Елиф Шафак
Любов (9)

Ела

Нортхамптън, 24 май 2008 година

Бавно закусвай, това е най-важното ядене през деня. Твърдо убедена, че е така, Ела отиваше в кухнята всяка сутрин, и през седмицата, и в неработни дни. Смяташе, че хубавата закуска определя настроението за целия ден. Беше чела по женските списания, че семейства, които редовно закусват хубаво заедно, са по-сплотени и хармонични от семействата, в които всеки хуква да излиза от къщи полугладен. И макар да беше сигурна в резултатите от това изследване, Ела и досега не беше присъствала на радостната закуска, описвана по списанията. При тях закуската беше сблъсък на галактики, където всеки в семейството маршируваше под различен барабан. Всеки искаше за закуска нещо различно, което беше в пълен разрез с представите на Ела за общо хранене. Как можеше да има сплотеност на масата, при положение че един (Джанет) ядеше препечена филия със сладко, друг (Ави) нагъваше мюсли с мед, трети пък (Дейвид) си чакаше търпеливо бърканите яйца, а четвърти (Орли) отказваше да сложи и залък в уста? Въпреки това закуската беше важна. Ела я приготвяше всяка сутрин, решена никое от децата й да не започва деня с бонбон или друга нездравословна храна.

Тази сутрин обаче, след като отиде кухнята, Ела не се запретна да вари кафе, да стиска портокалов сок и да препича филийки, а първото, което направи, бе да седне на масата и да пусне лаптопа. Включи интернет, за да види дали се е получило писмо от Азис. За нейна радост имаше.

„Скъпа Ела,

Много се зарадвах да науча, че сте изгладили нещата с дъщеря ти. Колкото до мен, вчера призори си тръгнах от село Момостенанго. Странно, прекарах тук само няколко дни, а когато дойде време да се сбогувам, изпитах тъга, почти скръб. Дали някога ще видя отново това мъничко селце в Гватемала? Едва ли.

Всеки път, когато се сбогувам с място като това, имам чувството, че оставям там късче от себе си. Струва ми се, че независимо какво сме решили, дали да пътешестваме като Марко Поло, или да останем от люлката до гроба на едно място, животът е низ от раждания и смърти. Миговете се раждат, после умират. За да дойдат новите изживявания, старите трябва да си отидат. Нали?

Докато бях в Момостенанго, медитирах и се опитах да си представя аурата ти. Не след дълго пред мен изникнаха три цвята: топло жълто, свенливо оранжево и сдържано метално мораво. Имах чувството, че това са твоите цветове. Помислих си, че са красиви и поотделно, и заедно.

Последната ми спирка в Гватемала беше в Чахул, малък град с кирпичени къщи и деца с очи, мъдри не като за възрастта им. Във всяка къща жени на каква ли не възраст тъкат великолепни гоблени. Помолих една баба да ми избере един, обясних й, че е за жена, която живее в Нортхамптън. След като се позамисли, тя извади от огромната купчина отзад един гоблен. Заклевам се в Бога, в купчината имаше над петдесет гоблена във всевъзможни цветове. А гобленът, който старицата избра за теб, е само в три цвята: жълто, оранжево и мораво. Реших, че сигурно ще ти е интересно да узнаеш за това съвпадение, ако в Божията вселена изобщо има такова нещо.

Хрумвало ли ти е, че писмата, които си разменяме, може би не са плод на съвпадение?

С най-топли чувства:

Азис

П. П. Ако искаш, мога да ти пратя по пощата гоблена, а мога и да изчакам, докато се срещнем на кафе и ти го донеса лично.“

Ела затвори очи и се опита да си представи цветовете на аурата около лицето си. Любопитното беше, че се видя наум не вече като зряла жена, а като дете на около седем години.

В съзнанието й нахлуха много неща, спомени, за които си беше мислила, че отдавна е оставила зад себе си. Майка й, застинала с жабешкозелена престилка на кръста и мензура в ръка, с лице, което се беше превърнало в пепелява маска от болка, хартиените сърца, които се поклащаха, ярки и блещукащи, по стените, и тялото на баща й, което висеше от тавана, сякаш искаше да се слее с коледната украса и да придаде на къщата празничен вид. Ела си спомни как докато бе момиче, през цялото време обвиняваше майка си за самоубийството на баща си. В ония години си беше обещала, че щом се омъжи, винаги ще прави съпруга си щастлив и за разлика от майка си няма да допусне бракът й да се провали. В стремежа си този брак да бъде възможно най-различен от семейния живот на майка й, тя беше предпочела да се омъжи не за християнин, а за човек от своята вяра.

