Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (9)

7.

На сутринта Катлийн бе мълчалива и замислена.

Закуси рано сутринта и се отправи към брега да разгледа околностите. Искаше й се да се махне колкото е възможно по-далеч. Целият район наоколо като че ли си изкарваше прехраната от идеи за усмъртяване на хора, а това й действаше потискащо. Дори и в басейна нямаше покой. През деня го използваха за демонстрации на оборудване за специалните сили на военноморския флот.

Военното присъствие я подлудяваше. А всички бяха толкова весели и непринудено си подхвърляха глупости. Беше й писнало от приказките за мъжка дружба и другарство.

Тя обичаше Хюго и би изтърпяла всичко за него, но това не беше неин свят. Разбираше, че на него също не му е приятно да е застрашен, но имаше една съществена разлика. Тук, сред оръжията, той се чувстваше като у дома си. Това й подейства като шок, когато го осъзна. В Ирландия, на острова, Хюго тренираше с рейнджърите, но онова бе нещо по-ненатрапващо се. Тук страстта му се развихряше по американски, бе далеч по-очебийна и това я стряскаше.

Беше чувала, че брегът на Северна Каролина е много красив. Малко „цивилни“ гледки щяха да й се отразят добре. Наслади се на думата „цивилни“. Винаги й се бе струвала толкова тъпа дума, но сега бе заредена именно с онова значение, за което сърцето й жадуваше.

 

 

— Изглеждаш малко поразтревожен, Хюго — подвикна бодро Килмара, като видя, че Фицдуейн закусва сам. — Или жена ти те е пердашила, или пък си мрачен от перспективата да прекараш още един слънчев ден. За нас, ирландците, това е много потискащо. Обичаме редовно да ни мокри дъжд, по възможност неочаквано.

Фицдуейн наистина не беше в настроение, но Килмара му бе много близък и той се усмихна.

— Катлийн не е в обичайната си форма. Събуди се попритеснена и хукна колкото е възможно по-далеч от униформи и военни играчки. Мисля, че ще се попече на слънце и ще се разходи по брега.

— Блазе му на брега — въздъхна Килмара. — Ако нямаш нищо против приказките ми за жена ти, Катлийн е страхотна в бански костюм. Освен това е права — всички тия военни играчки са лайнарска работа. Забавно е, но е страшно — с тях се убиват хора. Ако не бях генерал, щях да им тегля една майна. Но, по дяволите, човече, на теб не ти трябва жена, която да марширува с ботуши из кухнята.

Фицдуейн не отвърна на тази тирада, което бе необичайно. Много обичаше да се закача, когато Килмара бе ядосан. Тук имаше още нещо…

Килмара реши да даде време на приятеля си и се съсредоточи върху закуската от бъркани яйца. Малко след това Фицдуейн проговори.

— Изведнъж без никаква причина, като гръм от ясно небе, Катлийн ме попита дали се сещам за Итън. Въпросът бе толкова неочакван, че нямах време за никакви импровизации. Казах й истината.

Килмара мълчеше, преструвайки се, че съсредоточено рови в мармалада. Наистина не можеше да ги разбере тия американски закуски.

Той също бе привързан много към Итън, майката на Боти, и доста се стресна, когато тя реши да даде предимство на кариерата си пред Фицдуейн. Много го обичаше, но хората нямаше да бъдат хора, ако не проявяваха садистични наклонности.

Привърза се и към Катлийн. Едно японско име също се завъртя из главата му, но не можа да си го припомни добре. Ето това му бе лошото на тези военни сбирки. Хората се наливаха така, сякаш нямаше да има никакво утре. И, разбира се, понякога бяха прави.

— Някои мъже могат да спят с жена и след това да изтрият всичко от паметта си, сякаш не е било — каза Фицдуейн. — Ти можеш ли така, Шейн? Аз не съм способен.

— Понякога са прави — дълбокомислено отбеляза Килмара. — Сексът не бива да се бърка с романтичната част, макар че, признавам, понякога двете неща се застъпват. Ако обаче изрязваш името на всяка жена, с която си спал, на тялото си, скоро ще заприличаш на дърво в алеята на влюбените. Е, аз обичам кората ми да е непокътната. Освен това вярвам, че е по-здравословно да си спомняш само добрите.

Фицдуейн се усмихна.

— И какво каза на Катлийн, когато те попита за Итън? — поинтересува се Килмара.

Приятелят му не бързаше да отговори.

— Мисля за Итън всеки ден — каза той накрая. — Тя е майка на сина ми. Всеки път, когато видя Боти, си спомням за нея. Мисля си за това, което би могло да бъде. И малко се натъжавам. Тя беше моя любима и моя приятелка, прежалих я, но ми липсва.

Ръката на Килмара, поднасяща чашата кафе към устните му, замръзна във въздуха.

— Призна й всичко това? — смаяно попита той. — Мамка му, човек трябва да те затвори — той погледна към тавана: — Основно правило — жената не обича да й напомнят за други жени, освен ако не става въпрос за тройка. Какво, по дяволите, да правя с теб?

— Освен това изтъкнах, че никога не съм бил по-щастлив, отколкото с нея, и че я обичам с цялото си сърце — каза спокойно Фицдуейн и добави: — Това също е вярно.

Килмара вдигна ръка и лицето му светна.

— Е, за пълен идиот като теб си се измъкнал добре — той смръщи вежди. — И това й го изтърси на закуска? Е, туй вече е смешно.

Фицдуейн смени темата.

— Къде е Мори? — попита той.

