Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (22)

20.

Килмара бе наредил на Мечката да изпълнява длъжността ръководител на скоковете в самолета С 130 на Фицдуейн. Това бе добър ход. В присъствието на Мечката имаше нещо, внушаващо огромно доверие, дори и в шегите, които той пускаше, докато летяха. Те помагаха срещу дългото друсане в самолета, срещу вонята на повръщано и срещу едва потисканото чувство на ужас, докато хората, се подготвяха за скок в тъмнината.

Противоестествено бе да напуснеш сигурността на самолета и да се хвърлиш в празното пространство. И макар че Фицдуейн го бе правил и преди, и въпреки че разумът му подсказваше, че това е възможно, самата му същност крещеше, че 75 метра бе твърде ниско за скок! Парашутът не би се отворил навреме, пилотът не би могъл да прецени добре височината. Нещо би могло да се обърка.

Невероятно бе облекчението, когато разцъфнаха куполите на парашутите. Също и последвалата тишина, щом заглъхна шумът на самолета. А те лежаха долу в готовност със заредени оръжия, приспособяваха се към тази нова обстановка и напрегнато се ослушваха. Дали десантната зона, за която се предполагаше, че е сигурна и безлюдна, не се е оказала заета от врага, при което всички биха загинали…

По време на полета десантната зона бе щателно прегледана от сензори, които бяха в състояние да открият дори пълзяща змия, но Фицдуейн все още се безпокоеше. Въпреки логиката го връхлитаха познати спомени и страхове. Но сензорите се бяха оказали прави — нямаше нищо обезпокоително. Положиха къртовски труд по разопаковане на машините от контейнерите за спускане, по натоварването и привеждането им в състояние на бойна готовност. Сетне закопаха контейнерите и парашутите. Това бе най-тежката част от мероприятието, с която едва ли биха се справили без помощта на гънтраковете, комплектувани всички с малки булдозерни гребла отпред. Те бяха предназначени за самоокопаване на машините, но в този случай ги използваха да прикрият следите от нахлуването. Надали би минал наземен патрул, но само един поглед от високо би бил достатъчен да се вдигне тревога. Когато процедурата по закопаване приключи, направиха последен и много внимателен оглед на десантната зона. Не се забелязваше нищо.

Колоната потегли. При зазоряване отрядът с особено назначение „Рапира“ сякаш бе изчезнал сред скалистите шисти от спечената червеникава глина на платото. Нищо не можеше да се види. Под маскировъчните платнища една четвърт от екипа даваше наряд при сензорите и другите прибори за пасивно разузнаване, докато останалите се хранеха, спяха и почистваха оръжията.

Жегата упорито се засилваше, докато по пладне цялото плато плувна в мараня. Облегнал се в сянката на борда на един гънтрак, Ал Лонсдейл отправяше поредната си благодарност към конструктора на тази машина за това, че я бе оборудвал с доста обемни водни резервоари. Ал бе обучен да оцелява с две канчета вода дневно, но в края на краищата, независимо от издръжливостта си, човек не можеше да се справи с обезводняването. Тук всеки гънтрак носеше вода, достатъчна за две седмици. Това бе една от екстрите при служба в спецчастите. Отвътре резервоарите бяха разделени на секции, за да не се чува плискането на водата при поход.

В далечината прелетя един патрулен хеликоптер, засечен от ракетно звено „Старбърст“ и един от SAS зад 12.7 мм шестцевна картечница GECAL — за всеки случай. Пилотът летеше право като по конец на не повече от 1000 м. Явно не му пукаше. Голям късмет извади, не ще и дума.

— Каква проклета дупка — каза Лонсдейл, като избърса лицето си с пешкир и го провеси на врата си. — Нито хора, нито вода, нито растителност. Само слънце като пламък от ада, змии, скорпиони и терористи. Нищо чудно, че я наричат Дяволската стъпка. Рогатият сигурно би се чувствал тук като у дома си.

— Забрави да споменеш нефта — прозя се сънливо Фицдуейн. — В Текуно няма нищо, но поне има нефт.

— Нефтът и сатаната, изглежда, са ортаци — провлече лениво Лонсдейл. — Това е прозрението ми за днес.

Фицдуейн не отвърна. Беше заспал.

 

 

Въздушна база Мадоа Лекуно, Мексико

Голото тяло на генерал Луис Бараган бе неотзивчиво към ласките на Рейко Ошима. Езикът й обходи слабините му и прокара малки мокри следи през обилното му и вече доста влажно срамно окосмяване, но без никаква видима полза. След няколко дни супероръдието можеше да е в готовност за пробен изстрел, но собственото оръжие на Бараган бе свело мерник в очакване на подкрепления.

Той лично бе на мнение, че е преизпълнил задължението си. Облада я на два пъти през последните три часа и я докара по различни начини до оргазъм. Това наистина би трябвало да е достатъчно за всяка една жена, но малко бяха нещата, които Ошима вършеше умерено.

Той се чудеше на възпитанието й. Какво бе накарало едно японско диване с буржоазен произход като Ошима да отхвърли общоприетите порядки и да прегърне една философия на разрушението с претенции за религия? След като поразмисли, той установи, че всъщност му е все едно. Беше доста горещо, а тя бе изключително явление в леглото при изпълнение на основното си предназначение. Това, че още седемгодишна бе прелъстена от своя учител, или каквото и друго да я е открехнало, нямаше особено значение. Вероятно бе само още един тежък случай на депресия. Цялото това японско чувство за дълг към обществото и принудителното стадно поведение беше повече от достатъчно да шашне всеки нормален човек. Нима Ошима бе превъртяла? Тя бе посвоему нормална и положително бе наясно с разликата между доброто и злото. Но определено бе изчанчена. С тежко душевно разстройство и с натрапчиви помисли.

Каквото и да вършеше Рейко, извърташе го все по този маниакален начин.

Порочна ли беше? От гледна точка на буржоазния морал това бе вън от съмнение. Затова пък беше страхотно парче в леглото. А в тази жега по пладне какво друго му остава на човек, ако не се брои почивката. Дори пред себе си той не искаше да признае, че точно в този момент би предпочел да избере почивката.

Необходимо беше да отвлече вниманието й, тъй като Ошима бе на път да отнесе някои части от тялото му, към които бе особено привързан. Тя притежаваше език от кадифена шкурка, желание за полов маратон и силата да го издържи докрай. За щастие обаче имаше и силно развито чувство за отговорност, стигащо до абсолютни крайности. А генерал Луис Бараган, поне формално, бе неин шеф.

Само да й намекнеш за някаква задача — и тя вече е готова да я изпълни. Разбира се, имаше си своя дългосрочна програма, но засега вършеше отлично това, за което бе наета. За по-сигурна охрана в Стъпката не можеше и да се мечтае. Единственият пропуск се оказа Патрисио Никанор, но това бе грешка на Бараган. Да наеме на работа зарист! Но кой да предположи такъв идиотизъм в собствената си фамилия?

Ошима обаче спаси положението, преди още да стане белята. Невероятно ефикасен изпълнител. Трудно обуздаема, но си заслужаваше усилията. Проблем си оставаше връзката на Ошима с Едгар Реймън. И двамата бяха крайно необходими за довършването на проекта, но всъщност, докато уменията на Ошима при осигуряване на охраната бяха изключително полезни, то научните познания на Реймън бяха просто незаменими.

Без Реймън не би бил възможен целият проект „Дяволска стъпка“, а без оръжие като супероръдието откъсването на Текуно от Мексико щеше да бъде много по-рисковано. Супероръдието означаваше, че биха могли да покажат на Мексико сити един голям среден пръст. Текуно би се превърнал в независима държава, а оттам нататък се разкриваха неограничени възможности. Огромни печалби от нефт, от наркотици, от фалшифициране и пране на мръсни пари, от оръжейна търговия, от бързо разрастване на бизнес с пиратски софтуер и подправка на маркови стоки. Съществуваха толкова много възможности за изгода, ако управляваш сам собствена държава. Защото кой би посмял и с пръст да те пипне, щом ти си законът.

Бог бе свидетел, че мексиканският елит отдавна доказа точно това. Разбира се, като цяло населението не бе облагодетелствано, но всъщност на нито един умен човек не му пукаше за масите. Винаги трябваше да има шепа хора, които да управляват и просперират — а генерал Луис Бараган възнамеряваше да стане един от тях — докато останалите са овце за стригане.

Идеализъм ли? Да, но само ако бе буржоазно пубертетче. Реализъм! Ето с какво се съобразяваха повечето хора.

Бараган считаше себе си за реалист. Не бе бунтар като зет си Диего Куинтана, нито фанатик като Ошима, нито извратен гений като Реймън. Той просто бе едно алчно и властолюбиво копеле, което довеждаше нещата докрай. Светът се управляваше от реалисти като него.

Което пак му напомни за Реймън. Междувременно Ошима бе преминала от упражненията с език към устните ласки. Точно сега темата за учения даваше пълна гаранция за отвличане на вниманието й от самия него. Още повече поради обезпокоителните признаци, че веднъж заела се с орален секс, тази жена едва ли би се спряла.

— Ошима-сан — каза Бараган, — има неща, които трябва да обсъдим. Съжалявам, но нямаме време, а е нужно да прегледаме доста въпроси.

