Елиф Шафак
Любов (3)

Ела

Нортхамптън, 17 май 2008 година

Бодро звучеше в онзи мек пролетен ден песента на птиците пред прозореца в кухнята. След време Ела щеше да се връща наум към тази сцена толкова често, че щеше да я чувства не като късче от миналото, а по-скоро като миг, който се случва точно сега някъде из Вселената.

Онази събота следобед всички седяха около масата на късен семеен обяд. Мъжът й пълнеше чинията с любимото си ядене — пържени пилешки бутчета. Ави размахваше ножа и вилицата, сякаш са пръчки на барабан, а близначката му Орли се опитваше да пресметне колко хапки от коя храна може да изяде, без да си съсипва диетата от 650 калории на ден. Джанет, студентка първи курс в колежа „Маунт Холиоук“ наблизо, се беше замислила, докато мажеше поредната филия с крема. На масата беше и леля Естър, която беше наминала да донесе един от прочутите си мраморни кексове и после беше останала за обяд. Ела я чакаше много работа, но тя още не беше готова да стане от масата. Напоследък не се хранеха често цялото семейство и за нея това бе златна възможност всички да поседят заедно.

— Ела съобщи ли ти добрата новина, Естър? — попита ненадейно Дейвид. — Намери си страхотна работа.

Макар че беше завършила английска литература и обичаше белетристиката, след дипломирането си Ела не беше направила много в тази област, само беше редактирала къси материали за женски списания, беше посещавала няколко литературни клуба и от дъжд на вятър беше помествала в местните вестници рецензии за книги. Това беше всичко. Навремето беше мечтала да стане изтъкната литературна критичка, после обаче просто се примири, че животът я е тласнал в друга посока и я е превърнал в усърдна домакиня с три деца и безкрайни домашни задължения.

Не че се оплакваше. Беше достатъчно заета като майка, съпруга, човек, който разхожда кучето, и домакиня. Не й се налагаше на всичкото отгоре и да работи. Никоя от приятелките й феминистки, с които беше следвала в колежа „Смит“, не одобряваше избора й, но тя беше доволна да си стои вкъщи и да се грижи за децата и беше признателна, че с мъжа й могат да си го позволят. Освен това не се беше отказала от страстта си към книгите и продължаваше да се смята за човек, който не може да се насити да чете.

Преди няколко години нещата бяха започнали да се променят. Децата поотраснаха и даваха да се разбере, че не се нуждаят от нея толкова много, както преди. Ела беше усетила, че разполага с много свободно време, което няма с кого да прекарва, и се беше запитала дали да не си намери работа. Дейвид я бе насърчил, но макар и да говореха постоянно за това, тя рядко се възползваше от възможностите, които й се откриваха, а направеше ли го, потенциалните работодатели все търсеха по-млади или по-опитни. От страх да не я отхвърлят за пореден път, Ела просто беше оставила въпроса да отпадне от само себе си.

Въпреки това през май 2008 година спънките, пречили й да намери работа през всичките тези години, най-неочаквано изчезнаха. Половин месец преди четирийсетия си рожден ден тя най-неочаквано започна работа към една литературна агенция в Бостън. Намери й я мъжът й чрез една от пациентките… или може би любовниците си.

— Е, не е нищо особено — побърза да обясни Ела. — Започнах като хоноруван рецензент към един литературен агент.

Дейвид обаче беше решил да не допуска тя да омаловажава новата си работа.

— Стига де, кажи, че агенцията е утвърдена — подкани той, като я побутна, а когато Ела не го направи, мъжът й най-искрено се съгласи сам със себе си. — Работата е престижна, Естър. Само да знаеш какви са другите сътрудници там! Все момичета и момчета, току-що завършили най-добрите колежи. Ела е единствената, започнала работа, след като дълги години е била домакиня. Бива си я, а?

Тя се запита дали дълбоко в себе си Дейвид не се чувства виновен, че й е попречил да се утвърди в професията, или пък че й изневерява — Ела не се сещаше за друго обяснение защо той сега прелива от ентусиазъм.

Тя се усмихна. Дейвид каза в заключение:

— Ето на това му викам хуцпа^[1]. Всички се гордеем с нея.

— Съкровище ни е тя. Винаги е била — отвърна леля Естър с глас, толкова разчувстван, сякаш Ела е станала от масата и си е отишла завинаги.

Всички я погледнаха с любов. Дори Ави си спести циничните подмятания, а Орли както никога прояви интерес към нещо друго, освен към външния си вид. Ела се насили да е признателна за този миг на доброта, но усети смазващо изтощение, каквото не беше чувствала никога дотогава. Замоли се наум някой да смени темата.

По-голямата и дъщеря Джанет явно бе чула молитвата й, защото най-неочаквано изчурулика:

— И аз имам добра новина.

Всички глави се извърнаха към нея, лицата грейнаха от очакване.

— Ние със Скот решихме да се оженим — оповести Джанет. — О, знам, хора, какво ще кажете! Че още не сме се дипломирали и така нататък, но разберете, и двамата се чувстваме готови за следващата голяма крачка.

Над масата в кухнята се спусна неловко мълчание и сърдечността, която допреди миг ги беше обгръщала, се изпари. Орли и Ави се спогледаха объркано, леля Естър пък застина с ръка, в която стискаше чашата с ябълков сок. Дейвид остави вилицата, сякаш вече не му се ядеше, и погледна Джанет с присвити светлокафяви очи, отстрани на които имаше дълбоки бръчки от смях. Сега обаче той правеше всичко друго, но не и да се усмихва. Беше се свъсил, сякаш току-що е глътнал оцет.

— Страхотно, няма що! Очаквах да споделите щастието ми, а вместо това получавам това студено държане — проплака Джанет.

— Току-що каза, че ще се омъжваш — отбеляза баща й, сякаш тя не знаеше какво е казала и трябва да й се съобщи.

— Знам, татко, че е доста бързо, но онзи ден Скот ми направи предложение и аз вече приех.

— Но защо? — попита Ела.

От начина, по който я погледна Джанет, тя разбра, че дъщеря й не е очаквала такъв въпрос. По-скоро е смятала, че ще я питат „Кога?“ или „Как?“. И в двата случая това означаваше, че може да започне да си търси булчинска рокля. Въпросът „Защо?“ беше съвсем различен и я завари напълно неподготвена.

