Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (18)

16.

— Искате от нас какво? — попита невярващо Фицдуейн.

— Да елиминирате супероръдието на губернатор Куинтана — повтори Джагър търпеливо. — Мисля, че така се казва на военен език. По дяволите, човече, тъй и тъй ще ходиш в Дяволската стъпка. Свършваш малко работа тук, пипваш там и се омиташ за нула време.

Фицдуейн огледа заседателната маса. Присъстваха обичайните Леймър, Кокрейн, Мори и Килмара, но имаше и някои нови лица. Генерал Фрамптън, председателят на обединените началник-щабове, присъстваше на съвещанието неофициално, както и Уилям Мартин от ЦРУ, без съмнение също неофициално.

Всичко бе започнало да прилича на неофициален обяд и ако продължаваше така, главното блюдо накрая щеше да се окаже Хюго. И ако тия хаховци успееха да се наложат, от тая операция той щеше да се върне най-вероятно неофициално мъртъв.

— А аз си мислех, че ми пазиш гърба — обърна се той към генерал Килмара. — Държиш ме далеч от политическите изгъзици, за да мога да се съсредоточа върху операцията. Страхотна работа си свършил!

Килмара се размърда сконфузено.

— Операцията получава пълна поддръжка — опита да се защити той. — В замяна на това обаче те биха били благодарни, ако им свършим някаква услуга. Помагат ни и ние им помагаме…

Фицдуейн втренчи поглед в генерал Фрамптън, после в Уилям Мартин и накрая в Грант Леймър.

— За кои по-точно говориш?

— Мисля, че знаеш, Хюго — отвърна Леймър спокойно. — Няма да настояваме, оставяме на теб да решиш. Но искаме да ти изясним за какво става въпрос. Факт е, че сме изправени пред заплаха за националната сигурност, която, поради ред причини, не можем да отстраним с официални действия. Знаеш какъв е политическият фон. Знаеш всичко за политиката на президента Джорджи Фолс към Мексико, познато ти е и влиянието на съветника по националната сигурност Слейд. Долу ръцете от Мексико! — това становище бе твърдо, когато ставаше въпрос само за конвенционален тероризъм. Но ако му добавим и възможност за офанзива, веднага се вижда, че трябва да действаме незабавно. Твоята операция започва след две седмици. Така че, полковник, ти се оказа очевидният кандидат.

Фицдуейн се наведе напред, за да подчертае думите си.

— Съгласно последните разузнавателни сводки генерал Луис Бараган разполага минимум с две хиляди души личен състав, снабдени с руска бронетанкова техника. И всичко това се намира до летището Мадоа, само на осем километра от Стъпката. А в самата Стъпка има петдесет закоравели терористи, плюс войска от шестстотин наемници, също така снабдени с най-различни неприятни неща и с лошо отношение към добри момчета като нас. Сега. Тъй като вие няма да нанесете въздушни удари и няма да изпратите силите, действително необходими за тази операция, аз нахлувам с общо петнадесет души — не защото искам да тръгна с рогата напред, а защото вярвам, че бързината и тихото промъкване са нашите най-добри оръжия. Всичко онова, което ни забавя или съдейства за разкриването ни, рязко намалява предимствата ни. А те и без това са слабички. Затова трябва да се задоволим с туй, което имаме — той млъкна и огледа присъстващите един по един. — Ясно ли се изразих?

Грант Леймър кимна, но генерал Фрамптън се намеси, преди той да е проговорил.

— Ситуацията ни е ясна, полковник Фицдуейн. Не бихме повдигали този въпрос пред вас, ако имахме избор.

Обади се и Уилям Мартин:

— Полковник Фицдуейн, изслушайте доктор Джагър и тогава решавайте.

— Господа, чували ли сте термина „промъкваща операция“? — попита Фицдуейн. — Това е нещо от арсенала на САЩ. Една чиста операция, с ясна цел и безгрешна командна верига, изведнъж се прецаква и отива по дяволите само защото в последния момент пред нея са поставили толкова много изисквания и цели, че вече никой не знае какво точно трябва да прави. Добавете към това лошо управление и неприятелски огън и получавате рецепта за касапница без никакви достигнати цели.