Едва преди няколко години беше престанала да мрази вече възрастната си майка и макар напоследък двете да бяха в добри отношения, истината беше, че върнеше ли се към спомените от миналото, Ела и досега се чувстваше зле.

— Мамо!… Земята вика мама! Земята вика мама!

Ела чу зад рамото си смях и шушукане. Обърна се и видя четири чифта очи, които я гледаха развеселено. Както никога, Орли, Ави, Джанет и Дейвид бяха дошли едновременно за закуска и сега стояха един до друг и я оглеждаха, сякаш беше екзотично животно. Явно бяха тук от доста време и се опитваха да привлекат вниманието й.

— Добро утро на всички — усмихна се Ела.

— Как така не ни чу? — попита Орли, личеше, че наистина е изненадан.

— Явно се беше залисала по екрана — отбеляза Дейвид, без да я поглежда.

Ела проследи очите на мъжа си и видя пред себе си имейла на Азис З. Захара, който блещукаше мътно върху екрана. Затвори светкавично лаптопа, дори не изчака той да се изключи.

— Имам да чета много за литературната агенция — обясни, като завъртя очи. — Работех върху рецензията.

Вода

„Всичко, което е течно, променливо и непредсказуемо.“

Руми

Коня, 15 октомври 1244 година

Блеснала, валчеста и великолепна, пълната луна приличаше на огромна перла, увиснала на небето. Станах от леглото и погледнах през прозореца към двора, окъпан в лунна светлина. Но дори при тази красота сърцето ми не престана да тупти като обезумяло и ръцете ми продължиха да треперят.

— Изглеждаш блед, ефенди. Пак ли сънува същия сън? — прошепна жена ми. — Да ти донеса ли чаша вода?

Казах й да не се притеснява и да ходи да си ляга. Тя не можеше да направи нищо. Сънищата ни са част от нашата съдба и ще следват пътя си според Божията воля. Освен това си помислих, че има причина от четирийсет дни да сънувам едно и също.

Всеки път началото на съня беше малко по-различно. Или може би той си беше същият, само аз влизах всяка вечер през различна врата в него. Този път ми се присъни, че чета Корана в застлана с килими стая, която ми се стори позната, но не приличаше на никое от местата, където съм ходил. Точно срещу мен седеше дервиш, висок, слаб, с изправен гръб и забулено лице. Държеше свещник с пет запалени свещи и ми светеше, за да мога да чета.

След малко вдигнах глава, за да покажа на дервиша стиха, който чета, и чак тогава с ужас видях, че каквото съм мислел за свещник, всъщност е дясната ръка на мъжа. Той ми беше протегнал длан с пет пръста, които пламтяха.

Ужасен, затърсих с поглед вода, но не видях. Смъкнах наметалото и го хвърлих върху дервиша — да угася пламъците. Но щом вдигнах наметалото, мъжът беше изчезнал сякаш вдън земя, оставяйки след себе си само една запалена свещ.

Оттук нататък сънят вече си беше все същият. Тръгвах да търся дервиша из къщата, проверявах всяко кътче и ниша. Излизах тичешком на двора, където нацъфтелите рози се бяха превърнали в яркожълто море. Виках дервиша наляво и надясно, той обаче не се виждаше никъде.

— Върни се, любими! Къде си?

Накрая, сякаш тласкан от зловещо предчувствие, се приближавах до кладенеца и поглеждах към кипналата тъмна вода долу. В началото не виждах нищо, но след малко луната ме обгръщаше с бляскавата си светлина и в двора се появяваше рядко сияние. Чак тогава забелязвах две черни очи, които ме гледаха с нечувана скръб от дъното на кладенеца.

— Убили са го! — изкрещяваше някой.

Може би бях аз. Може би така би звучал гласът ми в състояние на неописуема мъка.

Аз пищях и пищях, докато жена ми не ме притегляше, за да ме притисне до гърдите си и да попита:

— Пак същият сън ли ти се присъни, ефенди?

След като Кера заспа отново, излязох крадешком на двора. В онзи миг имах чувството, че сънят още е с мен, ярък и стряскащ. От вида на кладенеца в застиналата нощ ме побиха тръпки, ала не се сдържах, седнах до него и заслушах как нощният ветрец шумоли тихо из дърветата.

В такива времена внезапно усещам как ме плисва вълна на тъга, макар че не знам защо. Животът ми е пълноценен и се смятам за преуспял, понеже съм благословен с трите неща, на които държа най-много: знания, праведност и способността да помагам на другите да намерят Бога.

На трийсет и осем години Бог ми е дал повече, отколкото бих дръзнал да искам. Обучен съм за свещеник и кадия и съм посветен в Науката за божествената интуиция — познанието, давано в различна степен на пророци, светци и книжници. Направляван от вече покойния си баща, получил образование при най-добрите преподаватели на нашето време, работих усърдно, за да развия съзнанието си с убеждението, че тъкмо такъв дълг ми е вменил Бог.

