Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forty Rules of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 199 гласа)

Информация

Корекция
sonnni (2012 г.)
Форматиране
Xesiona (2012 г.)
Източник
spiralata.net

Издание:

Елиф Шафак. Любов

ИК „Егмонт България“, София, 2010

Редактор: Вихра Василева

Коректор: Танка Симеонова

ISBN: 978-954-27-0501-7

История

  1. — Добавяне

Ела

Нортхамптън, 18 май 2008 година

Беше толкова изцедена от напрежението след караницата с Дейвид и Джанет, че се видя принудена да остави за малко „Сладко богохулство“. Имаше чувството, че най-неочаквано се е вдигнал капакът на врящ котел, от който заедно с парата са излезли стари сблъсъци и ново негодувание. За съжаление не друг, а именно Ела беше вдигнала този капак. И го беше направила, като беше набрала телефонния номер на Скот и го беше помолила да не се жени за дъщеря й.

По-късно през живота си щеше да съжалява горчиво за всичко, което е изрекла по време на този телефонен разговор. Но онзи майски ден беше сигурна в себе си и че е стъпила здраво на земята, затова изобщо не й хрумна какви ще бъдат ужасните последици от тази нейна намеса.

— Здрасти, Скот, обажда се Ела, майката на Джанет — подхвана тя, като се опитваше да звучи весело, сякаш се обаждаше всеки ден на приятеля на дъщеря си. — Имаш ли малко време да поговорим?

— С какво мога да бъда полезен, госпожо Рубинстайн? — изпелтечи Скот, изненадан, но както винаги, възпитан.

И Ела му обясни не по-малко възпитано, че макар и да няма нищо против него, той е прекалено млад и неопитен, за да се жени за дъщеря й. Добави, че дори и сега да е разстроен от този телефонен разговор, някой ден в не толкова далечното бъдеще щял да разбере и дори да й благодари, задето го е предупредила навреме. Помоли го дотогава да бъде така любезен и да забрави за сватба, а също да не разгласява, че са разговаряли по телефона. Настъпи тягостно напрегнато мълчание.

— Според мен вие, госпожо Рубинстайн, не разбирате — отвърна Скот, когато накрая си върна дар словото. — Ние с Джанет се обичаме.

Ето, пак се почва! Как изобщо беше възможно хората да са толкова лековерни, че да очакват любовта да им отвори всички врати? Гледаха на нея като на вълшебна пръчка, която с чудодейния си допир може да реши всичко.

Но Ела не каза тези неща. Вместо това допълни:

— Разбирам чувствата ти, повярвай. Но си прекалено млад и животът е дълъг. Знае ли човек? Утре можеш да се влюбиш в друга.

— Госпожо Рубинстайн, не искам да съм груб, но не смятате ли, че същото важи за всички, включително за вас? Знае ли човек? Утре и вие може да се влюбите в друг.

Ела прихна и се смя по-силно и по-дълго, отколкото възнамеряваше.

— Аз съм семейна жена. Направила съм избор до края на живота си. Както и съпругът ми. Точно това имам предвид. Бракът е важно решение, което трябва да се обмисли много внимателно.

— Нима ми казвате да не се женя за дъщеря ви, която обичам, защото в някакво неопределено бъдеще мога да се влюбя в някакво неизвестно засега момиче? — попита Скот.

Оттук нататък разговорът тръгна надолу, изпълнен с напрежение и разочарование. Когато накрая затвориха, Ела се отправи към кухнята и се зае с онова, което правеше винаги във времена на емоционален смут: започна да готви.

След половин час звънна мъжът й.

— Не мога да повярвам, че си се обадила на Скот, за да го молиш да не се жени за дъщеря ни. Кажи ми, че не си го направила.

Ела ахна.

— Охо, разчуло се е бързо. Нека ти обясня, скъпи.

Но Дейвид я прекъсна рязко:

— Няма какво да ми обясняваш. Не е трябвало да го правиш. Скот е казал на Джанет и тя е ужасно разстроена. Отива за няколко дни у приятели. Засега не иска да те вижда — той замълча за малко. — И аз не я виня.

Вечерта не се прибра не само Джанет. Дейвид прати на Ела есемес, за да я предупреди, че е изникнало нещо спешно. Нямаше обяснение какво точно е естеството на спешното нещо.

Това изобщо не му беше в стила и влизаше в разрез с духа на брака им. Дейвид можеше и да флиртува ту с една, ту с друга, можеше дори да преспива с тях и да се охарчва, но вечер винаги се прибираше и сядаше на масата. Колкото и дълбока да беше пропастта между тях, Ела винаги готвеше, а той винаги ядеше с удоволствие и признателност каквото тя му сложеше в чинията. А в края на вечерята никога не пропускаше да й благодари, да й каже искрено „благодаря“, което Ела винаги тълкуваше като закодирано извинение за изневерите му. Тя му прощаваше. Винаги.

За пръв път съпругът й постъпваше толкова безочливо и Ела обвиняваше себе си за тази промяна. Но всъщност чувството за вина бе едва ли не нейна втора природа.