— Вероятно защото го обичам.

Тонът на Джанет беше леко снизходителен.

— Имах предвид, скъпа, защо бързате толкова? — настоя Ела. — Да не си бременна?

Леля Естър се понамести с угрижено лице на стола, личеше, че е много притеснена. Извади от джоба си хапче против стомашни киселини и го задъвка.

— Ще ставам вуйчо — изкиска се Ави.

Ела хвана Джанет за ръката и я стисна леко.

— Винаги можеш да ни кажеш истината. Знаеш го, нали? Каквото и да става, ще те подкрепим.

— Я престани, мамо! — тросна се момичето и издърпа ръката си. — Това няма нищо общо с никаква бременност. Поставяш ме в неудобно положение.

— Просто се опитвах да помогна — възрази Ела спокойно, макар и напоследък да установяваше, че спокойствието е състояние, което постига все по-трудно.

— Като ме обиждаш. Явно според теб ние със Скот можем да се оженим само ако забременея! Някога случайно да ти е хрумвало, че мога, наистина мога да искам да се омъжа за това момче просто защото го обичам? Ходим вече от осем месеца.

При тези думи Ела се подсмихна.

— Да, да, сякаш можеш за осем месеца да разбереш що за човек имаш насреща. Ние с баща ти сме женени от близо двайсет години и пак не можем да твърдим, че знаем всичко един за друг. В една връзка осем месеца са нищо.

— На Бога са му трябвали само шест дни да сътвори цялата Вселена — грейна Ави, но си замълча, след като видя студените погледи на всички около масата.

Доловил, че става все по-напрегнато, Дейвид се намеси с очи, вперени в по-голямата дъщеря, и умислено сбърчено чело:

— Майката ти, скъпа, се опитва да каже, че е едно да се срещате и съвсем друго — да се ожените.

— Но нима мислиш, татко, че просто ще се срещаме вечно? — попита Джанет.

Ела въздъхна тежко и рече:

— Ако трябва да съм докрай откровена, очаквахме да намериш по-добро момче. Прекалено млада си за сериозна връзка.

— Знаеш ли какво си мисля пък аз, мамо? — попита Джанет с глас, толкова унил, че чак беше неузнаваем. — Мисля си, че прехвърляш върху мен страховете си. Но това, че си се омъжила толкова млада и на моите години вече си имала дете, не означава, че и аз ще направя същата грешка.

Ела поруменя до мораво, сякаш я бяха ударили през лицето. Дълбоко в нея се пробуди споменът за трудната бременност, завършила с преждевременното раждане на Джанет. Като бебе и после като съвсем малко дете дъщеря й беше изсмуквала всичките й сили и заради това Ела изчака цели шест години, преди да забременее отново.

— Скъпа, радвахме се за теб, когато започна да излизаш със Скот — подхвана Дейвид предпазливо, опитвайки друга стратегия. — Свястно момче е. Но знае ли човек на какво мнение ще бъдеш, след като се дипломираш? Тогава нещата могат да са съвсем различни.

Джанет кимна едва-едва, с което не показа почти нищо друго, освен неискрено съгласие. След това попита:

— Против сте, защото Скот не е евреин ли?

Дейвид завъртя невярващо очи. Винаги се беше гордял, че е свободомислещ и образован баща, който избягва в дома си подмятания за расата, религията и пола.

Джанет обаче изглеждаше неумолима. Извърна се към майка си и попита:

— Можеш ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че пак щеше да отправяш същите възражения, ако Скот беше млад евреин на име Аарон?

Гласът й беше хаплив, огорчен и ехиден и Ела се притесни, че в дъщеря й може би се надига още нещо.

— Ще бъда пределно откровена с теб, скъпа, въпреки че може и да не ти хареса. Знам колко е прекрасно да си млад и влюбен. Повярвай ми, наистина знам. Но е голям риск да се омъжиш за човек от друга среда. И като твои родители ние искаме да сме сигурни, че постъпваш правилно.

— А ти откъде знаеш дали твоето правилно е правилно и за мен?

Ела се пообърка от въпроса. Въздъхна и разтърка чело, сякаш започваше да я боли глава.

— Обичам го, мамо. Това значи ли нещо за теб? Помниш ли отнякъде тази дума? Когато съм със Скот, сърцето ми се разтуптява. Не мога без него.

Ела се чу да се смее. Нямаше намерение да се подиграва на чувствата на дъщеря си, ни най-малко, но може би смехът й към самата нея прозвуча именно така. По неизвестни причини се чувстваше крайно изнервена. И друг път се беше спречквала с Джанет, стотици пъти, но днес имаше усещането, че се кара с нещо друго, с нещо по-голямо.

— Била ли си някога влюбена, мамо? — отвърна Джанет и в гласа й се прокрадна следа от презрение.

— О, я стига! Престани да се рееш из облаците и слез на земята, чу ли? Толкова си… — очите й се стрелнаха към прозореца в търсене на по-ярка дума и накрая Ела я намери: — Толкова си романтична!

— Какво му е лошото да си романтичен? — попита обидено Джанет.

Наистина, какво му беше лошото да си романтичен, запита се и Ела. Откога се дразнеше толкова от романтиката? Не успя да отговори на въпросите, загнездили се в периферията на съзнанието й, но въпреки това продължи:

— Престани, скъпа. В кой век живееш? Набий си го в главата, жените не се омъжват за мъжете, в които се влюбват. Когато става дума за такива сериозни неща, избират човек, който ще бъде добър баща и надежден съпруг. Любовта не е нищо повече от сладко чувство, което идва и бързо си отива.

След като го изрече, Ела се извърна към мъжа си. Дейвид беше сключил пръсти пред себе си, бавно като във вода, и я гледаше така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Знам защо го правиш — каза Джанет. — Завиждаш ми на щастието и младостта. Искаш да направиш от мен нещастна домакиня. Искаш да бъда като теб, мамо.

Ела усети в стомаха си странно потискащо чувство, все едно там имаше огромен камък. Наистина ли беше нещастна домакиня? Майка на средна възраст, хваната като в капан в един разпадащ се брак? Така ли я виждаха децата й? И съпругът й? Ами приятелите и съседите? Изведнъж й се стори, че всички наоколо тайно я съжаляват, и това подозрение беше толкова болезнено, че тя ахна.

