Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (29)

27.

Д-р Джон Джагър слезе от хеликоптера и притискайки шапката си с ръка, пребяга снишен сред облака прах, вдигнат от витлата. Посрещна го нажеженото до бяло слънце на Текуно. Той с облекчение сложи черните си очила.

Пистата Мадоа бе овладяна и се намираше под пълния контрол на 82-ра. Около него парашутистите методично претърсваха всеки сантиметър от базата, а над главите им кръжаха тежковъоръжени хеликоптери. А още по-високо трябваше да се намира и командният център на операцията.

Всичко бе свършило. Всъщност, човек никога не можеше да бъде сигурен.

Охраната бе много строга. Един С 130, подхождащ за кацане, хвърли топлинни ракети около себе си, за да отклони евентуална ракета, изстреляна от някой случайно оцелял негодник. После се спусна като камък към земята в преобръщаща стомаха маневра, позната под името „кацане при бойни условия“. Джагър бе изпитал тази маневра, когато го бяха докарали насам, и тогава изведнъж му бе станало ясно защо десантчиците предпочитаха да скачат.

Докторът намери Фицдуейн близо до някакви развалини, които явно са представлявали нещо като казармена постройка. Трудно би могло да се познае след обработката на десантчиците, но хората бяха разпънали огромен товарен парашут над него, за да има все пак някаква сянка. Проникващата през коприната светлина бе изненадващо успокояваща.

Ирландецът се плацикаше в грамадно дървено корито и съсредоточено си играеше с гуменото пате, потъващо и изскачащо от водата пред него. В едната си ръка държеше бутилка червено вино. Наоколо бяха пръснати насядали по импровизирани столове фигури в камуфлажни униформи.

Джагър позна Лонсдейл и Кокрейн. До тях се бе излегнал някакъв набит лейтенант с ръце, които сякаш можеха да повдигнат планина. Очите му бяха притворени. Малко по-нататък спяха още войници.

— Както ми казаха, това е била ваната на Ошима — каза Фицдуейн. — Кажи-речи, единственото нещо, оцеляло на път за ада и обратно.

Джагър се тръшна с облекчение на нещо, което можеше да мине за походен стол, и с благодарност прие подадената му чаша вино.

— А патето? — попита той.

— Патето принадлежи на сина ми — отвърна Фицдуейн. — Аз му го подарих, но той ми го даде назаем. Нещо като талисман. Да се къпеш без него, е невъзпитано…

Джагър отпи от виното си. Атмосферата наоколо бе приятно отпускаща. Сякаш седяха на верандата вкъщи, след като са си свършили неотложната работа, и сега изпитваха тиха наслада, заслушани в песента на щурците. Само че наоколо нямаше никакви щурци. Въздухът бе изпълнен с гръмогласното хъркане на десантчиците, а тварите, щъкащи наоколо, бяха гущери и скорпиони.

— Значи номерът мина, а? — промърмори той. — Имах кошмари за цялата тази работа, но всичко наистина стана така, както се бяхме надявали. Току-що проверих Дяволската стъпка и не открих ни най-малък признак от нервнопаралитичен газ. Ни най-малък! И оръдието е цъфнало като майска роза, мамка му стара!

Фицдуейн рязко вдигна поглед към него.

— Надявали ли? — ахна той смаяно. — Казвай веднага, че сте били сигурни, или ще накарам лейтенант Брок да те застреля.

— Е, щом поставяш въпроса така, бях сигурен — каза примирено Джагър. — Понякога оплескваме ядрени неща в Ливърмор, но опре ли въпросът до водородни супероръдия, там сме спецове.

— Въпреки това ще го застрелям — обади се сънливо Брок, без да отваря очи. — Не каза, че е бил абсолютно сигурен.

— Ами Ошима? — не му обърна внимание Джагър. — Къде е Ошима?

— Добър въпрос — въздъхна Фицдуейн.

— Е, ако е била в командния бункер, мъртва е — продължи Джагър. — А и вие също, ако бяхте взривили оная врата.

Настъпи тишина. На никого не му се искаше да си припомня колко близо е бил до бавна и разяждаща вътрешностите смърт. След като военновъздушната база Мадоа бе превзета, химиците пробиха сонда до командния бункер и установиха, че целият е пълен със смъртоносни количества „Сайклакс Гама 18“ под налягане. Отварянето на онази врата означаваше обгазяване на целия подземен комплекс, а вероятно и на цялата въздушна база.

