Елиф Шафак
Любов (16)

Ела

Нортхамптън, 13 юни 2008 година

„Скъпа Ела,

Шамс е човекът, благодарение на когото Руми се преобразява от духовник с местно значение в световноизвестен поет и мистик.

Учителят Самид все ми повтаряше: «Дори и някои да са равностойни на Шамс, по-важно е къде са хората като Руми, които да го видят».

С най-топли чувства:

Азис“

„Скъпи Азис,

Кой е учителят Самид?

С най-добри чувства:

Ела“

„Любима Ела,

Дълго е за обясняване. Наистина ли искаш да знаеш?

С топли чувства:

Азис“

„Скъпи Азис,

Разполагам с предостатъчно време.

С обич:

Ела“

Руми

Коня, 2 август 1245 година

Богат е животът, преизобилен и пълен. Или най-малкото си мислиш така, докато не се появи някой, благодарение на когото разбираш какво ти е липсвало през цялото време. Подобно на огледало, в което се оглежда не онова, което го има, а онова, което липсва, този човек ти показва пустотата в душата ти — пустота, която упорито си отказвал да видиш. Той може да е любим, приятел или духовен учител. Понякога дете, за което се грижиш. Най-важното е да намериш душа, която да допълва твоята. Всички пророци дават все един и същ съвет: намери онзи, който да ти бъде огледало! За мен такова огледало е Шамс от Тебриз. Преди да дойде той, за да ме накара да се взря в най-стаените кътчета на душата си, не виждах основната истина за себе си: че колкото и преуспял и благоденстващ да изглеждам, дълбоко в себе си съм самотен и неудовлетворен.

Сякаш години наред съставяш свой личен речник. В него даваш определение на всички важни за теб понятия, например на „истина“, „щастие“ или „красота“. На всяка повратна точка в живота се допитваш до този речник и не ти минава и през ум да оспориш написаното в него. После някой прекрасен ден при теб идва непознат, който изтръгва безценния ти речник и го изхвърля.

— Всичките ти определения трябва да се пренапишат — заявява ти той. — Време е да забравиш каквото си знаел.

И по причина, неведома за ума ти, ала очевидна за твоето сърце, ти не възразяваш, не се и сърдиш на този човек, а с удоволствие изпълняваш заръката му. Ето какво направи с мен Шамс. Благодарение на приятелството ни научих много. Но по-важното е, че той ме научи да забравя какво съм знаел.

Когато обичаш някого тъй силно, очакваш всички наоколо да изпитват същото — и те като теб да се радват и да изпадат във възторг. А когато това не се случва, се учудваш, после се обиждаш и се чувстваш предаден.

Как изобщо можех да накарам семейството и приятелите си да видят каквото виждах аз? Как можех да опиша онова, което не се поддава на описание? Шамс е моето Море на милостта и благодатта. Той е моето Слънце на Истината и Вярата. Наричам го Цар на Царете на Духа. Той е моят извор на живота, високият ми кипарис, величествен и вечнозелен. Дружбата му е като четвъртото четене на Корана: пътешествие, на което можеш да поемеш само вътре в себе си и което отвън изобщо не се долавя.

За съжаление повечето хора съдят по образите и мълвите. За тях Шамс е дервиш особняк. Смятат, че се държи странно и богохулства, че е съвсем непредсказуем и ненадежден. За мен обаче той е самото въплъщение на Любовта, която движи целия всемир: понякога се отдръпва в сянка и държи като спойка всичко, друг път се пръсва и се взривява. Такава среща се случва веднъж в живота. Веднъж на трийсет и осем години.

Още откакто Шамс се появи в живота ни, все ме питат какво толкова откривам в него. А аз няма как да им отговоря. Всъщност, който задава такъв въпрос, няма да разбере, а който все пак разбира, няма да го зададе.

Безпътицата, в която съм се озовал, ми напомня за Лейли и Харун ар-Рашид, прочутия халиф от династията на Абасидите. След като халифът научил, че един поет бедуин на име Кайс се е влюбил безнадеждно в Лейли и от любов към нея е изгубил разсъдъка си, заради което бил наречен Меджнун, или Лудия, го заглождило любопитство за жената, причинила такива страдания.

„Тази Лейли явно е страхотна жена — рекъл си той. — Превъзхождаща значително всички останали. Може би е невиждана красавица с рядък чар.“

Развълнуван и заинтригуван, той направил всичко по силите си, за да види Лейли.

Накрая един ден я довели в двореца на халифа. Лейли разбулила лицето си, а Харун ар-Рашид бил разочарован. Не че Лейли била грозна, недъгава или стара. Но не била и кой знае колко привлекателна. Била най-обикновен човек с обичайни човешки потребности и куп недостатъци, жена като безброй други.

Халифът не скрил разочарованието си.

— По теб ли си е изгубил разсъдъка Меджнун? Виж ти, изглеждаш съвсем обикновена. Какво толкова ти е особеното?