Ошима вдигна глава. Имаше вид на животно, помисли си той, което са откъснали от хапката му. Един пластичен хирург би заличил до минимум следите от белезите й. В този им вид тя обаче си ги носеше като ордени за храброст, при това със събрана отзад дълга черна коса, за да се види всяка подробност. Тя представляваше едновременно плашеща и еротична гледка. Устните й бяха сочни, а кожата на лицето и на тялото й лъщеше от пот. Зъбите й — бели и остри. Сенките му напомняха за кръв. За щастие това бе само една илюзия. Ако имаше кръв, то тя би била неговата, а не искаше и да си го помисли.

След кратко колебание тя се надигна от своя край на леглото и като седна със скръстени нозе, впери поглед в него. Напълно гола, беше неустоима гледка, така както седеше в предизвикателно сексапилна поза, изложила всичко на показ. Гърдите й бяха твърди, с щръкнали зърна. Беше в превъзходно физическо състояние за възрастта си, а би могла да е баба, му мина през ум. Невъобразимо! Дали Ошима някога бе раждала? Едва ли. Но миналото й си оставаше загадка, за която тя никога не споменаваше.

— Реймън ме притеснява, Рейко — каза сега с по-мек тон, след като разбра, че бе привлякъл вниманието й. — По-точно, безпокои ме твоето отношение. Остава ни по-малко от седмица, залогът е висок, а ти още ми въртиш номера с него. Или греша?

Докато му отговаряше, очите й го приковаваха. Той рядко бе срещал жена с по-красиви очи, а Луис Бараган бе от тези, които можеха да се похвалят, че са опознали твърде много хубавици.

— Реймън е откачалка — каза тя. — Той вършеше убийства в Америка и пак продължи да ги върши, откакто дойде тук. Само в тази база умряха шест жени.

— Проститутки, докарани заради мъжете. Без никакво значение или последствия. Освен това не можеше да ги оставим да се върнат живи — поправи я Бараган.

— По твоя молба му дадох — по-скоро му заех — ирландката — прекъсна го кротко Ошима, свеждайки поглед. — Какво още бих могла да сторя, генерале?

Бараган я погледна подозрително. Когато Ошима ставаше покорна, винаги замисляше нещо. Никога не би оставила положението без контрол, имаше си скрит ход или план.

— Нека си поиграе с проклетницата, докато му омръзне — промърмори Бараган. — Искам да е доволен, додето ни е необходим, и да не му пречиш.

— Ами ако тя умре? — приглушено попита Ошима. — В края на краищата тя ми принадлежи, генерале, и трябва да послужи за една цел.

Да послужи за играчка, а след като се счупи, да бъде разчленена само като акт на отмъщение към този приятел Фицдуейн. Бараган потръпна вътрешно. Трудно можеше да си представи степента на омраза, която тази жена таеше към враговете си. Той убиваше своите опоненти, както подобава на положението му — без да се задълбочава в подробностите.

Ами този ирландец? Какво би сторил въпреки изобретателността си? Не би могъл и да си представи къде биха могли да отведат съпругата му. Стъпката бе най-отдалеченото и скрито място на света. Дори ако по някакво чудо би я открил, то едва ли ще успее да преодолее с акция защитата. Американският отдел за борба с наркотиците преди година се бе опитал да го стори с помощта на два хеликоптера — истински шедьоври на технологията „Стелт“, но претърпя пълен провал. А оттогава противохеликоптерната защита в Текуно се бе подобрила още повече. Така че своеволният ход на Ошима по отвличане на съпругата на своя враг бе отклонение от основното събитие, но не представляваше истинска заплаха.

Въпреки това бе явен признак за необходимост от затягане на юздите й.

— Жалко ще е, ако Реймън я удуши като другите — въздъхна Бараган, — но има и по-важни неща. Лично аз не мисля, че скоро ще го стори. Това не е някаква проститутка, а истинска дама, с която може да си поговори, да й се изфука и да я изчука, ако поиска. Жената е безпомощна, тя е една чудесна играчка, която не се намира лесно в тази част на света. Не, засега той не мисли да я убива. Затова, Рейко, стой настрана и не се намесвай, защото може и да забравя за ползата от теб.

Ошима си премълча. В очите й за миг проблесна яростно пламъче, но сведе покорно глава. Поседя малко така, после я сведе още по-ниско. След броени секунди Бараган с изненада установи, че най-любимият му придатък, изглежда, се бе възстановил, и затова се отпусна в леглото, за да продължи с удоволствията и размишленията.

Реймън бе доволен и разпределяше доставките. Ошима бе изтеглена при бъркотията с американците, преди да стане някоя голяма беля. Валиенте Зара беше елегантно очистен. Хората от PRI щяха да се върнат на власт, както си му е редът, а Диего Куинтана — да ги манипулира заедно с президента Маринас дори и с вързани зад гърба си ръце. И най-важно от всичко — базата бе сигурна. Защитата на платото бе непреодолима, а обединените в и около Дяволската стъпка сили биха се справили и с най-Мащабната акция, каквато американците едва ли ще предприемат. Ако медиите бяха прави, то цялата твърдост и решителност на президента Джорджи Фолс бе слязла в гащите, недостатъчна за нищо повече от това.

Бараган изстена от удоволствие, когато Ошима го докара до върха на екстаза. Тя приповдигна глава, но я задържа в сведено положение. После се пресегна и разпусна косата си. В сумрака на стаята сега бе почти невъзможно да се разбере изразът на лицето й. Тази предпазна мярка едва ли бе нужна. Тъй като бе извън обсега на ръцете му, той я притисна леко с крака в знак на благодарност и заспа.

Слабото място в плановете на Бараган е очебийно, разсъждаваше Ошима. Той и Куинтана са мотивирани от парите и затова приемат супероръдието просто като средство за възпиране. Оставете ни на мира и ние ще ви оставим на мира. Всичко, което искаме, е една малка държава, наречена Текуно.

Но Рейко Ошима кроеше съвсем различни планове, а нейната група терористи Яибо държеше под контрол вътрешния кръг на охраната заедно със самото супероръдие. Една независима държава. Текуно бе най-малкото предизвикателство, сравнено с възможността да бъдат нанесени тежки поражения върху самите Съединени американски щати.

Един такъв удар малко ще укроти всепоглъщащата я понякога ярост, а фактът, че е нанесен от самата нея, ще я утвърди още веднъж като фактор в тероризма, с който трябва да се съобразяват. Тя би могла да се завърне в Япония и към нея биха се присъединили още последователи. Системата бе скапана и щеше сама да тупне в краката й като гнил плод.

Първият изстрелян от супероръдието снаряд трябваше да е пробен. Е, нямаше да бъде такъв… Вместо него щеше да бъде изстрелян малък снаряд, руско производство, насочен точно към онзи район във Вашингтон, известен под името Хълма. Бойната глава не бе ядрена, а и нямаше нужда. Все пак тя бе в състояние да нанесе поражения в жива сила, съизмерими с тези от Хирошима.

Японските политици, подчинени от половин век на волята на Америка, щяха да надигнат вой до небето и да завъртят опашки в показен дипломатически жест на съпричастност. Хората в Япония обаче щяха да я подкрепят. Те не бяха забравили, те никога нямаше да забравят.

Рейко Ошима никога нямаше да им позволи да забравят. Тя се изтегна в леглото. Генерал Луис Бараган продължи да хърка. Той посвоему не е лош, помисли тя. Но не можеше да става и дума за сравнение с единствения човек, когото изобщо бе обичала някога — терориста с прозвището Палача. Но любимият й бе мъртъв и оттогава реши да не допуска никого близо до себе си. Скоро и Бараган щеше да умре.

Бяха я учили, че в този занаят приятелите са тези, които те предават, и тя не бе забравила този урок. Вътрешният кръг на терористите от Яибо редовно бе подлаган на чистки. Този ефикасен метод го практикуваха оцелелите терористки лидери и диктаторите. А Сталин, който бе извършил най-големите чистки, бе умрял в леглото си.

Изглежда, бе някакъв парадокс, но за да оцелееш в света, който тя бе избрала, трябваше да избиеш приятелите си. Най-добре бе, когато смъртта обслужваше определена цел. Бараган бе прав — засега Реймън трябваше да бъде коткан, което означаваше, че жената на Фицдуейн не биваше да пострада физически. Затова пък би било забавно да се види как би реагирала на екзекуцията — нещо, което тя не би понесла. Това ще я потресе и евентуално ще я тласне в прегръдките на Реймън — едно своеобразно малко отмъщение.

Кой да бъде екзекутиран? Никакъв проблем. Кой бе й служил най-добре и най-вярно? Кой й бе помогнал, след като се бе измъкнала от Токийския залив?

Хори щеше да умре. Не заслужаваше смъртта, но събитията сочеха, че най-вероятно той би я предал, като най-близък. Съвсем отскоро Джин Ендо завладя не само леглото, но и мислите й. Млад и предан, беше се представил добре в Съединените щати. Но вече си изпяваше песента, винаги имаше и други като него. Ендо-сан също щеше да загине, но може би не в този момент.

Не, засега Хори щеше да умре сам.

 

 

Близо до Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

— Ето го и небесното ни око — каза Чък Фрийман, един от контингента на Делта, залепил очи към мощен бинокъл. — Вижте го само как каца копелето. Кълна се, че Калвин първо е полетял, а после е проходил.