Генерал Фрамптън издържа погледа на Фицдуейн.

— Да, но се научихме на някои неща от грешките си — изпъшка той мрачно.

— Може би — отвърна Фицдуейн неубедено и се обърна към д-р Джагър: — Хайде, Джон, давай. Аз съм разумен човек.

Джагър се изсмя.

— Но режеш яко, полковник.

Фицдуейн се усмихна мрачно.

— Вероятно защото съвсем скоро това яко рязане ще ми е адски необходимо, господа.

 

 

Джагър бе набрал инерция.

— Джордж Бул беше един гений от Канада, който вярваше, че оръдието може да прави онова, което и ракетата върши, само че много по-ефективно от нея. Доказваше, че една концентрирана експлозия, произведена в цев, е далеч по-ефективна от нещо като ракетата, която пръска голяма част от енергията си из околната среда. Само че не мислете за супероръдието като за гигантска артилерийска установка. Представете си го като първата степен на ракета, а модула, т.е. снаряда — като втората степен. Супероръдието дава на модула първоначалното ускорение и след като той частично се отскубне от гравитационното поле, задействат се малките му моторчета. Най-важното тук е, че когато се направи сравнение в теглата, супероръдието може да свърши същата работа като ракетата, само че с частица от енергията, необходима за ракетата. А и срещу частица от цената й.

— На теория ли? — попита го Фицдуейн.

— На практика — отвърна Джагър. — Казах ти вече, че съм направил водородно оръдие. И не само сме го сглобили, проведохме пълна стрелкова програма.

В стаята се възцари мъртва тишина.

— Значи вие сте построили оръжие — започна бавно Фицдуейн, — подобно на онова, което са направили в Мексико.

Джагър поклати глава.

— Нашето не е оръжие. Играчката ни е направена да изкарва товари в космоса за около една двадесета от стойността на ракетата. В момента цената на изнесен в орбита товар е по-голяма от теглото му в злато, а това, меко казано, никак не радва Конгреса и вдига кръвното на електората… Изпитахме го, това оръдие. Стреляхме с него и видяхме, че работи, и то изключително добре.

По лицето на Фицдуейн все още бе изписано съмнение. Явно се мъчеше да смели поднесената му информация.

— Виж какво — продължи Джагър, — ракетите бяха хубаво нещо в своето време и продължават да имат някои предимства. Хората например не са кой знае колко привързани към идеята да бъдат изстрелвани в космоса от оръдие. Обаче материали, резервни части и подобни са съвсем друго нещо. На тях не им пука как ще стигнат дотам. Това е просто въпрос на физически закони и заключението е, че супероръдието прави това много по-евтино от ракетата. Но не с барут, ето точно тук Бул грешеше. Барутът по принцип става, но е скъп, бавно се зарежда и е адски труден за чистене. Не, най-подходящото нещо в този случай е водородът.

— И вие точно него използвахте в Ливърмор, така ли? — попита Фицдуейн. — Или може би ще е по-точно да кажа „използвате“?

— Повече или по-малко — отвърна усмихнато Джагър и додаде: — Отнася се и за двата ти въпроса.

Фицдуейн кимна.

— От медиите знам, че със супероръдието се борави много трудно. Живеем в ерата на основаното на бързите маневри военно дело. Не можеш да монтираш това нещо на гърба на един БТР и да го маскираш под някоя палма. Пък и да го скриеш, термоизображението му ще го издаде и през листата.

Джагър погледна към заместник-директора на ЦРУ. Уилям Мартин се размърда. Работата на Джагър бе да обясни научната страна на въпроса. Практичното му приложение обаче налагаше избора на различно настроено мислене.

