Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (6)

4.

Чифуне Танабу огледа стегнатите редици на Кудотай, строени на тясната алея в пълно бойно снаряжение, и въздъхна.

В каските си, прилични на шлемове за кендо^[1], в бронежилетки и с проблясващи щитове, в центъра на Токио сякаш изведнъж бяха изникнали цяла рота средновековни самураи. Наистина изглеждаха страховито.

За нещастие седемдесет и петте отлично подготвени полицаи от Отдела за борба с безредици към Токийското столично управление на полицията не бяха онова, което тя бе имала предвид, когато се бе обадила за подкрепление.

Добре изглеждащият, много млад полицейски инспектор, който бе новата й връзка с Отдела за безопасност, отиваше твърде далеч в усилията си да я предпази. Очевидно нямаше особено доверие в способностите й да се погрижи сама за себе си, макар да бе информиран, че тя е старши агент от Коанчо — японската служба за вътрешна сигурност — и бе имала работа с повече въоръжени терористи, отколкото той — служба в полицията.

Какво друго можеш да очакваш от японските мъже! Да го обясниш с разделение на половете, значи да не обясниш почти нищо. Те просто не разбираха, че времената се променят. Японката днес няма нужда да използва външния си вид, за да се превърне в своего рода офисна декорация, докато чака подходящия жених. Някои от тях даже носеха оръжие и точно в момента на Чифуне много й се искаше да го използва върху този добронамерен идиот.

Тя вдъхна няколко пъти дълбоко, за да се поуспокои, провери пистолета си и отново го пъхна в кобура, закрепен отзад на кръста й. Сакото й го скриваше чудесно. На тридесет и пет години, тя приличаше на елегантна, самостоятелна жена със собствена кариера. Точно това трябваше да наподобява, а не да представлява заплаха за заподозрените.

Инспектор Ога, застанал до Танабу-сан, се усмихна сдържано, така че видима промяна в лицето му не настъпи.

За първи път той се бе сблъскал с агентката от Коанчо, когато бе телохранител на оня гайджин Фицдуейн. И тъй като това се бе оказало особено ползотворно сътрудничество, бяха продължили да работят заедно. Хората непрекъснато подценяват красивата и женствена Чифуне, мислеше си той. А доста нежелани личности се бяха присъединили към предците си в резултат на тази грешка. Чудесният й външен вид лъжеше — тя бе едно решително и непоколебимо човешко същество. Ога, макар че бе щастливо женен за добро момиче от провинцията, й беше… безкрайно предан.

Чифуне повика с пръст подинспектора. Той бе в редиците на войниците си и след поклони и отдаване на чест излезе от полукръга. Тя се помъчи да си спомни името му. Бе го кръстила Бузко поради очебийни причини, но това не беше подходящо име, с което би могла да започне кратичката си лекция. Освен това да се обърне към него по такъв начин пред седемдесет и пет изпечени полицаи, щеше да означава да го превърне в свой враг за цял живот. И без него си ги имаше достатъчно. Освен това бяха от една и съща страна на барикадата.

Не, тук беше необходим малко такт, макар че нямаше да се престарава с любезностите. Този млад полицай трябваше да научи някои неща. Задачата не беше да потушават улични безредици, където рискуваш най-много да ти нащърбят щита с някоя тухла. Тяхната цел бяха заподозрени в тероризъм хора, дето убиваха, без да им мигне окото.

— Ога-сан — попита тихо тя, — как му беше името?

Ога се наклони към нея, беше й свикнал. Чифуне рядко забравяше каквото и да било по работата си, но опреше ли до учтиви обръщения, паметта й изневеряваше.

— Хората му го наричат Бузко — отвърна той, — но истинското му име е Нода.

Чифуне вдигна вежди.

— И те ли го наричат Бузко? Значи може да не са толкова глупави, колкото изглеждат.

