Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (13)

11.

Фицдуейн отлетя за Финикс, слезе на летището, взе под наем един форд бронко и подкара на североизток. Поколеба се дали да не звънне по телефона, вместо да пътува чак дотук, но после стигна до заключението, че ако ще трябва да моли Ал да си рискува живота, нека поне го направи лице в лице. Освен това ужасно му се искаше да промени малко обстановката. Подготовката за операцията вървеше добре и с ускорени темпове, но Вашингтон непрекъснато му напомняше за Катлийн.

Отправи се към малкото и наскоро израснало градче Медора, с население само 5648 души, което се намираше на около три часа път с кола от Финикс. Би могъл да наеме малък самолет и да вземе последната отсечка за нула време, но беше чул, че пистата край Медора се намирала на върха на един хълм с формата на пресечен конус.

Доколкото си спомняше от училище, пресеченият конус бе тяло със стръмни склонове, чийто връх наистина е равен и плосък, но едва ли е най-подходящото място за кацане. Пилотът можеше да не го уцели или просто да падне от ръбовете му. Фицдуейн предпочиташе да каца на нормални писти, най-добре — равни и без разни неща по тях, в които да се блъскаш.

На няколко километра извън Финикс пътят започна да се изкачва. Приятно заоблените хълмове останаха назад, а земята наоколо изглеждаше спечена и суха. Това бе висока пустиня, изпъстрена тук-там с ниски храстчета, мескитова трева и кактуси. За някои хора този пейзаж бе див и страшен, но погледът на Фицдуейн с удоволствие се плъзгаше по контурите му, поемаше светлината и чувството за огромно пространство.

Беше толкова различно от родната му страна! Пейзажите в Ирландия бяха с по-малки мащаби и като че ли по-нагласени към човешкото усещане за мерки. Тук гледките бяха необозрими и човек се чувстваше абсолютно нищожество.

Трудно бе да си представиш как хората са успели да оцелеят в тази огромна и безводна земя. И все пак именно по тези места са живели апахите и точно тук белите са се мъчили да заловят Джеронимо^[1]. Пет хиляди войници, мъчещи се да открият тридесетина души по време, когато е нямало хеликоптери, радиостанции и съвременни технологии. Огромни, поразяващи въображението пространства и пресечен терен, в който да се скриеш, когато си поискаш. Човек трудно можеше да си представи понесените при това преследване лишения.

Майката на Ал Лонсдейл бе чистокръвна апахка. Баща му, шериф в едно тексаско гранично градче, беше с ирландско-английски произход и от тази комбинация се получи страхотен мъж. Косата на Ал бе гъста и черна, имаше голямо чело, дълбоки замислени очи, високи скули и волева брадичка. Беше висок метър и осемдесет и седем, по чорапи.

Лонсдейл продължи професията на баща си и няколко години прекара като заместник-шериф, но после постъпи в армията на САЩ в търсене на по-широки хоризонти. Беше израсъл сред оръжие, а ловът бе в кръвта му, така че прехвърлянето му в спецсилите на САЩ премина без никакви сътресения. Но Лонсдейл искаше да бъде най-добър сред най-добрите и затова доброволно постъпи в свръхсекретните сили за борба с тероризма, наречени Делта. Бяха основани от полковник Чарли Бекуит, съставът им бе набран предимно от спецсилите. Когато го приеха в Делта, Ал Лонсдейл си даде сметка, че най-сетне си е намерил мястото.

Ирландският еквивалент на Делта бяха рейнджърите под командването на генерал Шейн Килмара. Главен сержант Ал Лонсдейл бе на обмяна на опит при тях и тренираше на острова на Фицдуейн в Западна Ирландия, когато терористите направиха опит да убият Фицдуейн и малкия му син Боти.

Съвършено точният изстрел, даден от Лонсдейл с „Барет“ 50 от около 1800 метра разстояние, спаси живота и на сина, и на бащата. А след това, заедно с Фицдуейн и Чифуне Танабу, Лонсдейл участва в антитерористична акция в Япония.