— В подвижната си къща — отвърна Килмара. — Има си кодиран мобифон и по него разговаря с Лий Кокрейн. Слушай какво ти казвам, тия типове кроят нещо.

— Какво? — попита лениво Фицдуейн.

— Истински туроператори — разпали се Килмара. — Според мен още се чудят как да те закарат до Мексико. Имат си оня проблем с Текуно и мислят, че си най-добрият за тази работа. Доста ласкаво от тяхна страна.

— Няма да стане — отвърна Фицдуейн. — И у дома си имам достатъчно престрелки.

— С Катлийн ли? — попита Килмара леко изненадан.

— С Боти — отвърна Фицдуейн с усмивка. — Сладкото ми петгодишно синче. Онова, което хванахме да си играе със заредения ти служебен пистолет и малко оставаше да го приведе в действие.

Килмара пребледня, много добре си спомняше. Бе свикнал с тероризма, но май петгодишните хлапета представляваха заплаха от по-висок разред. Освен това децата усвояваха всичко за предпазители и други подобни от телевизията. Боти бе разбрал, че няма да може да издърпа затвора, и когато го видяха, той бе приклещил оръжието в едно менгеме и тъкмо бе започнал да дърпа механизма с две ръце. Малко, изобретателно чудовище.

— Май си прав — въздъхна Килмара.

 

 

Само на петнадесет минути път от района на изложбата имаше една стара кариера, която бе преустроена в стрелбище за изпитание и демонстрация на предлаганото оръжие.

Фицдуейн и Килмара се качиха на автобуса за там. Не бяха казали нито на Дана, нито на Тексас, затова се чувстваха като ученици, избягали от час. От друга страна пък, щеше да бъде наистина много глупаво някой терорист да опитва каквото и да било именно тук.

Пътниците разполагаха с всякакво оръжие, каквото бе способен да сътвори човек, и в момента пътуваха към стрелбището да го пробват. Те двамата също бяха въоръжени, въпреки че пистолетите им бяха играчка в сравнение с екзотичната огнева мощ наоколо. На Фицдуейн му мина през ума, че домашния тостер едва ли го очакват някакви съществени подобрения през следващите петдесет години, обаче производителите на оръжие нямаше да пожалят усилия в изобретателността да се убива.

В кариерата бе горещо, яркото слънце блестеше ослепително от чистото синьо небе.

Около огневата линия, в полукръг, се бяха събрали четиридесетина души. Поне една трета от тях бяха в униформи, а останалите — облечени във всичко, като се започне от черни тениски с нацапотени по тях лозунги, комбинирани с камуфлажни куртки и високи десантни обувки, и се стигне до официални костюми и връзки. Малко повече от дузина бяха жени.

— Не знам как да го нарека, шоу или ужас — забеляза Фицдуейн.

— Да ги гледаш как пукат, е забавно — отвърна Килмара. — Ужасът започва, ако кариерата отвърне на огъня.

В редиците около огневата линия настъпи раздвижване. Пред тях пристъпи мъж, облечен в доста износена, но чиста камуфлажна униформа, и се обърна към присъстващите. На главата му бе нахлупена теснопола военна шапка, която му стоеше така, сякаш се бе родил с нея.

— Казвам се Кътлър — заяви той. — След малко ще видите демонстрация на „Брунсуик“ — нападателно оръжие за автоматчици. Това е едно необикновено оръжие.

До него на земята имаше лека картечница „FN Минимай 5.56“. Цевта й бе обърната към бункер от чували с пясък, разположен на около триста метра от огневата линия. На бункера бе облегната тежка стоманена плоча, играеща ролята на бронева защита.

— Проблемът с лошите типове е — започна Кътлър, — че невинаги са готови да стоят на едно място, за да можете да ги целите. Много нечестно от тяхна страна. Крият се зад такива места като бункери или съоръжения от армиран, бетон, където вашите пикливи куршумчета не могат да им направят нищо. Тогава какво, по дяволите, ще сторите? Да-а, неприятна ситуация.

Наоколо се закискаха.

— Вече имаме ракети и гранатомети — продължи Кътлър, — но преносимите ракетомети са неудобни за носене, а пък 40-милиметровите гранати само ще одраскат укритието им. Затова сме измислили НОА. Това е въртеливо стабилизирана удължена топка с капковидна форма с диаметър пет инча и половина^[1]. Изстрелва се от пусковото устройство, закрепващо се под цевта на личното ви оръжие.

Кътлър отвори компактно сандъче от матиран метал, закрепи устройството под цевта на картечницата, а след това сложи и гранатата.

— Макар че НОА е монтирано, вие пак можете да използвате личното си оръжие по нормалното му предназначение. Интересното тук е, че при разстояние триста метра траекторията на гранатата е почти права линия. С помощта на мерника вие се прицелвате и гранатата ще удари там, където сте се мерили. При по-големи разстояния вече говорим за стрелба с непряко мерене, защото гранатата може да достигне до хиляда и петстотин метра.

Кътлър взе картечницата с монтираното под цевта и устройство и продължи:

— Както вече казах, откат или реактивна струя няма. Можете да стреляте прави, седнали, залегнали… Двуногата на картечницата служи само да стабилизира прицелването ви.

С лявата ръка той превключи на НОА, прицели се в бункера и натисна спусъка. Ракетата излетя с ядовито съскане изпод цевта и бързо набра скорост.

„Ама тя изглежда съвсем безобидна, помисли си Фицдуейн, прилича на добре балансиран пумпал.“ Обаче след първоначалното ускорение беше изключително бърза.