— Извини се на майка си — изрече Дейвид, след като се извърна свъсен към Джанет.

— Не се притеснявай. Не очаквам извинение — каза мрачно Ела.

Джанет се усмихна подигравателно на майка си. И най-неочаквано избута назад стола, метна салфетката и излезе от кухнята. След малко, без да казват нищо, Орли и Ави я последваха или от неприсъща за тях солидарност с по-голямата им сестра, или защото вече се отегчаваха от безкрайните разговори на възрастните. Подир тях си тръгна и леля Естър, която изпелтечи някакво неубедително извинение, като дъвчеше яростно последното хапче против киселини.

Дейвид и Ела останаха сами на масата, във въздуха между тях беше увиснало неловко напрежение. Ела я заболя от тази пропаст, която, както знаеха и двамата, нямаше нищо общо с Джанет и с някое от децата им.

Дейвид грабна вилицата, която беше оставил, и известно време я оглежда.

— И така, да смятам ли, че не си се омъжила за мъжа, когото си обичала?

— О, моля те, друго имах предвид.

— Какво тогава си имала предвид? — попита той, без да откъсва очи от вилицата. — Мислех, че когато се оженихме, си била влюбена в мен.

— Бях влюбена — потвърди Ела, но не се сдържа и добави: — Тогава.

— И кога престана да ме обичаш? — попита с каменно лице той.

Ела го погледна изумена, като човек, който никога дотогава не е виждал отражението си и сега държи пред лицето си огледало. Дали беше престанала да го обича? Никога не си беше задавала този въпрос. Искаше да отговори, но й липсваше не толкова воля, колкото думи. Дълбоко в себе си знаеше, че трябва да се притесняват за тях двамата, а не за децата. Ала вместо това правеха каквото умееха най-добре: оставяха дните да отминават, рутината да надделява и времето да следва пътя си на неизбежно вцепенение.

Тя се разплака, не можеше повече да сдържа тази несекваща тъга, превърнала се без нейно знание в част от самата нея. Дейвид извърна измъчено лице. И двамата знаеха, че той мрази да я вижда разплакана точно както Ела мразеше да плаче пред него. За щастие точно тогава иззвъня телефонът, той ги спаси.

Вдигна Дейвид.

— Ало… да, тук е. Един момент, ако обичате.

Ела се стегна и заговори, като се постара да звучи весело.

— Да, аз съм, Ела.

— Здравейте, обажда се Мишел. Извинявайте, че ви безпокоя в неработен ден — изчурулика глас на млада жена. — Просто вчера Стив помоли да проверя как сте, а ми изхвърча от главата. Успяхте ли да започнете работа по ръкописа?

— Ах — въздъхна Ела, чак сега си спомни, че я чака рецензия. Първото, което й бяха възложили от литературната агенция, бе да прочете романа на неизвестен писател от Европа. После очакваха да напише подробна рецензия.

— Предайте му да не се тревожи. Вече съм започнала да чета — излъга Ела.

Мишел беше амбициозна и упорита и тя не искаше да разочарова точно нея с първото, което са й възложили.

— О, чудесно! Как е?

Ела помълча известно време — чудеше се какво да каже. Не знаеше за ръкописа нищо, освен че е исторически роман за живота на прочутия поет мистик Руми, когото, както Ела беше научила, наричаха „Шекспир на ислямския свят“.

— О, много е… мистичен — засмя се тя с надеждата да замаже положението с шега.

Но на Мишел не й беше до шеги.

— Добре — отсече тя делово. — Вижте какво, според мен трябва да се заемете сериозно с книгата. Нищо чудно да ви трябва повече време, отколкото очаквате, за да напишете рецензия за роман като този…

По телефона се чу далечен неясен разговор и гласът на Мишел заглъхна. Ела си представи как тя върши куп неща наведнъж: проверява си имейлите, чете рецензия за един от писателите, отхапва от сандвича с риба тон и салата и си пили ноктите, и всичко това, докато говори по телефона.

— Там ли сте още? — попита след малко Мишел.

— Да, тук съм.

— Чудесно. Вижте какво, тук е лудница. Трябва да вървя. Само не забравяйте, че крайният срок е след три седмици.

— Знам — каза внезапно Ела, като се опита да прозвучи по-решително. — Ще спазя срока.

Истината беше, че не знаеше дали изобщо иска да дава мнение за ръкописа. В началото беше много въодушевена и самоуверена. Струваше й се вълнуващо да е първата, която ще прочете неиздаван роман на неизвестен писател и ще изиграе някаква, пък било то и малка, роля в живота му. Сега обаче не беше сигурна, че ще успее да се съсредоточи върху толкова откъсната от живота й тема като суфизма и далечния XIII век.

Мишел явно долови колебанието й.

— Някакъв проблем ли има? — попита тя. След като не получи отговор, стана настойчива. — Вижте какво, можете да ми се доверите.

След кратко мълчание Ела реши да й каже истината.

— Просто не съм сигурна, че напоследък съм в състояние да се съсредоточа върху исторически роман. Не че не проявявам интерес към Руми и всичко това, но темата все пак ми е чужда. Дали да не ми дадете друг роман… нещо, което да ми е по-близко.

— Много погрешен подход — заяви Мишел. — Смятате, че ще работите по-лесно с книги, за които знаете повече ли? Нищо подобно! Не можете да очаквате да рецензирате само романи, където действието се развива в Масачузетс, просто защото живеете в този щат, нали така?

— Друго имах предвид… — каза Ела и веднага се усети, че този следобед е изричала прекалено често същото изречение.

Погледна към мъжа си да види дали и той е забелязал, но лицето му беше непроницаемо.

— Най-често ни се налага да четем книги, които нямат нищо с живота ни. Такава ни е работата. Ето, тази седмица приключих работа по книгата на една иранка, която е държала публичен дом в Техеран и е била принудена да избяга от страната. — Какво според вас трябваше да й кажа, да прати ръкописа на иранска агенция ли?

— Не, разбира се — изпелтечи Ела. Беше се почувствала смешна и виновна.

— Нима една от силните страни на добрата литература не е да свързва хората с далечни държави и култури?