Лейли се усмихнала.

— Да, аз съм Лейли. Но ти не си Меджнун — отвърнала тя. — Трябва да ме видиш с неговите очи. Иначе няма да разбулиш никога тайната, наречена любов.

Как да обясня същата тайна на семейството, приятелите и учениците си? Как да ги накарам да разберат, че за да схванат какво му е особеното на Шамс от Тебриз, трябва да започнат да го виждат с очите на Меджнун?

Има ли начин да проумееш какво е любов, ако първо не обикнеш?

Любовта не може да се обясни. Тя може само да се изживее.

Любовта не може да се обясни, но именно тя обяснява всичко.

Кимя

Коня, 17 август 1245 година

Бездиханна, чаках да ме повикат, но Руми вече няма време да учи с мен. Колкото и да ми липсват уроците ни, колкото и пренебрегната да се чувствам, не му се сърдя. Може би защото го обичам прекалено много. Или може би защото по-добре от всеки друг разбирам как се чувства, тъй като дълбоко в себе си и аз бях пометена от този изумителен бързей — Шамс от Тебриз.

Руми следи с очи Шамс така, както слънчогледът следи слънцето. Любовта помежду им е толкова видима и силна, онова, което изпитват, се среща толкова рядко, че няма как да не изпаднеш в униние, оборен от мисълта, че в живота ти липсва връзка с такава сила. Не всички в къщата са готови да търпят такова нещо, като се започне от Аладин. Само колко пъти съм го засичала да гледа на кръв Шамс! Кера също е разстроена, но не казва и дума, а аз не я питам. Всички стоим върху барутен погреб. Колкото и да е странно, Шамс от Тебриз, човекът, който носи вина за всичко това, или не го забелязва, или просто нехае.

Огорчена съм, че Шамс ни отнема Руми. В същото време обаче умирам от желание да го опозная по-добре. От известно време се боря с тези смесени чувства, ала днес, опасявам се, се издадох.

Решена да уча сама, надвечер свалих един от Кораните, окачени на стената. Досега ние с Руми винаги сме се придържали към последователността, в която стиховете са ни предадени, днес обаче нямаше кой да ме напътства и животът ни бе преобърнат с главата надолу, затова не видях нищо лошо да почета безредно. Отворих наслуки на една страница и сложих пръст върху първата сура^[1], изпречила се пред очите ми. Оказа се ан-Ниса, или Жените, единствената в цялата книга, смутила ме толкова силно. Беше ми трудно да разбера и още по-трудно да приема тази сура със строгото учение за жените, изложено в нея. Докато стоях и четях за кой ли път стиховете, ми хрумна да помоля за помощ. Руми може и да пропускаше уроците ни, но не виждах причина да не му задавам въпроси. Затова грабнах Корана и отидох в стаята му.

За моя изненада заварих там не Руми, а Шамс, който седеше при прозореца с броеница в ръка, а помръкващата светлина на залязващото слънце го милваше по лицето. Изглеждаше толкова красив, че извърнах неволно очи.

— Извинявай — побързах да кажа. — Търсех Маулана. Ще дойда по-късно.

— Закъде си се разбързала? Остани — отвърна Шамс. — Явно си дошла да питаш нещо. Вероятно бих могъл да ти помогна.

Не виждах причина да не споделя с него.

— Е, в Корана има сура, която ми е малко трудно да разбера — подхванах плахо.

Шамс промълви сякаш на себе си:

— Коранът е като свенлива невеста. Разбулва лицето си само ако види, че който я гледа, е благ и състрадателен по душа — после той изправи рамене и попита: — Коя сура?

— Ан-Ниса — отговорих аз. — В някои стихове се казва, че мъжете превъзхождали жените. Казва се даже, че можели да бият съпругите си…

— Така ли? — възкликна Шамс с такъв преувеличен интерес, че не разбрах дали говори сериозно, или ме взима на подбив. След миг мълчание се усмихна едва-едва и повтори по памет стиха:

„Мъжете стоят над жените с това, с което Аллах предпочете едни пред други и защото харчат от имотите си. Целомъдрените жени са послушни, пазят съкровеното си, както Аллах ги е запазил. А онези, от чието непокорство се страхувате, увещавайте, /после/ се отдръпнете от тях в постелите и /ако трябва/ ги удряйте. А покорят ли се, не търсете средство против тях! Аллах е всевишен, превелик“.

След като го каза, Шамс затвори очи и повтори същия стих, този път в друг превод:

— „Мъжете са подкрепа на жените, понеже на едни Аллах е дал повече, отколкото на други, и защото те харчат от имотите си (за да ги поддържат). Целомъдрените жени са послушни пред Бога и пазят съкровеното, както Аллах го е пазил. Колкото до жените, които според вас са непокорни, говорете с тях благо, после се отдръпнете от тях в постелите (без да ги тормозите) и легнете при тях в постелите (ако го искат). Ако се отворят пред вас, не търсете средство против тях. Аллах е всевишен, превелик!“ — след това ме попита: — Видя ли някаква разлика между двете?

