Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (15)

13.

На път за Вашингтон Фицдуейн задряма неспокойно в самолета.

От времето на Виетнам, където бе свалян няколко пъти при различни обстоятелства, както и от някои други горещи точки на планетата, той бе дошъл до извода, че един самолет може да се завърне на земята по много и различни начини, като не всички от тях са приятни.

Не бе кой знае какъв привърженик на пътуването със самолет. Ако по време на полета можеше да се спи, той спеше. Този път обаче това не му се удаде толкова лесно. Неспокойното му подсъзнание непрекъснато му рисуваше мрачни картини и у него се загнезди ужасното чувство, че работата, която бе подхванал, може да му коства много.

Мрачното му настроение го бе вкопчило още при полицейската акция срещу обирала банката в Медора. Избухналият в кръвта му адреналин, когато с рев потеглиха от необикновената къща на Лонсдейл, се превърна в депресия, след като двамата настигнаха извършителите при пътната блокада на аризонската полиция само на няколко километра извън градчето.

Щатските полицаи не бяха оставили нищо на случайността, и то с основание. Когато крадците откриха огън и се опитаха да минат през блокадата, полицаите се свиха зад колите си и отвърнаха енергично на стрелбата.

Улучиха в лицето още при първия залп шофьора на джипа. Останал без управление, джипът се завъртя и се преобърна. При катастрофата единият тип си строши врата. Останалите двама — вече ранени — изхвръкнаха на пътя, без да пострадат, но докато се надигаха, бяха накълцани на кайма от един полицай с едрокалибрен снайпер.

Само секунди след това пристигнаха Фицдуейн и Лонсдейл. В ръцете на избитите крадци имаше оръжие. Никой не се съмняваше в законността на изстрела, но от локвите кръв и пръснатата наоколо плът от онова, което само допреди няколко секунди са били млади и здрави мъже, в гърлото на Фицдуейн се надигна горчилка. Ето каква цивилизация сме на прага на двадесет и първия век!

Отвращението на Фицдуейн бе подсилено и от собственото му чувство за вина. Всъщност точно от такива неща избяга, когато се уволни от армията… Но обстоятелствата го накараха да убива, беше добър в това и отново щеше да го повтаря.

Каузата бе справедлива и без съмнение щеше да е справедлива и в бъдеще, но въпреки това нещо в душата му се противеше — може да има и по-добри начини! След това се появяваха лицата на убитите, които бяха загинали в резултат на негова акция и които като че ли изсмукваха част от жизнената му сила, докато животът като духната свещичка си отиваше от очите им.

Огледът на труповете показа, че и четиримата са били мексиканци, пресекли границата наскоро. Всички бяха облечени като пътуващи работници. Един от тях бе обут в сандали, друг — в евтини обувки без чорапи. Онзи, който бе улучен в лицето, имаше на шията си златно кръстче. Четвъртият — този, който бе убит от снайпера — лежеше по гръб и само смуглото му лице с индиански черти бе сякаш недокоснато от мощния изстрел.

— Съдба! — въздъхна, застанал над него, Лонсдейл. — Деветдесет и няколко милиона мексиканци са, наблъскани отвъд границата на най-богатата страна в света. Какво щяхте да правите, ако бяхте на тяхно място?

— Щяхме да се опитаме да оправим Мексико — отвърна един от полицаите. — Имат си страна, някои части от нея са бедни, но някои са богати. Имат си и петрол. Да идват тук и да убиват хората, едва ли е отговор на въпроса.

— Какво да сторят, когато ти имаш, а те нямат? — каза Фицдуейн тихо, почти на себе си. — И това не се отнася само за Щатите и Мексико. Отнася се за целия свят, за това, как се дели баницата…

— В такъв случай — отвърна Лонсдейл твърдо — приемаш света такъв, какъвто е. В противен случай ти си шибаният.

Някъде към края на полета Фицдуейн сънува още един ужасен сън. Видя Катлийн захвърлена в килия. Беше с кърпа на очите, окована, веригите й бяха приковани към една халка в стената. Изпокъсаните й дрехи висяха на парцали по нея. Бетонният под бе кален и прашен. Той я гледаше с преливащо от болка сърце, а тя в това време започна да пише нещо по праха. Повтаряше движенията непрекъснато, докато накрая пръстите й се разкървавиха. Той се напрегна и опита да разчете написаното, но виждаше само своето име „Хюго“ и още някаква дума, започваща с буквата „П“. Останалото не можа да прочете.

В килията влязоха някакви фигури. Лицата им не се виждаха. Не можеше да ги различи, но усещаше излъчващата се заплаха. Едната от тях носеше нещо, прилично на дъска за рязане на месо. Сложиха ръката на Катлийн върху нея. Тя се мяташе и крещеше, но те я държаха здраво. Напред пристъпи гъвкава женска фигура с нещо дълго и тежко в ръце. Със замряло сърце Фицдуейн се вгледа в него — острието му проблясваше неравномерно, сякаш току-що е било точено. Беше мачете.

Силуетът на мъчителката бавно започна да се извръща към Фицдуейн и той най-сетне успя да види физиономията й. Чертите й бяха азиатски. Едно време красавица, сега бе жестоко обгорена и лицето й бе разорано от белези, но се държеше така, сякаш бе абсолютно сигурна в сексапилното си излъчване, в мощта си. На устните й трептеше полуусмивка. Виждаше, че Фицдуейн я наблюдава, и това й доставяше удоволствие. Точно затуй играеше представлението. Заради него. Той разбра.

Тя вдигна острото желязо и със замах го стовари върху ръката на Катлийн. Чу се тъп звук, но жена му дори не изохка. Изпод превръзката на очите бликнаха сълзи и потекоха по сгърченото й от болка лице.