Далечният бункер, защитен от броня, се виждаше съвсем ясно. А след това той просто се разпадна — експлозията бе изненадващо силна, прилична повече на попадение от снаряд, а не на граната. За такава малка сфера разрушителната й мощ изглеждаше изключителна.

— Е, думи нямам! — обади се Килмара. — И тая дрънкулка предизвика всичките тези поражения сама? Да не си сложил малко експлозив там, а, сержант?

Кътлър се усмихна.

— Не, сър. Това, което виждате, е истина! НОА е доста ефективно. Какво ще кажете, страхотно нещо е това технологията, а? Разрушителната мощ, която този грейпфрут има, е равна на попадение на 105-милиметрова гаубица.

— Ами ако този грейпфрут го улучат, докато е още някъде по джобовете ти? — намеси се Фицдуейн.

Фактът, че НОА нямаше нито откат, нито реактивна струя, му направи впечатление. Можеш да го използваш в тесни пространства и да го монтираш почти на всякакво оръжие.

— Добър въпрос — отвърна Кътлър, — но няма защо да се безпокоите. Експлозивът, който използваме, е нечувствителен. Може да стане адски горещо, но той няма да избухне. Същото се отнася и за попадение в него. Пробвахме го.

— А други номера има ли?

Кътлър кимна.

— Разполагаме също с двойно целева граната, в която са комбинирани и бронебойна мощ, и поразяване на личния състав. С помощта на вградения дисплей въвеждаш разстоянието, на което искаш да избухне, и след като това стане, от нея се пръскат три хиляди волфрамови топчета, които убиват всичко живо в радиус от приблизително сто и шестдесет квадратни метра. Топчетата излитат със скорост хиляда и осемстотин метра в секунда. Такава инерция минава през бронирани жилетки и каски. Помита всичко като буря. Надупчва хора, обикновени коли, лека броня и летателни апарати и е истинска чума за хеликоптери.

Той се обърна и насочи оръжието в друга посока. Този път вместо бункер мишените бяха сто и петдесет, представляващи заплашително настъпваща пехота. Бяха разпределени в три неравни редици, разтеглени в дължина около двеста метра и петдесет метра дълбочина.

Кътлър се наведе, взе един НОА боеприпас, сложи го на мястото му, след което въведе разстоянието с помощта на дисплей на течен кристал. После се прицели малко високо.

— Експлозия във въздуха — каза той и стреля.

След това всички от групата се захванаха да разглеждат мишените. Във всяка имаше попадение. Само от един-единствен изстрел с НОА.

 

 

Потънали в мислите си по това, което бяха видели, Фицдуейн и Килмара обядваха набързо и се отправиха към дома на Мори да се срещнат с представителя на „Магнавокс“.

Да се води сериозна дискусия до щанда на претъпкана от посетители изложба, не беше никак лесно. Освен това превозното средство на Мори приличаше повече на подвижен щаб, отколкото на кола. Разполагаше с прекрасни средства за комуникация и различни офис удобства.

Мори обичаше да пътува, но и да се труди. Всъщност той като че ли не спираше да работи. Единственото нещо, хвърлящо сянка на задълбочените му познания за света на тероризма, бе липсата му на интерес към „приложното“ изкуство.

До този момент бе прекарал на изложбата всичко на всичко един час. Направи една светкавична обиколка, след което се върна веднага в подвижната си бърлога. Военните дрънкулки бяха хубаво нещо и той поддържаше знанията си по тях, но това, което вдигаше адреналина му, беше играта на живо. Благодарение на съвременните сателитни комуникации той можеше да я играе навсякъде. И го правеше.

Фицдуейн завари Мори вперил поглед във факса, очакващ някакви ценни само за него параметри. Беше съсредоточен като котка, наблюдаваща миша дупка. Протестирайки, Мори направи усилие да се върне в реалния свят, където се очакваше посещение на Дон Шенли.

Шенли впечатли Фицдуейн и ирландецът реши да понатисне човека от „Магнавокс“ още малко. Мори пък бе доста добър в задаването на неудобни въпроси.

— Момчета, кажете ми какво искате да правите — започна без предисловия Шенли. — Колкото повече знам, толкова по-лесно ще ми бъде да ви помогна.

— Ти просто искаш да си продадеш стоката — обади се Мори заядливо. — Мразя търговците.

Фицдуейн мислено изстена. Това не беше най-добрият начин за начало на разговор. Беше си наумил няколко неудобни технически въпроса. Откритата неприязън нямаше да помогне, сега-засега трябваше само да се води по течението.

— Зависи от гледната точка — усмихна се приветливо Шенли. — Лично аз гледам на себе си като на човек, разрешаващ проблеми.

— Какво разбираш ти от битка? — изръмжа Мори, който го гледаше сърдито. — Служил ли си някога?

Шенли бе уморен, Фицдуейн го виждаше много добре. Като чу въпроса на Мори, той пребледня, сякаш бе дълбоко засегнат. След агресивното държане на Мори Фицдуейн не би се изненадал от някой гневен изблик, но човекът от „Магнавокс“ бе образец на сдържаност.

— В областта си съм по-добър от мнозина — отвърна той спокойно. — И се надявам, че за вас това ще се окаже достатъчно, господа. Доколкото разбрах, искате да използвате уреда при МВА. Може би няма да е зле да започнем оттам.

Фицдуейн улови погледа на Килмара и му кимна едва забележимо, за да се намеси.