Това бе дружба, закалена в огъня на битката, и затова изборът на Лонсдейл за мексиканската операция бе нещо естествено. Съвсем отделен въпрос беше, дали можеше да бъде убеден да вземе участие. Оттеглянето на Ал от Делта бе неочаквано. А назначаването му за шеф на полицията в малкото градче Медора двойно подсилваше изненадата.

Фицдуейн бе окачествил Ал Лонсдейл като военен до мозъка на костите. Войник от рядък калибър. Причината да изостави обещаваща военна кариера и да се впусне в превратностите на полицейския живот не бе известна. Въпреки това Фицдуейн вярваше в Лонсдейл и предполагаше, че за решението си има причини, и то основателни.

Хората бяха едни и същи по цял свят — всички си имаха слаби места.

 

 

— Госпожо Зандаски — заобяснява търпеливо шефът на полицията в Медора Ал Лонсдейл, — тук е необходимо динамично напрежение. По-просто казано, дясната ви ръка, в която е оръжието, трябва да се протегне напред, а лявата — да я стисне и леко да я дърпа назад. По този начин се създава стабилна платформа за стрелба.

— Не искам платформа за стрелба, началник — отвърна дребната седемдесет и осем годишна г-жа Зандаски, протегнала несигурно напред осемнадесетсантиметровата цев на тежкия 357 „Магнум“. — Искам да улуча проклетата мишена! Да им откъсна главите на тъпите скапаняци!

— Точно в това се състои работата, мадам — заобяснява търпеливо Лонсдейл. — Насочвате оръжието накъдето е необходимо и изстрелът отива горе-долу в същата посока. Това е полезен принцип, който не бива да забравяте.

— Не ми говорете с такова снизхождение, млади човече — скастри го Зандаски.

От цевта на оръжието блъвна пламък, чу се силен гръм и металната кутия, поставена на дървената греда пред пясъчните чували, хвръкна във въздуха. Тълпата отзад заръкопляска и заподсвирква. Чуха се безобидни подхвърляния: „Браво, бабче!“, „Царица си, бабе!“.

Г-жа Зандаски хвърли тържествуващ поглед на Лонсдейл.

— Прекрасен изстрел, госпожо — каза той. — Но не мислите ли, че с по-малък калибър ще ви е по-удобно?

Госпожа Зандаски вирна брадичка.

— Клинт Ийстууд използва големокалибрено оръжие, млади човече, а ми се иска да ви напомня, че и той е вече на години.

Началникът на полицията въздъхна — фантазията и реалният живот напоследък взеха да се преплитат твърде често.

— Следващият! — подвикна той.

Хайръм Албъртсън беше осемдесет и две годишен пенсиониран счетоводител. Не бе кой знае колко по-висок от г-жа Клара Зандаски, а бе с пушка „Хай Стандарт“, модел 10 В с лазерен мерник и удължен пълнител.

— Къде е мишената, младежо? — попита той.

Лонсдейл посочи гредата, на която бяха останали седем кутии. Това трябваше да бъде урок по запознаване с оръжието. Щяха да гръмнат по един път, след което се канеше да им покаже как се държи и как се борави с оръжие, а сериозната стрелба бе предвидена за по-късни уроци.

Г-н Албъртсън си нагласи очилата, притисна приклада на пушката, задейства лазерния мерник и около кутиите неспокойно зашари червена точка. След оглушителните гърмежи седемте кутии подскочиха във въздуха почти едновременно, а дървената греда стана на трески. Отворил уста, Лонсдейл смаяно се взираше в бавно сипещите се като сняг тресчици и дървени стърготини. Кутиите бяха разкъсани, а някои дори обърнати като ръкавици.

Г-н Албъртсън ситно се изкиска:

— Шестакът на оная дъртуха за нищо не става.

За тоталното съперничество между Клара Зандаски и Хайръм Албъртсън се носеха легенди. Според слуховете всичко започнало от масата за бридж, но бързо се разпростряло почти във всички сфери на живота. Всички обаче бяха съгласни, че и двамата се зареждаха с неизчерпаема енергия от непрестанната конфронтация.

— С какво, за бога, стреляхте, господин Албъртсън? — попита немощно Лонсдейл.