— Да, видях — потвърдих аз. — Целият смисъл е различен. В първия текст като че ли се разрешава на мъжете да бият жените си, а във втория съветът към тях е просто да се махнат. Според мен има голяма разлика. Защо?

— Защо? Защо? — повтори като ехо няколко пъти Шамс, сякаш въпросът му харесваше. — Я ми кажи, Кимя. Ходила ли си някога да плуваш на река?

Кимнах — беше се завърнал един мой детски спомен. В съзнанието ми изникнаха студените потоци в планината Тавър, които утоляват всяка жажда. Вече не беше останало почти нищо от малкото момиченце, което бе прекарало заедно със сестра си и с приятелите си много щастливи следобеди по тези потоци. Извърнах се, не исках Шамс да вижда сълзите в очите ми.

— Когато гледаш една река отдалеч, Кимя, може да ти се стори, че има само едно течение. Ала гмурнеш ли се във водата, си даваш сметка, че там има повече от една река. Реката е скрила в себе си различни течения и всички те текат в съзвучие, но същевременно са напълно обособени едно от друго.

След тези думи Шамс от Тебриз се приближи, хвана с два пръста брадичката ми и ме накара да погледна право в дълбоките му, тъмни одухотворени очи. Сърцето ми спря от вълнение. Не можех дори да дишам.

— Коранът е буйна река — рече Шамс. — Който я гледа отдалеч, вижда само една река. Но който влезе в нея, открива четири течения. Като различни риби някои от нас плуват по-близо до повърхността, докато други нагазват в дълбокото долу.

— Май не разбирам — казах аз, въпреки че започвах да схващам.

— Който обича да плува при повърхността, се задоволява с привидното значение на Корана. Мнозина го предпочитат. Тълкуват сурите прекалено буквално. Не е чудно, че докато четат стихове като ан-Ниса, стигат до заключението, че според Корана мъжете превъзхождат жените. Защото искат да видят точно това.

— Ами другите течения? — попитах аз.

Шамс въздъхна тихо и аз неволно забелязах устата му, загадъчна и зовяща като тайна градина.

— Има още три течения. Второто е по-дълбоко от първото, но пак е близо до повърхността. Докато съзнанието ти се разширява, се разширява и разбирането ти за Корана. Но за да се случи това, трябва да се гмурнеш под водата.

Слушах го и се чувствах и празна, и в същото време изпълнена до краен предел.

— Какво става, след като се гмурнеш? — попитах предпазливо.

— Третото течение — това е езотеричният прочит, или батин. Ако четеш ан-Ниса с отворено вътрешно око, ще видиш, че сурата не е за жените и мъжете, а за женското и за мъжкото начало. Всеки от нас, включително ние с теб, носим в себе си и женското, и мъжкото начало — в различна степен и оттенъци. Едва след като се научим да съчетаваме и двете, можем да постигнем хармонично Единство.

— Нима твърдиш, че нося в себе си мъжко начало?

— О, да, определено. Аз също нося в себе си женското начало.

Засмях се неволно.

— Ами Руми? Как е при него?

Шамс също се усмихна за кратко.

— В една или друга степен всеки мъж носи в себе си женското начало.

— Дори мъжествените мъже ли?

— Особено те, скъпа — отговори Шамс, като подправи думите си с намигване и сниши глас до шепот, все едно доверяваше тайна.

Едвам се сдържах да не се изкискам, чувствах се малко момиченце. Ето как ми подейства това, че Шамс стоеше толкова близо. Той беше странен човек, с глас, който сякаш те омагьосваше, с мускулести жилави ръце и с поглед като сноп слънчева светлина — докоснеше ли се до нещо, то ставаше по-наситено и живо. До Шамс чувствах до болка колко съм малка и в същото време някъде дълбоко в мен се пробуди майчинският инстинкт, от който лъхна силната миризма на мляко. Искаше ми се да закрилям Шамс. Виж, не знаех как и от кого.

Той сложи ръка върху рамото ми — лицето му беше съвсем близо, дори усещах топлия му дъх. Сега в очите му се долавяше нещо ново, някаква замечтаност. Шамс ме държеше пленница с допира си, с милувката по бузите, с върховете на пръстите си, горещи като пламък върху кожата ми. Бях стъписана. После пръстът му се плъзна надолу и достигна долната ми устна. Смаяна и зашеметена, аз затворих очи — почувствах как ме преизпълва вълнение, каквото други не усещат и цял живот. Но още щом пипна устните ми, Шамс отдръпна ръка.

— А сега върви, скъпа Кимя — пророни той, изричайки името ми като тъжна дума.

Излязох замаяна, с пламнали страни.

