Елиф Шафак
Любов (24)

Ела

Бостън, 3 юли 2008 година

Бостън никога не е бил толкова пъстър и изпълнен с живот, помисли си Ела. Дали през цялото време не е била сляпа за красотата на града? Азис прекара в Бостън пет дни. Всеки ден Ела пътуваше от Нортхемтън до Бостън, за да го види. На обяд ходеха да опитат вкусната скромна храна в Малката Италия, посещаваха Музея за изящни изкуства, разхождаха се дълго из градския парк и покрай океана, гледаха китовете в аквариума и пиеха кафе след кафе в малките оживени кафенета на „Харвард Скуеър“. Не спираха да говорят по теми, толкова разнообразни като особеностите на местните кухни, различните техники за медитация, изкуството на аборигените, готическите романи, наблюдаването на прелетните птици, градинарството, как да отгледаш съвършени домати и да тълкуваш сънища, постоянно се прекъсваха и си довършваха един на друг изреченията. Ела не помнеше да е разговаряла с някого толкова много.

Когато бяха навън по улиците, внимаваха да не се докосват, но това се оказваше все по-трудно. Вълнуваха се от дребните прегрешения и Ела вече очакваше с нетърпение дланите им да се докоснат леко. Тласкана от странна смелост, за която не бе и подозирала, че носи в себе си, хващаше по ресторанти и на улицата Азис за ръка и го целуваше по устните. Не само че нямаше нищо против да я видят, но и сякаш дълбоко в себе си копнееше за това. Няколко пъти се връщаха заедно в хотела и всеки път бяха на крачка да се любят, но така и не го направиха.

Сутринта преди Азис да се качи на самолета за Амстердам, бяха в стаята му, а сложените между тях куфари сякаш им напомняха за ужасната скорошна раздяла.

— Трябва да ти кажа нещо — подхвана Ела. — Обмислям го отдавна.

Азис вдигна вежда, беше доловил внезапната промяна в тона й. После рече предпазливо:

— И аз трябва да ти кажа нещо.

— Добре тогава, ти си пръв.

— Не, ти си първа.

Все така усмихната едва-едва, Ела свали поглед и се замисли какво и как да каже. Накрая подхвана:

— Преди да пристигнеш в Бостън, една вечер отидохме с Дейвид на заведение и разговаряхме дълго. Той ме попита за теб. Явно без мое знание беше прочел имейлите ни. Ядосах се страшно, но не отрекох истината за нас — Ела вдигна очи — притесняваше се как Азис ще посрещне онова, което тя щеше да му разкрие. — Накъсо, казах на мъжа си, че обичам друг.

Отвън на улицата няколко пожарни нарушиха със сирените си обичайните звуци на града. За миг Ела се разсея, но после успя да довърши.

— Звучи налудничаво, знам, но съм го обмислила много внимателно. Искам да дойда с теб в Амстердам.

Азис отиде на прозореца и загледа суетнята и гъмжилото долу. Над една от сградите в далечината се виеше дим, плътен черен облак, увиснал във въздуха. Азис се замоли безмълвно за хората, които живееха там. Когато заговори, сякаш се обръщаше към целия град.

— Много ми се иска да те заведа с мен в Амстердам, но не мога да ти обещая бъдеще там.

— В смисъл? — попита разтревожена Ела.

След този въпрос Азис се върна, седна до нея, сложи ръка върху нейната и както я милваше разсеяно, каза:

— Първия път, когато ми писа, бях на много странен етап от живота си.

— Искаш да кажеш, че има друга ли?…

— Не, скъпа, няма друга — подсмихна се Азис, после усмивката му угасна. — Няма такова нещо. Навремето ти писах за трите етапа в живота си. Помниш ли? Това бяха първите три букви от думата „суфи“. Ти не ме попита за следващия етап и колкото и да опитвах така и не намерих сили да ти разкажа. За срещата си с буквата „и“. Искаш ли да чуеш за нея сега?

