Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хуго Фицдуайн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil’s Footprint, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2012 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Виктор О’Райли. Дяволската стъпка

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Светлана Пройчева

ISBN: 954-459-657-7

История

  1. — Добавяне

2.

Кацането не бе от най-добрите за авиокомпанията.

Можеше да бъде отнесено към категорията „всяко кацане, след което можеш да си тръгнеш, е добро“, но Патрисио изпитваше невероятно облекчение. Вече се намираше на американска земя и му се искаше да прегърне пилота и да разцелува отегченото лице на имиграционния служител от Националното летище във Вашингтон.

Патрисио спря пред една будка и си купи две пластмасови торби и парче лента от онази, с която опасваха куфари. После се насочи към тоалетните и влезе в кабинката, предназначена за инвалиди. Имаше нужда от допълнително пространство, за да отвори куфара си, който бе единственият му багаж. Двата пакета вътре, всеки напъхан в плик от дебел найлон, бяха привлекли вниманието на митничарите. „Минни проби“, отвърна той на въпросителните им погледи, отваряйки единия пакет, от който се изсипа нещо, подобно на отчупени парчета бетон.

Митничарите погледнаха отбелязаната в паспорта му професия. „Inginiero de Minas“, пишеше там на испански. Пробите бяха съвсем на място.

Сдобиването със съдържанието на двата пакета бе изключително трудно и опасно. Патрисио искаше да ги държи колкото е възможно по-близо до себе си, докато успее да ги отнесе на приятелите си в Конгреса.

Като свали сакото си, пипайки бързо и сръчно, той направи нещо като проста презрамка, която нахлузи на шията си, окачвайки двете торбички с пробите под мишниците си като полицейски кобури. И лентите, и торбичките бяха направени от здрав черен найлон.

После облече сакото. Сигурно изглеждаше малко по-широкоплещест, но отвън нищо не се виждаше. Бе много по-безопасно пробите да са у него.

Грабна отново куфара, обади се на Кокрейн и взе такси.

Странна система за плащане имат тия хора, спомни си той. Плащаше се на зони, а не според показанията на апарата. Така че, ако си турист, подлагаш се на капризите на съдбата.

Тъкмо излязоха от асансьора и поеха по етажа, където се намираха офисите на комисията, от тялото на Уорнър се понесоха чуруликащи звуци. Той се извини с жест на Фицдуейн и вдигна тениската, измъквайки мобифона, закачен на колана му.

— С ирландеца ли си? — попита го Кокрейн.

— Да — отвърна Уорнър. — Тъкмо излязохме от асансьора и вървим по коридора. Мога да ти извикам, ако това нещо се счупи.

— Мамка му! — бе коментарът на Кокрейн. После добави: — Умник такъв!

— Някакъв проблем с Мори ли? — сети се Уорнър.

— Аха — отговори Кокрейн. — Слушай, тук трябва да оправим някои неща, а и Патрисио не е дошъл. Дай ми още петнадесет минути, а през това време пообработи Фицдуейн.

— Графикът на Лий нещо куца — обърна се Уорнър към ирландеца. — Ела да те черпя едно кафе.

Кафенето в сградата бе почти празно, избраха маса в ъгъла.

— Какво знаеш за нас, Хюго? — започна Уорнър.

Фицдуейн се усмихна.

— Чел съм докладите ви и съм разменял информация с вас. Стори ми се, че си струва да ви посетя. Освен това почти нищо не знам.

Уорнър кимна.

— Комисията бе създадена от Лий. Той направи сделка с конгресмен Уейн Сандърс. Лий да помогне на Сандърс да бъде избран, а той да подкрепи създаването на Комисия за борба с тероризма. Лий се върна от Виетнам, усещайки, че никой по върховете в Щатите не обръща сериозно внимание на заплахите, появяващи се навсякъде по света.

— А защо Лий сам не се кандидатира? — попита Фицдуейн.

— Лий страда от неизлечима почтеност — Уорнър се засмя. — Накратко казано, той не става за политик, обаче е умен и решителен, знае предимствата и слабостите си, затова е намерил друг начин. Ще завлече идеите си колкото е възможно по-близо до центъра на властта. Можеше да се насочи към Белия дом или Сената, но е реалист.

— Какво е накарало Лий да съсредоточи усилията си върху тероризма? — попита Фицдуейн. — За повечето хора това е едно абстрактно понятие. Чак когато човек бъде засегнат лично, започва да му обръща внимание и да си дава сметка, че светът е далеч по-опасно място, отколкото го е смятал до този момент.

Уорнър кимна.

— Лий имал някакъв командир във Виетнам, от когото се възхищавал. После този офицер отишъл да работи в ЦРУ, бил отвлечен от фундаменталисти в Ливан, измъчвали го с месеци и накрая го обесили. Именно тази случка го подтикнала към действие. Освен това бил убеден, че повечето правителствени институции във Вашингтон правят съвсем малко по въпроса.

— И така, как всъщност работите? — попита Фицдуейн. — В края на краищата Конгресът е създаден да прави закони, а не да преследва лошите момчета. Медиите ще изпаднат в екстаз, ако въоръжена до зъби група от персонала на Конгреса започне да напада суверенни държави и да измъква от тях терористи. Виж например Оли Норт[1], а той при това не е застрелял никого. Е, поне доколкото знам.

— Сърцето и главата на Оли не са работили в добър синхрон — засмя се Уорнър, — но Оли не е най-лошият случай. Виж какво стана с „Акиле Лауро“[2]. Ония типове убиха заложник инвалид, сключиха сделка с Египет и замалко да се измъкнат. Оли принудил самолета им да кацне. Прав ли е бил? Мисля, че да. Съединените американски щати не бива да седят бездейно, докато убиват гражданите им по света.

