Елиф Шафак
Любов (13)

Ела

Нортхамптън, 8 юни 2008 година

Без да намира отговори на въпросите, които я обсаждаха, Ела установи, че в кореспонденцията й с Азис има много неща, които я озадачават, и най-вече това, че такава кореспонденция изобщо се води. Във всяко отношение двамата бяха толкова различни, че Ела недоумяваше какво изобщо ги свързва, та да си пишат толкова често.

Азис беше като пъзел, който тя си бе поставила за цел да подреди плочка по плочка. С всеки негов имейл поредната плочка от пъзела си идваше на мястото. Ела още не беше видяла цялата картина, но вече бе разбрала някои неща за човека, с когото си пишеше.

От блога на Азис беше научила, че той е професионален фотограф и ненаситен пътешественик, за когото да обикаля по най-затънтените кътчета на планетата бе точно толкова естествено, както за нея — да се разхожда в съседния парк. По душа неуморен номад, Азис беше ходил къде ли не и се чувстваше като у дома си и в Сибир, и в Шанхай, и в Калкута, и в Казабланка. Пътуваше само с раница на гърба и с тръстикова флейта и беше намерил приятели на места, които Ела дори не откриваше върху картата. Непреклонните граничари, невъзможността да получи виза във враждебно настроени държави, предавани по вода паразитни болести, стомашно-чревни разстройства, получени от заразена храна, опасността да го измамят, сблъсъците между правителствените войски и бунтовниците: нищо не можеше да го спре да престане да пътува на изток и запад, на север и юг.

За Ела Азис беше като шеметен водопад. Той се втурваше през глава там, където тя се страхуваше и да пристъпи. Първо действаше и след това се притесняваше — ако изобщо се притеснеше — за неща, за които Ела се колебаеше и се тревожеше и това я сковаваше. Преливаше от живот, а идеализмът и страстта му бяха прекалено големи, за да се вместят в едно тяло. Вживяваше се в какви ли не роли и това му се отдаваше прекрасно.

Ела се смяташе за либералка, за убедена демократка и за юдейка, която не следва слепешката предписанията на вярата, за бъдеща вегетарианка, която е преизпълнена с решимост някой ден да не хапва месо. Подреждаше въпросите в ясни категории и организираше своя свят почти както дома си, където блестеше от чистота. Умът й боравеше с два взаимно изключващи се и еднакво дълги списъка: нещата, които тя обичаше, противопоставени на нещата, които мразеше.

Макар и в никакъв случай да не беше атеистка и от време на време да спазваше с удоволствие някои обреди, Ела бе убедена, че религията е основният проблем, разяждащ света днес не по-малко, отколкото в миналото. Религиозните я дразнеха с нечуваната си наглост и самопровъзгласеното убеждение, че тяхната вяра е най-добра, фанатиците във всички вероизповедания бяха непоносими, но дълбоко в себе си Ела смяташе, че най-страшни са фанатиците мюсюлмани.

Азис обаче беше духовен човек: гледаше сериозно на религията и вярата, не се занимаваше с политика и не „мразеше“ нищо и никого. Нямаше никакво намерение да се отказва от месото и споделяше, че за нищо на света не би се лишил от чиния добре приготвен шиш кебап. От атеист беше станал мюсюлманин някъде в средата на седемдесетте години, или както самият той се изразяваше на шега, „малко след Карим Абдул-Джабар и малко преди Кат Стивънс“. Оттогава бе общувал със стотици мистици от всички страни и религии и ги обявяваше за свои „братя и сестри по пътя“.

Убеден пацифист с подчертано хуманистични възгледи, Азис смяташе, че всъщност всички религиозни войни се свеждат до „езиков проблем“. Според него езикът по-скоро прикривал, вместо да разкрива Истината и заради това постоянно възниквали недоразумения и неразбирателство между хората. В свят, където е пълно с грешки в превода, е безполезно да си непреклонен по който и да е въпрос, понеже не е изключено и най-непоклатимите ни убеждения да са плод на най-обикновено недоразумение. Като цяло човек не бива да проявява твърдост за нищо, защото „животът е такъв, че постоянно мени цветовете си“.