Старият ми учител Саид Бурханедин, все повтаряше навремето, че съм сред Божиите любимци, тъй като ми е възложена почетната задача да донасям до народа Му Неговото послание и да му помагам да разграничава добро от зло.

От години преподавам в медресето, обсъждам с други книжници, познавачи на шариата, богословски въпроси, напътствам учениците си, изучавам закона и хадита^[1], всеки петък проповядвам в най-голямата джамия в града. Отдавна съм престанал да броя учениците, които съм подготвил. Ласкателно е да чувам как ме хвалят за уменията ми на проповедник и да ми казват, че думите ми са преобразили живота им по време, когато най-много са се нуждаели от напътствие.

Благословен съм с любещо семейство, добри приятели и верни ученици. Никога в живота си не съм страдал от лишения и недоимък, макар че бях смазан от загубата на жена си. Мислех, че никога няма да се оженя повторно, ала го направих и благодарение на Кера имам любов и радост. И двамата ми синове са големи, въпреки че не преставам да се изумявам колко различни се оказаха. Приличат на две семена, които, макар и засадени едно до друго, в една и съща пръст, и подхранвани със същото слънце и вода, са се превърнали в напълно различни растения. Гордея се с тях, както се гордея и с осиновената си дъщеря, която има изключителни дарби. Аз съм един щастлив, доволен човек и в личния живот, и сред хората.

Защо тогава усещам в себе си тази пустота, която от ден на ден става все по-дълбока и широка? Тя гризе душата ми като недъг и където и да отида, не се отделя от мен, тиха като мишка и точно толкова ненаситна.

Шамс

Коня, 17 октомври 1244 година

Близко до портите на град, в който не съм ходил никога, отделям една минута, за да приветствам светиите, мъртви и живи, знайни и незнайни. Никога през живота си не съм пристигал на ново място, без първо да получа благословията на светиите. За мен няма значение дали градът принадлежи на мюсюлмани, на християни или на юдеи. Убеден съм, че светиите стоят над такива дребни, незначителни различия. Един светия принадлежи на всички хора.

Затова, още щом видях Коня, отдалеч за пръв път, направих каквото правя винаги. После обаче се случи нещо необичайно. Вместо също да ме приветстват и да ми дадат благословията си, нещо, което те винаги правят, светиите продължиха да мълчат като счупени надгробни камъни. Поздравих ги още веднъж, този път по-силно и решително, в случай че не са ме чули. Ала отново последва мълчание. Да, усетих, че светиите са ме чули. Просто не ми даваха благословията си.

— Кажете какво има? — попитах вятъра, та той да отнесе думите ми при светиите надлъж и шир.

Не след дълго вятърът се завърна с отговора:

— О, дервишо, в този град ще намериш само две крайности и нищо между тях. Или чиста любов, или чиста омраза. Предупреждаваме те. Влез, но на свой риск.

— В такъв случай няма място за безпокойство — отвърнах. — Стига да срещна чиста любов, друго не ми трябва.

След като чуха това, светиите на Коня ми дадоха благословията си. Ала аз не исках да влизам още в града. Седнах под един дъб и докато жребецът пасеше рядката трева, се загледах в града, извисил се в далечината. Минаретата на Коня проблясваха на слънцето като парчета стъкло. Току чувах лай на кучета, рев на магарета, смях на деца и крясъците на продавачите, които викаха колкото им глас държи — обичайните звуци в град, преливащ от живот. Запитах се какви ли радости и скърби изживяват сега хората зад затворените врати и прозорците с решетки? Тъй като бях свикнал да живея все на път, установих, че съм леко притеснен, задето трябва да се установя в град, после обаче си припомних друго основно правило: „Постарай се да не се съпротивляваш на промените, които изникват по пътя ти. Вместо това остави живота да живее чрез теб. И не се плаши, че животът ти се преобръща с главата надолу. Откъде знаеш, че онова, с което си свикнал, е по-добро от нещата, които ще дойдат?“

От унеса ме изтръгна приятелски глас.

— Селямюн алейкум, дервишо!

Обърнах се и видях мургав як селянин с увиснали мустаци. Караше каруца, впрегната във вол, който беше ужасно изпосталял, да си рече човек, че — аха — и ще издъхне.

— Алейкум селям, Бог да те поживи! — провикнах се аз.

— Защо седиш тук сам-самичък? Ако си се уморил да го яздиш този твой кон, ще те откарам.

Усмихнах се.

— Благодаря, но ми се струва, че пеш ще стигна по-бързо, отколкото с твоя вол.