Г-н Албъртсън вдигна победоносно пушката. На цевта й бе закрепено устройство за разсейване, което пръскаше излитащите стоманени сачми във формата на фуния с елипсовиден отвор.

— Сам си ги направих, млади човече — изрече гордо той. — Двайсет сачмички на патрон дванайсетица. С тоя разсейвател отпред, на разстояние двадесет и пет метра се образува елипса, широка шест метра и висока метър и петдесет, помитаща всичко по пътя си. Освен това го и оглушава. Страхотно, а?

— Наистина страхотно! — съгласи се учтиво Лонсдейл.

Работата му като началник на полицията не се развиваше точно така, както бе очаквал. Две трети от населението на Медора бяха пенсионери, които много обичаха задружния живот. А местната политика беше онова, което задействаше адреналина им. Обаче на практика нямаше никакви престъпления. И жителите на градчето, въоръжени до зъби, смятаха да го запазят в това положение.

Освен да играе ролята на пешка, заради която ставаха скандали на ежеседмичните заседания на общинския съвет, четиричленното полицейско управление в градчето нямаше кой знае какво друго да прави. Изключение бе регулирането на движението по време на туристическия сезон, когато към Големия каньон тръгваха хиляди туристи. По ирония на съдбата, благодарение на глобите от нарушения, полицейското управление приключваше годината дори с печалба.

Заплатата и добавките бяха добри, природата наоколо — страхотна, въздухът — чист, уменията му в голфа се усъвършенстваха, но на началника на полицията Ал Лонсдейл му бе скучно.

Точно в този момент забеляза полковник Хюго Фицдуейн, застанал малко встрани от тълпата. Беше загорял и поотслабнал. Ал знаеше много добре, че появи ли се някъде ирландецът, непременно започват да се случват разни неща.

Фицдуейн бе очарователен човек, но бе като магнит за бедите. Въпреки това Ал Лонсдейл много се зарадва на появата му. Усети приток на гореща кръв във вените си, неутолима жажда за приключение, за живот на ръба на бездната. Един зрял мъж като него би трябвало да е надживял тези чувства, но началникът се зарадва, че все още ги изпитва.

 

 

Лонсдейл живееше на осем километра от града в една долина, която местните индианци считаха за свещена. Преди да построи къщата си в един все още незастроен район, проведе консултации с местните шамани. Те на свой ред се консултираха с духовете и чак след това препоръчаха серия от церемонии за прогонване на злото, които траяха цял месец. При това ритуалите съвсем не бяха безплатни. Лонсдейл обаче не направи първата копка, докато не привършиха.

— И дават ли резултат тези церемонии? — попита Фицдуейн.

Лонсдейл се усмихна:

— Разбира се.

Двамата седяха на верандата. Залязващото слънце бавно се спускаше към долината. Червените скали наоколо пламтяха като подпалени. Не беше трудно да се разбере защо индианците са считали мястото за свещено. Наоколо се носеше някакво тайнствено излъчване и думата „красиво“ като че ли бе слаба да го изрази. Освен това мястото бе отдалечено, най-близкият съсед се намираше на около три километра, в съседната долина.

Малко преди това Лонсдейл бе попитал за Катлийн и лицето на Фицдуейн се бе смразило. Изражението в очите му разказа на Лонсдейл всичко. И сега началникът на полицията насочи разговора към по-безопасни теми, тъй като разбра, че приятелят му живее на автопилот — можеше да функционира, докато не станеше дума за Катлийн. Освен ако е абсолютно необходимо.

Ал обхвана къщата с жест — голям двуетажен дом, обграден от висока ограда, почти съвършено сливаща се с околната среда. По отношение на основните удобства домът бе изцяло модернизиран, но на външен вид едва ли би изглеждал не на място, когато Аризона е била част от Мексико. Всъщност сградата приличаше повече на малък форт, отколкото на къща.

— Последният човек, който се опитал да строи дом в тази долина, отхвърлил възраженията на индианците, наричайки ги празно суеверие, й ги обвинил в изнудвачество. Шаманите не извършват церемониите безплатно.