Азис и Ела живееха в различни часови зони. В буквалния и в преносния смисъл на думата. За Ела времето се свеждаше най-вече до бъдещето. Голяма част от дните си тя правеше като обсебена, планове за догодина, за следващия месец, за следващия ден, че и за следващата минута. Дори за такива дреболии като пазаруването и поправката на някой счупен стол обмисляше предварително всичко до най-малките подробности и непрекъснато носеше в чантата си старателно съставени графици и списъци на нещата, които трябва да свърши.

За Азис времето бе вместено в сегашния миг и всичко останало беше илюзия. По същата причина той смяташе, че любовта няма нищо общо с „плановете за утре“ и „спомените за вчера“. Любовта можеше да съществува само тук и сега. Азис беше завършил един от най-ранните си имейли с думите: „Аз съм суфи, рожба на настоящия…“

„Колко странно, че го пишеш на жена, която мисли прекалено много за миналото и още повече за бъдещето, а някак не се докосва до настоящия миг“ — бе отговорила Ела.

Аладин

Коня, 16 декември 1244 година

Беше ми отредено от съдбата да не присъствам, когато дервишът се е изпречил на пътя на баща ми. Бях отишъл с едни приятели на лов и се върнах на другия ден. Тогава вече целият град обсъждаше срещата на баща ми с Шамс от Тебриз. Всички се питаха кой е този дервиш и как така начетен човек като Руми го е взел толкова насериозно, че чак му се е поклонил.

Още от малък гледах как хората падат на колене пред баща ми и не си и представях, че може да стане и обратното, освен ако другият човек не е цар или велик везир. Затова отказах да повярвам и на половината от онова, което чувах, и не взех много присърце мълвата, после обаче се прибрах и мащехата ми Кера, която никога не лъже и не преувеличава, потвърди всичко. Да, странстващият дервиш на име Шамс от Тебриз наистина бил отправил пред всички предизвикателство към баща ми и не само това, ами бил дошъл да живее у нас.

Кой беше този непознат, появил се като гръм от ясно небе в живота ни? Изгарях от нетърпение да го видя с очите си, затова попитах:

— Е, къде е този човек?

— Тихо — пошушна малко притеснена Кера. — Баща ти и дервишът са в библиотеката.

Чувахме в далечината тихите им гласове, макар и да не разбирахме какво си говорят. Тръгнах натам, ала Кера ме спря.

— Опасявам се, че се налага да почакаш. Помолиха да не ги безпокоим.

Цял ден не излязоха от библиотеката. На следващия и последващия — също. Какво толкова си говореха? Какво общо имаше между баща ми и някакъв си дервиш?

Мина една седмица, после втора. Всяка сутрин Кера приготвяше закуска и оставяше подноса пред вратата. Каквито и вкуснотии да беше сготвила, двамата не се и докосваха до тях, задоволяваха се само с филия хляб на закуска и с чаша козе мляко вечерта.

Смутен и разтревожен, през цялото това време ходех като буреносен облак. По различно време на деня се опитвах да надзърна през някоя пролука или цепчица във вратата. Нехаех какво ще стане, ако те отвореха внезапно и ме завареха да подслушвам, затова прекарвах сгърбен там много време в опит да разбера какво толкова обсъждат. Ала единственото, което чувах, беше тих шепот. Не можех и да видя много. Завесите в стаята бяха спуснати наполовина, затова вътре беше сумрачно. Понеже не бях в състояние да чуя и да видя много, оставях умът ми да запълва тишината и да си измисля разговора, който двамата вероятно водеха.

Веднъж Кера ме намери с ухо, долепено до вратата, но не каза нищо. Сега вече тя искаше още по-силно и от мен да разбере какво става. Такива са си жените, любопитни.

Затова пък стана съвсем друго, когато брат ми, Султан Валад, ме завари да подслушвам. Той ме изгледа изпепеляващо и върху лицето му се появи кисела гримаса.

— Нямаш право да шпионираш хората, особено пък баща си — скара ми се той.

Аз свих рамене.

— Я ми кажи, братко, ама честно, не се ли тревожиш, че баща ни прекарва времето си с един непознат? Мина повече от месец. Татко загърби семейството си. Това не те ли разстройва?

