Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forty Rules of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 199 гласа)

Информация

Корекция
sonnni (2012 г.)
Форматиране
Xesiona (2012 г.)
Източник
spiralata.net

Издание:

Елиф Шафак. Любов

ИК „Егмонт България“, София, 2010

Редактор: Вихра Василева

Коректор: Танка Симеонова

ISBN: 978-954-27-0501-7

История

  1. — Добавяне

Ела

Нортхамптън, 28 май 2008 година

Беше тъжна, когато се събуди. Но не тъжна да плаче и да се чувства нещастна, тъжна само да не й се усмихва и да не приема леко нещата. Имаше чувството, че е достигнала вододел, за който не е подготвена. Докато правеше кафе в кухнята, извади от чекмеджето списъка с решенията и ги прегледа.

Десет неща, които да направя, преди да навърша четирийсет.

1. Да разпределям по-добре времето си, да съм решена да го използвам максимално и да съм по-организирана. Да си купя нов календар бележник. (Изпълнено)

2. Да взимам с храната минерални добавки и антиоксиданти. (Изпълнено)

3. Да взема мерки за по-малко бръчки. Да опитам продуктите с алфа-хидрокси киселини и да започна да се мажа с новия крем на „Л’Ореал“. (Изпълнено)

4. Да сменя тапицерията, да купя нови цветя, да взема нови възглавнички. (Изпълнено)

5. Да направя равносметка на живота си: на ценностите и убежденията си. (Наполовина изпълнено)

6. Да не ям месо всяка седмица, да съставям здравословно меню и да започна да проявявам към тялото си уважението, което то заслужава. (Наполовина изпълнено)

7. Да започна да чета стиховете на Руми. (Изпълнено)

8. Да заведа децата на бродуейски мюзикъл. (Изпълнено)

9. Да започна да пиша готварска книга. (Неизпълнено)

10. Да отворя сърцето си за любовта!!!

Ела застина с очи, вперени с десетата точка от списъка — не знаеше дали да я впише като изпълнена. Не знаеше дори какво е имала предвид, когато я е включила. За какво ли е мислела? Сигурно е под въздействието на „Сладко богохулство“, прошепна тя сама на себе си. Напоследък се хващаше, че мисли често за любовта.

„Скъпи Азис,

Днес имам рожден ден! Изпитвам чувството, че съм достигнала повратна точка в живота си. Казват, че четирийсетгодишнината е нещо като вододел, особено за жените. Казват и че четирийсетте са новите трийсет (а шейсетте — новите четирийсет), но колкото и да ми се иска да вярвам във всичко това, ми звучи доста измислено. Така де, кого заблуждаваме? Четирийсет са си четирийсет! Предполагам, че сега ще имам повече от всичко: повече знания, повече мъдрост и разбира се, повече бръчки и побеляла коса.

Винаги съм се чувствала щастлива на рождения си ден, но днес сутринта се събудих с тежест в гърдите и с въпроси, прекалено сериозни за човек, който още не си е изпил сутрешното кафе. Все се питах: дали искам да живея и занапред както съм живяла досега.

После ме обзе страх. Ами ако и «да», и «не» породят еднакво пагубни последици? Затова намерих друг отговор: може би!

С най-топли чувства, Ела

П.П. Извинявай, но не успях да ти напиша по-ведър имейл. И аз не знам защо днес съм кисела. Не мога да ти посоча причина. (Освен че навършвам четирийсет де. Предполагам, че точно това е така наречената криза на средната възраст.)“

„Скъпа Ела,

Честит рожден ден! Четирийсет години е изключително красива възраст и за мъже, и за жени. Знаеш ли, че в мистиката числото четирийсет олицетворява изкачването на по-високо равнище и духовното пробуждане? Когато загубим някого, сме в траур четирийсет дни. Когато се роди дете, трябва да минат четирийсет дни, докато то бъде готово за живота на земята. А когато се влюбим, трябва да изчакаме четирийсет дни, за да сме сигурни в чувствата си.