— Това, което казваш — започна Мартин, — е общоприетото мнение, но ние допускаме, че Куинтана е интелигентен човек и е толкова запознат с ограниченията, колкото и ние. Въпреки това, той започва да работи по въпроса и постига добри резултати. Какво се кани да прави? Ако засега оставим настрана политическата му мотивация, защо той трябва да смята, че супероръдието е ефективно оръжие, след като всички други са се отказали от него? Най-важната величина в уравнението тук е ученият, стоящ зад оръдието на Куинтана. Той бе идентифициран като д-р Едгар Реймън. Много интересна личност наистина. Преди няколко години Реймън работил за Джордж Бул и минавал за многообещаващ и талантлив учен, но двамата се скарали за жени и на тема наука. Бул умеел да привлича жените, но Реймън — не. Реймън се влюбил лудо в една асистентка Глория Енгълман. За нещастие обаче Енгълман предпочитала Бул. Спяла с Реймън, но обожавала Бул. И ако е била успяла да запази тайната за себе си, всичко щяло да мине мирно и тихо, но тя веднъж споменала името му в доста интимен момент. Това сломило Реймън. Два дни по-късно той влязъл в оживената лаборатория — имало осем свидетели — и след бурна кавга откъснал главата на Глория с изстрел и от двете цеви на ловна пушка дванадесетица от разстояние около двадесет сантиметра. Защитата пледирала за престъпление от любов. Обвинението настоявало за предумишлено убийство. Всеки разумен наблюдател би подкрепил и двете гледни точки, но в крайна сметка решили да изпратят Реймън на психологическо изследване, преди да го осъдят. И той избягал оттам, след като удушил една от сестрите. Освен това е убил още два пъти, преди да изчезне от страната. И всеки път жертвите му изглеждали точно като Глория — брюнетки, със силни черти, прекрасни крака, около трийсетте. И двете били удушени.

Съзнанието на Фицдуейн бе заето да попие колкото е възможно повече информация за супероръдието и отначало последните думи на Мартин не стигнаха до него. Когато ги осъзна, по гръбнака му пробягаха мравки. Катлийн! Той току-що бе описал Катлийн.

— Обаче това, което за нас представлява по-голям интерес от доста агресивния му подход към дамите — продължи Мартин, — са научните му възгледи. Той се е опитвал да прокара три идеи от особена важност. Първо, доказвал, че употребата на водород е много по-удачна от конвенционалния барут. Второ, говорел, че водородното оръдие може да свали безпроблемно нисколетящите сателити. Трето, за да избегне неповратливостта на такова оръдие, препоръчва да се построи многоцевно супероръдие, като се използват евтини и лесно добиваеми суровини. Идеята му била следната: щом на супероръдието му трябва бавна и дълга експлозия, традиционните материали тук няма да са необходими. Така че неповратливостта му може да се компенсира с наситеност на огъня от многоцевни инсталации.

— Бетон! — прошепна високо Фицдуейн. — Образците от специалния бетон, дето ги донесе Патрисио Никанор. Защо тогава му е трябвало да прави първото оръдие от легирана стомана, след като би могъл да използва супертвърди бетонни тръби за канализация?

Джагър се разсмя.

— Бетонът му е изглеждал в началото малко по-екзотичен.

— Куинтана е известен с липса на толерантност към глупаците — отвърна Мартин. — Според нас първото супероръдие, направено от стомана, трябва да послужи за доказателство на принципа на действие, като освен това по този начин Реймън си покрива задника. Бетонните цеви са нещо, което още не е изпробвано. Една цъфнала цев по време на първоначалните изпитания ще му се отрази доста зле. Фатално, бих казал, особено ако на изпитанията присъства и Куинтана.

— А изпитания правени ли са? — попита Фицдуейн.

Заместник-директорът на ЦРУ поклати глава.

— Почти сме сигурни, че не — отвърна той. — Тия неща гърмят доста силничко. Ако е стреляно с него, щяхме да сме го уловили със сателита. Всичко, което казах досега, се основава единствено на анализ. Но може и да грешим — той се усмихна печално. — Може да сме се вторачили в някаква специална технология за извличане на петрол, но като се имат предвид героите, занимаващи се с това, много се съмнявам.