— Татко не е загърбил никого — възрази брат ми. — Той намери в лицето на Шамс от Тебриз много добър приятел. Вместо да хленчиш и да се оплакваш като малко дете, би трябвало да се радваш за баща ни. Ако наистина го обичаш.

Само брат ми можеше да каже такова нещо. Бях му свикнал на особнячествата, затова не се засегнах от унищожителните му подмятания. Той винаги беше добричък, обичаха го всички роднини и съседи, беше любимият син на баща ми.

Точно четирийсет дни, след като баща ми и дервишът се затвориха в библиотеката, се случи нещо странно. Отново бях приклекнал при вратата и подслушвах: вътре по-дълго от обикновено се беше възцарила тишина, когато най-неочаквано дервишът каза:

— Минаха четирийсет дни, откакто сме се усамотили тук. Ден след ден обсъждаме поредното от Четирийсетте правила в религията на любовта. Вече приключихме и според мен е най-добре да излезем. Близките ти сигурно са разстроени, че те няма.

Баща ми възрази:

— Не бери грижа за това. Жена ми и синовете ми са достатъчно зрели, разбират, че може би имам нужда да прекарам известно време без тях.

— Е, за жена ти не знам нищо, но двете ти момчета са различни, както деня и нощта — отвърна Шамс. — По-голямото е тръгнало по твоите стъпки, опасявам се обаче, че по-малкото е поело по съвсем друг път. Сърцето му е разяждано от негодувание и завист.

Страните ми пламнаха от гняв. Как смееше да говори такива ужасни неща за мен, при положение че дори не ме беше виждал?

— По-малкият си мисли, че не го познавам, това обаче не е така — продължи подир известно време дервишът. — Докато се е свил с ухо, долепено до вратата, и ме наблюдава, аз също го наблюдавах.

Усетих как ме побиват тръпки и настръхвам. Без да мисля много-много, отворих рязко вратата и нахълтах в стаята. Баща ми зяпна от изумление, но не след дълго стъписването му беше изместено от гняв.

— Да не си полудял, Аладине? Как смееш да ни безпокоиш? — кресна той.

Без да обръщам внимание на въпроса му, посочих Шамс и възкликнах:

— Я първо питай него как смее да говори така за мен!

Баща ми не каза и дума. Само ме погледна и въздъхна тежко, сякаш присъствието ми бе непосилно бреме, стоварило се върху плещите му.

— Много те моля, татко, липсваш на Кера. И на учениците си. Бива ли заради някакъв презрян дервиш да обръщаш гръб на всички, които обичаш?

Още щом думите излязоха от устата ми, съжалих, че съм ги изрекъл, но вече беше късно. Баща ми ме погледна разочаровано. Никога дотогава не го бях виждал такъв.

— Направи си тази услуга, Аладине. Излез оттук — още сега — каза той. — Иди на тихо място и помисли какво направи. Не ми говори, докато не погледнеш вътре в себе си и не видиш грешката си.

— Но, татко…

— Излез, ти казах — повтори той и се извърна, за да не ме гледа.

Тръгнах си със свито сърце, потни длани и разтреперани колене.

В онзи миг проумях, че животът ни се е променил по някакъв неведом начин и че вече нищо няма да бъде същото. От смъртта на майка ми, която бе починала преди осем години, за втори път се чувствах изоставен от родител.

Руми

Коня, 18 декември 1244 година

Батин Аллах — скритото лице на Бога, Отвори съзнанието ми, за да видя Истината.

Когато Шамс от Тебриз ми зададе въпроса за пророка Мохамед и за суфиста Бистами, изпитах чувството, че под слънцето сме останали само двамата с него. Пред нас изникнаха седемте стъпала по Пътя към Истината: седемте макамата^[1], които егото на всеки трябва да изкачи, за да постигне Единение.

Първото на Покварения нафс^[2], най-ниското и най-разпространено стъпало в битието на душата, когато тя е хваната в капана на земните желания. Повечето хора са заседнали на него, борят се и страдат, докато служат на своето себелюбие, на егото, а държат отговорни другите за това, че все се чувстват нещастни.