— Да — потвърди Ела, въпреки че се страхуваше от всичко, което можеше да опропасти този миг. — Да, искам.

Онзи юлски ден, в хотелската стая, няколко часа преди полета обратно за Амстердам, Азис разказа на Ела как през 1977 година е станал суфи и е сменил името си с надеждата да промени и своята съдба. Оттогава обикалял света като фотограф по професия и странстващ дервиш по душа. На шест континента намерил добри приятели, хора, които го смятали за част от семейството си. Не се оженил отново, но това не му попречило да осинови двама сираци от Източна Европа. Не свалял медальона във вид на слънце, който носел, за да му напомня за Шамс от Тебриз, и пътувал, четял и обучавал по примера на дервишите суфисти, при което във всичко и навсякъде се натъквал на Божии знамения.

После, преди две години, разбрал, че е болен.

Всичко започнало от една бучка под мишницата му, която той очевидно бил забелязал много късно. Оказало се, че е злокачествена меланома, неизлечим кожен рак. Лекарите казали, че нещата не изглеждат добре, но трябва да му направят изследвания, за да поставят по-точна диагноза. След седмица му съобщили лошата новина: имало разсейки и във вътрешните му органи, в белите дробове.

По онова време Азис бил на петдесет и две години. Казали му, че едва ли ще доживее до петдесет и пет.

Ела понечи да каже нещо, но думите не излязоха от устата й, която беше пресъхнала. По бузите й се търкулнаха две сълзи и тя побърза да ги изтрие.

Азис продължи да говори твърдо и припряно. Обясни, че така е започнал нов етап от живота му, в някои отношения по-ползотворен. Още имало места, които искал да види, и първото, което направил, било да намери начин да стигне до тях. Основал в Амстердам суфистка фондация с връзки в цял свят. Заедно с други музиканти суфисти изнасял любителски концерти в Индонезия, Пакистан и Египет, на които свирел на ней, и в Кордова, Испания, дори записал с група мистици юдеи и мюсюлмани цял албум. Върнал се в Мароко, за да посети братството, където за пръв път през живота си бил срещнал истински суфисти. Учителят Самид бил починал отдавна и Азис посвирил на гроба му, после мислил дълго върху траекторията, по която се е развивал животът му.

— След това се затворих у нас, за да напиша романа, който исках да създам отдавна, но от ленивост или липса на смелост все отлагах — намигна Азис. — Това е едно от нещата, които исках да направя от много време. Озаглавих книгата „Сладко богохулство“ и я изпратих в една литературна агенция в Щатите, без да очаквам много, макар че в същото време бях готов за всичко. След седмица получих любопитен имейл от тайнствена жена в Бостън.

Ела не се сдържа и върху лицето й грейна усмивка. Едва доловима, нежна и изпълнена с уважение, състрадание и болка.

Азис каза, че след онзи миг нищо вече не е било същото. От мъж, готвещ се да умре, той се бил превърнал в човек, който най-неочаквано се влюбва в неподходящо време. Изведнъж се разместили всички парченца в мозайката, за които той смятал, че отдавна са си легнали на мястото. Духовност, живот, семейство, смърт, вяра и любов: Азис установил, че преосмисля всичко това и не иска да умре.

Наричаше този нов, окончателен етап от живота си срещата с буквата „и“ в думата „суфи“. Уточни, че дотук този етап се е оказал много по-труден от предишните, понеже е започнал по време, когато Азис е смятал, че се е преборил с повечето, ако не с всички душевни конфликти, по време, когато е мислел, че духовно е зрял и удовлетворен.

