Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (10)

8.

Кънтри музиката гърмеше и изпълваше въздуха, танцьорите с жълти ризи, червени шалчета и бели стетсъни^[1] подскачаха и се въртяха прецизно в добре отрепетиран синхрон.

Неколкостотин души участници в изложбата се бяха събрали около басейна и пред стъкмения на открито бар. Масите, застлани с покривки на квадратчета, се огъваха от барбекютата, а сервитьорите тичаха напред-назад като луди.

След дълъг и труден ден хората си пийваха, хапваха, общуваха помежду си, отпускаха се. Жените този път бяха значително повече, отколкото на изложбата. Съпругите и приятелките, оставили мъжките си половинки да си поиграят малко с любимите играчки, сега се бяха появили.

Атмосферата бе празнична и вечерта даваше всички признаци да се превърне в едно наистина добро парти. Демонстративните парашутни скокове щяха да са последното нещо за деня, свързано със специалните операции.

Както се бяха споразумели, Дана държеше под око Катлийн. Тексас вършеше същото с нейните хора. Помисли дали да не отиде на партито, но се отказа, тъй като светското събитие щеше да попречи на работата й. Затова сега стоеше зад парапета на плоския покрив на дясното крило и гледаше партито. От това място, пет етажа над земята, тя можеше спокойно да държи под око подопечните си с помощта на бинокъл. Дори можеше да разбере какво казват по движението на устните.

Друга причина да не отиде на празненството бе Дон Шенли. Предната нощ бе минала чудесно и тя искаше да я запомни такава. Ако се срещнеха отново лице в лице, нещата можеше да се усложнят, а после щеше да я заболи. Шенли се е поддал на чара и, тя знаеше това, но той бе мъж от особен тип. Можеше да го накара да кръшне, ако се постараеше, ала верността му бе насочена в друга посока и той нямаше да я промени. Тя го разбираше и от това я заболя… Лошо, всички добри мъже бяха женени.

Тексас отново огледа обстановката — около басейна бе пълно с хора. Отляво беше главният корпус на хотела. Точно срещу нея се простираше другото крило със стаите, подобно на това, на което бе застанала, само че с два етажа по-ниско. Между сградите имаше само една алея, завършваща с паркинг. Парашутистите, както вече й бяха казали, щели да се приземят около басейна. Щеше да се получи живописно зрелище.

Тя отново прехвърли в ума си мерките за сигурност на изложбата. В края на деня всеки изложител трябваше да свали оръжието от витрината, да го заключи и да го остави на пода в изложбената зала или да го занесе в стаята си. Страничният ефект от тази мярка бе, че охраната леко се отпущаше. Щом оръжията са под ключ, не е необходимо да има толкова голяма бдителност.

В Батън Ин все пак бяха в относителна безопасност. Тексас обаче бе професионалистка, затова стоеше горе и внимателно наблюдаваше партито.

Изведнъж видя Шенли и сърцето й подскочи. Опитваше се да запази самообладание, но тялото й я издаваше.

 

 

— Хюго — каза Килмара търпеливо. — Отпусни се и си гледай почивката. Ако Катлийн е отишла до морето на разходка, както според мен е станало, няма начин да не закъснее. Даже може да преспи там, много е далече… Така че се отпусни. Тя е голямо момиче, а Дана я държи под око. Катлийн е бременна и това май действа особено на настроението й. Тя просто иска да остане малко сама, нормално е.

Фицдуейн вдигна поглед към приятеля си. С всяка фибра на тялото си искаше да е така. Но неговият инстинкт, който рядко го подвеждаше, му подсказваше, че нещо се е объркало. Той не бе някакъв божи дар, по-скоро проклятие. Животът бе достатъчно сложен и без разни предчувствия. Добре че бе надарен с умерен и уравновесен темперамент, който също така рядко го подвеждаше.

Направи усилие да се успокои. Музиката заразяваше с ритъма си, а хората наоколо се забавляваха. Не му се искаше да изглежда така, сякаш са му потънали гемиите.

— Щях да се чувствам по-щастлив, ако се бе обадила по телефона — отвърна той. — Почти винаги се обажда.

Килмара го изгледа остро. Дълбоко в себе си той бе също така обезпокоен, но не виждаше какво би могло да се направи на този етап.

— Хюго — повтори той твърдо. — Вие сте се сдърпали и Катлийн просто иска да прекара известно време сама. Приеми го и престани да се държиш като стара свекърва.

Фицдуейн се усмихна — Шейн беше прав. Време бе да сменят темата. Посочи към танцьорите.

— Никога не съм танцувал или пък правил любов с шапка и каубойски ботуши.

— Не знаеш какво си пропуснал! — каза Шенли. — Къде е Мори?

Килмара се засмя.

— С един човек горе-долу може да се справи, обаче с повече — не. Работи в къщурката си на колелета.

— А Тексас е горе на покрива — забеляза Фицдуейн с равен глас. — Красивата блондинка с бинокъла, нашият ангел пазител.

Шенли вдигна поглед, така че Тексас да улови с бинокъла очите му.

— Знам — каза той тихо.

 

 

Шериф Джаклин прегледа още веднъж доклада на ФБР.

Хюго Фицдуейн наистина им бе познат, само че нямаше криминално досие. Ирландецът бе на страната на добрите и имаше отлични връзки. Бяха приложени и няколко телефонни номера, на които да се обади за допълнителна справка. Единият беше на Ленгли. Хълмът^[2] също беше представен. А момчето бе полковник в някаква антитерористична групировка. Това вече даваше представа за възможните разклонения по-нататък.

— Майка му стара! — промърмори той на себе си. — А пък аз замалко да го арестувам за убийство.

Майк Ердман, следователят на шерифството, пъхна глава през полуотворената врата.

— Шерифе — каза той. — Имаме разрешително да обискираме стаята на Фицдуейн.

Шерифът вдигна поглед.

— Чакайте малко. Имам предчувствието, че тази работа ще излезе по-сложна.

Той отново се замисли. Тук имаше стиковане на елементи, които се разклоняваха далеч извън всекидневните му задължения. Това не ти е да се разправяш с група натаралянкани войници, помлели някой бар, или с внезапно завърнал се от задгранична командировка съпруг, току-що издухал мозъка на жена си или на любовника й.

Тук се носеше ехо от друго бойно поле: убийство, отвличане, хеликоптер, антитероризъм; тайнственият Хюго Фицдуейн; изложба на оръжия за специални операции.

Твърде много връзки във Вашингтон, във ФБР. Нещата можеха да вземат неприятен обрат. Федералните агенти бяха като заразна болест — лесно се прихващат, но трудно се отърва човек от тях.

Той отново вдигна поглед към Майк Ердман:

— Звънни на военната полиция от Форт Браг и им кажи.

— Какво? — изгледа го Майк.

— Нещо става тук — отвърна шерифът.

— Какво? — повтори Ердман. — Шерифе, знаеш много добре, че под военните си дрехи всички там са ченгета. Ще започнат да задават въпроси. Кой, какво, къде, мотиви, възможности?

Шериф Джаклин се реши на безразсъдно действие, нещо, което никога не правеше. Но търпението му изведнъж се взриви.

— Кажи им, че имаме основания да подозираме, че в района се крият терористи и става някаква голяма работа.

Ердман го зяпна.

— Майк — каза шерифът. — Ти си чудесен детектив. Но понякога си най-обикновен задник — той се усмихна. — Нищо лично. А сега действай!

Ердман се върна на бюрото си. Тъкмо вдигаше слушалката, когато чуха експлозията и усетиха труса.

— В Браг ли? — попита той високо.

Шериф Джаклин отиде до вратата.

— Не — отвърна той. — Много по-близо.

Не се наложи да чакат дълго. Първото позвъняване дойде след около тридесетина секунди.

— Шерифе?

Джаклин вдигна глава и внезапно усети смъртна умора.

— Шерифе, гръмнала е бомба в Търговския център в Оук Парк. Десетки убити, стотици ранени. Пострадали са много военни семейства, както изглежда.

Мисълта, която бе споходила вече Джаклин, отново изплува. Не бе необходимо да удариш Браг, ако искаш да избиеш много войници и семействата им, трябва само да взривиш близките търговски центрове. Никаква военна полиция и минимална охрана. Детска игра за някой изпечен терорист.