Ако и когато някой започне да работи върху себе си и така осъзнае в какво окаяно състояние е неговото его, той може да се изкачи на следващото стъпало и в известен смисъл започва да прави точно обратното на онова, което е вършел на предишното стъпало. Вместо да обвинява през цялото време другите, човекът, достигнал това стъпало, вини себе си понякога до степен да се самозаличава. Така егото се превръща в Обвиняващ нафс и поема по пътя на вътрешното очистване.

На третото стъпало човек е по-зрял и егото се е издигнало до Вдъхновения нафс.

Чак на това стъпало и никога преди него можеш да схванеш истинското значение на думата „да се откажа“ и да тръгнеш из Долината на Познанието. Изкачиш ли се на това стъпало, вече притежаваш и проявяваш търпение, постоянство, мъдрост и смирение. Светът ти се струва нов и изпълнен с вдъхновение. Въпреки това мнозина, достигнали третото стъпало, изпитват подтика да останат на него и губят волята и смелостта да продължат нататък. Ето защо, колкото и красиво и благословено да е третото стъпало, то е и капан за онзи, който се цели по-високо.

Успееш ли да продължиш нататък, навлизаш в Долината на Мъдростта и опознаваш Спокойния нафс. Тук егото вече не е каквото е било преди, понеже се е преобразило и е достигнало високо равнище на осъзнатост. Основни отличителни черти на всеки, дошъл дотук, са щедростта, признателността и непоклатимото чувство на доволство, на каквито и трудности да го излага животът. Отвъд това стъпало се простира Долината на Единението. Който е тук, е доволен, в каквито и обстоятелства да го поставя Бог. Той не обръща внимание на делничните неща, понеже е достигнал нафс на Доволството.

На следващото стъпало — нафс на Служението, човек се превръща в светилник за околните и вдъхва сили на всеки, който го иска, поучава и носи светлина като истински учител. Случва се такъв човек да притежава и целителски способности. Където и да отиде, преобразява живота на околните. Каквото и да прави, каквото и да се стреми да стори, негова основна цел е да служи на Бога, като служи на другите.

Накрая, на седмото стъпало, достигаш Пречистения нафс и се превръщаш в Инсан-и-Кямил — в съвършен човек^[3]. Ала малцина знаят нещо за това стъпало, а и да знаят, отказват да говорят за него.

Колкото е лесно да обобщиш стъпалата по пътя, толкова е трудно да ги изкачиш. Към препятствията, изникващи пред теб, се прибавя и следното: никой не ти обещава, че през цялото време ще се изкачваш. Пътят от първото до последното стъпало в никакъв случай не е само нагоре. Винаги съществува опасност да се препънеш и да се върнеш на по-ниските стъпала, понякога от горните падаш на първото. Не е чудно, че при толкова много капани по пътя само малцина във всеки век достигат до най-горните стъпала.

 

 

Затова, когато ми зададе онзи въпрос, Шамс търсеше не само сравнение. Той искаше да се замисля докъде съм готов да стигна и да залича личността си, за да бъда погълнат от Бога. В онзи пръв негов въпрос беше заложен втори.

— А ти, велики проповеднико? — питаше ме Шамс от Тебриз. — На кое от седемте стъпала се намираш? И как мислиш, имаш ли смелост да продължиш нататък, чак до края? Кажи ми колко голяма е чашата ти.

Кера

Коня, 18 декември 1244 година

Болезнено е, осъзнавам, да се оплаквам от съдбата си. И все пак няма как да не съжалявам, че не знам повече за религията, историята и философията, за всичко, което Руми и Шамс вероятно обсъждат ден и нощ. Понякога ми иде да се разбунтувам, задето съм била създадена жена. Родиш ли се момиче, те учат да готвиш и да чистиш, да переш, да кърпиш стари чорапи, да правиш масло и сирене, да храниш невръстни деца. Някои жени ги учат и на изкуството на любовта и как да бъдат по-привлекателни за мъжете. Но толкоз. Никой не дава на жените книги, които да им отворят очите.

