Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (7)

5.

Генерал Шейн Килмара, командир на ирландските рейнджъри — елитните части за специални операции и за борба с тероризма, отпи от брендито си и се усмихна.

— В един от най-изисканите вашингтонски ресторанти, плюс отделна стая! И всичко това от човек, който обикновено забравя да ми предложи дори един хотдог, а ако евентуално се сети, то непременно забравя горчицата. Какво си намислил, Уилям?

Мъжът с оредяващата коса и с високо, изпъкнало чело, седнал от другата страна на масата, изпусна кръгче дим във въздуха. Никой от двамата не бе пушач, но за хубавите пури правеха изключение. И двамата имаха слабост към кубинските, а на идване от Ирландия Килмара бе донесъл цяла кутия. Тъй като го посрещаше лично заместник-директор „Операции“ на ЦРУ, прекарването на такива ембаргови стоки през митницата не представляваше проблем.

Познаваха се още от времето, когато и ирландците, и ЦРУ бяха затънали до шията в Конго през шейсетте. Конго отдавна принадлежеше на миналото — страната дори вече се наричаше Заир — но дружбата им си остана. Макар и двамата да я считаха повече за съюз, постепенно в отношенията им се промъкна известна доза взаимно уважение. Човек проявява склонност да цени някого чак след като мине четвърт век.

Според Килмара ЦРУ беше доста зле. Бяха далеч от съвършенството заради тромавия си бюрократичен контингент, но имаха и много добри професионалисти.

Уилям Мартин не бързаше да пристъпи към въпроса.

— Къде бъркат Щатите в борбата си с тероризма, Шейн? — попита той. — Ти имаш повече опит от доста хора, ценя мнението ти.

— Ти вече го знаеш — отвърна Килмара. — Твърде много баби срещу терористите. Затварянето на летище след заплаха за бомба не може да се нарече антитероризъм. Най-важното обаче е, че политическата ви насоченост е слаба и не подхождате към работата аналитично. Трябва да познаваш врага, наистина да разбираш тия лайнари. Основното е, че не вярвате в реалната заплаха. Съединените щати са твърде големи и силни. Дори и цели орди нехранимайковци да вилнеят из страната, вие си мислите, че не могат да ви направят нищо повече от някое леко убождане… Но грешите. Напоследък из целия свят е пръснат толкова много смъртоносен материал, че е само въпрос на време част от него да попадне в неподходящи ръце. Ядрен, химически, биологически, всичко това може да се купи с пари. Това е гадната страна на разпадането на комунизма и на установяването на пазарната икономика. Всяко нещо си има цена, а хората, за които говоря, са тъпкани с пари. По дяволите, те дори разполагат и с кредитни карти — той млъкна и се усмихна мрачно. — Освен това имат и мотивация — пак млъкна и отново отпи от брендито. — Трябва предварително да ги демотивираме. Да приложим енергично и с майсторлък номера с моркова и пръчката. Вие това не го правите. Чакате първо да стане престъпление и след това преследвате извършителите до края на света. Ала тази работа така не става. Някой път ония ще направят нещо, след което изведнъж ще откриете, че вече не е останал свят, до чийто край да ги преследвате — той вдигна глава и го погледна право в очите. — Както непрекъснато ти повтарям, Уилям, антитероризмът е сериозна дейност. Това не е просто работа за въоръжени смелчаци. Все по-често ще ти се налага да си размърдваш сивите клетки и тогава да направиш нещо! Capisce?^[1]

Уилям Мартин кимна в знак на съгласие. Знаеше, че Килмара е прав, но за Америка „суперсила“ означаваше да се движи из света с грацията на слон в стъкларски магазин.

ЦРУ бе затънало до гуша в сенаторски и конгресни надзорни комисии. Това никак не спомагаше за нанасяне на изпреварващи „хирургически“ удари. Затова пък спомагаше да се покриват задници и да се преиначава приоритетът на събитията. Преведено на разговорен език, това означаваше, че геноцид в Африка предизвиква слаба реакция. Една отрицателна статия във „Вашингтон пост“ обаче е сериозно нещо, а поставяне за разглеждане на проблем в Конгреса — направо криза.