Беше мислил върху това и преди и бе повдигал въпроса на срещи между щатската и федералната полиция. Не му бяха обърнали внимание, а бе трудно да се върви срещу системата. Ако тръгнеш, сам ще си го завреш, знаеше Джаклин.

В Съединените американски щати не съществува сериозна заплаха от тероризъм — такова бе общоприетото съждение. И то бе абсолютно вярно. Защото вече не бе заплаха. Беше факт.

 

 

Фицдуейн бръкна под лекото си памучно сако и нагласи кобура си. Беше много идиотско да мъкне парче желязо на светско събитие, но на Хълма го бяха хванали неподготвен и никак не му се искаше да повтаря една и съща грешка.

Чу се тихо бръмчене на малък самолет. Тълпата се раздвижи, самолетът се приближи още повече и започна да кръжи над тях. Хвърлиха ветроуказател, който с плавни спирали се спусна надолу. Беше пълно затишие, вятърът нямаше да повлияе на скоковете.

Самолетът се заиздига нагоре, докато стигна хиляда метра. Всички очи бяха приковани в него, очаквайки първите парашутисти. Изпод крилата се отдели малка черна точка и веднага след това зад нея се проточи дълъг шлейф розов дим. За ботушите на парашутиста беше закачена димка.

Ускорявайки се с 9.8 метра в секунда, парашутистът пропадаше главоломно, докато набра крайна скорост от около 200 километра в час. На този етап съпротивлението на въздуха вече уравновесяваше ускорението и създаваше впечатление, че е като вода, която те поддържа по същия начин, когато плуваш.

Това бе илюзия, убила не един и двама парашутисти, дръпнали халката, когато вече е било късно. Парашутистът продължаваше да пада към обърнатите нагоре лица.

Последва рязка експлозия от цветове и правоъгълният купол на парашута разцъфна нагоре, изтеглен от малкото издърпващо парашутче. В същото време от другия му ботуш пусна цветна следа втора димка. В момента спектакълът наистина впечатляваше. Парашутът, шлемът и костюмът му бяха яркочервени, а от краката му се стелеше жълт и розов дим. Докато се спускаше, Фицдуейн видя, че е облечен точно като дявол. На шлема имаше малки рогца, а отзад се ветрееше опашка.

Правоъгълните парашути бяха много маневрени, Фицдуейн знаеше това добре. От двете страни на парашутиста имаше по една халка, чието издърпване изпускаше въздуха от едната страна и позволяваше на човек да контролира посоката на падане. Правоъгълните парашути приличаха повече на летящо крило, отколкото на обикновените с конвенционална форма на чадър.

Така че в случая парашутистът не правеше кой знае какви тайнствени неща. И тъй като в момента куполът бе отворен в единия край, човекът просто падаше надолу, описвайки спирала, и оставяше подире си цветна пътека със същата форма.

Фицдуейн вече се досещаше, че парашутистът иска да мине над паркинга, да се хлъзне между двете крила на хотела и да се приземи до басейна. А може би дори и в него, ако наистина искаше да направи зрелище пред тълпата, която, след повече от час здраво пиене, бе в доста приповдигнато настроение.

От самолета се откъснаха още четири фигури, обаче вниманието бе насочено към първия, който вече довършваше последната си спирала и се готвеше за подход към целта.

Килмара следеше събитието с помощта на военен бинокъл, даващ десеткратно увеличение. Фицдуейн пък ползваше задвижван с моторче „Никон“ с телеобектив. На Боти щеше много да му хареса, мина му през ума. И все пак, след като рейнджърите непрекъснато тренираха на техния остров, такива гледки не бяха чак толкова непознати за сина му.

 

 

Застанала горе на покрива, Тексас вършеше онова, на което бе научена. Очите й не спираха да шарят долу по тълпата нито за миг. Поглеждаше и към парашутистите, но главният обект на вниманието й беше по-голямата сцена на партито долу.

Танцьорите бяха спрели и се взираха в небето като всички останали, но музиката продължаваше. Разположените около басейна тонколони, надути докрай, гърмяха с пълна мощ „Танца на валкириите“. Музиката бе подходяща за настроението на хората, много от които бяха ветерани от Виетнам и я свързваха с хеликоптерната атака от „Апокалипсис сега“, но беше толкова силна, че човек не можеше да чуе собствените си мисли.

Бе твърде шумно за осигуряване на добра охрана.

Първият парашутист, все още бълващ дим, вече се готвеше за приземяване и всички погледи бяха обърнати към него.

Тексас обаче се извърна, за да погледне в противоположната посока. Още изненади! Нисколетящ хеликоптер се бе насочил право към централния корпус на хотела. Отстрани по плазовете му се бяха натрупали командоси с черни маски, готови за скок.

Това беше страхотна гледка и на публиката щеше много да й хареса. Тъкмо докато гледаха в другата посока, този хеликоптер щеше да ги нападне изненадващо в гръб. Тексас вече виждаше симулация на експлозии. Виждаше как черните фигури се спускат от хеликоптера и светкавично заемат позиции. Халосна стрелба от чаткащи автомати. Тълпата щеше да полудее от възторг.

Всички тези неща вълнуваха и нея едно време, когато тя самата го правеше. Сега вече й се искаше да стори нещо по-конструктивно, по-различно. Като едно бебе например. Беше се борила срещу това, да бъде възприемана според всеобщия стереотип за жена, но напоследък хормоните й май си казваха своето.

Тя хвърли поглед надолу към Шенли, който беше заедно с Килмара и Фицдуейн. А Килмара в момента сочеше в небето и викаше нещо. В този момент Шенли вдигна поглед към нея и също посочи към първия парашутист, който се готвеше да се приземи, и Тексас видя, че тримата мъже побягват към една ниска стена, сякаш търсейки прикритие. Тя отново се извърна да погледне към хеликоптера, който в момента почти бе стигнал хотела, и видя светлите петна, проблеснали под него. После пак се полуобърна към Шенли и в същия миг откосът от едрокалибрената картечница се заби в нея и я издуха от покрива в кървав дъжд от месо, кости и мозък.

Тялото й прелетя и с все сила се заби в барбекюто, вдигайки огнен фойерверк от нажежени въглени.

У Шенли нещо се скъса и му се стори, че и той умира, виждайки това. В следващата част от секундата главата му издрънча в земята, защото Фицдуейн рязко го бе издърпал зад стената.

— Виж му ръцете, Хюго! — извика Килмара. — Вързани са за тялото и той не може да управлява.

Фицдуейн грабна бинокъла. Главата на парашутиста бе клюмнала напред, приличаше на огромна, безжизнена кукла. На гърдите му бе вързан някакъв апарат, от който излизаха кабели, свързани с халките за управление.

Значението на видяното най-сетне бе стигнало до тях и те, повличайки Шенли, се втурнаха да търсят прикритие. В това време парашутистът стъпи на земята, извършвайки перфектно приземяване. Тълпата бе отстъпила настрани, правейки му място, но когато се приземи, се втурна обратно към него.

Точно в този момент наблъсканата с хиляди парченца метал бомба, закрепена на гърдите на радиоуправляемия труп на парашутиста, избухна, пръскайки миниатюрните парченца във всички посоки. Трупът на парашутиста се превърна в кървав облак от разкъсана плът и кости.

Проблясъкът от експлозията бе съпроводен от ужасяващ гръм, усилен многократно от тясното пространство около басейна. Земята под тях се разтресе.

Дълго след взривната вълна от небето още валяха парчета стъкла и боклуци като от рог на разрушението.

За няколко секунди Фицдуейн сякаш изгуби съзнание, но после се върна в реалността. Подаде предпазливо глава иззад ниската стена, която им бе спасила живота. Навсякъде имаше проснати тела, а малко по-далече от епицентъра на взрива оцелелите се щураха насам-натам или клечаха с глави между коленете, зашеметени от взривната вълна и първоначалния шок. Много от тях бяха ранени, други пък — издухани в басейна. Синята вода бавно помътняваше, пронизана тук-там от аленочервени нишки, зловещо подсилени от подводното осветление.

Тези, които бяха останали живи, се мъчеха да изплуват от басейна и някои от оцелелите отвън се втурнаха да им помагат.