— В суфизма се научаваш как да умреш преди смъртта. Изминал съм стъпка по стъпка всички тези етапи. После, точно когато си мислех, че съм наясно с всичко, като гръм от ясно небе се появява една жена. Пише ми, аз й отговарям. След всеки имейл чакам със затаен дъх отговора й. Думите стават по-ценни отвсякога. Целият свят се превръща в празен екран, който чака да напишеш нещо отгоре. Изведнъж животът, както го живея, вече не ми е достатъчен. Давам си сметка, че ме е страх от смъртта, и дълбоко в себе си съм готов да се разбунтувам срещу Бога, когото съм почитал и на когото съм се покорявал.

— Но ние имаме време… — прекъсна го Ела, след като си върна дар-словото.

— Според моите лекари ми остават година и четири месеца — възрази Азис ведро, но и твърдо. — Може и да грешат. Но може и да са прави. Няма как да знам. Разбираш ли, Ела, единственото, което съм в състояние да ти дам, е настоящият миг. Това е всичко, с което разполагам. Истината обаче е, че никой не разполага с нищо повече. Просто ни харесва да се преструваме, че имаме и друго.

Ела се взря в краката си и се наклони на една страна, сякаш щеше да падне, но в същото време се опитва да се закрепи. Разплака се.

— Недей, моля те. Исках повече от всичко да дойдеш с мен в Амстердам. Исках да ти кажа: „Хайде да обикаляме заедно света. Да видим далечни земи, да опознаем други хора и да се възхищаваме на Божието творение.“

— Ще бъде прекрасно — подсмръкна Ела като малко дете, което се е разревало и затова са му дали ярка играчка.

Лицето на Азис помръкна. Той се извърна и погледна прозореца.

— Но се страхувах да искам от теб такова нещо. Страхувах се дори да те докосна, камо ли да се любя с теб. Как можех да искам от теб да бъдеш с мен и да изоставиш семейството си, при положение че нямам бъдеще, което да ти предложа?

Ела трепна от въпроса и отвърна:

— Защо всички сме такива песимисти? Можеш да се бориш с болестта. Можеш да го направиш заради мен. Заради нас.

— Защо да се борим срещу всичко? — възкликна Азис. — Все повтаряме, че ще се борим с инфлацията, със СПИН, с рака, с корупцията, с тероризма, дори с наднорменото тегло… Толкова ли няма друг начин да се справяме с нещата?

— Аз не съм суфистка — възрази Ела припряно, с дрезгав глас, който сякаш принадлежеше на друг, по-възрастен човек.

В този миг тя си спомни куп неща: смъртта на баща си, болката от загубата на любим човек, който се е самоубил, дългите години на негодувание и на съжаление след това, всички спомени за него, всички дребни подробности и мисълта дали е щяло да бъде друго, ако тези подробности са били различни.

— Знам, че не си суфистка — усмихна се Азис. — И не се налага да бъдеш. Просто бъди Руми. Моля те само за това.

— В смисъл? — попита тя.

— Преди известно време ме попита дали аз съм Шамс, помниш ли? Каза, че съм ти приличал на него. Колкото и приятно да ми стана, не мога да бъда Шамс. Мисля, че той ме е превъзхождал много. Но ти можеш да бъдеш Руми. Ако позволиш любовта да те завладее и да те преобрази — в началото с присъствието си, после със своето отсъствие…

— Аз не съм поетеса — възрази на свой ред Ела.

— Руми също не е бил поет. Но се е превърнал в такъв.

— Толкова ли не разбираш? Аз, за Бога, съм домакиня, майка на три деца — възкликна Ела, като дишаше запъхтяно.

— Всички сме такива, каквито сме — пророни Азис. — И всички търпим промени. Това е пътуване от тук за там. Ти можеш да поемеш на него. И ако си достатъчно смела, ако аз съм достатъчно смел, можем накрая да отидем заедно в Коня. Искам да умра там.

Ела ахна.

— Стига си говорил така!

Азис я гледа известно време, после сведе очи. Върху лицето му се бе появило друго изражение, гласът му бе станал по-отчужден, сякаш той се отдалечаваше бързо като суха шумка, подмятана безмилостно от вятъра.

