Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (26)

24.

Фицдуейн излезе изпод душа с натрапчивото чувство, че се докосва до някаква субкултура, чиито ценности първият сър Хюго Фицдуейн от XIII век би възприел с охота.

— И всички бягат? — попита той смаяно. — По дяволите, човече, та това са петнадесет хиляди души. Някои от тях сигурно ги мързи. Просто е противно на човешката природа цяло едно малко ирландско градче да хукне да бяга всяка сутрин. Искам да кажа, аз бягам, Ал, и ти бягаш, но ние си имаме причина за това. Ама цяло едно градче да хукне да бяга осем километра, съгласи се, че е малко пресилено.

Лонсдейл се усмихна.

— За честта на войника — каза той. — Всяка сутрин, от генерала до последния редник. Дори и след УГЗПИС.

— Какво е това УГЗПИС? — попита Фицдуейн.

— Упражнение на готовността за заемане на позиция при извънредни ситуации — отвърна веднага Лонсдейл. — Всъщност в това се изразява цялата дейност на 82-ра. Те са нещо като стратегическа пожарна команда. За осемнадесет часа се изнасят почти навсякъде, където им кажеш.

— По света ли? — вдигна вежди Фицдуейн.

— Ако над посоченото място може да лети самолет, да — сви рамене Лонсдейл. — Наричат това „форсирана проекция“.

— Ама че засукана фраза — изкоментира Фицдуейн.

— Шибане на лошите отвисоко — каза Лонсдейл. — Ако ми позволиш да се пробвам в свободния превод.

— Аха — кимна разбиращо Фицдуейн.

 

 

В Секретната секция бе горещо и температурата се покачваше. Макар че 82-ра имаше бюджет от 65 милиона долара за текущи разходи, явно не ги харчеха за климатична инсталация на строго секретния команден център на дивизията.

Повечето от присъстващите се бяха съблекли по тениски. Предвид полезното малцинствено присъствие на здрави и млади дами уважението на Фицдуейн към тактиката на десантчиците растеше. Да, но беше женен мъж, напомни си той, и никога не се бе чувствал по-щастлив от този факт. Помисли си за Катлийн, която отново е в безопасност, и се усмихна. През последните няколко дни сякаш му бяха поникнали криле. Малко сурова действителност нямаше да му се отрази зле. Нападението на 82-ра въздушнопреносима върху базата на Ошима май щеше да му я осигури без проблеми. Неговата акция всъщност бе двадесетминутен рейд с всички предимства, които изненадата можеше да осигури. Тук обаче същността се криеше във военен способ от съвсем друга величина. Цялата база на терористите, придобила вече известност под името Дяволската стъпка, трябваше да бъде завзета, задържана, претърсена и унищожена, преди да бъде предадена на мексиканските федерални власти. И този път терористите даваха всички признаци, че са подготвени и ги очакват.

Подът бе покрит със залепени една за друга сателитни снимки. Единственият начин да разгледаш както трябва някоя част от общата картина бе да си събуеш десантните обувки и да стъпиш върху снимките по чорапи. После да вземеш лупа и да оглеждаш по-дребните неща. Качеството бе съвършено. Лицата не можеха да се разпознаят, но бойното снаряжение на всеки войник се виждаше добре. Различаваше се дори дали на колана си има окачени гранати или не.

Загледан в лазещите по пода планьори, Фицдуейн, който имаше малко нестандартно въображение, ги оприличи на банда изтървани от детската градина хлапета. Обаче бързо изхвърли мисълта от главата си. Десантчиците гледаха на себе си много сериозно, предвид на това, което се очакваше от тях. За да скочиш от самолет в тъмнината право сред ада на противниковия огън, се искаше определена нагласа. А да стигнеш до земята цял и невредим, беше само началото на занятието. След това трябваше да се разправяш с мини, най-различни други оръжия и окопан неприятел, който мисли само как да те прати в еднопосочна командировка за оня свят. Десантната атака беше една убийствено сериозна работа.

Специалността на Фицдуейн бе водене на бойни действия със спецчасти, където обикновено тежкото въоръжение нямаше място и основното нещо бе да си колкото е възможно по-невидим. Да хукваш с рогата напред, се смяташе за проява на лош вкус. Затова трябваше първо да преосмисли подхода си, съобразявайки се с начина, по който 82-ра водеше бойни действия. Не че имаше нещо лошо в този начин, просто беше различен.

Полковник Закария Карлсън вдигна поглед от сателитния шедьовър. По тениска и чорапи имаше по-човешки вид. Освен това вече всички бяха преминали на малки имена, от което проблемът с липсата на чин на Лонсдейл автоматически отпадаше.

— Как искаш да го изиграеш това, Зак? — попита Фицдуейн.

— Броенето е започнало — отвърна Карлсън и погледна часовника си. — Ако котка не ни мине път, удряме Дяволската стъпка точно след шестдесет и три часа и осемнадесет минути. Ти вече си бил там, воювал си с тези хора. Каквото и да ни разкажеш, щом то прави задачата ни по-лесна, ще ти бъдем благодарни.

Фицдуейн отново сведе поглед към сателитните снимки и онова, което видя, не му хареса. Пистата Мадоа бе значително подсилена и около нея се виждаха разузнавателни дозори бронирана техника. В самата Стъпка главният камп бе напълно разрушен, но долината със супероръдието бе недокосната. Бункерът бе обграден от допълнителен отбранителен кръг окопани войски. Който и да бе поел командването там, знаеше какво прави и имаше авторитета и енергията да го стори както трябва. За толкова кратко време обемът на свършената работа бе направо невероятен.

Ошима! — каза си той. Отчаяно се бе надявал да са я убили още в началото. Загледан обаче сега в това гнездо на оси, възстановено след тяхната акция, той разбра, че е сбъркал.

— Дай да се махнем от тази сауна, Зак — каза Фицдуейн, — и след това да ми проведеш един кратък курс за това, как работи 82-ра тия дни. Израсъл съм с разкази от Втората световна война, където десантчиците винаги ги хвърлят не където трябва и за да свършат работата, са им нужни само ум и смелост.

Карлсън се усмихна.

— Е, някои неща са се променили оттогава, но щом го споменаваш, тайната все още е в ПОНС — каза той.

— Светни ме, де.

— ПОНС — Парашутни отряди с намален състав.

Фицдуейн кимна замислено.

 

 

Ошима бе планирала завладяването на Дяволската стъпка още преди десетина месеца.

От самото начало бе усетила, че Диего Куинтана ще се обърне срещу нея. И накрая се бе изненадала, че действа толкова непохватно. Да издава намеренията си, все едно е всемогъщ като бог.

Но японката знаеше, че да поеме властта в Текуно непосредствено след Куинтана, не би било възможно, дори и да не беше с терористко минало. Беше чужденка и жена — два много важни недостатъка. Затова първоначално бе планирала да действа чрез любовника си, Луис Бараган. Този план бе доста обещаващ, но тя бе почти сигурна, че няма да може да се осъществи, даже и ако не беше ненавременната смърт на Бараган. Вярно, държеше го в сексуална зависимост, но дори и така той си оставаше верен на Куинтана.

Отхвърляйки идеята за работа чрез Бараган, й дойде наум, че завземането само на платото и Стъпката също бе добра алтернатива. За какво й беше повече, не искаше да остава за постоянно тук. Просто се надяваше да нанесе колкото е възможно повече вреди на Щатите и да се завърне в Япония победителка.

Имаше много хора, които още помнеха непростимите обиди, нанесени чрез бомбардирането на Хирошима и Нагазаки. Достиженията й нямаше да минат незабелязани. Яибо пак щеше да се възроди, към нея щяха да се стекат нови попълнения. Митът за американската неуязвимост щеше да се пропука.