Фицдуейн се усмихна и вдигна бинокъла си за нощно виждане в указаната от Чък посока. Точно навреме, за да види как Калвин изпълнява едно от прословутите си приземявания. Летецът се възползва докрай от подемните свойства на двустенното крило и много ниската инерционна скорост на делтаплана и не толкова приземи, колкото спусна малкия летателен апарат след едно деликатно планиране при изключен двигател. Със силно намалена от челното въздушно съпротивление скорост, делтапланът пропълзя само няколко метра, преди окончателно да спре.

Явно напразни са били тревогите на Фицдуейн за възможността за излитане и кацане в условията на силно пресечена местност. Калвин бе в състояние да излита и каца почти отвсякъде. Решението да вземат микролета се бе оказало правилно. Картите и сателитните снимки не им вършеха работа при по-незначителните подробности на терена и в няколко случая разузнаването от въздуха им помогна да заобиколят препятствията. Гънтраковете можеха да се справят с повечето терени, но рововете, проломите и сухите речни корита създаваха затруднения. Разбира се, с лебедковия механизъм за самоиздърпване можеха да се преодолеят дори почти отвесни повърхности. На всяка машина бе монтирана лебедка с четиридесет и девет метрово въже, но издърпването или спускането им се извършваше досадно бавно, а губенето на време бе лукс, какъвто „Рапира“ не можеше да си позволи.

Фицдуейн и Фрийман помогнаха на Калвин да сгъне делтаплана и да го прибере в походния му контейнер.

— Разузнавачите се връщат, полковник — каза Калвин. — Би трябвало да са тук след около двадесет минути.

Той носеше черен огнеупорен гащеризон, черна броня върху тялото и черен шлем и щеше да прилича малко на Батман, ако не бе навлякъл най-отгоре и черното си яке с качулка и подплата от гъши пух. В пустинното плато нощем бе студено. Още по-студено бе при полет в открита кабина, така че Калвин, добре опакован и издут, наподобяваше закръглен пингвин. А с очилата за нощно виждане видът му бе още по-ужасен.

Фицдуейн си помисли, че от тази гледка на местните лешояди им е замръзнало лайното от ужас. В района, изглежда, нямаше други, по-симпатични представители на птичия род.

Тъй като Калвин бе препоръчан от доверени хора и екипът бе набързо сглобен, отначало Фицдуейн не бе прегледал досието му. Спецчастите не бяха, обременени с команден офицерски състав, а и всеки, изглежда, се обръщаше към Калвин с първото му име, поради което Фицдуейн го прие за сержант. Въпреки че изглеждаше далеч по-млад, оказа се, че е майор. Но важен беше не рангът, а какво можеш и тук пилотът се оказа ужасно ценна придобивка.

След минути на около километър разузнавачите бяха засечени от монтирания на мачтата на гънтрака на Фицдуейн FLIR^[1].

Докато ги разпознаят, към тях бяха насочени оръжия. Скоро те влязоха в района на укритието. Добре се ориентираха в тази камениста пустош, но не бе лесно да довериш живота си единствено на високите технологии. Въпреки че използваха традиционните методи, те притежаваха и GPS-устройства за глобална позиция, които определяха точното местонахождение чрез приемане на фиксирани сигнали от навигационен сателит.

Фицдуейн отпусна на разузнавачите няколко минути да похапнат и после свика всички на инструктаж. За статив на картата той използва плоския капак на машинното отделение в задната част на гънтрака.

Планът на базата на терористите бе актуализиран и допълнен от наблюденията на дозорния отряд през последното денонощие. Докладвани бяха и най-малките подробности. Цялото електронно разузнаване в света не можеше да замени ролята на човешкия фактор. Тези хора бяха усетили структурата на вражеската позиция. Бяха се озовали достатъчно близо, за да протегнат ръка и почти да докоснат тези, които искаха да ликвидират. Но първо бяха огледали и проучили целта. Планът на атаката не претърпя промени. Внесоха малки корекции в детайлите, но това бе в реда на нещата.

Фицдуейн обобщи:

— Както вече сме съвсем наясно, защото обратното означава, че яко сме загазили, целта ни, Дяволската стъпка, се състои от две глухи долини, разделени от един рид. В Салвадор, дола вляво по фронта, се намират хората. Дали, долът вдясно, е зает от супероръдието и сградите за обслужване и поддръжка. Поради това, че супероръдието ще е адски шумно, когато произведе изстрел, Дали е безлюден нощем, ако не смятаме стражата, а тя е малобройна, защото са наблегнали върху кръговата охрана. Ще излезем на ударна позиция в 22,00 часа. В 1,00 часа, след като сме прекарали три часа в оглед и точна преценка на противостоящите ни сили, ще атакуваме. Нападението ще бъде осъществено безшумно и едновременно от всички бойни единици. „Шедоу №4“ ще се промъкне в Дали и ще стори това, което трябва да бъде сторено на супероръдието. „Шедоу №2“ ще обезвреди укреплението върху централния рид. „Шедоу №3“ и „Шедоу №5“ ще нахлуят в Салвадор, ще нападнат помещенията на терористите Яибо, ще измъкнат Катлийн и ще избият всички членове на бандата, в това число и Рейко Ошима, ако имаме този късмет. „Шедоу №1“ — моята машина — ще парира евентуалната контраатака откъм околовръстното шосе и ще координира действията. Калвин ще кръжи над нас и ще ни уведомява за всички приближаващи неприятности. Нападаме и се измъкваме за двадесет минути — и нито секунда повече! Паузи за вземане на душ, ползване на тоалетна и бръснене не се предвиждат. Така. Сега към детайлите.

Инструктажът продължи. Денонощното разузнаване, както и потвърдената вече предварителна информация бяха допълнени с подробности, които можеха да постъпят само от най-близко наблюдение.

Двата дола притежаваха две отделни системи за енергозахранване чрез генератори. Генераторът в главния лагер Салвадор бе особено шумен и склонен към номера като понижаване на мощността и сривове в захранването. Спираше на два пъти, докато разузнавачите бяха на позицията си, и всеки път един отегчен боец напускаше караулното помещение при главния портал и след около десетминутна пауза успяваше да го пусне отново. Отникъде в базата не бе регистрирана определена реакция, когато светлините чезнеха. Ясно бе, че това е напълно в реда на нещата. За разлика от него генераторът в Дали бе определено по-тих и по-надежден. Там, като осветяваха плетеницата от тръби около супероръдието, лампите на охраната горяха с ярка и равномерна светлина. Нещо повече — установено бе, че двойната ограда, която опасваше лагера от главния портал отпред до високия ръб на дола отзад, бе под напрежение откъм вътрешния кръг. Чудесно би било, ако тя се захранваше от скапания генератор в главния лагер Салвадор, но за нещастие не бе така.

— Ето туй е лошата вест — продължи Фицдуейн, — но за сметка на това почвата под оградата за тукашните условия е сравнително мека. Е, да кажем, податлива и разузнавачите вече са обследвали място за влизане. Огневата единица на Ал, „Шедоу №2“, ще се промъкне оттам. Един патрулен джип преминава редовно на всеки петнадесет минути, но и бездруго ще ви се удаде случай да потренирате едно просто и яко старомодно копане. Казват, че било здравословно.

Огневата единица „Шедоу №2“ посрещна тази новина с подходящата за случая възбуда. Те всъщност усилено бяха тренирали изкопни работи, а техният гънтрак бе оборудван с разнообразни уреди за справяне с различни препятствия. Най-бързият от тях бе един преносим и практически безшумен свредел, работещ със сгъстен въздух. Другите съоръжения бяха хидравлични и произхождаха от изобретения, използвани от спасителните екипи и полицейските отреди за борба с тероризма при разчистването на срутени сгради. Такива специализирани уреди бяха в състояние да се справят за отрицателно време с бронирана плоча от стомана и да я превърнат в купчина стружки, като че ли е била направена от алуминиево фолио.

Безпокоеше ги евентуалното наличие на сензори, реагиращи на движение или на лъчи, пресичането на които би възбудило фотоклетките на алармена система, въпреки че бележките върху схемата на Патрисио Никанор показваха, че такива няма. Чрез специални детектори разузнаването доказа правотата му. Една високотехнологична система за защита с тези параметри би била адски скъпа и още по-трудна за поддръжка в условията на тази местност. Още повече че сензорите, реагиращи на движение, трудно биха функционирали при непрекъснатото преминаване на патрулния джип или при инцидентното пресичане на защитената зона от диви животни. Но все пак двойната ограда с вътрешния кръг под напрежение и патрулната ивица помежду им под надзора на укреплението над тях не бяха за пренебрегване.

