Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (27)

25.

— Военновъздушните сили са отворили дюкяна. Качвай се!

Редиците десантчици се понесоха в тръс към очакващите ги С 130. Натоварени с парашути, раници, оръжие, боеприпаси и спецтехника — всичко, като се започне от експлозиви и се стигне до резервни батерии за радиото. Напредваха към машините с грацията на сумисти, вързани на верига.

Парашутистите бяха известни с бързината и хъса си, но това важеше, след като се тръшнеха на земята. Товаренето беше мъчителен процес, полетът също не бе кой знае колко по-добър.

Никой друг самолет не бе толкова обичан от десантчика, колкото С 130, но горчивата истина бе, че след като шестдесет и четирима души с пълно бойно снаряжение се натъпчеха в търбуха на машината, преместването дори на една малка мешка изискваше задружните усилия на всички. Никакви разходки нагоре и надолу по пътеката в средата. Всъщност място за такава почти не оставаше. Парашутистите седяха, притиснати коляно до коляно, в две редици една срещу друга, запълнили до краен предел останалото пространство със снаряжението си. Ако те засърби нещо или ти е слаб пикочният мехур — ще се чешеш и пикаеш след приземяването, ако, разбира се, тогава не ти се струпат други проблеми. Затова преди товарене всички биваха съветвани първо да обслужат естествените си нужди и тогава да се качват. Единственият начин да се придвижиш от единия край на самолета до другия бе да се движиш като маймуна в клетка, хващайки се за пръчките горе от двете страни.

Натискът от двете му страни бе толкова силен, че скачането от самолета бе започнало да изглежда на Фицдуейн далеч по-примамлив вариант. Рампата бе вдигната наполовина, но не бе затворена. В задния сектор на С 130 имаше съвсем малко илюминатори и нахлуващият въздух, както и гледката навън бяха добре дошли.

Четирите турбовитлови двигателя зареваха на високи обороти и откъм полуотворената рампа нахлуха облаци червен пясък. Самолетът завибрира. Можеше да се разговаря, но само ако викаш. Отговорниците за скока и безопасността бяха със слушалки, включени към вътрешната разговорна уредба на самолета.

Фицдуейн бе вбит според ръста и теглото си между полковник Закария Карлсън и Лонсдейл. Срещу него бе седнал Брок. Всички останали места бяха заети от Разузнавателния взвод. Подразделението изглеждаше достатъчно страшно в пълното си бойно снаряжение, за да проведе операцията и само.

Карлсън се наведе към Фицдуейн и ревна в ухото му:

— Точно така бяхме и когато чакахме всеки момент да излетим за Хаити и не щеш ли, в този миг се чуха удари по вратата и когато отворихме, пред нея бе застанал един от сержантите. Бил в отпуск, но не можел дори да си представи, че ще изпусне операцията. Долетял с колата си направо до машината и се вмъкна вътре както си беше с цивилни дрехи, без каска и даже без парашут.

Фицдуейн го слушаше с половин ухо. Ако очите не го лъжеха, над полуотворената платформа се бе появила някаква глава. Той примигна и главата изчезна. Привидяло ми се е, помисли си. Самолетът започна да рулира по пистата и той се наведе към Карлсън.

— И какво направихте с момчето? Хвърлихте го да пробвате откъде духа вятърът ли?

— Не, по дяволите — Карлсън се усмихна. — Посъбрахме му туй-онуй и горе-долу го нагласихме. Всеки с такъв дух на десантчик заслужава да скача.

Фицдуейн примигна отново — този път грешка нямаше. Главата пак се появи над полуотворената платформа и след нея през отвора се намъкна и останалата част от тялото, съпроводена от облаци червен прах. С 130 набираше скорост.

Шестдесет и четири глави в каски, с лица, омазани в черна и зелена боя, се обърнаха към натрапника. Беше облечен в костюм с връзка, който, след основно почистване и гладене, можеше да мине като приемливо облекло за сесия на Конгреса.

— А тая униформа познаваш ли я? — наведе се отново Фицдуейн към Карлсън.

— Какво, по дяволите, става! — изрева междувременно Брок.

— Къде да седна? — ревна в отговор Кокрейн.

Хюго се ухили заплашително.

— Твой приятел ли е? — поинтересува се Карлсън.

Фицдуейн поклати глава.

— Предай нататък по колоната на тия откачалки, че им предстои дълъг полет, мамка му!