— Разбира се, че е така. Вижте какво, не ми обръщайте внимание. Рецензията ще бъде на бюрото ви преди крайния срок — обеща Ела, вече мразеше Мишел, задето се държи с нея така, сякаш е най-голямата глупачка по земята, мразеше и себе си, че го е допуснала.

— Чудесно, така ви искам — каза в заключение Мишел с напевния си глас. — Не ме разбирайте погрешно, но според мен не бива да забравяте, че десетки хора само чакат да получат работа като вашата. И повечето са почти два пъти по-млади от вас. Това ще ви държи, мотивирана.

След като затвори, Ела видя, че Дейвид я гледа с угрижено сдържано лице. Явно чакаше да продължат разговора. Но на нея не й се говореше повече за бъдещето на дъщеря им, ако изобщо се притесняваха за това.

 

 

По-късно същия ден тя седеше сама на любимия си люлеещ се стол на верандата и гледаше оранжево-червения залез над Нортхамптън. Небето изглеждаше много близко и разтворено — пресегнеш ли се, и ще го докоснеш. Мозъкът й се беше успокоил, сякаш уморен от целия шум, който се въртеше на вихрушка вътре. Месечното извлечение от кредитната карта, лошите хранителни навици на Орли, слабите оценки на Ави, леля Естър и жалките й кексове, влошаващото се здраве на кучето Спирит, намеренията на Джанет да се омъжва, тайните любовни връзки на мъжа й, липсата на любов в живота й… Тя ги заключи едно по едно в малки мисловни кутийки.

После извади от пакета ръкописа и го подържа в дланта си, сякаш за да види колко тежи. Заглавието на романа беше написано отгоре с лилаво мастило: „Сладко богохулство“.

Бяха казали на Ела, че никой не знае почти нищо за автора: някой си А. З. Захара, живеел в Холандия. Ръкописът беше пратен в литературната агенция от Амстердам с пощенска картичка в плика. Отпред на нея имаше ниви с лалета в ослепителни розови, жълти и морави оттенъци, а отзад пишеше с красив почерк:

„Скъпи господине/госпожо,

Привет от Амстердам. Действието в книгата, която ви изпращам приложена, се развива през XIII век в Коня, в Мала Азия. Но аз искрено вярвам, че то прехвърля мост между страни, култури и векове.

Надявам се да намерите време да прочетете «Сладко богохулство», исторически мистичен роман за забележителната връзка между Руми, най-добрия поет в историята на исляма и много уважаван духовен водач, и Шамс от Тебриз, неизвестен странен дервиш, обгърнат със скандали и изненади.

Нека любовта да бъде винаги с Вас и Вие винаги да сте заобиколени с любов.

А. З. Захара“

Ела долови, че именно пощенската картичка е разпалила любопитството на литературния агент. Но Стив не беше човек, който има време да чете писанията на любители. Затова беше прехвърлил пратката на подчинената си Мишел, която пък я беше прехвърлила на своята нова подчинена. Така „Сладко богохулство“ се озова накрая в ръцете на Ела.

Тя и не подозираше, че това ще бъде не просто книга, а книгата, преобразила живота й. И че докато я чете, животът й ще бъде пренаписан.

Ела отвори ръкописа на първата страница. Там имаше бележка за автора:

„Когато не пътува по света, А. З. Захара живее в Амстердам със своите книги, котки и костенурки. «Сладко богохулство» е първият му и по всяка вероятност последен роман. Той няма намерение да става писател и е написал тази книга единствено от възхищение и любов към великия мислител, мистик и поет Руми и любимото му слънце Шамс от Тебриз.“

Очите на Ела се плъзнаха надолу по страницата към следващия ред. И там тя прочете нещо, което й се стори странно познато: „Защото, каквото и да се говори, любовта не е само сладко чувство, което идва и бързо си отива.“

Ела ахна от изумление, след като осъзна, че това е точно отрицание на изречението, което по-рано същия ден е казала на дъщеря си. Застина за миг, разтреперана при мисълта, че я шпионира някаква тайнствена вселенска сила или този писател, който и да беше той. Може би той беше написал книгата си, понеже е знаел предварително какъв човек ще я прочете пръв. Този писател беше имал предвид нея като своя читателка. По неизвестна за Ела причина тази мисъл й се стори и тревожна, и вълнуваща.

„В много отношения XXI не е чак толкова различен от XIII. И двата ще останат в историята като време на нечувани религиозни сблъсъци, културни недоразумения и всеобщо усещане на несигурност и страх от Другия. В такива времена повече от всякога е нужна любов.“

Към Ела изведнъж духна вятър, прохладен и силен, който разпиля листовете по пода. Красотата на залеза се понесе към западния хоризонт и въздухът стана някак унил, безрадостен.

„Защото любовта е самата същност и цел на живота. Както ни напомня Руми, тя спохожда всеки, включително онези, които я отбягват — дори онези, които употребяват думата «романтичен» като знак за неодобрение“.

Ела се стъписа така, сякаш беше прочела: „Любовта спохожда всеки, дори домакинята на средна възраст Ела Рубинстайн от Нортхамптън“.

Шестото чувство й подсказваше да остави ръкописа, да влезе в къщата, да се обади на Мишел и да й обясни, че е изключено да напише рецензия за тази книга. Вместо това тя си пое дълбоко въздух, обърна страницата и зачете.

А. З. Захара

Сладко богохулство

„Мистиците суфисти твърдят, че тайната на Корана е заложена в главата Ал-фатиха, че тайната на Ал-фатиха пък се крие в Бисмилляхи р-рахмани р-рахим, а същността на Бисмиллях се свежда до буквата «ба» — буква, под която има точка…

Точката под «Б» е вместила в себе си целия всемир…

«Маснави»^[2] започва с «Б», както и всички глави в този роман…“

Предговор

Бурен период е XIII век — тогава Анадола е разкъсван от верски сблъсъци, политически спорове и несекващо боричкане за власт. На Запад кръстоносците са поели към Йерусалим и по пътя завземат и плячкосват Константинопол, което води до разпадането на Византийската империя. На Изток подчинените на строг ред войски на монголците бързо напредват под предводителството на гениалния пълководец Чингис хан. По средата различните турски племена се бият помежду си, а византийците се опитват да си върнат изгубените земи, богатства и власт. Това е време на невиждан хаос, когато християни се опълчват срещу християни, пак християни се бият с мюсюлмани, а мюсюлмани се сражават срещу мюсюлмани. Накъдето и да се обърнеш, виждаш враждебност, страдания и необуздан страх какво ли ще се случи утре.

