Елиф Шафак
Любов (26)

Ела

Коня, 7 септември 2009 година

Близо до леглото му тя спеше на пластмасов стол, когато внезапно се събуди и се заслуша в неочаквания звук. Някой изричаше в мрака непознати думи. След малко щеше да започне нов ден. Но тя имаше чувството, че освен това ще дойде краят на нещо.

Попитайте някого, чул за пръв път призива за сутрешна молитва, и той ще ви каже същото. Че призивът е красив, наситен и тайнствен. И че в същото време в него има нещо необичайно, дори свръхестествено. Точно както в любовта.

В притихналата нощ Ела се събуди рязко именно от този звук. Примига няколко пъти в тъмното, докато не разбра, че гласът, изпълнил стаята, прониква през отворените прозорци. Трябваше да мине цяла минута, докато тя си спомни, че вече не е в Масачузетс. Това тук не беше просторната къща, където бе живяла с мъжа си и с трите си деца. Всичко тук принадлежеше на друго време, време, толкова далечно и смътно, че приличаше не на нейното минало, а на приказка.

Не, Ела не беше в Масачузетс. Намираше се в съвсем друга част на света, в болница в град Коня в Турция. И мъжът, чието дълбоко равномерно дишане тя чуваше като фон на призива за сутрешна молитва, не бе съпругът й от двайсет години, а любимият, заради когото един слънчев ден миналото лято тя беше напуснала Дейвид.

— Нима ще зарежеш съпруга си заради мъж без бъдеще? — бяха я питали отново и отново приятелите и съседите. — Ами децата? Нима смяташ, че ще ти простят някога?

Ето как Ела разбра, че ако за обществото има нещо по-страшно от това жена да напусне съпруга си заради друг мъж, то е тя да напусне бъдещето заради настоящето.

Включи настолната лампа и в меката кехлибарена светлина огледа стаята, сякаш за да се увери, че нищо в нея не се е променило през няколкото часа, в които бе подремнала. Това бе най-малката болнична стая, която беше виждала някога, не че бе виждала много. Почти цялата беше запълнена от леглото. Всичко останало бе разположено спрямо него: дървен гардероб, ниска квадратна масичка, още един стол, празна ваза, поднос с хапчета в различни цветове и до него книгата, която Азис четеше от началото на пътуването: „Ние с Руми“.

Бяха пристигнали в Коня преди четири дни и в началото не се отличаваха от останалите туристи в града: разглеждаха паметниците, музеите и археологическите останки, тъпчеха се с местни ястия, снимаха всичко ново, колкото и обикновено и смешно да беше то. Нещата вървяха добре до завчера, когато бяха отишли да обядват в един ресторант и Азис се беше свлякъл на пода, а после бе откаран по спешност в най-близката болница. Оттогава Ела бдеше тук, край леглото му, чакаше, без да знае какво ще се случи, въпреки всичко се надяваше и в същото време се караше безмълвно и отчаяно с Бога, задето тъй бързо й е отнел любовта, която й е дал така късно в живота.

— Спиш ли, скъпи? — попита Ела.

Не искаше да го безпокои, но й се щеше той да е буден. Не последва отговор, само дишането му стана за миг по-неравномерно — пропусната нота в последователността.

— Буден ли си? — рече Ела през шепот, но и повиши леко глас.

— Вече да — потвърди бавно Азис. — Какво има, не можеш да спиш ли?

— Сутрешната молитва — отговори Ела и замълча, сякаш това обясняваше всичко: влошаващото се здраве на Азис, все по-големия й страх, че ще го загуби, и тази пълна лудост, любовта… всичко, вместено в тези две думи.

Азис седна с немигащи зелени очи. В мъждивата светлина на лампата, сред праните с белина бели чаршафи, красивото му лице изглеждаше натъжаващо бледо, в него обаче имаше и нещо могъщо, почти безсмъртно.

— Сутрешната молитва е особена — пророни той. — Знаеш ли, че от петте молитви, които всеки мюсюлманин трябва да отправя всеки ден, сутрешната се смята за най-свещена, но и за най-тежка?

— Защо?

— Вероятно защото ни откъсва от сънищата, а на нас това не ни харесва. Предпочитаме да продължим да спим. Затова в сутрешния призив има думи, каквито не чуваме в другите. В него се казва: „Молитвата е по-добра от съня“.

„Но за нас двамата вероятно е по-добре да се наспим — помисли Ела. — Де да можехме да заспим заедно“. Тя мечтаеше за лек непробуден сън, вълшебен като при Спящата красавица, за сто години пълно вцепенение, при което болката да отмине.

Подир малко призивът за молитва заглъхна и ехото му се отдалечи на все по-слаби вълни. След като изчезна и последният звук, светът стана някак странно сигурен, но и непосилно тих. Ела и Азис бяха заедно от една година. Една година на любов и осъзнатост. През повечето време Азис се чувстваше достатъчно добре, за да пътува с Ела, но от половин месец здравето му се бе влошило видимо.

Ела загледа как той заспива отново с ведро, толкова скъпо лице. Обори я тревога. Тя въздъхна тежко и излезе от стаята. Мина по коридори със стени, боядисани в оттенъци на зеленото, покрай стаи, където видя пациенти, млади и стари, мъже и жени, някои явно оздравяваха, други се чувстваха все по-зле. Опита се да не обръща внимание на изпитателните погледи, но с русата коса и сините очи й личеше отдалеч, че е чужденка. Никога през живота си не се беше чувствала толкова не на мястото си. Но всъщност не бе и пътувала много.