 

 

Кокрейн бе в подземната заседателна зала в комплекса във Вирджиния, в сграда, която всички наричаха Сон Тей.

Тъй като трябваше да опознае обстановката, Фицдуейн бе научил, че в съоръжението има още дузина сгради с различни размери. По-голямата част от тях, доколкото можеше да прецени отвън, бяха скрити под земята и се свързваха помежду си с подземни коридори. Достъпът бе основан на принципа „допустимо ниво на информация“. Комисията и Фицдуейн се разполагаха в първата сграда, в която се бяха срещнали и сега ползваха като база. Колкото до това, какво ставаше в другите помещения, Фицдуейн нямаше абсолютно никаква представа.

Цялата обстановка натрапчиво му напомняше на скритата мощ на айсберг. Средният гражданин рядко усеща силите, ръководещи решенията му, и тази тайнственост не беше приоритет само на тоталитарните държави. Дори и в Съединените щати, най-откритата страна в света, имаше много потайни механизми. Бяха нужни на онези, които истински разбираха силата на властта. Дори да си вътрешен човек, имаше още много неща, които си оставаха неразгадани за теб. Никой нямаше пълен достъп. Обаче според Фицдуейн Грант Леймър бе привилегирован. В противен случай нищо от това нямаше разумно обяснение.

Кокрейн тъкмо закопчаваше снежнобялата си риза, когато Фицдуейн влезе. От едно полуотворено чекмедже стърчеше електрическа самобръсначка. Кокрейн набързо среса косата си пред огледалото и така само за две минути се превърна в някакво приемливо подобие на стегнатия шеф на отдел, когото Фицдуейн бе срещнал за първи път.

— Хвана ме в крачка, Хюго — каза той рязко. Гневът у него бе потиснат, но си пролича, когато проговори. — Да се киприш в движение, е нещо, на което няма начин да не се научиш в Камарата. Работиш непоносимо дълго и понякога за непоносимо тъпи хора. По-голямата част от работата ти отива в кенефа, обаче външният ти вид… О, външният ти вид трябва да е за шест! Да изглеждаш като изваден от кутия… Научаваш се още да се къпеш в чаша вода, да си държиш гардероба в чекмеджето и да чукнеш нещо набързо между две гласувания. Такова ни е наследството от Великите основатели. Тия хубави момчета са създали страхотна система. По времето на римските императори сигурно е било по-лесно. Пак е можело да получиш нож в гърба, но поне не е трябвало да се притесняваш за хората. Откровено казано, демокрацията вони.

Фицдуейн се тръшна на един стол.

— Изглеждаш като току-що лъснато лайно, Лий — промърмори той. — Сигурно защото не си спал. Какви са тия приказки за нож в гърба?

— Това не е твой проблем, Хюго — отвърна мрачно Кокрейн. — Ти си ирландец, а това е строго американска политика. Един стар обичай, нарича се „да изхвърлиш бебето заедно с водата от коритото“. И още — да плюеш в лицето на приятелите си.

Фицдуейн се усмихна.

— Американците не са единствените в света, които постъпват по подобен начин. Така че, ако обичаш, светни ме за какво става въпрос.

Кокрейн впери поглед право в очите на Фицдуейн.

— Почти десетилетие и половина Комисията за борба с тероризма бе високоефективен инструмент в ръцете на американския конгрес. И сега слагат този инструмент в чекмеджето. А никога преди не сме били по-заплашвани от тероризъм, колкото сега, и никога по-рано работата ни не е била по-нужна! Но това е положението!

За известно време Фицдуейн загуби дар слово. Цялата мексиканска операция минаваше през комисията. Ами Катлийн! Последиците бяха унищожителни…

— А какво става с операцията в Текуно, Лий?

По лицето на Кокрейн пробягна сянка.

— Доколкото си спомням, съвсем доскоро ти не искаше и да чуеш за нея — каза той с неприкрита ирония и едва потиснат гняв.

Тялото му се пренапрегна, началник-щабът имаше къс фитил и често обичаше да размахва камшика, но Фицдуейн никога не го бе виждал в такова състояние.

Той се опита да посмекчи ситуацията.

— Лий, ти си уморен и е съвсем нормално да се чувстваш така след всичко, което направиха с комисията. Но може би не е никак добра идея да си го изкарваш на мен. Много добре знаеш защо промених решението си.

— Върви на майната си, проклет ирландец! — избухна Кокрейн. — Аз обичам тази страна, бил съм се за нея! Сражавал съм се за някаква кауза! А ти си се загрижил за някаква си жена! На карта са заложени далеч по-големи неща, но ти пет пари не даваш за тях. Ти не си нищо друго, освен един шибан наемник!

Фицдуейн усети как гневът му избухва в него, но така нищо нямаше да постигне. С усилие го потисна. Едва се сдържаше да не удари събеседника си. Борейки се с яростта си, дълго мълча, преди да отговори.

— Каузите са за хора, Лий — продума най-сетне тихо, — и ти знаеш по-добре от всеки друг защо правиш това, което правиш. И Катлийн е нещо повече от „някаква си жена“. Освен това тя е похитена от хора, които заплашват благосъстоянието на тази страна. Ние сме от една и съща страна на барикадата, Лий. Затова ме псувай, ако това ще помогне с нещо на нашата кауза. А още по-добре вземи се наспи.

Кокрейн се отпусна на стола си като пребит.

— Господ да те убие, Хюго — каза уморено той. — Не можа ли да избухнеш и ти като нормален човек? Адски гадно е да говориш на някого спокойно, когато ти се иска да му треснеш един. Хей, човече, ама ти май не ме разбра, а? Мислех си, че ирландците избухвате при най-малкия повод.