През първата година от брака се промъквах при всяка възможност в библиотеката на Руми. Седях там сред книгите, които той обичаше толкова много, вдъхвах миризмата им на прах и на застояло и се питах какви ли тайни се крият в тях. Знаех колко обожава Руми книгите си, повечето от които му бяха наследство от неговия баща Баха ал-Дин. Особено обичаше, разбира се, „Маариф“. Нощи наред будуваше до зори и го четеше, макар и да подозирах, че знае текста наизуст.

— Не бих заменил библиотеката на баща си, и да ми предлагат торби със злато — все повтаряше Руми. — Всяка от тези книги е безценно наследство от предците ми. Взел съм ги от баща си и ще ги предам на синовете си.

От горчив опит знам колко много значат книгите за него. Още първата година, след като се оженихме, ми хрумна един ден, когато бях сама вкъщи, да почистя от прах библиотеката. Свалих от лавиците всички книги и се заех да бърша кориците с парче кадифе, топнато в розова вода. Хората тук вярват, че има палав джин на име Кебикеч, който изпитва наслада да унищожава книги. За да не припарва до тях, във всяка книга слагат предупредителна бележка: „Стой и мирувай, Кебикеч, не се доближавай до тази книга!“. Откъде можех да зная, че не само Кебикеч, но и аз не бива да се приближавам до книгите на мъжа си?

Онзи следобед избърсах прахта и почистих всички книги до последната в библиотеката. Докато се трудех, четях „Нов живот за религиозните науки“ на Газали. Чак когато чух зад гърба си глух студен глас, си дадох сметка колко дълго съм стояла там.

— Какво правиш, Кера?

Беше Руми или някой, който приличаше на него — гласът беше по-суров като тон, по-строг като израз. През всичките осем години, откак сме оженени, не съм го чувала друг път да говори така.

— Чистя — изпелтечих с отпаднал глас. — Исках да те изненадам.

Руми отвърна:

— Разбирам, но много те моля, не докосвай повече книгите ми. Всъщност предпочитам изобщо да не влизаш в тази стая.

От този ден нататък не съм и стъпвала в библиотеката, дори и да съм сама в къщата. Разбрах и приех, че светът на книгите никога не е бил и няма да бъде за мен.

Но когато у нас дойде Шамс от Тебриз и те двамата с мъжа ми се заключиха за четирийсет дни в библиотеката, усетих как в душата ми се надига старо негодувание. В мен започна да кърви рана, за чието съществуване дори не подозирах.

Кимя

Коня, 20 декември 1244 година

Бях на дванайсет години, когато Руми ме осинови, а съм родена в семейството на прости селяни от една долина в планината Тавър. Истинските ми родители бяха отрудени, преждевременно състарени хора. Живеехме в малка къща и ние със сестра ми деляхме стаята с призраците на мъртвите си братя и сестри, общо пет на брой, починали от най-обикновени болести. Само аз в къщата виждах призраците. Сестра ми се плашеше, а майка плачеше, споменех ли какво правят духовете на малките. Напразно се опитвах да кажа, че е излишно да се стряскат и безпокоят, понеже никой от мъртвите ми братя и сестри не изглеждаше страшен или нещастен. Все не успявах да го обясня на семейството си.

Веднъж в селото ни дойде един отшелник. Щом видя колко е изтощен, баща ми го покани да пренощува у нас. Вечерта, след като всички насядахме около огнището, за да изпечем козе сирене, отшелникът започна да ни разказва сладкодумно за далечни земи. Докато напевният му глас се носеше из стаята, аз затворих очи и поех заедно с него на пътешествие из пустините на Арабия, шатрите на бедуините в Северна Африка и морето с най-синята вода, наречено Средиземно. Там на плажа намерих мидичка, голяма и нагъната, и я прибрах в джоба си. Смятах да се разходя от единия чак до другия край на плажа, но насред пътя ме спря остра отблъскваща миризма.

Отворих очи и видях, че лежа на пода у нас и всички са ме наобиколили, изглеждаха разтревожени. С едната ръка майка ми ме държеше за главата, а с другата бе доближила до носа ми разрязан на половина кромид лук — да го помириша.

— Върна се! — плесна зарадвана с ръце сестра ми.