— Накратко — продължи Фицдуейн, — докато „Шедоу №2“ се вмъква отзад, за да ликвидира укреплението върху възвишението, останалите огневи единици ще навлязат през челните портали. В края на краищата, нали за това са направени? В Салвадор, долината, заета от гарнизона наемници и терористите, постовете ще бъдат ликвидирани с оръжия, снабдени със заглушители, и две огневи единици, т.е. шест души — „Шедоу №3“ на Чифуне и „Шедоу №5“ на Питър Харти, ще се спешат и незабавно ще се отправят към казарменото помещение на Яибо. Тихичко изключвате генератора, за да изглежда като обичайния срив, и унищожавате радиостанцията на първия етаж в главната сграда. После, пак със заглушители избивате — повтарям — избивате вътре всички Яибо и всеки, който ви се мерне по пътя, с изключение на заложницата. В последвалата тъмнина заедно с нея се измъквате и се качвате в машините, укрити сред храсталака и скалите отвъд околовръстното шосе. Всичко, което искам от вас, е да останете в базата от пет до седем минути — най-много десет! Точно по същото време, когато върви операцията по нахлуване в Салвадор и ликвидиране на укреплението, огневата единица на Тухлата, „Шедоу №4“, ще проникне в Дали — долината със супероръдието. В този случай гънтракът им ще влезе едва когато бъде елиминирана вражеската съпротива отвътре. Тук, освен с наемниците при входа ще трябва да се справите с четирима Яибо, охраняващи командния бункер на супероръдието. Като свършите това, ще може да обезвредите супероръдието и да проверите от какъв вид са запасите им от бойни глави. Без значение какво ще откриете, искам да останете вътре не повече от петнадесет минути. Всичко това представлява три синхронизирани атаки, целящи съответно унищожаването на терористите, супероръдието и укреплението, държащо под контрол двете долини. Не забравяйте — промъкване, бързина и тишина.

Фицдуейн млъкна за момент да даде възможност на хората да смелят информацията, после продължи:

— Въпреки че сте напълно запознати с разположението на вражеските сили, ще повторя, че не сме изправени само пред около петдесетината терористи от Яибо. В лявата страна на главния лагер Салвадор, срещу казармените помещения на бандитите, са приютени в палатки над шестстотин наемници от Текуно. И само за да ви е по-забавно, в средата им са дислоцирали половин дузина танкове и съответно площадка за хеликоптери. Накратко казано, добре ще е да се ходи на пръсти. Тези копелдаци се имат за нещо като спецчасти и въпреки че може и да не са най-добрите в света, дори и шестстотин идиоти могат да поръсят всичко наоколо с тонове олово, при това като използват и други гадни играчки от сорта на тежка артилерия и ракетни установки… Не е в стила ми, но в пристъп на откровение бих ви окуражил с напомнянето, че долините близнаци Салвадор и Дали, образуващи Стъпката, са обградени от околовръстно шосе, което обхваща и военното летище Мадоа, само на осем километра оттук. По това шосе патрулират конвои от бронетранспортьори. Най-накрая, за десерт, освен двете хиляди войници, на летище Мадоа са разположени и прехвалените МиГ 23 и тежковъоръжени хеликоптери. Така че я карайте по-скромничко и на снижени децибели. Наемниците, т.е. батальонът в Стъпката, и бригадата във военновъздушната база не са на дневен ред, освен ако нямаме друг избор. Но ако положението наистина се сговни, искам да нанесете много сериозни поражения. Тези хора не са ни приятели. Те заплашват страните ни, застрашават ценностната ни система. Те вече избиха стотици наши колеги. Затова не ги щадете. Уверявам ви, че сега не е време за размяна на любезности. Те също няма да ви разцелуват. А лично аз смятам да се прибера цял у дома. Независимо от това, кой или какво ще ми се изпречи на пътя. По принцип аз, както и Лий си падаме малко домашари.

Избухна смях, а Стив Кент тупна Кокрейн по гърба. Поводът бе незначителен, но Лий най-после се почувства като част от колектива. Особено усещане бе това — като че ли кръгът се бе затворил и нещата се бяха върнали по местата си. Той повече не трябваше да оправдава ничие доверие, а просто да се изяви по-добре, отколкото би могъл да си представи. Сам не би се справил, но с тези хора — със своите приятели — би могъл. Очакваше го вероятна смърт, но душата му в момента пееше.

Фицдуейн също се бе присъединил към смеха. Сетне стана сериозен и вдигна ръка за тишина.

— Налага се да спомена за едно тъжно събитие — за смъртта на един много смел мъж. То ни задължава да бъдем особено, бдителни. Ще видим нещо, което може да се случи на всеки от нас. Това е образът на врага ни. Ефективността на нашето разузнаване върху целта е свързана до голяма степен с Коанчо — японските служби за сигурност, и техния внедрен сред терористите агент Хори-сан. Неотдавна вие запечатахте в паметта си неговия лик, за да не го убиете по погрешка. Замисълът бе Чифуне да се вмъкне предварително и да изтегли колегата си от огневата линия. Сега за съжаление този замисъл е практически неосъществим. Вчера разузнавачите станаха безпомощни свидетели на това, което и вие ще видите.

Включиха един опростен телевизионен монитор със семпъл дизайн, за да се покаже заснетият от разузнаването видеозапис. Дотук бяха заснели ежедневието на лагера в общ и близък план. Сега мощният телеобектив на миниатюрната шпионска видеокамера бе фокусиран върху терористкото съединение Яибо в долината Салвадор. То бе отделено с телена мрежа от общия район на лагера.

От пръв поглед се създаваше впечатлението, че се играе някаква игра. Имаше два отбора от около петнадесет души, всеки от които дърпаше двата противоположни края на едно въже. Но в средата на въжето се намираше един човек с вързани ръце и крака, а въжето бе обвито около врата му в подвижен възел като примка. Изпълняваше се екзекуцията му.

Камерата даде едър план и те можаха да видят ясно конвулсиите на лицето и тялото му, докато бавно, много бавно го душаха.

Фицдуейн спря картината на пауза.

— Не мисля, че е нужно да гледаме повече. Цялата процедура продължи над петнадесет минути и завърши с откъсване на главата. Това са Яибо в действие. Те имат свои традиции в чистките. Защо ли? Кой ги знае?

Той погледна Чифуне. Лицето й бе безизразно, но можа да долови силното й вълнение. Не, не бе гняв, а по-скоро чувство на огромна сила на духа и непоколебима решителност.

Хори-сан, макар и вече мъртъв, бе успял да предаде щафетата и да изпълни смисъла на живота си. Тези, които го убиха, щяха да платят скъпо и прескъпо за престъпленията си. Очакваше ги неизбежното възмездие.

— Искрено съжалявам, Чифуне — каза Фицдуейн. — Съжалявам за това, което се случи, и за това, че се наложи да го покажа.

Чифуне вдигна пълните си със сълзи очи.

— Беше необходимо — каза тя. — Всички трябва да сме наясно, да знаем.

Хората се умълчаха.

С пребледняло лице Чифуне пак се вгледа в стопкадъра.

— Това ме кара да се срамувам, че съм японка — промълви тихо тя. — Защо сред нас има хора, способни да вършат такива злини? Какво не ни е наред?

— Няма от какво да се срамуваш, Чифуне — възрази Калвин. — Човекът, който загина, също бе японец. Във всички нации има и добри, и зли хора. Просто така е устроен светът.

Чифуне повдигна ръка и нежно положи двата си пръста на екрана на монитора със застиналия образ на умиращия. Това бе спонтанен жест на съпричастност и на последно сбогом.

Фицдуейн изключи видеото, екранът опустя и за известно време настъпи тишина. Тя бе напълно уместна. Никой не познаваше загиналия, но той им бе колега. Отдаваха му заслужена почит.

Групата се разпръсна, но Калвин остана, повъртя се малко, после се изкашля и каза:

— Бих желал да променим летателния план. Отдавна си мисля, че мога да свърша нещо повече от едно обикновено въздушно прикритие.

Фицдуейн го изгледа внимателно. Беше му приятно да се отърси от тягостните мисли и да се концентрира върху технически проблем, а и Калвин обикновено си заслужаваше да бъде изслушван.

— Не мислиш ли, че малко си позакъснял с идеите си?

Донякъде Калвин му напомняше за американския генерал Били Мичъл. Мичъл бе отстоявал ползата от участието на въздушни сили при военни действия с такъв ентусиазъм през двадесетте години и бе срещнал такава твърдоглава съпротива, че бе даден на военен съд, преди заслугите му да бъдат оценени впоследствие.

Калвин притежаваше същото усърдие, що се отнася до ролята на десанта в операциите на спецчастите. Той бе не само опитен летец, но имаше определени възгледи върху предимствата на въздушната поддръжка и заедно с Фицдуейн надълго и нашироко бе обсъждал тези проблеми. Калвин кимна.

— Трябваше по-рано да ти го кажа, но първо исках да повися малко над терена. Сега съм вече сигурен, че е във възможностите ми, а и това не би променило плана на наземната операция.

— Какво имаш предвид? — запита Фицдуейн.

— Да ударя по летището Мадоа — отвърна Калвин. — Когато се измъкваме след нападението от базата, най-голямата заплаха ще дойде от въздуха, особено от бойните хеликоптери. Единствено те могат да ни преследват и да се противопоставят на скоростта и повратливостта на гънтраковете. Разбира се, знам, че притежаваме противовъздушна защита, но мисля, че е по-разумно да ги унищожа още на земята.

Фицдуейн се позамисли. Делтапланът бе малка машинка и досега бе изпълнявал само разузнавателните си функции.

— Кога възнамеряваш да го сториш? Няма начин да удариш по летището, без да вдигнеш по тревога вражеските летци. Да замеряш с камъни гнездото на осите, не е най-добрата идея.

Калвин се усмихна.