Кокрейн улови погледа му и му махна.

— Здрасти, Хюго! — прогърмя отново гласът му.

Шестдесет и четири омазани в черно и зелено лица в каски се втренчиха във Фицдуейн.

— Какво, по дяволите, става! — кресна повторно Брок.

 

 

С доста трудности и с помощта на цялата група от едната редица, която се отдръпна назад колкото можа, за да му направи място, Фицдуейн уви лявата ръка на Кокрейн със скоч лента, широка пет сантиметра.

След доста пазарлъци и дълги преговори, Кокрейн вече приличаше на нещо подобно на десантчик. Имаше каска и униформа, а лицето му бе нацапотено със зелена боя. Дори и обувките си бе изритал, заменяйки ги с омекотен вариант на пилотски кубинки с цип.

— За какво ми е тая лента? — попита той.

— Показва, че принадлежиш към Първа бригада — отвърна Фицдуейн — и може би никой от тях няма да те застреля. Ако те притеснява, да я сваля.

Кокрейн се направи, че не го чува.

— Казвай сега какво трябва да знам! Обяснявай с прости думи и накратко, все едно че съм политик.

— Стъпим ли на земята, хукваме да търсим Ошима — викна в ухото му Фицдуейн.

— А знаете ли къде да я търсите?

— Под пистата Мадоа има подземен бункер — обясни Фицдуейн. — Накарали Реймън да им нарисува карта. В случай на нападение над базата тя трябва да бъде там.

— А ако не е?

— Ще се пукна от яд — тросна му се Фицдуейн.

— Добре, друго?

— Когато стъпиш на земята, се търколи встрани — посъветва го Фицдуейн. — Обаче преди това не забравяй да помолиш някого да ти даде парашут.

Кокрейн замръзна.

— А дотук се справях толкова добре! — изпъшка той.

Брок обърна очи към тавана, поклати глава и изръмжа:

— Мамка му стара!

Карлсън се обади:

— Забрави да му кажеш паролата и отговора.

Фицдуейн кимна и викна:

— Щастие е паролата.

— А отговорът? — попита Кокрейн.

— Мъртъв кълвач — отговори вместо него Брок и направи напомпващо движение с вдигнат нагоре юмрук.

— Хуа, сър! — ревна взводът като един.

Кокрейн се наведе към Фицдуейн.

— Винаги ли са такива? — попита го той.

— През по-голямата част от времето — отвърна ирландецът.

Двамата отговорници по скоковете — по един на всяка врата — се обърнаха към редиците си. Стояха разкрачени, с леко сгънати колене и с протегнати напред ръце, сякаш се канеха да теглят нещо.

Сякаш излизаха направо от някой уестърн. Истински каубои, готови да изтеглят револвера.

Напрежението видимо се покачи. Погледът на всеки десантчик бе впит в неговия отговорник. Фицдуейн усети прилив на адреналин. Ръцете на отговорниците се стрелнаха напред, дланите се отвориха и затвориха два пъти в съвършен синхрон.

— Двадесет минути! — изреваха те.

— Двадесет минути! — ревнаха в отговор шестдесет и четирите омазани в боя лица.

 

 

— Арконо е отцепена, сър — докладва полковник Дейв Палмър, началник-щаб на дивизията. — Никаква съпротива. Пистата е изоставена, в момента кайоуите кацат.

Генерал Майк Ганън кимна. Имаше много голямо доверие на хеликоптерите на 82-ра, но те нямаха обсега, нито пък възможностите за зареждане във въздуха, за да покрият целия маршрут сами. Това означаваше, че се налага да ги закарат до мястото със С 130, да ги разтоварят и да ги оставят да чакат, докато операцията започнеше.

Най-близката подходяща писта за тази цел беше Арконо — същата, която Фицдуейн бе използвал за измъкването им. Имаше много голяма вероятност пистата да е под контрол, но изпратените там разузнавачи докладваха, че е пуста.

Терористите явно прегрупираха живата си сила. Дяволската стъпка можеше да се окаже доста костелив орех. Ганън изобщо не се съмняваше, че победата ще бъде на страната на 82-ра, но главна грижа сега бе проблемът с евентуалните загуби.

Самото естество на десанта предполагаше адски бърз цикъл на боя. Може да постигнеш поставените цели много бързо, но цената може да се окаже ужасно висока. В миналото парашутните десанти бяха им коствали до петдесет процента загуби. Този път процентът далеч нямаше да бъде такъв, ако Карлсън и неговият екип са планирали нещата както трябва.

