Елиф Шафак
Любов (12)

Ела

Нортхамптън, 3 юни 2008 година

Бързо профучаваха студенти с лица, които, въпреки че беше началото на лятото, вече бяха със силен слънчев загар, от смъкнатите прозорци на автомобилите им гърмяха парчета на „Бийч Бойс“. Ела ги наблюдаваше, глуха за щастието им, и се връщаше в мислите си към събитията от последните няколко дни. Първо беше намерила Спирит мъртъв в кухнята и макар многократно да си беше повтаряла, че трябва да е готова за този миг, не само я обзе огромна скръб, но се почувства уязвима и самотна, сякаш, след като беше изгубила кучето си, бе останала сам-сама в огромния свят. После разбра, че Орли страда от булимия и че почти всички в класа й знаят. Плисна я вина, заради която Ела се усъмни доколко правилно се държи с по-малката си дъщеря и дали изобщо става за майка. Вината не беше нов елемент в репертоара й от чувства, затова пък тази загуба на увереност в качествата й на майка беше за нея нещо непознато.

Пак по това време тя започна да си разменя с Азис З. Захара по няколко имейла всеки ден. По два, три, понякога по цели пет. Пишеше му за всичко и за нейна изненада той не се бавеше с отговорите. Ела не проумяваше как Азис намира време и дори интернет връзка, за да проверява електронната си поща, докато пътува по такива затънтени места. Но не й трябваше много време, за да се пристрасти към думите му. Не след дълго тя проверяваше пощата си при първа възможност: веднага щом станеше от сън и после след закуска, след като се върнеше от сутрешна разходка и докато приготвяше обяда, преди да отиде да свърши едно-друго, дори, след като излезеше се отбиваше в някое интернет кафене. Докато гледаше любимите си телевизионни сериали, докато режеше домати в Готварския клуб „Фюжън“, докато говореше по телефона с приятелки или слушаше как близнаците дърдорят за училище и за домашните, държеше лаптопа включен, а пощата си — отворена. Ако нямаше нови писма от Азис, Ела препрочиташе старите. А получеше ли ново, неволно се усмихваше — радостна, но и смутена от онова, което ставаше. Защото наистина ставаше нещо.

Много скоро заради размяната на имейли с Азис Ела вече чувстваше, че спокойният й, подреден живот се променя. От човек, в чието житейско платно преобладаваха мътносивите и кафявите оттенъци, тя се превръщаше в жена с таен цвят: терзаещо яркочервено. И на нея това й харесваше.

Азис не беше от хората, които си падат по изтърканите любезности. Той смяташе, че си едва ли не мъртъв, ако не се ръководиш в живота си най-вече от сърцето, ако не се отвориш за любовта и не следваш пътя й така, както слънчогледът следва слънцето. (Ела се питаше дали не се е озовала в неговия списък с неодушевени предмети.) Азис не й пишеше за времето и за последния филм, който е гледал. Той й пишеше за други, по-дълбоки неща, например за живота и смъртта, и най-вече за любовта. Ела не беше свикнала да изразява чувствата си по такива въпроси, особено пък пред непознат, но може би жена като нея имаше нужда именно от непознат, за да сподели какво мисли.

Тя си мислеше, че и да има в кореспонденцията им намек за флирт, той е съвсем безобиден и би могъл да бъде от полза и за двамата. Те можеха да флиртуват, както стояха в далечни кътчета в безкрайния лабиринт на киберпространството. Благодарение на тези писма Ела се надяваше да си върне поне малко достойнството, което беше изгубила по време на брака. Азис беше от рядко срещаните мъже, които една жена можеше да обича, без да губи уважение към себе си. Той вероятно също можеше да открие нещо приятно в това да е център на вниманието на една американка на средна възраст. Киберпространството открояваше като през увеличително стъкло, но и смекчаваше офлайн поведението и даваше възможност да пофлиртуваш без чувството за вина (каквото Ела не искаше, тъй като вече го имаше в излишък) и да изживееш приключение, без да се излагаш на опасност (която Ела искаше, понеже в живота й никога не бе имало приключения). Сякаш отхапваше от забранен плод, без да трябва да се притеснява от допълнителните калории: нямаше да има никакви последици.