Чак след като се прибрах в стаята си, чак след като легнах на сламеника и се взрях в тавана с мисълта какво ли е да те целуне Шамс, се сетих, че съм забравила да го питам за четвъртото течение в реката — за по-дълбокия прочит на Корана. Какъв беше той? Как човек можеше да достигне такива дълбини?

И какво ставаше с онези, които се престрашаваха да се гмурнат?

Султан Валад

Коня, 4 септември 1245 година

Безпокоях се за Аладин често, като по-голям брат, но никога толкова много, както сега. Още от съвсем невръстен той си е сприхав, напоследък обаче е станал съвсем свадлив и избухва за щяло и нещяло. Готов е да се спречка едва ли не за всичко, колкото и безсмислено и дребно да е то, и сега е толкова раздразнителен, че дори децата по улиците се плашат, ако го видят, че се задава. Уж е само на седемнайсет години, а вече има около очите си бръчки, понеже все се въси и мръщи. Ето, и днес сутринта забелязах нова бръчка до устата му, понеже той я стиска през цялото време.

Бях се залисал, пишех върху пергамент от ярешка кожа, когато чух зад себе си тихо трополене. Беше Аладин, свил устни. Един Бог знае колко е стоял там и ме е гледал напрегнато с кафявите си очи. Попита ме какво правя.

— Преписвам една стара лекция на татко — отвърнах. — Не е зле да имаме препис на всичките му лекции.

— Притрябвали са ни — въздъхна той шумно. — Татко вече не чете лекции и проповеди. В случай че не си забелязал, не преподава и в медресето. Толкова ли не виждаш, че е загърбил всичките си задължения?

— Това положение е временно — уверих го аз. — Не след дълго ще започне отново да преподава.

— Само се заблуждаваш. Толкова ли не виждаш, че татко няма време за нищо и за никого, освен за Шамс? Странно, нали? Този тип уж е странстващ дервиш, а пусна корени у нас.

Аладин изсумтя презрително, искаше да се съглася с него, но когато не рекох нищо, започна да снове напред-назад из стаята. Не беше нужно да го поглеждам, за да усетя колко гневни и пламнали са очите му.

— Хората шушукат — продължи мрачно Аладин. — Всички питат едно и също: как тачен книжник като баща ни е допуснал да го манипулира някакъв си еретик? Доброто име на татко е като лед, който се топи на слънцето. Ако скоро не се вземе в ръце, нищо чудно и да не намери никога вече ученици в града. Никой няма да го иска за учител. И аз ще ги разбера.

Отместих пергамента и погледнах брат си. Всъщност си беше хлапак, макар че с всяко движение и изражение показваше, че вече се чувства мъж. За последната година се беше променил много и аз започвах да подозирам, че може би е влюбен. Не знаех кое е момичето, а близките му приятели не искаха да ми кажат.

— Разбирам, братко, че не харесваш Шамс, но той е гост в дома ни и е редно да го уважаваш. Не слушай какво говорят другите. Да ти призная, не виждам защо да правим от мухата слон.

Още щом изрекох думите, съжалих за наставническия тон. Но вече беше късно. Аладин се възпламенява като изсъхнало дърво.

— Муха ли? — изсумтя той. — Така ли наричаш бедата, която ни сполетя? Бива ли да си толкова сляп?

Взех друг пергамент и прокарах ръка по нежната му повърхност. Винаги ми е доставяло огромно удоволствие да възпроизвеждам думите на баща си и да си мисля, че така допринасям те да се запазят по-дълго. И след сто години хората щяха да четат учението на баща ми и да се вдъхновяват от него. Гордеех се, че играя някаква роля, пък била тя и малка, в предаването на това учение.

Без да спира да роптае, Аладин застана до мен и погледна със замислени огорчени очи какво правя. За стотна от секундата долових в очите му копнеж и видях лицето на момче, което има нужда от любовта на баща си. Със свито сърце разбрах, че той всъщност се сърди не на Шамс. А на баща ми.

Аладин се сърдеше на баща ми, задето не го обича достатъчно и е такъв, какъвто е. Татко може и да беше изтъкнат и прочут, но бе и напълно безпомощен пред лицето на смъртта, отнесла майка ни на такава крехка възраст.

— Шушукат, че Шамс е направил на татко магия — уточни Аладин. — И че бил пратен от асасините.

— От асасините ли? — ахнах аз. — Я стига.

Асасините бяха секта, известна с изтънчените си методи за убийства и с това, че не се страхуват да използват отровни вещества. Взимаха на мушка влиятелни хора и убиваха жертвите си пред очите на всички, за да сеят страх и паника. Бяха стигнали дотам да оставят в шатрата на Саладин отровен сладкиш с бележката „Сега вече ни падна в ръцете“. А Саладин, този велик пълководец на исляма, сражавал се храбро срещу кръстоносците християни и превзел отново Йерусалим, не дръзна да тръгне на битка срещу асасините и предпочете да сключи мир с тях. Как изобщо му беше хрумнало на някого, че Шамс може да е свързан със секта, сееща терор?