Фицдуейн отпи от кафето. Не възразяваше срещу основната мисъл на Уорнър, но все още не можеше да разбере какво може да направи една малка групичка служители срещу действителна физическа заплаха.

— Ние сме малка група, но имаме огромно предимство — задачата ни е съвсем проста — каза Уорнър. — Идентифициране и унищожаване на тероризма, насочен към страната ни. И целият екип е обединен около тази задача. При нас няма груповщина и фракции, както е в ЦРУ и ФБР, нито пък се сблъскваме с взаимно изключващи се директиви като в Държавния департамент или хазната. Целта ни не е да оцелеем на всяка цена, а да се погрижим тероризмът да намалее.

Интересът на Фицдуейн нарасна. Беше добре запознат с начина на действие на Държавния департамент и ЦРУ, но хазната бе играч, с който не бе се сблъсквал.

— Хазната ли? — попита той.

— Една история, която е много показателна как понякога ги оставяме да им се размине — заразправя Уорнър. — Когато шахът на Иран бе на власт, правителството им бе считано за близък съюзник на Запада. Нещо повече, Иран бе главен купувач на стоки от Запада. Шахът винаги искаше най-новото и най-доброто и тъй като имаше петрол, можеше да си го позволи. Заедно с танковете, самолетите и ракетите, Съединените щати му осигуряваха и последните новости в печатарската технология, така че профилът му на иранските банкноти да изглежда супер… Дотук добре, ама закупената от него технология била абсолютно същата, която се използвала и в Щатите. И какво става? На сцената излиза аятолахът заедно с банда фундаменталисти, които, меко казано, не са особено благоразположени към нас, и изведнъж ни залива потоп от чисто новички долари, толкова съвършени в техническо отношение, че са почти неразличими от истинските… Става даже още по-лошо. Сирийците гледат как Иран си играе играта, а Чичо Сам не си мърда пръста да направи нещо по въпроса, затова разполагат цяла фаланга от печатарски машини в долината Бекаа. Е, качеството им не е кой знае какво, но те го компенсират с количество, което хвърлят в низините на пазара.

— За каква сума става въпрос? — попита Фицдуейн.

— Ами… На брифингите казваме, че става въпрос за около милиард долара на месец, защото по-голяма сума трудно може да се преглътне. Всъщност знаем, че е доста повече… И така, година след година, мина повече от цяло десетилетие. Ситуацията се влоши до такава степен, че в някои части на света трябва да се подписваш върху всяка банкнота и да си оставиш адреса, така че да те издирят, ако някой надолу по веригата се оплаче. Толкова за доверието в долара. Нищо чудно, че цената му спада.

Фицдуейн се засмя:

— Добре де, а каква е ролята на хазната във всичко това?

— Тук става въпрос за икономически тероризъм — продължи Уорнър, — за фалшификация от такъв мащаб, че хазната, която ти праща Секретната служба дори само ако фотокопираш еднодоларова банкнота, този път си наляга парцалите.

Страх ги е, че ако се разчуе, доларът ще падне като камък, затова мълчат и не казват нищо. Освен това Секретната служба не е точно организацията, която ще хукне да окупира чужди страни. Така че единственият ни избор е да си променим валутата, обаче типовете, дето играят срещу нас, са умни и няма просто така да си дигнат чуковете и да се ометат по живо, по здраво. Мамка му, те вече спокойно могат да използват най-новите технологии, и то само защото ние им ги продаваме с удоволствие. Щатите имат проблем с търговския баланс, трябва ни износ. Мога да те уверя, че това е наистина адски зор, но то вече е друг въпрос. Крайният извод е, че правителството на Съединените щати е враг на самото себе си, при това най-големият.

Фицдуейн разпери ръце. Лицето му изрази съгласие поне с част от казаното, но и леко нетърпение от това, че на въпроса му, зададен два пъти, още не е отговорено.

— Добре — рече Уорнър. — На въпроса — искаш да знаеш какво правим и как работим. Ето как: оглавяваме една група за разузнаване и анализ, базиран върху огромна мрежа от контакти. Много хора мислят, че структурата ни е като на ЦРУ или на Държавния департамент. Тези структури може и да са закостенели и задръстени от политиканство, обаче отделните индивиди в тях не са загубили желанието да правят онова, което трябва. Имаме връзки чак в Афганистан, но също така и съвсем наблизо — в дъното на коридора например. Събираме отделните късчета информация, обработваме я и анализираме полученото. След което правим доклад и го представяме на подходящи хора. Понякога дава резултат, в повечето случаи обаче отива в архива. Не е лесно…

— И в същото време ковете закони? — удиви се Фицдуейн.

— Разбира се — отвърна Уорнър. — Все пак работим в Конгреса, а на него точно това му е работата. Ала в процеса на създаването на законите промъкваме и наш план. Ако можем да измислим някаква програма за намаляване вълната от тероризъм, правим го. Имаме някои успехи. В повечето случаи работата е много, а резултатите — малко. Основоположниците не са и мислили да правят това място ефективно. Разбирам ги, но днешните заплахи ги е нямало по него време. Дори не са ги предвидили.

— Значи огромна работа и скромни резултати — забеляза Фицдуейн предпазливо. — Много неприятно.

— Е, Хюго — въздъхна Уорнър, — започваш да схващаш същината на въпроса. Има и такива ситуации, че просто не можем да стоим със скръстени ръце като добри граждани. Понякога заплахата е толкова ужасна, а реакцията толкова незначителна, че сами трябва да предприемем нещо.

— И как става това?

— Обръщаме се към подходящи хора и им светваме лампичката — отвърна веднага Уорнър. — Не че ги наемаме, по-точно е да се каже, че ги убеждаваме — той отправи втренчен поглед към Фицдуейн. — Както сега например имаме подобна ситуация в Мексико.