Потопът на Ной е продължил четирийсет дни и макар че водата е унищожила живота, в същото време тя е отнесла всичко нечисто и е дала на хората възможността да започнат наново. В ислямския мистицизъм има четирийсет стъпала между човека и Бога. По същия начин има четири основни равнища на съзнание с по десет стъпала във всяко, което прави общо четирийсет. Исус е останал в пустинята четирийсет дни и четирийсет нощи. Мохамед е бил на четирийсет години, когато е бил призован за пророк. Буда е медитирал под липата четирийсет дни. Да не говорим пък за четирийсетте правила на Шамс.

На четирийсет години получаваш нова задача, нов пропуск за живота. Достигнала си изключително благоприятно число. Поздравления! И не се притеснявай, че остаряваш. Няма бръчки и бяла коса, които да са достатъчно силни, за да сломят мощта на числото четирийсет!

С най-топли чувства, Азис“

Пустинна роза блудницата

Коня, 17 октомври 1244 година

Бордеи има, откакто свят светува. Както и жени като мен. Но се изумявам от едно: защо хората твърдят, че не обичат да виждат как жените се продават, и пак същите хора създават толкова трудности пред жена, решила да се покае и да започне живота начисто? Уж съжаляват, че сме паднали толкова ниско, а сякаш казват, че щом сме го направили, трябва да си останем такива завинаги. Не знам защо е така. Знам само, че някои хора се хранят от бедите на другите и не им харесва, ако несретниците по лицето на земята станат с един по-малко. Но каквото и да говорят и да правят, някой ден ще се махна от това място.

Днес сутринта се събудих с огромното желание да послушам как проповядва великият Руми. Ако бях казала на съдържателката на бордея и я бях помолила за разрешение, тя щеше да ми се присмее. Щеше да ми каже: „Откога пачаврите ходят по джамии?“, и щеше да прихне така, че валчестото й лице да стане мораво.

Точно заради това излъгах. След като онзи дервиш без коса, брада и вежди си тръгна, съдържателката изглеждаше толкова замислена, че усетих — сега е моментът да отида и да поговоря с нея. Когато е разсеяна, винаги е по-отзивчива. Казах й, че искам да отида да свърша едни работи на пазара. Тя ми повярва. Как няма да ми вярва, девет години й работя като вол.

— Само при едно условие — рече ми. — С теб ще дойде и Сусама.

Това не ми пречеше. Харесвах Сусама. Едър, огромен мъж с ум на дете, той беше надежден и честен до степен да простее. За мен беше загадка как е оцелял в този жесток свят. Никой не знаеше истинското му име, вероятно дори самият той. Бяхме му измислили такъв прякор, защото много обичаше сусамова халва. Ако някоя блудница от бордея трябваше да отиде някъде, Сусама я придружаваше като мълчалива сянка. Той беше най-добрият пазач, за който можех да мечтая.

Двамата с него тръгнахме по прашния път, който лъкатушеше през овощните градини. Щом излязохме на един кръстопът, помолих Сусама да ме почака и изчезнах зад един храст, където бях скрила торба с мъжки дрехи.

Оказа се по-трудно да се предреша като мъж, отколкото бях очаквала. Омотах около гърдите си дълги ивици плат — да изглеждам плоска. После облякох торбест панталон, памучен елек и дълга бежова риза и си сложих тюрбан. Накрая прикрих с шал половината си лице с надеждата да заприличам на пътешественик арабин.

Когато се върнах при Сусама, той трепна, смаян.

— Да вървим — подканих, ала той не помръдна и аз открих лицето си. — Не ме ли позна, скъпи?

— Ти ли си, Пустинна роза? — възкликна Сусама и затули с длан устата си — досущ уплашено дете. — Защо си се облякла така?

— Можеш ли да пазиш тайна?

Сусама кимна с очи, разширени от вълнение.

— Добре тогава — пошушнах. — Отиваме в една джамия. Но не казвай на съдържателката.

Долната му устна затрепери.

— А, не. Отиваме на пазара.

— Да, скъпи, след това. Първо отиваме да послушаме великия Руми.

Сусама се поуплаши, както и очаквах. Притесняваше се, ако плановете се променяха.