След като уби Куинтана, Ошима работи с всички сили да заздрави позицията си. Супероръдието беше готово за стрелба и насочено към Вашингтон, но това само щеше да накара американците да застанат нащрек и да нанесат незабавен контраудар. Не, това, от което имаше нужда тя, бе възможност за многократна стрелба. След което американците щяха да премислят по два пъти, преди да отговорят. След като нанесе удара по Вашингтон и стане ясно, че следващата възможна мишена е Ню Йорк, американските позиции силно щяха да се разклатят. Да се разруши една терористична база с цената на най-важния ти финансов и търговски център, бе сделка, която американското население никога няма да приеме.

Така че Ошима засега задържаше огъня, като през това време хората й трескаво работеха върху монтажа на още две оръдия от специалния бетон. Тръбите бяха излети месеци преди това, затворният механизъм също бе конструиран. Реймън й бе казал, че бетонните оръдия стават за стрелба и тя, макар че го презираше като човек, вярваше безпрекословно в техническите му способности.

Да имаш възможността да посегнеш на столицата на САЩ, без президентът да има възможността да отвърне на удара, бе перспектива, оправдаваща всякакъв риск. Сега на нея й трябваше само време. Още няколко дни и новите оръдия щяха да бъдат изцяло монтирани.

И след това вече Дяволската стъпка щеше да бъде практически неуязвима.

 

 

Карлсън, отново облякъл безупречната си униформа, откара Фицдуейн и Лонсдейл до щаба на Първа бригада, разположен съвсем наблизо. Сградата представляваше непретенциозен правоъгълен блок на два етажа и сутерен. Към главния вход водеше малка стълба.

Когато влязоха във фоайето, видяха на пода изписано с мозайка: „Дяволът е в бермуди“. Фицдуейн се спря да го разгледа по-отблизо и Карлсън поясни:

— Името идва от времето на Втората световна война. Както виждаш, дори имената съвпадат.

— Тия, изглежда, са навсякъде — забеляза Фицдуейн.

Двамата свиха вляво и последваха Карлсън по коридора до ъглов офис, където едва имаше място да се обърнеш. В него кой знае с какви усилия бяха набутани бюро, две кресла и купчина бойно снаряжение.

Карлсън махна каската от кевлар от единия от столовете, качи я на шкафа и попита:

— Кои са навсякъде, казваш?

— Дяволите — отговориха Фицдуейн и Лонсдейл в един глас.

Един войник им донесе „Коук“. Карлсън отпи голяма глътка и се облегна назад. Отвори уста да каже нещо, но млъкна и чак след кратък размисъл проговори:

— Чувствам се малко глупаво да обяснявам доктрината на двама души, които вече са били там. По дяволите, момчета, та вие сте скочили в Дяволската стъпка само преди няколко дни.

— Така е — отговори Фицдуейн. — Обаче стреляй и духвай не е същото като…

— … скачай и мачкай — помогна му Лонсдейл.

— Точно така — кимна Фицдуейн. — Затова приеми, че не знаем нищо.

— Или почти нищо — добави скромно Лонсдейл. — Две-три неща само.

Карлсън присви рамене.

— Първото, което трябва да се разбере, е, че техниката на съвременния десант се е развила неимоверно много. Едно време, преди около половин век, първите десантчици скачали и се биели с това, което можели да носят. Нерядко са се приземявали не там, където трябва, или вятърът ги е разпръсквал в различни посоки. Нямали са въздушна поддръжка, комуникациите им били лоши, били са недостатъчно въоръжени, без бронетехника или артилерия. Затова възможностите им били ограничени. Въпреки това десантното обучение е създавало особено висок калибър войник. Резултатите говорят сами за себе си. Но съвременният десант представлява доста по-различна игра. Това е форсирана проекция, въоръжена със смъртоносно оръжие от далеч по-висок порядък. Основата на всичко това е доброто разузнаване. Днес, когато нападаме, благодарение на сателитното наблюдение, както и на първокласни наземни екипи, обикновено знаем за врага всичко, което трябва да се знае, та дори и кой номер обувки носи. Точните и ясни данни са фундаментът, върху който строим. Следващата фаза е да си доближим главите с военновъздушните сили и да се уверим, че всяка идентифицирана от разузнаването заплаха е премахната. Не се и опитваме да осигурим на лошите честен бой. Ако всички са избити още преди да сме скочили, не се сърдим. Идеята е да се идентифицира всяка огнева точка, всеки радар, всеки войник с гранатомет, изобщо всяка форма на съпротива, и да се елиминира още преди да нахлуем. Затова се прави списък на целите и съдържанието му се разпределя. Атаката се започва от изтребителите „Стелт“. След тях се включват и другите елементи и вражата отбрана се бели слой по слой. След стелтовете влизат момчетата с F16. После идват А 10… Ние не просто избиваме врага, ние го ослепяваме. „Невестулките“ се промъкват и унищожават радарите им, действат снабдените със специална заглушителна електроника самолети и хеликоптери… Най-уязвими сме точно, преди да скочим. Самолети, хвърлящи десантчици, не се подмятат насам-натам, а летят ниско и на стабилен курс. Точно през тези две минути представляваме прекрасна мишена за всеки що-годе добър стрелец с гранатомет. Успокояващото тук е, че през тези две минути А 10 и „С 130 Призрак“ ни пазят. Няма толкова тежко оръжие, с което А 10 да не може да се справи. Освен това то води и съсредоточен огън. Високо над нас JSTARS и AWACS водят плътно наблюдение на земята и въздуха. А долу, съвсем ниско, се крият хеликоптери „Кайоуа Уориър“. Над витлата им се издигат високи мачти с монтирани по тях прибори за нощно виждане, прицел и мощно увеличение. Те са очите на командването на десанта и също имат зъби. Ако въздушното подкрепление е заето с нещо друго, „Кайоуа“ разполагат с „Хелфайър“, ракети и тежки, едрокалибрени картечници.

Докато слушаше Карлсън, Фицдуейн смилаше бързо информацията и налагаше получения в съзнанието му модел върху реалностите на битката. Всичко, което полковникът от десантните войски казваше, бе прекрасно обмислено, но въпреки това шансовете нещо да се обърка бяха значителни.

Разузнаването никога не е било съвършено. Разбира се, много неща се виждаха от въздуха, но съвременните оръжия вече можеха да бъдат съвсем малки и изключително мощни при това. Ако защитниците си разбираха от работата, в никой случай нямаше да оставят един гранатомет да се търкаля на открито. Щяха да го извадят в последния момент, местейки го непрекъснато. Позициите можеха да се маскират до неузнаваемост. Приборите за нощно виждане можеха да проникнат в тъмнина, през дим и мъгла, но не и да надничат през бетона на бункер. А и никога не биваше да се забравя човешкият фактор — хората се паникьосваха, прецакваха нещата. Особено ако са под напрежение. А да си подложен на огън от други, които ти желаят смъртта, си е страшно напрежение. Разбира се, това можеше да се потисне с много тренировки и учения, но никога — да се премахне напълно.

— Какво мразите най-много? — попита го по едно време Фицдуейн.

— Всичко, което може да свали десантен самолет, преди да сме скочили — отвърна веднага Карлсън. — Десантчиците никак не обичат да умират, преди да са получили шанс да се бият… След като се приземим, се притесняваме от бронетехника, артилерия и мини, грубо казано — в този порядък. А не бива да забравяме и ония неща от сферата на NBC^[1]. Нито едно от тях не ни дава повод за шеги.

Убийствен сбор от адски страдания, концентриран само в три буквички, помисли си Фицдуейн.

Карлсън се усмихна.

— Хей, ама в края на краищата живеем в несъвършен свят. Освен това много обичаме да скачаме — и уловил погледа на Фицдуейн, добави: — Е, и да се приземяваме.

Фицдуейн погледна Лонсдейл. В главата му вече започваха да се въртят някои идеи. — Дали можем да допринесем с нещо?

Лонсдейл отвърна замислено:

— Вероятно.

Независимо от чина си човек получаваше по 112 долара на месец, докато е към десантни войски. Спокойно можеш да спечелиш много повече само за една нощ само от бакшиши в който и да е бар.

Но не в парите бе въпросът.

