Шенън Уейвърли
Мелодия за влюбени (11)

Глава единадесета

— Да ти донеса ли вода? — притеснено я попита господин Бийч.

Когато се съвзе след миг, гласът й прозвуча учудващо спокойно.

— Благодаря, няма нужда. Добре съм. Убедена съм, че Джон ще бъде чудесен диригент.

— Анджела, направих всичко, което беше по силите ми. — Тъжно каза той.

Съчувствените му слова за малко да отприщят сълзите й.

— Благодаря за всичко, господин Бийч! — едва успя да изрече тя.

— Аз още не съм разговарял с Джонатан… — Той се поколеба. — Госпожа Конрой трябваше да му съобщи новината. Мисля да те препоръчам за асистент-диригент. Имаш ли нещо против?

Отново втора? Асистентка на Джон…

— Още не зная какво точно ще реша да правя в бъдеще…

— Да, разбира се, нужно ти е време, за да помислиш.

— Господин Бийч, бихте ли ми отговорили кое е качеството, което Джон притежава, а аз — не?

— Без да подценявам факта, че е изключително талантлив музикант, ще ти кажа, че в негово лице Съветът вижда личност, която ще привлече повече публика в залата, а заедно с нея — и нови меценати. По този начин биха се разрешили сериозните финансови проблеми на оркестъра.

След като господин Бийч си отиде, Анджела седна на килима пред елхата, вперила празен поглед пред себе си. Една-единствена мисъл доминираше в съзнанието й — бе изгубила диригентския пост на Уинстънския симфоничен оркестър! Какво щеше да прави сега? Тя не бе искала нищо друго.

Захлупи лице и няколко секунди стоя така, притиснала длани, без да плаче, разтърсвана от конвулсии. През цялото време бе изпитвала страх, че това може да се случи, ала дълбоко в нея винаги бе горяло пламъчето на надеждата. Очевидно се бе заблуждавала. Не бе отчела факта, че когато Джон участва в някое състезание, никой друг няма шанс да спечели.

— Да го вземат мътните този Стодард! — вбесено извика тя.

Не, не беше права, опита се да мисли трезво. Грешката не бе негова. Беше й предложил да оттегли кандидатурата си.

Не, виновен е! Болката от разочарованието я обзе с нова сила и помете всеки опит да разсъждава обективно. Като неин приятел, той трябваше да разбере колко важен бе този пост за нея и самият той да се оттегли! Но Джон обичаше предизвикателствата, държеше неизменно да бъде център на вниманието, дори ако за целта се налагаше да измести дори приятел!

По дяволите! През цялото време се е чувствал господар на положението, дори когато я бе убеждавал колко много държи на нея! Дори когато се бяха любили! Изобщо не го бе грижа за нея, за мечтите и стремежите й. Чувстваше се излъгана и предадена, жертва на амбицията и високомерието му.

Анджела стисна очи и въздъхна. Не биваше да реагира с такава ярост. За бога, та тя го обичаше. Но просто не можеше да се овладее.

В този момент на вратата се позвъни. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Сигурно беше той.

Отвори вратата и преди да се опомни, се озова в прегръдките му. Обгръщайки с една ръка талията й, а другата милвайки косите й, той жадно я целуна. Устните му събудиха у Анджела спомена от коледната нощ и тялото й откликна на целувката. В следващия миг обаче мобилизира цялата си воля и го отблъсна.

— Ейнджъл, какво има? — погледна я втрещено той.

— И още питаш? Как можеш да идваш тук и да се преструваш, че нищо не е станало!

— Моля?!

— А диригентският пост на Уинстънския оркестър? — изгледа го ледено тя.

— Какво за него?

Настъпи дълга, неловка пауза.

— Госпожа Конрой не ти ли каза?

— Не. Пристигам тук направо от аерогарата — отвърна с присвити очи Джон. — О, по дяволите!

— Извинявай, не биваше да научаваш новината от мен — изрече сухо Анджела.

Той я хвана за раменете и я погледна в очите.

— Ейнджъл, наистина съжалявам!

— До гуша ми дойде от тези думи — скръсти ръце тя. — Зная прекрасно, че не съжаляваш и не желая да ги чувам повече.

Джон въздъхна дълбоко.

— Не очаквах подобно развитие на нещата.

Тя се засмя с болка.

— Не си предполагал, че ще бъда толкова разстроена, нали? На глупавата малка Ейнджъл трябваше да й бъде напълно достатъчно, че ти си победил! От нея се очакваше да те посрещне с цветя, топовни гърмежи и фанфари!

Сложил ръце на хълбоците си, Джон я гледаше недоумяващо.

— Какво означава всичко това?

