Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forty Rules of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 199 гласа)

Информация

Корекция
sonnni (2012 г.)
Форматиране
Xesiona (2012 г.)
Източник
spiralata.net

Издание:

Елиф Шафак. Любов

ИК „Егмонт България“, София, 2010

Редактор: Вихра Василева

Коректор: Танка Симеонова

ISBN: 978-954-27-0501-7

История

  1. — Добавяне

Ела

Нортхамптън, 20 май 2008 година

Бурна беше нощта, когато мъжът на Ела не се прибра: в съня й се въртяха жени, които играеха кючек, и дервиши. С глава, отпусната върху ръкописа, тя гледаше как груби на вид войници се хранят в крайпътен хан и по чиниите им са накамарени какви ли не сладкиши и десерти.

После видя себе си. Търсеше някого на оживен пазар в цитадела в чужда държава. Накъдето и да се обърнеше, хората се движеха бавно, сякаш танцуваха на мелодия, която тя не чуваше. Спря един дебел мъж с увиснали мустаци, за да го попита нещо, но не се сети какво. Мъжът я изгледа неразбиращо и закуцука нататък. Ела се опита да заговори неколцина продавачи зад сергиите, сетне и купувачи, ала никой не й отговаряше. В началото си помисли, че е защото не знае езика. После допря длан до устата си и ужасена, усети, че са й отрязали езика. Все по-уплашена, затърси огледало, та да се види и да провери дали е същият човек, на пазара обаче нямаше огледала. Ела се разплака и се събуди от тревожен шум — не знаеше дали още има език.

Щом отвори очи, видя, че Спирит дращи бясно по задната врата. На верандата сигурно се беше промъкнало животно, влудило кучето. То се изнервяше особено от скункси. Още беше пресен споменът за неуместната му среща с един миналата зима. Трябваше да минат седмици, докато Ела махне от кучето отвратителна смрад като от запалена гума, която си остана дори след като го къпа във вани с доматен сок.

Ела погледна часовника върху стената. Беше три без петнайсет след полунощ. Дейвид още не се беше прибрал и вероятно нямаше да си дойде никога. Джанет не беше отговорила на обаждането й и в това песимистично настроение Ела се съмняваше, че дъщеря й ще го направи някога. Обхваната от ужаса, че е изоставена от мъжа и дъщеря си, тя отвори хладилника и го разглежда няколко минути. Желанието да си гребне малко от сметановия сладолед с череши се натъкна на страха, че ще напълнее. С доста големи усилия Ела се отдръпна от хладилника и затръшна вратата малко по-силно от необходимото.

После отвори бутилка червено вино и си наля една чаша. Беше пивко, леко и дъхаво, възкисело, но и сладко, точно каквото тя обичаше. Чак когато си сипваше втора чаша, й хрумна, че може би е отворила някои от скъпите бутилки бордо на Дейвид. Погледна етикета: „Шато Марго, 1996 г.“ Това не й говореше нищо и Ела се свъси срещу бутилката.

Беше много уморена и сънена, не й се четеше. Затова реши да си провери имейлите. Имаше пет-шест спама и писмо от Мишел, която питаше как върви ръкописът. А после Ела видя имейл от Азис З. Захара.

„Скъпа Ела (дано нямате нищо против, че ви наричам така),

Имейлът Ви ме завари в едно село в Гватемала, казва се Момостенанго. Това е едно от малкото места, където още използват календара на маите. Точно срещу хотелчето има дърво на желанията, окичено със стотици късчета плат във всякакви цветове и десени. Наричат го Дървото на разбитите сърца. Който е с разбито сърце, си написва името върху късче хартия и го завързва на клоните с молба сърцето му да бъде излекувано.

Дано не Ви се стори прекалено самонадеяно, но след като прочетох имейла Ви, отидох при дървото на желанията и се помолих Вие с дъщеря Ви да изясните недоразумението. И прашинка любов не би трябвало да остане неоценена, защото, както казва Руми, любовта е жива вода.

Едно от нещата, които в миналото помогнаха лично на мен, бе да престана да се бъркам на хората около мен и да се разстройвам, че не мога да ги променя. Вместо да се месите или да стоите и да не правите нищо, ще си позволя да Ви препоръчам да проявявате смирение.

Някои допускат грешката да смятат, че «смирение» е същото като «мекушавост», а не е така. Смирението е вид мирно приемане на условията на Вселената, включително на нещата, които сега не можем да променим и да разберем.

Според календара на маите днешният ден е благоприятен. Наближава голяма астрологична промяна, която ще донесе на хората и ново съзнание. Трябва да побързам и да Ви изпратя този имейл, докато слънцето не е залязло и денят не е свършил.

Дано любовта Ви намери, когато и където я очаквате най-малко.

Искрено Ваш, Азис“

Ела изключи лаптопа, трогната, че един напълно непознат човек в далечно кътче на света се е молил да й е добре. Затвори очи и си представи името си, написано върху късче хартия, което е завързано на дървото на желанията и се поклаща свободно и щастливо като хвърчило в небето.