Ога издаде неопределен звук, с който изразяваше учтивото си неодобрение. Мнението му за Кудотай беше високо, независимо от резервите, които имаше към някои от офицерите.

Чифуне го успокои с ослепителната си усмивка, после се извърна със сериозно лице към подинспектора, който тракна токове пред нея. Никога не бе виждала толкова много снаряжение, накичено по един-единствен човек. Той изглеждаше направо огромен, но вероятно бе един най-обикновен запъртък.

Подинспекторът отдаде чест, преди да успее да го спре.

— Подинспектор Нода-сан — започна тя с официален тон и очите й се присвиха. Да сдъвчеш подчинен по бруталния начин, показван по американските филми, не беше в стила на японците, освен ако не си провокиран. Тя продължи: — Харесва ми вашата отзивчивост, но поведение, което е нормално при изпълняване на обикновени полицейски задължения, не е особено практично при участие в операция на вътрешната сигурност. Да отдадеш чест на някого, означава да го превърнеш в мишена. По тези, на които най-много им козируват, обикновено най-много стрелят. А терористите имат съвършено огнестрелно оръжие, можете да ми вярвате.

Подинспектор Нода-сан почервеня от смущение, но след като обработи чутата информация, побледня. Вперил поглед в изпъстрените със златни точици очи, подинспекторът нямаше основание да не вярва на тази вещица, предрешена като привлекателна жена.

— С-стрелят ли, Танабу-сан? — заекна той. — Съжалявам, не съм разбрал.

Чифуне започна да изпитва съжаление към него. В края на краищата това момче й бе пратено да се учи и все трябваше да започне отнякъде. От друга страна пък, не бе необходимо да си завършил суперучилище, за да придобиеш най-обикновен здрав разум. Мама и татко Нода май бяха изпуснали нещо.

— Доколкото разбирам, в такъв случай не сте били правилно информиран, подинспектор-сан омекна Чифуне.

Усети как до нея Ога направо излъчва одобрение. Честта на подинспектора бе спасена, монолитността на групата бе запазена. Не бе сигурна колко още можеше да издържи в този дух. Ясно си даваше сметка, че има незавиден талант да си вади жилото в края на някой неприятен разговор. Това не бе характерно за японците, но Фицдуейн му се радваше. Липсваше й този човек…

— Инспектор Ога ще ви въведе в обстановката — каза тя.

Обикновено Ога бе човек, изразяващ се с няколко думи. А това бе най-дългата реч, която тя бе чувала от него.

— Двамата със старши агент Танабу трябва да се срещнем с двама членове на терористичната група Яибо след петнадесет минути в един апартамент на две пресечки оттук. Казват, че искат да се предадат, писнало им. Твърдят, че нямат вяра на службите за сигурност, и при това положение едва ли ще се зарадват, като видят полицейския кордон около квартала. Ще ни оставите тази работа, но една дузина от вас, добре въоръжени, в цивилни дрехи, трябва да са наблизо. Ще поддържаме радиовръзка. Ако нещата се объркат, разчитаме на изненадата, огневата мощ и мигновеното действие. А три автобуса, претъпкани с униформени служители на Кудотай, едва ли могат да се нарекат изненада. Разбрано?

Подинспектор Канджи Нода се изпъна.

— Хай, инспектор-сан! — отвърна той.

Дясната му ръка трепна, но успя да се сдържи да не козирува. Има надежда за този млад човек, помисли си Ога благосклонно. Неговите синове също растяха. Скоро щяха да бъдат на възрастта на Нода и вероятно щяха да постъпят в полицията.

В този миг се чу приглушен гръм от избухването на изстреляна от гранатомет граната и първият автобус от редицата на Кудотай се взриви. Тясната уличка бе заляна от пламтящо гориво и падащи отломки.

Вторият автобус се подпали от експлозията на първия и веднага след това малката уличка бе засипана от ураганния огън на автоматична стрелба.