— Хайде де, това значи много за мен — примолих му се. — Ако склониш и обещаеш да не казваш на никого, ще ти купя цяла буца халва.

— Халва — изцъка доволно той, сякаш самата дума е оставила в устата му сладък вкус.

И със сладко очакване продължихме към джамията, където щеше да говори Руми.

Родена съм в селце край Никея. Мама все ми повтаряше:

— На хубаво място си родена, но се опасявам, че не и под щастлива звезда.

Времената бяха лоши, непредсказуеми. От година на година се менеше всичко. Първо плъзна мълва, че кръстоносците се връщали. Чухме ужасяващи разкази за жестокостите, които са вършили в Константинопол, как плячкосвали големите къщи и унищожавали иконите по параклиси и църкви. После пък научихме за нападенията на селджуките. Още се мълвеше за ужаса, който сеела войската им, когато се появиха безпощадните монголци. Името и лицето на врага се менеше, а страхът, че пришълците ще ни изтребят, си стоеше като снега по планината Ида.

Родителите ми бяха хлебари и благочестиви християни. Един от най-ранните ми спомени е за миризмата на хляба в пещта. Не бяхме богати. Знаех го още като малка. Но не бяхме и бедни. Виждала съм как гледат сиромасите, дошли да молят във фурната за някоя трошица. Всяка вечер, преди да си легна, благодарях на Господа, че не ме е пратил да спя гладна. Все едно разговарях с приятел. Понеже в ония времена Бог наистина ми беше такъв.

Когато бях на седем години, майка ми зачена. Сега, като си мисля за това, подозирам, че преди това вероятно е помятала няколко пъти, тогава обаче не знаех нищо за такива неща. Бях толкова невинна, че ако ме попиташе някой откъде се взимат малките деца, щях да кажа, че Бог ги меси от меко сладко тесто.

Но тестеното дете, което Бог беше умесил за майка ми, явно е било огромно, защото не след дълго коремът й се изду, стана грамаден и стегнат. Мама наедря толкова, че едва се движеше. Акушерката каза, че тялото й задържало вода, това обаче не ми се стори чак толкова страшно.

Онова, което не знаеха и майка ми, и акушерката, бе, че вътре имаше не едно, а цели три бебета. Все момчета. Братята ми си бяха обявили война в корема на мама. Един от трънаците беше удушил с пъпната връв брат си и сякаш за да си отмъсти, мъртвото бебе беше препречило изхода — така другите не можеха да се родят. Мама ражда цели четири дни. Ден и нощ слушахме писъците й, после те заглъхнаха.

Понеже не успяла да спаси майка, акушерката направила всичко по силите си да спаси братята ми. Взела ножица и разрязала корема на мама, накрая обаче оживя само едното бебе. Ето как се роди брат ми. Баща ми така и не му прости, дори не отиде на кръщенето му в църквата.

След като майка умря и баща ми се превърна в нацупен огорчен човек, животът вече не беше същият. Положението във фурната бързо се влошаваше. Изгубихме клиентите си. От страх да не обеднеем и някой ден да не се наложи да прося, започнах да крия под леглото кифли, които изсъхваха и ставаха твърди. Но ако някой наистина страдаше, това беше брат ми. Преди поне ме бяха обичали и се бяха грижили за мен. А той не получи нищо от това. Сърцето ми се късаше, докато гледах как го тормозят, но в същото време изпитвах облекчение и дори бях признателна, че не аз съм се превърнала в мишена за татковия гняв. Жалко, че не можех да защитя брат си. Днес всичко щеше да бъде различно и аз нямаше да съм в бордей в Коня. Животът е толкова странен.

След една година баща ми се ожени отново. Животът на брат ми се промени единствено с това, че ако преди го тормозеше само баща ми, сега заедно с него го измъчваше и новата му жена. Той започна да бяга от къщи колкото после да се прибере с най-ужасните навици и с неподходящи приятели. Веднъж баща ми го наби така, че за малко да го убие. След това момчето се промени. В очите му се появи студен, жесток поглед, какъвто преди нямаше. Знаех, че е намислил нещо, но и през ум не ми минаваше какъв ужасен план крои. Де да знаех! Щях да предотвратя трагедията.