Сред този хаос живее изтъкнат ислямски учен, известен като Джалаладдин Руми. Наричан от мнозина Маулана, или Учителя, той има хиляди ученици и поклонници от цялата област и отвъд нея и е смятан от всички мюсюлмани за пътеводна звезда.

През 1244 година Руми се запознава с Шамс, пътуващ дервиш с необичайни възгледи и еретични възвания. Тази среща преобразява живота и на двамата. В същото време бележи началото на непоклатимо изключително приятелство, което суфистите от идните векове ще оприличават на съюз между два океана. След като среща невероятния си съратник, Руми се преобразява от духовник традиционалист в убеден мистик, страстен поет, защитник на любовта и родоначалник на екстатичния танц на въртящите се дервиши, с което дръзва да се освободи от всички общоприети правила. Във време на сблъсъци и дълбоко вкоренен фанатизъм Руми се обявява за всеобща духовност, като отваря вратите си за хора от всякакво потекло. Вместо насочения навън джихад — определян като „война срещу неверниците“ и воден от мнозина и в онези дни, и днес — Руми отстоява насочения навътре джихад, в който целта е да се борим срещу собственото си его, или nafs, и накрая да го победим.

Не всички обаче посрещат с разтворени обятия тези идеи, точно както не всички отварят сърцата си за любовта. Силната духовна връзка между Шамс и Руми става прицел на сплетни, клевети и нападки. Двамата остават неразбрани, завиждат им, злословят срещу тях, чернят ги, а накрая те са предадени от най-близките си. Три години след срещата им двамата са разделени по трагичен начин.

Но историята не свършва дотук.

Всъщност тя няма край. Близо осем века по-късно духовете на Шамс и на Руми са живи и до днес и се въртят в шеметен танц някъде сред нас…

Убиецът

Александрия, ноември 1252 година

Бунарът. Сега мъжът лежи мъртъв под тъмната му вода. Но където и да отида, очите му ме следват, блеснали и приковаващи като две тъмни звезди, които висят злокобно на небето горе. Дойдох в Александрия с надеждата, че ако отида много надалеч, ще избягам от пронизващия спомен и ще заглуша стенанието, което кънти в ума ми, онзи сетен вопъл, който мъжът нададе, преди лицето му да стане бяло като платно, очите му да изскочат, а гърлото му да се затвори в недовършена въздишка — последно сбогом на пронизан с кама човек. Воят на хванат в капан вълк.

Убиеш ли някого, нещо от този човек се прехвърля в теб: стон, миризма, движение. Наричам го „проклятието на жертвата“. То се вкопчва в тялото ти и се просмуква в кожата ти, за да проникне в сърцето ти и така да продължи да живее вътре в теб. Който ме види на улицата, не подозира за всичко това, аз обаче нося със себе си следите на всички, които съм убил. Те висят като невидими огърлици на врата ми и усещам до плътта си присъствието им, тягостно и тежко. Колкото и да е неприятно, съм свикнал да живея с това бреме и съм го приел като част от работата си. Още откакто Каин е съсякъл Авел, във всеки убиец диша човекът, когото той е убил — друго може и да не знам, но в това съм сигурен. То не ме притеснява. Вече не. Ала защо тогава бях толкова разтърсен след последния случай?

Този път всичко беше различно още от самото начало. Да вземем например начина, по който намерих поръчката. Или по-точно казано, тя намери мен. В началото на пролетта на 1248 година се бях хванал на работа при съдържателката на един бордей в Коня, хермафродит, известен с гневливостта и сприхавостта си. Беше ми възложил да държа под око блудниците и да взимам страха на клиентите, които буйстват.

Помня ясно деня. Издирвах една блудница, която беше избягала от бордея, за да намери Бога. Беше красива и млада и това направо ми разбиваше сърцето, понеже, щом я заловях, щях да й обезобразя лицето така, че никой мъж да не я погледне отново. Тъкмо да я хвана тази глупачка, когато намерих на прага си тайнствено писмо. Не се бях изучил на четмо, затова го отнесох в медресето^[3] и там платих на един ученик да ми го прочете.

Оказа се анонимно, беше подписано само с „неколцина истински вярващи“.

„От достоверен източник научихме откъде идваш и кой всъщност си — се казваше в писмото. — Навремето си бил от Асасините! Знаем и че след като Хасан Сабах е починал и водачите ви са били пратени в тъмница, братството ви вече не е същото. Дошъл си в Коня, за да се спасиш от гоненията, и оттогава се укриваш.“

В писмото се казваше още, че има спешна нужда от услугите ми по въпрос от голяма важност. Щял съм да бъда възнаграден пребогато. Ако съм проявявал интерес, да съм се явял същата вечер по мръкнало в една много посещавана пивница. Да съм седнел на масата най-близо до прозореца, с гръб към вратата, със сведена глава и с поглед, насочен към пода. Малко след това при мен щял да дойде човек, един или повече, който щял да ме наеме. Щели да ми предоставят всички необходими сведения. През цялото време, и след като дойдели, и докато сме разговаряли, и докато си тръгвали, да не съм вдигал глава и да не съм ги гледал в лицата.

Писмото беше странно. Но какво толкова, бях свикнал с приумиците на клиентите си. През годините ме бяха наемали какви ли не хора и повечето настояваха да държа имената им в тайна. От опит знаех, че колкото повече се стремеше клиентът да скрие кой всъщност е, толкова по-близък бе той на жертвата, но това не ми влизаше в работата. Моята задача беше да убивам. А не да търся причините да ме пращат да го правя. Ето какъв живот бях избрал през всичките години, откакто бях напуснал Аламут.