 

 

Намираха се отново в секретната секция. Пълното й име беше „Сектор за строго секретна канализирана информация“. Титла, която изискваше значително количество мисловна енергия само за да я произнесеш.

Фицдуейн намразваше двата отдела — „Планов“ и „Оперативен“ — с всеки изминал час. Благодарните потомци обикновено изграждаха паметници на своите воини. В случая с 82-ра обаче той бе на мнение, че бронзовите статуи, пръснати навсякъде, биха могли да бъдат спокойно икономисани в полза на една хубава климатична инсталация. Помещението се превръщаше в нещо средно между арабската пустиня и влажната виетнамска джунгла. Атмосферата бе толкова гъста, че можеше да се реже с нож. На планьорите сигурно изобщо не им трябваше време за аклиматизация, ако ги пратят нейде из тропиците. Климатичните условия в Стъпката щяха да му дойдат като облекчение.

А междувременно лицата блестяха от пот, дрехите подгизваха и нервите започваха да се опъват. Листовете се лепяха за ръцете, сякаш бяха покрити със слой лепило. Пръстите се вдигаха от компютърните клавиши с усилие, сякаш се отскубваха от вендузите на приятелски настроен октопод.

— Ще ви подаря една климатична инсталация — промърмори Фицдуейн. — Огромна, с машина за „Коук“ и леденостудени душове.

— В американската армия не се работи така — каза Лонсдейл. — Работиш с това, с което разполагаш. Преди сто и двадесет години американската кавалерия била въоръжена с карабини еднострелки, а индианците — с многострелни пушки. Как ти се струва това?

— Ако бях на мястото на Къстър — отвърна Фицдуейн, — щях да съм дяволски притеснен.

 

 

Над веждата на Карлсън изби капчица пот, плъзна се по носа му и след това безшумно капна на гигантския чийзбургер, донесен от обслужващия персонал.

— Господа — започна той с официален тон. — 82-ра въздушнопреносима дивизия е дълбоко благодарна за помощта, която й оказвате, но трябва да ви помоля да напуснете. Незабавно, господа.

Фицдуейн примигна, а това му коства известно усилие, тъй като клепачите му бяха натежали от пот. Помисли си дали да не ги избърше с крайчето на тениската си, но по нея не бяха останали сухи места. Бръкна под чийзбургера си, но някой вече му беше отмъкнал салфетката. Той отново примигна и се обади:

— Закария, виж какво… Момчета, вие ни повикахте тук. Цялата ни работа до този момент беше да определим възможните центрове на съпротива. Остава още да си изясним дребната подробност какво, по дяволите, ще правим, когато стъпим на земята. Е, ще си говорим ли, или не?

Карлсън се почувства като в небрано лозе.

— Ограниченост на информацията, сър — каза той. — Стандартна предохранителна мярка. Трябва да разберете, че планирането е засекретено.

Фицдуейн се изправи.

— Ние бяхме в Дяволската стъпка. Изкарахме едно танго там и се върнахме живи, а ти си ми се изтъпанил насреща и ми викаш да се омитам. Правилно ли съм те разбрал, Закария?

— Заповеди, сър — отвърна Карлсън, избягвайки погледа му. — Трябва да разбереш, Хюго, че това е военна операция, а доколкото засяга американската армия, вие сте цивилни. Много ценени цивилни наистина, но каквото и да сте направили в миналото…

— … не е необходимо да знаем всичко — довърши мрачно Фицдуейн. — Тъй вярно!

Фицдуейн загледа полковника. За краткото време, през което бяха заедно, този човек му бе направил впечатление. Не беше само добре обучен, бе умен, изобретателен и педантичен. Обаче как може един човек от такъв калибър да се примири с такива лайнарщини? Каза си, че в тази влажност парата, излизаща в момента от ушите му, едва ли ще бъде забелязана. Преброи до десет, после прибави още една десетка и усети настъпващото спокойствие.

— Най се притеснявам от факта — промърмори той, — че лявата ръка не знае какво прави дясната, камо ли пък пръстите.

 

 

Фицдуейн и Лонсдейл се отправиха обратно към Първа бригада, обадиха се по телефона и докато чакаха, получиха бойното си снаряжение. Ако искаха да скачат заедно с бойците от 82-ра, трябваше да изглеждат като тях. Наоколо всички се движеха бързо, без излишно суетене. Въздухът като че ли бе наелектризиран. На десантчиците им предстоеше акция.

Фицдуейн се поколеба дали да изостави автомата „Калико“, но Лонсдейл беше непреклонен.

— Твърде много време си прекарал в малобройни отряди, където всеки познава всеки, Хюго — каза му той. — Този път обаче ти предстои работа с далеч по-голям отбор юнаци и ако не приличаш на тях, ще те очистят рефлективно. Затова си сложи кевларчето, вземи си М16 и престани да мрънкаш.

Той се отдръпна назад и огледа Фицдуейн — ирландецът се чувстваше съвсем у дома си в американското бойно снаряжение, но имаше нещо, което не бе съвсем наред. Косата му бе късо подстригана, но отпред я носеше тип „алаброс“. Подстриган бе добре, макар и не съвсем като американските, остъргани до бяло страни и овалния едносантиметров чим на темето.

— Кой, по дяволите, ще разбере, след като ще бъда с каска?

— Послушай ме, Хюго — настоя Лонсдейл. — Ще бъде оценено, повярвай ми.

Броени минути след като излезе от бръснарницата, Фицдуейн разбра, че Лонсдейл е прав. Това бе жест към американските десантчици, а в момента те бяха на тяхна територия. Знак на уважение и като такъв бе забелязан.

В малкото огледало в кабинета на Карлсън Фицдуейн огледа новата си прическа. Дойде му наум, че съдейки по гоблените, които бе виждал, неговите предци нормани не са се подстригвали по кой знае колко по-различен начин от този. Загледан в пода на бръснарницата, се бе учудил колко много коса е имал за сваляне.

— Хюго?

Той се обърна.

На прага бе застанал Карлсън. Американецът огледа новата прическа на Фицдуейн и кимна одобрително.

— Една добра и една лоша новина — подметна той. — Дойде ви пълно разрешение за достъп до секретната информация.

— Е, и?

— Връщаме се в секретната секция — продължи Карлсън. — Някой си доктор Джагър от Ливърмор също ще присъства. КГ седи и чака.

— КГ ли? — вдигна вежди Фицдуейн.

— Командващият генерал на 82-ра — отвърна Карлсън. — Генерал Майк Ганън. С две звезди е и непрекъснато расте. Много добър човек, сър. Десантчик от време оно.

— Той ли ще командва мисията? — осведоми се Фицдуейн.

— Намираш се в десантни войски, Хюго. Генерал Ганън е първият, който ще скочи.

 

 

Фицдуейн вече бе виждал веднъж генерал от американския флот, който повече приличаше на приятен гимназиален учител, отколкото на закален в битки ветеран.

Физически генерал Ганън бе излят по подобен калъп. Но независимо от невнушителния му вид, тих говор и сърдечен южняшки маниер генералът бе сила, с която човек трябваше да се съобразява. С авторитет, прилягащ му като втора кожа, той топло поздрави Фицдуейн и Лонсдейл.

Всички бяха застанали около огромна маса, върху която имаше мащабен макет на позициите на терористите. Ако това изобщо бе възможно, температурата и влажността в секретната секция бяха още по-непоносими. Ганън се потеше като всички останали, но освен това не даваше признак, че го забелязва. Куртката му си остана закопчана догоре.

За Фицдуейн гледката на този макет бе далеч по-красноречива от сателитните снимки. Пред очите им, макар и в умален вид, бе мястото, където се бяха били с такава ожесточеност само преди няколко дни. Бяха сели хаос и разрушение и си бяха тръгнали с мисълта, че никога повече няма да видят Дяволската стъпка. А ето че тя бе отново пред тях, сякаш не им даваше покой.