— И какво станало с него? — полюбопитства Фицдуейн.

— Решил лично да наблюдава разчистването на строителната площадка, когато булдозерът разровил едно змийско гнездо. Както стоял и давал напътствия на машината, изведнъж се проснал по гръб право в центъра на гърчещите се змии. Разбира се, имали противоотрова подръка, но ухапванията били толкова много, че умрял за броени минути. Казват, че бил ухапан над петдесет пъти и по-голямата част от лицето му било разкъсано. Докато успеят да го отърват, змиите му изкълвали очите, а тялото му почерняло от отровата.

— Каква приятна история — въздъхна Фицдуейн, оглеждайки бавно непокътнатия пейзаж на долината. — Но си мисля, че едва ли ще оживи пазара на недвижимите имоти в района.

— Дано! — кимна Лонсдейл. — Обичам самотата. Това наистина е божие място. Никак няма да ми е приятно да го заселят. И змиите са доста резултатен начин за отблъскване на тълпата.

— Надявам се, че гледаш шаманите да са доволни — подхвърли Фицдуейн. — А също и змиите. Никак няма да се изненадам, ако се окаже, че са едно и също нещо.

Лонсдейл се засмя.

— Споразумели сме се.

Със залязването на слънцето сянката бавно пълзеше по пламтящите склонове на долината, докато накрая в кървавочервено остана да проблясва само хоризонтът. Това напомни на Фицдуейн за контраста между разтопена лава, бликаща от земните недра, и помръкващия й цвят при охлаждането.

После слънцето изведнъж изчезна. Последва кратко потъмняващо сияние, което също се стопи.

Фицдуейн си помисли за своя далечен прародител — норманин от тринадесети век — и за прогизналия от непрестанните дъждове остров, който бе направил свой дом. И се запита защо тоя човек не е подкарал един кораб на запад — само някакви си осем хиляди километра?

 

 

След като хапнаха, Фицдуейн изложи плана си в подробности. Лонсдейл слушаше внимателно. По-голямата част от живота му беше минал в специални операции, а по стара традиция на спецсилите не се налагаше никакъв план.

Ставаше въпрос за най-обикновен прагматизъм. Неприятелският огън не подбираше чиновете и спецсилите бяха изложени на невероятен риск, понякога съвсем неоправдан.

— А защо не с хеликоптери? — попита Лонсдейл. — Нахлуваш бързо, омиташ се бързо. И от такива пречки като огради и минни заграждения изобщо не ти пука. Просто притискаш неприятеля отвсякъде.

Фицдуейн кимна. Хеликоптерните нападения бяха специалитет на американските въоръжени сили и след иранското фиаско^[2] много от възраженията срещу тези машини, като например „технически ненадеждни“, бяха вече отпаднали като несъстоятелни. Въпреки това те не бяха единственият начин за нападение.

— Куинтана е организирал отбраната си въз основа на две основни заплахи — каза той. — Нападение от мексиканската армия или нападение с хеликоптери. Да, мексиканската армия би могла да го стори, което почти със сигурност ще означава традиционно нападение по суша, извършено от бронетанкови войски, с добра артилерийска подготовка. За да отбие подобна атака, Куинтана разполага със собствена бронетанкова техника и артилерия, вкарани контрабандно от страните в Източна Европа. Освен това му помага и теренът. Можеш да стигнеш до платото, където всъщност е петролът, само през няколко прохода, чиято защита е проста работа… Мексиканците наистина разполагат с малко десантни войски, които, освен че са недостатъчни, страдат и от класическата слабост на почти всички военновъздушни сили в света — екипирани са много леко. Ако направят десант на платото, армията на Куинтана ще ги разкъса на парчета. Мексиканските десантни войски не са като американските с прикрепените към тях хеликоптери и подкрепа от други родове войски, да не говорим за мощта на американските военновъздушни сили. Тия момчета просто не разполагат с необходимата огнева мощ. И още нещо — нямат опит. Мексико не е водило съвременна война.

— Нищо от казаното дотук не може да се използва като аргумент срещу едно нападение с хеликоптери, проведено от нас — каза Лонсдейл. — А и опит имаме.