Така и така рядко задавам въпроси. За какво ми е? Повечето хора, които познавам, имат поне един човек, от когото искат да се отърват. Това, че не предприемат нищо, не означава непременно, че са застраховани срещу желанието да убиват. Всъщност всеки може да стане убиец някой ден. Хората не го проумяват, докато не им се случи. Мислят си, че не са способни да убият човек. Но това е само въпрос на съвпадение. Понякога и едно движение е достатъчно, за да избухнат. Едно преднамерено недоразумение, караница за нищо или просто това, че са се оказали на неподходящо време в неподходящо място, може да извади наяве разрушителната жилка у хора, които иначе са добри и почтени. Всеки може да убие. Но не всеки може да убие хладнокръвно непознат. Точно тук на сцената се появявам аз.

Вършех мръсната работа на другите. Дори Бог признава, че в свещения Му промисъл трябва да има някой като мен, щом е възложил на Азраил, архангела на смъртта, да отнема живота. Така човеците се страхуват от ангела, проклинат го и го мразят, докато Божиите ръце си остават чисти, а името Му — неопетнено. Не беше честно спрямо ангела. Но какво пък, светът не е известен като място, където тържествува правдата, нали така?

Щом се мръкна, отидох в пивницата. Оказа се, че масата при прозореца е заета от мъж с белег на лицето, който, изглежда, бе потънал в дълбок сън. Мина ми през Ума да го събудя и да му кажа да се премести другаде, но никога не знаеш какво ще направи пиян човек, а аз трябваше да внимавам да не привличам много-много вниманието. Затова седнах на съседната маса при прозореца, тя беше свободна.

Не след дълго дойдоха двамина. Разположиха се от двете ми страни — да не им виждам лицата. Не ми трябваше да ги гледам обаче, за да разбера колко са млади и неподготвени за стъпката, която се канеха да направят.

— Отзивите за теб са повече от отлични — подхвана единият с глас, в който се долавяше не толкова предпазливост, колкото уплаха. — Казаха ни, че си най-добрият.

Прозвуча странно по начина, по който го изрече, но аз се сдържах и не се усмихнах. Забелязах, че ги е страх от мен, което беше добре.

Ако бяха достатъчно уплашени, нямаше да дръзнат да ми причинят зло. И така, рекох:

— Да, най-добрият съм. Затова ми викат Чакаловата глава. Колкото и трудна да е задачата, никога не съм подвеждал клиент.

— Чудесно — той въздъхна. — Защото тази задача може и да не се окаже лесна.

Намеси се и другият.

— Слушай сега, има един човек, който си е създал прекалено много врагове. Откакто е дошъл в града, не е донесъл друго, освен неприятности. Предупреждавали сме го много пъти, но той не ни обръща внимание. Точно обратното, стана още по-заядлив. Не ни оставя друг избор.

Винаги беше едно и също. Преди да се спазарим, всеки от клиентите се опитваше да се обяснява, все едно одобрението ми щеше да смекчи тежестта на онова, което се готвеше да извърши.

— Разбрах. Кажи ми кой е човекът — подканих аз.

Те явно не искаха да посочват име и вместо това се впуснаха в мъгляви описания.

— Еретик, няма нищо общо с исляма. Непокорен човек, който само светотатства и хули Бога. Странна птица, дервиш.

Още щом чух последната дума, ръцете ми настръхнаха. Мислите ми запрепускаха шеметно. Бях убивал какви ли не хора, млади и стари, мъже и жени, сред тях обаче нямаше дервиш, човек на вярата. Бях суеверен и не исках да навличам върху себе си Божия гняв, понеже въпреки всичко вярвах в Бог.

— Както гледам, ще ви отпратя. Не ми се иска да убивам дервиш. Намерете друг.

При тези думи станах да си вървя. Но единият от мъжете ме сграбчи за ръката и се примоли:

— Недей така, чакай малко. Ще бъдеш възнаграден според усилията. Каквито и пари да поискаш, сме готови да ги удвоим.

— А дали да не ги утроите? — попитах, убеден, че няма да са в състояние да вдигнат чак толкова сумата.

Но за моя изненада двамата се поколебаха, поколебаха и се съгласиха. Облегнах се, бях като на тръни. С тези пари можех най-сетне да си позволя да платя за невеста, да се задомя и да спра да мисля как да свързвам двата края. За такива пари си струваше да убия всеки, бил той дервиш или не.

Откъде можех да знам в онзи миг, че допускам най-голямата грешка в живота си и до края на дните си ще съжалявам? Откъде можех да знам, че ще бъде толкова трудно да убия дервиша и че дълго след смъртта му погледът му като нож ще ме преследва навсякъде?

Четири години са минали, откакто го намушках в онзи двор и, след като хвърлих трупа в един кладенец, зачаках плисък на вода, който така и не чух. Мъжът сякаш не падна долу във водата, а се понесе нагоре към небето. И досега, заспя ли, сънувам кошмари, а погледам ли за повече от няколко секунди вода, каква да е вода, ме пронизва леден ужас и започвам да повръщам.

Шамс

Странноприемница край Самарканд, март 1242 година

Близо до очите ми, над напуканата дървена маса трепкаха восъчни свещи. Видението, което ме беше обсебило тази вечер, беше съвсем ясно. Виждах голяма къща с двор, пълен с нацъфтели жълти рози, и в средата на двора бунар с най-студената вода на света. Беше мека нощ в края на есента, на небето грееше пълна месечина. Някъде в далечината бухаха и виеха нощни зверове. След малко от къщата излезе широкоплещест мъж на средна възраст с добро лице и дълбоко поставени очи с лешников цвят, който беше дошъл да ме търси. Изражението му беше обезпокоено, а очите му бяха неописуемо тъжни.

— Шамс, Шамс, къде си? — извика той наляво и надясно.

Изви се вятър и луната се скри зад облак, сякаш не искаше да става свидетелка на онова, което щеше да се разиграе. Бухалите спряха да бухат, прилепите престанаха да махат с криле, не изпука дори огънят в огнището вътре в къщата. Над света се спусна гробна тишина.

Мъжът се приближи бавно до кладенеца, надвеси се и погледна надолу.

— Шамс, скъпи — прошепна той. — Там ли си?

Понечих да отговоря, ала от устните ми не се изтръгна и звук.