— Бих предложил да нанеса удара след наземната атака срещу Дяволската стъпка. Така военновъздушната база Мадоа няма да предупреди целта, преди да нахлуем, а когато междувременно целта ги повика, те ще бъдат твърде заети със собствените си проблеми, за да отговарят.

— Наистина ли мислиш, че ще можеш да нанесеш толкова големи щети? — попита Фицдуейн. — Няма да ти остане много място за полезен товар при наличието на FLIR.

— Дори и с FLIR то е двуместно — каза Калвин. — Това значи, че ще разполагам с около деветдесет килограма играчки, което прави десет гранати, една тежка картечница Ultimax и един четиридесетмилиметров гранатомет помпа и пак ще остане място за още нещо. Грози ги сериозна заплаха от небето, защото сателитните снимки показват самолетите им, групирани на открито по земята. Нямат укрепени с бункери хангари. Смятат, че не са им, нужни, тъй като предполагат, че никой тук не ги заплашва. Никой, освен дявола не се мярка по тези места, а те го имат за другарче.

Фицдуейн се усмихна.

— Много забавно, Калвин. Направо шантаво!

Той обмисли предложението, а после събра и другите да го обсъдят заедно. След пристигането на Калвин те доста се бяха привързали към неговата летяща играчка и никак не им се искаше да го подлагат на риск. От друга страна, тежковъоръжените хеликоптери не бяха приятна перспектива.

Фицдуейн взе решението. Ако Калвин заемеше позиция над пистата, когато наземните сили влезеха в атака, той щеше да се върне навреме за оттеглянето им. Неговият малък летателен апарат бе в състояние да развие повече от сто километра в час при изключен шумозаглушител.

— Действай, Калвин — каза той и му разясни задачата.

Калвин кимна. В ход бяха последните приготовления. За пръв път поставиха на главите си миниатюрните системи за радиовръзка.

Досега се поддържаше режим на пълно радиомълчание, който трябваше да продължи до самото нападение. Но Фицдуейн прецени възможностите за избор и предпочете предимството на моменталната връзка при самата атака пред риска от евентуалното подслушване. Освен това сигналът бе кодиран и при подслушване радистът щеше да чуе само прашенето на статичното електричество.

Мина и последната проверка на екипировката, часовниците бяха синхронизирани. Нощта бе безлунна, но небето беше безоблачно и балдахинът от звезди осигуряваше достатъчна светлина за ефикасното действие на очилата за нощно виждане. Но дори и при абсолютна тъмнина помощните средства за термично насочване, доставени от фирмата на Шенли, им бяха станали втора природа.

Калвин, приел пак формата на пингвин, отлетя. Фицдуейн подаде знак с ръка, последователно повторен от всеки гънтрак. Колоната потегли към целта.

След няколко часа, мислеше Шенли, ще трябва да убивам други човешки същества. Не ме интересува какво са сторили. Не мога да поема отговорността да бъда и съдия, и съдебен заседател, и изпълнител на присъдата. Другите могат, те са професионалисти. Дори и Лий Кокрейн е служил във Виетнам. Аз не мога да го сторя. Във Файетвил го направих при самозащита и нямах време за мислене. Тук имам достатъчно време за това и знам, че не мога да го сторя. Никога не съм служил в армията. Доколкото успея, ако тялото ми не ме подведе, ще се опитам да извърша всичко, което се иска от мен — но не и да убивам. Аз просто не мога. Нека другите да отнемат човешкия живот. Аз не съм служил в армията.

Разкъсваха го чувства за вина и страх. Бе си го представял като една безкрайна тренировка. Внимателната подготовка, дългото чакане, възбудата от предстоящото нападение, покачването на адреналина и накрая самото действие. В много отношения това бе така само на пръв поглед. Същите хора, същото оборудване, същото усещане за морска болест при поклащането на гънтрака, преодоляващ неравностите на ужасния терен.

Но дълбоко в себе си, в самата си същност той се чувстваше съвсем различно. Сигурността бе изчезнала. Като че ли уменията, дали му толкова много увереност, се бяха изпарили. Сега на тяхно място се настаниха ужасът и съмнението в собствените му сили.

Напразно оставих семейството си. Не мога да извърша това, ще разочаровам другарите си. Ще загина мърцина тук в Мексико. Защо точно аз? Защо точно сега? Страх ме е повече, отколкото побира самият смисъл на думата…

 

 

Дяволската стъпка

Постовият при главния портал на долината в Дяволската стъпка, известна като Салвадор, си погледна часовника. Времето като че ли бе спряло. Това бе най-неприятната страна от службата на постовия, особено в тази умопомрачително тъпа част на света, където нищо не се случваше. Основната защита бе разположена по периметъра на платото на стотици километри оттук, а вътрешността бе опразнена. В това нямаше нищо чудно. Кой нормален човек би пожелал да живее в тази адска дупка?

Той бе застъпил на пост в полунощ — само преди час, ако можеше да се вярва на часовника, но сякаш бе преди цяла вечност. Една особено студена вечност. Стъпката бе не само на 1200 метра височина, но и в хълмистото подножие на планините Текуно. Според него името на местността идеално пасваше с това на домакина тук — самия дявол.

Бе адски студено през нощта и много горещо през деня, а земята — спечена, суха и камениста — се отнасяше грубо с ботушите. Наоколо гъмжеше от гадини — мухи, скорпиони, змии и гущери. Честно казано, той не разбираше защо базата бе разположена точно тук. Но и никой не му бе искал мнението по въпроса. Плащаха му за наемник, а не за консултант.

— Хей, Ахмед! — извика той.

Ахмед изгрухтя. Той седеше в купола на един Т55 и блокираше входа на лагера през нощта. Разполагаше с малко повече удобства от колегата си, тъй като носеше на главата си плетената от жена му вълнена шапка, бе облечен по-дебело и се ползваше от топлината на малката нафтова печка на танка. Основното му развлечение обаче се състоеше в разглеждането на една книжка с японски порно комикси.

Наричаха ги манга. Беше трампил цял куп от тях за хашиш с един от Яибо.

— Ахмед! — извика повторно постовият.

Ахмед вдигна глава от комиксите и в същия момент черепът му се разпадна на дребни частици, които, отразени в обилната светлина на портала, затанцуваха като кървави снежинки. Странно защо, те не заваляха, а се разпиляха напосоки. На всичко отгоре в метеорологичната прогноза не се споменаваше нищо за снеговалеж.

На постовия му падна първо челюстта, а след това и туловището. Докато се гърчеше в конвулсии върху земята, в тялото му избухна още един заряд.

Облечени в черно фигури се стрелнаха напред и след част от секундата постовият Яибо от вътрешния периметър лежеше безжизнен по гръб. Две черни фигури се вмъкнаха в караулното помещение, където спяха шестимата свободни от наряд часови. Приключиха с тях за седем секунди.

Сега цялата група бе в базата с казармените помещения на Яибо. В един от прозорците, зад който се намираше дежурният радист, светеше оранжева светлина. Всичко друго тънеше в мрак.

След подаден с ръка знак се чу слабо прищракване и електрозахранването в сградата бе прекъснато. Секунди след това радистът излезе с кротка, тиха псувня на уста, за да не се върне никога вече. Реши, че шибаният генератор пак върти номера, но след като видя светлините във вътрешния периметър, се сети за главния бушон. Обърна се тъкмо когато му запушваха устата и носа и му издърпваха главата назад. Собствената му инерция довърши работата на острието. Докато с все още туптящо сърце го полагаха мъртъв на земята, той безуспешно направи опит за имитация на слабия звук от лека гаргара.

Щурмовата група се раздели на два тричленни екипа, които едновременно нахлуха в двата етажа.

 

 

Фицдуейн бе избрал позиция на обратния склон на един нисък хълм с изглед към входа на главния лагер.

Двете временно изоставени машини на щурмовата група бяха укрити наблизо. За да ги намерят, екипажите трябваше да прекосят околовръстното шосе. Денем, когато шосето бе оживено, щеше да бъде рисковано, но сега, по това време на нощта, нямаше да има проблеми.

Фицдуейн наблюдаваше със смесени чувства навлизането на бойните единици. Границата между безгрижието и смелостта при нападението на спецсилите бе невидима, а принудата да остави другите да си трошат главите в стената, докато той самият стои в резерва, не го удовлетворяваше. От друга страна, хората, които бе подбрал, бяха по-млади и по-добре подготвени за изпълнение на дадената задача. А и работата на командира се състоеше в това да наблюдава гората, а не да се губи сред дърветата. И все пак, въпреки рационалните доводи, с които се утешаваше, му беше непоносимо трудно да чака отвън.

Той завъртя FLIR-a, но засега нищо необичайно не се забелязваше. Обсегът на силно увеличаващия прибор за дневно и нощно виждане бе вдигнат над билото на хълма. Чувстваше се като подводничар, наблюдаващ през своя перископ. Стив Кент — механик-водачът му, седеше до него.

Лий Кокрейн, неговият заден бордови мерач, който се бе оказал учудващо добър при стрелбата с GECAL, лежеше на четиринадесет метра в една ямка на билото и наблюдаваше шосето.