Една бронебойна граната проби бронежилетката на Нода от лявата му страна, мина през тялото му по диагонални точно преди да излезе, избухна.

Подинспекторът се разхвърча на парчета, сякаш бе от някакви бутафорни материали, предназначени да покажат на студентите медици от какво се състои човешкото тяло.

— Кусо шише шине! — изпсува Ога, хвърляйки се към входа да потърси прикритие.

Ругатнята буквално означаваше „Изакай се и тогава умри“ и през ума му мина, че ако не намерят начин да спрат сипещите се отвсякъде куршуми, нямаше да има никакво време за първото.

Видя, че Чифуне се е проснала на земята точно зад тяхната кола. Не е под директен обстрел, помисли си той с облекчение и после видя ръката й да се вдига. От дулото на пистолета й изригна пламък и тя изстреля половин пълнител в ключалката на багажника, който зяпна отворен. Чифуне скочи на крака, изваждайки от него едно от двете пластмасови куфарчета. Тъкмо се извръщаше, за да го хвърли към Ога, когато една граната удари предницата на колата и я отхвърли назад. Блъсна Чифуне под кръста и я събори на земята. Ога изтича напред, грабна куфарчето с леката картечница и се изтърколи да се прикрие зад отсрещната врата. Чифуне лежеше неподвижна, краката й бяха под колата, а от главата й течеше кръв.

Куфарчето бе избрано от Чифуне и Ога, за да предпазва намиращото се в него оръжие, но така, че при нужда да се изважда по възможно най-бързия начин. В лентата му вече имаше сто патрона C-Mag. Отстрани до нея бяха втъкнати четиридесетмилиметрови гранати.

Ога пъхна лентата в затвора и тикна една граната в устройството за изстрелване под дулото. После дръпна ръчката на затвора и я пусна, плъзгайки в цевта един 5.56-милиметров патрон. Чифуне лежеше на земята и не помръдваше. Ога тъкмо се канеше да хукне към нея, когато тя повдигна ръка и направи отрицателен жест с пръст, сочейки нагоре. Той я разбра веднага.

Двама Кудотай с трясък нахлуха във входа, насочили автоматите си напред. За да могат да се движат по-бързо, бяха хвърлили бронираните наколенки и каските. И двамата пипаха решително и обиграно. Командир новак, за щастие, невинаги означаваше и неопитни войници.

— Сержант Томото, разрешете да доложа — каза единият от тях. — Подразделението се оттегли от линията на огъня. Хората разпределят по-тежко оръжие, след което ще се развърнат, за да обградят тези лайнари. Всеки момент очакваме подкрепление. Няма да се забавят.

— Следвай ме! — извика Ога и още преди да привърши, вече хвърчеше нагоре по стълбите. Тактиката на Чифуне почти винаги се основаваше на здравия разум. От нивото на земята не можеха да видят нищо, след като огънят се сипе отгоре им. Обаче от един плосък покрив нещата щяха да стоят съвсем другояче.

Но трябваше да се действа много бързо. Терористите не обичаха да се задържат на едно място. Докато полицията сключи кордона, тях вече нямаше да ги има. Правиш засада и бягаш, убиваш и се скриваш. От незапомнени времена това винаги даваше резултати. Тук помагаше единствено много бързата реакция и масиран ответен огън. Покривът не беше плосък.

Ога отново изпсува, но не се поколеба нито за секунда. Двамата Кудотай го вдигнаха на ръце, той се изтегли горе на тавана и проби дупка в керемидите. Един от полицаите изпълзя до него. Вторият Кудотай хукна да търси прозорец.

Надничайки през дупката в керемидите, Ога не виждаше нищо. Мислеше, че я е пробил в правилната посока, но сигурно се бе объркал, докато бе хвърчал етаж след етаж нагоре по стълбите. По керемидите изплющя автоматен откос и полицаят, надничащ от друг отвор до него, се просна назад и не помръдна.