Фицдуейн мислено отбеляза, че Ал говореше от името на двама им. Рейко Ошима представляваше една недовършена работа, а и началникът на полицията, въпреки хубавата природа наоколо, бе отегчен от бездействие.

— Куинтана и хората му не са глупаци — продължи Фицдуейн. — Другата възможност за нападение е с хеликоптери. Те точно за това са се приготвили, а и вече са го усетили на гърба си. Преди около година от Отдела за борба с наркотиците се опитали да ги нападнат по този начин. Сбъркали ужасно. Куинтана е инвестирал много сериозно в покупката на системи за радарно наблюдение и подвижни леки ракетни установки. Около платото е първата външна отбранителна система, а около пистата и Дяволската стъпка — втората. Знаеш, че напоследък никак не е трудно да си набавиш такъв вид неща от източноевропейските страни. Дори няма да ти излезе скъпо.

Лонсдейл влезе вътре да хвърли едно дърво в огъня. После се върна с думите:

— Ако летиш ниско и бързо, най-вероятно ще минеш през първия пояс. Доста голяма площ имат да наблюдават и може да те изпуснат. Летиш ли ниско по терена, ще те изгубят в приземния шумов фон.

— Хеликоптерите може би ще успеят — призна Фицдуейн, — но тук става въпрос кое ще успее най-добре. Освен това има и още няколко възражения срещу тях. Първо, дори и на тих режим, те си остават едни адски шумни машини. Второ, много са уязвими на обстрел от земята — можеш да свалиш хеликоптер с обикновен автомат. Трето, това са сложни машини и искат много сериозна логистична подкрепа. Четвърто, независимо дали ще минем незабелязано, или не двата пояса, никой няма да пропусне да забележи пристигането на два-три хеликоптера и когато се опитаме да се измъкнем, вече ще сме станали съвсем уязвими мишени във въздуха. Не забравяй, че Куинтана очаква хеликоптери и именно за тях се е подготвил. Базата му е настръхнала от ракети земя-въздух.

Лонсдейл се усмихна печално:

— И накрая, това не е официално одобрена от американското правителство операция; за да получим каквато си искаме подкрепа. Няма да можем да си повикаме прикритие от въздуха. Добре, картинката ми е ясна.

— Това, което предлагам, е по своята същност „прокрадване“ — каза Фицдуейн. — Качваме се на два С 130, снабдени с устройство за радарно управление по терена, с устройство за заглушаване на радари, и летим много ниско. Както сам каза, има много голяма вероятност да не ни забележат, но дори и да го направят, електрониката ще им заглуши радарите за няколко секунди, което ще е достатъчно. После гънтраковете се хвърлят навън от устройството за спускане на техника с парашут при свръхмалки височини — това ще стане на пет-шест метра. После самолетът се вдига на седемдесет и пет метра и ние скачаме. Сетне отново пада ниско и се отправя към къщи.

— Седемдесет и пет метра е адски малка височина, Хюго — възрази Лонсдейл. — По нашите места при скокове от сто и петдесет метра едва имаш време да се почешеш.

Фицдуейн се засмя.

— Не си в час, Ал! Има разработена нова система бързо отварящ се боен парашут. С него ще стъпиш на земята лекичко като балерина.

Лонсдейл го изгледа със съмнение.

— Никак не ми се ще да го изпробвам само за да открия, че изобретателят му малко се е поувлякъл в намаляването на минималното разстояние. Скачането с парашут е все едно да си легнеш с две-три змии. Повечето хора ги е страх даже да си го помислят, но колкото и страшно да изглежда, всъщност е съвсем безопасно, докато нещо не се обърка. А след това рядко ти се удава втори случай да приложиш натрупания опит.

— Преди около седмица скачах с него — отговори спокойно Фицдуейн. — Седем скока със седем различни парашута и седем пъти от седемдесет и пет метра. Аз също исках да проверя как е.

— Първия път май винаги е най-трудно, полковник — бавно каза Лонсдейл. — Е, като те гледам, нищо ти няма, така че давай нататък.

