже от племето.

Аманда се огледа отчаяно за нещо, с което би могла да прикрие голотата си, но освен препаските, индианците не носеха нищо. Нямаха и съдове. Хранеха се, без да спират ездата, и то само с еленско месо и сушени корени, които измъкваха от кесиите на кръста си. Не предложиха храна на Аманда, не ги помоли и тя. Предпочиташе да страда мълчаливо, вместо да се унижава. Но поне я оставиха да язди изправена. Водачът я придържаше здраво към себе си. Яките му жилести крака се притискаха плътно към нейните. Тя се опитваше да го отблъсне от себе си, но беше невъзможно да се удържи на коня без неговата подкрепа.

Индианците изглежда не знаеха що е умора и продължиха да яздят без отдих през цялата безкрайна нощ. Аманда отпадна съвсем. Потръпна неволно, когато изчезнаха стоплящите лъчи на слънцето и инстинктивно потърси топлото тяло на Смелата лисица.

Събуди се внезапно от приятния сън, в който Джон бозаеше от гърдата й и си играеше със зърното, както правеше, когато бе заситен. Внезапна болка я накара да извика. Видя, че лежи на земята, възседната от индианския вожд, който я щипеше по зърната за забавление на другите червенокожи. Очите на Аманда пламнаха и тя се опита да го отблъсне.

— Не е достатъчно опитомена — рече Бялото перо на останалите. — Трябва да опитаме бялото й тяло. Оставете ме аз да я накажа с могъщия си инструмент и да загася огъня в очите й с цвят на листа.

Смелата лисица се смути от думите му. По закона на племето пленените жени обикновено се изнасилваха първо от този, който ги бе пленил, така че и четиримата червенокожи имаха равни права над тази бяла жена. Само страхът да не бъдат заловени я бе спасил от съдбата й. И ако не бързаха да се измъкнат от преследващите ги бели, всеки от тях щеше да задоволи похотта си. Но те все още бяха далеч от своите и бяха само четирима, реши Смелата лисица и това го накара да се противопостави на желанието на другарите си, които искаха да се насладят на бялата пленница. Когато се върнат в селището, щеше да има голямо празненство. Бялото перо и другарите му щяха да бъдат почетени за проявената смелост и възнаградени за придобитата плячка. Бялата жена щеше да бъде поставена в средата на голям кръг и всеки мъж от племето щеше да я изнасили.

Смелата лисица съобщи окончателното си решение. Ще бъде много по-достойно за тях, каза на останалите, ако изчакат обладаването на белокожата да бъде извършено след пречистващите ритуали и пред очите на цялото племе. Тримата се опитаха да му възразят. Аманда усещаше, че в основата на спора им е тя. Знаеше, че всеки от мъжете бе готов незабавно да се нахвърли върху нея. След няколко минути, като че ли водачът надделя и червенокожите оседлаха конете.

Като сграбчи копринената й коса, Смелата лисица грубо я изправи на крака. Тя извика от болка. С разширени от ужас очи проследи ръката на вожда, която бавно се пъхна в кесията на пояса му и измъкна чорапите, с които я бе вързал предния ден, докато я изнасилваше. Смелата лисица бързо завърза чорапите като въже, провери здравината му, нахлузи го на врата й и го опъна силно, но не много рязко, за да не я удуши. Другия край усука около китката си. После се качи на коня и подръпна импровизираното въже, за да й предаде желанието си да го следва пеша. Така постъпваха към всички пленници. Водеха жените голи в лагера, изнасилваха ги и ги унижаваха. Мъжете също ги събличаха и измъчваха. Въжето беше символ на пълно подчинение.