Ога мислеше усилено. Сержантът гледаше към правилната посока, но да надникне и той, означаваше да го насолят по същия начин. Работейки енергично с ръце, Ога свали още керемиди от покрива и през разширената дупка се измъкна навън. После хвърли поглед надолу, което бе грешка. В случай че се подхлъзнеше, в края на наклона имаше само някакво нисичко парапетче, което, въпреки противоземетръсните изисквания, не изглеждаше достатъчно здраво, за да удържи тежестта на един японски детектив.

Керемидите бяха наредени върху дървени летви. Бяха твърде тънки, за да го удържат, но разпределените през половин метър по-дебели греди вдъхваха доверие.

Помисли си дали да не се върне и да избие дупки за стъпване отвътре, но знаеше, че няма никакво време. Вдигна оръжието си и изстреля един откос по керемидите, под които според него вървеше главната странична греда. Керемидите се разхвърчаха на парчета, той преметна оръжието през рамо и се издърпа нагоре така, че гредата да го крепи на наклона, като в същото време му дава възможност да надникне над страничното било на покрива. Сетне се отдръпна и опита да легне така, че навън да се подава само толкова от него, колкото бе абсолютно необходимо. За нещастие обаче това бе главата му.

Почувства се уязвим, уплаши се и тъкмо започна да се упреква за излишния си ентусиазъм, когато на покрив, отдалечен само на две сгради от него, забеляза фигура с РПГ-7 на рамо. Човекът бе скрит до коленете от парапетна стена.

Терористът изглеждаше толкова близо, че ако протегнеше ръка, Ога сякаш щеше да го пипне. Детективът разбра, че онзи ще го види всеки момент. От откоса, поразил сержант Томото, бе разбрал, че ония държат под обстрел околните покриви. Терористът с гранатомета тъкмо вземаше на мушка някаква цел долу. Сержантът обаче бе убит от автоматично оръжие, което означаваше, че някъде наоколо по покривите има поне още един терорист. Може да е на съседния, може и да е в движение.

Ога се прилепи към покрива и свали оръжието от рамото си. Мина му през ум, че Чифуне лежи безпомощно долу и тогава движенията му станаха решителни. Той се просна в цял ръст така, че гредата равномерно да поеме тежестта му, и опирайки автоматичното оръжие на рамото си, стреля веднага щом червената лазерна точка докосна целта. Ред куршуми размазаха ръката, подкрепяща гранатомета, преди да се забият в гърлото на терориста. Той отхвръкна назад, но докато падаше, пръстът му конвулсивно дръпна спусъка.

Гранатата излетя и вдигна във въздуха резервоара за вода на покрива на една от къщите. Посипа се смъртоносен дъжд от парчета разкъсан метал, пара и вода. Иззад остатъците от взривения резервоар се надигна една фигура, качи се на парапета и се приготви да скочи през тясното пространство между двете къщи на отсрещния покрив.

За част от секундата поразяването на целта изглеждаше напълно възможно, но детектив-инспектор Ога не дръпна спусъка. Тънката дъска под него току-що бе изпукала зловещо и той се приплъзна надолу. Минаха тридесетина секунди, през които Ога не смееше да диша. Но това не помогна. Летви и керемиди започнаха да пукат една след друга, докато накрая тежестта му се пренесе изцяло на следващата, по-дебела дъска. Това би могло да се окаже достатъчно, само че сградата бе строена няколко години след края на Втората световна война, когато бе използван какъв да е материал. И приемащият сградата сигурно е бил братовчед на втория братовчед на строителя. И на това отгоре сигурно е бил свързан с местния клон на якудза, които явно са имали на разположение известно количество дървен материал от съмнително качество.

Дървенията отдолу потрепери. И накрая една от връзките се счупи.