После една сутрин през пролетта баща ми и мащехата ми бяха намерени мъртви, убити с отрова за мишки. Веднага щом се разчу за смъртта им, всички заподозряха брат ми. Стражарите дойдоха да разпитват и уплашен до смърт, той избяга. Ето как останах сам-сама на белия свят. Не можех да остана вкъщи, още усещах миризмата на мама, не можех да работя във фурната, където из въздуха витаеха тежки спомени, затова реших да ида в Константинопол, при една леля, стара мома, която сега ми беше най-близкият човек. Бях на тринайсет години.

Качих се на една каруца за Константинопол. Бях най-малката сред пътниците и само аз бях сама. Потеглихме, но след няколко часа ни спря банда разбойници. Взеха ни всичко: куфари, дрехи, обуща, колани и накити, дори наденицата на каруцаря. Тъй като нямах какво да им дам, стоях тихо отстрани, бях сигурна, че няма да ми сторят нищо. Но тъкмо да си тръгнат, когато главатарят на бандата се извърна към мен и попита:

— Девствена ли си, малката?

Изчервих се и не отговорих на такъв неприличен въпрос. Не подозирах, че изчервяването ми е било отговорът, който той е очаквал.

— Да вървим! — ревна главатарят. — Взимайте конете и момичето!

Докато се съпротивлявах разплакана, никой от другите пътници не се и опита да ми помогне. Обирджиите ме отведоха в гъста непроходима гора, където с изненада установих, че са си направили селце. Имаше жени и деца. Накъдето и да се обърнех, виждах патици, кози и свине. Приличаше на идилично село с тази разлика, че в него живееха престъпници.

Не след дълго разбрах защо главатарят на бандата ме е попитал дали съм девствена. Старейшината на селото лежеше тежко болен от нервна треска. Беше прикован от доста време към леглото, цялото му тяло беше на червени петна и той бе опитвал да се лекува с какво ли не — безуспешно. Наскоро някой му втълпил, че ако преспи с девственица, болестта ще се прехвърли на нея и той ще се очисти и ще се излекува.

В живота ми има неща, които не искам да си спомням. Едно от тях е времето, което прекарах в гората. И днес, сетя ли се за нея, си представям борове, само борове и нищо друго. Предпочитах да седя под тези дървета, а не с жените от селото, повечето от които бяха съпруги и дъщери на разбойниците. Имаше и няколко блудници, които бяха дошли тук по своя воля. Не проумявах защо не вземат да избягат. Лично аз смятах да правя, да струвам, но да се махна оттук.

През гората минаваха коли, повечето на велможи. За мен беше пълна загадка защо тях не ги ограбват, после обаче схванах, че преди да тръгнат през гората, някои от коларите подкупват разбойниците и в замяна си осигуряват безпрепятствен път. След като разбрах каква е работата, успях да се споразумея с един от каруцарите. Той беше тръгнал с колата към големия град и аз му се примолих да ме вземе със себе си. Мъжът поиска прекалено много пари, макар и да знаеше, че нямам. Платих му по единствения начин, който знаех.

След като пристигнах в Константинопол, не трябваше да мине много време, за да разбера защо блудниците в гората няма да избягат никога. В града беше по-страшно. Беше безпощадно. Така и не тръгнах да търся старата си леля. Вече бях паднала жена и знаех, че една достопочтена дама като нея няма да ме пусне при себе си. Бях сама. На града не му трябваше много време да смаже духа ми и да съсипе тялото ми. Изневиделица се бях озовала в съвсем друг свят: свят на злоба, на насилие, на жестокост и мор. Направих няколко аборта един след друг и накрая бях толкова повредена, че мензисът ми престана да идва и вече не можех да зачена.

По онези улици съм се нагледала на неща, за които нямам думи. След като напуснах гората, пътувах с войници, с гастролиращи актьори и цигани и обслужвах всички. После ме намери един мъж: с прякор Чакаловата глава, който ме доведе в този бордей в Коня. Съдържателката нехаеше откъде идвам, за нея беше важно да съм във форма. Много се зарадва, щом разбра, че не мога да имам деца и в това отношение няма да й създавам главоболия. Понеже бях ялова, ме нарече Пустинята, а по-после, за да поразкраси името, го промени на Пустинна роза, а аз нямах нищо против, защото обожавам рози.