— Асоциация по прилика, а? — обади се Фицдуейн.

— Точно така — отвърна Кокрейн.

— Значи искате от нас да му хвърлим едно око и ако решим, че изглежда противопоказно, да го вдигнем във въздуха? Колко е голямо това чудо?

Мартин хвърли поглед към Джагър, но той като че ли бе смутен.

— Голямо е — измънка. — Всъщност огромно.

Фицдуейн се наведе напред.

— Изплюй камъчето, Джон. Щом се налага да затрием това чудо, трябва да знаем дали да си носим джобно ножче, или един тон взрив.

Джагър пое дълбоко дъх.

— Супероръдието в Дяволската стъпка, ако е изобщо оръдие, трябва да бъде някъде около двеста метра дълго. Това е височината на шестдесететажен небостъргач. Според нашите изчисления тежи някъде около… две хиляди и сто тона.

Лицето на Фицдуейн рядко изразяваше абсолютна изненада, но този път му пролича.

— И как, мамка му, си представяте да разрушим нещо толкова голямо? — озъби се той. — Особено под недружелюбните погледи на войниците наоколо. Та тук не става въпрос за обикновено оръдие, а за планина.

— Вярно, че това е проблем — сконфузено призна Джагър. — Но в момента над него работят най-добрите ни учени в Ливърмор. И отговора ще го имаме…

— … в най-близко време — довърши вместо него Фицдуейн и се изправи. — Това е нереално — продума само той и си излезе.

 

 

Калвин Уелбърн отдаде чест.

— Полковник! — каза той.

Фицдуейн се озърна — никой от спецчастите не отдаваше чест. Калвин или е стоял дълго време на слънце, или в момента през портала се промъкваше някой най-обикновен военен. И в двата случая лошо. Това тук бе забранена зона и само защото имаш висок чин, не означаваше, че можеш да влезеш.

Но откъм входа не идеше никой. Той отново се извърна към Калвин, оня още отдаваше чест.

— Добре ли си? — попита го загрижено Фицдуейн. Не му се искаше да губи човек.

— Вдигнете си ръката до челото и я свалете — посъветва го Калвин, — защото в противен случай трябва да стоя така до Второ пришествие.

Фицдуейн прие поздрава. После се усмихна.

— Калвин, ти нещо си наумил май. Знаеш, че тук не се козирува.

— Но това е исторически ден, полковник. След малко ще полетя.

— Разбира се, Калвин — съгласи се Фицдуейн подигравателно. — Виждам вече как крилцата се подават от раменете ти.

— Оттук, полковник — с жест посочи Калвин. Фицдуейн го последва.

Отвън Калвин го заведе пред някаква U-образна тръбна конструкция. Под нея имаше колела, монтирани на някакво сложно окачване. Ако в този момент на Фицдуейн му кажеха, че това е специално ремарке за превоз на нещо леко и дълго, например кану, щеше веднага да повярва. Цялото това проклето изобретение му изглеждаше ужасно непригодно за полет. Около и по него нямаше нищо, което поне малко да прилича на крила.

— Скачай вътре, шефе — подхвърли му Калвин, сядайки в гънтрака, за който тръбната конструкция бе закачена.

Фицдуейн се настани до него и Калвин потегли рязко с онзи нахакан маниер, който бе станал нормален за много от операциите с гънтракове. Или се прокрадваш напред в пълна тишина, или натискаш педала до ламарината и забравяш концепцията за маневрена война.

— Трябва да сложим найлонови торбички за повръщане в тия машини — каза Фицдуейн, след като гънтракът налетя на някаква издатина, литна във въздуха заедно с ремаркето отзад и със сила се тръшна на земята.

Пътуването продължи, докато Калвин внезапно спря, стигнал до равно и открито пространство.