Хванах Аладин за рамото и го принудих да ме погледне.

— Пък и не знаеш ли, че сектата вече не е, каквато беше едно време? От нея не е останало почти нищо, освен името.

Аладин се позамисли.

— Да, но се мълви, че Хасан Сабах е имал трима много верни военачалници. Напуснали са крепостта Аламут с обещанието да сеят терор и смут, където и да отидат. Хората подозират, че техен главатар е Шамс.

Вече губех търпение.

— Бог да ми е на помощ! Я ми кажи защо според теб един асасин ще иска да убива баща ни.

— Защото те мразят влиятелните хора и обичат да създават хаос, ето защо — отговори Аладин.

Беше толкова развълнуван от догадките за съзаклятничество, че по страните му бяха избили червени петна. Знаех, че трябва да внимавам.

— Виж какво, хората през цялото време говорят какво ли не — рекох му. — Не гледай сериозно на тези ужасни слухове. Изчисти съзнанието си от злобните мисли. Те те тровят.

Аладин простена от негодувание, въпреки това обаче аз продължих:

— Можеш и да не харесваш Шамс. Не си длъжен. Но заради татко трябва да му засвидетелстваш някакво уважение.

Аладин ме погледна огорчено и презрително. Разбрах, че по-малкият ми брат не само е сърдит на татко и вбесен от Шамс. Той бе разочарован и от мен. Смяташе, че с мнението си за Шамс проявявам малодушие. Може би си мислеше, че за да спечеля разположението на баща си, се умилквам и съм безгръбначен. Това бяха само мои подозрения, но те ме нараниха дълбоко.

Въпреки това не можех да се разсърдя на Аладин, а и да му се разсърдех, щеше да ми мине бързо. Той ми беше по-малък брат. За мен винаги щеше да си остане хлапакът, който гони улични котки, джапа по останалите след дъжда мръсни локви и по цял ден яде филии хляб, топнати в квасено мляко. Не можех да не виждам в лицето му момчето, което навремето е бил, възпълно и нисичко за възрастта си, момчето, което посрещна новината за смъртта на майка, без да пророни и сълза. Единственото, което направи, беше да забие поглед в краката си, сякаш изведнъж се беше засрамил от обувките си, и да свие долна устна, която остана съвсем без цвят. От устата му не се изтръгна ни дума, ни вопъл. А на мен ми се искаше да се разплаче.

— Помниш ли онзи път, когато се сби с едни съседчета? — попитах го аз. — Прибра се разплакан, с разкървавен нос. Какво ти каза тогава мама?

Аладин първо присви очи, сетне ги разшири — беше си спомнил, но не рече нищо.

— Каза ти, когато се ядосаш на някого, да замениш наум лицето му с лицето на човек, когото обичаш. Опитвал ли си се да замениш лицето на Шамс с лика на мама? Може би ще откриеш в него нещо, което да ти хареса.

Върху устните на Аладин се мярна усмивка, мимолетна и плаха като бързо отминал облак, и аз се изумих колко е смекчила тя изражението му.

— Вероятно мога — отвърна той, в гласа му не бе останала и следа от гняв.

Сърцето ми се разтопи. Прегърнах брат си, не знаех какво друго да му кажа. Когато ме прегърна и той, бях сигурен, че ще преразгледа отношението си към Шамс и не след дълго хармонията в дома ни ще се възстанови.

След всичко, което се разигра оттук нататък, едва ли съм могъл да греша повече.

Кера

Коня, 22 октомври 1245 година

Бог знае какво обсъждаха разгорещено онзи ден Шамс и Руми зад затворената врата. Почуках и без да чакам отговор, влязох с чиния халва върху подноса. Обикновено пред мен Шамс не казва нищо, сякаш с присъствието си му налагам да мълчи. И никога не обсъжда готварските ми умения. Всъщност почти не яде. Понякога имам впечатлението, че му е все едно какво ще поднеса, дали вкусна-превкусна вечеря или корав хляб. Този път обаче, още щом отхапа от халвата, очите му блеснаха.

— Невероятна е, Кера. Как я приготвяш? — попита.

И аз не знам какво ме прихвана. Вместо да приема похвалата, се чух да отговарям:

— Защо питаш? И да ти кажа, не можеш да я направиш.

Шамс ме погледна невъзмутимо и кимна едва-едва, сякаш се съгласяваше. Зачаках да отвърне нещо, ала той само продължи да стои и да мълчи спокойно.

След малко излязох от стаята и се върнах в кухнята с мисълта, че случаят е приключен. И вероятно нямаше да си спомня за него, ако днес сутринта не се случи нещо.

Биех масло при огнището в кухнята, когато чух откъм двора странни гласове. Хукнах навън и що да видя! Навсякъде на климнали купчини бяха струпани книги, други летяха към шадравана. От мастилото, разтворило се във водата, тя беше станала наситеносиня.