На Фицдуейн му липсваше летящото „Небесно око“. Калвин би могъл да го предупреди за евентуално приближаване на машини от север, но не би могъл да види идващите от юг, тъй като бе далеко над летището. Животът все пак бе компромис. Тежковъоръжените хеликоптери бяха най-смъртоносната непосредствена заплаха и ако той би могъл да я премахне, измъкването би било много по-безопасно. Той фокусира FLIR-a върху казармите на Яибо. На първия етаж светеше една лампа, сигурно беше стаята на радиста. Видя как светлината изчезна. Според информацията му в тази сграда се намираше Катлийн. След броени секунди тя щеше да бъде или свободна, или мъртва. Знаеше, че е била малтретирана и тормозена — окована и със завързани очи — но дали не е изтърпяла и по-лоши неща? Можеше ли да върви, беше ли на себе си? Била ли е измъчвана или изнасилвана?

Искаше му се да я прегърне и да я притисне до себе си така, както го бе правил много пъти преди, но не можеше да стори нищо друго, освен да гледа и да чака.

 

 

Близо до Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

Калвин си позволи да се възползва от излишъка на време и летеше бавно, по възможно най-прикрития начин, към летището Мадоа.

В такава безлунна нощ хвърчащото на триста метра височина „Небесно око“ бе почти невъзможно да се види. Шумът на двигателя би го издал, освен ако не бе включен заглушителят от типа „суперкапан“.

Суперкапанът, монтиран и на гънтраковете, бе изключително ефикасен, но за сметка на повишаване на въртящия момент се намаляваше мощността на двигателя. Параметрите на системата можеха да се променят от водача, но при пълното й натоварване предимството да бъдеш почти безшумен се заплащаше със снижаване на максималната скорост от над сто и тридесет до около петдесет километра в час. Летейки над пустинния терен, с лице, подложено на напора на студения свеж вятър, и с почти безшумен двигател, той се чувстваше като гигантска хищна птица.

Северната част на околовръстното шосе бе тъмна. Не се виждаха фарове на камиони. Той се взря през FLIR-a и проследи по-внимателно пунктираната линия на шосето. Все още нищо не се забелязваше. Отрядът „Рапира“ не бе застрашен от север. С юга трябваше да се занимава шефът, тъй като Калвин видя светлините на летището да изникват отпред. Явно не очакваха враждебни действия. Главният портал, казармените помещения и хангарите за ремонт и поддръжка бяха осветени. Пистата тънеше в мрак.

В обградени с пясъчни чували клетки стояха паркирани шест изтребителя МиГ 23 и близо до тях още четири, подредени по подобен начин хеликоптера.

Калвин направи обиколка на летището от почетно разстояние, изучавайки всяка подробност през FLIR-a. Така се бе упражнявал, че бе в състояние да изстрелва през всеки десет секунди по една точно насочена граната. От по-близо забеляза около базата позициите на половин дузина гнезда на тежки картечници. Може и да не бяха предназначени за противовъздушна отбрана, но все пак, ако го забележеха, като нищо можеха да му стъжнят живота.

— Калвин, не се прави нито на герой, нито на перфекционист — поръча му Фицдуейн. — Как ще защитиш честта на специалните въздушни сили, ако се превърнеш в постоянна част от пейзажа на Текуно? Направи каквото ти е по силите само с едно прелитане и после изчезвай яко дим.

Калвин се поусмихна, като се приготви за атака. Възнамеряваше да се ограничи с унищожаването на въздушната сила, струпана на открито. Всичко друго в хангарите за ремонт едва лишеше да е в състояние да излети навреме и да представлява някаква заплаха. За нещастие той не забеляза скрития в един от тях пътнически хеликоптер, оставен там за почистване на стъклата. Ползваше се от Рейко Ошима и се намираше на летище Мадоа, защото Ошима прекарваше точно тази нощ с генерал Луис Бараган. Без да подозира за присъствието им, Калвин се приготви за атака.

 

 

Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

Чифуне се качи на втория етаж в помещенията на Яибо с ясно запечатана в паметта си схема.

Тоалетна с четири отделения. Спално помещение с тридесет и шест легла и пътека посред тях. Две срещуположни стаи в дъното на коридора. Катлийн вдясно, Ошима, която понякога се мяркаше насам, вляво.

Чифуне се насочи вдясно, а Чък Фрийман с Грейди — вляво. Пълно мълчание. Това бе толкова пъти тренирано, че бе се превърнало в инстинктивен рефлекс.

Етажът бе тъмен, но тя гледаше отлично през собствените си очила за нощно виждане. Нямаше други цветове, освен зелените сенки, преливащи в черно, й червената точка на лазерния оптически прицел, която иначе бе невидима за онези без очила и подходящ филтър.

От едно от леглата се надигна някаква фигура и сънливо се затътри към тоалетната. Докато търсеше пипнешком електрическия ключ, Чифуне му пусна два куршума в тила, подхвана свличащото се тяло и го положи на земята. От черепа му рукна черна течност. Тя провери и другите отделения в тоалетната, всички бяха празни.

В тридесет от леглата все още имаше хора.

Чифуне откри огън, а след част от секундата я последва и Чък Фрийман. Оръжията бяха почти безшумни, а изхвърлените гилзи падаха в платнени торбички, без да се чува тракането им по пода. Разкъсаните от куршуми тела се виеха в гърчове, черна кръв плискаше по чаршафи и завивки и стичайки се по пода, се разливаше в голяма локва. Нападателите се придвижваха напред и стреляха непрекъснато с премерени откоси от по три куршума, а Грейди ги следваше с довършващи изстрели в главите.

Един терорист се надигна с писък и се пресегна за оръжието си, но с дълъг откос от пет 10-милиметрови бронебойни куршума Чифуне го запрати с разкъсано тяло обратно в леглото.

В дъното на помещението един Яибо извади и зареди оръжието си, но отхвръкна назад и се свлече в коридора с дупка в главата и с друга в гърлото — и двете подарък от Грейди.

Двойка любовници, делящи едно легло, се надигнаха панически, като видяха как мъжът до тях се разтресе в конвулсии и се строполи по гръб, но куршумите на Фрийман ги приковаха слети във вечна прегръдка.

Грабнала сабя в ръце, една жена от Яибо се затича по пътеката към своите екзекутори и бе почти наполовина прерязана от съсредоточения огън на трите откоса. Тя политна напред и като падаше, преди да я изпусне от безжизнените си ръце, сабята й се впи в носа на ботуша на Фрийман.

Един млад Яибо вдигна ръце в напразен опит да се предаде. Това движение привлече вниманието на Грейди, който с един откос му отнесе лицето.

Друг терорист се изтъркаля от леглото си и с бясно пълзене се шмугна между Чифуне и Фрийман. И двамата не можеха да стрелят, без да се улучат взаимно. Грейди също не можеше да стреля, тъй като Фрийман му закриваше целта. Терористът припряно задърпа автомата си, но докато успее да го зареди, Фрийман изтегли с лявата си ръка бойния си нож и го заби дълбоко в гърлото му.

За по-малко от тридесет секунди тридесет и един членове на Яибо лежаха вече мъртви или умиращи, а въздухът тежеше, пропит от вонята на кланица. Всички тела бяха бързо проверени и тези с някакъв признак на живот веднага бяха довършени. Щурмовият екип продължи без никакви емоции напред. Бяха обучени точно за това, а чувствата можеха да почакат.

Стаята на Ошима зееше празна с широко отворена врата.

 

 

Укреплението над Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

Шенли наблюдаваше през филтъра на очилата си за нощно виждане как Ал Лонсдейл потъва под оградата под напрежение.

Въпреки оборудването прокопаването на тунел под нея, забавено от изискването за спазване на абсолютна тишина, се оказа по-трудно и по-продължително от очакваното. Това, което в началото изглеждаше песъчлива почва, после се превърна в твърда скала и им се наложи да потърсят друго място.

Само след секунди се вмъкна и Дана Фелтън, последвана от спускащия се по телескопичния прът на абордажната стълба Шенли. Стълбата бе проектирана за английските SBS^[2] като средство за прикрит абордаж на кораби от атакуващи отдолу съдове. Състоеше се от централен прът от лека и здрава сплав и къси стъпала от двете му страни. Можеше да се разтегне до шестнадесет метра и бе много по-удобен за бързо катерене от обикновената въжена стълба.

Шенли забеляза светлината на фарове. Веднага се хвърли на земята, последван от Ал и Дана. След минута премина патрулният джип с четиричленен екипаж и монтирана тежка картечница. Фаровете блестяха ярко, а членовете на екипажа бъбреха безгрижно помежду си.

Отегчени са до смърт, а осветлението и оградата им създават илюзията за сигурност, помисли си Шенли. Разликата между формата и съдържанието бе любопитен парадокс в света на военните. Хората все пак изпълняваха командите, дори те да поставяха живота им на карта. Това бе синдромът „Точно на мене ли ще ми се случи“, а той бе най-добрият съюзник на всички спецсили по целия свят.

Ал Лонсдейл и Дана се вдигнаха и като се криеха в гънките на местността и се придържаха към сенките, се насочиха към бетонното укрепление, държащо под наблюдение и контрол двете долини под себе си. Дори и с прибора си за нощно виждане и макар че знаеше за присъствието им наблизо, Шенли едва успяваше да ги следва. По-скоро долавяше движенията им, отколкото ясното изображение. Когато стигнаха до стените на укрепения пост, те изчезнаха. Сега сигурно заобикалят укреплението отзад, помисли си той. След секунди чу в слушалката си три прищраквания, последвани от още едно.