Точно така възприемам и вярата — като скрита розова градина, където навремето съм се разхождала и съм вдишвала силното ухание, но където вече не мога да вляза. Искам Бог пак да ми бъде приятел. С този копнеж обикалям ли, обикалям градината, надявам се да намеря портичка, която ще ме пусне да вляза.

Когато двамата със Сусама стигнахме при джамията, направо не повярвах на очите си. Всяко кътче, дори мястото отзад, където обикновено седят жените, беше запълнено от мъже на всевъзможна възраст и с всякакви професии. Тъкмо да се откажа и да си ходя, когато забелязах, че един просяк освобождава мястото и си проправя път към изхода. Благодарих на звездите и се промъкнах на мястото му, оставяйки Сусама отвън.

Така се озовах на проповед на великия Руми в джамия, пълна с мъже. Не ми се мислеше какво ще стане, ако разберяха, че сред тях има жена, камо ли пък блудница. След като отпъдих всички мрачни мисли, насочих цялото си внимание към проповедта.

— Бог е създал страданието, та след него да усетим вкуса на радостта — каза Руми. — Нещата се проявяват чрез своите противоположности. А Бог няма противоположност, затова остава скрит — докато проповедникът говореше, гласът му се извисяваше и тътнеше като планински ручей, захранван от топящия се сняг. — Вижте колко ниско е земята и колко високо — небето. Знайте, че всички неща по земята са такива: наводнение и суша, мир и война. Каквото и да се случва, не забравяйте: всичко е създадено ненапразно от Бога, било то омраза и търпение, честност или коварство.

Докато седях там, разбирах, че всичко служи на някаква цел. Бременността на майка ми и войната в утробата й, неизлечимата самота на брат ми, дори убийството на баща ми и на мащехата ми, ужасните дни в гората и всички жестокости, които бях видяла по улиците на Константинопол: всички те по един или друг начин бяха допринесли за моята история. Зад всички изпитания имаше по-голям замисъл. Не можех да го изразя ясно, но го усещах с цялото си сърце. Докато онзи следобед слушах в препълнената джамия Руми, почувствах как като облак върху мен се спуска спокойствие, прелестно и носещо утеха точно както вида на майка ми, която меси хляб.

Хасан просякът

Коня, 17 октомври 1244 година

Безумно подразнен, седях под клена. Още ме беше яд на Руми за цветистото му слово за страданието, въпрос, по който той очевидно знаеше малко. Сянката на минарето пъплеше сантиметър по сантиметър през улицата. Ту се унасях, ту гледах минувачите и тъкмо да заспя, когато зърнах един дервиш, когото не бях виждал никога дотогава. Облечен в черни дрипи, с голяма тояга в ръка, обръснат и без вежди, със сребърна обичка на ухото, той изглеждаше много различен и аз просто не можех да откъсна очи от него.

Дервишът се оглеждаше наляво и надясно и не му трябваше много време, за да ме забележи. Вместо да ме подмине, както ме подминаваха всички, зърнали ме за пръв път, той долепи до сърцето си дясна длан и ме поздрави, сякаш бяхме двама стари приятели. Бях толкова изумен, че се огледах — да се уверя, че не поздравява друг. Но освен нас с клена друг нямаше. Смаян и объркан, все пак отвърнах на поздрава и също долепих ръка до сърцето си.

Дервишът тръгна бавно към мен. Сведох поглед, тъй като очаквах той да пусне в купичката медна пара или да ми даде комат хляб. Вместо това обаче мъжът приклекна, та очите ни да са на едно равнище.

— Селямюн алейкум, просяко — рече ми.

— Алейкум селям, дервишо — отговорих аз.

Гласът ми прозвуча пресипнало и чуждо. Беше минало много време, откакто ми се беше приисквало да кажа нещо на някого, и почти бях забравил гласа си.