— Дон, моето поделение бе създадено като бойна единица за борба с тероризма — започна той. — По-късно прерасна в бойна единица с възможности за нападение. Наложи ни се да използваме по-тежка огнева мощ, за да се оправяме с бронева защита и други специални ситуации. Обаче скоро след това се натъкнахме на проблем и той се оказа много прост. Нашите рейнджъри, независимо в каква физическа форма са, просто не можеха да носят всичкото въоръжение и оборудване, което смятахме за необходимо. Сигурен съм, че си запознат с цифрите.

Шенли кимна.

— Един войник в добра физическа форма може да носи само около една трета от собственото си тегло, ако искаме от него да бъде боеспособен — да кажем, някъде около тридесет килограма. А на практика, след като му накачите резервните боеприпаси и всички съвременни джунджурии, момчето — или момичето, както става напоследък — започва да подгъва колене под петдесетте, че и повече килограми. Това ограничава подвижността му и той се уморява по-бързо. И нещо още по-лошо — въпреки това той не носи всичко, което му е необходимо за съвременния бой. Дните, когато мъкнехме само един автомат и два пълнителя с по тридесет патрона, отдавна са отминали. Сега боецът е натоварен със сто патрона, противотанково оръжие, експлозив, мини, лазерни далекомери и… — той се усмихна — термичен уред за нощно виждане. А има и още неща. Батериите за радиото са истинско проклятие.

— Значи картинката ти е ясна — каза Килмара. — Един войник от специалните сили никога не е бил по-добре екипиран в цялата история на военното дело, но просто не може да носи онова, от което има нужда.

— Е, аз подхвърлих този проблем на полковник Фицдуейн. Хюго ги разбира тия работи.

На Мори май започва да му става интересно, помисли си Фицдуейн и подхвана:

— По време на Втората световна война баща ми е бил един от основателите на SAS^[2] в Северна Африка. Идеята на Стърлинг била да нападнат германците зад техните отбранителни линии с помощта на тежкобронирани джипове.

— И какво? Номерът минал ли е? — попита заинтригувано Шенли. — Доколкото знам, немската армия в Северна Африка се е състояла предимно от бронетанкови войски. Джипове срещу танкове не ми изглежда добро хрумване.

— Няколко дузини мъже разрушили повече самолети на земята, отколкото обединените въздушни сили на съюзниците, състоящи се от хиляди хора — отвърна Фицдуейн. — Колкото до танковете, идеята била да не се блъскат гърди с гърди. В онези дни не е могло да унищожиш танк с нещо, което да се носи в джип. Обаче джиповете са по-бързи и могат да се крият. И са ужас за лекобронирани машини и камиони. Погледнато тактически, изпълнението и резултатите били брилянтни.

— Обаче загубите сигурно са били тежки — забеляза Шенли.

Фицдуейн поклати глава.

— Ирония на съдбата, но в SAS са били в по-голяма безопасност, отколкото войниците от редовната армия. Всъщност срещу грубата сила те противопоставяли бързина, маневреност, огнева мощ и ум… Както и да е, имайки предвид успехите на SAS, започнах да разработвам идеята за бърза, лекобронирана машина, снабдена с леко, но мощно въоръжение. И много скоро се наложи да обърна поглед насам.

— „Чиноут“ — обади се Мори. — Направиха ония бъгита специално за пясъчните дюни и те се справиха чудесно в Баха. Американската армия формира едно специално подразделение, което започна да си играе с преустроени „Чиноут“, снабдени с гранатомета, TOW^[3] и подобни играчки. Оценката им показа, че една машина за бърза атака, или както им казват вече МБА, може, и то в повечето случаи, да се справя успешно не само с лекобронирани машини, но и с танкове. Чух, че съотношението било едно към девет и едно към четири в тяхна полза.

Фицдуейн кимна.

— Ситуацията става по-сложна, когато стане въпрос за комбинирана техника, защото бронетанковите войски не могат да си вършат работата във вакуум. Ако към уравнението прибавим и хеликоптери, може би МБА няма да е толкова добра. Освен това танковете „Абрамс“ и програмата „Хъмвий“^[4] бяха доста напреднали, ставаше въпрос за големи пари и на никого не му се искаше да ги изгуби. Така че, поради всички тези практични съображения, идеята за МБА умря. Чувам, че морската пехота купила няколко, тюлените също ги използвали с успех, обаче до голяма разработка, от каквато програмата имаше нужда, така и не се стигна. А трябваше, защото финансирането на МБА щеше да е все едно да храниш пиленца в сравнение с повечето военни програми. Ето такъв е проблемът на евтините програми, няма много пари в тях.

Килмара се усмихна.

— Е, след като ни липсваше истински бюджет по щатски стандарт, ние посъбрахме малко информация от американския опит, взехме някои неща и от Обединеното кралство и си направихме наша машинка, но решихме да опитаме в малко по-различна посока. И „Чиноут“, и „Сейкър“ са машини на колела, идеални за някои терени, но не стават за блатисти или заснежени местности. И тъй като нямахме пари, за да конструираме машини за всеки отделен терен, решихме да се спрем на небронирана, високоскоростна верижна машина, която да прави повечето неща като „Чиноут“ и „Сейкър“, но из целия свят. Пясък, кал, скала, сняг, лед, блатисти местности.

— „Гънтрак“ може да мине навсякъде! Намерението ни е да го снабдим с достатъчно огнева мощ, за да обърне един танк и да се справи с непосредствена заплаха от въздуха. Именно върху разработката на въоръжението работим в момента. Искаш ли да го видиш, Дон?

Шенли не бе свикнал генералите да се държат толкова свободно. По природа той бе сърдечен човек и бе разбрал, че сред американските военни кръгове едно ясно и отсечено „сър“ не минава незабелязано.