Добре прикрит; той взе фенерче и като го насочи към наблюдателния пост, извика нещо на японски. Не говореше този език, но бе наизустил като папагал няколко фрази. След малко лъчът на прожектора се завъртя в негова посока, но преди още да го стигне, той мигновено се зарови в земята.

— Какво става, какво видя? — учудено попита вторият лостови от покрива на укреплението.

Говореше на испански. Скован от скуката и от нощния студ, увит в две одеяла, той бе почти заспал, когато другарят му промърмори:

— Видях светлина на фенерче. После някой извика нещо на японски. Изглежда, гумените човечета са решили да си спретнат тук някаква игричка.

Отношенията между японските терористи Яибо и наемниците от мексикански произход не се отличаваха с особена сърдечност.

— Я ги разкарай! — посъветва го постовият. — Да внимават в картинката, че… Абе, що не им теглиш един ред? Хем ще ги научиш на обноски, хем ще стане по-весело.

Първият постови, със силен сърбеж в пръста върху спусъка, развъртя тежката 12.7-милиметрова картечница. Изкушението бе твърде силно, но все пак Яибо им бяха съюзници. Пък и разстрелът на загубила се при нощни занятия група в светлината на деня не би изглеждал като безобидна шега. Затова той реши все пак да не рискува, а да се обади в караулното помещение.

Вече посягаше към телефона, когато един откос от снабдения със заглушител автомат на Ал Лонсдейл го улучи в гърба. 10-милиметровите бронебойни куршуми без никакво усилие преминаха през руската му бронежилетка.

Едновременно с него се строполи и другарят му, прострелян от Дана. След секунди двойката от екипа на „Шедоу №2“ се спусна на долния етаж, където спяха другите осем души от наряда.

Приключиха с тях набързо. Огледаха телата, изключиха тока по оградата и пак се качиха на покрива.

Шенли следеше с нарастващо безпокойство приближаващите светлини от фаровете на патрулния джип. По план не би трябвало да се върне, преди да минат петнадесет минути, и затова той реши, че единствено укреплението го е повикало, за да проучи загадъчната светлина. Това бе ход, който те не бяха предвидили. Винаги се случваше да пропуснеш нещо. Или, както бе отбелязал веднъж Тухлата, животът представляваше паметник на човешките издънки.

— Укреплението е прочистено — прозвуча в слушалката му гласът на Ал Лонсдейл.

На практика това бе вярно и макар излъчено в прав текст в ефира по настояване на Фицдуейн, то не отменяше факта, че цял джип с мексикански наемници се носеше към него. Каквото и да стори, то трябваше да стане безшумно. Един вик не би привлякъл вниманието на нито един от лагерите долу, но нещата биха изглеждали по съвсем друг начин, ако се стигнеше до открита престрелка без заглушители. Щеше да му се наложи да очисти и четиримата, преди да могат да реагират. Беше се готвил точно за това и то не бе невъзможно.

Да ги очисти, да ги избие. Да застреля четирима напълно непознати. Да отнеме живота на четири човешки същества по такъв безапелационен начин, като че убива мухи.

Изби го пот. „Аз не мога да убивам, не искам да убивам, нека другите да убиват.“ Знаеше, че този миг е неизбежен, но още не бе решил как да постъпи. Това не бе проблем, който да се реши на спокойствие. Не бе нито абстракция, нито пък тренировка. Независимо от важността на причините това бе убийство на човешки същества. Беше неморално, грехота. Нещо, което не можеше да стори, а и не искаше да стори.

Патрулният джип зави и спря. Подминал го бе и се намираше между двете огради. На не повече от петнадесет метра от позицията му, патрулът се оглеждаше в друга посока. От джипа слязоха двама и тръгнаха да огледат по-внимателно. Шофьорът и картечарят останаха по местата си.

Изправен пред непосредствената опасност, Шенли прекрати абстрактните разсъждения. Рефлексът и първичният инстинкт за оцеляване надделяха. И още нещо — твърдата решителност да не разочарова своите. А те не бяха съвършени, някои от тях дори и не харесваше. Ала нямаше значение, бяха един екип, преследваха една и съща цел. Споделяха опит и доверие. Дори и тези, с които не дружеше, бяха негови приятели.

Той изстреля четири бързи заглушени откоса и после още един допълнителен в картечаря, който още даваше признаци на живот. След втория откос от гърлото му бликна тъмен кървав фонтан и той се просна върху стойката на картечницата с протегнати към мрежата ръце.

— Електрозахранването в укреплението е прекъснато — прозвуча глас в слушалката му. — Мрежата не е под напрежение.

Шенли си проправи път през оградите и подкара гънтрака към укреплението.

Ал Лонсдейл бе проследил целия екшън през прецизното оптическо оборудване. Докато Шенли се катереше по пръта на абордажната стълба, той му протегна ръката си за помощ.

— Добре дошъл на борда — поздрави го Ал.

Когато стъпи на покрива на наблюдателния пост, Дана го посрещна с усмивка. Нежна бе тази усмивка, но правеше думите излишни. За момент му призля, но после съзнанието му се избистри и като погледна към Ал Лонсдейл, кимна с глава:

— Да, всичко е наред.

— Така си и мислех — бегло се усмихна Лонсдейл.

После до всички пристигна едно и също съобщение. То дойде от Стивънс, който наблюдаваше шосето.

— Пристигат още гости на партито, шефе — тихо, но ясно каза Стивънс. Съобщението бе предназначено специално за Фицдуейн. — Танкове, бронетранспортьори и камиони с войска се насочват към нас. Приблизително време на пристигане — от пет до десет минути. Движат се доста бързо, скоро и вие ще ги чуете.

Екипажът на „Шедоу №2“, заел вече командната позиция над двете долини, погледна на юг към пристигащите нови „гости“. Бързата преценка установи, че си имат работа с цял батальон.

Откъдето и да го погледнеш, това никак, ама никак не приличаше на посещение на добра воля.

 

 

Казармите, Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

Реймън провери дали малкото прозорче е затворено и след това запали донесените шест свещи. Той обичаше да я гледа на светлината им и бе превърнал тези срещи в нещо като своеобразен ритуал.

Тя пресметна, че това бе осмото му посещение. Явно, разсъдъкът й бе по-здрав, отколкото си мислеше. При последното си идване Реймън я бе съблякъл и когато зацапаните й дрехи паднаха, тя бе очаквала да се случи неизбежното. Не би могла да му се противопостави. Окованата жертва бе мечтата на всеки насилник. Но той не бе я изнасилил. Вместо това я изми, погрижи се за раните й и й даде вода, допълнителна храна, витамини и антибиотици. Спасяваше й живота.

Гласът и другите терористи си мислеха, че я изнасилва при всяко свое посещение, но всичко, което искаше той, бе да я съблече, да я съзерцава на светлината на свещите и да й говори. Разговорите им не бяха на тема секс. Той мълвеше за своето създание, за разрушенията, които би причинило, и за славата, която би му донесло. Говореше за снаряда, който би изстреляло, и за нервнопаралитичния му заряд. Отклоняваше се в технически подробности и надълго и нашироко обясняваше защо водородът е най-добрият носител от всички други, които Бул изобщо си бе представял.

Постепенно Катлийн осъзна, че личната й съдба не бе от съществено значение за предстоящото развитие на събитията. Касапницата, която извратеният ум на Реймън бе подготвил, трябваше да бъде предотвратена.

Докато държеше ръката й, той не спираше да говори, а тя продължаваше да го насърчава.

 

 

Чифуне се приготви да влезе в стаята на Катлийн.

Фрийман завъртя дръжката на вратата и с рязък тласък я отвори широко. Навсякъде имаше свещи, а сред тях Чифуне успя да види една гола фигура, прикована към стената.

— Свои, Катлийн! — извика силно тя.

Катлийн! На пръв поглед това не бе тя. Контрастът между красивата, добре сложена жена, която познаваше от Ирландия, и тази измъчена фигура бе наистина потресаващ. В гърлото й се надигна горчилка. Взе на прицел една друга фигура, европеец в пустинно хаки, но десета от секундата преди да го застреля, Катлийн изкрещя:

— Не! Не го убивай! Той ни трябва!

Чифуне изръмжа и блъсна Реймън в стената.

Обърна го и му овърза китките със скоч. Изпитваше огромното желание да му пусне един заряд през главата, но се вслуша в молбата на Катлийн. Ако тя, преживяла всички перипетии, искаше да запази живо копелето, явно имаше основателни причини за това. Иначе би го пречукала на място.

Фрийман махна превръзката от очите на заложницата, после измъкна от едно гнездо в колана си чифт клещи и преряза веригите. Катлийн, това определено бе тя. Плачеше и сочеше мъжа в хаки:

— Не трябва да го убивате. Нужен ни е, той знае много.

Фрийман я уви в дрехите, като отгоре им нахлузи една бронирана жилетка.

— Хюго е отвън — каза й той. — Ще те заведем у дома — посочи Реймън. — Ами този копелдак, приятел ли ни е, или враг?

Катлийн го погледна и потърка с ръце очите си.

— Той е един от тях, но трябва да го вземем, знае твърде много.