— За това, кое къде е на платото, разполагаме със сателитни снимки и с други източници на информация — продължи Фицдуейн. — Не бива да забравяме, че става въпрос за стотици хиляди квадратни километри доста негостоприемен терен. На теория те патрулират по него, но на практика това означава, че главното им внимание е съсредоточено върху нефтопреработвателните съоръжения и петролопроводите, като само от време на време правят по някой оглед с хеликоптер на останалата част. И откровено казано, какво друго могат да сторят? А и за какво им е?

Лонсдейл се бе облегнал назад с притворени очи. Мъчеше се да си изгради собствен модел на плана на Фицдуейн. Фактът, че няма да използват хеликоптери, отначало го стресна, но сега вече започваше да разбира нещата. Това, че вече бе тренирал с гънтракове и с рейнджърите в Ирландия, бе много полезно. Участваше и в скокове с отваряне на парашута на малки височини.

Устройството за спускане на техника с парашут при свръхмалки височини бе необикновено, ако не си свикнал с него, но даваше резултати. Спускането ставаше от товарен самолет С 130. Пилотите намаляваха скоростта почти до 190 километра в час и се спускаха ниско над земята, все едно че се готвят да кацат. След това, точно на уреченото място, навън се отваряше парашут, който, пълнейки се с въздух, издърпваше качения на палет гънтрак — или друга техника — през задната рампа на самолета.

Парашутът се използваше като спирачка, убиваща инерцията. Последиците от краткото падане се избягваха посредством специални поемащи удар палети.

За хора не ставаше, разбира се, но за техника и продоволствие даваше забележително добри резултати.

— Значи — разсъждаваше Лонсдейл на глас — скачаме на платото далеч от външния отбранителен кръг, но все пак да е близо до базата им. Избираме някое забравено от бога място, което рядко се навестява от патрулите и има къде да се скрием. Оставаме сам-самички със скорпионите. Влезли сме незабелязано през нощта. Седим си, добре маскирани, и се молим някой селянин да не налети на нас, без да иска.

— По това плато не се мотаят никакви селяни — отвърна Фицдуейн. — Първо, защото там няма и помен от орна земя или паша. И, второ, защото Куинтана старателно е обрал останалите няколко индианци, качил ги е в един камион и ги е пратил в друго поселище на брега. Или пък ги е избил. Така че каквото и да е намислил да прави, явно не иска никой да го види. Това е добре за нас.

— Колко машини и колко души ще сме?

— Ударната група, заедно с мен — отвърна Фицдуейн, — ще се състои от петнадесет души. Три екипажа във всеки гънтрак.

— Защо точно толкова?

— Както може би си спомняш — отговори Фицдуейн, — за оптимална ефективност гънтракът има нужда от трима души екипаж. Водач, преден мерач-наблюдател и заден мерач. Колкото до броя на машините, пет е минималният брой, за да се завърши успешно мисията. А и трябва да се съобразяваме с мястото в С 130.

 

 

На другия ден Фицдуейн се събуди с първите лъчи на слънцето. Ръката му несъзнателно потърси Катлийн, той рязко се изправи и остана така известно време със затворени очи. После бавно се отпусна на възглавницата и опита да съсредоточи вниманието си върху предстоящата акция.

— Каза, че групата е от петнайсет човека — вметна Лонсдейл на закуска. Слънцето вече бе издигнало високо и двамата хапваха навън. — Петнайсет! А засега сме ти и аз. Което е чудесно, но това прави само двама души.

Фицдуейн бе извърнал глава и гледаше изумено към двора.

— Ал — рече бавно той. — Долу виждам точно осем змии. И съвсем не са току-що излюпени.

— Слагат кучето пазач в малкото си джобче — отвърна Лонсдейл спокойно и допълни чашите с кафе. — Говори ми за групата.

— Системата ще ни помогне с каквото може, но има едно желязно условие. В бойната група да не влиза нито един човек на редовна служба в американските въоръжени сили.