След като Ела седна с близнаците на масата, чувството й за вина беше изместено от тъга. Тя устоя на молбите на Ави да поръча пица и на опитите на Орли да не яде нищо и ги накара да изядат дивия ориз с телешкото, запечено с горчица. И макар на повърхността да си беше все същата оправна грижовна майка, Ела усети как в нея се надига отчаяние и в устата й горчи като от жлъч.

След вечерята седна сама в кухнята и усети спокойствието наоколо като тежко и тревожно. Изведнъж храната, която беше приготвила, резултатът от дълги часове усърден труд й се стори не само отегчителен и скучен, но и лесно заменяем. Обзе я самосъжаление. Ядоса се, че скоро ще навърши четирийсет, а не е успяла да постигне повече в живота. Носеше в себе си толкова много любов, но никой не я искаше.

Мислите й се насочиха към „Сладко богохулство“. Ела беше заинтригувана от характера на Шамс от Тебриз.

„Щеше да бъде хубаво, ако имах такъв човек до себе си — пошегува се тя наум. — Никога нямаше да скучая.“

И кой знае защо, в съзнанието й изникна образът на висок мургав загадъчен мъж в кожен панталон, яке на мотоциклетист и черна коса до раменете, който кара лъскав червен „Харли-Дейвидсън“ с разноцветни пискюли по кормилото. Ела се усмихна. Красив, секси мотоциклетист суфист, който кара бързо по празна магистрала! Сигурно ще бъде страхотно такъв мъж да те качи на автостоп!

После тя се запита какво ли ще види Шамс, ако реши да й гледа на ръка. Щеше ли да й обясни защо от време на време главата й гъмжи от мрачни мисли? И защо Ела се чувства толкова самотна, въпреки че има голямо семейство, където цари любов. Ами цветовете на аурата й? Дали бяха ярки и дръзки? Дали напоследък в живота й имаше нещо, което да е ярко и дръзко? И дали изобщо някога беше имало?

Точно тогава, докато седеше сама на масата в кухнята, осветена само от слабата светлина на фурната, Ела си даде сметка, че с каквито и високопарни думи да отрича, колкото и да го премълчава, дълбоко в себе си копнее за любов.

Шамс

Странноприемница край Самарканд, март 1242 година

Бързо потънали — всеки в своите сънища, на горния етаж в странноприемницата спяха десетина пътници — капнали от умора и притиснати от самота. Трябваше да прескачам голи крака и ръце, докато стигна празния сламеник, който вонеше на пот и плесен. След като легнах, се замислих в тъмното за случилото се през деня и се запитах дали не е имало божествени знамения, на които съм станал свидетел, но в бързината или от невежество не съм разбрал.

Още от малък получавах видения и чувах гласове. Постоянно разговарях с Бога и Той постоянно ми отговаряше. Понякога се качвах лек като шепот чак на седмото небе. После се спусках в най-стаените дълбини на земята, където всичко миришеше на пръст, и аз бях скрит като камък, заровен под могъщи дъбове и сладки кестени. Доста често не ми се ядеше и дни наред не слагах и залък в уста. Тези неща изобщо не ме плашеха, ала с времето се научих да не ги споменавам пред други. Човеците имаха склонност да чернят каквото не разбират. Бях го научил на собствен гръб.

Първият, посрещнал на нож виденията ми, беше родният ми баща. Сигурно съм бил на десет години, когато започнах да виждам всеки ден своя ангел пазител и от лековерие смятах, че така е с всички. Веднъж, докато баща ми ме учеше да правя ракла от кедър, та да стана като него дърводелец, му казах за своя ангел пазител.

— Имаш развихрено въображение, синко — рече студено баща ми. — И по-добре не го показвай на никого. Само това оставаше, пак да настроим срещу себе си съселяните.

Преди няколко дни съседите се бяха оплакали на родителите ми от мен и ме бяха обвинили, че се държа странно и им плаша децата.

— Не те разбирам, синко. Толкова ли не можеш да приемеш, че не си нищо повече от родителите си? — попита татко. — Всяко дете прилича на майка си и на баща си. Ти не правиш изключение.

Точно тогава осъзнах, че колкото и да обичам родителите си, колкото и да копнея за любовта им, за мен те са чужди хора.

— Аз, татко, не съм от същото яйце, както другите ти деца. Смятай ме за пате, израсло сред кокошки. Не съм домашна птица, на която й е писано да прекара живота си в курника. Теб водата те плаши, а мен ме подмладява. За разлика от теб, аз зная да плувам и ще го правя. Океанът ми е дом. Ако си с мен, ела в океана. Ако ли не, престани да ми се бъркаш и си върви в курника.

Очите на баща ми се разшириха, сетне станаха малки и отчуждени.

— Щом сега разговаряш така с баща си — заяви той угрижено, — как ли ще говориш на враговете си, когато пораснеш!