Като се има предвид за какво е създадено ЦРУ, нещата трябваше да бъдат точно в обратен ред. Този адски неприятен свят обаче се налагаше да го възприемаш такъв, какъвто е. Идеалистите имаха идеи. Практиците просто възприемаха нещата в реалността им. Което също беше добре, тъй като в действителност почти нищо не се променя.

— Хюго Фицдуейн! — каза Мартин. Време беше да се съсредоточи върху конкретните неща. — Как точно се вписва той в операцията ти?

— Хюго принадлежи сам на себе си — отвърна Килмара. — Но двамата с него работим в много тясно сътрудничество. Занимава се по половин ден с рейнджърите, ние тренираме на неговия остров. Но в повечето случаи си движи някакви негови неща. Последното му увлечение например е „умният“ танк. Освен това върши доста добра аналитична работа. Правителството няма монопол върху таланта. По дяволите, знаеш го много добре — управлението ви е абонирано за докладите им!

Мартин кимна.

— Загрижени сме за компанията му и за последствията, до които може да се стигне. Имаме си достатъчно вътрешни проблеми и без вас. Може би никак няма да е зле да чуеш един приятелски съвет — кажи на Хюго да се маха и да си играе на друго място.

Килмара се засмя.

— Уилям, ти познаваш Хюго. Предложи му това, та да видиш как ще нарасне любопитството му и няма да можеш да се отървеш от него. От друга страна, посочи разумна причина! Затова ми обясни какъв е проблемът, пък аз ще видя какво мога да направя. Дай да започнем от Комисията за борба с тероризма.

Мартин изпухтя и заговори с нотка на гняв в гласа:

— Една групичка конгресменски щабни плъхове няма защо да се навират в антитероризма. Това е работа на ЦРУ и други институции, не на Конгреса. Та те дори се впускат сами да си събират информация, за бога! Нямат никакво право. Да си стоят на Хълма и да вършат онова, за което им плащат.

— Доколкото разбирам — забеляза Килмара, — комисията е била създадена, защото в борбата срещу тероризма са били забелязани някои сериозни празнини и конгресмените са сметнали, че похарчването на скромната сума от двадесет и осем милиарда за разузнаване оправдава все пак надзорната им дейност. Освен това трябва и много да пътуват, за да знаят какво става.

— Всичко това е така, но не е в това въпросът, по дяволите! — възрази Мартин. — Основният факт е, че антитероризмът зад граница принадлежи на ЦРУ, вътре в страната — на ФБР, и затова не бива да позволяваме на някаква си групичка бойскаути да прецакват онова, което вършим.

— Дори и да са прави? — попита заинтригувано Килмара.

— Особено пък, ако са прави — отвърна тутакси Мартин. — И те често са, но крайният резултат от дейността им е, че накърняват нашата надеждност, което пък може да предизвика орязване на бюджета ни. А това никак не се отразява добре на сигурността на Щатите. И, разбира се, изобщо не помага на хора като мен, които се опитват да променят нещата отвътре. Трябва да умееш да обхванеш цялата картина.

Килмара замислено оглеждаше пурата си, която проявяваше склонност да угасва, ако не й обръщаше внимание. Такива бяха кубинските пури. Без да престава да мисли по обсъждания въпрос, той запали пурата отново и изпусна гъст облак дим.

Борбата срещу тероризма бе необходима, обаче ефективността на институциите, натоварени да се занимават с нея, не отговаряше на похарчените средства. Един от главните проблеми беше, че антитероризмът се бе превърнал в своего рода индустрия и това би трябвало да означава работни места, пари, власт и влияние, а не няколко процъфтяващи малки империи, чиито дейности рядко водеха до крайната цел.

Проблемът при комисията на Конгреса беше, че показваха колко много неща могат да се направят с минимални средства. Защото работеха самоотвержено и целенасочено, а малкото хора, с които разполагаха, бяха безценни. Имаше опасност именно този техен успех да даде на Конгреса някои радикални идеи за това, какво може да се направи с по-малко пари и с повече чувство за отговорност.

Нищо чудно, че ЦРУ, разтърсвано напоследък от скандали и поради това особено уязвимо, бе разтревожено.

Фицдуейн, тръгнал на обикновена обиколка за обмяна на опит, беше се набутал право в епицентъра на междуведомствена битка. А и Мартин бе прав — наистина картината бе по-пъстра. И почти сигурно някъде наоколо имаше и причина, която щеше да взриви откритата вражда между двете ведомства. Килмара се сети за неотдавнашните си разговори с Фицдуейн. Беше му ясно каква може да е причината.