Този път, закле се безмълвно Фицдуейн, ще свършим работата докрай. Имайки предвид цялата огнева мощ, която въздушните сили пускаха в действие, комбинирана с бурята на един яростен десант, на пръв поглед клетвата бе лесно изпълнима. Ако се навлезеше обаче в детайлите, ставаше ясно, че това нямаше да бъде толкова леко.

— 82-ра въздушнопреносима дивизия гледа на неутрализирането на добре охранявани вражески писти като на специалитет на заведението — започна Ганън. — Разполагаме с необходимите умения да свършим работата и това е нещо, за което сме обучени и съответно екипирани. Обаче Дяволската стъпка представлява малко по-особен проблем. Между пистата Мадоа и двете долини на Стъпката има разстояние осем километра, като и двата обекта се намират под силна охрана. Най-голямата трудност представлява супероръдието. Според информацията, изтръгната от пленника на полковник Фицдуейн, онзи Реймън, оръдието е насочено и готово за стрелба… Независимо от внезапността на атаката ни кой може да ни гарантира, че супероръдието няма да стреля, преди да сме се добрали до него? Дали една светкавична атака на специални части, проведена срещу самото оръдие, няма да даде по-добри резултати? Естествено, последвана от 82-ра, след като то бъде обезвредено. И изобщо има ли значение дали оръдието ще стреля или не? Какви поражения може да нанесе снарядът? Господа, чакам вашите отговори!

За кой ли пореден път Фицдуейн бе смаян от парадокса на разузнавателната информация. Оперативните работници бяха така обзети от манията за секретност при обработването на постъпващата от разузнаването секретна информация, че много често тези, които биха извлекли най-голяма полза от нея, оставаха неинформирани. Генерал Ганън не знае, каза си той. Ако не внимаваме, това ще се превърне във втори Сон Тей.

— Генерале — обади се Фицдуейн, — ситуацията се е променила. Когато провеждахме нашата операция, факторът изненада бе изцяло на наша страна. Обаче оттогава насам Стъпката отново е укрепена. Няма никаква гаранция, че ще се доберем дотам, преди супероръдието да е стреляло. И няма никакво значение кои спецсили ще използвате. Делта, SAS или които там искате! За да се изстреля снарядът, трябва само едно натискане на копчето, част от секундата…

Ганън закима бавно.

— Въпросът се състои в това — продължи Фицдуейн, — че би трябвало да е от значение дали оръдието ще стреля или не. Всъщност, ние тъкмо това искаме от тях — да стрелят.

Генералът се наведе към един от помощниците си, каза му тихо няколко думи и пое подадената му папка. После се взря в посочения му пасаж, прочете го и вдигна глава към Фицдуейн.

— Според моята информация, полковник Фицдуейн — каза той меко, — това оръдие е насочено към Белия дом и наистина може да стигне до всяка точка на страната ни — той се усмихна слабо. — Дори и да забравим за миг политическите убеждения на средния американски гласоподавател, как може един удар по самото олицетворение на политическо управление да не е от значение?

— Супероръдието е саботирано — отвърна Фицдуейн.

— И няма да успее да стреля?

— О, ще успее. Само че не точно така, както вероятно са го предвидили.

 

 

Десетина минути Ганън слуша Фицдуейн и Джагър почти без да ги прекъсва. Беше изучавал инженерни науки във Вирджинския военен институт преди доста години, така че научната част на въпроса му бе относително позната. И всъщност цялата работа се крепеше на храбростта на един човек, Патрисио Никанор. Той им бе дал разрешението на въпроса, като бе отмъкнал газ-контролера, плащайки твърде висока цена за смелостта си.

— А откъде знаете, че ония няма да се усетят какво сте направили? — попита той. — Или пък просто да сменят този контролер при рутинна проверка на частите?

— Разставихме експлозиви със закъснител около цевта и затворния механизъм, за да ги накараме да помислят, че това е била главната цел на занятието. Така че нямат причина да заподозрат контролера. Въпреки това успяхме да проникнем в склада им и да подменим и резервните им контролери.

— Но пак няма гаранции, нали? — изрази съмнение генералът.

Фицдуейн поклати глава:

— Ако знаехме какви са снарядите на това супероръдие, щяхме да постъпим по друг начин.

— Доктор Джагър? — обърна се Ганън към учения.

— Според този Реймън — подзе веднага Джагър — губернатор Куинтана предприел обиколка из Източна Европа. Супероръдието му дало начина на изстрелване. Обаче с какво да стреля? Отначало търсел нещо с ядрен заряд. После спрял избора си на един артикул, наречен „Сайклакс Гама 18“. Това е бинарен нервнопаралитичен препарат. Двата компонента са относително безвредни, но веднъж смесени, една-единствена капчица, по-малка от тази на спрей, е фатална — докторът изчака думите му да стигнат до съзнанието на околните, после продължи: — Най-неприятната особеност на препарата е, че той не е бойно отровно вещество. Не убива веднага или след няколко часа. Минават дни, преди да умрете, и междувременно страданията са такива, че трудно могат да бъдат описани. Всяка функция на тялото ви се прекратява. От всички отвори започва да тече кръв. Белите ви дробове се пълнят с гной. Ставите и, нервите си усещате, все едно са тикнати в огън. Кошмарен начин да умреш наистина, но не се счита за бойно отровно вещество, защото си оставаш боеспособен няколко часа, след като си го поел… Това нещо било разработено за въвеждане в употреба в Афганистан. Бомбите и ракетите не вършели кой знае каква работа, особено пък след като стингърите направили летенето на малки височини нездравословно. Идеята била „Сайклакс Гама 18“ да се хвърля от високо летящ самолет, да се взриви на двеста-триста метра от земята, след което можеш да считаш района за необитаем. Повечето нервнопаралитични препарати просто убиват. Това обаче, което прави този препарат толкова смъртоносен, е неговата способност лесно да се разпръсква и периодът му на разпадане. „Сайклакс Гама 18“ си остава токсичен години след това.

— А бил ли е използван? — попита Ганън.

— Явно са го използвали — отговори Джагър, — но не за дълго. В лабораторни условия, при подходящо налягане и в съответните костюми, той е безопасен. Когато обаче го изпитали при полеви условия, оказало се, че способността му на разпръскване е прекалено ефективна. Разпръскването зависи главно от големината на частиците. Колкото по-малка е частицата, толкова по-голяма площ покрива препаратът. В този случай частиците били толкова малки, че преминавали през стандартен защитен скафандър, руско производство, без никакви проблеми. Загинали няколко афганистанци, както и малък отряд от Спецназ, облечен в скафандри и пратен да разбере какво става. Заговорило се за нов тип защитни костюми и нов опит, но междувременно дошъл Горбачов и неговата гласност. „Сайклакс Гама 18“ мирно и тихо потънал в забрава, горе-долу докато настъпила пазарната икономика и производителят му не разбрал, че разполага с продукт с истинска пазарна стойност.

Ганън помрачня.

— А нашите костюми как ще се представят? — тихо попита той.

Джагър поклати глава.

— Стандартните армейски костюми може и да помогнат, но не задълго. За тази работа ще ви трябват от онези, които използват във Форт Дитрик, обаче в тях няма да можете да се биете.

На Ганън му мина през ум, че тази работа трябва да бъде оставена в ръцете само на военновъздушните сили. Неговите десантчици бяха обучени да се бият с истински противник от плът и кръв. Да хвърли тези млади мъже в някаква отровна мъгла, бе мисъл, от която едва не му прилоша.

Подобни мисли се въртяха и в ума на Карлсън. Но в края на краищата той бе войник и Върховното командване със сигурност бе взело всички тези фактори под внимание. Всъщност кой знае? Ако не ги държиш изкъсо, политиците проявяваха склонност да дават заповеди на военните, без много да му мислят за последиците.

Фицдуейн наруши настъпилото мрачно мълчание.

— Бинарен ли? — обади се той. — Ако бях на мястото на Куинтана и имах армия от наемници със съмнителни бойни качества, бих държал двата компонента отделно, ако искам да спя спокойно. В противен случай една бутилка текила в повече… и утре няма да усетиш махмурлука.

Джагър се усмихна.