Фицдуейн тъкмо се приготви да се присъедини към тях, когато от покрива, на който бе Тексас, се надигна тъмната сянка на хеликоптера, оставил под себе си на парапета облечените в черно маскирани фигури. За миг ирландецът си помисли, че това са хората от местния корпус за бързо реагиране, но после чу отчетливото чаткане на автоматичната стрелба и видя помагачите от басейна да падат един след друг, сякаш покосени от някаква невидима коса.

Водата закипя под масирания картечен огън от онези на покрива и от останалите в хеликоптера терористи. Това, което допреди секунди бе място за приятни изживявания, сега бързо се превръщаше в касапница.

Потресен, Фицдуейн видя как откосите достигнаха трима от танцьорите и куршумите разтърсиха телата им като марионетки в ръцете на полудял кукловод.

Той отново сниши глава зад стената, Килмара и Шенли — също. Килмара бе извадил пистолета си, но не направи опит да отвърне на стрелбата. Предвид едрокалибрения дъжд, сипещ се над главите им, това щеше да бъде равносилно на самоубийство.

Вратата към крилото със стаите бе само на шест-седем метра, но да се опиташ да прекосиш това пространство, означаваше сигурна смърт. Докато гледаха и обмисляха, един от охраната на изложбата се втурна нататък и с пистолет в ръка, полуобърнат назад, се опита да прикрие маневрата си с огън.

Откъм парапета изсъска ракета, откъсна краката на нещастника и отхвърли останалата част на тялото му във въздуха.

— Трябва да се омитаме! — извика Килмара. — Тази стена спира куршумите, но РПГ-то ще я пробие. Чакам предложения, защото нямам абсолютно никаква представа как да помръдна оттук, без да бъда надупчен като решето. А това е адски неприятен изход за един генерал.

Фицдуейн бе привърженик на максимата, че някакво решение винаги е по-добро от никакво, но в този случай май беше за предпочитане да я забрави за известно време. За момента имаха прикритие. Нещо повече — терористите май не знаеха, че зад стената се спотайват хора, иначе досега да им бяха пратили някоя и друга ракета.

— Стаята ми е точно над нас по коридора — обади се Шенли. Гласът му леко трепереше, но човекът се държеше. — Вътре имам един М16 и един „Барет“, които използвам при демонстрации. Ако успеем да се доберем до тях, можем да направим нещо. Заключени са в специални калъфи, разбира се, но ключовете са у мен.

Каква ирония, помисли си изведнъж Фицдуейн. Бяха заобиколени от какви ли не оръжия, но по-голямата част от тях бяха без боеприпаси и всичко беше под ключ. Иронията стана убийствена, когато му дойде наум, че никой май няма да реагира на цялата тази канонада. Фактът, че в хотела щяха да се проведат някакви демонстрации на оръжие за спецоперации, бе широко оповестен точно с тази цел — да не се разтревожат местните жители, като чуят стрелба. Полицията също бе информирана. Така че поне през следващите няколко минути трябваше да разчитат само на себе си. А хората през това време мряха като мухи.

— Боеприпаси имаш ли? — попита той.

— Не много — призна Шенли. — Повечето отидоха на стрелбището. Може би някъде около тридесет патрона за М16 и към петнадесетина за „Барет“.

— А стингърът? — намеси се и Килмара.

— Той е макет — отвърна Шенли. — Всичко всъщност е истинско, само че няма електроника и пусков механизъм.

— Какви са ти боеприпасите за барета? — попита го Фицдуейн.

Едно време животът му бе спасен от един отличен стрелец с „Барет“ и той се бе зарекъл да научи всичко за това оръжие, даже да посети и производителя му в Тенеси. Баретът бе огромна пушка, майсторски проектирана така, че всеки войник да може да изстрелва с нея куршуми колкото пури, без да бъде размазан от отката. Предимствата, особено при определени ситуации, бяха забележителни. Можеш да я използваш като снайпер и да поразяваш цели до два километра, можеш да пробиваш с нея лека броня и без никакво усилие — бетонна стена.

— Многоцелеви „Рауфо“ — това ми са боеприпасите — отвърна Шенли.

Фицдуейн и Килмара се спогледаха и кимнаха едновременно. Произвежданите в Норвегия патрони бяха бронебойни, с вътрешно експлозивно ядро и запалителна способност. Щяха да свършат чудесна работа с онези, които се криеха зад бетонния парапет горе на покрива.

Да, но как да стигнат до оръжието? Освен това какво пречеше да има терористи и на срещуположния покрив? И ако е така, значи част от тях си проправяха път надолу към басейна, за да довършат работата. Ако се втурнат по коридора, можеха да се натъкнат на терористи, тръгнали надолу.

На Фицдуейн сценарият никак не му хареса. Трябваше да предприемат нещо друго…

На около петнадесет метра от тях вратите внезапно се отвориха и от тях излезе служител на хотела, тикащ пред себе си количка, накамарена с току-що пристигнало от пералнята спално бельо. Явно изобщо не усещаше касапницата наоколо, тъй като бе свел глава зад обемистия товар и забил в ушите си слушалки на уокмен. Буташе количката и леко се поклащаше в ритъм със звучащата в ушите му музика.

Тримата започнаха да му крещят едновременно, но служителят крачеше в някакъв друг свят и напредваше по алеята към мястото, където се бяха скрили. Отначало терористите не го забелязаха, а след това първите им откоси не улучиха нито него, нито количката.

Вниманието им бе отвлечено. Шенли и Килмара скочиха като един и се втурнаха към отворената врата, стигайки до нея тъкмо в мига, когато големокалибрен откос тропоса стената около вратата.

Фицдуейн извади пистолета си, прицели се внимателно и улучи служителя с прането малко под капачката на коляното. Момчето падна зад ниската стена и се огледа с безумен поглед. Беше в безопасност.

— Лягай долу! — ревна му Фицдуейн, придружавайки вика си с красноречив жест.

Момчето се извърна към него и го зяпна неразбиращо. Бе само на около десет метра от него, уокменът се бе откачил от колана му по време на падането, но слушалките още бяха на ушите му. Фицдуейн стреля по малката машинка и я направи на парчета.

Очите на младежа широко се разтвориха. Чак сега рязко дръпна слушалките от ушите си.

— Лягай долу бе, мамка му! — ревна отново Фицдуейн. — Това не е демонстрация, истина е! Лягай веднага долу и не мърдай!

Момчето закима трескаво и се опита да се притисне до стената.

Фицдуейн изчака огънят да се пренесе за малко по-нататък, после се засили към количката, хвърли се върху бельото и сред разхвърчалите се чаршафи и кърпи влетя заедно с нея в коридора отсреща. Количката се блъсна в едно стенно огледало и го разби на парчета.

— Седем години нещастна любов — изсъска яростно през зъби Фицдуейн, — а се справях толкова добре.

Грабна едно парче огледало и използвайки го като перископ, огледа иззад ъгъла следващия коридор. По него, напредвайки бързо, облечен в познатия черен комбинезон, внимателно пристъпваше маскиран терорист. Както бе предположил Фицдуейн, ония идваха да си довършат работата. Но сигурно не бяха много, защото в противен случай щяха да надничат и по стаите. Този тук трябваше да има подкрепление, но никой, освен него, не се виждаше. Не бе мъдро да се постъпва така, но той изглеждаше като самотен скаут.

Терористът пристъпи иззад ъгъла. В същия момент ръката на Фицдуейн рязко излетя нагоре и парчето огледало се заби в гърлото на облечения в черно мъж. Човекът се задави, изпод черния плат на качулката му бликна кръв и той залитна напред. Фицдуейн го приклещи с железните си пръсти и счупи врата му. Умиращият враг също може да бъде опасен.

Маскираният бе въоръжен с руския вариант на М16 — АК-47. Това обясняваше точността и плътността на стрелбата отгоре. Автоматът имаше два залепени с тиксо пластмасови пълнителя с по четиридесет патрона всеки, което даваше възможност за светкавичното им сменяне само с едно обръщане на китката. Заедно с това вървеше и необичайно ефективният дулен спирач, позволяващ воденето на по-точен автоматичен огън. Недостатъкът му се състоеше в това, че отработените газове се пръскаха и на двете страни, подлагайки другарите ти на риска да бъдат опърлени.