Направо пред очите на Руми, който стоеше наблизо, Шамс взе от камарата един том — „Събраните стихове“ на ал-Мутанаби, огледа го мрачно и го метна във водата. Веднага щом той потъна, Шамс се пресегна да вземе друг. Този път беше „Книга на тайните“ на Атар.

Ахнах ужасена. Шамс унищожаваше една по една любимите книги на Руми! След това към водата полетяха „Божествените науки“ на бащата на Руми. Знаех, че Руми обожава баща си и трепери над този стар ръкопис, затова го погледнах с очакването да изпадне в пристъп на гняв.

Вместо това Руми стоеше отстрани, пребледнял като платно, с разтреперани ръце. Не проумявах защо не казва нищо. Човекът, който навремето ми се беше накарал само защото съм избърсала прахта по книгите му, сега наблюдаваше безмълвно как един безумец унищожава цялата му библиотека. Не беше честно. Щом той не смяташе да се намесва, щях да го направя аз.

— Какво правиш? — попитах Шамс. — Тези книги нямат преписи. Те са много ценни. Защо ги хвърляш във водата? Да не си полудял?

Вместо да отговори, Шамс наклони глава към Руми.

— И ти ли мислиш така? — попита.

Руми сви устни и се поусмихна, но продължи да мълчи.

— Защо не казваш нищо? — разкрещях се на мъжа си.

При тези думи Руми се приближи и ми стисна ръката.

— Успокой се, Кера, много те моля. Имам доверие на Шамс.

Ведър и самоуверен, Шамс ме погледна през рамо, запретна ръкави и се зае да вади книгите от водата. За мое изумление всички си бяха съвсем сухи.

— Това магия ли е? Как го постигна? — ахнах аз.

— Защо питаш? — отвърна Шамс. — И да ти кажа, не можеш да го направиш.

Разтреперана от гняв, задавена от хлипове, се върнах тичешком в кухнята, която напоследък се бе превърнала в мое убежище. И там, сред тенджерите и тиганите, сред кесийките с подправки, седнах и изплаках душата си.

Руми

Коня, декември 1245 година

Бързо излязохме от къщи: тъкмо се беше зазорило, а ние с Шамс бяхме решили тази сутрин да се помолим под открито небе. Пояздихме малко през поляни, долове и леденостудени потоци и се насладихме на ветреца по лицата си. Зловещо застинали, плашилата ни приветстваха от пшеничните ниви, после, докато минавахме покрай една къща в полето, прострените да се сушат дрехи заплющяха като обезумели на вятъра и засочиха в сумрака във всички посоки.

На връщане Шамс дръпна юздата на коня и показа един вековен дъб извън града. Седнахме заедно под дървото, небето беше надвиснало над нас във всички отсенки на моравото. Шамс сложи наметалото си на земята и след като от близки и далечни джамии прокънтя призивът за молитва, ние се помолихме.

— Когато дойдох за пръв път в Коня, седнах под това дърво — обясни Шамс. Усмихна се при този далечен спомен, после обаче се замисли и допълни: — Един селянин ме откара в града. Беше голям твой почитател. Каза, че си лекувал с проповедите си тъгата.

— Навремето ме наричаха Вълшебник на словото — рекох аз. — Но сега ми се струва, че е било много отдавна. Вече не ми се четат проповеди. Имам чувството, че съм приключил с тях.

— Ти наистина си Вълшебник на словото — отсече решително Шамс. — Сега обаче притежаваш не проповядващ ум, а пеещо сърце.

Не разбрах за какво ми говори, но и не попитах. Изгревът беше заличил каквото беше останало от нощта и бе обагрил в безукорно оранжево небето. Градът в далечината отпред ставаше от сън, гаргите се стрелкаха надолу към зеленчуковите градини, за да грабнат каквото могат да отмъкнат, скърцаха врати, ревяха магарета, горяха печки: всички се готвеха за новия ден.

— Хората навред се борят да постигнат удовлетворение, а няма кой да ги упъти — пророни Шамс, като клатеше глава. — Ти им помагаш със словото си. А аз ще направя всичко по силите си да помогна на теб. Твой слуга съм.

— Не говори така — възроптах аз. — Ти си ми приятел.

Шамс продължи, без да обръща внимание на възражението ми:

— Единственото, което ме тревожи, е обвивката, в която живееш. Като известен проповедник си обграден от раболепни поклонници. Но доколко познаваш обикновените хора? Пияниците, просяците, крадците, блудниците, комарджиите — най-безутешните и най-онеправданите. Можем ли да обичаме всички Божии творения? Това е трудно изпитание, малцина го издържат.

Докато той говореше, видях върху лицето му благост, загриженост и още нещо, което приличаше едва ли не на майчинско състрадание.

— Прав си — съгласих се. — Винаги съм бил като под похлупак. Не знам дори как живеят обикновените хора.