Обаче най-голямото неизвестно си оставаше супероръдието.

 

 

С едва доловима усмивка полковник Закария Карлсън седеше със затворени очи, изпаднал сякаш в медитация.

Метни му една избеляла роба, тикни му в ръцете кошничка за милостиня и ето ти готов будистки монах, мислеше си Фицдуейн. Пък и главата му е, кажи-речи, обръсната…

От десантчиците сякаш лъхаше спокойствие. Вътрешно всеки от тях сигурно си повтаряше: „Какво, по дяволите, правя аз тук?“, но външно изглеждаха невъзмутими.

Примерът му като че ли бе заразителен. Въпреки че напрежението определено се покачи след първоначалното предупреждение на отговорниците, външно нямаше признаци на безпокойство. Разбира се, притиснат така здраво от всички страни, е трудно да се издадеш какво те яде отвътре. Не можеш да крачиш нервно напред-назад, да потропваш с крака или да трепериш от страх, без да алармираш цялата редица.

И естествено не можеш и да избягаш. А само да седиш и да се потиш, но с този товар по себе си ти си се потиш и без да те е страх. Ти си обречен. Само след минути ще се заемеш с това, на което си обучен. Ще се хвърлиш от небесата, за да попаднеш в огнен водовъртеж, организиран от неколкохиляден враг.

Трябва да го убиеш пръв. Което постепенно започва да ти се струва все по-добър и по-добър вариант. Всъщност единствен. И осъзнаването именно на това решение произвеждаше успокоителния ефект. Вместо да си мислиш какво може да стане, ти се съсредоточаваш върху онова, което трябва да се направи, и инструмента, който ти трябва за тази работа.

Съсредоточаване върху операцията — най-добрата противоотрова за страх. Изпробвана и доказана от времето, когато първият пещерен човек се е измъкнал от бърлогата, за да убие нещо по-едричко за вечеря.

Мислите на Карлсън трескаво препускаха. Планът за нападението бе плод на целия щаб на дивизията и бе подписан от командващия генерал, както и от няколко адвокати с по-тлъсти заплати. Обаче есенцията на плана бе негова и на Фицдуейн, колкото и да не му се искаше да го признае.

Десантчиците имаха над половинвековен опит в битки, така че как, по дяволите, допусна този чужденец да влияе на мисловния му процес?

Конвенционалното мислене подсказваше да нападнат пистата Мадоа и силно охраняваната долина с оръдието едновременно. Обаче вместо това целият удар бе насочен към пистата, а оръдието бе оставено да се унищожи само — с малко помощ, разбира се, от въздуха.

Ами ония войски, окопани около него? Дори това шибано супероръдие да избухне, какво им пречеше на тези войски да нападнат занимаващите се с пистата десантчици в гръб? Трябваше да пребягат само осем километра, а разполагаха и с артилерия, и с минохвъргачки, и с бронетехника.

А Фицдуейн спореше и доказваше, че експлозията на супероръдието щяла да бъде убийствена. И че оцелелите след нея войски можели да бъдат пометени от въздуха или пък да се погрижат за тях по-късно. Главният му коз беше, че около оръдието не трябва да има нито един наш човек, докато то не избухне.

Изглеждаше разумно обяснение, но Карлсън продължаваше да си задава въпроси. Добре окопаните войски имаха невероятната способност да оцеляват при експлозии. Е, колко силна би могла да бъде една неядрена експлозия? И дори и саботажът да успее, откъде можем да сме уверени, че терористите ще натиснат спусъка на супероръдието?

„Аз познавам Ошима, му бе казал Фицдуейн с абсолютна увереност. Тя няма да стреля веднага, ще задържи правото си на избор колкото е възможно по-дълго време. Но веднъж осъзнала мащаба на атаката ни и разбрала, че повече не може да чака, ще стреля.“

А после? — попита го Карлсън. Ако супероръдието експлодира, тя ще направи следните три неща, отговори Фицдуейн. Ще организира яростна съпротива, за да ни забави колкото е възможно по-дълго; ще се опита да смеси двата газа по някакъв начин, ако разполага с необходимите специалисти; и накрая ще се опита да избяга. Откъде пък си толкова сигурен! — опита да възрази Карлсън.