Ето защо сигурно беше богохулство семейна жена с деца да праща задушевни имейли на един непознат, но тя реши, че тъй като отношенията им са платонични, богохулството е сладко.

Нортхамптън, 5 юни 2008 година

„Бодро те поздравявам, любими Азис,

В един от предишните си имейли ми писа, че според теб е нелепо да си въобразяваме, че чрез разумния избор имаме някаква власт над хода на живота си, както е нелепо рибата да се опитва да има власт над океана, в който плува. Мислих много върху следващото ти изречение: «Представата, че „Аз“-ът може да натрупа познания, поражда не само напразни надежди, но и разочарования там, където животът не се покрива с очакванията ни.»

Вече е време да си призная: самата аз съм доста властна. Поне така ме определят хората, които ме познават най-добре. До неотдавна бях много строга майка. Бях наложила какви ли не правила (и повярвай, те далеч не са така меки, както правилата на твоя суфист!) и не допусках никой да ги оспорва. Веднъж голямата ми дъщеря ме обвини, че се държа като партизанка. Каза, че съм се окопала в живота им и от окопа съм се опитвала да засека всяка тяхна «неправилна» мисъл или желание!

Нали помниш песента «Que sera, sera?». Е, тя никога не ми е била любима. Никога не съм споделяла възгледа «Да става, каквото има да става», никога не съм се носела по течението. Знам, че си религиозен, аз обаче не съм. Доста често празнуваме семейно шабат, но самата аз не помня кога за последно съм се молила. (Ох, не, всъщност помня. Само преди два дни в кухнята, но това не се брои, понеже не толкова се молех, колкото се оплаквах на висшето «Аз».)

Навремето като студентка се бях увлякла по източната духовност и изчетох доста за будизма и даоизма. Дори смятах заедно с една приятелка, голяма ексцентричка, да отида за месец в ашрам в Индия, но този етап в живота ми не продължи дълго. Колкото и привлекателно да ми се струва мистичното учение, смятам, че то налага много ограничения и е непригодно за сегашния живот. Оттогава мнението ми не се е променило.

Дано не се засегнеш от неприязънта ми към религията. Много те моля, погледни на това като на изповед на човек, който държи на теб и който трябваше да я направи отдавна.

С най-топли чувства:

Ела“

„Скъпа ми партизанко Ела,

Имейлът ти ме завари точно когато се готвя да замина от Амстердам за Малави. Възложиха ми да направя снимки на хората в едно село, където върлува СПИН и повечето деца са сираци.

Ако всичко мине добре, ще се прибера след четири дни. Мога ли да се надявам на това? Да. Имам ли някаква власт над нещата? Не. Единственото, което мога да направя, е да взема със себе си лаптопа, да се опитам да намеря добра интернет връзка и да се надявам, че ще доживея до следващия ден. Останалото не е в мои ръце. Именно това суфистите наричат петия елемент — пустотата. Необяснимата и неуправляема божествена стихия, която ние, хората, не можем да разберем, но въпреки това не бива да забравяме. Не вярвам в «бездействието», ако това означава изобщо да не правиш нищо и да не проявяваш силен интерес към живота. Смятам обаче, че трябва да зачитаме петата стихия.

Смятам, освен това, че всеки от нас сключва завет с Бога. За себе си знам, че съм го сключил. Когато станах суфи, обещах на Бога да изпълня възможно най-добре онова, което ми е възложено, и да оставя другото на Него, единствено на Него. Приех истината, че има неща, които са извън моята власт. Че виждам само някои части, наподобяващи носещи се из пространството фрагменти от филм, а не цялостната картина.

И така, смяташ ме за религиозен. Но аз не съм религиозен.

