Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (31)

29.

Фицдуейн тичаше през Арлингтънското гробище. Есента витаеше във въздуха. Времето бе приятно — хладно и тихо. Тази вечер той щеше да се качи на самолета, който да го върне в Ирландия заедно с Катлийн. Това бе приятно чувство. Америка щеше да му липсва, но бе време да се връща у дома.

У дома — най-хубавата дума на всички езици. Най-хубавото място на света.

У дома можеш да създаваш, а в живота често се налага да рушиш. Трябва да се бориш, за да запазиш онова, което си струва да бъде запазено. А борбата винаги означава рушене. Но понякога, въпреки последиците, човек трябва да я води.

Свободата никога не е безплатна.

Като се приближи към гроба на Ник Роу, той забеляза Кокрейн. Двамата пребягаха последните неколкостотин метра в тишина. После застанаха пред плочата.

Фицдуейн сложи няколко камъчета на надгробния камък.

— От Стъпката ли? — попита Кокрейн.

Фицдуейн кимна.

Отдалечиха се. Арлингтън бе тих, почти пуст и невероятно хубав.

— Е, подобри ми малко формата — каза Кокрейн.

Фицдуейн се засмя:

— А по какъв начин тази операция ще спаси комисията?

— Много обещания и малко работа — сви рамене Кокрейн. — Антитероризмът не привлича кой знае колко гласоподаватели, а средният гражданин си мисли, че той се покрива от социалната му осигуровка.

Сега, след като Студената война приключи, Америка си е свалила гарда, помисли си Фицдуейн. Фалшификати, икономически тероризъм, поръчкови убийства, заплаха от оръжия за масово унищожение, поява на нови ядрени нации. Фундаментализъм във всичките му форми, желанието на страните от Третия свят да получат парче от баницата по възможно най-лесния начин. Много лош народ имаше по света и всички те гледаха най-могъщата и най-богата нация в света изпод вежди.

Списъкът с реалните и непосредствени заплахи бе дълъг. Освен това новите опасности бяха сложни, преплетени една с друга и най-често не толкова явни, за разлика от ясния и точен образ от времето на Студената война. А хората искаха да живеят, да се радват на мира и да се надяват на най-доброто.

Само една малка част от хората обаче разбираха човешката природа.

— Мъчим се да пробием през едни фактори на Хълма — продължи Кокрейн, — а те всички са едни и същи. През това време си продължаваме работата.

Фицдуейн се усмихна.

— Доколкото си спомням, така са започнали и предците ви, основали страната — той му подаде ръка, ръкостискането бе по-здраво, отколкото първия път. — Браво, Лий! Ти наистина си в по-добра форма.

— Пази си вярата — каза Кокрейн.

— Като си помисли човек, какво ли друго му остава. Сега вече можеш да престанеш с интригите, Лий. Аз си отивам у дома.

Двамата пробягаха заедно разстоянието до паметника Ио Джима, после всеки пое по пътя си.