Фицдуейн провери сумките, накачени по тялото на убития. Бе тръгнал с петнадесет пълнителя, шестстотин патрона, а му бяха останали само три. Това, както и рискът за скорошна намеса на местната полиция, подсказваше, че терористите смятат да проведат светкавична акция и да изчезват.

Той се просна на пода, за да огледа коридора по-спокойно, мъчейки се да изложи пред врага колкото е възможно по-малко площ от тялото си. Знаеше, че не би било зле да повтори номера с огледалото, но парчето стоеше забито в гърлото на терориста, а не му се връщаше обратно до счупеното огледало. Трябваше да се свърже с Килмара и Шенли колкото е възможно по-бързо.

Заслепи го стрелба от близко разстояние и куршумите нацъфкаха стената над главата му. Залпът щеше да му се отрази много зле, ако бе прав или дори приклекнал. Имало е значи човек в подкрепление и той е стрелял моментално още щом е видял движение, но целта просто не беше там, където е очаквал.

Фицдуейн мигновено отвърна на стрелбата, стреляйки от ниско, и когато оня се килна напред, вторият откос на ирландеца продупчи главата му.

— Килмара! Шенли! — извика той.

Не можеше да си спомни коя бе стаята на Шенли, а тъкмо сега не бе време да си играят на криеница. Някъде откъм другия край на коридора долетя ответен вик. После една врата се отвори и оттам се подаде дългата цев на „Барет“.

Фицдуейн отново премисли ситуацията. Крилото, в което се намираха, бе само на три етажа, а отсрещното — на пет. Така че, дори и да се качат на покрива, пак щяха да бъдат по-ниско. И още по-лошо — нямаше да има къде да се скрият. Можеха да минат по главния корпус на хотела и през него да стигнат до високото крило. Това обаче искаше много време, а и кой знае на какви лайна може да се натъкнат по средата.

Най-доброто решение май беше да стрелят от някоя стая на втория етаж. Щеше да се наложи да насочват пушката по диагонал нагоре, но тъй като куршумът на барета можеше да измине почти тринадесет километра, земното привличане нямаше да окаже влияние от толкова близко разстояние. Между двете крила то не бе повече от сто и петдесет метра.

— Дай да се качим един етаж по-нагоре — каза Фицдуейн.

— Точно това си мислех и аз — отвърна Килмара.

Шенли се накани да тръгне, но Фицдуейн му направи знак да се дръпне встрани. Баретът притежаваше много добри качества, но при близък бой, какъвто сигурно ги очакваше, тази работа трябваше да се свърши от късоцевно оръжие. А баретът тежеше над десет килограма. Като нищо можеш да го изтървеш и да изкараш някого извън строя.

По стълбите обаче нямаше жива душа. По коридора на втория етаж — също.

Фицдуейн ритна една врата с всичка сила, бравата отцепи трески от касата и вратата отхвръкна навътре. Стаята бе празна. Щорите на прозореца бяха спуснати, но стъклото бе издухано от стрелбата на терористите около басейна. Стените на стаята бяха тропосани от куршуми.

Откъм другия край на коридора се чуваше трясък след трясък — Килмара разбиваше вратите на стаите. Първо, не искаше никакви изненади, и второ — трябваше да си запазят възможността да се придвижват от стая в стая, когато се наложи. Няма никакъв смисъл да играеш ролята на неподвижна мишена, щом имаш възможността да се движиш.

Килмара щеше да им пази гърбовете откъм коридора, докато двамата с Шенли се прицелваха от стаята. И това не беше нещо, което бяха обсъждали. Двамата работеха толкова дълго и тренираха толкова често, че всяко тяхно движение си идваше по естествен път.

Чуваха чаткането на витлата отвън, но хеликоптерът не се виждаше от мястото им. Опитаха се да установят местоположението му, съдейки по звука — май бе кацнал на покрива на главния корпус! Терористите се оттегляха. Зад парапета горе все още имаше хора, но всеки момент щяха да изчезнат.

— Останали са ми само седем патрона — каза Шенли извинително.

Сетил се е да си напъха тапички в ушите, забеляза Фицдуейн. Много добра идея, като се имат предвид децибелите при употребата на 50-и калибър в тясно пространство.

— Сега ще ги жулна — увери го спокойно Шенли.

Фицдуейн си запуши ушите и добре че го стори, защото трясъкът бе оглушителен. От бетона на парапета отхвръкна голямо парче заедно с облечена в черно фигура.

Шенли стреляше в добре премерена последователност, унищожавайки дълга отсечка от парапета. От развалините горе се надигна олюляваща се фигура, Фицдуейн се прицели с автомата и я свали.

Хеликоптерът на терористите изникна иззад прикритието на главния корпус и обърна картечниците си към тях.

Шенли тъкмо се премерваше, когато Фицдуейн го сграбчи за раменете и го свали долу. Плътен откос разтърси стените на втория етаж и пръсна на парчета всички останали здрави прозорци.

Фицдуейн и Шенли се бяха свили под прозореца, докато въздухът наоколо кипеше от хвърчаща мазилка, прах и едрокалибрени куршуми. После чуха хеликоптера да се отдалечава. Веднага надникнаха иззад прозореца и Шенли надигна барета, но машината изчезна зад хотела и шумът от витлата й заглъхна в далечината.

— Колко патрона ти останаха? — попита Фицдуейн.

Шенли свали пълнителя — беше празен. Дръпна затвора и отвътре изхвръкна един патрон. Фицдуейн замислено се взря в партньора си. Много е спокоен за човек, който за първи път взема участие в такава акция. Челото му бе оросено от пот, но имаше завидно самообладание.

— Шенли — каза той. — Ти си голяма работа.

Отупвайки праха от мазилката от себе си, в стаята влезе Килмара и вдигна поглед към разрушения парапет отсреща. Върху него сякаш се бе трудила здраво цяла бригада работници.

— От хотела май никак няма да те харесат — каза той.

— Дон се канеше да свали и хеликоптера — вметна Фицдуейн. — Това се казва човек, който вярва в оръжието си.

Килмара не отделяше поглед от разбития парапет.

— Един изстрел, един хеликоптер — промърмори той. — Ами като гледам тия руини, сигурно е щяло да бъде достатъчно.

Шенли не каза нищо. Не можеше да се овладее и от очите му внезапно бяха потекли сълзи. Чувстваше се объркан, уморен и изпитваше ужасна тъга. Поглеждайки нагоре към парапета, виждаше само усмихнатото лице на Тексас. После тази усмивка хвръкваше на парчета из въздуха в смразяваща дъха кървава мъгла. Сякаш бе игра на въображението, някакво сложно военно учение… И след малко всички щяха да станат усмихнати, да си изтупат дрехите и музиката отново да засвири.

Той сведе поглед към басейна: тялото й все още беше там, нищо не се бе променило. Не беше игра на въображението. Наситеночервената вода лениво проблясваше.

Шенли се свлече на колене и раменете му се разтресоха от неудържими хлипове.

Фицдуейн протегна ръка и я сложи на рамото му. Знаеше, че помага. И с него се бяха държали така при подобна ситуация.

Килмара извърна поглед към тях и си спомни — Фицдуейн тогава бе млад, и двамата бяха млади…

В началото на изпитанията организмът винаги реагира. След известно време престава да си личи.

 

 

Когато проектираше подвижната си къща, Мори се бе постарал да я направи колкото е възможно по-звукоизолирана. Искаше да има възможност за работа, където и да е спрял.

А в този случай и късметът бе на негова страна, защото Батън Ин улесняваше нещата, като предлагаше на гостите си и специален паркинг за каравани. Е, трябваше да си платиш, разбира се, но те включваха в телефонната система на хотела, пускаха ти кабелна телевизия, ток, вода и даже можеше да ползваш и услугите на рум сървиса. За Мори това бе идеалният случай.

Не бе усетил терористичната акция. Толкова се бе вглъбил в анализите си, че напълно забрави да предаде съобщението, което бе получил. Не му се стори кой знае колко спешно, а пък точно тогава позвъни и Кокрейн — беше му пратил факс, и съобщението остана отдолу.

— След известно време телефонът сякаш се разбесня, Мори натисна копчето за изключване на звънеца и включи телефонния секретар. Трябваше да се съсредоточи: в тая мексиканска история имаше някои неща, които не се връзваха. Сигурно нещо пропускаше, но какво?