Аз съм духовен, което е различно. Религиозността и духовността не са едно и също и аз съм на мнение, че пропастта между двете никога не е била по-дълбока, отколкото днес. Погледна ли света, виждам безпътицата, в която той се е озовал и която се задълбочава. От една страна, вярваме в свободата и във властта на отделната личност без оглед на Бог, държава и общество. В много отношения хората стават по-егоцентрични, а светът — по-материалистичен. От друга страна, човечеството като цяло става по-духовно. След като толкова дълго сме се осланяли на разума, явно сме достигнали точка, когато признаваме, че умът е ограничен.

Днес, точно както през Средновековието, наблюдаваме бурен интерес към духовността. Все повече хора на Запад се стремят да намерят в забързания си живот място и за нея. Но колкото и добри да са намеренията им, техният подход често е неуместен. Духовността не е поредният сос, с който да залеем старото ястие. Тя не е нещо, което можем да добавим към живота си, без да внесем в него съществени промени.

Знам, че обичаш да готвиш. Знаеш ли, че според Шамс светът е един огромен казан, в който се готви нещо? Засега не знаем какво. Всичко, което правим, което чувстваме и мислим, е съставна част от общото в казана. Трябва да се запитаме какво прибавяме в него. Дали негодувание, вражда, гняв и насилие? Или любов и хармония?

Ти, скъпа Ела, как ще отговориш? Какво според теб добавяш към колективното ястие на човечеството? Замисля ли се за теб, съставката, която добавям, е една голяма усмивка.

С любов, Азис“

Вятър

„Всичко, което се движи, променя се и отправя предизвикателства“

Фанатикът

 

Коня, 19 октомври 1244 година

Бясно лаят и бият под прозореца ми псета. Понадигнах се в леглото, заподозрял, че сигурно са надушили крадец, който се опитва да проникне с взлом в някоя къща, или мръсен пияница, минаващ наблизо. Почтените хора вече не могат да се наспят на спокойствие. Накъдето и да се обърнеш, виждаш само безпътство и разврат. А не беше така. Допреди няколко години в града ни беше по-безопасно. Нравствената поквара не се различава особено от призрачен мор, който плъзва изневиделица, разпространява се бързо и покосява всеки, беден и богат, млад и стар. В такова състояние е днес градът ни. Ако не трябваше да ходя в медресето, надали щях да излизам изобщо от нас.

Хвала на Бога, има и хора, които поставят добруването на обществото пред своето и се трудят ден и нощ, за да наложат ред. Хора като младия ми племенник Байбарс. Ние с жена ми се гордеем с него. Успокоително е да знаеш, че в този късен час, когато върлуват злосторници, престъпници и пияници, Байбарс и другите пазванти обикалят из града, за да ни пазят.

След преждевременната смърт на брат ми станах пръв настойник на Байбарс. Млад и непреклонен, преди половин година той се хвана пазвантин. Сплетниците отсъдиха, че се бил вредил, понеже съм учител в медресето. Няма такова нещо! Байбарс е як и смел, точно за работа като тази. От него ще излезе и отличен воин. Той искаше да отиде да се бие срещу кръстоносците в Йерусалим, но ние с жената решихме, че му е време да се задоми и да създаде семейство.

— Имаме нужда от теб тук, синко — рекох му. — И тук има толкова много неща, с които да се биеш.

И това си беше голата истина. Ето днес сутринта й викам на жената — така и така, в тежки времена живеем. Не току-тъй всеки Божи ден научаваме за ново бедствие. Ако дотук монголците удържат победа след победа, ако християните успяха да наложат, делото си, ако град след град и село след село са плячкосвани от враговете на исляма, то е само заради хора, които са мюсюлмани единствено на думи. Който се пусне от Божието въже, неминуемо се отклонява от пътя. Монголците ни бяха пратени като наказание за греховете ни. Ако не бяха монголците, щеше да ни удари я земетресение, я глад, я наводнение. Колко още бедствия трябва да се стоварят върху града ни, за да разберем предупреждението и да се покаем? Нищо чудно по нас да се посипят и камъни. И всички да бъдем заличени от лицето на земята, както е станало с жителите на Содом и Гомора, по чиито стъпки вървим.