Дервишът се представи като Шамс от Тебриз и попита как се казвам.

Аз се засмях.

— За какво му е име на човек като мен?

— Всеки си има име — възрази той. — Бог има безброй имена. Ние знаем само деветдесет и девет от тях. Щом Бог има толкова много имена, как може да си няма име един човек, който е Божие отражение?

Не знаех как да отговоря, затова и не опитах. Но си признах:

— Навремето имах жена и майка. Те ме наричаха Хасан.

— Хасан, значи — кимна дервишът. След това за моя изненада ми даде сребърно огледало. — Задръж го — рече. — Подари ми го един добър човек в Багдад, но на теб ти трябва повече, отколкото на мен. Да ти напомня, че носиш в себе си Бога.

Още преди да съм успял да отвърна, някъде в дъното настана суматоха. Първото, което ми хрумна, бе, че са хванали в джамията джебчия. После обаче виковете станаха по-силни и яростни. Разбрах, че се е случило нещо по-сериозно. Едва ли заради някакъв си джебчия щеше да се вдигне такава пушилка.

Научихме доста бързо каква е работата. В джамията бяха намерили жена, позната като блудница, беше се предрешила като мъж. Неколцина души я тикаха с възгласите:

— Бичувайте я тая измамница! Бичувайте я тая пачавра!

Разгневената тълпа излезе в това състояние на улицата. Зърнах младата жена в мъжки дрехи. Беше пребледняла като мъртвец, леко дръпнатите й очи бяха ужасени. Бях се нагледал как бичуват някого. Не спирах да се изумявам как, слеят ли се с тълпата, хората се променят до неузнаваемост. Съберяха ли се заедно, обикновени мъже, които никога не бяха прибягвали до насилие — занаятчии, продавачи, амбулантни търговци, — ставаха агресивни и бяха готови и на убийство. Често се случваше да умъртвят с бичовете човек и накрая да изложат трупа му — за назидание.

— Клетата жена — прошепнах аз на Шамс от Тебриз, ала когато се извърнах към него, за да чуя отговора му, там не стоеше никой.

Видях, че дервишът се носи към тълпата като горяща стрела, изстреляна право към небето. Скочих и се втурнах да го настигна.

След като застана пред шествието, Шамс вдигна като знаме тоягата и викна колкото му глас държи:

— Спрете се, хора! Стойте!

Озадачени, мъжете тутакси замълчаха и го погледнаха учудени.

— Как не ви е срам! — кресна Шамс от Тебриз и удари със сопата по земята. — Трийсет мъже срещу една жена? Мигар е честно?

— Тя не заслужава да сме честни — обясни един широкоплещест мъжага с квадратно лице и ленив поглед, който явно се беше самопровъзгласил за главатар на спонтанно възникналата тълпа.

Познах го веднага. Беше пазвантин на име Байбарс, всички просяци в града го знаеха като жесток и алчен.

— Тази жена тук се е предрешила като мъж и се е промъкнала в джамията, за да мами праведните мюсюлмани — обясни Байбарс.

— Какво ми казваш, че искате да накажете някого, задето е отишъл в джамия ли? Какво престъпление е това? — попита Шамс Тебризки с глас, преливащ от презрение.

След този въпрос всички в миг застинаха. Явно никой не беше видял нещата в такава светлина.

— Тя е пачавра! — ревна друг мъж, беше толкова вбесен, че лицето му беше станало мораво на цвят. — Няма какво да търси в свещената джамия.

Това, изглежда, беше достатъчно тълпата да се възпламени отново.

— Пачавра! Пачавра! — започнаха да скандират в хор неколцина отзад. — Дайте да я хванем тая пачавра!

Сякаш това беше заповед, един младеж се юрна напред и след като сграбчи тюрбана на жената, го дръпна с все сила. Той се размота и изпод него на пищен водопад се плисна дългата яркоруса като слънчоглед коса на жената. Всички ахнахме, толкова изумени бяхме от младостта и красотата й.

Шамс явно долови смесените чувства, защото, без дори да трепне, ги укори:

— Я решете, братлета. Наистина ли презирате тази жена, или всъщност я желаете?