Мъжът се надвеси още повече и пак се взря долу в кладенеца. Отпърво не виждаше друго, освен тъмната вода. После обаче зърна чак на дъното ръката ми, която се носеше безцелно, като разбит от силна буря сал, по нагънатата от вълнички повърхност. След това съгледа две очи — два лъскави черни камъка — взрени в пълната месечина, която излезе иззад плътните тъмни облаци. Очите ми бяха приковани към луната, сякаш чакаха от небето обяснение защо съм бил убит.

Мъжът се свлече на колене, както викаше и се удряше по гърдите.

— Убили са го! Убили са моя Шамс — ревеше той.

Точно тогава иззад храста изникна сянка, която се прехвърли бързо, крадешком, като дива котка през градинския зид. Но мъжът не забеляза убиеца. Прорязан от смазваща болка, продължи да пищи и пищи и накрая гласът му се натроши като стъкло и се пръсна на малки остри парчета в нощта.

— Ей, ти! Стига си крещял като луд.

— Ако не престанеш да вдигаш такъв ужасен шум, ще те изритам оттук.

— Казах, млъквай! Чу ли? Млъкни!

Тези думи бяха изкрещени от мъжки глас, който гръмна заплашително близо. Престорих се, че не съм го чул — предпочитах да остана във видението си и да погледам още малко. Исках да науча повече за смъртта си. Исках да видя и мъжа с най-тъжните очи. Кой беше той? Как беше свързан с мен и защо в онази есенна нощ ме търсеше толкова отчаяно?

Ала още преди да съм погледнал още веднъж: видението, някой от другото измерение ме сграбчи за ръката и ме разтресе толкова силно, че усетих как зъбите в устата ми тракат. Дръпна ме назад в този свят.

Отворих бавно, без желание очи и видях човека, застанал пред мен. Беше висок дебел мъж с побеляла брада и гъсти мустаци, засукани и остри в краищата. Познах го, беше ханджията. Почти веднага забелязах в него две неща: че е човек, свикнал да сплашва с груб език и неприкрито насилие. И че сега е бесен.

— Какво искаш? — попитах. — Защо ме дърпаш за ръката?

— Какво искам ли? — ревна свъсен ханджията. — Искам като начало да спреш да пищиш, ето какво искам. Плашиш ми гостите.

— Виж ти! Наистина ли съм пищял? — промърморих, докато се отскубвах от хватката му.

— И още как! Пищеше като мечка, дето в лапата й се е забил трън. Какво те прихваща? Да не си задрямал по време на вечерята? Явно си сънувал кошмар.

Знаех, че това е единственото правдоподобно обяснение, и ако го потвърдях, ханджията щеше да бъде доволен и да ме остави на мира. Въпреки това не исках да лъжа.

— Не, братко, нито съм заспал, нито съм сънувал кошмар — отвърнах. — Всъщност изобщо не сънувам.

— Как тогава ще обясниш тия писъци? — поиска да разбере ханджията.

— Получих видение. Различно е.

Той ме погледна озадачено и известно време смука върховете на мустаците си. Накрая рече:

— Вие, дервишите, сте луди за връзване. Особено странстващите. По цял ден постите, молите се и крачите под прежурящото слънце. Нищо чудно, че започвате да халюцинирате: мозъкът ви се е опекъл!

Аз се усмихнах. Не бе изключено да е прав. Казват, че тръгнеш ли да търсиш Бога, може да си изгубиш разсъдъка.

Точно тогава се появиха две момчета слугинчета, хванали от двете страни огромен поднос с чинии: току-що опечено на шиш яре, чирози, овнешко с подправки, сладкиши от бяло брашно, нахут с кюфтета и леща с лой от овча опашка. Тръгнаха да ги разнасят из гостилницата, като изпълниха въздуха с миризмата на кромид лук, чесън и подправки. Когато спряха в моя край на масата, си взех паница чорба, над която се виеше пара, и малко черен хляб.

— Имаш ли пари да платиш? — попита малко снизходително ханджията.

— Не, нямам — отвърнах. — Но ми разреши да ти предложа нещо. В замяна на храната и стаята мога да ти разтълкувам сънищата.

Застанал с ръце на хълбоците, той ми отговори с ехидна усмивка.

— Току-що ми каза, че изобщо не сънуваш.

— Точно така. Аз съм тълкувател на сънища, който си няма сънища.

— Би трябвало да те изхвърля оттук. Както вече казах, вие, дервишите, не сте с всичкия си — рече ханджията, като бълваше презрително думите. — Ето какво ще те посъветвам: не те знам на колко години си, но съм сигурен, че си се молил достатъчно и за двата свята. Намери си добра жена и се задоми. Сдобий се с деца. Това ще ти помогне да стъпиш здраво на земята. Какъв е смисълът да се скиташ по широкия свят, при положение че навсякъде е същата мъка? Повярвай ми. Там няма нищо ново. При мен отсядат хора от най-далечни кътчета на земята. Пийнат една-две чаши и от всички тях чувам само едно. Хората са еднакви навсякъде. Същата храна, същата вода, същите глупости.

— Аз не търся нещо различно. Аз търся Бога — отвърнах.

— Значи Го търсиш не където трябва — заяде се той с глас, който изведнъж беше станал по-плътен. — Бог е напуснал това място! Ние не знаем кога ще се върне.

При тези думи сърцето ми се замята в гърдите.

— Който злослови за Бога, злослови и за себе си — казах.

По устата на ханджията заигра странна крива усмивка. Видях върху лицето му горчилка и възмущение, както и нещо, което приличаше на детинска обида.

— Нима Бог не е казал: „Ние сме по-близо до него, отколкото вената на шията му“^[4] — попитах го. — Бог не е някъде високо на небето. Той е във всеки от нас. И заради това не ни напуска никога. Как може да напусне сам Себе Си?

— Напуска ни, напуска ни, и още как — възрази със студени предизвикателни очи ханджията. — Щом Бог е тук, а не си помръдва и пръста, когато страдаме от най-страшни мъки, какво ни говори това за Него?

— Чуй първото правило, братко — казах му аз. — Както виждаме Бога, така виждаме и себе си — едното е пряко отражение на другото. Ако Бог пробужда в ума ни главно страх и укор, това ще рече, че вътре в нас са се натрупали прекалено много страх и укор. Ако виждаме Бога преизпълнен с любов и състрадание, значи такива сме и ние.

Ханджията възрази начаса, аз обаче видях, че думите ми са го изненадали.