— Да, сър! — каза той.

Килмара го огледа с любопитство.

— В Ирландия напоследък се държим доста неофициално — забеляза генералът. — Нормално е да се обръщаш на малко име. Аз съм Шейн. Той е Хюго, а този… — той кимна към Мори — мисля, че той вече се разтопи.

Мори се представи благосклонно.

Фицдуейн пъхна една касета във видеото и всички се извърнаха към екрана. Теренът представляваше еднообразна скалиста местност, покрита тук-там с храсти и жилава трева. На заден план се виждаше верига от хълмове под небе, оцветено в някаква сюрреалистична смесица от заплашително тъмни облаци и промъкващи се между тях слънчеви лъчи. Беше мрачен, но драматичен пейзаж, събрал в себе си изключително богати вариации от форми, линии, отсенки и цвят. Беше смайващо красиво и Шенли изведнъж си даде сметка, че това, което вижда, не е просто някаква си чужда земя. Там бяха неговите корени, това някога е било негов дом.

В далечината се появи някаква тъмна форма. Беше трудно да се различат отделни детайли, силуетът бе нисък и неясен. Машината се приближаваше на зигзаг, преминавайки през терен, непроходим за колесно превозно средство. Ако звукът на записа бе добър, това нещо вдигаше изненадващо малко шум.

Машината се приближи и мина успоредно на камерата, излагайки профила си на наблюдателя. Тогава се забеляза, че макар веригите да газят по силно неравен терен, горната й част е стабилна.

Водачът блокира едната верига, „Гънтрак“ се завъртя на 360 градуса й спря. Такова нещо Дон и Мори не бяха виждали. Малък, нисък и черен сандък на вериги с клиновидна предница и нещо, което приличаше на сгънати вилици за мотокар отзад. Отпред седяха водач и мерач, и двамата екипирани с по една 5.56-милиметрова картечница „Минимай“.

Мястото на водача бе отляво. От дясната страна на мерача бе монтиран един противовъздушен гранатомет „Стингър“. Зад двете предни седалки имаше още един мерач, работещ с М19 — 40-милиметров гранатомет с лентоподаващо устройство, монтиран на гъвкава стойка, сдвоена с въртящ се куполен пръстен. Отделението на задния мерач изведнъж се издигна на хидравличен механизъм, за да осигури по-широк обсег за стрелба. После цялото се завъртя на 360 градуса. Прибра се обратно на мястото си и вместо него нагоре се издигна нещо като тънка мачта с мъничък перископ, който също описа пълен кръг.

— Нашият „Гънтрак“ — започна Фицдуейн — е машината, която ирландските рейнджъри започват да използват при специални операции. Изработена е от специална пластмаса, издържаща на стрелба с леки оръжия, а веригите са смес от кевлар и изкуствен каучук. Теглото и мощността й са в чудесно съотношение. Ускорява се като ракета и се движи със сто и четиридесет километра в час с пълен полезен товар. Въоръжението, разбира се, може да се променя, но напълно оборудвано с това, което виждаме, струва не повече от пет процента от цената на един танк. Колкото до поддръжката — ако ми позволите едно малко преувеличение — тримата души екипаж могат да го обслужват с помощта на швейцарските си джобни ножчета.

Видеозаписът продължи още около петнадесетина минути, като камерата се спираше от време на време, за да даде този или онзи детайл в едър план. Всичко, като се започне от разход на гориво, та до смяна на двигателя, бе взето предвид. И именно това внимание към всяка дреболия правеше впечатление и придаваше на машината уникален вид.

Резервоарът например бе направен като пчелна пита и можеше да бъде пробит от запалителен патрон, но нямаше да пламне. Вилиците отзад можеха да вдигнат стандартен натовски палет, тежащ до един тон. Гънтраковете се заканваха един за друг и ако двигателят на някой откажеше, другият можеше да го влачи и да му дава ток.

Шенли и Мори гледаха очаровани. Самата логика на мисленето правеше страхотно впечатление. „Гънтрак“ бе проектиран от хора, запознати с реалността на боя.

Мори обаче забеляза слабо място:

— Артилерията ще ви направи на кайма. В съвременния бой из въздуха хвърчи огромно количество метал с недружелюбни намерения и доста голяма част от него ще мине през тоя пластмасов сандък като през масло.

— „Гънтрак“ не е съвършеното оръжие — отговори Фицдуейн. — Не е нищо повече от поредния полезен инструмент за вършене на дадена работа. Проектиран е за бързо действие със стрелба и моментално измъкване. Такава е концепцията на всяка специална операция. Основната идея е изобщо да не бъде открит, но ако все пак го открият, да разполага с достатъчно огнева мощ да задържи противника, докато се измъкне.

Шенли обмисляше чутото.

— А как го използвате тактически? — попита той.

— Установихме, че оптималният вариант е две машини — отговори Фицдуейн. — Едната прикрива другата, както при самолетите във въздушен бой.

Килмара се извърна към Шенли и Мори.

— Е, господа, вече знаете какво създаваме. Следващият въпрос е какво вие можете да предложите. Някакви идеи?

— Поне няколко — каза Шенли.

Умът му трескаво работеше. Това, което бе видял, не бе просто интересно, то беше тактически значимо.