Ога тъкмо щеше да подети надолу, когато Чифуне, със слепнала от кръв коса, се появи в дупката на покрива, пресегна се и го сграбчи. Като нищо щеше да полети надолу заедно с него, само че вторият Кудотай я държеше здраво.

Докато полицаят издърпваше и двамата вътре, мнението на Чифуне за мускулите на службите за сигурност отскочи с няколко деления нагоре. Имаше времена, когато си мислеше много благосклонно за едрите и силни мъже. Били те противници на еманципацията или не.

 

 

Токийското столично управление на полицията се ръководеше официално от главен инспектор и именно той бе човекът, появяващ се най-често пред очите на обществото. Придаваше си делови и загрижен вид, създавайки точно такъв имидж на полицията, какъвто бе необходим.

В духа на традиционното японско схващане за обществения имидж и задкулисната действителност — татамае и хонне — Токийското СУП се ръководеше от прикритата и сфинксоподобна фигура на заместник-главния инспектор Сабуро Еноке, известен като Паяка. Със секретна заповед той бе също така и директор на Отдела за борба с тероризма.

Паяка излъчваше топлината на добре замразена риба тон от пазара на Гинза, но въпреки че не го обичаха, го уважаваха. А където трябваше — и се страхуваха от него. Никой не знаеше как го постига, но всички бяха единодушни, че работата му в полицейското управление се отличава с изключително качество. Нивото на престъпност в Токио представляваше съвсем нищожна частичка в сравнение с големите градове в света, а ситуацията с тероризма се смяташе за що-годе овладяна. Повечето от закоравелите терористи бяха напуснали Япония и бяха избягали в Близкия изток или някъде другаде. Повечето…

Изключенията не се нравеха на Паяка. Но имаше сили, които той можеше да контролира, и други, извън контрола му. Понякога това означаваше да търпи интереси, които му бяха противни. Този случай беше точно такъв. Но Паяка, смяташе, че работата му ще бъде по-ефективна, ако си стои в мрежата и се убеждава, че понякога са необходими жертви.

Нито лицето, нито жестовете му издаваха неговите мисли. Самообладанието му беше легендарно. Освен това често действаше и на нервите.

Макар че Токийското СУП бе известно със сплотеността на различните си отдели, отначало Чифуне изпитваше силни съмнения към Паяка. Чак по време на визитата на Фицдуейн в Токио Чифуне разбра, че заместник-главният инспектор на полицията не беше, както бе предполагала, вътрешен човек на корумпирани политици и организирана престъпност, а както гайджинът се бе изразил, „на страната на ангелите“.

Да, ама не прилича на ангел, каза си Чифуне. Беше съвсем дребен, като че ли постоянно клечеше, и наподобяваше марионетка, настанен в огромния си въртящ се стол. Облеклото му бе безупречно, но не изразяваше нищо друго, освен чувство за ред. Единственото, което издаваше, че и той е човек, бе верижката на елегантните му маркови очила.

Чифуне, изпратена тук от Коанчо преди повече от година, се отчиташе направо пред заместник-главния инспектор. Работейки заедно с Ога, тя бе съсредоточила усилията си в отстраняването на последните отломки на терористичната група, известна под името Яибо.

Гайджинът, Фицдуейн, бе създал предпоставки за това, след като бе унищожил вътрешния кръг на Яибо и бе убил водачката им Рейко Ошима. Оттогава бе само въпрос на време и техника да се проследи и унищожи и дребната риба.

До вчерашната засада… Внимателно планирана и безупречно извършена, тя напомняше за изминалите времена, когато Яибо още създаваха страховитата си репутация. Те бяха най-кървавата терористична групировка, която Япония бе виждала от политическите убийства през тридесетте, довели на власт милитаристите.

Яибо бе убила нейния любовник и приятел, старши инспектор Ати Адачи. Оттогава нито ден не бе минал за Чифуне, в който да не усети липсата му. Никога нямаше да забрави, нито да прости. Целта я бе обсебила напълно.