— Ако трябва да цитирам Реймън — каза той, — дори и на Ошима й замръзнало лайното от страх пред това чудо. Преди да го купят, им показали проба, така че видели с очите си какви поразии върши. Вторичният компонент се съхранява в дълбок бункер в долината със супероръдието, а първичният — в командния център на пистата Мадоа. Няма начин да се смесят по недоглеждане или пък нарочно от някой смелчага, решил да извърши преврат. Единственото изключение може да е в самото супероръдие. Ако то е наистина готово за стрелба, тогава считаме за възможно… първичният и вторичният компонент да са заредени.

— А защо да не са оставили единия от компонентите за зареждане в последния момент — попита Ганън. — Така ми изглежда по-безопасно.

— Възможно е — отвърна Джагър, — но да заредиш супероръдие, не е като да мушнеш патрон в цевта. Това нещо е огромно. Така че, ако наистина са решили да ни плашат с него, със сигурност ще бъде заредено.

— Когато бяхме там, не беше заредено — каза бавно Фицдуейн, свеждайки поглед към последните сателитни снимки. Дяволската стъпка ставаше по-укрепена с всеки изминал час. Ошима притискаше хората си. Очаква нападение, помисли си той. Достатъчно умна е, за да знае, че не би могла да устои на сериозна атака. Тогава какво ще направи? — Но съм съгласен с доктор Джагър.

— Ако един-единствен снаряд, зареден със „Сайклакс Гама 18“, избухне над Вашингтон — попита генерал Ганън, — какви поражения ще нанесе?

— Ще зависи до голяма степен от времето в района — отвърна Джагър. — Реймън казва, че са им обещали някъде между петнадесет хиляди и седемдесет и пет хиляди жертви. А за обеззаразяването можели да отидат години. Разбира се, ако снарядът избухне, без да бъде усетен, над някое голямо водохранилище и като се има предвид, че ефектът не е незабавен, жертвите могат да достигнат стотици хиляди, ако не и милиони… Пораженията ще надминат тези, предизвикани от голяма ядрена експлозия.

Съвещанието приключи.

 

 

Генерал Ганън погледна към Фицдуейн и му кимна, че иска да разговаря с него насаме.

Излязоха от секретната секция и се отправиха към щаба на дивизията. Тъкмо сваляха знамето и двамата застанаха мирно, докато церемонията приключи. После продължиха.

Смрачаваше се, но Форт Браг вреше и кипеше от трескава дейност. И така щеше да бъде, докато и последният С 130 не се отлепи от пистата на военновъздушната база Поуп. След това ще започне очакването. Синовете, любимите, приятелите и съпрузите нямаше да бъдат тук. Всичко щеше да изглежда някак празно. Никой нямаше да знае със сигурност дали ще се върнат.

— Полковник Фицдуейн, разбрах, че не сте редовен войник — започна Ганън. — Това е жалко. Изглеждате така добре свикнал със зова на оръжието. Изглежда, го усещате… — той се усмихна — дори твърде добре.

Фицдуейн се засмя.

— Не ме бива много да изпълнявам заповеди или пък да правя компромиси, които на вас ви се налагат. Много ми е трудно да отдам чест на човек, когото не уважавам, само защото има по-висок чин. Или да сторя нещо само защото господарите ми го изискват, когато здравият разум ми подсказва да направя съвсем друго. Не съм кой знае какъв привърженик на големите структури. Мога да се възхищавам, и то много, от подразделения като 82-ра, но това не означава да променя критичното си отношение.

Ганън замислено се вгледа в него. После пак се усмихна:

— Какво да правя с вас, полковник Фицдуейн? Ние, от 82-ра, си вършим нещата по свой начин. Вървим напред, разбира се, но се съмнявам дали ще се променим. Колкото до вас, казаха ми, че сте участвали в повече бойни действия, отколкото всички членове на Съвета на обединените началник-щабове, взети заедно, така че ви разрешавам да си запазите критичното отношение. Но какво да ви правя?

— Оставете ме да работя с полковник Карлсън, докато завършим планирането — каза Фицдуейн. — После ми дайте едно малко подразделение. Бойци, които не се страхуват да поемат инициатива. С някой командир с тръпка.

— Току-що описахте по-голямата част от хората ми — отвърна Ганън, помълча малко замислено, после по устните му потрепна слаба усмивка.

— Но има едно особено поделение, което ви идва наум — подсказа му Фицдуейн.

— Разузнавателният взвод към Първа бригада — рече Ганън. — Може би там ще срещнете равностоен партньор, полковник. Под командването на лейтенант Брок те са почти като частна армия в рамките на 82-ра.

— Каква е обичайната им задача? — попита Фицдуейн. — Защото думата разузнаване покрива много неща.

— Занимават се с всичко. Разузнават, стрелят със снайпер, унищожават бронетехника, играят си с мини, скачат от големи височини със забавено отваряне. Имат си дори два танка и прикрепени към тях хеликоптери. Това са ужасни младежи — той погледна Фицдуейн втренчено. — Ще се запитате как ли още ги търпя.

— Е, всяко поделение си има своята черна овца, генерале — отвърна Фицдуейн.

— Естествено — кимна генералът и махна с ръка. Тежкият му джип спря до него с ръмжене и той се качи. — Една в повече няма да му навреди.

Фицдуейн пое дълбоко хладния вечерен въздух, после се обърна и закрачи към секретната секция.

Карлсън се бе задълбочил в сателитните снимки. Като го чу да влиза, вдигна глава.

— Генералът да не те изрита?

— Каза, че имал нужда от всеки мотаещ се наоколо член, Закария — отвърна Фицдуейн, — особено пък след като видял колко са ви омекнали в тая сауна тук.

— Харесал ти е прическата — Карлсън почука по една от снимките. — Виж тук, майната й на бронетехниката! Случайно се захванах да броя техниката им за земни работи.

— И какво откри?

— Необичайно много е — отговори Карлсън. — И мисля, че на пистата Мадоа има повече, отколкото можем да видим. Някой с манталитет на къртица доста се е развъртял.

— Значи това, което виждаме, няма да е това, с което ще се сблъскаме?

— Така мисля. Освен ако командирът на базата не обича да си колекционира верижна техника.

— А какво показва инфрачервеното? — попита Фицдуейн.

Карлсън кимна.

— Показва само, че земята е разровена. Ами ако са започнали да копаят под съществуващи вече съоръжения?

— Ако имат някакъв подземен център — промърмори Фицдуейн повече на себе си, — защо не са скрили и булдозерите? Защото кой ли би се усъмнил в някакви си невинни строителни машини…

— И би допуснал, че отдолу има още нещо — разсъждаваше Карлсън. — Да, но какво? Има много следи от вериги, но те може да са от булдозери… Божичко, как мразя изненадите, когато падам бавно надолу! Достатъчно налудничаво е да скачаш от самолет с наплескано със зелена и черна боя лице, а долу да те чака някоя стоманена грамада, готова всеки момент да те размаже. От такива мисли може да полудее човек.

— А какво ще стане, ако обърнем цялата тази история с изненадата на сто и осемдесет градуса? — изтърси изведнъж Фицдуейн. — Никакво прокрадване. Обявяваме присъствието си високо и ясно. Показваме си нашия и ги караме и те да си покажат техния.

— Бойни фанфари преди атаката? И нещо далеч по-съществено за десерт, скрито специално за тази цел?

— Е, това е дало много добри резултати при Йерихон — забеляза Фицдуейн.

— Дай да оставим това на военновъздушните сили — предложи Карлсън. — Те си имат някои работи, които на къртиците никак няма да им харесат. Освен това са нечестни. Или поне така разправят в Пентагона.

— А в армията какви са? — попита го Фицдуейн.

— Флотът е предизвикателен — продължи Карлсън, без да му обръща внимание. — И могат да си го позволят, набутани в зорко охраняваните си отдолу и отгоре самолетоносачи.

— Питам те за армията — настоя Фицдуейн.