— Тази идея за нещо бързо, малко и способно да се опълчи на танк, ми напомня за случилото се в Северна Африка. Либийците се опитаха да награбят южния си съсед и за целта събраха армия от стотици танкове. И бяха бити от чадийци, сражаващи се на пикапи „Тойота“, снабдени с ракети „Милан“. Пикапите маневрираха по-бързо, отколкото руските танкове завъртаха куполите си. Освен това бяха много малки и бе трудно да бъдат ударени.

Килмара, който по онова време беше в Чад като съветник, не каза нищо, но погледна Шенли с уважение — този човек е в час.

— Трябва да хвърлите едно око на бебето на Дилджър — каза Мори загадъчно.

Фицдуейн и Килмара се спогледаха изненадано.

— Какво общо има тук бебето, Мори? — попита внимателно Килмара.

Мори, който все пак не изглеждаше да е превъртял, просия.

— Ще видите — отвърна той.

 

 

Щом срещата приключи, Фицдуейн провери на рецепцията дали Катлийн се е обаждала. Когато излизаше някъде сама, тя обикновено казваше кога горе-долу ще се прибере.

Нямаше никакво съобщение. Не бе чак толкова важно, но Фицдуейн почувства смътно безпокойство. Той погледна часовника си, наближаваше пет следобед. Изложбата щеше да затвори щандовете си в шест и скоро след това, някъде около седем и половина, организаторите бяха предвидили барбекю и малко развлечения. На плакатите пишеше, че щяло да има и танци.

Фицдуейн никога не бе виждал на живо американско кънтри и изпитваше леко любопитство. А Катлийн, която обичаше да танцува, сигурно би била още по-заинтригувана. Колкото за предвидените демонстрационни скокове с парашут, в тях винаги имаше нещо напрегнато — да гледаш как себеподобните ти скачат от един съвършено изправен самолет. Ще се отворят ли парашутите, къде и как ще се приземят?

Да, вечерта обещаваше да бъде интересна…

Дежурният полицай от щатската полиция в Северна Каролина гледаше замислено оставеното за него съобщение. Гражданин се бе обадил, че е видял как набутват една жена в хеликоптер, кацнал на една поляна, дълбоко навътре в гората, простираща се около магистралата. Жената се съпротивлявала, а после изведнъж се отпуснала, твърдеше свидетелят. Хеликоптерът веднага излетял в неизвестна посока.

Според свидетеля върху главата й било нахлупено нещо прилично на найлонова торбичка. Нападателите били двама… или може би трима, обикновено облечени. Свидетелят бил на около петдесет — седемдесет и пет метра от поляната по време на отвличането.

Дежурният се обади на диспечерката.

— Как ти се стори? Нормален човек или някоя откачалка?

Тя сви рамене:

— Възрастен, малко отвеян, но твърдо убеден, че е видял нещо.

— И за какъв дявол е бил в гората?

— Ами каза, че ходил да наблюдава птици. Търсел червенокачулат кълвач. Абсолютно сигурен е.

— Значи е видял всичко това през бинокъл? — предположи дежурният вече по-обнадеждено.

Тъкмо бе започнал да се пита какво може да види един възрастен човек от петдесет метра, взирайки се през клоните на дърветата. Тоест, не бяха ли седемдесет и пет? Или сто?

Може ли всъщност да се долови разликата между това, да помагаш на една жена да се качи и да я буташ насила? Тази торбичка върху главата като нищо може да е било шал, който да запази прическата й от вятъра, вдиган от витлата. Картинката не бе твърде ясна.

Лейтенантът отново прегледа протокола. Случката, ако изобщо е имало нещо, е станала преди около четиридесет минути. Най-близката патрулна кола се намираше на около петнадесет минути път от мястото. Освен това не му достигаха двама души.

— А какъв хеликоптер е бил?

Диспечерката отвърна малко раздразнено:

— Питах го, но той разбира от птици, а не от хеликоптери. Бил боядисан в цивилна боя, нещо бледо. Това е всичко, което можа да каже.

— А защо е съобщил за това толкова късно? — отново зададе въпрос лейтенантът. — Не знам какво очаква от нас да направим след четиридесет минути. Хеликоптерът може да е вече на сто километра оттук.

— Трябвало първо да стигне до телефон — отвърна диспечерката. — А след като намерил, видял, че няма монети.

Лейтенантът въздъхна — откъде ги намираха все такива? Изкуши се да прати протокола в архива без последствие, но му хрумна нещо друго. Отново провери мястото на картата. Знаеше къде е тази полянка, тъй като бе ходил там на лов.

— Ако става въпрос за отвличане на жена, какво ще търси хеликоптер именно там? Поляната е не повече от тридесетина метра широка — той отново извърна поглед към картата и напрегна паметта си. — Наоколо има поне още десет места, където можеш да кацнеш без опасност да се пребиеш.

— Освен ако не искаш да те видят — обади се диспечерката и направи моментна пауза, преди да добави: — … сър.

Лейтенантът я изгледа продължително, биваше го да отправя такива погледи. Диспечерката обаче имаше право. Каквото и да е казал свидетелят, като се има предвид близостта на Форт Браг, това най-вероятно е бил военен хеликоптер, пратен там кой знае с каква цел. На някакво шибано учение например? А може и да не е… Червено качулатият кълвач бе от защитените видове. А военните, колкото и да им бе мъчно, имаха инструкции да не притесняват птицата. Говореше се, че по картите им даже били нарисувани малки кълвачи.

— Кой е най-близо? — попита лейтенантът. — Ричард сън? Диспечерката кимна.

— Сержант Ричард сън — потвърди тя.

— Кажи му да отиде до поляната и да огледа. Той има набито око и кой знае… Руснаците може да са направили десант.

Диспечерката се усмихна.