Всичките си умения е усвоила от един терорист, наречен Палача, продължи уверено Фицдуейн. И от данните, които сме събрали за нея, става ясно, че ги е усвоила много добре. В това съм толкова сигурен, както и че в Западна Ирландия вали и когато очакваш дъжд, и когато не го очакваш. Ошима има план за измъкване.

Да, но на стотици километри от Стъпката е само пустош, отново опита да възрази Карлсън. Командният център на Ошима под пистата Мадоа ще бъде разпердушинен от две бригади на 82-ра. Самата писта е оградена от минен пояс, широк половин километър. А въздухът ще бъка от летящи машини до такава степен, че ония в ауакса ще се побъркат, докато ги насочват да не се блъскат едни други. Така че как ще стане това бягство?

Тя си знае как, а ние трябва да разберем, отговори му Фицдуейн.

И как ще го разберем? — настояваше Карлсън. Лягаш по гръб в една гореща вана, затваряш си очите и почваш усилено да мислиш, отвърна му тогава Фицдуейн.

Карлсън се усмихна на спомена, но тревогата не го напусна.

— Десет минути! — извикаха отговорниците, отваряйки и затваряйки длани два пъти.

— Десет минути! — отговориха в хор парашутистите.

Съмнението й тревогите се изключиха от съзнанието на Карлсън като електрически уред. Нямаше смисъл да умува повече.

Всичко щеше да започне след броени минути.

 

 

— Мамка му! — извика Кокрейн. — Щях да забравя.

Фицдуейн тъкмо си мислеше за разораната земя, която бе излязла на инфрачервените сателитни снимки. На тях ясно личеше, че с помощта на някаква много бърза изкопна техника под пистата е била прокопана цяла мрежа от тунели, после покрити с бетонни елементи и засипани с пръст.

Обаче Ошима не може да не е знаела, че сателитното наблюдение ще покаже разораната земята. А не й беше в стила да пропуска нещо толкова очевидно.

Тогава какво още е направила? Какви съоръжения е добавила, които да не се виждат? Колко от тунелите са само за заблуда и колко още такива е изкопала под земята — нещо, което не би излязло на снимките? Изхвърлената от такава дейност пръст би я издала, но тя сигурно я е струпала при пръстта, изкопана от окопите.

Видими тунели, близо до повърхността. Скрити тунели на далеч по-голяма дълбочина. Но копаенето под земята бе далеч по-трудно в скалисто плато. Къде би могла да копае, как, с каква скорост? Бяха видели огромния брой булдозери и друга подобна техника, но ставаше ли тя за строеж на тунели?

Това, което тогава му бе потрябвало, бяха подробните геоложки проучвания. Когато са търсили петрол, целият район е бил основно проучен.

— Донесох докладите от проучванията — съобщи Кокрейн. — Мори ги изкопа отнякъде.

Фицдуейн го изгледа вбесен:

— Твърде много време си прекарал на Хълма, Лий, инструктирайки конгресмените как да гласуват в последния момент.

Кокрейн се опита да вдигне рамене, но не можа.

— И сега какво да правя с тях? — изръмжа ирландецът. — Да си ги прочета на път за надолу?

— Пет минути! — изреваха отговорниците, широко разперили петте пръста на дланите си.

— Пет минути! — не закъсня отговорът.

— Готови!

— Готови!

— Всички…

— Всички…

— Стани!

— Стани!

— Закачи!

— Закачи!

— Провери Въжето!

— Провери Въжето!

— Провери Снаряжението!

— Провери Снаряжението!

— Аз и без това не мога да ги достигна — каза Кокрейн. — Тикнал съм си ги на кръста под целия този самар. Божичко, чувствам се като египетска мумия.

— Дано живеете и толкова дълго, сър — обади се Брок.

Страничните врати се плъзнаха. Ревът на двигателите рязко се усили, сподирен от нахлулия в самолета вой на вятъра.

— Три минути! — викнаха отговорниците.

— Три минути! — прогърмя хоровият отговор.

В предопашната част на корпуса се появи цял ред дупки.

Секунда след това проблесна трасиращ ред и каската на единия от обезопасителите сякаш експлодира. Застаналият до него отговорник бе оплискан с кръв. Наблизо избухна противовъздушен снаряд и самолетът се килна на една страна.

— Май ще е по-добре да скочим долу — обади се Брок със спокоен глас — и да отвлечем огъня на тия шибалници.

Лампите над главите им светнаха в червено и миг след това в зелено.

— Давай! Давай! Давай!