Шамс взе буца пръст и докато я ронеше между пръстите си, добави тихо:

— Обхванем ли целия всемир с всичките му различия и противоречия, всичко ще се слее в Едно.

С тези думи Шамс вдигна един сух клон и нарисува с него широк кръг около дъба. След това простря ръце към небето, сякаш искаше да издърпа невидимо въже, и изрече деветдесет и деветте Божии имена. В същото време започна да се върти в кръга отпърво бавно, полека, после обаче все по-бързо, като излязъл надвечер ветрец. Не след дълго кръжеше със скоростта и мощта на буреносни хали. Толкова пленителна беше яростта му, та неволно изпитах чувството, че заедно с него се върти цялата Вселена: земя, звезди, луна. Наблюдавах този изключително необичаен танц и се оставях енергията, която той излъчваше, да обгърне душата и тялото ми.

Накрая Шамс започна да кръжи по-бавно и спря с гърди, които се издуваха и се свиваха с всяка накъсана глътка въздух, с пребледняло лице, с глас, който изведнъж бе станал дълбок и сякаш идваше отдалеч:

— „Всемирът е едно. Всичко и всички са свързани помежду си чрез невидима плетеница от истории. И да го знаем, и да не го знаем, всички водим безмълвен разговор. Не причинявай зло. Проявявай състрадание. И недей да злословиш зад гърба на другите — не отправяй дори наглед безобидни нападки! Думите, които излизат от устата ни, не изчезват, а постоянно се трупат в безграничното пространство, за да се върнат при нас, когато му дойде времето. От болката на един ще ни заболи всички. От радостта на един ще се усмихнем всички“ — промълви той. — Ето какво ни напомня едно от четирийсетте правила.

След това насочи към мен изпитателния си поглед. В бездънните дълбини на очите му се долавяше сянка на отчаяние, вълна на скръб, каквито не бях виждал дотогава в него.

— Някой ден ще бъдеш познат като Гласа на Любовта — отбеляза Шамс. — Без да са виждали някога лицето ти, хората на Изток и на Запад ще се вдъхновяват от гласа ти.

— Как ще стане това? — попитах невярващо.

— Чрез словото ти — отговори Шамс. — Но аз не ти говоря за твоите лекции и проповеди. Говоря ти за поезия.

— За поезия ли? — повторих пресипнало. — Аз не пиша поезия. Аз съм книжник.

При тези думи Шамс се усмихна едва-едва.

— Ти, приятелю, си един от най-прекрасните поети, които светът ще познава някога.

Понечих да възразя, но решителният поглед в очите на Шамс ме спря. Пък и не ми се спореше.

— И така да е, ще направим заедно каквото трябва. Ще вървим рамо до рамо по този път.

Шамс кимна разсеяно и вперил очи в помръкващите багри на хоризонта, потъна в странно мълчание. Когато накрая заговори, изрече зловещи думи, които и досега са с мен и които нанесоха на душата ми незарастващ белег:

— Колкото и да ми се ще да тръгна с теб, се опасявам, че трябва да го направиш сам.

— Какво искаш да кажеш? Къде отиваш? — попитах го аз.

Той издаде тъжно устни и сведе поглед.

— Това не е в моите ръце.

Внезапно се изви вятър, задухал към нас, стана мразовито, сякаш времето ни предупреждаваше, че не след дълго ще дойде краят на есента. Направо от ясното синьо небе заваля дъжд — леки топли капки, нежни и мимолетни като допир на пеперуда. И тогава за пръв път като остра болка в гърдите ме проряза мисълта, че Шамс ще ме остави.

Султан Валад

Коня, декември 1245 година

Боли ме да слушам сплетни, колкото и маловажни да са те според някои. Как е възможно хората да се отнасят с такова презрение и пренебрежение към неща, за които знаят толкова малко? Странно, направо стряскащо е, че са тъй далеч от истината! Не разбират колко дълбока е връзката между баща ми и Шамс. Явно не са чели Корана. Защото, ако го бяха чели, щяха да знаят, че там също се разказва за подобна духовна близост, например между Муса и ал-Хидр.

Този разказ е изложен пределно ясно в сурата ал-Кахф, или Пещерата. Муса е човек за пример и подражание, толкова велик, че някой ден ще стане пророк, както и легендарен пълководец и законодател. Но в един момент се нуждае остро от духовен спътник, който да отвори третото му око. И този спътник е не друг, а ал-Хидр, Утешител на онеправданите и отхвърлените.

„Ал-Хидр казва на Муса:

«Така и така, откакто се помня, съм на път. Бог ми е възложил да обикалям по света и да правя каквото трябва. Твърдиш, че искаш да поемеш заедно с мен, но сториш ли го, няма да задаваш въпроси за нищо, което правя. Можеш ли да издържиш да си с мен, без да задаваш въпроси? Можеш ли да ми се довериш изцяло?»