— В Северна Каролина в тая жега и влага? Да не са луди!

 

 

Щатски полицай сержант Анди Ричардсън бе известен с педантичността си. Не бе кой знае колко подготвен, но бе разбрал, че в полицейската работа може да отидеш доста далеч, ако си организиран, методичен, здрав и си вършиш работата докрай. Малко разум също не вредеше. Той тъкмо довършваше доклада си за дребно пътнотранспортно произшествие, когато му се обадиха. Не беше спешно, затова той отпи от билковия чай и си довърши доклада.

После притвори очи и остана така няколко минути, медитирайки. Това не бе точно полицейска процедура, но жена му Сюзън вярваше силно в предизвикването на дълбок душевен покой и явно това даваше добри резултати. Например той не завършваше смяната си изнервен и стресиран като много от колегите си. Въпреки че не бързаше, стигна до отклонението към поляната само петнадесет минути след обаждането на диспечерката по радиото. Черният път се виеше през гората пред него. Поляната, спомни си той, беше на около половин километър по-навътре.

Искаше му се да подкара колата по черния път, но реши да помисли още веднъж. Ако някой е бил набутан насила в хеликоптер, значи първо е трябвало да го докарат с нещо дотук. Разбира се, би могло да е друг хеликоптер, но тогава за какво им е било да извършват смяната? Не, за целта сигурно е използвана кола.

Ричардсън слезе от автомобила и внимателно огледа черния път. Веднага забеляза следите към поляната, но обратни нямаше. Усети, че кожата му настръхва. Предполагаемото произшествие бе станало преди около час. Колата, използвана за транспорт, би трябвало отдавна да си е заминала… освен ако не беше още на поляната. Имаше и друга вероятност.

Той вдигна микрофона на радиото и се обади на диспечерката.

— Нашият бройкаджия на птици с кола ли е дошъл до мястото?

— Не — отвърна веднага тя. — Домът му е на три километра оттам и той отишъл пеша. В момента си е у тях, ако нещо ти потрябва.

— Виждам следи от гуми, водещи навътре — каза Ричардсън. — Ще блокирам пътя с колата и ще продължа пеша. Ще ти се обадя след десет минути.

— Искаш ли подкрепление? — запита диспечерката.

— Не — отвърна Ричардсън. — Сигурно нищо няма, но все пак да проверя.

Той влезе в колата и я паркира напреко на пътя. После свали пушката от скобите. Никога не се знаеше с какво може да се сблъска, а пък само видът на оръжието би накарал някой потенциален нападател да си помисли, преди да започне да върши глупости. Изглежда, размерът на цевта ги стъписваше.

Той закрачи бавно към поляната, оглеждайки внимателно не само следите от гуми, но и храсталаците под дърветата от двете страни на пътя. Ако някой се е съпротивявал и се е тръшкал в тази кола, нещо може да е изпаднало от страничните стъкла. Я документ за самоличност, я бележка някаква. Е, малко вероятно беше, ако се има предвид работещ климатик вътре при плътно затворени прозорци, но все пак трябваше да провери.

Доказателства за престъплението можеха да отидат по дяволите за тревожно кратък срок. Ценни неща, които биха могли да послужат като улика, проявяваха склонност да изчезват яко дим, независимо колко плътно си отцепил района. Разбира се, това още не можеше да се нарече престъпление, но след като е постъпила информация, трябва да се държиш адекватно. Сигурност — ето на какво обичаше да разчита Ричардсън.

Протегнал пушката в дясната ръка, той отмести листака встрани. В Северна Каролина процъфтяваха онези пълзящи, подскачащи и хапещи твари и не всички от тях бяха хора. Той се усмихна на шегата си, но миг след това усмивката му замръзна: видя гърмяща змия, свила се на кълбо върху един камък. Змията го погледна, сякаш преценявайки какви шансове има срещу него, после се шмугна в храсталака. Явно и на нея не й хареса пушката.

Ричардсън бе свикнал със змиите, но такава близка среща очи в очи със сигурност можеше да ти покачи адреналина. Той изчака сърцето му да се поуспокои, после се обади в диспечерната.

Този път го прехвърлиха на лейтенанта, който вече бе започнал да проявява признаци на нетърпение.

— Побързай, Анди, ако обичаш — подкани го той.

— Разбрано, лейтенант — отвърна безизразно Ричардсън.

След няколко минути излезе на поляната. Ако правилно бе разчел следите, тук трябваше да има кола, но нищо подобно не се виждаше. Смешна работа, помисли си той. Още малко и ще започне да си мисли за летящи чинии и малки зелени човечета. В реалния свят колите не можеха просто да изчезват. Животът бе далеч по-скучен.

Всичко това е така, каза си той, но не виждаше проклетия автомобил, а обратни следи нямаше.

Той започна да претърсва покрайнините на поляната. Дърветата растяха близо и на различни разстояния едно до друго, така че между тях не би могла да се промъкне кола. После видя просека в плътната дървесна стена — вероятно резултат от гръм или буря. Бяха свалени поне две-три дървета. Но клонакът бе накълцан, а след това струпан небрежно, в груб опит да се прикрие нещо…

Ричардсън заразхвърля клоните и скоро пред него бавно се разкри багажникът на един додж седан. Взет под наем, доколкото можеше да се разбере. Колата бе обърната с предница към гората.

Багажникът бе заключен, но вратите не бяха. В контакта нямаше ключове, но той успя да намери лостчето за отваряне на багажника. Веднага разпозна миризмата — смес от кръв, екскременти и страх. Миризмата на насилствена смърт.