През двете отворени врати за част от секундата минаваше парашутист и темпото непрекъснато растеше. Последните двама бяха отговорниците.

За тридесет и шест секунди всичките шестдесет и четирима десантчици потънаха в мрака, а самолетите поеха курс към Арконо, за да дозаредят и да чакат да извозят убитите и ранените.

Оцелелият обезопасител застопори затворените вече врати и се тръшна на опустялата пейка потресен. Беше видял достатъчно през отворената врата, за да благодари на бога, че е постъпил във военновъздушните сили, а не в пехотата. 82-ра бе поела сякаш право към ада.

 

 

Командният бункер бе направен от няколко свързани помежду си метални сфери, поддържани от хидравлични амортисьори. Бяха подобни на използваните в Япония при строителството на небостъргачи за увеличаване на противоземетръсните им качества. Над бункера имаше няколко пласта броня, армиран бетон, трамбована пръст и още бетон.

На практика цялото това съоръжение бе неуязвимо за конвенционална бомбардировка. Носеха се слухове, че се разработвали някакви ракети, способни да проникват надълбоко под земята, но май в това нямаше нищо сериозно. Така или иначе, хората тук бяха недосегаеми за всички съществуващи бомби.

Бомбардировката се развихри без никакво предупреждение. По радарите нямаше нищо. Ошима тъкмо минаваше на инспекция в радарната зала, когато започна нападението, и сама можа да види екраните, разтърсили се леко от първия удар.

По тях нямаше абсолютно нищо — дори и най-малък намек за сянка.

С артилерия ли нападаха? Да не би мексиканската армия най-сетне да е решила да се намеси? В Чиапас бе относително спокойно и затова може да са решили, че тъкмо сега му е времето да нападнат.

И все пак някой би трябвало да ги предупреди. Вярно, Куинтана бе мъртъв, но те разполагаха с много информатори. Щяха да знаят, ако мексиканската армия има намерение да предприеме каквото и да било. А и как ще стигне до платото, без да бъде засечена? Невъзможно.

Бункерът се разтърси още веднъж. Осветлението примигна и изгасна. Веднага след това се включи аварийната система и лампите отново светнаха.

— Бомбардират, командире. Яко бомбардират! — каза Джин Ендо, един от малкото членове на Яибо, останали живи.

Другите, извадили късмет, за нещастие не бяха от същия ранг като него. Въпреки младостта си, Джин Ендо бе изключителен. Интелигентен, бърз и доказал уменията си. Но преди всичко бе верен. Джин Ендо щеше да й бъде полезен.

Заместник на генерал Бараган бе полковник Каранза. Неговата вярност почиваше изключително на факта, че той просто нямаше къде другаде да иде. Щеше да се бие, ако работата опреше до бой. Но тук беше Мексико. Американците може да се съгласят да бомбардират Текуно, ако бъдат помолени от правителството, но никога нямаше да изпратят сухопътни войски. За това се бяха погрижили Виетнам, Ливан, Сомалия и най-вече американските медии. Загубите бяха политически неприемливи.

— Прав е — намеси се Каранза мрачно. — Това са бомби. Празните радари означават „Стелт“, а това от своя страна означава Америка.

— Включи мониторите — заповяда Ошима.

Командният бункер упражняваше командните си и контролни функции с помощта на дълбоко вкопана мрежа от кабели, свързани с външни видеокамери. Най-важната връзка бе с долината, където бе супероръдието. Ошима можеше да стреля с него оттук. Беше проста работа — мушкаш два ключа и щракаш едно малко копче. По-рано обикновено Куинтана пазеше тези ключове, но ролята му вече бе свалена от сценария. Ключетата сега се люлееха на врата на Ошима.

Блесна редица от десетина монитора. През деня те бяха постоянно включени, но през нощта се изключваха, за да се пестят батериите, необходими за уредите им за нощно виждане. Войската на терористите, с изключение на няколко поста на ключови места, не бе оборудвана с такива уреди.

Загледана в екраните, Ошима видя как една от силно укрепените позиции около зоната избухва в огромен жълто-червен облак. В небето се понесоха крака, ръце и части от тела заедно с различно оръжие. Експлозиите следваха една след друга с такава бързина, че се сливаха в непрекъсната канонада и вибрациите в бункера не спираха. Разрушенията растяха с всяка изминала секунда.

— Дайте проверка на периферията! — излая Ошима.