— Не — каза Фицдуейн твърдо. — И тъй като това е град на политиката, това „не“ не означава, че съм готов да преговарям — той се усмихна. — Казвам го, за да сме наясно по този въпрос.

— Мисля, че може да си промениш решението — бодро възрази Уорнър, — след като чуеш цялата история. За Мексико ти вече си въвлечен от обстоятелствата, така да се каже.

Фицдуейн погледна безизразно Уорнър, после решително поклати глава. Изпитваше дълбоко уважение към докладите на Комисията за борба с тероризма и с нетърпение бе чакал да се запознае с хората, които ги правеха, но всичко спираше дотук.

Не виждаше нито една причина да се захваща с Мексико, освен да иде до Акапулко и да поработи здравата върху тена си. Идеята не беше лоша, като се има предвид какво е времето в Ирландия. Даже и змиите бяха избягали, защото им беше писнало от непрестанните дъждове.

— Не — повтори убедено той.

Уорнър отново се усмихна.

— Забрави да сложиш едно „твърдо“ отпред — каза той и в същото време от колана му отново се разнесоха чуруликащи звуци.

Той се обади по мобифона, послуша малко, после затвори и каза:

— Мори е престанал да стои на нокти, а Патрисио току-що е минал през охраната. Време е да те осветлим, Хюго, за една гадна работа на юг от границата. И след това знам, че ще направиш онова, което трябва. Ти може да си ирландец и баба ти да е била испанка, но когато нещата опрат до работа, си истински американец.

— Давай, давай, набутай ме в игрите си — уморено подметна Фицдуейн.

Любопитството му обаче бе възбудено — за рода Фицдуейн можеше да се каже всичко, но не и че са равнодушни. В течение на толкова векове това любопитство бе усмъртило не един член на фамилията.

Колкото и да го славословеха този Конгрес, Фарнсуърт Билдинг си беше едно най-обикновено практично съоръжение. Вътре, след като човек прекосеше фоайетата след входа, нямаше нищо друго, освен етаж след етаж широки и дълги коридори с наблъскани по тях офисни отделения, водещи към кабинетите на отделните конгресмени.

Някоя от големите частни корпорации би се стъписала от претъпкаността на повечето офиси. Един типичен кабинет на конгресмен се състоеше от комплекс от три стаи с миниатюрна приемна и чакалня. В едната от стаите се помещаваше конгресменът, втората бе за началника на щаба му, а в третата се намъкваха толкова хора от този щаб, колкото можеха да се поберат. Тук беше много важно да си нисък и слаб. Или дори дълъг и слаб. Стаите бяха с високи тавани.

— Хюго, Съединените американски щати се управляват от хлапета — каза Уорнър, докато двамата крачеха към офиса. Той хвърли поглед към Фицдуейн и се усмихна. — И това адски обърква врага, който и да е той. Боже мили! Върни ни, моля те, Студената война! Всичко беше толкова простичко!

Фицдуейн вдигна въпросително вежди, а Уорнър не се нуждаеше от по-нататъшно подканяне.

— Количеството работа тук е смешно — каза той, зарадван, че може да обясни достъпно. — По-голямата част от времето на един среден служител на избираема длъжност е посветено на работа по преизбирането му — създаване на имидж и непрекъснати срещи с избиратели. Останалото време отива за сваляне на грима след телевизионно предаване, присъствие на събрания, пиене и шибане, защото, в края на краищата, той работи толкова много и, видиш ли, се нуждае от отпускане. Затова не му остава абсолютно никакво време за четене на ония неща, за които гласува в Конгреса. Всеки случай не и подробно… Хей, човече, помисли за всички тия бумаги, дето се събират тук, и начина, по който ги обработват! Една най-обикновена сметка може да достигне до хиляда страници! А правилата в тази сграда са с такава степен на повишена трудност, че дори и Макиавели би им завидял. А и непрекъснато се изменят.

— Казваше нещо за хлапетата — напомни му прилежно Фицдуейн.

— И тъй, след като нашият избраник няма време да се занимава с работата, за която сме го избрали, вършат я хората от персонала му. Обаче и тук има едно капанче. Членовете на Конгреса не искат да чуват обвинения, че харчат много пари за себе си, затова гласуваният от тях бюджет за щабовете им е направо символичен. Това означава две неща. Първо, много малко хора с добър стаж зад гърба си могат да си позволят да останат тук. Докато стареят, натрупват задължения, а това е доста скъп град. Затова се махат и стават лобисти или пък се връщат по родните си места и си изкарват хляба, разказвайки истории за войната. Второ, щабовете са здраво претъпкани от студенти и колежани, работещи само за чест и слава. На тях не им плащат нищо… Ама странна система имаме, а? Означава, че американската законодателна машина се управлява от банда тийнейджъри, които бачкат безплатно. И тъй като Щатите в момента наистина са суперсила, това обяснява много неща. Бог да благослови Америка!

— Ами вие с Лий и Мори? — забеляза Фицдуейн. — Вие поне не сте в пелени.

Уорнър спря рязко и впери поглед във Фицдуейн.

— Е, Хюго — безгрижно подхвърли той. — Според мен сме някакво изключение.

Фицдуейн вече свикваше с емоционалното поведение на Дан Уорнър, но на този етап не знаеше дали заместник-шефът на щаба се шегува, или не. Халосни или истински бяха патроните му?

 

 

Бе цяло щастие, че групата Яибо бе вече на място.