Ами суфистите, колко пагубно влияят те! Как смеят да се наричат мюсюлмани, при положение че говорят неща, каквито един мюсюлманин не бива и да си помисля? Кръвта ми кипва, когато ги слушам да изричат името на пророка, мир на праха му, колкото да налагат смехотворните си възгледи. Те твърдят, че след един военен поход пророкът Мохамед бил обявил как оттук насетне народът му трябва да се откаже от малкия джихад в името на големия джихад: битката срещу собственото его. Суфистите разправят, че оттогава егото било единственият противник, срещу когото мюсюлманите трябвало да се опълчат. Звучи добре, но как това ще помогне в борбата с враговете на исляма? Ето какво се питам.

Суфистите стигат дотам да разправят, че шариатът бил само етап по пътя. За какъв етап говорят, питам аз. Сякаш това не е достатъчно тревожно, ами седнали да твърдят и че просветеният не можел да бъде спъван от правилата на първите етапи. И тъй като си въобразяват, че вече са достигнали най-високото равнище, те използват това като не особено убедително оправдание да пренебрегват правилата на шариата. За тях пиенето, танците, музиката, поезията и живописта явно са много по-важни от религиозните задължения. Суфистите проповядват, че тъй като в исляма нямало йерархия, всеки имал право сам да търси Бога. Всичко това звучи безобидно и безвредно, но нагазиш ли в отегчителното им многословие, виждаш, че онова, което отстояват, има и зловеща страна: твърдението, че не е нужно човек да обръща внимание на религиозните власти.

Според суфистите Свещеният Коран бил пълен с неясни символи и многопластови препратки, които трябвало да се тълкуват всеки по мистичен начин. Затова изследват на кое число отговаря вибрацията на дадена дума, изучават скритото значение на числата и търсят в писанието забулени препратки — правят всичко по силите си, само и само да не прочетат Божието послание.

Някои суфисти дори твърдят, че хората били Говорещ Коран. Ако това не е чисто богохулство, тогава не знам кое е. Подвизават се разни странстващи дервиши, друга размирна прослойка негодници. Каландари, хайдари, камии — известни са под всевъзможни имена. Мен ако питате, те са най-страшни. Какво добро можете да очаквате от човек, когото не го свърта на едно място? Ако нямаш усещането за принадлежност, можеш да се понесеш като суха шумка на вятъра в най-различни посоки. Точно жертва като за Шейтана.

Философите не са по стока от суфистите. Размишляват и размишляват, като че ли ограниченият им ум може да проумее всемира, който не ни е дадено да разберем. Има една история, твърде показателна за съзаклятието между философи и суфисти.

„Веднъж един философ срещнал суфист и двамата веднага се сприятелили. Говорили си дни наред, единият довършвал изречението на другия и обратно.

Накрая се разделили, а философът споделил за разговора:

— Той вижда всичко, каквото знам.

Суфистът пък заявил:

— Той знае всичко, каквото виждам аз.“

И така, суфистът си въобразява, че вижда, философът пък си въобразява, че знае. По мое мнение те не виждат нищо и не знаят нищо. Толкова ли не схващат, че ние сме най-обикновени ограничени и в крайна сметка тленни човеци и от нас не се очаква да знаем повече, отколкото трябва да знаем? Най-многото, на което може да се надява човек, е да се добере до най-повърхностни сведения за Всевишния. И нищо повече. Задачата ни е не да тълкуваме Божието учение, а да му се подчиняваме.

Когато Байбарс дойде у нас, ще обсъдим тези въпроси. Станало ни е нещо като навик, наш малък ритуал. След всяко нощно дежурство Байбарс яде супата и питката, които му поднася жена ми и ние се впускаме в разговор за състоянието на нещата. Драго ми е да гледам колко му се яде на това момче. То трябва да е силно. Такъв нравствен младеж като него има да върши много неща в безбожния ни град.

Шамс

Коня, 30 октомври 1244 година

Балконът в Шекерджийския хан. Седях на него преди срещата си с Руми, от която ме делеше точно една нощ. Сърцето ми ликуваше от великолепието на всемира, който Бог е създал по Свой образ, така че, накъдето и да се обърнем, да Го търсим и да Го откриваме. Въпреки това човеците го правят рядко.