Научи за нападението едва когато Килмара дойде да го вземе. Веднага се опита да се обади на Кокрейн, но не можа да се свърже.

Потресен и чувствайки се виновен, че не е бил там, той тръгна с Фицдуейн и Килмара да помогнат на ранените и изпадналите в шок от стрелбата. Линейките вече пристигаха една след друга и няколкото медицински екипа се захванаха здраво за работа. Въздухът вибрираше от хеликоптерите на „Бърза помощ“ и на полицията. Към мястото на събитието бързаха местни, щатски и федерални представители на изпълнителната власт.

Съобщението така си и остана забравено.

 

 

Фицдуейн проследи с поглед как затварят вратите на линейката отзад и тя потегля с виещи сирени и проблясващи светлини. Това беше последният ранен, когото отпращаха. Сега вече щеше да започне шибаната процедура, когато те разпитва цяла фаланга представители на изпълнителната власт.

След няколко часа разгорещени дебати успяха да установят най-сетне кой какви права има. Някои от тях се опитаха да го разпитат, но освен краткото описание, което даде на хеликоптера, отказа да говори за каквото и да било друго, докато не се погрижат за ранените.

Но мотивът му за това не бе чак толкова алтруистичен. Отдавна бе разбрал, че ако помагаш на някого, това отслабва чувството за вина, обхващащо те след всяка битка, при която си бил принуден да отнемеш човешки живот. Той изобщо не съжаляваше за действията си, но, изглежда, подсъзнанието му си имаше съвсем други чувства. Бе доста неприятно, а на това отгоре бе и адски уморен. Тръшна се на един диван във фоайето на рецепцията. Крилата със стаите бяха напълно отцепени. Май ще се наложи да се завираме в кошарката на Мори, помисли си той. Сетне огледа дрехите си: божичко, на нищо не приличам!

Ризата и панталоните му бяха изпокъсани, полепнали със засъхнала съсирена кръв. Ръцете му също бяха изцапани от кръвта на убийците и от кръвта на жертвите им. Отдавна не бе виждал толкова ужасни поражения. Над шестдесет убити и над двеста ранени, някои от тях в критично състояние. През следващите дни броят на жертвите щеше да нарасне.

Къде беше Катлийн?

Изведнъж се стресна, погледна часовника си — минаваше десет и навън бе тъмно. Всъщност се оказа голям късмет, че я нямаше на партито, но въпреки това Фицдуейн се притесняваше. Не беше в неин стил да не се обажда толкова дълго време. И двамата бяха под заплахата на терористи и имаше правила, към които се придържаха. Едно от най-основните бе да поддържат редовна връзка. Вярно, че бе досадно, но такава бе действителността и Катлийн бе много изпълнителна. Всъщност бе по-изпълнителна от самия него.

Двама мъже със стойка и физиономии на представители на изпълнителната власт говореха с Килмара, застанал с мрачно лице срещу тях от другата страна на рецепцията. Единият извади снимка от папката си и я плъзна по плота към генерала. Килмара я взе, погледна я и поклати глава. Тогава другият извади нещо малко и златно, сложено в найлоново пликче, и му го показа.

Килмара взе пликчето, прочете посвещението на гривната и кимна. Погледна към Фицдуейн с тревога и съчувствие. Фицдуейн внезапно изстина. Опита се да стане, но тялото му като че ли отказа да му се подчинява. Краката му сякаш бяха пълни с олово и той нямаше сила да ги помръдне.

Килмара и непознатите се приближиха към него.

— Хюго, стегни се малко. Може да не е толкова лошо, колкото изглежда!

„Какво има? Защо просто не ми кажеш?“ — искаше да извика Фицдуейн. В същото време обаче разбра какво цели Килмара и цялото му същество се стегна в очакване на удара.

Снимката на убитата жена не му говореше нищо и надеждата отново мръдна вътре у него. Беше млада и руса, а чертите на лицето й изобщо не му бяха познати.

После видя гривната и ужасът отново го сграбчи: Катлийн е отвлечена! Но от кого и защо?

По-възрастният от двамата мъже се представи:

— Аз съм шериф Джаклин, полковник Фицдуейн, а този тук е детектив Ердман. Много ми е неприятно, че трябва да ви го кажа, но, изглежда, жена ви е била похитена от същите хора — той махна по посока на басейна, — които направиха всичко това. Можем да ви уверим, че скоро ще разберем кои са.

Фицдуейн го гледаше с празен поглед, сякаш не разбираше какво му говорят. После с усилие се изправи, постоя малко несигурно, извърна се и без обяснение се отправи към изхода. Залиташе като пиян и искаше да вдъхне малко чист въздух.

Катлийн я нямаше, никога повече нямаше да я види. Хората, които са я похитили, вече са я убили без капка колебание. Нямаше как да я оставят жива, тя можеше да се превърне в свидетел, защото нямаше начин да не е научила нещо. А тези хора не обичаха да поемат рискове. Катлийн ще умре — може вече да е мъртва — и той трябваше да го понесе.

Чувствата го задавиха, зацапаните му с кръв ръце се вдигнаха нагоре. Той бе виновен за това. И неговото проклето любопитство, активирало се тогава, когато бе видял един обесен труп и бе пожелал да разбере защо. Защото този труп бе прелял чашата, бе пред вратата му и принадлежеше на адски млад човек. Ех, да беше го подминал и повече никога да не се бе сетил за него…

— Хюго! — извика остро Килмара.

Фицдуейн си свали ръцете и разтърси глава, сякаш се мъчеше да се събуди. Не виждаше нищо около себе си, усещаше само галещия нощен ветрец. Отвори широко уста и пое дълбоко дъх.

Пред хотела кипеше трескава дейност. Идваха и си заминаваха полицейски коли, а зад оградения с жълта лента участък се трупаха автомобилите на медиите, с настръхнали от антени покриви. Прожекторите им огряваха хотела. Докато Фицдуейн гледаше с бавно проясняващо се съзнание, кацна някакъв хеликоптер. Сигурно на медиите, помисли си той.

Отвъд оградения участък имаше още хиляди зяпачи.

— Рекламата е кислород за тероризма — бе казал някой.

Е, за другите не знаеше, но специално тия получаваха доста кислород.

С тревожен израз Мори стоеше до Килмара, който четеше нещо, после вдигна изненадан поглед и се приближи до Фицдуейн.

— Мори получил някакво съобщение — каза той. — От някаква жена. Операторката звъняла първо в твоята стая, но не намерила никого.

Мори сви извинително рамене.

— Съжалявам, Хюго. Може би трябваше да ти го дам веднага, но ти непрекъснато влизаше и излизаше и аз си помислих, че скоро пак ще се върнеш, а после забравих…

Фицдуейн зачете:

„ОБАДИ МИ СЕ ВЕДНАГА. Р. О. Е ЖИВА. ЯИБО СА ВЪВ ВАШИЯ РАЙОН. ВЗЕМИ МЕРКИ.

ЧИФУНЕ“

Номерът, който бе оставила, бе с кода на Файетвил. Кръвта се дръпна от лицето на Фицдуейн. Р. О.? Рейко Ошима? Всичко започна да си идва на мястото с ужасяваща точност. Той каза на Килмара.

Лицето на генерала посивя. Вече се бе сблъсквал с нея в Ирландия, беше най-опасният терорист, с когото някога себе срещал. В повечето случаи нямаше никакъв рационален мотив за ужасните убийства.

Фицдуейн набра оставения номер.

— Фицдуейн-сан — каза тя.

Гласът бе същият, формалното обръщение — бариера между тях. Споменът за тялото й изплува неканен в съзнанието му.

— Имам един адрес — каза тя. — Това е конспиративна явка на Яибо. Жена ти може да е там. Тръгвай веднага!

— Чифуне, откъде знаеш? — попита той.

— Имам си хора — отвърна тя. — А сега побързай, Фицдуейн-сан. Разполагаш със съвсем малко време. Внимавай много и използвай сила, действай бързо. Скоро ще се махат оттам. Повече не мога да говоря.

— Ошима, нали? — попита Фицдуейн. — Тя стои зад всичко.

Телефонът мълчеше.