— Означава, че отново се отнесе жестоко с мен, Стодард!

Цветът на лицето му се промени.

— Още преди три седмици ти заявих, че не държа на този пост.

— Празни думи, Джон! Ако наистина не си го искал, защо не оттегли кандидатурата си.

— Заради теб, дявол да го вземе! Каза, че никога няма да ми проговориш, ако го направя.

Въпреки, че разбираше раздразнението му, болката и гневът й следваха своя собствена логика.

— И какво от това? Трябваше ли да ме послушаш? Не ти ли стана ясно колко важно е за мен това диригентско място?!

Джон зарови пръсти в косата на тила си, обзет от безсилие.

— Не оттеглих кандидатурата си, защото нито за миг не се усъмних, че ти ще спечелиш мястото. В началото наистина го исках, но през нощта, когато останах да преспя у вас, видях рецензиите ти, както и партитурата, която подготвяше, и си дадох сметка, че ме превъзхождаш в случая. Ти притежаваше необходимия комплекс от качества, Ейнджъл. Не се оттеглих заради теб. Бях уверен, че ще спечелиш конкурса и исках да си сигурна, че можеш да победиш всекиго, честно и почтено. Всекиго, в това число и мен!

— Благодаря за признанието, но не аз победих.

— Слушай — сложи ръце на раменете й Джон, — не искам този проклет пост и нямам никакво намерение да го заемам.

— Не разбираш ли, че това вече няма значение? — изплющя гласът й. — Ти постигна целта си.

— И каква е тя според теб?

— Да докажеш, че си по-добрият от двама ни!

— Глупости, Ейнджъл, нищо не е станало. Просто няколко недотам компетентни жени са направили погрешен избор. Възнамерявам да отхвърля предложението, така че мястото е твое.

— Казах, че това вече няма значение. Не искам утешителни награди, Джон! Ти ми отне радостта от успеха! Всичко провали…

Той я пусна рязко и закрачи нервно из стаята.

— Кога най-сетне ще пораснеш?

— Аз ли да порасна? Не ме разсмивай!

Джон се обърна и я прониза с леден поглед.

— Достатъчно. Отивам си.

— Какво искаш да кажеш?

— Добре ме чу. Обясних ти както причината, поради която кандидатствах за диригентския пост, така и мотивите ми, за да не се оттегля. Но ти продължаваш да не ми вярваш и да ме подозираш в най-лошото. Истинските приятели не постъпват така. — Той дръпна ципа на якето си. — Едно време доверието бе основа на нашето приятелство. Мислех, че съм успял да го спечеля отново, ала явно съм грешал — усмихна се печално той. — Ти каза, че сме се променили. Тогава не исках да повярвам, че е така. Сега обаче виждам, че си била права. — В очите му се четеше болка. — Сбогом, Анджела.

 

 

Той ще се върне, повтаряше си тя, докато лежеше будна в леглото късно през нощта. Оркестърът възобновява репетициите си слез две седмици. Тогава Джон със сигурност ще дойде и ще заеме мястото си на диригентския пулт, независимо от онова, което й бе казал. Анджела не се съмняваше, че именно това бе целта му. Иначе защо му бе притрябвало да купува къща в Уинстън?

Едно обаче бе сигурно — когато оркестрантите се съберяха след празниците, тя нямаше да бъде сред тях. Как би могла отново да се нареди сред флейтистите, след като почти бе стъпила на диригентския пулт? Би било прекалено болезнено и унизително за нея. Ала още по-непоносимо щеше да бъде всяка сряда вечер да застава лице в лице с Джон, признавайки поражението си.

Но преди да събере смелост, за да обяви напускането си, й се обади господин Бийч. Помоли я да му помогне при подреждането на музикалната библиотека в театъра. Тя, разбира се, се съгласи и не след дълго двамата сортираха прашните партитури. След като попривършиха работата, Анджела го уведоми за намерението си. Пожълтялата партитура се изхлузи от ръцете на възрастния диригент.

— Скъпа, не можеш да напуснеш оркестъра! — изумено я погледна той.

— Съжалявам, но се налага. — Тя постави нова папка на рафта. — Не мога да разбера какво става. Да не би да е обявена седмица на оставките? — сбърчи чело господин Бийч.

— Защо? — Усети, че я побиват тръпки.

— Вчера и Джонатан Стодард заяви, че се отказва от поста.

Анджела остана с отворена уста.

— Отказал се е от току-що спечеленото диригентско място?!

— По-точно, хвърли назначението си в лицето на дамите от Съвета. След което им затръшна вратата.

— И защо го е направил? — попита с разширени от почуда очи тя.