Два часа Аманда се препъваше след коня на Смелата лисица. Понякога изнемощяла падаше на колене, но биваше болезнено изправяна на крака от жестоката връв около гърлото й. Като че ли времето бе спряло. От глад започна да халюцинира. В червеникавата мъгла, породена от нетърпимата болка, пред очите й затанцуваха странни видения. Когато вече си мислеше, че не може да продължи, пред тях се показа селището на чероките. Но изпитанията й едва сега започваха. Когато Смелата лисица с гордо изправена глава я заведе в селището, завързана на връвта, нежното й тяло беше опипвано, дърпано и безмилостно изтезавано. Индианките я измъчваха, докато мъжете от племето стояха отстрани и се усмихваха на унижението й. Колкото по-високо крещеше Аманда, толкова повече се забавляваха индианците. Дори и децата се присъединиха към мъченията, като мушкаха с пръчки хълбоците и гърба й.

Аманда разбра, че колкото по-страхлива изглежда, толкова по-дълго ще трае мъчението й. Тя изправи крехките си рамене и напрегна волята си да задвижи изтощеното си, смазано от болки тяло. Донякъде успя да прикрие страданието и унижението, които й нанасяха жените и децата. И те скоро изгубиха интерес към нея. Всички знаеха, че не след дълго мършавата пленница ще стане проститутка.

Като се препъваше завързана за края на въжето, Аманда подскочи от внезапното спиране. Смелата лисица слезе от коня и грубо я издърпа до един стълб в центъра на селището. В разширените й от болка очи откритата площ, в която се бе озовала, изглеждаше като арена, оградена дъгообразно с вигвами. Като завърза единия край на въжето за стълба, индианецът я ритна по крака и я остави да падне в прахта. Аманда с мъка се надигна. Обзе я отчаяние. Разбра, че ще умре, и се помоли да бъде по-скоро и по-бързо. Страдаше от мисълта, че вече никога няма да зърне сина си. Нито Тони. Поне му бе признала, че го обича.

В този миг тя си припомни всички злини, които я бяха сполетели от онази нощ, в която Тони бе отнел девствеността й, до вечерта, когато бившата му любовница грижливо подготви отвличането й. Какво ли бе казала тя на Тони? Колко дълго щеше да скърби той за нея, преди да потърси утеха при Лети? Познаваше жаждата му за любов и бе сигурна, че не след дълго ще се озове в леглото на Лети. Но най-мъчителния въпрос бе дали тази коварна жена ще успее да го откъсне от собствения му син.

— Ох, Джон — проплака тя и притисна ръце към гърдите си. — Никога няма да видя как ще пораснеш. Дали ще станеш висок и красив като баща си?

Аманда обърна нараненото си и изцапано лице към стълба и от очите й закапаха горчиви сълзи. Изтерзана тя потъна в забравата на съня. Не усети как някой пропълзя до нея и метна едно грубо одеяло върху голото й тяло, преди отново да изчезне в мрака.

Лъчите на слънцето безмилостно пронизваха подутите клепачи на клетата жена и тя закри очите си. Едно грубо и сърдито изръмжаване я събуди напълно и тя се опита да скочи на крака, но извика от болка, тъй като въжето се впи жестоко в нежната й шия. Нейният похитител, Смелата лисица, се беше надвесил над главата. Като закрещя някакви неразбираеми думи, той гневно запрати настрани одеялото и я ритна злобно неясно за какво провинение. Аманда бе изненадана не по-малко от него, че някой бе проявил милост към нея. Гърлото й бе съвсем пресъхнало.

Гладката й кожа бе зачервена и покрита с мехури, особено по лицето, гърба и нежните бели гърди. Блестящата някога коса сега беше мръсна и висеше на сплъстени кичури. Зелените й очи гледаха тъпо. Бе се превърнала в едно лишено от разум създание, унижено и покорно. Точно това искаха индианците — робиня, която да използват за черната работа и която смирено ще приеме ролята на проститутка. Тази вечер, когато я изнасилеше всеки мъж от племето, щеше да бъде пречупена и сломена. Жените щяха да я бият и обругават. Но клетницата все още не знаеше каква съдба я очаква.