— Шериф — обърна се Фицдуейн към Джаклин, показвайки му адреса. — Къде се намира това място?

Джаклин се вгледа в хартийката.

— Според мен на не повече от час път. Извън моя район е.

— Шериф — продължи Фицдуейн, — дай ми хора. Умолявам те! Няма време да ти разяснявам ситуацията.

Джаклин усилено мислеше.

— Ще те кача на хеликоптера и когато кацнеш, там вече ще те чака отряд за бързо реагиране.

Той започна да издава заповеди по радиото.

Осем минути по-късно Фицдуейн и пилотът му вече се намираха във въздуха. Лицето на Фицдуейн бе мокро от сълзи. Мили боже, молеше се непрекъснато той. Направи така, че да стигнем навреме.

Катлийн, детето.

Ошима! Сърцето му се вледени. Знам, че си ти. Ще те намеря, ако ще и сатаната да ти е приятел. Този път грешки няма да има. Ще те убия!

Избърса очите си и провери оръжието.

Хеликоптерът се сниши, за да кацне на една поляна, намираща се в горист район. Фицдуейн бе загубил всякакво чувство за ориентация. Джаклин каза, че адресът му звучи като адрес на ферма.

— Полковник — каза пилотът. — Semper Fi, сър.

Фицдуейн поклати глава и емоциите го задавиха.

 

 

Едно запуснато бунгало бе превърнато във временен щаб. Около него бяха паркирани обозначени и необозначени коли.

Двамата влязоха. Стаята беше почистена и в едната й страна, подредени върху дървени маси, бяха разположени комуникационните съоръжения, а на отсрещната стена висяха карти на целия район.

— Полковник Фицдуейн? — обади се един мъж, облечен в черен военен комбинезон. На врата му висеше късоцевен автомат. — Специален агент от ФБР Хилгроув. От отдела в Ралей.

— Открихте ли къщата?

— На около четиристотин метра оттук е — отвърна Хилгроув. — Селско жилище, сглобено от дървени плоскости, доста старо. Отстрани има хамбар и разни други пристройки. На двора — ръждясал трактор и никакви животни. Отвън са паркирани две коли, но отвътре не се вижда никаква светлина, пердетата, са спуснати. Това горе-долу е всичко, което знаем.

— Обградена ли е? — попита Фицдуейн.

— Да, сър — отвърна Хилгроув. — Щатските полицаи са я завардили отвсякъде. Пристигнахме тук само преди десет минути.

— А жена ми?

По лицето на Хилгроув се изписа предпазливо съчувствие. Според шериф Джаклин жената е била похитена днес следобед с хеликоптер, което означаваше, че нея вече я няма в района. И все пак човек никога не може да бъде сигурен.

— Просто още не знаем, сър — той поклати глава. — В момента един екип за електронно наблюдение заема позиция. Ще се опитат да пробият малки дупчици и да прекарат през тях миниатюрни камери. Но това ще иска известно време. Починете си малко, сър.

Фицдуейн се замисли. Беше изтощен, знаеше го, а и шокът още не бе преминал. Имаше нещо, което трябваше да каже на агента от ФБР, но не можеше да се сети какво. Виеше му се свят.

— Чаша вода, сър — чу той някъде отдалеч загрижения глас на Хилгроув. — Няма да е зле да седнете.

Фицдуейн усети как зрението му се замъглява, а ушите му писват. Някой го подкрепи и го настани на един стол. Той хвана чашата с две ръце и жадно я изпи. Божичко, правеше всички класически грешки — изпадна в шок, остави организма си да се обезводни и не бе хапвал нищо. Прескочи всякакви граници на издръжливостта, защото бе вече лично засегнат.

Трябваше да се стегне. Притвори очи. Шумът от стъпките на хората в стаята и постоянният пукот от радиообмена постепенно минаха някъде на заден план. Подът проскърцваше.

Хилгроув като че ли си знае работата, помисли Фицдуейн, но трябваше нещо да му предам… Той задряма.

 

 

— ТАС^[3] Едно — обади се глас в слушалките на Хилгроув.

— Слушам те, Пети — отвърна Хилгроув.

— В момента вмъкваме — каза Пети. — Трябва всеки момент да излезе на екраните ви.

Хилгроув си представи как екипът по наблюдението издърпва бургийките си съвсем бавно, за да не вдигне и най-малкия шум, след което пъха камерите и микрофончетата, чиито размери не бяха по-големи от главичката на кибритена клечка.

Той впери поглед в трите видеомонитора. Всеки момент на тях щеше да се появи картина. Дали вътре бе светло, или не, нямаше никакво значение. Камерите бяха снабдени с устройство за нощно виждане.

Първата камера започна да предава, но не бе фокусирана и бързо я оправиха.

— Боже господи! — чу се смаяно ахване. — Какво са направили тия изроди с нея? Какво е това нещо, дето виси от корема й? О, боже!

Широкоъгълните обективи леко изкривяваха картината и цветът бе призрачно зеленикав от нощното виждане, така че цвят на плът не можеше да се долови. Независимо от това съдържанието на картината бе ясно. Ръцете на голата жена бяха вързани за гредата на тавана, а краката — силно раздалечени един от друг и стегнати поотделно. Гърлото й бе прерязано, а тялото й и подът под нея бяха тъмни от кръв. Беше изкормена.

Гласът бе хрипкав шепот, вик на омраза, болка и дълбоко отчаяние. Просъска името й в една дълга, единствена сричка, смръзвайки кръвта на околните.

— Ошимааа! Ошимааа! — хриптеше Фицдуейн обезумял. — Ето как убива тя!

Устата на Хилгроув пресъхна и той преглътна с усилие. Фицдуейн се бе събудил и сега бе вперил трескав поглед в монитора.

— Това ли е… Познахте ли я?

Фицдуейн извърна поглед към него и го изгледа унесено.

— Не… не знам — с мъка се разлепиха устните му. — Виж й лицето! Ония са го изрязали цялото!

 

 

Хилгроув продължи с електронното наблюдение цял час. Това, което то установи, бе съвършено ясно — убийците, които и да са били те, отдавна не бяха тук.

Щурмовата група вече заемаше позиции, когато Фицдуейн внезапно си спомни.

— Няма да влизате вътре! — каза той веднага.

— Чакай малко, Първи — каза Хилгроув в микрофона. — Какво казахте, сър? — обърна се той към Фицдуейн.

— Познавам тези хора — отвърна Фицдуейн — и те ни познават. Веднъж намерили конспиративна квартира, веднага я подготвят за напускане. И после тя се превръща в капан. Знаят, че ще я открием по-скоро рано, отколкото късно и горе-долу за колко време. Затова минират къщата отвсякъде.

— Ами тогава защо са оставили тялото? — попита Хилгроув.

— За да ни вдигнат кръвното и да ни попречат да мислим трезво — отвърна Фицдуейн. — Да ни подмамят да влезем. И както виждате, номерът им едва не мина.

Хилгроув бавно въздъхна. Бяха го спрели в момент, когато тъкмо щеше да даде заповед за стихийно щурмуване. Изкуши се да извика на непознатия да си затваря устата, но въпреки раздърпаните и окървавени дрехи, изтощеното и измъчено лице, у този човек имаше нещо, което те подканваше да му се довериш. Според шериф Джаклин този ирландец познавал света на тероризма, което не можеше да се каже за Хилгроув.

— Какво предлагате? — попита той.

— Оттеглете си хората и пратете сапьори. Кажете им да не бързат и да внимават много — посъветва го Фицдуейн.

— Ами вашата… ами жертвата? — промълви агентът колебливо.

Трудно му беше да повярва, че онова страховито нещо, вързано на гредите, доскоро е било човешко същество от плът и кръв.

— Твърде е късно за нея — прошепна Фицдуейн. Едва изрече думите. — Ако можехте да направите нещо, щях да ви оставя да рискувате. Но тя е мъртва и няма смисъл с нея да си отидат още хора.

Гласът му потрепери. По лицето му се стичаха сълзи.

Хилгроув се чудеше какво да прави.

— ТАС Едно — чу се глас в слушалките му. — Готови за щурм.

— Изтеглете се — заповяда Хилгроув. — Отдръпнете се на петдесет метра и залегнете.