Протегнал предпазливо цевта на пушката, Ричардсън повдигна капака на багажника. Вътре бе проснато тялото на млада жена, която се взираше в него с широко отворени, изхвръкнали от ужас очи. Гърлото й бе разрязано и изглеждаше, че е била оставена да умре тук от загуба на кръв. Дрехите й и вътрешността на багажника бяха подгизнали от кръв.

Ричардсън си я представи как лежи вътре, побъркана от страх, а убиецът й хлопва багажника, стиснал кървав нож в ръка. По ръцете й имаше дълбоки порезни рани, явно се е опитала да се отбранява. По-внимателният оглед показа, че кръв има на и около предната дясна седалка. Била е там, когато е нанесен ударът, каза си той, а след това са я захвърлили да умре отзад. Побиха го тръпки.

Потиснат и с омекнали колене, той повика диспечерната. Оправяше се с катастрофи, ако при тях нямаше пострадали деца, обаче тази необуздана касапница го разтърси. Той си помисли за Сюзън, можеше тя да е вътре сега.

Според процедурата се налагаше да изчака оперативната група, но той трябваше да свърши още нещо и знаеше, че е достатъчно добър, за да го свърши както трябва. Започна бавен и основен оглед на поляната, движейки се приведен.

Виждаха се явно следи от хеликоптера, както и от дейността около него. Вихърът на витлата бе вдигнал цяла вихрушка от шума и клонки, а по следите от шейната на хеликоптера можеше да се разбере, че приземявайки се, пилотът е закачал върховете на дърветата. Неопитен, отвикнал от летене или откачен безумец? Трудно е да се каже. Според Ричардсън — отвикнал. Един новобранец едва ли би се решил да каца на толкова тясно място.

След дванадесетминутно търсене нещо проблесна в песъчливата почва до следите от плазовете. Бе почти затъпкано в земята, изтървано случайно или нарочно.

Той клекна и разчовърка пръстта с една клечка. Беше необичайна наглед гривна, направена, както му се стори, от два вида злато. Ричардсън закачи гривната с клечката, измъкна я и я поднесе до очите си. Представляваше някаква абстракция, от едната страна приличаше на арфа. Бе скъпо нещо, имаше закопчалка и предпазна верижка. Тази работа не ще да е паднала случайно, каза си той.

После прочете надписа вътре.

От джоба на панталона си Ричардсън извади найлонова торбичка за улики и прибра гривната. Мислеше усилено — тази куражлийка сигурно е хвърлила още нещо. Обаче по пътя не откри други улики, защото най-вероятно прозорците наистина са били плътно затворени. А ако е била в багажника заедно с другата жена? По дяволите, жената може да е била поначало само една, а свидетелят да се е объркал. Съпротивявала се е, докато са я качвали на хеликоптера, и е била убита.

Не, това не му звучеше правдоподобно, тъй като всичко останало свидетелят бе описал правилно. Защо тогава да се съмнява, че са били две жени? Това означава, че отвлечената е държана или в багажника, или на задната седалка. Трябваше да претърси колата, за да разбере, а това вече щеше да бъде сериозно нарушение.

От друга страна, при отвличане — а той вече бе сигурен, че се касае именно за отвличане — времето бе от решаващо значение.

Намери листче, пъхнато под тапицерията на задната седалка. Беше бланка от телефонно съобщение, каквато използват в хотелите и ти я дават, за да не забравиш номера на стаята си. Нямаше дата, но хартията изглеждаше наскоро откъсната от кочана.

Мъртва жена, със сигурност убита, и вероятно отвличане… А в това бе намесен и някакъв тип, наречен Хюго. Бланката бе от Файетвил.

Ричардсън отново се обади на диспечерната, решен повече да не търси. Отвличане, на това отгоре и с хеликоптер, със сигурност означаваше намеса на федералните власти. А те можеха да се вкиснат, като разберат, че някой е вършил поразии по местопрестъплението.

Сержант Ричардсън не смяташе, че е вършил поразии, но както много неща в този живот, и това бе въпрос на гледна точка. Прииска му се оперативната група вече да си е довлякла задника. Скоро щеше да се стъмни.

 

 

Шелби Джаклин, шериф на Файетвил, затвори телефона и се замисли: Когато беше млад, твърдо вярваше в моменталната реакция. Сега обаче предпочиташе първо да усети ситуацията и тогава да пристъпва към действие.

С един телефонен разговор разбра кой е тоя Хюго. Въпросът бе какво да прави оттук нататък. Този Хюго Фицдуейн можеше и да е убиец, но можеше и да е абсолютно невинен човек. Обаче вероятността убитата или отвлечена жена да му е близка беше много голяма. А според статистиката немалка част от убийствата се извършваха от някой близък на жертвата — например съпруг или съпруга.

Работата ставаше сложна. Трупът бе намерен от щатската полиция и бе извън неговата юрисдикция, обаче заради този Фицдуейн нямаше да мине много време и от ФБР щяха да се намесят.

Можеха веднага да разпитат Фицдуейн или първо да си извадят разрешение за обиск и да обърнат стаята на този ирландец наопаки. Така бе по-безопасно, а изваждането на разрешение за обиск нямаше да им отнеме много време. Съдията Райкъл бе с много твърди възгледи за престъпления, свързани с насилие.

Също така не бе лоша идея да провери Фицдуейн чрез ФБР. Шериф Джаклин не изпитваше кой знае какви топли чувства към тях, но бе разбрал, че ако иска работата да се свърши, и съюз с дявола бе разрешен.