— Танабу-сан — проговори Паяка й ефектът бе такъв, сякаш лек ветрец бе започнал да разпръсва мъглата. Можеше и да не хареса онова, което й предстоеше, но поне щеше да го види.

Чифуне кимна с уважение.

— Бе се появила необходимост, Танабу-сан — продължи Паяка, — да скрием от вас известна информация, макар че тя бе пряко свързана с работата ви. Идеята не бе моя, но тъй или иначе, дадох съгласието си. Знам, че ми имате доверие, а аз отчасти не го оправдах. Това ме натъжава. Не бива да се държим така.

— Информация, пряко свързана с работата ми?

Яибо, мина й като светкавица през ума. Какво друго може да е? Бе прочела всяко досие, разпитала всички заподозрени, проверила в компютъра за всичко, свързано с Яибо, и бе говорила с всеки полицай по съответните специалности. Какво е пропуснала?

— Не сте пропуснали нищо — продължи Паяка. — Никой не би могъл да бъде толкова изчерпателен и решителен, колкото вас, но тези факти не бяха включени никъде. Беше административно решение, взето от някои старши членове на службите за сигурност. Изрази се мнение, че ще е по-добре да не ви информираме. Очакваше се предполагаем сблъсък на интереси.

Фицдуейн!, помисли си веднага Чифуне. Онази любовна нощ, преди той да се върне при Катлийн, за да се ожени за нея. А тя се бе завърнала при Адачи, който скоро след това бе разфасован като животно от Рейко Ошима и нейните убийци. Връзката й с гайджина бе предизвикала недоверието на някои от шефовете. Верността й трябваше да принадлежи само на Япония, без никакви уговорки, а не да се смесва с някакви си истории с чужденци. Това бе традиционен възглед, но не и изненадващ.

Но защо заместник-главният инспектор се занимаваше с това — каквото и да беше то? Та той я познава. Познава чувството й за цел и пълното й себеотдаване, верността й. Вътрешно тя въздъхна — знаеше за натиска и за компромисите, които понякога се налагаше да прави.

Тя самата произхождаше от този свят. Влиятелни брокери, кукловоди, неизречени уговорки, политика на парите. Всичко това — свързано с организираната престъпност, чиито корени бяха пуснати в хаоса на следвоенния период и при необходимостта Япония да се превърне в отбранителен вал срещу комунизма. И по този начин демократичните структури, изградени от американските окупационни власти, бяха заразени. Да се даде отпор на комунизма, бе първостепенна задача, но за това трябваше да се плати известна цена. Пред очите на света Япония вече бе демократична страна със структури, подобни на западните. Задкулисната действителност беше неимоверно по-сложна и по-опасна. И Паяка трябваше да работи в такъв свят.

Паяка я погледна право в очите. Тя леко кимна и той разбра, че сега вече е готова да чуе истината.

— Танабу-сан — каза той. — Рейко Ошима не е мъртва.

Очите на Чифуне се разшириха.

— Но… Сенсей, когато бе убита, аз бях там, знаете това. Фицдуейн-сан и Лонсдейл-сан надупчиха хеликоптера като решето и той избухна над морето. Не е възможно да е оцеляла. Машината се пръсна на части и от нея нищо не остана.

— Въпреки това — отвърна Паяка твърдо.

Усещайки как изведнъж й прилоша от ужасно предчувствие, Чифуне разбра, че онова, което чува, е вярно.

— Сенсей — прошепна тя. — Как разбрахте?…

Ръката на Паяка мръдна едва забележимо в рамото, но това бе напълно достатъчно, за да я накара да замълчи. Искаше да разкаже всичко, без да го прекъсват и по начин, който той намери за добре.