Мониторите се подчиниха на предварително зададени параметри. Външният пояс започна да се осветява част по част, но тя не виждаше нищо. Ако нападаха отвън, то тук трябваше да има някакво развитие, дори да е само противников артилерийски огън.

— Дайте ми Стъпката и ме свържете с командира на оръдието — заповяда Ошима.

Връзката с Дяволската стъпка се осъществяваше с помощта на оптичен кабел. Образите се появиха моментално.

Ошима почувства неимоверно облекчение. Долината на супероръдието не бе обект на нападението. По някакъв начин, мислеше си тя, американците са разбрали с какво разполагам и ги е страх да нападат пряко, за да не ме накарат да гръмна. Бяха силни, невероятно силни, но… уязвими.

— Командире — извика Каранза. — Виж радарите.

До този момент екраните бяха празни. Сега на тях изведнъж се появиха силуетите на дузина приближаващи самолети. Скоростта им бе малка. Това не бяха изтребители бомбардировачи, а транспортни самолети, ала дори и за такива летяха много бавно.

— Десант! — ахна Каранза. — Невероятно! Лековъоръжени десантчици, каква мишена! Ще ги избием още във въздуха. След като скочат, въздушното им прикритие трябва да прекрати огъня и тогава ще им налетим. Слава богу, че генерал Бараган беше толкова предвидлив човек.

По-голямата част от осемдесет и четирите огневи точки около пистата Мадоа бяха или напълно разрушени, или силно пострадали. Но това вече нямаше никакво значение. Там и без това имаше съвсем малко хора, а в по-голямата си част съоръженията бяха фалшиви.

Истинската отбранителна система бе под земята. Състоеше се от бронетанкова техника и подразделения с ръчни гранатомети земя-въздух. Тези гранатомети считаха за свой най-голям враг хеликоптерите, но нисколетящите С 130, влачещи се почти със същата скорост, май щяха да се окажат още по-лесна мишена.

— Да дам ли заповед, командире? — попита Каранза.

Ошима изчака първият самолет да влезе в зоната на пряката видимост и да се появи на един от видеомониторите. Каранза се бе оказал прав — бомбардировката замираше. Още няколко секунди…

Изведнъж от самолетите се посипаха черни точки и веднага след това цъфнаха белите петна на парашутите.

— Давай! — викна тя.

Каранза заговори в микрофона. От бункери и от тунели по цялото протежение на пистата предварително определените огневи точки на противовъздушната отбрана се надигнаха от земята и насочиха смъртоносните си цеви към небето.

 

 

На шест хиляди метра височина центърът за управление и контрол, поместен в един С 141, кръжеше и следеше развитието на битката долу.

В огромния товарен отсек на самолета, заобиколен от тонове електроника, бе настанен екип специалисти. Данните постъпваха от самолети, както и от много други източници, включително и от отряд на спецслужбите, образуващ верига от наблюдателни постове по цялата периферия на зоната.

Обаче най-близкото наблюдение се провеждаше от едно подразделение на Делта, намиращо се буквално в центъра на събитията. Бяха скочили тук от голяма височина със забавено отваряне под прикритието на започналата бомбардировка и сега се криеха на покрива на главния хангар и в контролната кула.

Бяха щурмували кулата, очаквайки сериозна съпротива, но я намериха почти празна. Обитателите й нямаха никаква работа, тъй като по-голямата част от въздушната им техника бе унищожена от атаката на микролета, и още щом чуха да падат първите бомби, хукнаха да се скрият в някой бункер. Кулата бе в ръцете на Делта. От нея имаше чудесен изглед към базата на терористите и макар с издухани от бомбите стъкла, представляваше идеален наблюдателен пункт.

Хората от Делта, заели покрива на хангара на около четиристотин метра по-нататък, гледаха на колегите си с известна завист. Нямаха никаква представа кои от пернатите представители на животинския свят се въдят на това плато, но явно всички бяха използвали само този покрив за естествените си нужди.

Войниците лежаха в събирал се години наред птичи тор. Ходенето по него бе опасно, а миризмата — убийствена. Щеше да е и забавно, ако вторият войник, приземил се на покрива, не се беше подхлъзнал и не си бе счупил врата. Безжизненото му тяло се бе преметнало през парапета и бе увиснало във въздуха на няколко метра от земята. Веднага го бяха извлекли обратно, преди някой да го види, и сега момчето лежеше по гръб в безсъзнание.