Струваше й се, че умира: тялото й изгаряше в огнена треска. Изпитваше жесток глад. Надяваше се да е мъртва, когато настъпи нощта. Но индианците едва ли биха си позволили да изгубят една ценна робиня. Когато решаха, че е достатъчно сломена, щяха да спасят живота й.

Аманда с мъка се отърси от вцепенението, когато чу приближаващи се стъпки. Една кратуна със студена вода се допря до устните й и тя жадно започна да пие.

— По-полека, Принцесо — предупреди я познат глас. Аманда бавно осъзна, че клекналата до нея жена, говори на английски.

— Коя… коя си ти? — запита пленницата, като едва помръдна напуканите си и разкървавени устни.

— По-късно — прошепна жената, като се огледа предпазливо.

Непозната се отдалечи, като остави кратуната с вода до нея.

Никой не й обърна внимание през целия дълъг следобед. Само няколко деца спряха за малко играта си, за да я позяпат и да й се подиграят. Едно дрипаво хлапе се приближи и изпусна парче питка. Аманда го сграбчи от праха и стръвно го захапа.

Ветрецът донесе от огньовете миризмата на печено месо. Гладът разкъсваше стомаха й с неописуема, нестихваща болка. Отпуснала глава на коленете си, Аманда бленуваше за вкусната вечеря, която Джема приготвяше по това време. Въздишка се изтръгна от напуканите й устни.

— Донесох ти нещо да хапнеш, Принцесо.

Отново същият глас! Аманда повдигна глава и видя две небесносини очи и дяволито, обсипано с лунички лице. Жълтеникавата коса беше сплетена и намазана с някаква мас, но не можеше да сбърка закачливата усмивка на Пеони — приятелката й от затвора.

— Пеони, нима това си ти? Не мога да повярвам на очите си! Какво търсиш, сред тези диваци?

— Сега… сега не мога да говоря, но всичко ще ти разкажа по-късно, когато дойда да те взема.

— Ще ме вземеш ли? Къде ще отида?

Нещо пробягна в погледа на Пеони. Състрадание? Жалост? Някакво предчувствие прободе Аманда.

— Кажи ми, Пеони, какво ме очаква?

— Сега не мога да ти кажа, повярвай ми, Принцесо. Донесох ти нещо топло за ядене. Ще трябва да се храниш с ръце, но яденето е вкусно. Моля те, изяж всичко, защото… защото ще ти трябват много сили, за да издържиш изпитанията, които те очакват.

И след тези думи тя се отдалечи с тихи стъпки.

Аманда нямаше време да размишлява върху думите й. Тя толкова бързо погълна храната, че едва не повърна. Пое дълбоко дъх и преглътна няколко пъти. Болката в стомаха й намаля. Беше останало малко вода в кратунката и тя бавно я изпи. Не знаеше дали щяха отново да й дадат вода.

Изтощена, Аманда заспа, без да дочака повторното появяване на Пеони.

Събуди се от някакъв тласък и усети в ребрата си върха на мокасин. Смелата лисица се бе надвесил над нея, а старата й приятелка стоеше малко зад него. С рязко движение индианецът я отвърза от стълба, изправи я бързо на крака и я поведе като куче на каишка през селището към един по-голям вигвам, разположен настрани от другите. Той й даде знак да влезе вътре и тя безмълвно се подчини, смирено следвана от Пеони. Червенокожият остана отвън.

Приятелката й посочи към постланата меча кожа, Аманда внимателно седна и я погледна въпросително. В средата на вигвама гореше огън в огнището и едва осветяваше лицето на Пеони. Тя клекна пред Аманда, свали въжето от врата й и ахна, като видя жестоките рани по нежната кожа.

— Пеони, моля те, кажи ми какво ме очаква? Какво ще стане с мен?

— Всяко нещо по реда си — измърмори тя, избягвайки отговора.