— Консултирах се с експерти — продължи той, — за да ми кажат как е могло да стане, но всъщност тяхното мнение е чисто теоретично, защото знаем с абсолютна сигурност, че тя е жива. Когато е бил разрушен, хеликоптерът е бил ниско над водата и страничните му врати са били отворени. Според спецовете вероятно е била изхвърлена в морето от първата експлозия. В докладите, последвали акцията, става дума за няколко експлозии една след друга. Така че може би само секунда преди хеликоптерът да се разпадне, Ошима вече е била в морето. А може и след като е разбрала, че машината ще избухне, сама да е скочила. Няколко часа по-късно била прибрана от малка рибарска гемия. Получила е лицеви наранявания и обгаряния, както и по-незначителни рани, но била на крак. За да скрие факта, че е оцеляла, избива целия екипаж. И оттук нататък сигурно вече сме щели да изгубим следата й, но късметът ни е проработил. При нормални обстоятелства тя е изключително потайна личност и влиза във връзка само с доказалите верността си членове от вътрешния кръг на организацията. Сега обаче случаят не бил такъв. Нямала нито цент, ранена, трябвало да бяга, затова се отправила към най-близкото убежище — дома на някакъв краен десен екстремист, Шуо Хори, който се представял за поддръжник на Яибо. Не познавала Хори добре, но в миналото Яибо го снабдявала с оръжие и тя нямала никаква причина да не го смята за надежден човек. Хори-сан обаче бил внедрен агент на Коанчо и работел като такъв от доста отдавна. Главната му задача била да се занимава с екстремистите, а не с терористите. На никого и през ум не му минавало, че Хори може да попадне на терорист от такава величина като Ошима. Той обаче се оказал изобретателен човек и реагирал правилно на създалата се обстановка. Приел я у тях, грижел се за нея и когато му се удал удобен случай, се свързал с началниците си.

— Незабавната ни реакция — продължи Паяка след кратка пауза — би била да хванем Ошима и да приключим въпроса, но във внезапното й появяване в дома си Хори-сан видял своя неповторим шанс, случая на живота си. Предложил на пряката си свръзка да се сприятели с Ошима, да спечели доверието й и по този начин да попадне в самото сърце на терористичното движение. Като се има предвид дългият списък на жертвите на Ошима, това било много рискован ход. Не само за личната безопасност на Хори-сан. Означавало да се пусне на свобода един от най-жестоките терористи в света, който със сигурност ще иска отмъщение. Самата тя се отървала на косъм, а по-голямата част от групата й била унищожена. Изглеждало малко вероятно да остави нещата така… Предложението на Хори-сан било докладвано до най-високо равнище, където го обмисляли няколко дни. Първоначалната реакция била да го отхвърлят, но след това решили, че ако Ошима бъде подтикната да избяга от страната, ще ни се удаде възможност да научим доста неща за международната мрежа на Яибо, без да излагаме на риск японски граждани или тяхната собственост. Разбира се, това можело да стане само ако Хори-сан избяга с нея.

Колкото и да кипеше мълчаливо от гняв, че не е била включена в операцията, Чифуне не можеше да не признае дързостта и логиката й. И цинизма. Премълчаните последици от бягството на Ошима бяха, че щом японските интереси не са засегнати, това, че може би щяха да пострадат хора от други народи, нямаше никакво значение. Но този цинизъм не бе нещо ново за японските служби за сигурност. Японците и в търговията си бяха такива.