— Целта на занятието — започна Калвин — е да се покаже здравината на самолета и на ремаркето. Те са конструирани специално за такова зверско отношение. Но ако ви го бях казал, щяхте ли да ми повярвате? Не, сър! Затова трябваше да ви го демонстрирам. Повярвай ми, шефе, тия неща са здрави. Този самолет е проектиран за реалния свят, в който се случват безброй неприятни неща. Стреляй по него, прави му дупки, а той още лети. Невероятен самолет, какво ще кажете, сър?

Фицдуейн въздъхна примирено:

— Сигурно! Само дето не виждам никакъв самолет.

— Аха! — възкликна Калвин, скочи от машината и изтича отзад.

Работата, с която се зае, приличаше на опъване на палатка, само че стана по-бързо. Когато след пет минути се изправи и отпусна ръце, пред тях се виждаше едноплощно платнено крило, опънато от обтегачи, а под него — двуместна кабинка, свързана с главната конструкция посредством тръби. Витло тип тласкач — което означаваше, че то трябва да е разположено зад пътниците — осигуряваше двигателната мощ.

— Влизайте вътре — подкани го Калвин.

— Не обичам самолети — дръпна се Фицдуейн. — Скачам от тях, без да ми мигне окото, но гледам да летя колкото е възможно по-малко. А това тук не може дори да се нарече самолет. Прилича на нещо, плетено от баба ти на една кука. Исусе Христе, та крилата едва стоят на конструкцията! Това чудо е пълно с дупки. Живо самоубийство!

Калвин прие обидено изражение.

— Полковник, това нещо лети! Има си крила, седалки и двигател. Какво искате повече?

Да си остана на земята, помисли си Фицдуейн твърдо. Но после се размекна, Калвин щеше наистина да се обиди.

Той предпазливо се намести в детското корито, минаващо за кабина, и се огледа. Страничната преграда му бе някъде до прасеца. Ако кихнеше по-сериозно, можеше да падне. Какво, по дяволите, кара хората да измислят такива неща? Огледа се за колан, намери го и с облекчение се закопча. Тоя маниак сигурно щеше да му извърти някой и друг лупинг. Дойде му наум за парашути, но беше много късно.

— Дръжте се! — викна Калвин.

Фицдуейн се стресна, когато витлото зад тях ревна изведнъж и само след секунда-две — вече бяха във въздуха. Беше им потрябвал съвсем малък разбег. Забележително. Издигаха се нагоре като в ракета на забавен кадър.

— Това нещо е само крило — каза Калвин в микрофона, прикрепен към шлема му. — Феноменална подемна сила. Но тъй като крилото е направено от материя, напластена с антирадарно покритие, няма почти никакво радарно изображение.

— Каква е скоростта му? — попита Фицдуейн.

— Е, не е точно като на F16 — призна Калвин, — но, да кажем, някъде към осемдесет километра. Тук обаче скоростта и ускорението не са важни. Това е въздушно предимство, което можеш да носиш със себе си. Отваряш ремаркето, сглобяваш го набързо и си във въздуха. Просто като фасул. И още, има си миниатюрен уред за нощно виждане с инфрачервени лъчи. Ако искаш да летиш сам, можеш да си вземеш нещо за стреляне.

— А да заглушаваш двигателя? — попита Фицдуейн.

— Разбира се — отвърна Калвин, щракна някакъв ключ и шумът от двигателя намаля драстично. — Губи се мощност така, но ако летиш през нощта, никой няма да те види, нито чуе… над триста метра.

Фицдуейн мълчеше. Това зверче бе ужасно, но интересно. А още по-интересно щеше да бъде, ако успеят да кацнат цели.

— Хайде да слизаме — предложи той.

— След няколко минути, полковник — отвърна Калвин. — Първо искам да ви покажа какво умее това бебче.

Наклони самолетчето на една страна и се спусна стръмно надолу. Само секунда по-късно вече летяха с краката нагоре.

— Страхотно — извика Фицдуейн. — А каква, по дяволите, е ползата да летиш с краката нагоре?

Последва дълга пауза, после самолетчето с лекота се обърна в нормалното си положение.

— Никога не съм се замислял за това — отговори Калвин.