Знаеше, че не може да говори много дълго, тъй като Смелата лисица стоеше отвън. Тя взе делва с вода, парче еленова кожа и внимателно започна да мие раните по тялото на пленницата. Всяка рана я караше да потрепва и събуждаше болезнени спомени за изпитанията, които самата тя бе преживяла, когато я бяха довели в индианското селище. Дано и Аманда да има късмет като нея, въздъхна Пеони и сърцето й се изпълни със състрадание. Именно заради тази гордост в затвора наричаха Аманда „Принцеса“ и Пеони си спомни как и тя й се бе подигравала. Но това име напълно й подхождаше.

След като я изми, извади костен гребен и среса сплъстената й коса. Вече не можеше да отлага, трябваше да й каже каква съдба я очаква.

Аманда усети колебанието на Пеони и зачака, изпълнена със страх, какъвто не бе изпитвала никога досега.

— Аманда — започна колебливо, — аз… искам да ти кажа, че Смелата лисица чака отвън, докато ти обясня какво ще стане по-късно тази вечер.

— Смелата лисица?

— Червенокожият, който те отвлече. Името му е Смелата лисица. Той… той е този, който пръв те е изнасилил. Такъв е обичаят на чероките. Всяка пленница се изнасилва веднага.

Аманда се изчерви, като си спомни ужаса от насилието на индианеца.

— Ти също ли беше изнасилена?

— Да — кимна Пеони. — Отвлякоха ме шестима. Пасторът и жена му бяха тръгнали да посетят свои приятели във вътрешността на страната, когато индианците ни нападнаха. Избиха всички, освен мен. Но преди да ме доведат тук и шестимата ме изнасилиха.

— О, Пеони, колко ужасно е било за теб.

— Ха! — Засмя се тя презрително. — Не по-ужасно, отколкото да понасям онова животно, което се наричаше пастор. Той беше отвратителен, Принцесо, повярвай ми, а при моята професия съм виждала всякакви.

Аманда се изчерви отново.

— Съжалявам, че си изпатила толкова много. Ако не беше Тони, съдбата ми нямаше да се различава от твоята сега.

— Аз не съм като теб, Принцесо. Ти не си създадена за такъв живот. Аз се справям по-лесно. Но не съжалявам, че видях как умряха онзи лицемер и злобната му съпруга.

Шумното изсумтяване на Смелата лисица й напомни, че се е разприказвала твърде много. Трябваше да побърза, за да не отнесе някое наказание.

— Слушай, Принцесо — тихо каза тя, — никак не искам да го чуеш от мен, но тук само аз говоря английски и аз трябва да ти обясня всичко.

Аманда се смрази от страх.

— Какво да ми обясниш?

— Ей сега ще чуеш тъпаните. Мъжете от племето ще изпълнят ритуала на пречистването. Това се извършва обикновено след завръщането на всички, които са участвали в нападенията. Ще танцуват и пеят. Ще изпият огромно количество от една напитка, смес от разни билки, която усилва мъжката потентност…

— И после, какво ще стане после? Боже мой, кажи ми! Ако имаш милост към мен, кажи ми!

— Тъкмо защото те съжалявам, ми е толкова трудно да ти го опиша. Забеляза ли, че този вигвам е настрани от останалите? — Аманда мълчаливо кимна. — Този вигвам ще бъде за теб. Използва се за курвата на племето.

— Курвата на племето! — ахна Аманда. — Искаш да кажеш, че аз… че аз…

— Точно така. След ритуала довечера, всеки мъж от племето, като се започне от четиримата, които са те отвлекли, ще те изнасили пред очите на цялото племе.

— Не! Ох, господи, не! — изохка нещастната жена и пребледня. — Не мога да го преживея!

Тя се озърна като обезумяла наоколо.

Точно в този момент Смелата лисица нахлу със зловеща усмивка. Излая няколко насечени думи на Пеони, която незабавно излезе навън, след като хвърли един състрадателен поглед към Аманда.