Спомних си хората, които бях срещнал: просяка, блудницата и пияницата. Най-обикновени хора, поразени от разпространен недъг — бяха се отдалечили от Единия. Ето какви хора книжниците, изобщо не виждаха, докато седяха залостени в кулите си от слонова кост. Запитах се дали Руми е друг. Реших, че ако е същият, ще се превърна в проводник между него и отритнатите от обществото.

Градът най-сетне бе потънал в сън. В такава късна доба дори нощните твари не искаха да нарушават възцарилия се мир. Натъжавах се неописуемо, но в същото време и се въодушевявах, докато слушах как някой град спи и се питах какви ли истории се разиграват зад затворените врати, какви ли истории съм могъл да изживея и аз, ако бях избрал друг път. Всъщност обаче не аз бях избрал пътя. А пътят беше избрал мен.

Спомних си един разказ.

„Някакъв странстващ дервиш пристигнал в един град, жителите му не се доверявали на пришълци.

— Върви си! — креснали му. — Тук не те познава никой!

Дервишът отвърнал спокойно:

— Да, така е, затова пък познавам себе си и повярвайте, щеше да бъде много по-страшно, ако беше обратно.“

Докато познавах себе си, всичко беше наред. Който познава себе си, познава и Единия.

Луната ме озаряваше с топлото си сияние. Над града заръми дъждец, нежен като копринен шал. Благодарих на Бога за този блажен миг и се оставих в ръцете Му. Отново бях изумен колко крехък и мимолетен е животът и си припомних още едно правило: „Животът ни е даден за кратко и този свят не е нищо друго, освен повърхностна имитация на действителността. Само малко дете ще сбърка и ще помисли играчката за истинското нещо. Въпреки това хората или са заслепени от играчката, или без всякакво уважение я чупят и я изхвърлят. В този живот стой по-надалеч от всякакви крайности, защото те ще разрушат вътрешното ти равновесие.“

Суфистите не стигат до крайности. Суфистът винаги е мек и умерен.

Утре заран ще отида в голямата джамия и ще послушам Руми. Няма да се учудя, ако наистина е велик проповедник, както всички твърдят в един глас, но в крайна сметка широтата и обхватът на всеки говорещ се определят от онези, които го слушат. Думите на Руми може да са като дива градина, пълна с билки, лугачка, смърч и храсти, но посетителят има право да избере какво му харесва. Красивите цветя се обират веднага и малцина обръщат внимание на бодливите растения. А истината е, че именно от тях често се правят най-добрите лекове.

Мигар не е същото и с градината на любовта? Как любовта може да бъде достойна за името си, ако избираме само красивото и загърбваме трудностите? Лесно е да се радваш на хубавото и да не харесваш лошото. Това го може всеки. Истинското предизвикателство е да обичаш едновременно и хубавото, и лошото не защото без нощ няма ден, а защото трябва да надскочиш такива описания и да приемеш любовта в нейната цялост.

Остава само един ден до срещата ми с моя съратник. Сън не ме лови.

О, Руми! Властелин в царството на словото и значенията! Ще ме познаеш ли, когато ме видиш? Виж ме!

Руми

Коня, 31 октомври 1244 година

Благословен да е днешният ден, защото на него срещнах Шамс от Тебриз. В този последен ден на октомври във въздуха се долавяше нов хлад и вятърът се усили, за да възвести, че есента си отива.

Следобед джамията както обикновено беше препълнена. Проповядвам ли на големи множества, винаги внимавам да не забравям онези, които ме слушат, но и да не мисля постоянно за тях. И има само един начин да го постигна: да си представям множеството като един-единствен човек. Всяка седмица ме слушат стотици хора, аз обаче винаги говоря само на един човек: на онзи, който чува как думите ми ехтят в сърцето му и който ме познава както никой друг.