Мексико…

— Дай да ти подхвърля една идея — каза той. — Текуно. Губернаторът Диего Куинтана е ваш човек, нали?

Когато Килмара проговори, заместник-директорът на ЦРУ по операциите тъкмо пълнеше чашите. „Мамка му!“, изруга наум той, но с удоволствие установи, че външно остана спокоен. Ръката му дори не потрепна. Той вдигна пълен с достойнство поглед към Килмара. Спокоен, изтънчен, уверен, всезнаещ… Агенцията за национална сигурност може да разгадае всеки код. Знаем неща, които ти не знаеш, говореха очите му.

— Изливаш брендито на пода — забеляза Килмара любезно.

Мартин сведе поглед към предателската ръка. Продължаваше да е твърда като скала. И наистина беше такава.

 

 

Заместник-директорът погледна пурата си; останалото от нея бе достатъчно, за да я използва като димна завеса. Освен това изпитваше нужда да сподели с някого каква попара са надробили. А Килмара можеше да е всякакъв, но не и ненадежден човек. Като нищо можеше да подхвърли и някоя идея. Пък и Мартин бе пил достатъчно, за да бъде недискретен.

— Управлението поддържа материално PRI, управляващата партия в Мексико, от години насам, само и само да са силни и да могат да се противопоставят на комунизма. В замяна на тази услуга ние си затваряме очите за наркотици и други подобни боклуци. А ако някоя мексиканска луда глава като Куинтана реши да се прави на местен военен барон, нямаме нищо против. Само да е срещу комунизма.

— Значи губернатор Куинтана е ваш човек — повтори Килмара.

— Беше — въздъхна Мартин. — Сега обаче е станал толкова богат, че вече няма нужда от нас. Но по документи ни е ценен актив. Той е психопат. В сравнение с него Саддам Хюсеин е безобидно хлапе от църковния хор. Да, психопат, но наш психопат. А опитът показва, че управлението има нужда от психопати. Някои неща могат да се вършат само от такива хора…

— Уилям, как спиш през нощта? — попита Килмара с приятен глас.

— Гледам голямата картина и броя пикселите — отвърна Мартин, — докато уискито ми въздейства.

Той стана и се протегна, после се приближи до прозореца и погледна надолу към улицата.

— И така… Какво ще кажеш за Фицдуейн? — попита той. — Ще се меси ли, или ще си остане турист?

Килмара се засмя.

— След около шест месеца ще става баща, така че не му се занимава с подобни глупости. Помолиха го, но той ги отряза. Така че бъди спокоен. Това са последни новини, направо от извора.

Мартин се обърна с гръб към прозореца и с ръце в джобовете, сведе поглед към Килмара, който продължаваше да седи удобно на мястото си.

— Знаеш ли, Шейн, между нас казано, цялата тази работа много ме безпокои. Аз се придържам към някаква политика, но мисля, че ония непослушни хлапета от Конгреса са прави. Морис Исър е най-умният аналитик, когото съм виждал в живота си, а Кокрейн, Мори и Уорнър са страхотен екип. Щом на тях им мирише на нещо гнило, значи е така.

— Обаче ти няма да направиш нищо — каза Килмара.

— Абсолютно нищичко — потвърди Мартин. — И между другото, кога твоето момче ще се омете от града?

— Започваш да се държиш като шериф — забеляза Килмара развеселен. — Утре и тримата тръгваме за Файетвил да свършим една работа. Малко съм изненадан, че и Катлийн ще идва с нас, но тя сигурно ще пообиколи наоколо, докато ние посетим изложбата.

— Кой Файетвил? — попита Мартин. — В тая страна сигурно има цял куп градове, кръстени на Лафайет. Явно в ония времена доста сме обичали французите.

— Файетвил, Северна Каролина — отвърна Килмара.

— Аха! — кимна Мартин. — Файетвил е точно до Форт Браг^[2], дом на 82-ра въздушнопреносима дивизия, Делта Форс^[3] и други миролюбиви институции.

— Именно — отвърна Килмара. — А не бъкащият от престъпност Вашингтон. Миролюбива обстановка. Тълпи от млади мъже и жени, отдадени на здравословни дейности като скачане от самолет и обучаване как да оцелеят само на змии и бръмбари. Освен това и ние ще пообиколим малко наоколо.