— Хвала на Бога! — въздъхна тежко майка ми. Сетне се обърна към отшелника и му обясни: — Още от съвсем малка Кимя получава припадъци. През цялото време.

На сутринта отшелникът ни благодари за гостоприемството и се сбогува.

Преди да си тръгне обаче, рече на баща ми:

— Дъщеря ти Кимя е необикновено дете. Има голяма дарба. Ще бъде жалко, ако тази дарба остане неоценена. Не е зле да я пратиш да се изучи…

— За какво му е на едно момиче да се изучва? — ахна майка ми. — Де се е чуло и видяло такова нещо! Кимя ще остане при мен и ще тъче килими, докато се омъжи. Бива я много да тъче, така да знаеш.

Но отшелникът не искаше и да чуе.

— Е, някой ден може да стане още по-добър книжник. Както личи, Бог не е подминал с милостта си вашата дъщеря само защото е момиче и й е дал големи дарби. Нима, жено, твърдиш, че знаеш повече от Бога? — попита той. — Ако няма училища, я пратете при книжник, той ще й даде образованието, което заслужава.

Майка ми поклати глава. Аз обаче виждах, че баща ми е на друго мнение. Знаех, че обича начетеността и знанията и ме цени за моите способности, затова не се изненадах, когато го чух да пита:

— Ние не познаваме книжници. Къде да ги намеря?

Точно тогава отшелникът изрече името, което щеше да преобрази живота ми. Каза:

— Знам в Коня един прекрасен книжник, казва се Маулана Джала-ладдин Руми. Той сигурно ще се зарадва да преподава на момиче като Кимя. Заведете я при него. Няма да съжалявате.

Щом отшелникът си тръгна, майка ми вдигна ръце.

— Чакам дете. Не след дълго в къщата ни ще има още едно гърло за изхранване. Имам нужда от помощ. За какво са му на едно момиче книги. Кимя трябва да се научи да върти къщната работа и да се грижи за деца.

Предпочитах майка да се бе възпротивила на заминаването ми по други причини. Ако беше казала, че ще й е мъчно за мен и че няма да понесе да ме прати в друго семейство, пък било то и за кратко, сигурно щях да реша да остана. Тя обаче изобщо не каза такова нещо. При всички положения баща ми беше убеден, че отшелникът е бил прав, и след няколко дни и аз споделях мнението му.

Малко подир това двамата с него отидохме в Коня. Зачакахме Руми пред медресето, където той преподаваше. Когато излезе, се притеснявах дори да го погледна. Вместо това забих поглед в дланите му. Беше с дълги, тънки изваяни пръсти, по-скоро като на занаятчия, отколкото като на учен. Баща ми ме побутна към него.

— Дъщеря ми има големи заложби. Но аз съм прост човек, жена ми също. Казаха ни, че си най-начетеният в цялата околия. Искаш ли да я вземеш на обучение?

Не се налагаше да поглеждам Руми в лицето, за да разбера, че не е изненадан. Явно беше свикнал на такива молби. Докато двамата с баща ми разговаряха, тръгнах към двора, там имаше доста момчета и ни едно момиче. Но докато се връщах, се учудих приятно, че съм зърнала млада жена — стоеше сам-сама в ъгъла с валчесто лице, застинало и бяло, все едно е изсечено от мрамор. Махнах й с ръка. Тя се вцепени, ала след кратко колебание отвърна на поздрава ми.

— Здравей, момиченце, виждаш ли ме? — попита жената. Щом кимнах, жената се усмихна и плесна с ръце.

— Прекрасно! Никой друг не може.

Върнахме се при баща ми и Руми. Мислех, че след като видят жената, те ще спрат да говорят, но тя се оказа права: двамата не я виждаха.

— Ела насам, Кимя — повика ме Руми. — Баща ти ми съобщи, че си много ученолюбива. Я ми кажи какво в книгите ти харесва толкова?

Преглътнах смутено — бях като скована и не успях да отговоря.

— Хайде, миличка — подкани ме разочарован баща ми.

Исках да отговоря вярно, така, че баща ми да се гордее с мен, а не знаех какво. Бях толкова притеснена, че от устата ми се изтръгна само отчаяна въздишка.