Когато накрая излязох от джамията, намерих коня си приготвен. В гривата на животното бяха вплетени сърмени нишки и мънички сребърни звънчета. Беше ми приятно да слушам как те подрънкват на всяка крачка, ала при толкова много хора, препречили пътя, беше трудно да напредваме бързо. Подминавахме с размерна крачка запуснати дюкяни и къщи със сламени покриви. Възгласите на молителите се смесваха с крясъците на малчуганите и виковете на просяците, решили да изкарат някоя пара. Повечето от тези хора искаха да се помоля за тях, някои просто желаеха да повървят редом с мен. Ала имаше и други, които бяха дошли с по-големи надежди и ме молеха да ги изцеря от смъртна болест или от зла прокоба. Именно те внасяха смут в душата ми. Толкова ли не виждаха, че не съм ни пророк, ни влъхва и не мога да върша чудеса?

След като завихме и се приближихме до Шекерджийския хан, забелязах странстваш, дервиш, който си проправяше път през гъмжилото и вперил пронизващи очи, крачеше напето право към мен. Движеше се леко и съсредоточено и излъчваше вид на самоуверена вещина. Нямаше никакви косми по себе си. Нито брада. Нито вежди. Ала колкото и открито да бе лицето му, изражението върху него беше непроницаемо.

Любопитството ми обаче беше разпалено не от външния му вид. През годините бях срещал из Коня всевъзможни странстващи дервиши, тръгнали да търсят Бога. Със смайващи татуировки, какви ли не обици по ушите и носа си, повечето изглеждаха така, та веднага им личеше, че са непокорни. Бяха или с дълга коса, или бръснати до голо. Някои каландари бяха дори с пробити езици и зърна на гърдите. Затова, щом видях дервиша, бях смаян не от външния му вид. А бих казал, от погледа му.

С пламнали черни очи, по-пронизващи и от кинжал, той стоеше насред улицата с вдигнати разперени ръце, сякаш искаше да спре не само шествието, а самия ход на времето. Усетих как от глава до пети ме пронизва тръпката на внезапното предчувствие. Конят ми се подплаши и запръхтя силно, като клатеше нагоре-надолу глава. Постарах се да го успокоя, но той стана толкова неспокоен, че тревогата му се предаде и на мен.

Направо пред очите ми дервишът се приближи до жребеца, който пристъпваше и хвърляше къчове, и му пошушна нечуто нещо. Животното задиша тежко, ала дервишът махна за последно с ръка и конят тутакси се успокои. През тълпата като вълна премина тръпка и аз чух как някой мърмори:

— Това е черна магия!

Без да обръща внимание какво става наоколо, дервишът ме изгледа с любопитство.

— О, велики книжнико на Изтока и Запада, слушал съм толкова много за теб. Дошъл съм днес да те питам нещо, стига да може.

— Казвай — подканих едва чуто.

— Е, първо трябва да слезеш от коня, за да си на едно равнище с мен.

Бях толкова изумен от думите му, че за миг изгубих дар слово.

Хората около мен явно бяха не по-малко стъписани. Никой дотогава не бе дръзвал да се обръща към мен така.

Усетих как от раздразнение лицето ми пламва и стомахът ме присвива, ала успях да овладея себелюбието си и слязох от коня. Дервишът вече ми беше обърнал гръб и се отдалечаваше.

— Ей, почакай, ако обичаш! — извиках, докато го догонвах. — Искам да чуя въпроса ти.

Той спря и след като се обърна, ми се усмихна за пръв път.

— Добре тогава, бъди така любезен и ми кажи, кой според теб е по-велик: пророкът Мохамед или суфистът Бистами?

— Що за въпрос! — отвърнах. — Как изобщо можеш да сравняваш нашия почитан пророк, мир на праха му, последния от пророците, с някакъв си безславен мистик?

Около нас се беше събрала любопитна тълпа, но дервишът явно нямаше нищо против. Той продължи да се взира изпитателно в лицето ми и настоя:

— Помисли, ако обичаш. Нима пророкът не е рекъл: „Прости ми, Боже, че не успях да Те опозная както подобава“, а Бистами е заявил: „Хвала на мен, нося Бога под наметалото си“. Щом единият се чувства толкова незначителен спрямо Бога, а другият твърди, че Го носи вътре в себе си, кой от двамата е по-велик?