Взеха решение бункерът да се запечата, докато химиците не намерят безопасен начин да го обеззаразят. Проблемът не бе толкова лесен за разрешаване. Газът бе силно летлив и лесно възпламеним, но ако в бункера имаше и други взривни материали, комбинираната експлозия можеше да се окаже със сила, близка до тази на голяма бомба. Вярно, бункерът бе на осемнадесет метра под земята, но нямаше гаранция, че отнякъде няма да избие.

Джагър бе сигурен, че проблемът е разрешим, но това означаваше, че някой трябва физически да претърси бункера. Докарани бяха специални костюми и оборудване. Мисълта, че някъде из бившия Съветски съюз имаше заровени 41 хиляди тона химическо оръжие, не му даваше покой. Ето този проблем нямаше да бъде разрешен толкова лесно.

— Не сме сигурни дали е мъртва — каза Фицдуейн. — Ако съдим по модела й на поведение, тя сега се е снишила някъде и чака удобен момент.

— Мислиш, че е напуснала командния център и сега се крие в някоя дупка наоколо? — попита Джагър.

Фицдуейн кимна.

— Значи в някой от близките дни — продължи замислено Джагър, — ако теорията ти е вярна, тя ще изскочи и ще се опита да направи нещо. Но кога и къде? И колко време можем да я чакаме. Обичам си страната, но познавам и недостатъците й. Съединените американски щати си падат по спринта, а не по маратона.

 

 

Нетърпението на генерал Майк Ганън прогресивно растеше.

82-ра въздушнопреносима бе създадена с цел да нанася светкавични удари, след което веднага да се изтегля. Овладяването на Дяволската стъпка бе постигнато. Да държи две бригади, след като мисията е успешно изпълнена, според него бе недопустимо разхищение на човешки потенциал. Гореше от нетърпение да се върне в Браг.

— Един шибан терорист държи цяла дивизия — изръмжа той. — Това е смешно. Коя е тая Ошима, бе? Претърсихме всяко скапано ъгълче из Стъпката. Или е мъртва, или отдавна е изчезнала.

— Тя е още тук, генерале — отговори Фицдуейн с абсолютна сигурност.

Ганън ядно го изгледа. Полковниците трябваше да се съгласяват с генералите, обаче тоя проклет ирландец си държеше на своето.

— Съгласен съм с него, сър — обади се Дейв Палмър.

Ганън се намръщи. Фицдуейн бе едно, но Палмър бе негов началник-щаб и определено част от системата. От него се очакваше да викне: „Тъй вярно!“, и да плува по течението.

— Полковник Палмър — изрече той студено, натъртвайки на чина. — Смъртта, а след това възкръсването, изглежда, са ви объркали мозъка. В тази дивизия няма демокрация.

— Тъй вярно, сър — отвърна Палмър.

Съчувстваше на командващия генерал. Ганън наистина се притесняваше за хората си и се бореше докрай за благополучието им. Но по този въпрос бе съгласен с Фицдуейн и очите му го показваха.

Поуспокоен, Ганън погледна към Палмър, после премести поглед и към останалите присъстващи. След малко почука по картата.

— И така… Къде е? — пауза. — И защо не сме я намерили? Какво сме пропуснали?

— Ако е вярна на навика си — отговори Фицдуейн, — трябва да е излязла от командния бункер през някой авариен тунел и сега чака в някоя дупка на осемнадесет метра под земята удобния за ход момент. Аварийният тунел сигурно е бил срутен след нея. Единственият начин да я намерим, е, без да искаме, да се спънем във вентилационния й отвор, но пък и той навярно е маскиран до неузнаваемост.

— Тунели! — процеди Ганън с отвращение. — Ама че начин за водене на война. Виетнам бе пълен с тях и никога не успяхме да измъкнем напълно ония малки лайнарчета отвътре. Но кой би могъл да повярва, че са изкопали стотици километри.

— Добрата новина, генерале — продължи Фицдуейн, — е, че се сдобихме с геоложките проучвания на района и разбрахме, че не можеш да копаеш тунели накъдето ти скимне. Много скали има. Така че, ако Ошима е под земята, шансовете да е някъде към северната страна на бункера са най-големи.