Екипът на Уаками не бе дошъл във Вашингтон само заради убийството. Трябваше да огледат града и да са подготвени и за по-нататъшни акции. Вече бяха проверили много от правителствените учреждения, включително и Фарнсуърт Билдинг. Влизали бяха няколко пъти и дори посетиха офисите, разположени до този на конгресмена Уейн Сандърс, където се намираше щабът на Комисията за борба с тероризма.

Успяха да огледат сградата надлъж и нашир, без някой да им попречи, защото се представяха не като туристи, а като лобисти. Тъй като японците особено енергично използваха американската система на лобиране, за да разширяват и пазят японските интереси — даже и в случаите, когато тези интереси противоречаха на американските, — трима японци в повече не привлякоха ничие внимание.

Уаками дори си беше приготвил визитни картички, идентифициращи ги като „Група за приятелство между Осака Индъстриз и Съединените щати“. Тези картички им бяха осигурили достъп като генерално пълномощно.

Сенаторите, конгресмените и техните щабове непрекъснато търсеха пари, влияние и гласове — горе-долу в този порядък. Всички знаеха, че японските бизнесмени си тъпчат парите в чували от ориз, а с тях можеше да се купи влияние.

Всичко това изигра решаваща роля за сърдечното и топло посрещане на Уаками-сан и хората му. Уаками, който говореше слабо английски, беше станал доста добър в държането на речи за взаимна дружба, произнасяни на японски. И докато Ендо ги превеждаше на неуверен английски, политиците стояха пред него със замъглен поглед и се усмихваха. Правенето на снимки на такива срещи бе желателно, дори се насърчаваше. Попълването на списъка за убийства, придружен с цветен снимков материал, никога не бе ставало толкова лесно.

Въоръжен с един брой от „Световен алманах на американските политици“, купен от книжарницата „Сидни Крамерс“, и с един брой на „Телефонен указател на Камарата на представителите на Съединените щати“, даден му от член на един щаб, надяващ се да премине на по-добре платена работа, като лобира за Япония, Уаками накара Ендо да му уреди среща с Лий Кокрейн в неговия офис.

Кокрейн-сан можеше и да ръководи антитероризма с минимален брой хора, но също така трябваше да обръща внимание на политиката като началник-щаб на своя конгресмен. Той обезателно щеше да се види с Уаками и хората му или поне щеше да уреди да бъдат приети от някой недорасъл да пие законно студент.

Тъй или иначе, най-важното нещо беше, че Уаками вече имаше достъп до офисите на комисията. Ако някой от охраната на входа звъннеше горе да ги попита — нещо, което най-вероятно нямаше да направи — щеше да се увери, че всичко е наред.

Той и хората му щяха да чакат в приемната на подкомисията, докато се появи обектът. Щеше да отлага срещата под предлог, че чакат още един член на групата, който кой знае защо закъснява. С малко късмет даже можеше да им поднесат и чай. Не се притесняваше, че по-късно някой ще го разпознае.

Всички членове на „Групата за приятелство между Осака Индъстриз и Съединените щати“ нарочно се бяха подстригали еднакво, носеха едни и същи костюми и очила с рогови рамки. За американците щяха да изглеждат като три грахови зърна, изпаднали от шушулката, побираща 120-те милиона население.

По мнението на Уаками всичко това показваше как Съединените щати гледат на тероризма. Реши, че ще влязат през главния вход. Оттам минаваха повече хора и охраната щеше да бъде по-заета. Оттук дойде и решението му как да извърши самото убийство. В инструкциите беше подчертано, че те трябва да се уверят, че е мъртъв. Защото умиращият човек също може да говори.

За да минат през металотърсача и скенера, убийството трябваше да бъде извършено без никакви огнестрелни или хладни оръжия. Но въпреки това смъртта трябваше да настъпи внезапно и сигурно.

Имаше само един начин и Уаками го знаеше.

Най-накрая той посвети мислите си и на това, как членовете щяха да се измъкнат. „Измъкнат“, разбира се, бе относително казано.

 

 

Течният експлозив бе вмъкнат в ампули инсулин с двойни стени.

Охраната на входа бе забелязала двете кутийки и спринцовката на скенера през стената на куфарчето и в гласовете им се промъкна съчувствена нотка.

На етикетите и на двете кутийки пишеше с дебели черни букви „Инсулин“, а под тях бе и името на доктора, предписал лекарството, както и името на аптеката. В такова обкръжение спринцовката не се нуждаеше от обяснение.

Ако трябваше да се проверят ампулите, това нямаше да промени нищо, освен ако не се отвореше запечатаната двойна стена. В средата, имаше истински инсулин, а при някои случаи това бе много полезна отрова. Ако на здрав човек се бие голяма доза, изходът ще е летален, а след това инсулинът се открива много трудно. Когато е в стресова ситуация, а неизбежната смърт попада именно в тази категория, организмът разпределя инсулина в кръвоносната система по естествен начин.

Външното пространство бе напълнено с експлозив, равен на мощта на ръчна граната. Оръжието на убийството мина като удължение към спусъка на фотоапарата. Нормалното удължение всъщност представляваше жило с външна гъвкава броня, в чиято сърцевина се вие тънка жичка. Натискаш от едната страна, от другата излиза крайчето на жичката и натиска спусъка на фотоапарата. В този случай двата края бяха просто декорация. И вътре вместо жило имаше остра като бръснач, назъбена стоманена жица.

Останалите оръжия бяха така наречените „ками“ — супертънки като игла остриета с дръжка, подобна на буквата „Т“, които се стискаха в юмрука с щръкнало между пръстите острие и така се нанасяше удар. Бяха вградени в куфарчетата така, че да приличат на част от външната метална рамка. Остриетата бяха много здрави и при мушкане можеха да пробият дори и бронежилетка.