Колкото и огорчени да бяха родителите ми, виденията не изчезнаха и когато поотраснах. Точно обратното, станаха още по-наситени и завладяващи. Давах си сметка, че притеснявам майка си и баща си, и се чувствах виновен, задето ги разстройвам, ала истината беше, че не знаех как се слага край на виденията, а и да знаех, едва ли щях да го направя. Не след дълго напуснах завинаги бащиния дом. От онзи ден Тебриз се е превърнал в блага сладостна дума, толкова крехка и нежна, че се топи върху езика ми. Спомените ми от града са съпътствани от три миризми: на отсечено дърво, на маков хляб и едва доловимото свежо ухание на сняг.

Оттогава съм странстващ дервиш, никога не нощувам по два пъти на едно място, никога не ям по два пъти от една паница, всеки ден виждам около себе си различни лица. Огладнея ли, припечелвам, като тълкувам сънища. В това състояние се скитам на изток и на Запад, търся навред Бога. Навсякъде издирвам живот, който да си струва да живея, и знания, които си струва да знам. Никъде нямам корени и имам да ходя навсякъде.

По време на скиталчествата си съм поемал по какви ли не друмища, от оживени търговски пътища до забравени пътеки, където дни наред няма да срещнеш жива душа. От бреговете на Черно море до градовете на Персия, от необятните степи на Централна Азия до пясъчните дюни на Арабия, съм минавал през гъсти гори, равни пасища и пустини, отсядал съм в кервансараи и странноприемници, допитвал съм се в древни библиотеки до начетени люде, слушал съм учители, които учат по мектебите малките деца, обсъждал съм тефсира[1] и логиката с ученици в мадрасите, посещавал съм храмове, манастири и светилища, размишлявал съм с отшелници в пещерите им, повтарял съм заедно с дервишите зикр[2], постил съм с мъдреци и съм се хранил с еретици, танцувал съм под пълната месечина с шамани, запознавал съм се с хора от всички вероизповедания, възрасти и поприща и съм ставал свидетел и на злочестини, и на чудеса.

Виждал съм сполетени от недоимък села, ниви, овъглени от пожари, и плячкосани градове, където реките текат червени и не са останали мъже над десетгодишна възраст. Виждал съм най-доброто и най-лошото в хората. Вече не ме изненадва нищо.

Докато изживявах всички тези перипетии, започнах да съставям списък, който не е включен в никоя книга и се е запечатал само в душата ми. Наричам този личен списък Основни принципи на пътуващия мистик на исляма. За мен те са общо значими, надеждни и неизменни като природните закони. Взети заедно, образуват Четирийсетте правила на религията на любовта, които могат да се постигат само и единствено чрез любов. И едно от тези правила гласи: „Пътят към истината е усилие на сърцето, а не на разума. Нека сърцето ти бъде пръв водач. Не разумът. Срещни се със себелюбието си, опълчи се срещу него и накрая го победи. Познаеш ли своето его, ще познаеш и Бога.“

Трябваха ми години, докато приключа работата по тези правила. Общо четирийсет на брой. И сега, след като го направих, знаех, че наближавам последния отрязък от времето си на този свят. Напоследък често получавах видения в тази насока. Притесняваше ме не смъртта, защото не я възприемах като завършек, а това, че ще умра, без да съм оставил наследство. Вътре в гърдите ми се бяха натрупали много думи, истории, които чакаха да бъдат разказани. Исках да предам цялото това знание на някого, който не е нито учител, нито ученик. Търсех равностоен човек: съратник.

— Боже — прошепнах в тъмната усойна стая, — цял живот съм се скитал по широкия свят и съм следвал пътя Ти. Виждах всекиго като отворена книга, като ходещ Коран. Странях от кулите от слонова кост на книжниците и предпочитах да прекарвам времето с отритнатите, безотечествениците и изгнаниците. Сега вече ще се пръсна. Помогни ми да предам Твоята мъдрост на човек, който го заслужава. После можеш да правиш с мен каквато е Твоята воля.

Направо пред очите ми стаята се озари от светлина, толкова ярка, че лицата на пътниците по леглата станаха мъртвешко сини. Замириса на свежест и на живот, сякаш някой беше отворил рязко прозорците и поривистият вятър бе довял от далечни градини уханието на крем и жасмин.

— Отиди в Багдад — обади се напевно моят ангел пазител.

— Какво ме чака в Багдад? — попитах аз.

— Ти се помоли за съратник и той ще ти бъде даден. В Багдад ще намериш учител, който ще ти посочи вярната посока.

Очите ми се напълниха със сълзи на благодарност. Сега вече знаех, че мъжът от видението ми е не друг, а духовният ми съратник. Бяхме орисани да се срещнем рано или късно. И щом се срещнехме, щях да разбера защо добрите му очи с цвят на лешник все са тъжни и как е станало така, че са ме убили една нощ в началото на пролетта.

Бележки

[1] Тълкуване на Корана. — Б.а.

[2] Ислямска духовна практика, при която многократно се изрича Божието име. — Б.а.