При тези думи дервишът хвана блудницата за ръка и я притегли към себе си, по-далеч от младежа и тълпата. Тя се скри зад него като момиченце, спотаило се зад полите на майка си.

— Допускаш голяма грешка — рече главатарят на групата, като извиси глас над множеството, което се беше разшушукало. — Пришълец си, не знаеш порядките в града ни. Не се бъркай.

Обади се още някой:

— Пък и що за дервиш си? Толкова ли си нямаш работа, ами си седнал да браниш една пачавра?

Известно време Шамс от Тебриз мълча, сякаш мислеше как да отговори на въпросите. Не се разгневи, остана все така спокоен. После заяви:

— А как всъщност сте я забелязали? Отишли сте в джамия, пък обръщате повече внимание на хората около вас, отколкото на Бога. Ако наистина бяхте благочестиви вярващи, каквито се изкарвате, нямаше да забележите жената, дори тя да беше гола. А сега се връщайте на проповедта и този път се старайте повече.

По цялата улица се спусна неловко мълчание. Отстрани на пътя се носеха сухи листа и известно време те бяха единственото, което се движеше.

— Хайде, тръгвайте всички! Връщайте се на проповедта — махна с тоягата Шамс от Тебриз, сякаш мъжете бяха мухи, които гонеше.

Те не се обърнаха и не тръгнаха, но все пак отстъпиха няколко крачки назад, люшнаха се неуверено, понеже не знаеха какво да правят оттук нататък. Неколцина погледнаха по посока на джамията, явно обмисляха дали наистина да не се върнат. Точно тогава блудницата набра смелост да се покаже иззад дервиша. Плю си на петите и бързо като заек се втурна с развята във всички посоки дълга коса към най-близката пресечка.

Само двамина се опитаха да я настигнат. Но Шамс от Тебриз им препречи пътя — размаха тоягата под краката им толкова бързо, че те се препънаха и паднаха. Някои от минувачите се засмяха, аз също прихнах.

Смутени и вцепенени, двамата мъже успяха някак да се изправят, но блудницата отдавна се беше скрила, а дервишът се отдалечаваше — беше свършил каквото имаше да върши тук.

Сюлейман пияницата

Коня, 17 октомври 1244 година

Блажено си дремех, облегнат на стената в пивницата, затова подскочих като ужилен, когато се чу олелията.

— Какво става? — изпищях и отворих очи. — Да не ни нападат монголците?

Избухна смях. Обърнах се и видях, че неколцина от посетителите ми се присмиват. Копелета мръсни!

— Няма страшно, стари пияницо! — ревна кръчмарят Христос. — Не те гонят никакви монголци. Само минава Руми с войнството си почитатели.

Отидох на прозореца и що да видя! Ами да, учениците и поклонниците на Руми се задаваха на развълнувано шествие и току крещяха:

— Бог е велик! Бог е велик!

Насред всичко това се издигаше Руми, който яздеше с изправен гръб бял кон и излъчваше сила и увереност. Отворих прозореца, показах глава и ги загледах. Шествието пъплеше като охлюв и вече беше съвсем близо. Някои в множеството всъщност бяха само на хвърлей, като нищо можех да ги докосна по главите. Изведнъж ми хрумна блестяща идея. Реших да грабна няколко тюрбана!

Стиснах дървеното чесало за гръб на Христос. С едната ръка хванах прозореца и както държах в другата чесалото, се надвесих и успях да достигна тюрбана на някакъв от тълпата. Тъкмо да го отмъкна, когато един от другите погледна случайно и ме видя.

— Селямюн алейкум — поздравих го, ухилен до уши.

— И таз добра! Мюсюлманин в кръчма! Как не те е срам! — ревна мъжът. — Толкова ли не знаеш, че виното е дело на Шейтана?

Отворих уста да му отговоря, но още преди да съм издал и звук, покрай главата ми изсвистя нещо остро. Ужасен до смърт, видях, че е камък. Ако в последния момент не се бях снишил, щеше да ми пукне черепа. След като прелетя през прозореца, се приземи на масата на един търговец перс, който седеше зад мен. Беше си пийнал доста и не разбра какво става, само стисна камъка в ръка и започна да го оглежда, сякаш беше неясна вест от небето.