— Я не ми обиждай вола — засегна се селянинът. — Може да е стар и грохнал, но пак ми е най-добрият приятел.

Сложен на място от тези думи, скочих на крака и се поклоних на селянина. Как аз, дребна съставка в огромния кръг на Божието творение, смеех да омаловажавам друга съставка от този кръг, била тя животно или човек?

— Извинявам се на теб и на вола ти — рекох му. — Много те моля, прости ми.

Върху лицето на селянина се мярна сянката на неверието. Известно време той стоя с каменно лице — умуваше дали не му се подигравам.

— Никой не прави така — каза накрая и ме озари със сърдечна усмивка.

— Никой не се извинява на вола ти ли?

— Ами и това. Но си мислех, че никой не се извинява и на мен. Обикновено става обратното. Все аз се извинявам. И да ми причинят зло, пак се извинявам аз.

Бях трогнат от думите му.

— В Корана е казано, че всеки от нас е сътворен по най-добър образ. Това е едно от правилата — промълвих аз.

— Какво правило? — учуди се селянинът.

— „Бог се е захванал да довърши делото ти, и вътрешно, и външно. Зает е изцяло с теб. Всеки човек е недовършено дело, което бавно, но неумолимо се приближава до съвършенството. Всички сме недовършено произведение на изкуството, което чака и се стреми да бъде създадено докрай. Бог се е заел с всеки от нас поотделно, защото човечеството е изящно изкуство, умел краснопис, където всяка отделно взета точица е еднакво важна за цялостната картина.“

— И ти ли си тук за проповедта? — попита селянинът с подновен интерес. — Както личи, ще има много народ. Той е забележителен човек.

Сърцето ми подскочи — бях се досетил за кого говори селянинът.

— Я ми кажи, какво им е толкова особеното на проповедите на Руми?

Известно време мъжът не отговори, само гледа с присвити очи огромния хоризонт. Мислите му сякаш бяха навсякъде и никъде. После той каза:

— Идвам от село, което се намъчи. Първо заради глад, после заради монголците. Те опожаряваха и плячкосваха всичко, изникнало на пътя им. Ала още по-страшно е онова, което направиха в големите градове. Превзеха Ерзурум, Сивас и Кайсери и изклаха де що има мъж, после отведоха жените. Лично аз не съм изгубил близки и дом. Но все пак изгубих нещо. Изгубих радостта.

— Какво общо има това с Руми? — попитах.

Селянинът отново сведе поглед към вола и пророни безизразно:

— Всички разправят, че ако послушаш как проповядва Руми, ще се излекуваш от тъгата.

Лично аз не виждах нищо лошо в тъгата. Точно обратното: лицемерието прави хората щастливи, а истината ги прави тъжни. Не го казах обаче на селянина. Вместо това рекох:

— Дали да не отида с теб до Коня, тъкмо по пътя ще ми разкажеш повече за Руми.

Завързах юздата на коня за каруцата и се качих да седна до селянина — зарадвах се, щом видях, че волът не роптае от допълнителната тежест. При всички положения продължи да крета все така мъчително бавно. Селянинът ме почерпи хляб и козе сирене. Докато се хранехме, си говорехме. В такова състояние, докато слънцето напичаше от индиговото небе, а светиите на града не ме изпускаха от очи, влязох в Коня.

— И умната, приятелю — казах, след като скочих от каруцата и развързах юздата на коня.

— Ела на всяка цена на проповедта! — извика с очакване селянинът.

Кимнах и му махнах с ръка за довиждане.

— Иншаллах.

Въпреки че изгарях от нетърпение да чуя проповедта и умирах да се срещна с Руми, исках първо да прекарам известно време в града и да разбера какво мислят жителите му за великия проповедник. Исках да го видя през чужди очи, добри и недобри, изпълнени с любов и с нелюбов, и чак тогава да го погледна през своите.

Хасан просякът

Коня, 17 октомври 1244 година

Безумно ли ще би прозвучи, ако ви кажа, че наричат тази преизподня на земята „свещено страдание“? Аз съм прокажен, навеки запратен в чистилището. Не ме иска никой, ни мъртви, ни живи. Майките по улиците ме сочат на немирните си невръстни деца, за да ги сплашат с мен, хлапетата ме замерват с камъни. Занаятчиите ме гонят — да не седя пред дюкяните им, за да не си навлекат лошия късмет, който ме следва навсякъде, а зърнат ли ме, бременните се извръщат от страх да не би рожбите им да се родят недъгави. Никой от тези хора не си дава сметка, че колкото и да ме избягват, аз искам дваж по-силно да избегна тях и изпълнените им със съжаление погледи.