— Какво?…

— Изпълнявай! — прекъсна го рязко Хилгроув.

Щурмовата група още се изтегляше, когато два тона домашно направен експлозив се взриви.

 

 

Шумът бе настоятелен, Фицдуейн го чуваше през пелената на съня. Знаеше, че трябва да реагира по някакъв начин, но нещо му подсказваше, че не иска да се събуди. Имаше някои неща, срещу които трябваше да се изправи очи в очи, а все още не бе готов. Сънят беше по за предпочитане, организмът му имаше крещяща нужда от почивка.

Телефонът млъкна. Часовете минаваха, Фицдуейн спеше.

— Хюго — прозвуча познат глас.

Бе съчувствен, мек. Усети на рамото си нечия ръка. Опита се да отвори очи, но клепачите му сякаш бяха оловни. Гърлото му бе сухо. Чувстваше се объркан.

— Катлийн — прошепна той. Трябваше да си спомни нещо много важно, завъртя се някаква мисъл в главата му. Нещо, свързано с нея… — Катлийн — изпъшка още веднъж той.

— Хюго, трябва да се събудиш — каза Килмара.

Фицдуейн с мъка отвори очи. Бавно се изправи, седна, пое предложената му чаша портокалов сок и я изпи жадно. В стаята бе полутъмно, но процеждащата се иззад пердетата светлина подсказваше, че навън е ден.

Внезапно той си спомни. От гърдите му се изтръгна дълъг и сподавен стон. Сърцето на Килмара се сви. Изправен пред такова силно страдание, закоравелият в жестоки битки генерал се чувстваше напълно безпомощен.

— Колко е часът? — попита Фицдуейн.

— Почти четири следобед — отвърна Килмара. — Но не се кори, направи всичко по силите си, преди да се сгромолясаш, а дори и тогава се наложи да ти дадат успокоително. Хвърли си един душ и ще се почувстваш по-добре. Преди това обаче съм ти приготвил една добра новина. Убитата жена, която намериха в къщата, не е Катлийн.

Фицдуейн изпита неимоверно облекчение, последвано обаче от нова тревожна вълна.

— А Катлийн? Откриха ли я?

— Не — тежко отвърна Килмара. — Вече е ясно, че е отвлечена, но я държат жива. Освен това се обади и Чифуне. Убитата жена била неин агент. Тя ще ти обясни.

— Къде е? — попита Фицдуейн.

— Чака те в моята стая да се събудиш — каза Килмара. — С нея е и Ога.

Фицдуейн спусна крака от леглото и разтърка очи.

— Сержант Ога? — промърмори той. — Добро момче. Какво, по дяволите, прави тук?

— Вече е инспектор Ога — поправи го Килмара. — И е по същата работа, по която е дошла и Чифуне.

— Ошима — изпъшка Фицдуейн и се отправи към банята.

— Ошима — каза Килмара в гърба на приятеля си. По-голямата част от живота си бе прекарал в борба с тероризма и се бе опитвал да подхожда към тази работа професионално и без емоции. Ошима обаче бе нещо лично. Ако не беше един снайперист от „Делта“, на име Ал Лонсдейл, Ошима вече да е убила приятеля му. Беше му се разминало на косъм.

Фицдуейн стоя в банята около десет минути. Когато отново се появи, изпитаният ужас вече не му личеше. Беше бледен, но движенията му бяха спокойни. На масата бяха сложени кафе и препечени филийки. Фицдуейн наля две чаши и се насили да хапне.

— Докъде сме стигнали? — попита той. — Помня оная шибана къща, експлозията, а след това и безбройните въпроси на федералните ченгета. После ми дадоха да пия нещо и след това не помня. Сигурно съм задрямал в хеликоптера.

Килмара се усмихна мрачно.

— Не задряма. Дадоха ти такава доза, която би усмъртила и слон, а след това те върнаха с хеликоптера във Файетвил. Намираме се в хотел на около три километра от Батън Ин. Искат да поседим малко тук, докато се оправят с цялата тази неразбория.

— Кой да се оправи? — попита Фицдуейн.

— Кажи-речи всеки, който носи карта на държавен служител — отвърна Килмара. — Което пък в този край на света означава ужасно много народ.

— Знаят ли нещо?

— Не още — поклати глава Килмара. — Но още е рано.

Фицдуейн не продума.

 

 

Чифуне се бе помъчила да се подготви психически за срещата, но когато Фицдуейн влезе в стаята, тя се почувства така, сякаш никога не е знаела как се посрещат несгодите в живота.

Зряла жена, тя се чувстваше беззащитна. Самообладанието я напусна. Заля я вълна от емоции и сърцето й бясно заби. Спомни си кога бяха заедно за последен път. В самолета, с който Фицдуейн излиташе от Токио и се връщаше в Ирландия при Катлийн. Да се ожени за Катлийн — мъжът, в когото тя, Чифуне, се бе влюбила! И в когото още бе влюбена…

Тя се поклони официално. Застанал до нея, Ога стори същото.

Фицдуейн отвърна на поклоните им. Изправяйки се, Чифуне за миг срещна погледа му и разбра, че той нищо не е забравил, че тя все още е много важна за него. Прииска й се да го прегърне, да го приласкае, но това не бе прието в службата.

— Танабу-сан и Ога-сан, много ми е приятно да ви видя отново — каза Фицдуейн.

Ога просия. При първата си среща с гайджина се бе отнесъл с подозрение към него, но тези първоначални резерви бяха прераснали в силно уважение. Остана само това, което засягаше Чифуне. Той просто бе предан на Танабу-сан и не му се искаше тя да страда.

— Фицдуейн-сан, дълбоко съжаляваме, че не успяхме да сторим нещо повече — започна Чифуне, — но мислим, че можем да ви помогнем.

— Катлийн е жива — каза Фицдуейн с равен глас — и ще си я върнем. Това е едното от двете сигурни неща. Другото е, че този път Ошима ще бъде спряна завинаги.

— Фицдуейн-сан — отвърна Чифуне предпазливо, — не е сигурно дали Ошима е отвлякла Катлийн.

— Но е вероятно — възрази Фицдуейн.

— Да, вероятно е — съгласи се Чифуне.

— Хайде да си поговорим малко — продължи Фицдуейн. — С колко време разполагате?

— Колкото е необходимо — отвърна Чифуне. — Ога-сан е бил десантчик, а десантчиците имат един девиз, който събира в себе си всички отговори.

— „Докрай!“ — цитира го Ога.

На Килмара му мина мисълта, че Ошима вероятно има същия девиз. Нищо не би я спряло.

 

 

Три часа по-късно Фицдуейн вече остро чувстваше, че не си е доспал както трябва и почти бе убеден, че с каквото и да го бяха напомпали ФБР, то не бе нещо, с което да си играеш често. Но все пак, като, оставеше настрана умората и главоболието, усещаше, че безпомощността, която изпитваше по-рано, се бе изпарила. Той вече действаше и скоро всичко щеше да бъде ясно. Е, може би нямаше да се вмести в стандартите за улики на ФБР, но той, Фицдуейн, разчиташе на инстинкта си, който рядко го бе подвеждал.

Чифуне и Ога си бяха отишли. Фицдуейн и Килмара обмисляха онова, което бяха чули.

— Нещо, което не бива да забравяме — каза Килмара, — е, че положението на Чифуне не е особено леко. Нейните хора не й вярват, иначе биха й казали по-рано, че Ошима е жива. А тук, в Щатите, ситуацията е още по-тежка. Не може просто да отиде във ФБР и да им разкаже историята на своя живот. Тя е агент на чужда държава и в момента работи с помощта на мрежата, създадена от Коанчо тук. Само кажи на федералните за това, и ще ги опаковат по-бързо от опаковъчна машина.

— Япония е приятелска страна — възрази Фицдуейн.

— Това не им дава право да разполагат шпионска мрежа в Съединените щати — каза Килмара. — И не забравяй, че приятелска означава много неща, включително и доста здрав индустриален шпионаж. Приятелска съвсем не означава „да плеснем с ръце, да се прегърнем и да започнем да си разменяме секретна информация“. Това е нещо като отношението ти към тъщата.