След няколко минути тя отвори вратата на кухнята и излезе в задния двор, за да се наслади на тревожната прохлада на ветреца. До нея застана Спирит, беше неспокоен, ръмжеше и постоянно душеше. Очите му се смалиха, после се разшириха и в тях се появи тревога, Спирит наостри уши, сякаш беше доловил в далечината нещо страшно. Ела и кучето продължиха да стоят един до друг под луната на късната пролет и да се взират в наситения непрогледен мрак, еднакво уплашени от нещата, които шаваха в тъмното, уплашени от неизвестността.

Послушникът

Багдад, април 1242 година

Бързо се върнах в гостната, след като изпратих с поклони и любезничене кадията до вратата: смятах да раздигам мръсните паници. Изненадах се, че заварвам Баба Заман и странстващия дервиш в същото положение, в което ги бях оставил, и двамата мълчаха. С крайчеца на окото ги загледах и се запитах дали е възможно да разговарят, без да проронват и дума. Забавих се възможно най-дълго: подредих възглавниците, разтребих в стаята, събрах трохите по килима, след известно време обаче вече нямах причина да остана.

Без всякакво желание тръгнах, тътрузейки крака, към кухнята. Още щом ме видя, готвачът ме обсипа със заповеди.

— Избърши плота, измий пода и чиниите! Изтъркай печката и стените около скарата! След като свършиш, не забравяй да провериш капана за мишки!

Откакто бях постъпил преди половин година в братството, готвачът само ме тормозеше. Всеки ден ме караше да бъхтя като вол и наричаше тези изтезания част от духовното ми обучение — да си рече човек, че има нещо духовно в това да миеш чинии.

Готвачът беше немногословен човек и си повтаряше все едно:

— Да чистиш, е като да се молиш, да се молиш, е като да чистиш!

— Ако това беше вярно, всички домакини в Багдад щяха да са се превърнали в духовни учители досега — осмелих се веднъж да възразя аз.

Той ме замери по главата с дървената лъжица и се разкрещя колкото му глас държи:

— Ако отговаряш така, няма да стигнеш доникъде, синко. Щом си решил да ставаш дервиш, трябва да си мълчиш като тази дървена лъжица. Не е хубаво един послушник да е непокорен. Говори по-малко, съзрявай по-бързо.

Мразех готвача, но още повече се страхувах от него. Никога не престъпвах заповедите му. До тази вечер.

Още щом той ми обърна гръб, се измъкнах от кухнята и отидох отново на пръсти в гостната — умирах от желание да науча повече за странстващия дервиш. Кой беше той? Какво търсеше тук? Не беше като дервишите в братството. Очите му изглеждаха пламенни и бунтовни дори когато той свеждаше скромно глава. В него имаше нещо толкова необичайно и непредсказуемо, че чак да се уплаши човек.

Надзърнах през една цепка във вратата. В началото не виждах нищо. Не след дълго обаче очите ми свикнаха с полумрака в стаята и аз различих лицата им.

Чух как учителят пита:

— Я ми кажи, Шамс от Тебриз, какво води човек като теб в Багдад? Да не си видял града насън?

Дервишът поклати глава.

— Не, не сън ме е довел тук. А видение. Изобщо не сънувам.

— Всеки сънува — възрази благо Баба Заман. — Може просто да не помниш всичките си сънища. Това обаче не означава, че не сънуваш.

— Аз не сънувам — настоя дервишът. — Това е част от сделката, която сключих с Бога. Знаеш ли, като малък виждах ангели, гледах как тайнствата на всемира се разгръщат пред очите ми. Когато го споделих с родителите си, те не останаха доволни и ми казаха да спра да сънувам. Приятелите ми пък заявиха, че съм безнадежден мечтател. Опитах се да поговоря с учителите си, ала и те откликнаха по същия начин. Накрая разбрах, че щом чуят за нещо необичайно, хората го наричат сън. Вече не харесвах думата и всичко, което тя олицетворява.

След тези думи дервишът замълча, сякаш най-неочаквано беше чул звук. После се случи нещо изключително странно. Той стана, изправи гръб и тръгна бавно и целеустремено към вратата, през цялото време гледаше в моята посока. Сякаш знаеше, че ги шпионирам. Сякаш виждаше през дървената врата.

Сърцето ми биеше като обезумяло. Исках да избягам обратно в кухнята, но не виждах как. Ръцете, краката, цялото ми тяло бяха като сковани. Тъмните очи на Шамс от Тебриз бяха вперени в мен през и отвъд вратата. Колкото и да бях ужасен, усетих в тялото си невероятен прилив на сили. Дервишът се приближи, хвана дръжката на вратата, ала тъкмо когато си мислех, че ще отвори вратата и ще ме хване, той спря. От толкова близо не виждах лицето му и нямах представа какво го е накарало да се откаже. Чакахме така една минута, която ми се стори непоносимо дълга. После той се обърна и докато се отдалечаваше от вратата, продължи с разказа си:

— Когато поотраснах, помолих Бога да ми вземе способността да сънувам, така че, срещна ли Го, да знам, че не е сън. Той се съгласи. Взе ми сънищата. Затова не сънувам никога.