След няколко минути вече седеше при шадравана в красивата градинка на болницата. В средата му имаше статуя на малък ангел, а на дъното проблясваха няколко сребърни монети, всяка запечатала нечие тайно желание. Ела затърси из джобовете си монета, но не намери друго, освен листче с бележки и половин вафла. Погледът й падна върху няколко камъчета отпред. Гладки, черни и лъскави. Тя взе едно, затвори очи и го метна в шадравана, като нашепваше желание, за което вече знаеше, че няма да се сбъдне. Камъчето се удари отстрани на шадравана, отскочи и падна точно върху скута на каменния ангел.

Ела си помисли, че ако Азис е с нея, ще го изтълкува като знамение.

Когато след половин час се върна в стаята, тя завари вътре лекар и млада забулена медицинска сестра, Азис беше завит с чаршафа презглава.

Беше издъхнал.

Погребаха го в Коня като любимия му Руми. Ела подготви всичко, като внимаваше да не пропусне и най-малката подробност, но се уповаваше и на Бога да й помогне там, където не можеше да се справи. Първо уреди гроба — беше под огромна магнолия в старо мюсюлманско гробище. После намери музиканти суфисти, съгласили се да посвирят на ней, и разпрати имейли на приятелите на Азис навсякъде по света, да ги покани на погребението. За нейна радост успяха да дойдат мнозина — някои пристигнаха чак от Кейптаун, Санкт Петербург, Муршидабад и Сао Паулу. Сред тях имаше фотографи като Азис, а също учени, журналисти, писатели, танцьори, скулптори, предприемачи, селяни, домакини, дойдоха и осиновените му деца.

Погребението мина в сърдечна, радостна обстановка, на него присъстваха хора от всички вероизповедания. Те ознаменуваха смъртта му така, както знаеха, че би искал самият Азис. Децата си играеха щастливи, без надзор. Един мексикански поет раздаде pan de los muertos, а един стар приятел на Азис, шотландец, разпръсна върху всички розови листенца, които се посипаха като конфети — пъстро свидетелство, че в смъртта няма нищо, от което да се плашим. Един от местните хора, сгърбен възрастен мюсюлманин, който наблюдаваше всичко с широка усмивка и очи като свредели, заяви, че това вероятно е най-налудничавото погребение, което Коня е виждала някога след погребението на Маулана преди няколко века.

Два дни по-късно, когато най-после остана сама, Ела тръгна да се разхожда безцелно из града: гледаше семействата, които минаваха покрай нея, магазинерите, уличните търговци, които напираха да й продадат нещо, какво и да е. Хората се извръщаха след американката, която крачеше сред тях с подпухнали от плач очи. Тя беше чужденка тук, чужденка навсякъде.

Ела се върна в хотела и преди да плати и да се отправи към летището, свали якето и облече пухкав пуловер от ангорска вълна в прасковен цвят. „Цвят, твърде мек и смирен за жена, която се опитва да не е такава“, помисли си тя. После се обади по телефона на Джанет, която единствена от трите й деца я бе подкрепила в решението да последва сърцето си. Орли и Ави и досега не й говореха.

— Мамо! Как си? — попита Джанет с глас, преливащ от топлота.

Ела се наведе напред в празното пространство и се усмихна на дъщеря си, сякаш тя стоеше точно отпред. После каза почти нечуто:

— Азис е мъртъв.

— О, мамо, моите съболезнования.

Настъпи кратко мълчание — и двете се чудеха какво още да кажат. Джанет наруши първа тишината:

— Сега ще си дойдеш ли, мамо?

Ела наклони замислено глава. Бе доловила във въпроса на дъщеря си още един, неизречен въпрос. Дали тя щеше да се върне в Нортхамптън, при съпруга си, и да прекрати бракоразводното дело, превърнало се в лабиринт от взаимна неприязън и обвинения? Какво щеше да прави сега? Нямаше никакви пари, нямаше и работа. Но винаги можеше да дава частни уроци по английски, да сътрудничи на някое списание и знае ли човек, някой ден да стане добър редактор на художествена литература.

Затворила за миг очи, Ела се зае да си пророкува сама с радостна убеденост и увереност какво ще й донесат дните напред. Никога досега не беше оставала сама и въпреки това, колкото и да е странно, не се чувстваше самотна.

— Липсваш ми, скъпа — каза. — Брат ти и сестра ти също. Ще дойдеш ли да се видим?

— Разбира се, че ще дойда, мамо — ще дойдем всички, но какво смяташ да правиш сега? Сигурна ли си, че няма да се върнеш?

— Заминавам за Амстердам — отвърна майка й. — Там има страхотни малки жилища с изглед към каналите. Ще взема под наем някое. Трябва да се науча да карам по-добре велосипед… няма да правя планове, скъпа. Ще се опитам да живея ден за ден. Ще видя какво ще ми подскаже сърцето. Така гласи едно от правилата, нали?

— Какви правила, мамо? За какво ми говориш?

Ела се приближи до прозореца и погледна небето, което във всички посоки бе изумително индигово. Въртеше се със своя си невидима скорост, разтваряше се, превръщаше се в нищо и така, подобно на кръжащ дервиш, се изправяше пред безброй възможности.

— Правило номер четирийсет — каза бавно Ела. — „Живот без любов не е живот. Не се питай към каква любов да се стремиш, духовна или материална, божествена или земна, източна или западна. Започнеш ли да делиш нещата, възниква ново и ново делене. Любовта няма етикети, няма определения. Тя просто е това, което е. Любовта е жива вода. А влюбеният е душа от огън! Светът се върти по друг начин, когато огънят обикне водата.“