— Каква е тая изложба? — попита Мартин.

— Нещо като „Модерен дом“, само дето на щандовете не се излагат микровълнови фурни и японски тостери. Това е нещо, което е повече по моята част.

— И коя е тя? — усмихна се Мартин. — Като се имат предвид напредналите ти години и всички произтичащи от това обстоятелства.

Прекрасно знаеше с какво се занимава Килмара, но не беше сигурен какво е намислил.

— Специални операции — отвърна генерал Килмара простодушно.

 

 

— Мори, такова нещо не съм виждал през целия си живот — каза Фицдуейн сериозно. — Та това не е подвижен дом. Това си е направо начин на живот. Ако беше малко по-голям, можеше да претендира за статут на държава.

Мори разцъфтя. Обичаше да пътува и най-вече из Съединените щати. Обаче да се среща всеки ден с непознати, за него бе истинско мъчение. Затова бе претворил решението си в действителност и сам бе построил странната си къща.

— Хидравлика на волана, климатик, сателитна чиния, многоканален телевизор, микровълнова фурна, съдомиялна машина, три спални, две бани и четири свързани в мрежа компютъра. Всички удобства на апартамент и на това отгоре в движение — гордо заключи той.

— Да, и спокойно можеш да тренираш вътре за Бостънския маратон — добави Фицдуейн сухо. — Мори, ама това нещо е огромно! Законът позволява ли? А какво яде?…

Катлийн си дръпна лакътя от ребрата на мъжа си. Вярно, това бе най-странният подвижен дом, който бе виждала, но с Ромео-Жулиета нямаха нищо против да опитат малко от духа на приключението. И щом две трети от семейството мислеха така, то Хюго можеше да си гледа работата. Той беше малцинство.

Фицдуейн имаше намерение да лети до Файетвил през Ралей. Мори обаче каза, че през времето, докато чакат смяната на самолетите и се шляят из летището, могат да се возят. Нещо повече — той ще ги вози! Беше се запознал с Катлийн и това беше преданост от пръв поглед. Както сам заяви по-късно, бил моментално запленен.

Нито Фицдуейн, нито Катлийн имаха причина да не му вярват. Оказа се, че Мори, веднъж разбил бариерата на първоначалния контакт, съвсем не е привърженик на умереността. Освен това се проявяваше и като прекрасен събеседник и неизчерпаем източник на информация за всеки и за всичко.

Генерал Шейн Килмара бе по-сдържан. Беше стигнал до оня етап в живота, където чувството за ред се харесва. А и Америка му действаше по такъв начин. Невъзможното изведнъж започваше да изглежда възможно.

Тръгнаха за Северна Каролина, използвайки Мори за гид. Докато покрай тях едно след друго се нижеха места на прочути битки от Гражданската война, Катлийн изпита странно чувство на умиление.

— Всичко е пред теб и го чувстваш толкова близо — забеляза тя тихо. — Можеш да видиш… да усетиш защо са се били. Никога вече няма да бъда същата към Юга.

Доплака й се. Винаги имаше каузи, за които хората се бореха и умираха. Тя потърси ръката на мъжа си и я стисна, а той я прегърна и я притисна към себе си.

Генерал Шейн Килмара, който бе виждал война повече от всички други, се почувства по същия начин, загледан през тъмните стъкла навън. Спомни си за едно посещение на Арлингтънското национално гробище, на юг от Пентагона и на хвърлей място от Вашингтон. Гробището отначало е било домът на Робърт И, Лий^[4], докато един северняк, отвратен от кръвопролитието, направил така, че Лий да не може да се върне вкъщи, без да мине през мястото, където северняците започнали да погребват убитите. Черешовите градини били изсечени и околността станала национално гробище.

Недалеч от Гроба на незнайния воин Килмара видя внушителен монумент, издигнат в памет на загиналите войници от Юга, и изрази изненадата си. В началото това място всъщност било определено за гробище на Севера, но и победените врагове са били погребвани в него. И въпреки това на загиналите от тяхна страна се отдаваха всички почести.

— Не се учудвайте, генерале — каза гидът му, млад лейтенант. — Всъщност така и би трябвало да бъде. В края на краищата стоите на територията на Вирджиния^[5], сър.