Ние с татко щяхме да се приберем с празни ръце на село, ако не се беше намесила младата жена. Тя ме хвана за ръката и рече:

— Просто му кажи истината за себе си. Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Вече се чувствах по-добре, затова се извърнах към Руми и заявих:

— За мен ще бъде чест да изучавам Корана заедно с теб, учителю. Не се страхувам от усърден труд.

Лицето на Руми светна.

— Много добре — каза той, после обаче замълча, сякаш се беше сетил за отблъскваща подробност. — Но ти си момиче. Дори и да учим усърдно и да бележим напредък, не след дълго ще се омъжиш и ще родиш деца. Годините на обучение ще отидат напразно.

Сега вече не знаех какво да отвърна и се почувствах обезсърчена, едва ли не виновна. Баща ми явно също се смути и най-неочаквано се зае да разглежда обувките си. И този път на помощ ми се притече младата жена.

— Припомни му, че съпругата му винаги е искала момиченце и сега ще се зарадва, ако той започне да те обучава.

Руми се засмя, когато му повторих думите й.

— Е, виждам, че си ходила у нас и си разговаряла с жена ми. Но от мен да го знаеш, Кера не се меси в задълженията ми на преподавател.

Младата жена поклати бавно и покрусено глава и ми прошепна в ухото:

— Кажи му, че си имала предвид не втората му съпруга Кера. А Джевер, майката на двамата му синове.

— Имах предвид Джевер — повторих, като изрекох внимателно името. — Майката на синовете ти.

Руми пребледня.

— Джевер е мъртва, детето ми — отвърна той глухо. — Но какво знаеш ти за покойната ми съпруга? Това някаква плоска шега ли е?

Баща ми се намеси.

— Сигурен съм, учителю, че не го е направила от зъл умисъл. Мога да те уверя, че Кимя е сериозно дете. Никога не се отнася с неуважение към по-възрастните.

Дадох си сметка, че трябва да кажа истината.

— Покойната ти съпруга е тук. Държи ме за ръка и ме насърчава да говоря. Очите й са тъмнокафяви и леко дръпнати, има красиви лунички и е облечена в дълга жълта дреха… — замълчах, защото забелязах, че младата жена ми показва чехлите си. — Иска да ти кажа за чехлите й. Те са от яркооранжева коприна, извезана с червени цветчета. Много са красиви.

— Донесох й ги от Дамаск — рече Руми и очите му се напълниха със сълзи. — Харесваше ги.

След тези думи книжникът потъна в мълчание и с угрижен вид се почеса по брадата. Но когато заговори отново, гласът му беше благ и дружелюбен, без следа от тъга.

— Сега вече разбирам защо според всички дъщеря ти има заложби — каза той на баща ми. — Да вървим у нас. Докато вечеряме, ще обсъдим бъдещето й. Сигурен съм, че от нея ще излезе отлична ученичка. И че тя ще засенчи много момчета — после Руми се извъртя към мен и попита: — Ще го предадеш ли на Джевер?

— Не е нужно да го предавам, учителю. Тя те чу — уверих го аз. — Каза, че трябвало да тръгва. Но че винаги те наблюдава с любов.

Руми се усмихна сърдечно. Баща ми също. Сега вече във въздуха витаеше непринуденост, каквато преди не бе имало. В онзи миг разбрах, че срещата ми с Руми ще има дългосрочни последици. Не бях близка с майка си, но сякаш за да поправи това, Бог ми даваше двама бащи, истинският и моят осиновител.

Ето как преди осем години дойдох в дома на Руми като срамежливо дете, жадно за знания. Кера ме обичаше и проявяваше по-голямо състрадание и от родната ми майка, а синовете на Руми ме посрещнаха с отворени обятия, особено по-големият, който с времето ми стана като брат.

В крайна сметка се оказа, че отшелникът е бил прав. Колкото и да ми беше мъчно за татко и за близките ми, няма и миг, в който да съм съжалявала, че съм дошла в Коня и съм се вляла в семейството на Руми. Под този покрив прекарах много честити дни.

Докато не се появи Шамс от Тебриз. Неговото присъствие промени всичко.