Фицдуейн се усмихна мрачно.

— Не мога да си го позволя, Лий — отвърна той. — Твърде много неща са заложени на карта.

Кокрейн разтърка челото си, гневът му бе угаснал. Изглеждаше адски уморен.

— Съжалявам — промълви той.

— Дай сега да видим какво става — каза Фицдуейн.

— Какво става… — изсумтя Кокрейн. — Комисията я чака дълъг период на бездействие. Никой в Конгреса не обича неудачниците, така че ще се мятаме наоколо като кокошки с отрязани глави, дето ги очаква нечия тенджера. Обаче операцията ще продължи както е по план. Зад нея стоят не само интересите на комисията…

Фицдуейн кимна:

— Знам, че имаме приятели, но не съм си поставял за цел да разбера кой и защо. Има други, по-належащи неща. Знам обаче, че комисията е главна движеща сила в това, и съм й много благодарен. Разбирам напълно и за какво се бориш.

Кокрейн седя известно време, без да помръдне, забил поглед в масата. После вдигна глава и прикова очи във Фицдуейн.

— Щом го разбираш, значи можеш да ми направиш една услуга? — попита той.

— Може би — отвърна Фицдуейн. — Но само ако преди това се наспиш.

— Искам да дойда с теб — заяви спокойно Кокрейн.

Фицдуейн присви удивено вежди.

— Ти ме премяташ нещо, Лий! Твоето бойно поле е Конгресът!

— Петнадесет години тиках комисията напред — продължи Кокрейн, сякаш без да го чуе, — а сега се канят да я закриват. Искам да напусна играта с достойнство. Поне това ми дължат. Освен туй ще се справя. Обучен войник съм, във форма съм!

— Това е операция на специалните части — отвърна тихо Фицдуейн — и определението „специални“ съвсем не е случайно.

— Ще се справя — упорито настоя Кокрейн и отново се втренчи в очите на Фицдуейн. — Искаш ли да се извиня?

Хюго се усмихна.

— Ще се задоволя с това, да ми кажеш защо трябваше да се върна по възможно най-бързия начин.

Кокрейн скочи на крака.

— По дяволите! Съвсем забравих за Джагър.

— Кой е този Джагър?

— Доктор Джагър — отвърна Кокрейн. — Мори го откри, от Ливърмор е.

— Да не би да е от Ливърморския научноизследователски център „Лорънс“, където правят ядрени проучвания и разработват най-различни видове оръжия?

— Същият — каза Кокрейн. — Десет хиляди откачени учени, мъчещи се с всички сили да приближат Деня на Страшния съд. Мъчим се да го приближим преди Русия или преди които и да са там лошите днес. Говори се, че се справят добре.

Японците може и да са страхотни при производството на електроника, но когато земята се пръсне като презряла диня, на устройството, което ще стори това богоугодно дело, ще пише Made in USA. И под него най-вероятно с по-дребен шрифт: „Разработено в Ливърморски научноизследователски център Лорънс“.

— От всичко това може да ти се повдигне, когато стоиш за почест пред националния флаг, Лий — пресече тирадата му Фицдуейн, — но какво общо има доктор Джагър от Ливърмор с нашата операция?

— Никак няма да ти се иска да узнаеш — отвърна с усмивка Кокрейн. Вече не изглеждаше толкова уморен. Пред него стоеше човек, за когото екшънът бе стихия по рождение. — Но ще ти се наложи.

— Още не съм ти обещал, че ще те взема — предупреди го Фицдуейн. — Но нищо, тренирай, пък ще видим.

— Мога да те изненадам!

— Ще се изненадам, ако не ме изненадаш, Лий! Така че давай сега за Джагър.

— Мори ще те въведе в историята — започна Кокрейн любезно. — Той е по главоблъсканиците. Много го бива в тях, а тази май му е най-добрата. От нея просто става ясно какво може комисията и какво трябва да бъде оставена да прави.

— Тук всеки сипе гатанки като порой — рече със същия любезен тон Фицдуейн. — А в Ирландия сме свикнали пороите да се изливат върху главите ни.

— Подкомисията обаче живее от тях — отвърна Кокрейн.

 

 

Стъпките звучаха по-различно. Тъй като бе постоянно с превръзка, Катлийн ставаше все по-веща в разпознаването на шумовете и в главата й вече се бе оформил някакъв звуков модел на заобикалящата я среда. Часовите пред вратата, обути в тежки обувки и вероятно накичени с какви ли не оръжия, стъпваха бавно и говореха високо. Тръшкаха се врати, разменяха се шеги, бетонните стени ечаха от груб смях. Викаха си един на друг. Гласът имаше лесно различима походка. Имаше нещо плавно в движенията, което предполагаше гъвкаво и подвижно тяло, но се усещаше и арогантността му.

А този нов посетител не бе от мъчителите й. Всъщност Гласът започна да я посещава много рядко. Притежателката му бе започнала да се отегчава от нея и дори й го каза. Избраната от Катлийн тактика да не реагира даваше резултати. Един пленник, който се държи дръзко и предизвикателно, обещава приятно зрелище. Обаче отпуснато и неподвижно тяло бързо омръзва.

Но тези звуци се отличаваха от познатите досега. Вратата на килията се отвори внимателно. Шумът от стъпките бе като че ли от цивилни обувки. Катлийн чу тихичко поскърцване на кожа. Подметките обаче, каза си тя, май са направени от мек каучук. Отблизо долавяше шума от дишането на посетителя. Това означаваше, че той (или тя) се е навел. Разглеждаше я. Катлийн усети лек дъх на сапун и афтършейв — нямаше я миризмата на пот. Ръката й туптеше от болка, но в болката тя бе намерила спасение. Шокът от отвличането и от всички преживени тук ужаси я бе извадил от равновесие за малко.