Първо се променя кожата, която загрубява и потъмнява. По раменете, коленете, ръцете и лицето се появяват петна с различен размер и с цвят на развалени яйца. На този етап сърби и пари много, но после болката се попритъпява или човек просто й свиква. След това петната започват да се уголемяват и да се подуват и се превръщат в грозни цицини. Ръцете заприличват на нокти на граблива птица, а лицето се обезобразява до неузнаваемост. Сега вече наближавам последните стадии и не мога да си затварям клепачите. Сълзите и слюнката текат, а аз не съм в състояние да ги спра. Шест от ноктите на ръцете ми паднаха, тръгнал е и седми. Колкото и да е странно, косата ми още не е окапала. Вероятно трябва да смятам, че ми е провървяло.

Чувал съм, че в Европа държат прокажените извън градските стени. Тук ни разрешават да живеем в града, стига да носим звънче, с което да предупреждаваме другите, че сме наблизо. Разрешават ни и да просим, което е добре, защото иначе сигурно щяхме да умрем от глад. Просията е един от двата начина да се спасим. Другият е молитвата. Не защото Бог обръща някакво внимание на прокажените, а защото се срещат и странни птици, които смятат, че Той ни помага. Затова, колкото и да ни презират, жителите на града и ни уважават. Наемат ни да се молим за болните, недъгавите, престарелите. Плащат ни и ни хранят добре с надеждата да изтръгнат от устата ни още някоя и друга молитва. По улиците с нас, прокажените, могат да се държат по-зле, отколкото с псета, но там, където тегне сянката на смъртта и отчаянието, ние сме султаните.

Наемат ли ме да се помоля, свеждам глава и издавам нечленоразделни звуци на арабски — уж съм погълнат от молитва. Единственото, което мога да сторя, е да се преструвам, защото според мен Бог не ме чува. Нямам причини да вярвам в обратното.

Въпреки че просията не носи толкова пари, за мен тя е много по-лесна от молитвите. Ако не друго, поне не мамя никого. За просия най-добър ден е петъкът, ако не броим месеца на Рамазана, когато през цялото време печелим добре. Най-много определено изкарваме в последния ден на Рамазана. Тогава и най-стиснатите се юрват да дават подаяния, бързат ли, бързат да изкупят греховете си, минали и настоящи. Веднъж в годината хората не обръщат гръб на просяците. Обратното, ходят специално да търсят просяци, колкото по-окаяни, толкова по-добре. Тъй силно е желанието им да се покажат щедри и праведни, че в този единствен ден не само тичат да дават подаяния, но и направо ни обикват.

Днес също сигурно ще изкарам повечко, защото Руми ще чете една от петъчните си проповеди. Джамията вече е препълнена. Който не може да седне вътре, се реди на опашка в двора. Следобедът е тъкмо време като за просяци и джебчии. И точно както и аз, всички те са се стекли тук и са плъзнали из навалицата.

Седнах точно срещу входа на джамията, при един клен, на който се облегнах. Из въздуха се носеше усойната миризма на дъжд, примесена с едва доловимото сладостно ухание на овощните градини в далечината. Сложих пред себе си купичката за подаяния, за разлика от мнозина други като мен, никога не съм искал подаяния открито. На прокажения не му се налага да хленчи и да моли, да си съчинява небивалици колко окаян е животът му и колко разклатено — неговото здраве. Само един поглед към лицето ми действа като хиляда думи. Затова просто откривам лицето си и седя.

За един час пуснаха в купичката няколко монети. Все нащърбени, медни. Мечтаех си за жълтица с изсечени върху нея слънце, лъв и полумесец. Откакто покойният Аладин Кейкубад отмени някои ограничения върху парите, човек вече може да се разплаща и с монети, сечени от бейовете на Алепо, от управниците в династията на фатимидите в Кайро и от багдадския халиф, да не говорим пък за италианския флорин. Управниците в Коня ги признаваха всички, затова го правеха и градските просяци.

Върху скута ми заедно с монетите паднаха и шумки. Златисточервените листа на клена вече капеха и понеже се изви поривист вятър, доста от тях се озоваха в купичката ми, сякаш дървото също ми даваше подаяния. Изведнъж ми хрумна, че между нас с клена има нещо общо. Дърво с листа, които капят през есента, е като човек, който се разделя с крайниците си в последния стадий на проказата.