 

 

Докато влизаше в офиса, Фицдуейн улови за миг погледа на Мори. Служителят се усмихваше леко и топло, като че ли беше съвсем естествено да поздравява хората, полускрит зад завеса.

— Хюго, много ми е приятно — каза Кокрейн.

За разлика от Уорнър и останалите от персонала, стегнатият по военному началник-щаб бе официално облечен — ризата му бе снежнобяла, а връзката намекваше за армейска принадлежност. Стилът му бе като на военен, облечен в цивилни дрехи, но очите му като че принадлежаха на друг човек. Погледът му бе предпазлив, интелигентен, като на мъж, преживял много разочарования, но все още вярващ. Фицдуейн се ядоса леко на себе си, задето се остави да бъде изненадан. Бе очаквал външно лустро и демонстративна компетентност, обаче срещу него стоеше сложен човек, изпълнен с вътрешен живот.

Фицдуейн беше чел докладите на Комисията за борба с тероризма. Хората, които ги пишеха, разбираха как се работи в техния специален свят. А Мори, от това, което бе чувал и чел за него, никога не би работил с глупак. Фицдуейн се усмихна вътрешно.

Мори продължаваше да стои зад завесата и да мълчи. Ситуацията би била доста странна, но офисът на началник-щаба бе относително малък. Мори не надничаше някъде отдалеч, а беше само на метър-два, сякаш се надяваше да остане невидим, стоейки, без да помръдне. Имаше място колкото за едно бюро и два сбутани един в друг кожени дивана с малка масичка пред тях.

Това бе функционално място за срещи и делови разговори — не бе направено да произвежда впечатление. Единственото изключение представляваше малка поставка с няколко медала и снимка с двама мъже във военни униформи.

Виетнам. Фицдуейн огледа спомените със смесени чувства. Беше млад тогава и в известен смисъл това бяха хубави времена. Но твърде много приятели бяха останали там.

Кокрейн улови погледа му.

— Медалите не са мои — каза той. — Принадлежат на човека, който ме вдъхнови да направя всичко това. Вдовицата му ми ги даде.

— Сигурен съм, че имаш и твои, Лий — отвърна Фицдуейн.

Кокрейн кимна някак сковано.

— Военните тогава ги раздаваха по два за лев, не ги броя. Важното е за какво се бориш и как го правиш. Аз просто успях да се върна.

А доста не успяха, помисли си Фицдуейн.

Застанал отстрани до него, на Уорнър изведнъж му се стори, че присъства на среща между двама средновековни рицари.

Всяка фибра от телата им ги издаваше, че са бойци. И двамата ценяха това у другия, но все пак между тях като че ли имаше някакво неизречено съперничество. И като помисли още малко, Уорнър реши, че съперничеството вероятно се излъчва от Лий. Хюго Фицдуейн вече бе правил неща, които на Лий само му се искаше да прави. Разбира се, Лий бе отслужил своето, но това е било преди много години. Хюго също е бил във Виетнам, ала е имал два тежки сблъсъка с тероризма, единия от тях едва преди година.

Лий, чиновникът, се бе озовал лице в лице с човека на действието. Началникът на щаба беше съперник от главата до петите. Сигурно не му е лесно. Че и по-лошо — трябваше да се държи прилично.

Той искаше да получи помощта на ирландеца, а полковник Хюго Фицдуейн никак не приличаше на човек, който можеше да бъде воден за носа. На Уорнър изведнъж му стана весело — шоуто май щеше да бъде доста забавно.

Разбира се, това, което двама благородни рицари като Кокрейн и Фицдуейн правеха в Конгреса, бе съвсем друг въпрос. В него за благородство нямаше място. Тук се правеше политика и това беше студен, базиран на реалността свят.

— Лий? — Таня, една от администраторките на пълно работно време, надникна в стаята. — Преди още да сте седнали… Вън има някаква японска делегация, а Патрисио току-що пристигна.

Кокрейн махна към Фицдуейн.

— Сядай, Хюго, връщам се веднага. Дан ще те представи на приятеля ни от Мексико, а аз ще отида да разменя някоя и друга любезност с приятелите ни от Япония. Предполагам, че минават само от учтивост — той се обърна към Таня: — Покани Патрисио тук. Аз ще се видя с японците в кабинета на конгресмена. Поднесе ли им чай?

Таня кимна, а Кокрейн се усмихна. Знаеше си тя урока.

— Е, хайде тогава.

Администраторката се отдръпна от вратата, Лий тръгна към нея и се спря отвътре, за да поздрави Патрисио, преди да излезе. Винаги идваха много хора, но времето не стигаше, да не говорим за пространство. Опитваш се да подредиш тези елементи по най-добър начин, все едно си играеш с куба на Рубик.

Нямаше никакви предисловия.

— Какво ис… Ааах! Боже! Тези ще ме убият! Тези ще ме…

Виковете й късият пронизителен писък бяха задушени още преди да се разбере ужасното им значение.

Звуците, издавани от умиращи хора, принадлежаха на друг свят, не на света на бумагите в Конгреса.

Те се спогледаха несигурно. Навсякъде имаше телевизори и някой май беше надул звука, загледан в интересен филм. Беше много нереално.

Просветлението дойде твърде късно.

Вратата с трясък се отвори докрай, принуждавайки Кокрейн инстинктивно да отстъпи назад. Той се спъна в масичката и преобръщайки я пред себе си, падна на пода.

Уорнър скочи да помогне и Фицдуейн бе блокиран.

Патрисио Никанор стоеше на входа, а лицето му бе изкривено от шок, ужас, страх, болка и нещо далеч по-ужасно. Бе израз на животното в човека, предаващо на друго животно от своя вид, че в следващия миг със сигурност ще изгуби живота си — първичен и неповторим инстинкт, разбираем за всичко живо на тази планета.