— Затвори прозореца, Сюлеймане, и се връщай на масата! — кресна прегракнал от притеснение Христос.

— Видя ли какво стана? — попитах го, докато вървях с олюляване към масата си. — Някой ме замери с камък. Можеха да ме убият!

Христос вдигна вежда.

— Извинявай, ама ти какво очакваш? Толкова ли не знаеш, че тия хора не искат да виждат мюсюлманин в пивница? А ти им се показваш, вониш като бъчва и носът ти свети като червен фенер.

— И к’во от това? — изпелтечих. — Аз не съм ли човек?

Христос ме потупа по рамото, сякаш ми казваше: „Не бъди толкова докачлив“.

— Знаеш ли, ей за това я ненавиждам религията. Всички религии! Набожните са убедени, че Бог е на тяхна страна, и си въобразяват, че превъзхождат всички — допълних аз.

Христос не отговори. Беше набожен човек, но и бе опитен кръчмар и знаеше как да укроти разгорещените гости. Донесе ми още една гарафа червено вино и загледа как я изгълтвам. Навън излезе необуздан вятър, от който прозорците се затръшнаха и сухата шума се разпиля наляво и надясно. За миг застинахме и се ослушахме, сякаш свиреше мелодия, която да чуем.

— Не проумявам защо на този свят виното е забранено, а ни обещават да го пием в рая — не мирясвах аз. — Щом е толкова лошо, колкото го изкарват, защо ще ни го поднасят в рая?

— Въпроси, въпроси… — прошепна Христос и вдигна рязко ръце. — Все задаваш въпроси. Защо трябва да питаш за всичко?

— Ще питам, я! Нали за това са ни дали мозък!

— Познавам те от много време, Сюлеймане. За мен ти не си само човек, който идва в пивницата ми. Ти си ми приятел. И се тревожа за теб.

— Всичко ще бъде наред… — подхванах, но кръчмарят ме прекъсна.

— Добър човек си, но езикът ти е остър като кинжал. Ето какво ме притеснява. В Коня народ всякакъв. И за никого не е тайна, че някои не гледат с добро око на мюсюлманин, който си пийва. Научи се да внимаваш пред хората. Прикривай се малко и си мери думите.

Аз грейнах в усмивка.

— Я да завършим това слово със стихотворение на Хайям!

Христос въздъхна тежко, но търговецът перс, който ме беше чул, възкликна весело:

— Да, искаме стихотворение на Хайям.

Към него се присъединиха и други, които ми изръкопляскаха шумно. Вдъхновен, реших да отвърна на предизвикателството, затова скочих на една маса и задекламирах:

„Ще дойде краят,

но кога — кой знае?

Да пием вино,

истината май в това е.“[1]

[[2] Стиховете от Омар Хайям са в превода на Йордан Милев. — Б.пр.]

Търговецът перс ревна:

— Ама разбира се! Къде другаде да е?

И всички, дето бяха спрели тук, на Господ и на мъките напук — до чашите допряха жадно устни.

Ако има нещо, на което са ме научили дългите години на пиене, то е, че различните хора пият различно. Познавал съм такива, които всяка вечер изгълтват литри и въпреки това само се развеселяват, пеят песни и после заспиват. Има обаче и други, които от няколко капки се превръщат в чудовища. Щом от една и съща напитка някои се разведряват и се понапиват малко, а други се озлобяват и налитат на бой, не трябва ли да виним самите хора, които пият, а не напитката?

„Живей, целувай, пий до дъно

в минутата на кръстопътя,

че няма връщане и няма ей

тези радости отвъд.“

Изръкопляскаха ми още веднъж. Дори Христос се включи във веселбата. В еврейския квартал на Коня, в кръчма на християнин, ние, поклонниците на виното от всякакви вероизповедания, вдигнахме чашите и пихме за Бога, който, колкото и невероятно да звучеше, можеше да ни обича и да ни прощава, макар че самите ние не успявахме да го сторим.