Аз бях голо дърво. Всичко в мен окапваше: кожата, органите, лицето ми се смъкваха. Но за разлика от дървото за мен нямаше да има пролет, през която отново да разцъфтя. Каквото губех, го губех завинаги. Погледнеха ли ме, хората виждаха не какъв съм, а какво ми липсва. И да пуснеха в купичката някоя пара, го правеха изумително бързо и внимаваха да не срещат очите ми, сякаш щяха да се заразят само от погледа ми. За тях бях по-страшен и от крадец или убиец. Колкото и да не одобряваха престъпниците, с тях не се отнасяха така, сякаш са невидими. В мен обаче не виждаха друго, освен смърт, която ги гледа право в лицето. Ето какво ги плашеше: да признаят, че смъртта може да е толкова близо и толкова грозна.

Изведнъж някъде в дъното настана страшна врява. Чух как някой вика:

— Идва! Идва!

И ето, появи се Руми, беше яхнал бял като мляко кон, беше облечен в скъп-прескъп кехлибарен кафтан, извезан със сърмени листа и ситен бисер, държеше гърба си изправен и следван, от цяла тълпа поклонници, изглеждаше горд, мъдър и благороден. Излъчваше обаяние и увереност и приличаше не толкова на книжник, колкото на управник — султан на вятъра, огъня, водата и земята. Дори жребецът му беше висок и стегнат, сякаш осъзнаваше какъв именит човек го е яхнал.

Прибрах в джоба си парите от купата, омотах главата си така, че да се вижда само половината ми лице, и влязох в джамията. Вътре нямаше къде игла да падне, човек едвам дишаше, камо ли да си намери място за сядане. Но прокажените все пак имат едно предимство — колкото и да е препълнено, винаги си намират място, понеже никой не иска да седи до тях.

— Братя — подхвана Руми и гласът му първо се извиси, сетне се понесе ниско из джамията. — Всемирът е толкова огромен, че се чувстваме малки, дори незначими. Някои от вас сигурно се питат: „Какво значение мога да имам за Бога аз със своята ограниченост?“. Повярвайте, този въпрос е хрумвал от време на време на мнозина. В днешната проповед искам да дам някои конкретни отговори.

На първия ред седяха двамата синове на Руми: красивият Султан Валад, който според всички бил одрал кожата на покойната си майка, и по-малкият Аладин с живо лице, но странно шарещи очи. Виждах, че и двамата са горди с баща си.

— Адамовите чада са били почетени с познание, толкова голямо, че не е било по силите нито на планини, ни на небе — продължи Руми. — Затова в Корана е казано: „Ние предложихме на небесата и на земята, и на планините отговорността, но те се възпротивиха да я носят и се уплашиха от нея. А човекът я понесе“. След като са получили такова почетно място, човеците не бива да се целят по-ниско, отколкото е волята Божия.

Руми произнасяше гласните по особен начин, както могат само образованите, и говореше за Бога, като ни уверяваше, че Той не седи на някакъв престол далеч на небето, а е много близо до всеки от нас. И че онова, което ни приближава още повече до Бога, са именно страданията.

— Ръката ви през цялото време се отваря и затваря. Ако не го правеше, щяхте да сте обездвижени. Вие присъствате най-осезаемо и в най-дребното свиване и разтваряне. Двете са красиво уравновесени и съгласувани — точно като крилете на птица.

В началото ми харесваше какво говори. Топлеше ме да си мисля, че радостта и скръбта зависят една от друга точно като крилете на птица. Ала почти веднага усетих, че на гърлото ми засяда негодувание. Какво знаеше Руми за страданията? Беше син на големец, беше потомък на заможен известен род и животът винаги се беше показвал благосклонен към него. Знаех, че е загубил първата си жена, но не вярвах някога да е бил сполитан от истински беди. Роден с късмет, израсъл в изтънчени среди, обучаван от най-добрите книжници и винаги обичан, глезен, заобиколен с възхита — как смееше той да проповядва за страданието?

Осъзнах със свито сърце, че разликата между Руми и мен е както между небето и земята. Защо Бог беше толкова несправедлив? На мен беше дал сиромашия, болест и нещастие. А на Руми богатство, успех и мъдрост. С безупречната си репутация и с царственото поведение той сякаш не беше от този свят, най-малкото от този град. Аз трябваше да покривам лицето си, ако не исках хората да негодуват от вида ми, докато Руми блестеше сред множеството като скъпоценен камък. Запитах се какво ли ще направи на мое място? Дали изобщо му беше хрумвало някога, че дори такъв съвършен човек с толкова привилегии като него може някой ден да се препъне и да падне? Дали се беше замислял какво е да си отритнат дори за един-единствен ден? Пак ли щеше да бъде великият Руми, ако му бе отреден живот като моя?

С всеки нов въпрос възмущението ми ставаше все по-голямо и помиташе възхитата, която иначе щях да изпитвам към него. Огорчен и раздразнен, станах и тръгнах да излизам през гъмжилото. Някои ме изгледаха любопитно, изумени, че напускам проповед, на която мнозина биха дали всичко да присъстват.