Докато останалите гледаха, сковани от внезапността на разиграващата се пред тях драма, очите му изхвръкнаха от орбитите, а гърлото му зяпна във влажна, аленочервена усмивка.

Зад него се чу тържествуващ вик, нещо разтърси тялото му отзад и след това от трупа му бликна кървав фонтан. Главата се отдели от раменете му, наклони се напред, тупна на пода и се търколи към тях.

Обезглавеното тяло на Патрисио бе все още изправено, сърцето му продължаваше да бие и да помпа кръв — алената течност бликаше безспир от кървавото чуканче, останало на раменете му. После тялото му бе освободено и се свлече на земята.

Убиецът остана неподвижен над него един безкраен миг с кървавата гарота в ръце и с тържествуващ израз на лицето. Откъм външния офис започнаха да долитат гласове. Фицдуейн видя как терористът пуска единия край на гаротата, извръща се нататък, като в същото време свободната му ръка бърка в страничния джоб на сакото. Чу се гръмка експлозия, последвана веднага от сърцераздирателни викове, които бяха като че ли още по-страшни, защото веднага заглъхнаха.

Мозъкът на Фицдуейн с усилие се опита да смели постъпващата в него противоречива информация. Логиката му подсказваше, че това, което вижда, е невъзможно да стане. Той се намира в добре охранявана сграда. Инстинктът му обаче, събуден от жестокия мирис на смърт, му подсказа, че ако не вземе светкавични мерки, ще го сполети съдбата на Патрисио Никанор. Той трескаво се огледа из офиса на Кокрейн за някакво оръжие — каквото и да е, дори нож за рязане на хартия или безобиден военен сувенир.

Нямаше нищо друго, освен голяма чаша за кафе. Всичко става за оръжие! Той сграбчи чашата за дъното, скочи през проснатите на пода Кокрейн и Уорнър и с отвора й с все сила тресна лицето на японеца, който тъкмо се обръщаше, след като бе хвърлил гранатата.

Фицдуейн вложи цялата си сила в този удар. Сътресението от него премина по ръката му като ток и разтърси рамото му, принуждавайки го да изохка неволно от болка и усилие. Чашата мигновено се разби, сякаш експлодира. Лицето на убиеца цъфна от набити натрошени парченца. Дъното на чашата разби носа и скулата му, той се олюля, замаян и стенещ от болка.

Някакво метално острие се заби в касата на вратата до Фицдуейн и той инстинктивно приклекна. Разбра, че в момента вече щеше да лежи на пода с пронизани гърди, ако залитналото тяло на убиеца не бе попречило на другия нападател.

Той се извъртя, заби лакът в стомаха на новия си противник и замахна с острите краища на строшената чаша към ръката, стискаща кама. Ударът попадна в целта и прикова отдръпващата се ръка обратно към касата на вратата. Фицдуейн натисна с всичката сила на отчаян човек.

Мъжът изрева от болка, докато костите на ръката се трошаха, и изтърва камата. Фицдуейн го сграбчи за лакътя, отпусна се на коляно — счупената ръка увисна безпомощно — и го прехвърли през рамо в офиса. После издърпа забитото в касата странно изглеждащо оръжие. Чувстваше го като резбарски инструмент в ръката си — приличаше на свредел, но острието бе тънко и остро като игла.

С добре премерени движения той се извърна и с жесток удар под брадичката вдигна провесената глава на първия нападател. В същото време, в точен синхрон с удара, другата му ръка изсвистя във въздуха и острието се заби като светкавица в ухото на мъжа.

Терористът се изпъна рязко, по тялото му мина спазъм и устата му зейна, сякаш за да извика, но върхът на острието вече бе пронизал мозъка му. Свлече се на пода като марионетка, чиито конци внезапно са се скъсали.

Фицдуейн светкавично огледа офиса на Кокрейн.

Терористът, когото бе преметнал през рамо вътре, бе паднал върху ръба на обърнатата маса. Ударът бе изкарал въздуха от гърдите му и докато лежеше зашеметен, Кокрейн си бе свалил колана, бързо бе направил примка и му я бе нахлузил на шията.

Терористът риташе отчаяно и здравата му ръка се мъчеше да разхлаби неумолимо затягащата се примка.

Уорнър се опитваше да задържи ритащите във всички посоки крака. Терористът се виеше и гърчеше с неподозирана сила, подхранвана от отчаянието. Кокрейн изведнъж дръпна примката встрани с цялата си ярост.

Фицдуейн чу пукота от счупените вратни прешлени.

Кокрейн, с изкривена на една страна връзка, с разрошена коса, вдигна поглед към Фицдуейн.

— Добре ли си, Хюго? Провери навън, може да има и други.

Това бе възможност, която Фицдуейн вече бе обмислил. Реакцията му на непосредствената заплаха бе най-обикновен инстинкт за самосъхранение. Сега вече той се отдели предпазливо от рамката на вратата.

Всеки миг тук щяха да долетят полицаи с треперещи върху спусъците пръсти и тази мисъл съвсем не беше от най-приятните. Освен това можеше да има още терористи. В чакалнята наистина бяха седнали само двама, но това не означаваше, че наоколо не се навъртат и други.

Пространството бе толкова ограничено, че късият му път от вратата на Кокрейн минаваше през коридор от шкафове за досиета. Само след два метра пространството отново се разширяваше, но в този коридор Фицдуейн се чувстваше в относителна безопасност и никак не му се искаше да го напуска.

Ала някои неща просто трябваше да се направят. Той трябваше да изостави укритието от метални чекмеджета и вратички и да се моли зад ъгъла да не го чака някой, който съвсем не му мисли доброто. Обезглавяването на Патрисио Никанор се бе запечатало в паметта му, а и да не беше, трябваше само да се извърне назад и да си го припомни.