«Да — отвръща Муса. — Нека дойда с теб, обещавам, че няма да задавам никакви въпроси.»

И така, те поемат на път и посещават различни градове. Но когато вижда, че ал-Хидр върши безсмислени неща, например убива едно момче или потопява кораб, Муса не се сдържа и пита отчаяно:

«Защо правиш такива скверни неща?»

«Нали ми обеща нещо? — възкликва ал-Хидр. — Нали ти казах да не ме питаш нищо!»

Всеки път Муса се извинява и обещава да не задава въпроси и всеки път не спазва обещанието си. Накрая ал-Хидр обяснява защо е извършил всичко това. Бавно, но сигурно Муса проумява, че едно може да изглежда злонамерено и пагубно, а всъщност да е прикрито благословение, а друго да изглежда приятно, а в крайна сметка да е вредно. Краткото му приятелство с ал-Хидр е онова, което ще му отвори очите.“

Както в тази притча, и в живота има приятелства, които за обикновените хора изглеждат неразбираеми, но всъщност са проводник на по-дълбока мъдрост и прозрение. Ето как възприемам присъствието на Шамс в живота на баща си.

Знам обаче, че има и други, които не го виждат по този начин, и това ме притеснява. За беда Шамс не прави така, че хората да го харесат. Седи пред духовното училище в притеснително властна поза и спира и разпитва всеки, пожелал да влезе и да поговори с баща ми.

— Защо искаш да отидеш при великия Маулана? — пита го. — Какво му носиш за подарък?

Хората не знаят какво да отговорят, затова пелтечат, мънкат, дори се извиняват. А Шамс ги отпраща.

Някои от тези посетители се връщат след няколко дни с дарове: сухи плодове, сребърни дирхами, копринени килими или току-що родени агнета. Но щом види тези неща, Шамс се дразни още повече. И пак отпраща хората с черни блеснали очи и пламнало от ярост лице.

Веднъж един човек се ядоса толкова на Шамс, че се разкрещя:

— Кой ти дава право да препречваш вратата на Маулана? Все питаш хората какво са донесли? Ами ти? Ти какво му донесе?

— Донесох му себе си — отговори почти нечуто Шамс. — Жертвах за него главата си.

Човекът си тръгна, мърморейки, изглеждаше по-скоро объркан, отколкото вбесен.

Същия ден попитах Шамс дали не се притеснява, задето никой не го разбира и оценява. Едвам сдържах опасенията си и му посочих, че напоследък си е създал много врагове.

Шамс ме погледна неразбиращо, сякаш нямаше и представа какво му говоря.

— Но аз нямам врагове — сви той рамене. — Който обича Бога, може да има критици и дори съперници, но не и врагове.

— Да, но ти се караш с хората — възразих аз.

Шамс настръхна.

— Не се карам с тях, карам се със себелюбието им. Друго е — сетне добави тихо: — Едно от четирийсетте правила гласи: „Този свят е като заснежена планина, където кънти ехото на гласа ти. Каквото и да кажеш, и добро, и зло, то ще се върне пак при теб. Затова, в случай че някой ти мисли злото, само ще усложниш положението, ако тръгнеш да злословиш за него. Ще влезеш в омагьосания кръг на мъстта. Ето защо четирийсет дни и четирийсет нощи говори и си мисли за този човек хубави неща. В края на четирийсетте дни всичко ще бъде различно, защото дълбоко в себе си ти ще бъдеш друг.“

— Но хората говорят какво ли не за теб. Дори твърдят, че щом двама души се обичат толкова силно, между тях би трябвало да има неизразимо грешна връзка — възразих аз с глас, който накрая заглъхна.

След като го чу, Шамс ме хвана за ръката и се усмихна, както винаги така, че да ми вдъхне спокойствие. После ми разказа една история:

„Двама мъже пътували от град на град. Отишли при поток, който бил придошъл от проливните дъждове. Тъкмо да се прехвърлят през него, когато забелязали, че наблизо стои млада красива жена, която се нуждае от помощ. Един от мъжете завчас отишъл при нея. Вдигнал я на ръце и я пренесъл през потока. После я оставил на другия бряг, махнал й с ръка за довиждане и заедно с другия мъж тръгнал нататък. Вторият пътешественик продължил да върви необичайно мълчалив и нацупен и не отговарял на въпросите на приятеля си. Мръщил се така няколко часа, но накрая не издържал да мълчи и попитал:

— Защо докосна онази жена? Ами ако те беше съблазнила? Мъжете и жените не бива да се докосват така!

Първият мъж отвърнал спокойно:

— Аз, приятелю, пренесох жената през потока и я оставих на другия бряг. А ти продължаваш да я носиш и досега.“

— Някои хора са такива — допълни Шамс. — Носят върху плещите си собствените си страхове и предубеждения и бремето им ги смазва. Ако се страхуваш, че някой не може да проумее връзката между мен и баща ти, кажи му да си прочисти ума!