Шамс

Коня, 17 октомври 1244 година

Благодарен на селянина, който ме остави на хвърлей от центъра на града, намерих къде да отседна с коня. Шекерджийският хан беше точно място като за мен. От четирите стаи, които ми показаха, избрах помещението с най-малко вещи в него: сламеник с покрита с мухъл завивка, газеник, който беше почти празен и пукаше, тухла, която можех да използвам за възглавница, и красива гледка към целия град чак до подножието на хълмовете наоколо.

След като се настаних, тръгнах да обикалям безцелно улиците, изумен от многото преплетени една с друга религии, култури и носещи се из въздуха езици. Натъквах се на цигани музиканти, на арабски пътешественици, на християни, тръгнали на поклонение, на търговци евреи, на будистки проповедници, на трубадури от Земите на франките, на художници перси, на акробати китайци, на факири индийци, на магьосници зороастрийци и на гръцки мислители. На пазара за роби видях наложници с бяла като мляко кожа и яки мургави евнуси, които се бяха нагледали на такива жестокости, че бяха загубили дар слово. На тържището се натъкнах на странстващи бръснари с устройства за пускане на кръв, на гадатели с кристални кълба и на огнегълтачи. Имаше хора, тръгнали на поклонение в Йерусалим, и скитници, за които подозирах, че са избягали войници от последния кръстоносен поход. Чувах да се говори на езика на венецианците, на франките, на саксонците, на гърците, на персите, турците, кюрдите, арменците и евреите, както и какви ли не други говори, които дори не разпознавах. Въпреки наглед безкрайното си разнообразие, всички тези хора създаваха впечатлението за несъвършенство и приличаха на нещо, по което още се работи, всеки от тях незавършен шедьовър.

Целият град беше една Вавилонска кула. Всичко не спираше да се движи, да се разцепва, да изниква, да се заражда, да се въздига, да се топи, да се разпада и да умира. Насред този хаос седях на място с ненарушавана от нищо тишина и ведрост, напълно безразличен към света и в същото време преизпълнен с изпепеляваща любов към всички тези човеци, които се бореха и страдаха в него. Докато гледах хората наоколо, си спомних за още едно златно правило: „Лесно е да обичаш един съвършен Бог, безукорен и непогрешим, какъвто е Той. Много по-трудно е да обичаш своите ближни, другите хора с всичките им несъвършенства и недостатъци. Не забравяй, можеш да познаеш само онова, което си в състояние да обичаш. Няма мъдрост без Любов, освен ако не се научим да обичаме Божието творение, не можем нито да обичаме истински Бога, нито да Го познаем истински“.

Обикалях из тесните улички, където занаятчии на всякаква възраст се трудеха в опушените си дюкянчета. Където и да отидех, чувах как жителите на града говорят за Руми. Запитах се какво ли е да си толкова известен. Как ли се отразява на себелюбието? С глава, изпълнена с тези въпроси, тръгнах в посока, обратна на джамията, където проповядваше Руми. Малко по малко градът започна да се променя. Докато вървях на север, къщите ставаха по-порутени, с градински зидове, които се рушаха, а децата бяха по-груби и немирни. Промениха се и миризмите, които станаха по-тежки, с по-силно присъствие на чесъна и подправките. Накрая излязох на улица, където миришеше на три неща: на пот, на парфюм и на похот. Бях навлязъл в съмнителната част на града.

В горния край на стръмната калдъръмена улица имаше порутена къща със стени, подпрени с бамбукови пръти, и със сламен покрив. Пред къщата си бъбреха няколко жени. Щом ме видяха, че се приближавам, ме загледаха с любопитство, явно бяха доста развеселени. До тях имаше градина с рози във всевъзможни цветове и оттенъци и с направо изумително ухание. Запитах се кой ли се грижи за тях. Не се наложи да чакам твърде дълго, за да науча отговора. Още щом отидох при градината, входната врата на къщата се разтвори широко и отвътре изскочи жена. Беше бузеста, висока и страшно дебела. Присвиеше ли очи, както направи сега, те изчезваха сред гънките плът. Беше с тънки тъмни мустачки и рунтави бакенбарди. Трябваше да мине известно време, докато разбера, че това е и мъж, и жена.

— Какво искаш? — попита подозрително хермафродитът. Лицето й постоянно се менеше: уж приличаше на женско, а после вълната се обръщаше и ставаше мъжко.

Представих се и я попитах как се казва, но тя не обърна внимание на въпроса ми.

— Това тук не е място за теб — отсече жената и замаха с ръце, сякаш бях муха, която иска да отпъди.

— Защо?