Сърцето ми затуптя като обезумяло. Въпросът вече не ми се струваше толкова нелеп. Всъщност изпитах чувството, че се е вдигнало було, зад което ме чака интригуваща главоблъсканица. По устните на дервиша като лек ветрец мина бегла усмивка. Сега вече знаех, че не е безумец. Беше човек с въпрос — с въпрос, върху който дотогава не се бях замислял.

— Разбирам какво се опитваш да кажеш — подхванах, като се постарах той да не долови и най-малко трепване на гласа ми. — Ще сравня двете твърдения и ще ти кажа защо от заявлението на Бистами излиза, че той е по-велик, а всъщност е обратното.

— Целият съм слух — отговори дервишът.

— Божията любов е безбрежен океан и човеците се стремят да вземат от него възможно най-много вода. Ала в края на деня от размера на техния съд зависи колко вода са взели. Някои са с бурета, други — с ведра, трети пък имат само чаши.

Докато говорех, видях, че едва загатнатото презрение върху лицето на дервиша отстъпва място на открито признание, а после и на блага усмивка, както се усмихва човек, разпознал в думите на друг собствените си мисли.

— Съдът на Бистами е бил сравнително малък и той е утолил с една глътка жаждата си. Чувствал се е щастлив там, където е бил. Прекрасно е, че е разпознал в себе си божественото, но въпреки това Аз-ът пак не е тъждествен на Бога. Не е постигнато единение. Колкото до пророка, той е бил Божий избраник и е имал да пълни много по-голяма чаша. Точно заради това Бог го е попитал в Корана: „Не отворихме ли сърцето ти?“. Така сърцето му се е разширило, а чашата му е станала огромна и той все не е могъл да утоли жаждата си. Но е чудно, че е казал: „Не Те познаваме, както подобава“, макар и да е познавал като никой друг Бога.

Дервишът грейна в добродушна усмивка, кимна и ми благодари. Сетне сложи ръка на сърцето си — в знак на признателност, и стоя така няколко секунди. Когато погледите ни се срещнаха, забелязах, че в очите му се е прокраднала следа от благост.

Взрях се през рамото му в перленосивия пейзаж, какъвто е градът ни по това време на годината. В нозете ни се понесоха няколко сухи листа. Дервишът се вгледа в мен с ново любопитство и съм готов да се закълна, че за стотна от секундата видях в помръкващата светлина на залязващото слънце как го обгръща кехлибарена аура.

Той ми се поклони с уважение. Аз също му се поклоних. Не знам колко сме стояли така с надвисналото над главите ни теменужено небе. След малко множеството около нас запристъпва притеснено — беше наблюдавало разговора ни с изумление, граничещо с неодобрение. Никой дотогава не ме беше виждал да се кланям на някого и от това, че го бях направил пред някакъв си странстващ суфист, мнозина, включително най-близките ми ученици, се стъписаха.

Дервишът явно долови укора във въздуха.

— Аз ще тръгвам и ще те оставя на поклонниците ти — рече той с глас, заглъхнал до кадифен тембър, почти до шепот.

— Чакай — спрях го аз. — Не си отивай, много те моля. Остани!

Зърнах по лицето му следа от замисленост, тъга върху устните му, сякаш той искаше да каже още нещо, ала не можеше или се въздържаше. И в онзи миг, в онова мълчание чух въпроса, който дервишът не ми беше задал:

„Ами ти, велики проповеднико? Кажи ми колко голяма е твоята чаша?“

След това вече нямаше какво да си кажем. Бяхме останали без думи. Пристъпих към дервиша и се доближих толкова, че видях златните точици в черните му очи. Най-неочаквано ме обори странното чувство, че вече съм изживявал този миг. И то неведнъж, а над десетина пъти. Започнах да си спомням откъслеци от него. Забулен мъж, висок и снажен, с пламнали пръсти. И тогава се сетих. Дервишът, застанал срещу мен, бе не друг, а човекът, когото виждах насън.

Разбрах, че съм намерил своя спътник. Но вместо, както бях очаквал, да се почувствам на седмото небе от радост, бях скован от леден страх.