Полковник Дейв Палмър, началник-щаб на 82-ра, беше старши офицер в командния център, устроен на борда на С 141, и в момента следеше развитието на събитията долу със смес от тревога, очарование и яд. Ако изобщо съществуваше военна логика, на този С 141 трябваше да бъде командващият генерал. Този център бе най-доброто място за наблюдение на действията и разполагаше със свръхмодерна техника за комуникации.

Съществуваха обаче някои ситуации, в които военната логика не диктуваше положението и в които гордостта на подразделението се смяташе за по-важно нещо. В 82-ра въздушнопреносима офицерите водеха хората си, застанали пред тях, а това означаваше генерал Майк Ганън да скочи начело на войските си.

Палмър плувна в пот, докато гледаше как базата на терористите се променя пред очите му. Пет минути след прекратяване на бомбардировките из цялата писта се бяха появили десетки нови огневи точки, а, изглежда, имаше и още неколкостотин по-малки картечни гнезда. В момента цялото му внимание бе погълнато от противовъздушната отбрана, особено гранатометите земя-въздух и тежките картечници. Данните не спираха да постъпват, обработваха се моментално, установяваха се целите и след това се предаваха на щурмовите отряди долу.

Скоро Палмър бе убеден, че почти всички скрити противовъздушни огневи точки са въведени в данните за препращане надолу, но те щяха да бъдат открити едва когато самолетите стигнеха точно над тях. Далеч под командния център той виждаше как първите самолети наближават пистата. Радарът ги показваше как летят ниско, без да променят курса, за да извършат точен десант.

Подходът към зоната на скока винаги щеше да си остане най-опасният момент от един десант. За тези няколко минути самолетът бе абсолютно безпомощен и уязвим отвсякъде, а заедно с него — и парашутистите. Докато стоеше с поглед, впит в екраните, от пистата се извиха огнените опашки на ракетите, прорязаха нощното небе и после по-голямата част от тях улучиха първите самолети. Небето бе озарено от взривовете и от огнения дъжд от останки, които се посипваха над земята.

На началник-щаба му прилоша. Беше готов да скочи от самолета като обикновен десантчик. Видя как червената лампа се превръща в зелена и усети отговорника да го потупва по рамото… Той разтърси глава и се освободи от видението.

Колегата му от военновъздушните сили наистина го бе допрял по рамото и питаше:

— Сега ли?

— Сега — уморено отвърна Палмър.

Към предварително подготвените въздушни подкрепления полетя една-единствена фраза:

— Започни „Баракуда“!

За всяка огнева точка на отбраната бяха отделени по два самолета, и още един в резерва, ако първите два пропуснат целта. Скрити зад хълмчета и гънки на местността, хеликоптерите „Кайоуа“ висяха на място, вдигнали нагоре само наблюдателните си мачти…

 

 

— Екраните на радарите пак са празни — разтревожи се Каранза. — Не разбирам. Само преди минутка се виждаше как ония идат в редица по два като добитък в кланица, а сега изведнъж — нищо.

— Смущават ни радарите, сър — обади се един от операторите.

— Тогава защо не ги смущаваха и преди? — попита Каранза. — Защо ни дадоха да видим приближаването на самолетите и след това ни заглушиха, след като по-голямата част от тях бяха унищожени? Няма никакъв смисъл.

Ошима гледаше видеомониторите. Камерите, наблюдаващи долината на супероръдието, показваха, че абсолютно всичко е нормално. Навсякъде по другите места екраните блестяха от пламъците, обхванали отломките на свалените самолети. Ошима видя хората си да излизат от огневите точки, за да огледат останките и да прочистят района от случайно останал жив противник.

Странно, на земята не се виждаше нито един парашут… Да не са се подпалили от падащите пламтящи отломки? Или пък да са паднали извън района? Странно наистина, но това не бе проблем от първостепенна важност. Камерите сигурно не показваха както трябва. Даваха горе-долу добра обща картина, но не можеха да заместят прякото наблюдение.

Каранза слушаше докладите от подразделенията горе на повърхността. Бяха много обнадеждаващи и потвърждаваха онова, което се виждаше и на мониторите. Противовъздушната отбрана бе постигнала огромен успех. Девет от първите дванадесет самолета бяха унищожени само за няколко минути.

Каранза се опитваше да си спомни колко десантчици побира един С 130. Някъде около шестдесет, което означаваше, че общият брой на убитите бе равен на цял батальон!