— За да могат да си измият ръцете при евентуален неуспех — разпали се Лонсдейл. — Мамка му, досега трябваше вече да сме свикнали с тия еквилибристики! Тия скапани политици с техния президент Джорджи Фолс и любимата му политика да насъсква двата края срещу средата… Именно тази тяхна нерешителност прави така, че подразделения от рода на Делта само тренират като откачени, а не действат. И само заради това терористи, поддържани от страни като Иран, могат да пикаят върху ни, а ние да се правим, че дъжд ни вали!

На Фицдуейн започна да му става ясно защо главен сержант Ал Лонсдейл е напуснал Делта.

— Погледни откъм добрата страна на въпроса, Ал — успокои го той. — Хубавото в това е, че запазваме абсолютна гъвкавост. Няма никаква верига от некадърници, предаващи командите като по развален телефон до някой оперативен център в Белия дом. Няма чакане. Правим това, което трябва.

Лонсдейл сви рамене. Избухваше за части от секундата, но също така бързо се укротяваше. Той се усмихна.

— Така погледнато, си прав, но все пак има някои хора от Делта, които могат доста неща. Трябва да разбереш, полковник — американската армия е най-силната, най-добре екипирана и най-добре обучена в света. Е, издънваме се по някой път и използваме повече сила и огнева мощ, отколкото е необходимо, но това е по решение на политиците. Най-добрите ни хора са истински добри. Твърде добри, за да ги подминеш. Трябва да има някакъв начин! Не можеш да извършиш никаква операция с аматьори.

Фицдуейн отпи от кафето си.

— Сутрин обичам да бягам из Арлингтънското гробище — каза той. — Един човек, чийто апартамент използваме за временен оперативен център, Грант Леймър, предложи да побягам още малко — докато стигна до Форт Майър. Там се срещнах с един друг човек — генерал Фрамптън.

— Председателят на обединените началник-щабове? — попита недоверчиво Лонсдейл.

— Нещо такова — отвърна небрежно Фицдуейн. — Та този генерал ми каза, че разговорът ми с него бил съвсем неофициален, но че би могъл да ме свърже с някои хора, които неочаквано се били уволнили от американските въоръжени сили и сега търсели работа в цивилния живот. Увери ме, че щели да обмислят всяко, дори и краткосрочно предложение. Накрая добави, че в бъдеще се надява отново да ги убеди да постъпят в армията.

— Кои са тези хора? — заинтригува се Лонсдейл. — Може да ги познавам.

Фицдуейн му разкри имената им.

— Мамка му! — възкликна Лонсдейл, скочи на крака и извика: — Че това са мои хора!

Ехото се затъркаля по склоновете на долината.

— Не мисля, че е съвпадение — каза меко Фицдуейн. — И моля те, не крещи така, че ще разтревожиш змиите.

Лонсдейл се усмихна:

— На тях от тоя вик не им пука. Те са аризонки, от сто години са свикнали с бойните викове на индианци и каубои.

Фицдуейн огледа долината. Някой ден, със или без змии, цялото това място ще бъде застроено. Докато идваха насам с колата на Ал, той бе забелязал табелите на няколко агенции за недвижими имоти, забити из буренака. Местността бе твърде красива, за да не се опитат да я осерат.

Лонсдейл улови погледа му и разбра какво му е в ума.

— Да-а — въздъхна той, — тъй ще стане.

След кратка пауза сержантът отново се върна на темата.

— Ти, аз и още шестима от Делта. Това прави осем.

— Чифуне Танабу и Ога — отвърна Фицдуейн. — Отдавна са по следите на Рейко Ошима и им се иска да приключат с нея веднъж завинаги. Помниш Чифуне от Япония, нали? Освен това си се виждал и с Ога. Бивш десантчик. И двамата са много добри стрелци.

Лонсдейл си спомни как се смая, когато разбра, че агентът от специалните служби, с когото щеше да работи, е нещо толкова ефирно, женствено и красиво като Чифуне. Изглеждаше тъй мила, че и муха като че ли не би могла да убие. Външният й вид обаче бе адски заблуждаващ. Беше безжалостно точен стрелец и студена като лед в сражение. Страшна дама!