Той тръгна. Откъм външния офис вляво долитаха пронизителни писъци и викове, но приемната бе необичайно тиха. Той се опита да си спомни кое къде беше. Когато влизаше на идване, забеляза, че от двете страни имаше бюра и зад тях седяха администраторки. Едната бе Таня, имената на останалите не ги знаеше. Бе видял дребна брюнетка малко под тридесет години. Май имаше и още някакво момче, наведено над бюрото си, но всичко, което бе видял, бе бялата му риза и гъстата му коса. Толкова гъста коса можеше да има само млад човек. Студент.

Дочу зад гърба си някакъв шум и се извъртя като ужилен, стиснал подаващото се между пръстите му острие на камата.

Отзад бе застанал Мори. Фицдуейн изобщо бе забравил за него. Хрумна му неособено ласкавата мисъл, че не би било зле Мори да се беше намесил малко по-раничко. Но после си даде сметка, че той просто не е имал нито време, нито възможност да го направи. Само няколко секунди бяха минали, а водачът на терористите бе отстранен вече от акцията от просналите се отгоре му Кокрейн и Уорнър. Затова е стоял мирно и се включва в подходящия момент. Разбира се, размишляваше Фицдуейн, Мори бе антипод на човек на действието по външен вид, но всъщност в живота си бе видял повече битки от доста хора. Разбираше от такива неща, а самата мисъл за това бе успокояваща.

Мори вдигна пръст към устните си, посочи надясно, а след това към себе си. После — наляво, с изписан на лицето безмълвен въпрос.

Фицдуейн бе проявил непростима небрежност — Конгресът не бе в сесия. Напълно забрави за празния офис на конгресмена. А най-вероятно той съвсем не беше празен… Ако бе поел вляво, каквото бе намерението му, щеше да обърне гръб на офиса. Почти усети как острата кама се забива между бъбреците му.

И двамата тъкмо щяха да тръгнат, когато за миг замръзнаха, видели лъкатушещата иззад последния шкаф вадичка кръв.

Вътрешностите на Фицдуейн се преобърнаха. Той отново впери очи в Мори, вдигна три пръста и един след друг започна да ги свива. „Три, две, едно, марш!“, преброиха устните им безмълвно, двамата изхвръкнаха от прикритието на шкафовете и единият се хвърли вляво, а другият вдясно в приемната.

 

 

Таня лежеше просната на земята, с ръце върху лицето, сякаш опитваща да се предпази от нападател. Горната част на роклята й бе подгизнала от кръв, а платът бе накъсан и раздърпан, сякаш е била удряна.

Другата администраторка бе загинала върху бюрото си. Беше паднала с лице върху клавиатурата на компютъра, кървава дупка зееше в основата на шията й.

Точно пред вратата имаше още един труп — явно смъртта бе настигнала студента, докато се е опитвал да избяга. Бялата му риза аленееше, но по нея нямаше дупки. Фицдуейн се наведе и видя, че камата се бе забила в основата на черепа. Не изпитваше нищо друго, освен ярост. Младите не бива да умират, не и по такъв начин — заклани като животни.

Фицдуейн влезе във външния офис. Няколко души лежаха проснати върху бюрата си. Почти всяка свободна повърхност бе надупчена, сякаш вътре бе избухнала граната. Силуетите започнаха да се надигат. На някои им течеше кръв от одраскано, но иначе като че ли им нямаше нищо. Имаше достатъчно здрави хора, способни да се погрижат за пострадалите. Един от тях даже вече говореше по телефона.

— Никой да не мърда — каза им той, — докато не проверим наоколо. Двама ги пипнахме, но може да има и други.

Мори излезе от офиса на конгресмена.

— Чисто е!

Кокрейн също излезе от офиса си, насочил стреснатия си поглед във Фицдуейн и Мори.

— Онзи е… мисля, че го убихме — проговори той с треперещ глас. Огледа се наоколо и в гласа му прозвуча гняв: — По дяволите, къде е тая охрана?

Но замръзна на място, като забеляза Таня и останалите служители. Ръцете му се вдигнаха към лицето, сякаш да скрият ужасяващата гледка.

— О, боже! — изстена той.

Отпусна се на колене до Таня и я пое в ръце, макар че беше излишно.

На Фицдуейн му мина през ума, че това бяха хора, с които началникът на щаба бе работил всеки ден и за чиято безопасност се чувстваше отговорен. А ето че сега ги намира мъртви. Тези служители и студенти не бяха се пазарили за подобно нещо.

Кокрейн хлипаше с виновно изражение.

Фицдуейн клекна до него.

— Лий — промълви той меко.

Кокрейн вдигна към него изкривеното си от мъка лице.

— Лий! — повтори рязко Фицдуейн. — Колко души бяха в японската делегация?

Кокрейн поклати глава, мъчейки се да се съсредоточи.

— Ами… Не знам — отвърна той тъпо. — Двама май. Има ли значение?

Фицдуейн се изправи и се обърна към Мори:

— Можеш ли да ме свържеш с охраната? Обясни им ситуацията тук, представи ме и им кажи да донесат бронежилетки и оръжие. Трябват ни и някои медикаменти. Най-вероятно има още един терорист. Винаги слагат по един наблюдател, а понякога и повече. Знаеш ги тези неща, сблъсквал си се с тях. Трябва да помогнем, тези ченгета нямат необходимия опит.

Кимайки, Мори вдигна телефона. Последваха няколко кратки реплики на английски, после той премина на бърз разговорен френски.

— Daccord — завърши той накрая, затвори и се обърна към Фицдуейн: — Квебекците са също като ирландците, ще се разберем някак.