Тогава бе дошло първото осакатяване. Докато острието на мачетето се впиваше в ръката й и пръстът отхвръкваше встрани, у нея се надигна мощен прилив на гняв, толкова силен, че тя изведнъж разбра, че може да победи. Нямаше значение колко безнадеждна бе ситуацията — тя щеше да победи. Духът й бе силен. Можеха да я осакатят, но независимо от това щеше да победи. Докато болката стигаше до всяка фибра на тялото й, тя разбра, че ще успее. Детето й щеше да успее.

„Аз съм силна, повтаряше си непрекъснато. Те не могат да ме пречупят, защото аз няма да се пречупя. Аз съм силна, силна… Тялото ми може да е слабо и да ме боли, но аз съм силна.“

— Катлийн! — повика я някакъв глас.

Тя не реагира и продължи да лежи на пода. „Очите ми могат да ме издадат, помисли си, ако в тях се прочете страх, но добре че са вързани и той не може да ги види. Ще използвам тяхното оръжие и методите им срещу тях. Щом не показвам страх, значи не се боя. Аз съм силна, нищо няма да ми проличи.“

— Катлийн! — повика я отново гласът.

Интонацията бе съчувствена. Топлина ли долови в него? Може би. Това, разбира се, бе номер, затова нямаше да реагира видимо, но със съзнанието си щеше да се възползва изцяло от промяната. Чудно нещо бе това съзнанието, особено пък нейното. През по-голямата част от живота си до този момент тя го бе осъзнавала като даденост. Това просто бе една от нейните придобивки и тъй като бе красива жена, външният й вид бе по-важен при всекидневния живот, защото, най-просто казано, той даваше резултати.

Обаче истинският й приятел бе съзнанието й и трябваше да преживее всички тези ужаси, за да го разбере. А силата му бе смайваща, тя просто я усещаше.

Една ръка я погали по бузата. Докосването бе неуверено и трая само няколко секунди. Да не й се е сторило? Копнееше да бъде галена, прегръщана и целувана от Хюго. Доплака й се, но потисна сълзите. Няма да се показва слаба, няма да реагира по никакъв начин. Представи си, че тялото й е напълно неподвижно. Чудесно, цялата енергия й бе необходима да се съсредоточи в мислите си.

Гласът отново я повика. Искаше й се да се махне. Разсейваше я, а тя бе изключително заета — в съзнанието й кипеше трескава дейност. Прииждаха на вълни различни идеи. И спомени. Хора, места, миризми, усещания, звуци… Наистина, това бе един прекрасен свят. И трябваше да се направят толкова много неща, че времето никога нямаше да й стигне. „Никога не съм предполагала, че е било толкова хубаво, каза си тя. Била съм толкова богата, щастлива, благословена.“

— Може би първо трябва да си кажа името — отново прозвуча гласът. — Не се запознаваме при кой знае какви обстоятелства, но пък и без това формалностите са излишни. Както и да е. Казвам се Едгар Реймън.

Американски акцент, отбеляза Катлийн. А откъде точно? Със сигурност не от Южна Калифорния, и от Ню Йорк не е. Някъде от север. Повече от това не можеше да отгатне. Доста време беше в Щатите и имаше добър слух, но бе родена и прекарала по-голямата част от живота си в Ирландия.

— Катлийн — каза Реймън, — разбирам как се чувстваш, но искам да те помоля да ми се довериш. Разбираш ли, двамата с теб сме в една и съща лодка. Ти си пленничка и те ще те убият. Това е сигурно. Макар че мога да се разхождам из базата, аз също съм затворник. И когато свърша онова, което искат да направя, и аз съм за скотобойната. Тия хора действат така.

Той помълча малко.

— Имаш ли нещо против да седна?

Катлийн не помръдна.

— Предполагам, че не — продължи Реймън. Гласът му бе като на човек на средна възраст.

Чу се някакво шумолене, а след това и въздишка на облекчение. Наближава или леко е подминал петдесетте, каза си Катлийн. Освен това май е с малко наднормено тегло и в не твърде добра физическа форма. Обаче е интелигентен и умен по някакъв свой си начин. Кой ли е и какво прави в килията? Защо се държи добре с мен?

— Тук няма никакви столове — каза Реймън, — нито дори табуретки. А пък аз не съм много за сядане по подовете. Но така е наредила Рейко Ошима. Добре си върши работата, това не може да й се отрече, ала за любезности не я бива. Басирам се, че е кълцала червеите и е късала крилата на мухите, когато е била малка. Е, не се знае. Сега обаче е всепризната откачалка от първа дивизия. Страшно жестока жена. Ако не им трябвах, досега да ме е направила на кайма. Но аз им трябвам. Какъв късметлия, а? Роден на север, за да умре на юг, така едно време приказваха северновиетнамците. Около два милиона избити, срещу нашите петдесет и осем хиляди. Интересен начин за постигане на победа. Но това за теб е фанатизъм, не е разумно. Май горе-долу такава е и Рейко Ошима. Разумна е, колкото разумен е бил и Дракула. Непрекъснато трябва да пролива кръв, за да живее.

Той се наведе напред. Катлийн усети дъха му по бузите си.

— Госпожо Фицдуейн, вие не сте в добри ръце. Така че ще бъдете посъветвана да се поддадете на увещанията ми за дружба. Аз наистина искам да станем много добри приятели.