— В армията са тъпаци — отговори Карлсън. — Ние сме твърде честни и точно затова другите родове получават по-голямата част от баницата. Но точно в този случай имаме нужда от нечестна игра и няколко десетки дълбочинни бомби.

Шест часа по-късно планът бе готов и оттук нататък минаваше в ръцете на планьорите, които щяха да го доразработят до най-малките подробности. Никой от 82-ра като че ли нямаше нужда от сън.

Фицдуейн тръгна да си отдъхне. Ако това, което казваше генерал Ганън, бе вярно, трябваше да бъде добре отпочинал, преди да се запознае с Разузнавателния взвод на Първа бригада.

Когато Карлсън чу, че Фицдуейн ще скача с разузнавачите, по устните му заигра усмивка.

— Дяволската стъпка ще е последната ти грижа, Хюго — предупреди го той. — Казвам ти, тия хора са луди. Добри са, невероятно добри, но са пълни откачалки.

 

 

Генерал Ганън обикаляше дивизията, наблюдавайки всеки аспект от подготовката. Една военна операция представлява безкрайна верига от безброй взаимосвързани неща и това се отнасяше най-вече за такива подразделения като 82-ра.

Десантчиците си вдигаха целия багаж и отлитаха. Ако забравиш нещо, не можеш да се обадиш по радиото на тиловата служба да ти го прати. Носиш си всичко или се налага да се оправяш без него. Разбира се, могат да те снабдят със забравеното нещо от въздуха, но докато съответната служба долети до мястото на събитието, ти обикновено вече нямаш нужда от него. Същината на въздушния десант бе бързина и пълно объркване сред противника — внезапен мощен удар, до всяка точка на планетата.

Тук ключова дума бе силова. Когато десантчикът скочи, времето за компромиси свършва. Всичко се свежда до елементарен инстинкт — убий, за да не бъдеш убит. Хвърляш се върху врага с всичка сила. Разбиваш го без никакви колебания. При атака на силно охранявана писта — а това е доста голямо парче земя — времето за успешно приключване на акцията е два часа.

Два часа непрестанна касапница.

А много хора, дори военни, мислеха 82-ра за леко съединение, неспособно да нанесе сериозен удар. И наистина е било така, само че преди половин век. Сега разрушителната мощ на 82-ра вдъхваше страхопочитание. Вярно, в нея липсваше бронетанковата сила на механизирана дивизия или адската огнева мощ на подвижната ракетна артилерия, но тази липса се компенсираше изцяло от начина, по който огънят действаше от въздуха. Въздушната поддръжка на 82-ра беше за нея бронетанковата мощ и ракетната артилерия.

Но дори и без въздушната поддръжка 82-ра вече не бе леко съединение. Мощни 105-милиметрови гаубици и тежки минохвъргачки осигуряваха прикритие до петнадесет минути след приземяването. Въздушното пространство се обезопасяваше с помощта на снабдени със стингъри леки ракетни установки система „Авенджър“. ПТУРС-ове^[2], гранатомети и друга подобна техника им осигуряваха добра бронебойна мощ.

Свалянето на вездесъщите „Апачи“ от въоръжение в 82-ра бе доста противоречиво по замисъла си решение, но хеликоптерите „Кайоуа“ енергично се заеха да запълнят празнината. Бяха малки и трудни за засичане, бързи при маневриране и лесни за поддръжка, и макар че полезният им товар бе по-малък от този на „Апачи“, все пак носеха смъртоносните ракети „Хелфайър“. А когато на мястото на задните две седалки натъпкаха електроника, „Кайоуа“ се сдобиха с отлични прицелни системи и прибори за нощно виждане. Така че смяната се отрази добре на 82-ра. Всъщност цялата тази шумотевица с противоречивото решение се оказа буря в чаша вода. При бойна акция „Апачи“ винаги можеха да се придадат към 82-ра, ако възникнеше такава нужда.

Една от насоките в повишаването на бойната ефективност на 82-ра, която най-много радваше Ганън, бяха приборите за нощно виждане и прицел. Сега вече всеки отделен боец в поверената му дивизия разполагаше с трето поколение от тях. Всеки бе оборудван с лазерен прицел с лъч, видим само за онзи, който е снабден със същия вид прибори. Ефективността на стрелбата от ръчно оръжие надмина очакванията. Всички знаят за умните бомби на военновъздушните сили. Огневата мощ на един десантчик вече бе съизмерима по точност с тях.

Младежи, носещи смърт, мислеше си Ганън, и точно така трябваше да бъде.

Имената на операциите се избираха на най-високо ниво, съобразени с влиянието, което щяха да окажат на общественото мнение. В този случай обаче, тъй като елиминирането на Дяволската стъпка бе лично дело на 82-ра след атентата във Файетвил, генерал Ганън бе помолен сам да избере названието.

Ганън, който изучаваше занаята си, твърдо вярвайки, че в основните принципи на битката няма такова понятие като историческо време, нарече операцията „Картаген“. Някога картагенците нахлули в Рим и доста стъжнили живота на местните хора на тяхна територия. За да им го върнат, римляните прекосили Средиземно море, направили десант на африканския бряг, нанесли жестоко поражение на картагенската армия и изравнили Картаген със земята.

Това бе станало преди повече от две хиляди години, но приликата със ситуацията бе съвсем очевидна за Ганън.

 

 

Лейтенант Люк Брок напълни шест половинлитрови бутилки от кока-кола с вода и ги окачи на рамките вместо мишени. Офицерът, отговарящ за стрелбището, едва ли би одобрил това, но Брок го интересуваше повече точността на хората му, отколкото стрелковата безопасност. По негово мнение общото нежелание на американските въоръжени сили да се обучават под истински огън бе престъпление. Доброжелателните либерали, които настояваха за максимум безопасност при учебни стрелби, изглежда, не разбираха, че жертвите при учебни инциденти се компенсират многократно при бой. Освен това не виждаха и голата истина, че животът на войника по правило не може да бъде безрисков. Според Брок модерното разбиране за стремеж към нула жертви за сметка на провал на операция бе някаква изкривена ценностна система на предателски задници, които не даваха и пет пари за Съединените щати. Къде щеше да бъде нацията сега, ако едно време Вашингтон бе заповядал на войските си да се върнат у дома, за да не настинат?

Фактът, че 82-ра въздушнопреносима трябваше да се съобразява с червения качулат кълвач, когато ходи на стрелби, беше влудила лейтенанта. Винаги когато провеждаха учение, тая проклета птица, записана в Червената книга, му идваше наум и му идеше да убие някого.

Той легна между две мишени. Залински и Гало се разположиха по същия начин. Залински беше показван, а Гало стреляше. Всъщност Гало и сам откриваше винаги къде се намира противниковият снайперист по някаква дзенбудистка телепатия, но дори и на най-добрия стрелец понякога му трябваше партньор за подкрепа. Точността бе хубаво нещо, но бог обичаше и огневата мощ. Гало разполагаше с М24, а Залински — с направен по поръчка автомат с двестапатронен пълнител.

— Започвам да броя — каза Брок в радиото.

Десет секунди по-късно първата бутилка избухна, изпръсквайки лейтенанта с вода. Противниковият снайперист щеше да продължи да стреля и да сменя позицията на всеки тридесет секунди, докато унищожи всички бутилки или бъде засечен от Залински и Гало. Врагът бе на разстояние между петстотин и седемстотин метра, скрит в храсталака, облечен в маскировъчни дрехи, така че откриването му не бе лека задача.

Гало лежеше по гръб със затворени очи. Това бе малко необичайно поведение за снайперист, мъчещ се да открие противника, но при него май даваше резултати.

Брок погледна часовника си. Оставаха още пет секунди. Обикновено Гало усещаше местоположението на неговия човек след третия или четвъртия изстрел, но напоследък бе започнал да става по-добър. Пиеше някаква билка за подсилване на мозъчната дейност. Разправяше, че помагала за компенсиране загубите на енергия, след като си бил с жена. Сексът изцеждаше силите му и определено прецакваше концентрацията му. Обаче пък без него ставаше раздразнителен.