Сега вече Шамс от Тебриз стоеше при отворения прозорец в другия край на стаята. Навън ръмеше, той загледа умислено дъжда, после рече:

— Бог ми отне способността да сънувам. Но за да ми възмезди загубата, ми позволи да тълкувам сънищата на другите. Аз съм тълкувател на сънища.

Очаквах, че Баба Заман няма да повярва в тези небивалици и ще му се скара, както постоянно се кара на мен.

Вместо това обаче учителят кимна с уважение и каза:

— Явно си необичаен човек. Кажи ми, какво мога да направя за теб.

— Не знам. Всъщност се надявах да ми кажеш ти.

— В смисъл? — попита озадачен учителят.

— Вече близо четирийсет години съм странстващ дервиш. Познавам природата, макар че обществото и досега ми е чуждо. Ако се наложи, знам да се бия като див звяр, самият аз обаче не мога да нараня никого. Знам имената на небесните съзвездия, мога да позная дърветата в гората и да разчета като отворена книга видовете хора, които Всемогъщият е създал по Свой образ — Шамс замълча за малко и изчака учителят да запали газеника. Сетне продължи: — Едно от правилата гласи: „Можеш да познаеш Бога чрез всичко и всички във всемира, защото Бог не се свежда до джамия, синагога или църква. Но ако пак искаш да разбереш къде точно е Неговото обиталище, има само едно място, където да Го търсиш: в сърцето на онзи, който обича истински. Никой не е продължил да живее, след като Го е видял, точно както и никой не е умрял, след като Го е видял. Който Го е намерил, ще остане с Него навеки“ — в сумрачната трепкаща светлина Шамс от Тебриз изглеждаше още по-висок, с коса, която падаше на безредни къдрици върху раменете му. — Но познанието е като възсолена вода на дъното на стара ваза, освен ако не се оттича някъде. Години наред се моля на Бога за спътник, с когото да споделя натрупаните в мен знания. Накрая във видение, което получих в Самарканд, ми се каза да дойда в Багдад, за да срещна съдбата си. Доколкото разбирам, знаеш как се казва моят спътник и къде се намира и ще ми обясниш ако не сега, то след време.

Навън вече се беше спуснала нощ и през отворените прозорци се просмукваше ивица лунна светлина. Дадох си сметка, че е много късно. Готвачът сигурно ме търсеше. Но аз нехаех. Както никога ми беше приятно да нарушавам правилата.

— Не знам какъв отговор чакаш от мен — промълви учителят. — Но знам, че ако има неща, които ми е писано да разкрия, и това ще стане, когато му дойде времето. Дотогава можеш да останеш тук при нас. Добре дошъл си.

След като чу това, странстващият дервиш се наведе смирено и признателно, за да целуне ръка на Баба Заман. Точно тогава учителят зададе онзи странен въпрос:

— Твърдиш, че си готов да предадеш на друг всичките си знания. Искаш да сложиш върху дланта си Истината, сякаш е ценна перла, и да я предложиш на човек, който го заслужава. Но за човек не е никак просто да отвори сърцето на някого за духовната светлина. Крадеш Божията мълния. С какво си готов да заплатиш?

Докато съм жив, няма да забравя отговора, който тогава даде дервишът. Той вдигна вежда и каза твърдо:

— Готов съм да дам главата си.

Трепнах, усетил как ме побиват ледени тръпки. Когато долепих отново око до пукнатината, забелязах, че и учителят изглежда разтърсен от отговора.

— Май стига за днес — въздъхна Баба Заман. — Сигурно си уморен. Чакай да повикам новия послушник. Той ще те отведе при леглото ти и ще ти донесе чисти чаршафи и чаша мляко.

Шамс от Тебриз се обърна към вратата и аз усетих чак с костите си, че отново ме гледа втренчено. И не само това. Сякаш гледаше през мен и вътре в мен, сякаш изучаваше траповете и върховете в душата ми и оглеждаше тайни, укрити дори от мен. Може би владееше черната магия или беше обучен от Харут и Марут, двата вавилонски ангела, за които ни предупреждава Коранът. Или пък притежаваше свръхестествени дарби, помагащи му да вижда през врати и стени. При всички положения ме уплаши.

— Не се налага да викаш послушника — каза Шамс вече по-високо. — Имам чувството, че той е наблизо и ни е чул.

Въздъхнах толкова силно, че сигурно съм събудил и мъртвите в гробовете. Уплашен до смърт, скочих на крака и изприпках в градината, за да намеря укритие в тъмното. Там обаче ме чакаше неприятна изненада.

— Ето къде си бил, малък негоднико! — ревна готвачът и ме погна с метлата. — Загазил си не на шега, синко, не на шега.

Отскочих встрани и в последния миг успях да се изплъзна на метлата.

— Ела тук, или ще ти счупя краката — закани се запъхтян готвачът зад мен.

Аз обаче не го послушах. Изхвърчах като стрела от градината. С лицето на Шамс от Тебриз, което трепкаше пред мен, тичах и тичах по криволичната пътека от братството към главния път и дори след като се отдалечих много, не можах да се спра. С разтуптяно сърце, с пресъхнало гърло, тичах, докато краката ми не се подкосиха и не можех да тичам повече.