— Разбрано — кимна Фрийман.

Грабна я и я метна на рамото си, беше се упражнявал със седемдесеткилограмови чували. В сравнение с тях тя бе обезпокоително по-лека.

— „Шедоу №1“ — обади се Чифуне. — Казармите на Яибо са прочистени, а Катлийн е с нас. Добре е. Имаме пленник. Сега тръгваме.

— Разбрано, „Шедоу №2“ — отговори Фицдуейн. При тази новина се замая от облекчение, но положи усилия да се концентрира. — Изчезвайте адски бързо оттам. Имаме си гости, идващи от юг по околовръстното шосе. Очаквано време на пристигане — по-малко от пет минути.

Пленник ли? Трябваше да няма пленници. Чифуне, както и другите знаеха това, така че сигурно имаше някаква причина.

— „Шедоу №4“ — обади се Тухлата. Той се намираше в бункера на супероръдието и обработваше пусковия механизъм с помощта на Хейдън, докато сержант Ога пазеше отвън. Обезобразените тела на лостовите Яибо лежаха така, както ги бе заварила смъртта. — Вътре сме, но ни трябват най-малко още седем до десет минути. Повтарям, седем до десет минути.

Фицдуейн направи бърза преценка. В лагерите понастоящем имаше четири екипа. Два от тях бяха прочистили казармите на Яибо и, изглежда, щяха да се измъкнат навреме, но останалите два щяха да бъдат отрязани от приближаващата вражеска колона. Тя щеше да овладее цялото шосе от главния лагер чак до долината със супероръдието. В тъмнината той смяташе да ги накара да преминат незабелязано през колоната, но това означаваше да изоставят гънтраковете и без тях да стигнат до мястото за отлитане на четиридесет километра оттук. За разлика от простата логика, последствията бяха шибани, но изборът им бе крайно ограничен.

Лампите примигнаха, когато генераторът се задави в кашлица и отново сдаде багажа. Внезапно настъпи тъмнина. Чифуне и останалите петима членове на бойната й група побягнаха към главния портал и след като прекосиха околовръстното шосе, се насочиха към укритите си гънтракове.

— Възнамерявам да поразредим настъпващата колона — каза Фицдуейн в ефира. — В следващите десет минути ги посираме от бой и после всички се измъкваме към резервния сборен пункт. Потвърдете.

Четирите екипажа потвърдиха по ред на номерата.

— Давай! Давай! Давай! — викна Фицдуейн. — Калвин, къде, по дяволите, се губиш?

Никакъв отговор.

Екипажът на Фицдуейн, „Шедоу №1“, се стрелна към приближаващата колона. Гънтракът маневрираше през ниските възвишения край околовръстното шосе, като следваше грубо успореден маршрут.

След малко повече от минута щяха да се изравнят, разделени от около стотина метра едни от други, но движещи се в противоположни посоки. Фицдуейн за момент си спомни за средновековните турнири, докато се носеше с ревящ двигател към челния Т55 на колоната. Бе почти като съвременна версия на подобен турнир, само дето едната от страните и хабер си нямаше за врага. Гънтраковете не бяха разкрити.

Но това си бе война. За рицарско отношение не можеше да става и дума.

Фицдуейн подаде команда в микрофона за вътрешна връзка, а Стив Кент обърна, спря и изпълзя на защитена от самотна оголена скала удобна огнева позиция. Лий Кокрейн зареди тежката 12.7-Милиметрова картечница GECAL. Фицдуейн насочи гранатомета към целта.

Т55 изглеждаше смущаващо ужасен в очите на лековъоръжената пехота. Той имаше дебела челна броня, но бе доста уязвим отстрани и отзад в двигателния сектор. А „Шедоу №1“ щеше да стреля надолу, което бе предимство, защото отгоре бронята на танковете бе слаба. Направено бе с цел да се свали по-ниско центърът на тежестта. Максималната бронева защита, разпределена равномерно, оказваше същия ефект, както при рицарите от миналото. Крайният резултат бе тромавост и невъзможност за бързо придвижване поради свръхтежест.

Полевият танк Т55 ги подмина със скърцащи вериги. Машината бе навъртяла шест месеца патрулна служба и се нуждаеше от грижи в ремонтната база, но не бе ги получила. Част от секундата след като бе улучен в двигателя от реактивния снаряд, танкът се възпламени и нощта бе озарена от огнен фонтан. Фицдуейн зареди друга граната и я изпрати в следващата машина един бронетранспортьор, който мигновено избухна.

Камионите, натоварени с войска, които следваха двете челни машини, набиха спирачки, за да избегнат сблъсъка с горящите останки, и няколко от тях се нанизаха във верижна катастрофа. Войниците се изсипаха отзад и в този хаос 12.7-милиметровият GECAL откри огън от шестте си скорострелни въртящи се цеви.

След секунди, като в игра на прескочикобила, „Шедоу №4“ се прехвърли над Фицдуейн и като се насочи към края на колоната, забълва огън и разшири обхвата на касапницата. След малко Тухлата взе на прицел със своя любимец, „Дилджър“, последната машина от ариергарда.

Чу се оглушителен трясък и блесна огнен език. Снарядът, направен от обеднен уран, проби страничната броня на танка и възпламени боеприпасите във вътрешността му. Машината се взриви, а куполът отхвръкна във въздуха и като се преметна, се стовари преобърнат върху земята.

— Задна! Отстояние — петдесет — каза Фицдуейн, а Стив Кент изтегли „Шедоу №1“ и зае нова огнева позиция на петдесет метра встрани.

Така и продължи — огън и движение, стрелба и маневри. С включени прибори за нощно гледане под прикритието на тъмнината гънтраковете бяха почти невидими.

Използвай всяко предимство! — учеше на тренировките Фицдуейн.

Схватката бе жестока и не след дълго повечето от тежките машини в конвоя горяха. Кокрейн прочеса за последно с картечен откос касапницата и двата гънтрака отпрашиха към сборния пункт. Оцелелите останаха с твърдото убеждение, че са били нападнати най-малко от цял батальон.

 

 

Екипажът на Ал Лонсдейл, намиращ се горе в укреплението, като държеше под контрол и двете долини заедно с околовръстното шосе под себе си, влезе в боя. Когато пристигна заповедта за атака, той прати Дана долу в гънтрака, а двамата с Шенли останаха на покрива на укреплението, за да използват наличното въоръжение. Отрядът „Рапира“ притежаваше внушителна огнева мощ, но боеприпасите бяха ограничени и затова имаше смисъл да вкарат в употреба и онези, любезно предоставени им от врага. Подаръкът се оказа доста щедър. Освен 12.7-милиметровата тежка картечница откриха една 82-милиметрова минохвъргачка и доста добър запас боеприпаси.

Дана изведе гънтрака на огнева позиция, а после се върна да вземе и 40-милиметровия си гранатомет. Под себе си забелязаха настъпилата паника сред редиците от палатки, породена от обстрела на колоната по околовръстното шосе. Прозвучаха клаксони, танкови екипажи се втурнаха към машините си. Бягаха към гнездата с минохвъргачките. От палатките се изсипа още войска, а офицерите крещяха и се опитваха да въведат някакъв ред.

Първата мина на Ал Лонсдейл избухна в самия център на редиците от палатки, последвана почти едновременно от огъня на Дана и Шенли. Бронетранспортьорите избухваха в пламъци, а екипажите им изхвърчаха от тях в огнен водовъртеж над станалата на решето от 40-милиметровите гранати тънка броня. Дана ги обливаше с коктейл от бронебойни, експлозивни и бризантни откоси от по три куршума с цикличната последователност от 350 изстрела в минута. В тясното, затворено пространство на лагера пораженията бяха ужасяващи. Всяка граната с повишена експлозивна мощ имаше радиус на поражение от пет метра. Той бе увеличен от зелените трасиращи куршуми на тежката картечница на Шенли.

От гънтраковете, разположени по възвишенията срещу главния вход на лагера, се стовари допълнително ужасяващ огън. Гранатите със съсък излитаха от гранатометите и подсилваха хаоса, предизвикан от потока бронебойни куршуми на тежката картечница Ultimax и оглушителния трясък на „Дилджър“.

Танкът, защитаващ главния вход, избухна в пламъци. Един друг Т55 с разкъсана верига се въртеше бавно около оста си, докато един снаряд не му отнесе купола. Полковникът, командващ бронирания батальон, се опита да достигне с бяг командирската си машина, но докато се качваше в нея, бе изкормен от снаряд на „Дилджър“. Бронетранспортьорът избухна в пламъци, които го погълнаха заедно с командира.

Лазерните прицели, приборите за нощно виждане и оптиката със силно увеличителна способност не само даваха огромен шанс за попадение от първия изстрел, но от такова близко разстояние превръщаха убиването от война в нещо смущаващо лично. През визьорите на оптическите прицели врагът изглеждаше на една ръка разстояние, а когато бързите осколки и експлозивни заряди пронизваха и разкъсваха на части телата на войниците, можеше да се види всяко отделно изражение.

Във вихъра на битката гледката на тези ужасии не правеше впечатление на малобройните атакуващи сили. Беше въпрос на оцеляване, на живот и смърт, и такива гледки се забравяха още след първия поглед.

Изтреблението продължи с безпощадна прецизност.