Втората бутилка се пръсна и този път окъпа Залински. Част от секундата след това Гало се търкулна по корем и стреля с лазера, прикрепен към оръжието му. От храсталака се заиздига зелен дим — пряко попадение.

Брок се надигна и изгледа най-добрия си снайперист. Гало изглеждаше неимоверно доволен от себе си. Залински бе мокър от глава до пети.

— Гало, скапаняк такъв, можеше да стреляш по-рано.

— Не ми беше дошла музата — отвърна той.

 

 

Големият брониран джип подмина тренировъчната база на Делта и се отправи към зона „Сицилия“, предназначена за учебни скокове. Базата на Делта бе толкова секретна, че я наричаха „мястото, което официално не съществува“. „Неофициалното присъствие“ бе оградено от метална ограда, по чийто горен край бяха опънати остри като бръснач жици. Самолетите, излитащи от Браг, за да хвърлят десантчиците, използваха отличителните червени покриви на Делта като ориентир. Там бе и къщата, където ТББ — техника на близък бой (дисциплина, въведена от британските спецвойски) — се бе превърнала в истинско изкуство.

— Изпитваш ли носталгия, като ги гледаш?

Караше Лонсдейл. Минавайки покрай къщата, той вдигна дясната си ръка от волана и направи някакъв жест — нещо средно между козируване и безцелно махване с ръка.

— Това е като братство — отвърна той. — Никога не можеш да се откачиш изцяло. От друга страна пък, нещо като че ли не ми се връща. Твърде стар съм за някои от тия изпълнения.

Бяха облечени в камуфлажи на 82-ра и лицата им бяха намазани с черна и зелена боя. Такова беше препоръчителното облекло на запад от Форт Браг. Това не бе чак толкова необходимо през по-голямата част от времето, но създаваше правилна психическа нагласа. Битката за десантчика не бе някакво далечно понятие, можеше да започне по всяко време. Затова трябваше да бъдат психически и материално подготвени. А ако не си с униформа, военните патрули можеха да те спрат и да ти създадат проблеми.

— Разправят, че щом си бил в Браг — продължи Лонсдейл, — можеш да успееш навсякъде в американската армия. В по-голямата си част мъжете го обичат. Съпругите и приятелките обаче мразят това място. Една от общо трите бригади винаги се намира в осемнадесетчасова бойна готовност и тревогата се подава, когато най-малко я очакваш, така че семейният им живот не изглежда розов. Накрая вече започва да ти става даже и от вида на две дини.

Фицдуейн се усмихна. Вече цял час търсеха разузнавателния взвод. Ходиха на стрелбището, но намериха само две-три празни бутилки от кока-кола и един запенен сержант, отговорник на района. Последната информация беше, че Брок и неговата малка частна армия отишли към учебната зона за скокове. Ако Фицдуейн бе разбрал правилно, един С 130 щял да хвърли на главите им два танка. Странни хора са това разузнавачите, помисли си Фицдуейн.

— Обади се Кокрейн от Хълма — каза той. — Звучеше малко…

— Завистливо — помогна му Лонсдейл. — Ти какво му каза?

— Казах му, че президентът има нужда от него, Конгресът има нужда от него и че в столицата могат да се свършат далеч повече неща за антитероризма, отколкото тук.

— Абсолютно вярно — кимна Лонсдейл. — От друга страна пък е хубав човек и добре че го взехме с нас. Помниш, че ако не беше той, двамата с теб сега едва ли щяхме да ходим по белия свят.

Фицдуейн не отговори. Чудесно щеше да бъде, ако се върнеха с целия екип, но на 82-ра й бяха нужни съветници, а не цяла армия. Можеха да поемат само Фицдуейн като командир и най-много още един човек.

— Е, това е нещо, което Лий ще трябва да пропусне.

Горичката, през която минаваха, се разреди и пред джипа се ширна огромното открито пространство, наречено Полигон за учебни скокове „Сицилия“. Земята тук бе червена, също като пръстта в двора на Лонсдейл в Аризона.

Един самотен С 130 подхождаше към полигона. Докато и двамата гледаха към него, от търбуха му изскочи нещо голямо, последвано от предмет с горе-долу същия размер. Секунди след това разцъфнаха белите цветове на три огромни парашута и забавиха стремителното му падане. Почти веднага след това се отвориха и трите парашута на втория предмет.

— Там, където паднат, трябва да е и взводът — каза Фицдуейн. — Или поне наблизо.

Лонсдейл подкара джипа към бавно спускащите се танкове. Разузнавателният взвод не се виждаше никакъв. Имаше нещо сюрреалистично в гледката на два танка, полюшващи се величествено във въздуха. И двете машини бяха стъпили на дебели, вълнообразни палети, а около по-уязвимите зони, като например веригите, бе натъпкан уплътняващ материал. Танковете изглеждаха толкова близо, че сякаш можеха да ги пипнат.

Лонсдейл също бе вперил поглед в тях.

— Мамка му, ама ние сме точно под тези проклети железа — изкрещя Фицдуейн. — Да се скъсаш от смях.

Лонсдейл наби спирачки, трескаво превключи скоростите и излетя назад като ракета. В сравнение с гънтрака скоростта на този джип бе като на охлюв. Танковете вече бяха толкова близо, че можеше да се прочете какво пише на палетите. Лонсдейл отново натисна спирачките и се запревива от смях.

Танковете паднаха на около десет метра от тях, смачквайки вълнообразните палети под себе си и вдигайки облаци червен прах. Втората машина сякаш подскочи във въздуха и след това падна на една страна.

— Ей, ти! — кресна някакъв глас до ухото на Фицдуейн. — Излизай от тая кола и марш при оня „Шеридан“. Мърдай, войник!

Фицдуейн подскочи. Изведнъж целият район се изпълни с тичащи войници. Само за секунди танкът бе изправен, а опаковката и от двата — свалена.

Той реши да остави останалата част от работата на специалистите.

— Ей, шибалник такъв — кресна отново гласът. — Кой ти заповяда да спреш? Давай!

Фицдуейн се извърна. Зад него се бе изправила ниска и набита фигура с монголоидни черти на изплесканото в зелено и черно лице, само на пет сантиметра от неговото. Камуфлажите му бяха потънали в червен прах и на табелката името и чинът му едва можеха да се прочетат. Прилича на побъркан дервиш, помисли си Фицдуейн и каза:

— Лейтенант Брок.

Брок отстъпи назад и втренчи поглед в него. По униформата на непознатия нямаше нито табелка с името, нито някакви отличителни знаци, показващи чина му. От друга страна пък определено не беше някой деветнадесетгодишен войник.

— Прекъсвате ми занятието — изръмжа Брок. — Кои, по дяволите, сте вие?

Фицдуейн не сваляше поглед от него.

— Много ще ми е неприятно, ако сме ви настъпили по мазола, лейтенант.

Сетне му обясни кои са.

— Хуа, сър! — откликна Брок и по лицето му се разля усмивка. — Значи вие сте тези двамата, които сте били там.

— Бяхме и се върнахме! — добави Лонсдейл. — Номерът е във втората част, лейтенант.

Фицдуейн посочи двата танка.

— Разкажи ми за твоите любимци.

Брок просия.

— Любимци! Изключителни са, сър. Откъде искате да започна?

 

 

Джагър се събуди, потънал в пот.

Мебелите в мотелската стая му се струваха непознати. Според часовника му бе работно време й изпод леко отметнатия край на пердето нахлуваше светлина. Синьо небе, слънце, както си му е редът.

Защо, по дяволите, спеше посред един съвършено нормален работен ден? Да не би снощи да е пил или да се е дрогирал? Забравил ли беше принципите на работа, с които бе израсъл? Да не би да беше замесена жена? Какво правеше във Файетвил?

Изпи чаша вода и отново легна, затворил очи. В съзнанието му изплува огромната стоманена цев на супероръдието в Дяволската стъпка, блъвнала дълъг огнен език, изпращайки смъртоносния си снаряд към страната му. Вашингтон, Ню Йорк или Лос Анджелис? Има ли значение? Важното беше, че целта е гъстонаселен район.