— Какво иска тоя? — изкрещя Аманда, като гледаше умолително към изхода.

— Той само ме изчака, за да ти разкажа за… за довечера. Когато ти изкрещя е разбрал, че съм ти описала всичко. Мисли, че все още си много горда и упорита и… и смята да те пречупи, преди да започне ритуалът. От пленниците се очаква да бъдат покорни и отстъпчиви. Те считат, че ако робините не са покорни, няма да им бъдат полезни.

— О, боже! — изхлипа Аманда, като разбра, че отново я очаква ужасът от брутално изнасилване.

Смелата лисица впи малките си лъскави очички в свитото тяло на меднокосата красавица, стовари се на мечата кожа до нея и се опита да я повали по гръб. Аманда храбро се съпротивляваше, докато туземецът опипваше надбедрената си препаска и се хилеше презрително. Но не я облада, а започна да я щипе по чувствителните зърна, като се засмя от задоволство, когато те се втвърдиха въпреки страха и болката. Изпищя, когато той захапа бялата й плът. Индианецът се усмихна злобно, когато тя падна изнемощяла по гръб. После я остави, доволен, че е успял да я усмири.

Когато се съвзе, Пеони се беше навела над нея, изпълнена със съчувствие.

— И на теб… и на теб ли се наложи да изтърпиш всичко това? — сподавено прошепна нещастната жена. — Как успя да го преживееш?

— Не, Принцесо. Случи се нещо, което ме спаси от такава участ. Не ме питай как и защо, само ти казвам, че се случи.

Внезапно тъпаните проехтяха в нощта и Аманда задиша учестено.

— Не можеш ли да ми помогнеш, Пеони? Няма ли някой тук, който да ме спаси?

Тя тъжно поклати глава.

— Повярвай ми! Нищо не мога да направя за теб. Те са толкова много, а аз съм само една жена.

Аманда се сви, раменете й потрепваха.

— Как успя да се спасиш?

— Червенокожият, който ме отвлече, Дебнещият елен, реши да ме вземе за своя втора жена. Не ме изнасилиха след първия път, но ме държаха няколко дни завързана за стълба на мъченията, докато накрая вождът реши, че трябва да ме приемат в племето и ме даде на Дебнещият елен. Аз… аз му родих дете — стеснително добави тя. — Никога не съм очаквала, че мога да бъда щастлива, но и това стана. По свой начин Дебнещият елен е внимателен с мен и изглежда държи на детето.

— Дали ще ме поиска някой от племето? Ще ме дадат ли на някого?

— Страхувам се, че не. Само този, който те е отвлякъл, има право да те поиска. Но ако не те пожелае, ще станеш робиня и… курва на племето.

— Ох, господи! — изхлипа Аманда и отново сълзите рукнаха по бузите й. — Значи Смелата лисица…

— Не те иска — довърши тъжно Пеони. — Той не вярва, че можеш да му бъдеш покорна съпруга, каквато желае, така че ще бъдеш оставена на разположение на всички мъже от племето.

— Не! — заяви Аманда решително. — Няма да стана проститутка на тези диваци! Преди това ще се самоубия!

— Принцесо — мрачно запита Пеони, — как смяташ да го направиш?

— Ти можеш да ми помогнеш. Те няма да те накажат, ако се самоубия. Веднъж вече се заклех, че ще умра, но никога повече няма да позволя да ме изнасилват. Ще го направя и без твоята помощ, Пеони, но ти можеш да ме улесниш. Донеси ми нож. Моля те!