На Катлийн неудържимо й се прищя да му се изплюе в лицето, но не помръдна. Беше се научила да пести всички резерви. Щеше да бъде изнасилена, но това нямаше да промени нищо. Те можеха да вземат тялото й, но не и да докоснат съзнанието й.

 

 

Джагър приличаше на застаряващ спасител, който продължава да се поддържа в отлична форма. Русата му коса бе прошарена тук-там, но бе гъста и падаше над челото му. Плещите му бяха мускулести, стегнати от отлично скроения костюм. Пронизителните му сини очи надничаха над изрязани наполовина очила. Връзката бе хлабава и най-горните две копчета разкопчани. С леко заформящото се коремче се справяше добре.

— Джон е приятел — беше заявил Кокрейн.

На езика на комисията, както вече Фицдуейн бе научил, това означаваше, че може да му се има доверие. В един от ъглите бе седнал Грант Леймър. Този мъж притежаваше способността да направи така, че да изглежда едва ли не невидим. Повечето хора, когато излизат или влизат в стая, се обаждат на колегите си, дори само със „Здрасти“ или „Чао“. Леймър обикновено не го правеше. Идваше и си тръгваше без всякакъв коментар и очевидно без да нарушава равновесието на присъстващите.

Мори се покашля и огледа стаята. Нямаше нужда, вниманието на всички бе приковано в него.

— Това е аероснимка на терористката база в Текуно, позната под името Дяволската стъпка. В долината отляво е разположена същинската база, заедно с един поддържащ гарнизон от около шестстотин души. Но нас ни интересува повече долината отдясно. Кръстили сме двете долини Салвадор и Дали. Салвадор е базата, Дали е голямата въпросителна.

Той отново натисна копчето на дистанционното и екранът се изпълни с аероснимка само на Дали. Изображението бе маркирано с цифри, бе увеличено от компютър и по него имаше и други признаци от намесата на фотограф професионалист.

Според Фицдуейн от пръв поглед човек би казал, че снимката не дава кой знае колко познание, освен че изображението на нея прилича на промишлено съоръжение. Имаше някакви неща, прилични на дълги тръби, като някои от тях се пресичаха под различни ъгли или се свързваха една с друга. Една от тях бе огромна. Имаше също и големи контейнери от всякакъв вид. Всъщност всичко това създаваше впечатлението, че пред теб стои онази на пръв поглед толкова объркана и премрежваща погледа плетеница от тръби, която по неизвестни причини толкова предпочитаха петротехнолозите. Ако някой обаче му кажеше, че това представлява уголемена до промишлени мащаби чиния със спагети, Фицдуейн не би спорил особено дълго.

— Инсталацията в Дяволската стъпка се пази от батальон войници от Текуно, от вътрешен кръг, състоящ се от тридесет и пет до петдесет терористи наемници, както и от бригадата, разположена във военновъздушната база само на осем километра оттам. Като се има предвид стратегическата важност на петролните полета в Текуно, това изглежда напълно нормално, но само ако и останалите петролни инсталации се пазят по същия начин. Обаче това не е така. По останалите кладенци има само символичен брой охрана — десет до тридесет души — както и патрули по тръбопроводите. Охрана в такива огромни мащаби няма никъде другаде в района. Ясно е, че каквото и да правят в Дали, то е нещо много специално и затова му е необходима тази невероятна охрана… Показахме снимката на много военни аналитици. Не можаха да разберат какви ги вършат ония там, но изтъкнаха някои възможности, както и елиминираха други… Така. Инсталацията в долината, кръстена от нас Дали, няма връзка с производството на ядрени, химически или биологически компоненти. Военните ме уверяват в това, позовавайки се на известните технологии на производство. Обаче добавят също, че в долината има някои интересни съоръжения, които обикновено хората не свързват с гражданска дейност.

Мори включи лазерната показалка. Червената й точка се закова в някаква ниска издатина, която изглеждаше като част от долината, ако не се вгледаш по-отблизо.

— Вижте това например. Тук, казват моите приятели военните, става въпрос за наблюдателен бункер от армиран бетон. Като оня, който бихте построили, ако искате да наблюдавате излитането на ракета отблизо, без да бъдете изпържен. Всичко е много яко направено. Както забелязвате, той е построен от едната страна на долината и гледа към другата… Военните откриха и други бункери, но те служели само за складови помещения. Според сметките им конструкцията им също била щедро армирана и способна да издържи на бомбени експлозии.

Фицдуейн поклати глава в недоумение.

— Значи разполагаме с нещо, което, изглежда, е някакъв вид петролна инсталация — има много тръби. И складове от армиран бетон, както и бункер. Откровено казано, всичко това отлично се връзва с процеса на извличане на петрол под налягане. Става въпрос за огромни цифри. Налягането на онова, което те вкарват под земята, сигурно е страхотно. Така че, ако нещо избухне, защитата е от огромно значение. И при тези обстоятелства присъствието на бункера е напълно обяснимо.

Мори кимна.

— Точно така, ако обаче изключиш полицейския нюх. Но в този случай и той не ти е необходим, защото всички познаваме губернатор Куинтана, Рейко Ошима и техните последователи. Това не са хора, които биха осигурили такава охрана на промишлено съоръжение, от което не може да се извлече никаква разрушителна „полза“. Това са наистина зли хора.

— Е, и? — почуди се Фицдуейн.