— Положи се началото на сложна операция, за да бъдат убедени Ошима и новият й приятел, че най-доброто решение за тях е да избягат от страната. При нормални обстоятелства толкова много хайки биха събудили подозрението на Ошима, но в този случай наистина би трябвало да се очаква засилена полицейска дейност. Самата Ошима е ранена, а много от членовете на Яибо са убити по време на акцията в центъра на Токио. И, разбира се, властите би трябвало да реагират. Номерът обаче бил да се притиснат Ошима и Хори-сан, без да бъдат заловени. Благодарение на информацията от Хори-сан всичко протекло по план… Както се очаквало, те избягали най-напред в Близкия изток. Ошима не обичала да стои дълго на едно място, затова двамата прескочили и до Либия, после до Ливан и след това в Сирия. Човекът ни снабдяваше с добра информация. Но после се случило нещо непредвидено. Първо, в Либия тя се срещнала с един пропаднал американски учен, Едгар Реймън, който се криел от американските власти, и, второ, с един мексикански генерал, Луис Бараган, дошъл тук да набира наемни войници и да купува оръжие за отбраната на базата си в щата Текуно, управляван от някой си губернатор Диего Куинтана… Хори-сан узнал такива неща, за които не смеел и да сънува. Американският учен Едгар. Реймън бил тясно специализиран експерт по оръжията и се опитвал да продаде уменията си, а Луис Бараган търсел точно такива хора и разполагал с необходимия капитал. Като капак на всичко Ошима и Бараган станали любовници. Всички те, заедно с Хори-сан, заминали за Мексико и оттук нататък операцията вече прекрачва границата между приемливия риск и изгубването на контрол. На това отгоре възможността на агента ни да се свързва с нас от Мексико е много ограничена.

Паяка млъкна и отпи от чая си.

Чифуне разбра, че вече е удобно да зададе въпрос.

— Сенсей, не съм съвсем сигурна дали съм разбрала. Какъв е тоя учен Едгар Реймън и защо операцията вече не е приемлива?

Десет минути Паяка говори, без да покаже каквато й да било емоция. Трескаво съпоставяйки чутата информация, Чифуне мислеше за многобройните варианти. Това не беше просто изплъзнала се от контрол операция, а истински кошмар. Бе потресена. После се досети, че не е тук само за да я въведат в ситуацията.

— Танабу-сан — продължи Паяка с равен глас, — макар че бе продиктувано от обстоятелствата, дълбоко съжалявам, че не бяхте информирана навреме. Но това вече е минало. Сега проблемът трябва да се разреши колкото е възможно по-дискретно.

После й разказа какво точно има предвид.

Сърцето на Чифуне подскочи, когато чу името на Фицдуейн. Чак тогава започна да разбира сложността на задачата. Това вероятно бе най-добрият начин да се постигне желаният резултат, но операцията щеше да бъде много трудна.

— Можете да вземете инспектор Ога — каза накрая Паяка. — Всичко, от което имате нужда, ще ви се осигури — той кимна към дебелата папка на бюрото. — Това е досието на операцията. Мисля, че ще ви бъде от полза.

Срещата бе към края си. Чифуне се изправи и се поклони с уважение.

Паяка също се изправи и отвърна на поклона. Това вече не бе официално отпращане на подчинен, а израз на пълно взаимно доверие.

— Танабу-сан — каза Паяка, — искам да знаете, че независимо от това, как изглежда отстрани, аз никога не съм се съмнявал във вас.

Чифуне отново се поклони и си тръгна. Чувстваше се изцедена и в същото време превъзбудена, изпълнена със страхопочитание и смут. Тя се стегна, за да се пребори с чувствата си. Гледката на застаналия пред нея сериозен, солиден и надежден инспектор Ога бе като глътка чист въздух.

— Ога-сан — рече тя. — Налага се да упражнявате вашия и без това прекрасен английски.

Ога се вгледа в лицето й, бе леко зачервено. От нея като че ли се излъчваше някаква смесица от различни емоции. Липсваше обичайната й резервираност. Какво ли й бе доверил Паяка? Явно не е било нещо рутинно. Помисли си дали не е имало нещо общо с гайджина, но не зададе въпроси.

— Отиваме в Америка — каза тя.

— Южна или Северна? — попита спокойно той.

Върху лицето на Чифуне падна сянка, когато се досети, че Рейко Ошима и Едгар Реймън бяха на едно място.

— Вероятно и в двете — каза тя мрачно и закрачи по коридора.

Ога, изтрил усмивката от лицето си, я последва.