— Или се прибирай у дома, Ела. При децата и къщата си. Ти ще си решиш, любов моя. Каквото и да избереш, ще уважа решението ти и ще те обичам до последния си дъх.

Сюлейман пияницата

Коня, март 1248 година

Болка, кръв, пот и сълзи. Другите си мислят, че пияниците са ленивци, които нямат какво да правят. И през ум не им минава, че се искат много усилия от ден на ден да изпиваш все повече вино. Ние носим върху плещите си цялото бреме на света.

Уморен и кисел, бях задрямал с глава на масата и сънувах не особено приятен сън. По непознати улици ме гонеше голям черен бик, адски разлютен. Бягах от животното, нямах представа какво толкова съм направил, че да го ядосам, преобръщах сергиите и събарях стоката, навличах си гнева на всички търговци по пазара. Все така тичешком излязох на път, който се оказа задънена улица. И там се натъкнах на грамадно яйце, по-голямо и от къща. Не щеш ли, яйцето се напука и от него се излюпи най-грозното пиле, което съм виждал някога, мокро и шумно. Опитах да се махна от улицата, но на небето изникна птица, майката на пилето, която ме загледа кръвнишки, сякаш аз съм й виновен, че то е такава грозотия. Тъкмо да се спусне с насочена към мен остра човка и още по-остри нокти, и се събудих.

Отворих очи и що да видя — заспал съм на една маса при прозореца. Устата ми горчеше, все едно вътре имаше ръждиви пирони, и аз умирах от жажда, но бях капнал от умора и не можех и да се помръдна. Затова не вдигнах от масата натежала глава — изпаднах в още по-голямо вцепенение и заслушах обичайните звуци в пивницата.

Чух разгорещен спор, който ту се засилваше, ту заглъхваше като жуженето на рояк пчели. Долиташе от съседната маса, където седяха някакви мъже, и макар че ми мина през Ума да обърна глава и да видя кои са, не помръднах и мускулче. И точно тогава чух онази зловеща дума: убийство.

В началото не обърнах внимание на разговора им — реших, че е пиянски брътвеж. По кръчмите ще чуеш какво ли не и с времето се научаваш да не взимаш присърце всичко, което се говори. Но в тона на мъжете имаше нещо прекалено застрашително и нахъсано, за да го отхвърля с лека ръка, затова наострих уши и заслушах. Зяпнах от изумление, след като си дадох сметка, че тези хора изобщо не си поплюват. Но стъписването ми беше още по-голямо, когато разбрах кого искат да убият: Шамс от Тебриз.

Веднага щом станаха от масата, престанах да се преструвам на заспал и скочих на крака.

— Я ела насам, Христос! Побързай! — викнах уплашен до смърт.

— Какво има пак? — дотича кръчмарят. — Защо си толкова разстроен.

Но аз не можех да му кажа. Дори на него. Изведнъж всички ми се сториха съмнителни. Ами ако и други бяха забъркани в съзаклятието срещу Шамс? Трябваше да си държа езика зад зъбите и да съм нащрек.

— А, нищо! Гладен съм, нищо повече — отвърнах. — Донеси ми, ако обичаш, малко супа. С повечко чесън. Трябва да изтрезнея!

Христос ме погледна озадачен, но нали ми беше свикнал на настроенията, не ме подпитва повече. Подир малко ми донесе паница парещ курбан с много подправки, а аз го изсърбах набързо и си опарих езика. След като изтрезнях достатъчно, хукнах по улицата да предупредя Шамс от Тебриз.

Първо го потърсих у Руми. Шамс не беше в къщата. После отидох в джамията, медресето, чайната, фурната, банята… проверих във всички дюкяни и работилници по занаятчийската улица. Надзърнах дори в шатрата на старата циганка сред развалините, да не би Шамс да е отишъл да му извади болен зъб или да развали магия. Търсих го под дърво и камък, от минута на минута се тревожех все повече. Загриза ме страх. Ами ако вече беше късно? Ами ако вече го бяха убили?