— Щатите имат интерес в петрола, който, меко казано, е повърхностен — обясни Мори. — Използваме го много, бихме искали да знаем къде има повече, какво правят хората с него и как да му сложим ръка. С други думи, това означава прекрасно разузнаване. Можем да установим не само къде има най-голяма вероятност да го намерим, но и с редица прибори и устройства да разберем точно къде е. Например с помощта на мощни сензори, монтирани на сателит, проследяваме дебита на петрола в който и да е тръбопровод на земята. И, честно казано, още много неща умеем… Та ето, голяма част от тази технология бе съсредоточена върху Текуно. Не научихме кой знае какво — че Текуно е богат на петрол, не е тайна за никого… Но с интерес разбрахме, че в Дяволската стъпка няма никакъв петрол, с изключение на ГСМ, необходим за камионите и техниката. Всичко прилича на петролна инсталация, но петрол няма… Нито капка.

В стаята се възцари тишина. Известно време никой не помръдна. След това последва колективен израз на изненада. Фицдуейн стрелна поглед към Леймър — така, от чисто любопитство. Дори и в неговите очи проблясваше някакво подобно чувство.

— Никакъв петрол ли? — повтори Фицдуейн с недоумение.

— Никакъв! — потвърди Мори. — А и в повечето тръби не бе засечена дейност. Това се прави с инфрачервени лъчи и други подобни неща. Пускаш през някоя тръба да тече петрол или вода и тръбата се загрява или охлажда спрямо околната температура. Има и още начини, но не ги разбирам. Принципите обаче са такива.

— Тогава следващата ви стъпка е била — каза Фицдуейн — да вземете една увеличена от компютър снимка на Дали и да махнете тръбите, в които не тече нищо, нали?

— Мамка му, Хюго, как разбра? — удиви се не на шега Мори.

Фицдуейн се усмихна загадъчно. На неговия остров с Хенсен непрекъснато си играеха на тези игрички по време на анализ и Фицдуейн наблюдаваше, макар да не разбираше почти нищо.

Войната се изместваше все повече на технологично ниво и нямаше друг избор, освен да върви в крак с изискванията. През по-ранните си години той не бе използвал нищо по-сложно от електронен калкулатор и автоматичен експомер. До преследването на терориста, наречен Палача…

Изображението се промени. Сега картината на долината Дали беше вече доста по-опростена. По-голямата част от стоманените спагети ги нямаше. Виждаше се само една голяма тръба и комплекс спомагателни съоръжения. Голямата тръба, доминираща в цялата снимка, бе положена върху страничния склон на долината. Беше сглобена от свързани с болтове отделни елементи и приличаше на огромно иригационно съоръжение или на голяма градска отходна тръба.

— „Откраднатото писмо“ — чу се тихият глас на Грант Леймър. — Това е един разказ, доколкото си спомням, от Едгар Алън По. Всички търсели това липсващо писмо, а то през цялото време било пред очите им. Опасявам се, че нашият губернатор Куинтана е много умен мъж. Дано не го подценяваме.

— Не съм уверен дали това е идея на Куинтана — възрази Мори. — Тук има още едно име, с което трябва да се съобразим. Но мисля, че сега ще е по-добре да дам думата на доктор Джагър. Той е по-запознат с технологиите и историите, свързани с тях. Моля, Джон!

Мори си седна на мястото, а д-р Джагър се надигна от стола с уверени движения. Приличаше повече на добродушен чичко, отколкото на учен, работещ в един от водещите центрове за оръжие в Съединените щати.

— Интересен проблем имате, момчета — каза той сговорчиво. — Лично аз обичам кръстословиците, но това нещо, дето ни го поднася Мори, е доста по-интересно. И макар да ги обичам, хич не ме бива в кръстословиците, но все пак, струва ми се, бих могъл да помогна с нещо… Когато Патрисио Никанор бе убит, и то пред очите на някои от вас, както разбрах, той носеше със себе си неща, нямащи на пръв поглед нищо общо помежду си. Може би си ги спомняте — парче легирана стомана, малко бетон, един газ-вентил, недовършен план на Дяволската стъпка и дискета три инча и половина… Неща, за които не си струва да умре човек, особено пък след като се видя, че дискетата е празна. На нея няма нищо! Класически пример за това, какво се случва на магнитните носители на информация, когато минат през магнитно поле. А сега вече знаем, че това поле е включено в стандартната процедура на проверка, когато влизаш или излизаш от базата на терористите. Тези хора не си играят. Гледат да не допуснат вътре никакъв вирус или някой да не изнесе навън тайните на занаята им. И проверяват основно. Е, те също могат да сбъркат от невнимание, но мерките са добри и са се оказали напълно достатъчни да попречат на Патрисио Никанор да ни помогне. Така поне си мислехме ние!… Вниманието ни бе привлечено от бетона. Обикновеният бетон е груб и сравнително крехък, защото е пъден с мехурчета въздух. Обаче е евтин и се поддава на оформяне, а якостта му се постига с арматурно желязо и голяма маса. Така, когато взехме тези парчета, ние ги сложихме под електронен микроскоп и ги разгледахме с помощта на апаратурата, оставена на наше разположение в Ливърмор, където разбиването на атома е рутинна работа, а ловът на кварки — всекидневно задължение. И така разбрахме, че този бетон е малко по-особен. Мехурчетата въздух са били „изстискани“ от него и вместо тях са прибавени стоманени и полимерни микрофибри. Резултатът от това е бетон, равняващ се по якост на най-висококачествени стомани. Крехкостта му е сведена до минимална частичка от процента при обикновения бетон и освен това, според симулирания на компютър модел, притежава и якост на опън. Гъвкав е и може да поеме страхотен удар, без да се разруши.

Той млъкна, за да пийне глътка вода.

Фицдуейн трескаво премисляше.

— Какво би могъл да кажеш за всичко това, Джон? — попита той.