— Добре де — съгласи се Фицдуейн. — Разбирам, че Чифуне е дошла да издири Яибо и работи със свои хора, но защо, когато й е замирисало на екшън, не ми се е обадила? Знаела е, че съм тук. Звъняла е вкъщи, там я познават, казали са й къде съм.

„Защото според мен тя все още те обича, Хюго, и не е била сигурна как ще се държи при една евентуална среща“, искаше да каже Килмара, но сега не му беше времето за такова прямо изявление.

— Сигурно се е канела да ти се обади — рече вместо това Килмара, — но тази бъркотия, дето гръмна тук, я изпревари. Освен това и Чифуне, и Ога подчертаха, че не са знаели какво точно ще стане. Знаели са, че ще се проведе някаква среща на терористи. Не са очаквали никаква акция, камо ли пък такава касапница. По дяволите, кой ли е очаквал?!

— Но когато Катлийн е била откарана в конспиративната къща, Чифуне се е опитала да се свърже с мен — каза Фицдуейн. — Катлийн обаче е била преместена, преди да успеем да стигнем до нея.

— И Чифуне я е проследила — добави Килмара. — Докато не се качили на хеликоптер и не се насочили към морето.

— А жената, убита в конспиративната къща от терористите, е била агентка на Чифуне, оставена да ги държи под наблюдение — довърши Фицдуейн. — Ама че бъркотия.

— Добрата новина е, че Катлийн определено е жива — каза Килмара — и тъй като са могли спокойно да я застрелят, логично е да предположим, че имат намерение да я държат жива поради някаква причина. Онази стопаджийка, дето са я качили, е била заклана без всякакво колебание.

Фицдуейн кимна.

— Да, но не знаем къде е Катлийн, както и кой я е отвлякъл. Ошима е едно добро предположение, но никой не я е видял. Така че Катлийн може да е къде ли не, отвлечена от кого ли не.

— Е, сам не вярваш на това, нали, Хюго? — проточи Килмара.

— Май не — кимна Фицдуейн. — Инстинктът ми подсказва, че тя е в Текуно, но без доказателства Съединените щати няма да направят нищо. А дори и с доказателства, Мексико май е забранена зона.

— Това е така — съгласи се Килмара, — но пречки от този род никога не са ни спирали, а и си мисля, че този път няма да сме сами. Имай малко вяра.

Фицдуейн се приближи към прозореца и надникна иззад щорите. Навън се бе стъмнило и под светлините на уличното осветление се виждаха колите на щатската и местната полиция. В другия край на улицата бе спрян джип с монтиран отзад 40-милиметров автоматичен гранатомет.

— Сериозна охрана — промърмори той.

— Скоро ще се научим да удряме изпреварващо — каза Килмара.

— Е, ако рекат да ни ударят тази нощ, сигурно ще го проспя — отвърна Фицдуейн, прозявайки се широко. — Лягам и умирам.

— Преди това обаче трябва да свършиш още една работа — спря го Килмара. — Дана иска да ти се извини, че е изтървала подопечната си — той се изправи. — Ще отида да я извикам.

Според капитан Дана Фелтън Катлийн на три пъти я молила да я остави на мира. Било й писнало от охрана и искала малко да отдъхне. Дана изостанала, за да не се вижда, и малко след това изгубила Катлийн, която се отбила от пътя, по който се разбрали да кара.

Правило в бизнеса на телохранителите бе, че безопасността на клиента е по-важна от неговите чувства. От друга страна обаче, ако Катлийн е решила, че има нужда от пространство, би било много неразумно някой да й се противопостави, защото тя спокойно е могла да се отърве от опашката си. Разказът на Дана звучеше достоверно и Фицдуейн не би могъл да я упрекне.

— Чувствам се като пълно лайно, сър — приключи Дана. — Трябваше да не я слушам, нямам никакво извинение, сър. Прилошава ми, като си помисля за това, което се случи на госпожа Фицдуейн. Каквото и да…

Фицдуейн вдигна ръка, за да спре пороя от развълнувани и накъсани изречения.

— Колко души са необходими, за да се осигури надеждна охрана на един човек, Дана? — попита я той.

— Зависи, сър — отвърна тя. — Поне шестима, ако заплахата е сериозна. Един или двама, ако е рутинна. По дяволите, сър, не мислех, че ще стане така!

— Знам на какво е способна жена ми, когато иска да остане сама, и знам също така на какво си способна ти. Никой от нас не е очаквал, че опасността е толкова голяма. Ако си била с Катлийн, когато са я отвлекли, сега да си мъртва като Тексас. И аз адски съм доволен, че си жива.

Дана вдъхна дълбоко, в ъгълчетата на очите й се появи влага.

— Тексас ми липсва ужасно, беше добра приятелка. Искам да отмъстя за нея, сър. Какво трябва да направя?

Фицдуейн се усмихна уморено.

— Пази ме добре, докато измисля как да измъкна Катлийн. Става ли, капитане?

— Хуа, сър! — отривисто извика капитан Дана Фелтън.

Скоро след като тя излезе, Килмара се върна, понесъл бутилка червено вино и две чаши.

— По-добре, отколкото да гълташ хапчета — каза той.

— Какво означава хуа! — попита го Фицдуейн.

— „Тъй вярно“ или нещо подобно — отвърна Килмара. — Освен това излъчва опознавателни сигнали. За десантчиците, ако си готин, значи си хуа пич.

— Откъде произлиза?

— През Втората световна война десантчиците изпълнили една много опасна мисия и тъкмо си почивали, когато им било заповядано отново да се върнат. „Кой, ние?“, извикали те възмутено, но се върнали. И това „Кой, ние“^[4] се превърнало в хуа.

Фицдуейн изведнъж почувства как го залива умора и някакво чувство за принадлежност към нещо хубаво. Гласът му потрепери.

— Знаеш ли, Шейн, макар че съм затънал до гуша в тия лайна, понякога ме осенява мисълта, че всъщност на земята има още доста добри хора. Въпреки всичко.

Килмара напълни чашите.

— Въпреки всичко — повтори той развълнуван. После вдигна чашата си: — За Катлийн! Ще я измъкнем, каквото и да ни струва.

— Каквото и да ни струва! — обеща Фицдуейн.

 

 

На сутринта научиха, че убитата жена, намерена в багажника на доджа, е идентифицирана като сержант Джени Пулман, парашутистка към 82-ра въздушнопреносима дивизия, която се връщала от седемдесет и две часов отпуск. Била е невинна жертва, извадила лошия късмет да стопира точно този, когото не е трябвало.

Развалините на разрушената къща бяха пресети най-прецизно парче по парче. Тялото бе разкъсано и части от него бяха намерени доста далеч от къщата. Едната от ръцете се оказа достатъчно здрава, за да вземат отпечатъци, и се разбра, че е принадлежала на Акио Таро, журналистка на свободна практика, дошла по работа във Форт Браг. Агентката на Чифуне.

Доджът, намерен от щатската полиция, е бил взет под наем от Катлийн Фицдуейн. Компанията за даване на коли разпознала снимката на Катлийн и я проверила и по номера на книжката й. Вече нямаше никакво съмнение за самоличността на похитената жертва.

Освен това чуха, че след терористичното нападение над изложбата, в Оук Парк, търговския център на Файетвил, избухнала друга бомба. Била скрита в голяма машина за почистване на пода, пусната на собствен ход. По това време центърът бил претъпкан от пазаруващи — главно служещи в 82-ра дивизия и техните семейства.

Почистващата машина миела, подсушавала и полирала пода, като всички консумативи за дейността й се слагали в специални резервоари. Те били натъпкани с над сто килограма експлозив, като външната им метална обвивка била опасана с гердани, състоящи се от хиляди миниатюрни сачми. Малко преди взрива от една бутилка, скрита във вграденото шкафче за инструментите, бил изпуснат немиришещ газ. Експлозивът, комбиниран с изпуснатия вече газ, имал много по-мощен разрушаващ ефект. По своята същност това е било взрив, създаващ се в цилиндрите на двигателите с вътрешно горене.

От експлозията загинали сто и деветнадесет души и стотици други били ранени. Неизвестен враг, действащ по неизвестен план, бе ударил едно американско военно подразделение, и то в най-слабото му място. Изразено на строго военен език, понесените щети и жертви не бяха от голямо значение.

Обаче в международен мащаб политическият символ на събитието бе от огромно значение.