— И къде ще излезе на повърхността? — интересът на генерала видимо нарасна.

— Някъде към северния край на зоната, извън минното поле — отвърна Фицдуейн. — Ще го направи през нощта.

Ганън впери поглед в картата.

— Твърде голям район, за да бъде държан лесно под наблюдение — забеляза той замислено. — Освен това теренът е силно нагънат. Неособено надеждни прикрития, но напълно достатъчни за промъкващ се с пълзене човек… Ала дори и да се промъкне, после какво?

— На не повече от два километра трябва да има скривалище — каза Фицдуейн. — Храна, вода, оръжие и вероятно някакъв транспорт. Нещо лесно за криене, съобразено с терена, който трябва да преодолее. Може би мотоциклет или малко возило с двойно предаване.

— И това скривалище също не можем да го намерим, така ли? — поинтересува се Ганън.

— Не, сър — отвърна Палмър. — Но продължаваме да го търсим.

Ганън потъна в размисъл. Опита се да си представи какво е да лежиш, заровен в земята, докато горе обръщат всяко листо да те търсят. Мръсен въздух, малко или никаква храна, в най-добрия случай застояла вода, постоянен страх от задушаване, тъмнина, насекоми и бог знае какво още. Отвратително съществуване, но някои хора бяха подготвени да го изтърпят. Явно Ошима бе от тях. Можеш да мразиш враговете си и да ги убиваш без никакви угризения, но да ги подценяваш — никога.

— Я ми обяснете как водите наблюдението.

Палмър започна да разяснява принципа на разпределение на наблюдателните постове. Всеки сектор се оглеждаше от два екипа — единия с уреди за нощно виждане, а другия с уловител на термично изображение. В добавка към това бяха монтирани противопехотни радари и химически сензори. Теоретично и змия не би могла да пропълзи, без да бъде засечена, но Ганън знаеше, че абсолютното отцепване на район на практика е невъзможно. Хората се отегчаваха, апаратурата се повреждаше, батериите трябваше да се сменят. Дори и да сложиш войници на всеки два метра, един изкусен майстор би могъл да се промъкне покрай тях.

— Колко време ще чака? — попита Ганън.

— Минимум четиридесет и осем часа — отвърна Фицдуейн. — До месец, ако се наложи. Главният й проблем сигурно ще е водата, но тя е имала много време да се подготви и може да е монтирала цяла цистерна. Но според мен няма да изтрае твърде дълго. Ако ни остави много време да се мотаем наоколо, може да извадим късмет. Освен това химическите сензори ще разполагат с материал. Сигурно си е монтирала филтри от активен въглен долу, но вонята ще става все по-осезаема.

Ганън обиколи картата, вперил поглед в нея. Трудно бе да открие пропуск в работата на хората си, но нещо… му се струваше неточно. Вътре в себе си той призна, макар и неохотно, че Ошима вероятно е още тук и си струва да я измъкнат от бърлогата й.

Но в работата имаше нещо неточно… Той изведнъж се досети.

— Наблюдението ви се базира на допускането, че тя ще излезе извън зоната, нали? — попита той.

Фицдуейн кимна.

— Извън минното поле ли? — продължи с въпросите Ганън.

— Тъй вярно, сър — отговори Палмър.

Ганън сви рамене.

— Може би — каза той. — Но ако аз бях на нейно място, щях да изляза в самото минно поле. Особено пък ако знам как са разположени мините.

— На пръсти около лалетата — промърмори Фицдуейн. — Само че луковичките им имат странната особеност да избухват.

— Друго искам да кажа — продължи Ганън. — Това безупречно наблюдение е прекрасно, ако Текуно запази нормалното си поведение — горещ ден и ясна, студена нощ. Но ако времето се промени? Ако Ошима не е сама?

— Тогава ще я оплескаме, сър — отвърна Палмър.

— Полковник Фицдуейн? — обърна се към ирландеца Ганън.

— Вината за това оплескване ще е наша — отговори той.

— Това „наша“ включва ли и Разузнавателния взвод на лейтенант Брок? — запита го генералът.

— Май да, генерале — кимна Фицдуейн. — Можете да го наречете „мигновена съвместимост“, ако искате.

Ганън се усмихна едва доловимо.