Минаха доста часове и аз не знаех къде другаде да търся Шамс, затова се върнах изтощен и умърлушен в пивницата. И само на няколко крачки от входа като по магия се сблъсках с дервиша.

— Здравей, Сюлеймане. Виждаш ми се притеснен — усмихна се той.

— О, мили Боже! Жив си! — възкликнах и се завтекох да го притисна в обятията си.

След като успя да се отскубне от прегръдката ми, Шамс ме погледна доста развеселен.

— То се знае, че съм жив! На призрак ли ти приличам?

Грейнах в усмивка, но тя помръкна бързо. Цепеше ме такава глава, че по друго време щях да изгълтам няколко бутилки, за да се напия възможно най-бързо и да заспя.

— Какво има, приятелю? Всичко наред ли е? — усъмни се Шамс.

Аз преглътнах. Ами ако не ми повярваше, след като му кажеш за заговора? Ами ако си помислеше, че бълнувам от виното? Пък и нищо чудно наистина да бълнувах. Дори аз не бях сигурен.

— Кроят да те убият — рекох. — Нямам представа кои са. Не им видях лицата. Спях, разбираш ли… Но не ми се е присънило. По-точно, присъни ми се нещо, но не това. И не бях пиян. Е, бях се почерпил с няколко чашки, но не…

Шамс ме хвана за рамото.

— Успокой се, приятелю. Разбрах.

— Наистина ли?

— Да. А сега се връщай в пивницата и не се тревожи за мен.

— Не, не! Няма пък да ходя никъде. Ти също — възразих. — Тези хора не се шегуват. Внимавай. Не се връщай у Руми. Ще идат да те търсят първо там.

Шамс не обърна внимание на паниката ми и си замълча.

— Виж какво, дервишо, къщата ми е малка и задръстена с какво ли не. Но ако нямаш нищо против, можеш да останеш при мен колкото пожелаеш.

— Благодаря ти за загрижеността — пророни Шамс. — Но нищо не се случва, ако не е по Божията воля. Такова е едно от правилата: „Този свят се крепи върху взаимозависимости. И капка доброта не остава невъзнаградена, и прашинка зло не остава ненаказано. Не се страхувай от съзаклятията, измамите и номерата на другите. Помни, че ако някой залага капан, Бог прави същото. Той е най-големият съзаклятник. Каквото и да прави, го прави красиво.“

След тези думи Шамс ми намигна и ми махна за довиждане. Загледах как въпреки предупрежденията ми се запътва бързо по калната улица по посока къщата на Руми.

Убиецът

Коня, март 1248 година

Безумци! Глупаци! Казах им да не идват с мен! Обясних им, че винаги работя сам и не обичам клиентите да ми се бъркат. Но те настояха — така и така, рекоха, дервишът имал свръхестествени способности и затова трябвало да видят с очите си, че е мъртъв.

— Добре тогава — съгласих се накрая. — Но се постарайте да не се приближавате, докато всичко не приключи.

Те склониха. Сега вече бяха трима. Двамината, които познавах от предишната среща, и един нов, от гласа му личеше, че и той е млад и напрегнат като другите. Всички бяха скрили лицата си под черни кърпи. Да си рече човек, че ме вълнува кои са!

След полунощ бях пред къщата на Руми. Прескочих дувара и се скрих зад един храст в двора. Клиентите ме бяха уверили, че Шамс от Тебриз има навика нощем да излиза да размишлява на двора — преди или след очистването. Единственото, което трябваше да направя, бе да чакам.

Нощта беше ветровита и необичайно студена за това време на годината. Мечът, който държах, ми се струваше тежък и леден, напипвах под пръстите си двете грапави коралови мъниста, с които бе украсена ръкохватката. За всеки случай носех със себе си и малък кинжал в калъф.