— Каква е разликата между това и твърдението, че Бог е плод на въображението ни? Не разбирам.

Отговорът ми обаче беше прекъснат от врява в другия край на гостилницата. Обърнахме се натам и съгледахме двама груби на вид мъже, които крещяха пиянски небивалици. Обиждаха с необуздана наглост другите, взимаха им храната от паниците, пиеха им от чашите и ако някой се възпротивеше, му се подиграваха като разпалували се първолаци от мектеба^[5].

— Някой трябва да усмири тия размирници, нали? — изсъска през зъби ханджията. — Стой сега и гледай!

Той се стрелна към другия край на гостилницата, вдигна един от пияните от мястото му и го фрасна по лицето. Той явно не го очакваше, понеже се свлече като празен чувал на пода. От устните му се изтръгна само тиха въздишка, друг звук мъжът не издаде.

Вторият се оказа по-як и започна да оказва яростна съпротива, но на ханджията не му трябваше много време да просне и него. Изрита непокорния гост в ребрата и после стъпи с все сила върху ръката му, като я смачка с тежък ботуш. Чухме как се чупи пръст, а може да бяха и няколко.

— Спри се! — възкликнах. — Ще вземеш да го убиеш. Това ли искаш?

Като суфист се бях зарекъл да браня живота и да не върша зло.

В този свят на заблуди мнозина са готови да се бият без причина, много са и тези, които го правят с причина. Суфистът обаче няма да се бие и с причина. Беше изключено да прибягна до насилие. Но можех да се хвърля като меко одеяло между ханджията и гостите и да ги разтърва.

— Не се бъркай, дервишо, че ще взема да те пребия и теб — закани се ханджията, ала и двамата знаехме, че няма да го направи.

След малко слугинчетата вдигнаха двамата пияни: единият беше със счупен пръст, а другият — със счупен нос, всичко беше плувнало в кръв. В гостилницата се спусна тягостно мълчание. Горд от страха, който е всял, ханджията ме погледна крадешком. Когато заговори отново, сякаш се обърна към всички наоколо — гласът му се извиси диво като на граблива птица, която се хвали горе в откритото небе.

— Невинаги съм бил такъв, така да знаеш, дервишо. Навремето насилието не ми беше стихия, сега обаче ми стана. Когато Бог забравя за нас тук, долу, ние, простосмъртните, нямаме друг избор, освен да се стегнем и да възстановим правдата. Кажи му Го следващия път, когато разговаряш с Него. Нека знае, че изостави ли агнетата Си, те няма да чакат смирено да ги отведат в кланицата. Ще се превърнат във вълци.

Свих рамене и показах вратата.

— Грешиш.

— В какво греша, в това, че навремето съм бил агне и сега съм се превърнал във вълк ли?

— Не, тук си прав. Виждам, че наистина си станал вълк. Но грешиш, когато наричаш „правда“ онова, което вършиш.

— Чакай, още не съм приключил с теб! — викна на гърба ми ханджията. — Длъжник си ми. Нали в замяна на храната и нощувката щеше да ми разтълкуваш сънищата?

— Ще направя нещо по-добро — предложих. — Ще ти гледам на ръка.

Обърнах се и тръгнах към него, вторачен в пламналите му очи. Той трепна неволно, не ми вярваше. Въпреки това не ме избута, когато го сграбчих за дясната ръка и я обърнах с дланта нагоре. Разгледах линиите и видях, че са дълбоки и накъсани и очертават неравни пътища. Малко по малко изникна цветът на аурата му: ръждивокафяв и толкова светлосин, че чак приличаше на сив. Духовната му енергия беше изкорубена и изтъняла по краищата, сякаш вече нямаше сили да се брани от външния свят. Дълбоко в себе си мъжът беше точно толкова жив, колкото и спаружено растение. За да компенсира загубата на духовна енергия, беше удвоил физическата, която прилагаше за щяло и нещяло.

Сърцето ми се разтуптя, защото бях започнал да виждам нещо. В началото смътно, като през було, после все по-ясно пред очите ми изникна една картина.

Млада жена с кестенява коса, боса, с черни татуировки и червен везан шал през раменете.

— Загубил си любим човек — казах и хванах ханджията за лявата длан.

Гърдите на жената са набъбнали от мляко, коремът й е толкова голям, че още малко, и ще се пръсне. Тя е хваната като в капан в колиба, която гори. Около къщата има воини, яхнали коне с посребрени седла. Носи се тежката миризма на подпалено сено и човешка плът. Монголски ездачи със сплескани широки носове, с дебели къси вратове и със сърца, твърди като камък. Могъщата войска на Чингис хан.

— Загубил си двама души, които си обичал — поправих се аз. — Жена ти е износвала първородната ти рожба.

Веждите на ханджията се сключиха, очите му се втренчиха в кожените ботуши, устните му се свиха, лицето му се сгърчи в неразгадаема карта. Изведнъж той ми се стори много състарен.

— Знам, не е утеха за теб, но ми се струва, че има нещо, което трябва да знаеш — рекох му аз. — Жена ти е загинала не от пожара и пушека. Върху главата й от тавана е паднала греда. Умряла е на място, не се е мъчила. Винаги си смятал, че се е мъчила ужасно, всъщност обаче тя изобщо не е страдала.

Ханджията сбърчи чело и се преви под бреме, каквото само той разбираше. Гласът му беше пресипнал, когато попита:

— Откъде знаеш всичко това?

Не обърнах внимание на въпроса му.

— Обвиняваш се, че не си я погребал както подобава. Още я виждаш насън как пълзи от ямата, в която е била погребана. Но умът ти си играе с теб. Всъщност жена ти и синът ти са добре, пътуват из безкрая, свободни като прашинки светлина — после добавих, като претеглях всяка дума: — Пак можеш да станеш агне, понеже още носиш това в себе си.

Щом го чу, ханджията дръпна ръка, сякаш току-що се беше докоснал до нажежена тенджера.

— Не ми харесваш, дервишо — рече той. — Днес ще те оставя да пренощуваш тук. Но утре заран си тръгвай по живо, по здраво. Не искам да виждам повече лицето ти.

Винаги ставаше така. Кажеш им истината, и те намразват. Колкото повече говориш за любов, толкова повече те мразят.