— Е, не мога да кажа нищо, що се отнася до финансовата страна на въпроса — отвърна невъзмутимо д-р Джагър. — Знаете ни какви сме учените. Но теоретично можеш да направиш всичко, което се прави и от обикновен бетон, но без арматурно желязо и с неизмеримо по-малка маса. А полученият продукт ще има същите показатели като стоманата, ако не и по-добри — зависи за каква марка стомана става въпрос. Е, наистина само практиката би доказала изпълнимостта на всичко това, но според образеца, с който разполагаме, изглежда адски добре.

— Значи от това нещо сигурно може да се измайстори и кола, а? — попита Кокрейн.

— Разбира се — отвърна Джагър. — Най-големи трудности ще срещнеш при направата на кофража и тежестта ще бъде доста над допустимата. Искам да подчертая, че материалите са по-податливи, отколкото предполагате.

Фицдуейн погледна снимката, после премести поглед към Джагър.

— Джон, струва ми се, че няма да ни караш да гадаем къде искаш да ни отведеш?

Ученият го погледна смаяно.

— Боже господи, не, разбира се! Така ще се лиша от удоволствието да ви го поднеса на тепсия. Спокойно, сега ще стигнем и дотам.

— Дай малко газ, Джон — подкани го строго Кокрейн.

— Е, добре, поговорихме си за стоманата и супербетона — продължи Джагър. — Планът на Дали е на екрана. И ето че стигнахме до безполезната дискета. Мори най-напред я дал на своите компютърджии, но истинската работа започна, когато дискетата пристигна в Ливърмор. Никога не сте виждали толкова техника, хвърлена само заради една дискета.

— И какво стана? — нетърпеливо попита Фицдуейн.

— Знаете ги какви са компютърните спецове — продължи Джагър. — Мислят и говорят само с компютърни алгоритми. Започнаха работа, вземайки за отправна точка схващането, че на дискетата е било записано нещо, после е било изтрито, но може да се възстанови. Затова подхванаха адски пипкавия процес да целунат, както принцът Спящата красавица, всяка отделна магнитна частица и да я върнат към живота. Болезнено бавно, уверявам ви.

— И какво? — подкани го Фицдуейн.

— Понякога там в Ливърмор доста се бавим — въздъхна леко театрално Джагър. — Лично аз мисля, че това се дължи на многото титли след имената ни. Но понякога започваме да се водим повече от божието провидение, отколкото от компютърните технологии. В 3,28 сутринта едно от момчетата малко превъртяло и опитало да отвори дискетата с ножа за пица. Оказало се много трудна работа и накрая с пяна на устата той я счупил.

Дори Грант Леймър демонстрира съпричастност.

— И какво видял? — отрони неволно той.

— Локви кръв! — изтърси Джагър, но веднага след това вдигна длани извинително. — Не, майтап бе, момчета! Вътре открил доста голямо количество кетчуп, вкаран от ножа, снимка за паспорт, букви и цифри, неозначаващи нищо, и няколко имена, отделени едно от друго с тирета, като зад всяко имало въпросителен знак. Снимката и писанията били залепени от вътрешната страна на дискетата така, че тя пак можела да се върти. Било направено много прецизно, единственото, което можело да издаде нещо, било, че пластмасовата обшивка на дискетите от тази марка се заварява само на няколко места. Но след като била залепена отвсякъде, изглеждало, че шевът е цял. Вашият Патрисио Никанор е бил умен човек и си е падал малко нещо майстор.

— А имената чии са били? — попита Фицдуейн.

— Едгар Реймън… Едуард Ман… Джордж Бул — отвърна Джагър. — Първите две имена може би не означават нищо за вас.

Фицдуейн кимна.

— Наистина не означават.

— А третото? — попита Джагър.

Фицдуейн отново насочи поглед към увеличеното компютърно изображение и се облегна назад.

— Мислех си, че това е технология, която не води доникъде — промърмори той. — Идеята е добра, но по далекобойност отстъпва на ракетите.

— Повечето мислят точно така — каза Джагър. — Супероръдието е идея, родена от болен мозък. Е, нека ти кажа тогава, че повечето хора изцяло грешат.

— Откъде знаеш? — запита Фицдуейн.

— Ами, направихме си едно в Ливърмор — отвърна Джагър, загледан във Фицдуейн над очилата си — и макар че доста се майтапим с него… — той направи драматична пауза — работи без грешка.

Наведе се напред да подчертае важността на думите си и лицето му се оказа само на сантиметри от Фицдуейн.

— Работи без грешка! И е адски красиво. Освен това горивото му е под път и над път.

Фицдуейн вдигна вежди.

— Разкажи ми за това твое гориво — каза той сухо.

Джагър се изправи и избухна в смях.

— Суровината за него е практически навсякъде. Ти я пиеш, къпеш се в нея и да пукна, ако не чукаш в нея.

— А махаш ли кислорода? — попита Фицдуейн.

Джагър замръзна за миг, после изведнъж се усмихна широко.

— Полковник Фицдуейн, за първи път започвам да си мисля, че можете да докарате операцията до успешен край.

— Ако някъде загазя, Джон, непременно ще си спомня за теб и ще умра засмян.

Грант Леймър се наведе към Кокрейн.

— Да не съм изпуснал нещо, Лий? — попита го тихо той.

— Водород! — отвърна Кокрейн. — Една от главните съставки на водата. Махаш кислорода и онова, което остава, е силно избухлив газ. Направили са супероръдие, стрелящо с водород, и явно това шибано нещо работи без грешка.

— Докъде може да стигне далекобойността му? — поинтересува се Леймър и уточни: — Искам да кажа, ако стреля от Мексико.