Луната беше обгърната с бледосиня мъгла. Някъде в далечината избухаха и завиха нощни зверове. Усетих, че вятърът, блъскащ по дърветата, ухае сладостно на рози. Кой знае защо, се притесних от тази миризма. Още преди да дойда при къщата, не бях в най-доброто настроение. Сега обаче се чувствах още по-зле. Докато стоях там, обгърнат от тази прекалено сладникава миризма, ми идеше да зарежа всичко и начаса да се махна от това страшно място.

Но нали бях дал дума, не си тръгнах. Не знаех колко време е минало. Клепачите ми натежаха и аз неволно започнах да се прозявам. Вятърът ставаше все по-яростен и кой знае защо, в съзнанието ми изплуваха спомени, мрачни и дразнещи, за всички, които съм убивал някога. Изненадах се, че изведнъж ме е дострашало. Обикновено не се притеснявах от спомените за миналото. Е, понякога от тях се размислях и се затварях в себе си, дори ставах кисел, но никога не се плашех.

Изсвируках си няколко песни, за да повдигна духа си, но когато не помогна и това, вперих поглед в задната врата на къщата и прошепнах:

— Хайде, Шамс, излизай. Не ме карай да чакам дълго. Излез на двора.

Никакъв звук. Никакво движение. Нищо.

Изведнъж заваля дъжд. От мястото, където стоях, виждах климналите зидове на двора. Не след дълго вече валеше като из ведро и улиците се превърнаха в буйни реки, а аз се намокрих до кости.

— Да му се не види дано! — изругах.

Тъкмо мислех за тази нощ да се откажа, когато през трополенето на дъжда по покриви и пътища чух рязък звук. В двора имаше някого.

Беше Шамс от Тебриз. Хванал в ръка газеник, той тръгна към мен и спря само на няколко крачки от храста, където се бях спотаил.

— Хубава нощ, а? — попита.

Ахнах — едвам се сдържах да не издам объркването си. Дали с Шамс имаше още някой, или той си говореше сам? Дали знаеше, че съм тук? Беше ли изобщо възможно да е доловил присъствието ми? Главата ми пламна от всички тези въпроси.

После ми хрумна друго. Как така светилникът в ръката му продължаваше да гори на този силен вятър и проливен дъжд? Още щом това ми мина през ума, ме втресе.

Спомних си какво се мълви за Шамс. Бил толкова добър в черната магия, че било достатъчно да издърпа от дрехите ти конец и да каже някакво заклинание, за да те превърне в ревящо магаре или сляп прилеп. Макар и да не вярвах в такива бабини деветини и да нямах намерение да започна да вярвам точно сега, се разтреперих, докато стоях и гледах как пламъкът в светилника на Шамс трепка под проливния дъжд.

— Преди много години имах в Тебриз един учител — подхвана той, след като остави светилника на земята, така че вече не го виждах. — Именно той ме научи, че си има време за всичко. Това е едно от последните правила.

За какви правила говореше? Какъв беше този загадъчен език? Трябваше да реша бързо дали да изляза иззад храста сега, или да изчакам Шамс да се обърне с гръб към мен, той обаче не го правеше. Ако знаеше, че съм там, нямаше смисъл да се крия. Ако обаче не знаеше, трябваше да преценя добре кога да се покажа.

Ала точно тогава, сякаш за да се смутя още повече, забелязах, че силуетите на тримата мъже, които се бяха спотаили под една козирка при градинския зид, се размърдват неспокойно. Сигурно се питаха защо още не съм излязъл да убия дервиша.