Войските на Каранза биеха американците с всичката им мощ и техника! Значи и от тях можело да тече кръв.

Всички монитори, с изключение на този, показващ супероръдието, трепнаха и изведнъж угаснаха.

Лицето на оператора, заслушан в поредния доклад, изведнъж пребледня.

— Полковник Каранза — обади се той. — Докладва капитан Алонсо. Иска да говори с вас.

Каранза пое слушалката.

— Полковник — дочу той познатия глас на капитан Алонсо. Бе един от най-добрите му батальонни командири, изобретателен и с хладен ум в критични ситуации. — Полковник — продължи той сломено. — Самолетите, които унищожихме…

— Да — прекъсна го Каранза. — Великолепна работа, направо върховна!

От другия край на линията последва пауза. Алонсо дишаше тежко, сякаш бе тичал или се намираше в състояние на силен стрес. Но и в двата случая това не бе в характера му, той бе спокоен във всякакви ситуации.

— Да, капитане — нетърпеливо продължи Каранза. — Какво има?

— Полковник, те се оказаха бръмбарчета — изпъшка Алонсо. — Всички са МДП-та.

Телефонната слушалка падна от ръката на Каранза.

— Какво? — попита Ошима нетърпеливо.

Каранза отново сграби слушалката.

— Капитане, веднага се върнете по местата си! Веднага!

— Каранза! — викна Ошима извън себе си. — Какво става?

— Изработиха ни — отвърна й Каранза. — Тези самолети са били примамки. Машини с дистанционен пилотаж.

— Но на екрана на радара… — не повярва Ошима.

— Видяхме онова, което са искали да видим — каза Каранза. — Играли са си с нас.

Бункерът изведнъж отново се разтресе и експлозиите отново се сляха в един общ тътен, този път без прекъсване. Ошима опита телефоните. Всички мълчаха, с изключение на този за супероръдието. Трусовете не спираха, бомбардировката сякаш щеше да продължи до безкрайност.

 

 

Полковник Дейв Палмър провери дисплея на целите. На този етап битката вече приличаше на клинична операция. Намираш целта, избираш подходящия инструмент по същия начин, по който си подбираш подходящия стик за голф при по-сложни удари, след което ти остава само да предадеш всичко наготово долу.

Пилотите само промърморваха: „Разбрано, Тате!“.

Секунди по-късно започваха да умират хора. Някои от тях бързо, други — бавно и ужасно. Мащабът на разрушението бе огромен. Но такава бе действителността при война. За това бе обучаван и именно в това беше най-добър. От височина шест хиляди метра не можеше да чуе писъците на умиращите и да види кръвта. Тогава защо се чувстваше толкова зле?

— Кафе, сър? — приближи се до него офицер от екипажа.

Палмър поклати глава. Да си отпива от кафето на малки глътки, докато Майк Ганън се пържи на бавен огън някъде долу, му се струваше нередно.

— Пийни малко — каза загрижено колегата му от военновъздушните сили.

Палмър кимна и пое чашата.

— Бързаците очистват терена — обади се един оператор. — Резултатът е добър. Един F16 е чукнат, но пилотът казва, че ще се добере до Арконо. Почти всички земя-въздух и картечници са отнесени от вихъра. Оттук нататък са десантчиците. „Призраци“ и А 10 прочистват каквото е останало. От кайоуите казват, че Четвърти юли бил нищо в сравнение с това, което става долу. Море от пламъци.

И дивизията скача право в него, помисли си Палмър. Точно в центъра, мамка му! Всъщност така би трябвало и да бъде. А защо аз съм тук в пълна безопасност, когато приятелите ми се бият и умират? Откриването на целите се провеждаше най-методично, но все пак човек е несъвършен.

Палмър бе насочил вниманието си към разположението на бронетанковите позиции на противника, когато единствената тежка ракетна огнева точка, пропусната от операция „Баракуда“, улови техния С 141 на прицел и му откъсна цялото ляво крило.

С корпус, обхванат от пламъци, обреченият самолет полетя като камък към земята.

Стиснал парашутната раница, Палмър се хвърли навън в нищото. Къде, по дяволите, бе халкичката? Не можеше да я намери. Над него на седем хиляди метра височина командването бе поето от резервния команден център. При десант, ако искаш да си относително спокоен, дублирай всичко.

Новият команден център влезе в активно действие още преди Палмър да достигне земята.