— Толкова ли не виждаш, че е бордей? Нали вие, дервишите, давате обет да стоите надалеч от похотта? Хората си въобразяват, че развъждам тук грях, а аз давам подаяния и през Рамазана е затворено. Ето че и сега те спасявам. Стой надалеч от нас. Това е най-мръсното кътче в града.

— Мръсотията е вътре в нас, а не отвън — възразих аз. — Така се казва в правилото.

— Какви ми ги говориш? — изграчи жената.

— Това е едно от четирийсетте правила на любовта — опитах се да й обясня. — „Истинската мръсотия е вътре в нас. Останалото просто се отмива. Има само една мръсотия, която не може да се махне с чиста вода, и това е петното на омразата и фанатизма, заразило душата. Можеш да пречистиш с въздържание и пост тялото си, но сърцето се пречиства само с любов.“

Хермафродитът не искаше и да чуе.

— Вие, дервишите, не сте с всичкия си. Тук имам какви ли не клиенти. Но чак пък дервиш? Когато на жабите им пораснат бради. Ако те оставя да се навърташ тук, Бог ще изравни къщата ми със Земята и ще ни прокълне, задето съблазняваме човек на вярата.

Не се сдържах и се засмях.

— Откъде ти хрумват тия нелепи мисли? Нима смяташ, че Бог е сърдит кисел патриарх, който ни наблюдава горе от небето, та в мига, когато съгрешим, да посипе върху нас камъни и жаби?

Съдържателката на бордея засука тънък мустак и ме изгледа раздразнено, почти злобно.

— Не се притеснявай, не съм тук, за да влизам в бордея ти — уверих я аз. — Просто се възхищавах на розите в градината ти.

— О, това ли било… — сви тя пренебрежително рамене. — Насадило ги е едно от момичетата ми, Пустинна роза.

При тези думи съдържателката на бордея показа с ръка млада жена, седнала сред блудниците отпред. Изваяна брадичка, кожа, бяла и лъскава като бисер, и тъмни бадемовидни очи, замъглени от притеснение. Тя беше изумително красива. Останах с впечатлението, че докато я гледам, жената направо се преобразява.

Сниших глас до шепот, та да ме чува само съдържателката.

— Това момиче е добро момиче. В скоро време ще тръгне на духовно пътешествие, за да намери Бога. Ще се махне завинаги от това място. Когато дойде този ден, не се опитвай да го спираш.

Хермафродитът ме изгледа изумен, после избухна.

— Какви ми ги дрънкаш? Никой няма да ми казва какво да правя с момичетата си! Я се пръждосвай оттук! Или ще повикам Чакаловата глава.

— Кой е той? — попитах аз.

— Повярвай, не ти трябва да знаеш — закани ми се с пръст хермафродитът.

Щом чух името на непознатия, ме побиха леки тръпки, но аз не обърнах внимание.

— Така и така си тръгвам — рекох. — Но ще се върна, затова не се изненадвай, когато следващия път ме видиш наоколо. Не съм от праведниците, които цял живот седят сгърбени на молитвените килимчета, а очите и сърцата им остават затворени за външния свят. Те четат Корана само повърхностно. Докато аз го чета в напъпилите цветя и прелетните птици. Аз чета Дишащия Коран, стаен във всеки от човеците.

— В смисъл че разчиташ хората ли? — засмя се от немай-къде съдържателката на бордея. — Какви са тия дрънканици?

— Всеки човек е отворена книга, всеки е ходещ Коран. Търсенето на Бога е заложено в сърцето на всеки, бил той блудница или светец. Любовта пребъдва във всеки от нас още от мига, в който се раждаме, и чака да бъде открита. Точно за това в едно от четирийсетте правила се казва: „Цялата вселена се съдържа в един-единствен човек — в теб. Всичко, което виждаш наоколо, включително нещата, които може би не обичаш, и дори хората, които презираш и от които се гнусиш, присъства в една или друга степен и в теб. Затова не търси и Шейтана^[2] извън себе си. Дяволът не е някаква свръхестествена сила, която те напада отвън. Той е най-обикновен глас вътре в теб. Опознай се докрай, погледни честно и твърдо и тъмните, и светлите си страни и ще постигнеш върховна форма на съзнанието. Който познава себе си, познава и Бога“.

Хермафродитът скръсти ръце над гърдите си и след като се наведе напред, ме погледна застрашително с присвити очи.

— Де се е чуло и видяло дервиш да проповядва на блудници! — промърмори тя. — Предупреждавам те, няма да допусна да ми се навърташ тук с тия врели-некипели. Стой надалеч от бордея. Не го ли направиш, Бог ми е свидетел, Чакаловата глава ще ти отреже острия език и аз ще го изям с удоволствие.