— Това е Правило номер трийсет и седем — продължи Шамс. — „Бог е изкусен часовникар. Толкова точен е Неговият ред, че всичко по земята се случва, когато му дойде времето. Нито минута по-късно, нито минута, по-рано. И за всички без изключение часовникът върви вярно. За всеки има време той да обича и време да умре.“

В онзи миг разбрах, че говори на мен. Знаеше, че съм там. Знаел е още преди да излезе на двора. Сърцето ми заби като обезумяло. Изпитах чувството, че целият въздух наоколо е изсмукан. Нямаше смисъл да се крия повече. Затова просто се изправих и излязох иззад храста. Дъждът спря точно толкова внезапно, както беше плиснал, и всичко потъна в тишина. Двамата с Шамс: убиецът и жертвата, стояхме един срещу друг и колкото и странни да бяха обстоятелствата, всичко изглеждаше естествено, почти мирно.

Извадих меча и замахнах с все сила. Дервишът отби удара с бързина, каквато не очаквах от човек с неговия ръст. Тъкмо да замахна още веднъж, когато най-неочаквано нещо в мрака се раздвижи и като гръм от ясно небе се появиха шестима мъже, които се нахвърлиха със сопи и копия върху дервиша. Както личеше, тримата младежи бяха довели и приятели. Последвалата схватка беше толкова напрегната, че всички нападаха по земята, претърколиха се, пак скочиха на крака колкото да се свлекат отново и да натрошат копията на трески.

Стъписан и вбесен, стоях и ги гледах. Никога дотогава не ме бяха принуждавали да играя ролята на свидетел на убийство, за което са ми платили да извърша. Бях толкова ядосан от безочието на тримата младежи, че направо ми идеше да пусна дервиша да си ходи и да вляза в битка с тях.

Но не след дълго един от мъжете се разкрещя като попарен:

— Помощ! Помогни ни, Чакалова глава! Той ще ни убие.

Метнах светкавично меча, извадих от пояса си кинжала и се спуснах напред. Седмината повалихме дервиша на земята и аз го пронизах с бързо движение в сърцето. От устата му излезе един-единствен пресипнал вик и гласът му заглъхна. Шамс не се помръдна повече — не дишаше.

Вдигнахме с общи усилия трупа, който бе изненадващо лек, и го хвърлихме в кладенеца. Задъхани, всички отстъпихме крачка назад и зачакахме да чуем как тялото цопва във водата.

Но такъв звук така и не се чу.

— Какво става, да го вземат мътните? — попита един от мъжете. — Падна ли?

— Разбира се, че е паднал — отвърна друг. — Как може да не падне?

Бяха вцепенени от ужас. Аз също.

— Дали не се е закачил на някоя кука отстрани на стената? — предположи третият.

Беше логично. Така от плещите ни падна бремето да търсим друго обяснение, макар и да знаехме, че по кладенеца няма никакви куки.

Нямам представа колко сме чакали там — избягвахме да се поглеждаме един друг в очите. В двора духна прохладен ветрец, от който около краката ни нападаха тънки кафяви върбови листа. Горе, високо в небето, тъмносиньото на заранта тъкмо бе започнало да става теменужено. Сигурно щяхме да стоим така и много след като се развидели, но задната врата на къщата се отвори и от нея излезе мъж. Познах го веднага. Беше Маулана.

— Къде си? — извика той силно притеснен. — Там ли си, Шамс?

Щом чухме името, и седмината си плюхме на петите. Другите шестима прескочиха градинския зид и изчезнаха в нощта. Аз поизостанах, за да потърся кинжала, и го намерих под един храст, беше целият в кал. Знаех, че не бива да се бавя и секунда, но не устоях на изкушението и погледнах назад.

И щом го направих, видях, че Руми излиза с несигурна крачка в двора и после, сякаш тласкан от предчувствие, внезапно хуква наляво, към кладенеца. Надвеси се, взря се надолу и постоя така, та очите му да свикнат със здрача в кладенеца. После се отдръпна, свлече се на колене, заудря се по гърдите и нададе ужасен писък:

— Убили са го! Убили са моя Шамс!

Оставих кинжала с кръвта на дервиша по него и след като прескочих дувара, се затичах, както не бях тичал никога дотогава.