— Не знам — отвърна тя, след като размисли. Чувстваше, че Аманда говори истината. Момиче като нея нямаше да се подчини и никога нямаше да понесе да бъде проститутка на индианците. Колкото до самата нея, тя бе щастлива от новия си начин на живот. Дебнещият елен се отнасяше добре с нея, особено след като му роди син. А и останалите жени от племето вече не я тормозеха и беше напълно свободна. Какво би могла да очаква, ако се завърне при цивилизацията? Още години робство. И след това отново щеше да бъде проститутка. Вероятно щеше да умре млада от някоя болест. Не, наистина имаше късмет, че индианците я отвлякоха.

Аманда усети колебанието й и се замоли още по-горещо:

— Моля те, Пеони, донеси ми нож, преди тези диваци да са свършили с ритуала.

Разширените й от ужас очи, накараха Пеони да се реши.

— Ти спечели, Принцесо. Ще ти помогна, но ако ми обещаеш, че ще чакаш до последната минута, преди… преди да се самоубиеш. Може би ще убедя Смелата лисица да промени решението си.

— Обещавам — съгласи се Аманда. — Само побързай! — Не добави, че не бе сигурна дали иска да живее, дори и Смелата лисица да я вземе за жена. Не и след като бе изпитала любовта на Тони. — Не мисля, че бих искала да бъда жена на червенокож дивак.

— Това не е толкова лошо, Принцесо — призна стеснително Пеони. — Аз имам син. Дебнещият елен е много любящ съпруг. Добре съм и никога не бих се махнала оттук, дори и да можех. Да бъдеш жена на Дебнещият елен е много по-добре, отколкото да разтваряш краката си за всички моряци в Чарлстън и навярно да умреш от сифилис.

— Не те упреквам, Пеони. Ти си направила това, което си сметнала, че е добре за теб. Аз искам да направя това, което смятам, че е правилно за мен. Не ми отнемай възможността да умра с достойнство. Ако бъда осквернена от тези диваци, пак ще умра, но ще бъде още по-тежко.

— Не, Принцесо, казах, че ще ти помогна, но само искам да ми обещаеш, че ще чакаш, докато се убедиш, че няма друга надежда. Слушай тъпаните. Когато спрат, ще имаш няколко минути да… да направиш каквото си решила.

— Има ли някаква възможност да избягам? Не си споменавала за такава вероятност.

— Не съм споменавала, защото е невъзможно. Навсякъде има пазачи. Дори и по някакъв начин да успееш да се измъкнеш, колко далече ще стигнеш гола и боса, без храна и вода? Ако си решила да умреш, по-добре да е бързо.

— Благодаря ти, Пеони. Обещавам, че ще чакам до последния момент, докато тъпаните спрат.

— Можеш да бъдеш спасена в последната минута. Понякога стават чудеса. — Тя неуверено сви рамене. — Но каквото и да стане, няма да те забравя, ще ти донеса нож. Сбогом, Принцесо, дано да намериш смелост да изпълниш решението си.

След това жената изчезна и Аманда остана сама. Тя се замисли за краткия си живот и за онези няколко месеца на щастие, които бе преживяла с Тони. Тъпаните продължаваха да бият. Като че ли бе изминала цяла вечност, откакто приятелката й бе излязла. Виковете, които достигаха до нея, смразяваха кръвта й.

— Пеони, къде си? — хлипаше нещастната жена в мрака.

Аманда горещо благодари на бога, когато най-после Пеони се появи на входа. Тя мълчаливо се наведе и постави на земята кратуна с вода и паница с храна. Докато се изправяше, извади тънък, остър нож, който се използваше при обработването на еленовите кожи, и й го подаде. След това си отиде.

Пленницата не чувстваше нито глад, нито жажда. Държеше ножа, който щеше да сложи карай на мъките й. В тези последни минути се сбогуваше със сина си. И с Тони. А можеха да бъдат толкова щастливи! Тя знаеше, че Джема ще се грижи за Джон, и се надяваше, че няма да му позволи да я забрави.

Внезапно осъзна, че наоколо цари тишина. Тъпаните бяха спрели! Стисна решително с малките си ръце дръжката на ножа и го опря до сърцето си.