Оръдието ще стреля. Фицдуейн бе сигурен в това. Тъй като вече бе започнал да разбира как действа Ошима, д-р Джагър също бе уверен. Операция „Картаген“ може да ускори това с няколко часа, ден или седмица, но при всички положения оръдието щеше да стреля. Десантните войски, каквото и да правят, няма да могат да го спрат. И ако проработеше, щяха да загинат хиляди хора. Може би десетки хиляди, а и много повече. И това щеше да бъде само незабавният ефект. По-голямата част от силата на удара щеше да бъде насочена към доверието в Америка.

Джагър стана и стисна глава с ръце — замайването отмина. Започна да си припомня: Секретна секция, жегата, операцията и полковник Карлсън, плувнал в пот. И Фицдуейн и Лонсдейл, които отново щяха да се завърнат там. Но стига с тези емоции! Съсредоточи се върху научните факти и физическите последици от тях! — упрекна се той.

За супероръдието в Дяволската стъпка Реймън използваше водород. В чистия си вид водородът бе твърде летлив газ и би експлодирал веднага, затова го смесваха с хелий. Смесването на двата газа се дозираше и следеше по електронен път. Сваляш оригиналния контролиращ механизъм и слагаш друг, който дава правилни показания, обаче пуска повече водород в цевта. Какво ще се получи? Една адска експлозия. Но ще бъде ли толкова силна, че да пръсне цевта, направена от легирана стомана?

Компютърът, симулирал ситуацията, казваше, че точно така ще стане. Да, но компютърните симулации не бяха стопроцентово сигурни. Точно затова се правеха полеви изпитания. Реалният живот понякога поднасяше много неприятни изненади.

Когато главната задача бе просто да се подкопае доверието в изпитателната програма, подмяната на контролера изглеждаше наистина добра идея. Сега обаче „Сайклакс Гама 18“ бе вдигнал мизата, изтръгвайки я извън контрола на Джагър. Въпросът вече не бе дали цевта ще се пръсне или не, а какво ще стане с нервнопаралитичния препарат. Той трябваше да изгори. Но беше летлив й експлозията можеше да го пръсне из целия район. Тогава цели две бригади от 82-ра въздушнопреносима щяха да измрат. Защитните скафандри нямаше да им помогнат.

Дори и всичко да минеше добре този път, от изследванията си в Ливърмор Джагър най-добре от всички знаеше какви опасности се крият в тръбопроводите. Хилядолетието си отиваше, а опасността от оръжия за масово унищожение оставаше, като при това бе придобила ужасяващи размери.

Джагър стана и уморено се потътри към душа. През изминалите два дни бе спал само пет часа и, изглежда, повече такъв случай нямаше да му се удаде, докато операция „Картаген“ не приключеше.

Имаше още нещо, което не можеше да си спомни.

Някои от колегите на Джагър в Ливърмор бяха предложили да пуснат умна бомба в широката един метър цев на оръдието и Джагър вече започваше да съжалява защо не се бе съгласил на този вариант. Целта наистина беше много малка, но технически това бе напълно възможно, особено ако отворът на дулото бе лазерно обозначен от наземен спецотряд. Но дори и този вариант трябваше да бъде обезпечен от няколко удара, за да бъдат абсолютно сигурни в успеха. Освен това, ако не уцелеха от първия път, това можеше да накара терористите да стрелят по-рано. В битката нищо не бе сигурно, с изключение на това, че каквито и планове да кроиш, те обикновено се оказват прецаквани от обстоятелствата.

Не, вариантът с подменения контролер имаше двойно предимство — оръдието изобщо нямаше да гръмне и доверието в системата щеше да бъде подкопано.

Кокрейн беше прав, трябваше да се създаде илюзията, че технологията на супероръдието е пълна безсмислица.

 

 

Ошима съсредоточено разглеждаше чертежите. Не разбираше много от тази наука, но най-хубавото нещо на супероръдието беше, че схванеш ли веднъж принципа на действие, нататък вече не бе кой знае колко сложно.

Реймън го беше нарекъл гигантска духателна тръба. Сложи едно зърно ориз на масата и се опитай да го издухаш до другия край на стаята. Ще разбереш, че никак не е лесно да го мръднеш на повече от метър. Пъхни го обаче в една тръбичка, духни здраво и… „ще мине и през стъклото на прозореца“.

Истинската сложност се състоеше в самия снаряд. Това обаче бе извън умствените й възможности, затова бе съсредоточила вниманието си върху супероръдието. Бяха се опитали да го саботират, но неуспешно. Това би могло да означава, че хората на Фицдуейн не са били подготвени. Твърде вероятно, тъй като главната цел е била да освободят жената. Обаче също така би могло да означава, че експлозивите са били разставени за отвличане на вниманието. Добре, но какво друго са се канели да направят?

Ошима премести погледа си върху Салерно. Реймън бе блестящ, но непостоянен и мързелив. Компенсира тези недостатъци чрез наемане на работлив екип. Д-р Салерно бе втори след Реймън и бе поел задълженията му, без изобщо да се замисли.

Хората много рядко са незаменими, помисли си Ошима.

— Салерно — започна тя, — познавам нападателите добре. Пък и ти видя разрушенията. Но защо оръдието на доктор Реймън остана недокоснато? Какво пропускаме?

Салерно се ужасяваше от Ошима. Но в свои води се чувстваше уверен.

— Имали са на разположение само от петнадесет до двадесет минути — отвърна той. — Направиха каквото можаха, за това време, но оръдието е голямо и здраво и затова е много трудно да бъде повредено. Експлозивите, които бяха заложили, бяха стандартни артилерийски гръмове. Абсолютно съм сигурен, че са дошли неподготвени.

Ошима отново впи поглед в чертежите.

— А цевта? — продължи тя. — Дали не са успели да й направят нещо?

— Натоварихме човек с ултразвукова апаратура и го спуснахме вътре — търпеливо каза Салерно. — Провери милиметър по милиметър цялата цев два пъти. Всичко бе в рамките на допустимото.

— В рамките на допустимото ли? — раздразнено попита Ошима.

— Нито едно произведение на този свят не е съвършено — внимателно отговори Салерно. — Във всеки продукт има най-различни недостатъци, но най-важното е да се установи мащабът им. В нашия случай няма от какво да се притесняваме. Цевта е в чудесно състояние, същото се отнася и за останалата част на оръдието.

— Затворният механизъм, пусковият механизъм, газопроводите? — не го оставяше на мира Ошима.

— Всички бяха проверени основно.

— Питам се защо не са гръмнали водорода!

— Както сама знаете, командире, главните резервоари за водород се намират в подземни бункери, отделно от оръдието. Или не са знаели къде са, или не им е останало време. Тъй или иначе, трябвало е да вдигнат във въздуха всички резервоари с водород, за да могат да ни навредят сериозно, а това е било извън възможностите им. Ала дори и да го бяха направили, знаете, че заводът за извличане на водород се намира под пистата Мадоа.

Ошима извади пистолета си и го насочи в лицето на Салерно.

— Доктор Салерно, искам да си представите, че животът ви зависи от отговора, който ще дадете — каза тихо тя, усмихна се и запъна ударника. — Защото е точно така.

Устата на Салерно пресъхна.

— Представете си, че имате на разположение само двадесет минути, обаче знаете абсолютно всичко за тази технология. Е, кое е най-уязвимото място на това чудо? Какво ще направите?

Салерно се замисли. Съзнанието му автоматически започна да прехвърля данни, формули, чертежи. И изведнъж се сети! Но ако си признаеше, че не е проверил газ-контролера, тая фурия щеше да го прати по дяволите.

Ошима видя краткия проблясък в очите на Салерно. Значи тоя наистина е забравил нещо, каза си тя. Тия специалисти са едни и същи навсякъде — страхотни в теорията, пълни некадърници в практиката.

— Започвай да обясняваш, доктор Салерно — каза тя.