Джагър отново избухна в смях.

— Момчета, ама вие не знаете и половината от истината.

— Докъде? — извика Леймър по-силно и с най-твърдия тон, който Фицдуейн го бе чувал да използва.

— Вашингтон, окръг Колумбия? Без никакъв проблем! — разчлени отговора си Джагър, натъртвайки на всяка дума. Той разпери ръце и огледа стаята. — Ясно ли се изразявам, момчета?

— Горе-долу — отвърна Фицдуейн.

 

 

Освен дежурното осветление лагерът тънеше в мрак. Беше 2,30 през нощта. Както никога досега, нощно обучение нямаше и по-голямата част от групата бе решила да се възползва от това.

Чифуне се опита да не гледа към прозореца на Фицдуейн, минавайки в лек тръс покрай него. От мрака я обхвана меланхолия. Искаше й се да си поговори с Хюго насаме поне веднъж. Знаеше, че това, което бе станало в Токио, никога нямаше да се повтори — поне не и при тези обстоятелства — но Чифуне жадуваше да остане малко с него насаме. Въпреки че копнееше за ласката му, за чувството да усеща голото му тяло под пръстите си, един прост разговор също щеше да свърши работа. Но трябваше да бъдат сами, съвсем сами.

Толкова малко й беше нужно. До този момент при срещите им винаги имаше и някой друг. Знаеше, че естеството на обучение е такова и постоянното присъствие на хора някак бе направило срещите между тях по-лесни и по-непринудени. Но въпреки това душата я болеше.

Зад нея, с натежало от съчувствие сърце, Ога надникна през прозореца на бунгалото си. Гледаше я загрижено, докато колежката му не се изгуби към гората. После се излегна на нара си, впери поглед в тавана и се опита да заспи.

Танабу-сан, толкова красива, силна, знаеща и въпреки това — уязвима. Какво да направя, за да те защитя? Ти трябва да си починеш. Съдбата ни се решава за части от секундата и ако си уморена…

Чифуне стигна до сглобената от готови панели къща, където тренираха. Основният сценарий бе отишъл на втори план. Този път тя се опита да си представи какво може да се обърка. Оръжието ми може да засече. Те може да ни чакат. Очилата ми за нощно виждане са повредени или са паднали и съм в същата тъмница, в която са и те. Ранена съм. Някой от групата ми е ранен. Нахлуваме, обаче Катлийн е мъртва! Хюго е ранен! Какво да правим?

Отново и отново Чифуне зареждаше механизма за вдигане на мишените и отиграваше всяко свое движение. Празните гилзи се събираха в закрепена към затвора на оръжието найлонова торбичка. Никакво дрънчене на празни гилзи по пода, върху които може да стъпиш и да се подхлъзнеш. Дреболии, дреболии…

Мишените изскачаха, тя ги поваляше отново и точките се отбелязваха автоматично. Независимо от климатика въздухът в тренировъчната се изпълни с дим. Тя включи системата за прочистване и огромните вентилатори забръмчаха. Най-накрая, потънала в пот, Чифуне се свлече задъхана на земята. Постоя така малко, после се надигна и се отправи към душовете. Много й липсваше японската баня. Добре поне, че в съблекалните имаше и вана.

Под душовете нямаше никой. Щяха да минат още два часа, преди лагерът да се събуди. Съблече се, без да пали лампите. Дежурното осветление бе достатъчно, а комбинацията от сумрак и изливащи се върху сгорещената ти кожа хладни струи бе върховна наслада. Спря душа и завързвайки косата си, се плъзна във ваната.

Притворила очи, Чифуне изпъна крака напред…

Някакъв силует подскочи на метър от водата.

— Мамка му! — ревна един глас, явно току-що разбуден. — Кой, по дяволите, си ти?

Чифуне се закиска.

— Казват, че било много опасно да се спи във ваната, Хюго — изчурулика тя. — Майка ти не те ли е предупреждавала?

Силуетът се хлъзна обратно във водата.

— Мама ми заръчваше да се пазя и от японки — изръмжа Фицдуейн. Последва дълга пауза. — Особено от такива, към които съм се привързал.

— Колко бързо забравят мъжете — тихо промълви Чифуне.

— Просто правим избор — отвърна Фицдуейн — и добър или лош, живеем с него, но не забравяме. Бяхме близки с теб и винаги ще бъдем близки. Това не може да се пресече като с нож само защото… — последните думи останаха неизречени.

Той се пресегна напред, целуна я по челото, ръцете й обвиха врата му и известно време двамата останаха прегърнати, без да помръднат. След това се раздалечиха.

Чифуне сведе глава в тъмното и се разплака. Фицдуейн я прегърна. След малко сълзите й спряха.

— Трябва да си тръгвам, Хюго — каза тя. — В противен случай Ога ще ме търси.

Засмя се. Чувстваше неимоверно облекчение. Тя се притисна до него и го целуна по устните. Съдбите ни се преплитат, помисли си тя. Ще бъда твоя сянка.

— Радвам се, че си тук, Чифуне — промълви Фицдуейн. За мен това означава повече, отколкото мога да изразя с думи. Когато ме изпълват съмнения, поглеждам към теб и си казвам: „Да, ще успеем.“

— Катлийн пак ще бъде сред нас — промълви тя простичко.

На сутринта Ога очакваше Чифуне да има уморен вид, да се храни малко и разсеяно, какъвто навик имаше напоследък. Вместо това от нея бликаше свежест и ядеше ненаситно. Той изпита огромно облекчение.

Ошима, каза си Ога, ще си имаш големи проблеми! Каквото и да е станало тази нощ, Танабу-сан отново е във форма.