— Чифуне е добра — каза той. — Колкото до Ога…

— Аз познавам Ога — прекъсна го Фицдуейн.

— Остават още петима — пресметна Лонсдейл.

— Британците дават трима — продължи ирландецът. — Спецсилите им имат сметки за уреждане с Яибо. После идва един мъж на име Шенли, с когото се запознах и който ще ти хареса. Остава още един, цивилен, но бивш капитан от десантни войски. Капитан Дана Фелтън иска да заеме това място и може би й се полага. Тези хора й отнеха приятелката. Освен това има двама ирландски рейнджъри, Грейди и Харти, които познават гънтраковете отлично. Така че имаме, както се изразяваме в Ирландия, удобно мнозинство. Трудно ще бъде да се вземе окончателно решение.

Лонсдейл кимна:

— Джеронимо Грейди е страхотен водач. Но знаеш ли, един от онези от Делта ме накара да се замисля.

— Кой по-точно? — попита Фицдуейн.

— Калвин Уелбърн — отвърна полицейският началник. — Нисичко и дребно чернокожо момче с маниакално чувство за хумор и никакви нерви. Много готин пич, мисли в три измерения.

— Каква му е специалността?

Устните на американеца се разтегнаха в усмивка.

— Както знаеш, полковник, Делта може да ходи по вода. Калвин прави още едно нещо.

— Изплюй камъчето, де!

— Той може и да лети.

 

 

Седнаха да обмислят по-дребните подробности. От време на време някъде като че ли отдалеч се включваше полицейското радио на Лонсдейл. Той бе на двадесет и четири часово дежурство, но иначе работното му време бе плаващо. Главният проблем, който двамата дежурни полицаи обсъждаха по радиото, в повечето случаи бе къде да седнат да обядват заедно.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Лий Кокрейн от Вашингтон.

— Има новини, Хюго — каза той с уморен, но сериозен глас. — Няма да е зле да дойдеш насам, и то по-бързичко.

— Не можеш ли да ми ги съобщиш по телефона?

— Не — отвърна твърдо Кокрейн. Гласът му отново прозвуча напрегнато и изтощено. — Доста сериозна бъркотия се оформя. Така че действай по-бързо, Хюго.

— Разбрано — отвърна Фицдуейн и затвори.

Излязъл на верандата, той завари Лонсдейл да слуша радиото, напрегнато наведен. В момента, в който Фицдуейн пристъпи навън, той се изправи.

— Хайде, Хюго! Да вървим! — изрече задъхано, сякаш бе тичал.

Фицдуейн го изгледа слисано.

— Трябва да се връщам във Вашингтон, нещо е станало.

— Няма какво да се връщаш във Вашингтон, за да ти трият сол на главата! — изсъска Ал злобно, закопчавайки колана и закачайки радиото на него. — Ограбили са шибаната банка! Носиш ли си нещо?

Фицдуейн кимна, опитвайки се да потисне усмивката си.

— Мислех си, че в Медора нищо не се случва.

— Нищо не се случваше, докато не се появи, Хюго! — парира той. — Хайде, давай!

Ал затрополи надолу по стълбите, плътно следван от Фицдуейн.

— Какво ще правим сега? — попита го той в движение.

— Ще се опитаме да им отрежем пътя за бягство — отвърна Лонсдейл, скачайки в колата си. — Четирима са, в джип. И са тръгнали насам. Има доста места за криене. Това е голяма страна.

— Въоръжени ли са?

Лонсдейл подкара колата стремително, стряскайки змиите по пътя си.

— Разбира се! — отвърна раздразнено той. — Не знам как обират банки в Ирландия, ама тук сме в Съединените щати! Мамка му! Виждал ли си американец без пищов? Правото да го носи му е записано в конституцията. Дотук имаме един убит пазач и един служител, който май не е много добре.

— С какъв вид оръжие са? — попита Фицдуейн.

— Автомати, пушки и без съмнение някой и друг пищов — отвърна Лонсдейл. После се усмихна: — И доколкото разбрах, с удоволствие ги използвали.

— Страхотно! — изкоментира Фицдуейн. — Само не забравяй да им кажеш, че съм турист.