— Кой е тоя? — попита го Фицдуейн.

— Номер втори в Корпуса за бързо реагиране — отвърна Мори. — Как обаче да разберем кого търсим? Навсякъде е пълно с японски туристи. Освен това този, който ни трябва, може изобщо да не е японец…

Полицаите от охраната нахълтаха с насочени напред пистолети и несигурно се огледаха. Човекът на Мори още не бе влязъл във връзка с тях.

Фицдуейн вдигна ръка тъкмо когато едно от ченгетата тръгна напред. Полицаят веднага спря, макар че не беше много сигурен защо трябва да обръща внимание на някакъв си изпоплескан с кръв цивилен. И все пак човекът притежаваше осезаемо командирско излъчване. Фицдуейн се наведе и вдигна двата чифта очила в черни рогови рамки, сложени прилежно до празните чаши на масичката.

Мори присви устни, влезе в офиса на Кокрейн и веднага се върна с думите:

— Еднакви прически, еднакви костюми, ризи, връзки и обувки. Прост и хитър трик, ако искаш по-късно да не могат да те разпознаят.

— Но който може да се обърне в наша полза — забеляза Фицдуейн. — Или по-точно, дано да се обърне. С друг белег не разполагаме.

В кабинета влезе нисък и набит мъж, облечен в камуфлажната униформа на Корпуса за бързо реагиране. Той заговори Мори на френски, след което се обърна към Фицдуейн.

— Това е Анри — каза Мори, преминавайки отново на английски.

— Хайде тогава да почваме — предложи Фицдуейн.

Анри поклати глава.

— Полковник Фицдуейн, знам как се чувствате, но тук е заложено нещо повече от работата ми. Този случай ще бъде разгледан под лупа от повече институции, отколкото букви има азбуката. Без да споменавам докладите по охраната, които ще се изслушат и от двете камари. Ако само се разчуе, че съм дал оръжие на двама цивилни и съм ги пуснал на лов за терористи, смятайте, че главата ми е паднала!

Кокрейн бе възвърнал част от самообладанието си. Макар че бе бледен и видимо съкрушен, прекара уморено длан през лицето си и след като зави тялото на Таня със сакото, се обади:

— Той е прав, Хюго. Намираме се във Вашингтон. Прякото действие не е на мода тук.

 

 

През четири офиса по-нататък по коридора наблюдателят, за когото Фицдуейн знаеше, че е някъде наблизо, бъбреше с привлекателната русокоса стажантка, с която се бе запознал в Булфедърс.

Джин Ендо бе решил, че си е свършил работата, след като бе забелязал обекта да минава през охраната на главния вход и бе телефонирал да предупреди Уаками-сан в приемната на комисията. В ръката си държеше бележка, на която бе записано къде работи стажантката, и той тръгна натам, спирайки само за миг до едно боклукчийско кошче, за да се отърве от оръжието.

Две минути след убийството на Патрисио Никанор и останалите Фарнсуърт Билдинг бе отцепена и около целия комплекс от сгради бе опасан още един кордон.

Самоличността на всички във вътрешния кордон бе установена, бяха разпитани. Това отне шест часа. Когато издирването приключи, Джин Ендо и новата му приятелка излязоха заедно. Всички от офиса, където работеше момичето, бяха уверени, че Ендо не би могъл да има нищо общо с тази работа. Полицията знаеше точното време на нападението, а в същото време Ендо демонстративно бъбреше с приятелката си, което пък обясняваше присъствието му в сградата. Разбира се, беше японец, но във вътрешния пръстен бяха попаднали над сто японци, чиято обиколка на Конгреса се бе оказала далеч по-вълнуваща от очакваното.

Същата нощ младата стажантка, разтърсена от мрачните събития през деня, позволи на младия и симпатичен лобист да я успокои. Вярно, беше японец също като терористите, но нима можеш да виниш всеки италианец за безобразията на мафията?

Партньорът й бе в чудесна физическа форма и някой го бе научил добре на изкуството да задоволява жените. Стажантката бе по-млада от него и сексът им бе интензивен, опасен и облекчаващ. Като афродизиак им действаше фактът, че бяха толкова близо до смъртта. И двамата бяха станали свидетели на събитията, последвали клането.

Агентите от ФБР, проследявайки уликите, направиха връзката след четири дни, след като стажантката не се бе явила на работа. Вярно, доста служители от Конгреса бяха решили да отсъстват, докато се оправят от шока, но повечето от тях се бяха обадили по телефона. Специално тази стажантка не се бе обадила, а това не беше в неин стил.

Семейството й бе богато и единствената им дъщеря се радваше на изключително внимание. След като завършеше стажа си, тя трябваше да следва международни отношения в Джорджтаунския университет, затова се бе настанила удобно в разкошно обзаведен апартамент в самия Джорджтаун.

Наложи се агентите да разбият вратата на жилището й, за да влязат. Намериха трупа на стажантката увит в изплесканите с кръв и сперма чаршафи и напъхан във фризера.

От нейния партньор нямаше и следа, с изключение на чифт очила в черни рогови рамки, които се оказаха с обикновени стъкла.

Бележки

[1] Оливър Норт — полковник, член на Съвета за национална сигурност, едно от главните действащи лица в разразилия се през 1986 г. политически скандал Иран — Контри, който бе обвинен в незаконна продажба на оръжие за Иран, като част от получените от тази сделка средства СНС отклонявал за контрите в Никарагуа. — Б.пр.

[2] На 7 октомври 1985 г. Фронтът за освобождение на Палестина, фракция на ООП, отвлича италианския пътнически кораб „Акиле Лауро“ и убива един от пътниците, който бил в инвалидна количка. — Б.пр.