— Затова, че са пренебрегнали най-добрия кандидат за поста. Беше невероятно зрелище! — засмя се като никога господин Бийч. — Ето защо не бива да напускаш. Госпожа Конрой всеки момент ще те потърси.

Анджела придърпа стола и седна. Май доста й се събра.

— За да предложи този път на мен ли?

— Разбира се, както трябваше да направи още в самото начало.

— Аз… няма да приема. — Заяви с гордо вдигната брадичка Анджела.

— Но защо? — Отговор не последва. — От наранена гордост ли? Това ли е причината, Анджела?

Тя стана, за да е по-далеч от изпитателния му поглед.

— Доста е… сложно. Би могло да се нарече и гордост.

— И мислиш ли, че като отхвърлиш предложението, ще накажеш членовете на Съвета? О, Анджела, нима не разбираш, че ще навредиш единствено на себе си? Нали знаеш поговорката: „Каквото сам си направиш, друг не може да ти го направи!“.

— За бога, господин Бийч! А вие какво щяхте да направите на мое място? — приседна отново на стола тя.

— Нямаше изобщо да се замислям. Щях да гледам на дамите от Съвета като на глупачки, каквито са в действителност, и не бих измервал стойността си с техния аршин. Бих заел полагащия ми се диригентски пост и бих му се радвал от цялото си сърце. Във всеки случай, нямаше да си стоя у дома и да се държа като обидено дете.

Последните му думи я жегнаха. Той бе вторият човек, който я упрекваше в липса на зрялост.

— Съжалявам, че мислите така за мен — изрече на пресекулки тя.

— Анджела, да ти кажа честно, не мога да те позная. Това просто не си ти. Да не се е случило нещо?

— Много е… лично. Между мен и Джон.

— Аха, разбирам…

Тя го погледна изненадано. Наистина ли разбираше?

— Това е отдавнашно съперничество между нас.

— Наистина ли? Защо и аз нямах един-двама съперници като Джонатан? Тогава изобщо не бих имал нужда от приятели.

— Казах ви, че е сложно за обяснение — примигна Анджела.

— Да, любовта винаги е сложна — усмихна се възрастният диригент.

— Това няма нищо общо с любовта, а с егоцентризма на Джон!

— Аха… А ти самата нямаш никакви проблеми със собственото си его, така ли? — Тя се изчерви под проницателния му взор. — Скъпа Анджела, мисля, че трябва да ти кажа нещо за Джонатан. Беше ме помолил да го пазя в тайна, но… Разговарях с него за първи път през август. Той ми се обади.

— Във връзка с диригентското място ли?

— Не. Търсеше теб.

— Мен?!

— Точно така. Интересуваше се дали свириш в Уинстънския оркестър. Каза, че е твой стар приятел и иска да се свърже с теб. Веднага след това подаде документите си за диригентския пост. Може да ме сметнеш за романтик, но според мен той просто търсеше начин отново да се появи в живота ти.

— Но значи… О, по дяволите! Какви ги забърках!

— Какво има, Анджела?

— Прав сте, каквото сам си направиш… Извинете, господин Бийч, но ще имате ли нещо против да продължим друг път?

— Разбира се, че не, скъпа.

— Благодаря ви! — изрече тя и в следващия миг вече бе навън.

Повече от час шофираше и се опитваше да обмисли трезво нещата. Колкото по-голям километраж навърташе, толкова по-ясно й ставаше, че старият диригент и Джон бяха напълно прави. Тя наистина се държеше като дете. Дете, което е обидено, защото мисли, че не го обичат. И кой, според нея, бе този, който не я обичаше? Онези от Съвета ли?

Ала отговорът по-скоро бе: Джон. Бе искала да спечели възхищението му, поне веднъж да бъде по-добра от него. Ала се бе провалила. Сега се страхуваше, че както преди девет години той ще я изостави. Защото за сетен път се бе уверил колко е посредствена и няма с какво да го задържи при себе си.

Изведнъж изпита силно желание да се извини на Джон. Задето го бе обвинила, че е ограбил радостта й. Забеляза телефонна кабина и отби колата встрани от пътя.

— Ало, Джон?

— Не, Антъни е — обади се мъжки глас отсреща.

— Антъни?

— Да, вчера се върнах от Англия. Джон излезе да търси нов апартамент, който да наеме.

— Така ли? Къде?

— Днес е в Бек Бей, тук в Бостън. Да му предам ли нещо?

— Не, ще се обадя пак — затвори тя, преди да попитат за името й.

Обзета от неприятно предчувствие, подкара към Елм Стрийт.

— О, не! — прошепна тя. На моравата отново се мъдреше табела „Продава се“.

Значи думите на Джон бяха абсолютно сериозни!

Странно как не бе проумяла очевидното! Всичко в поведението му говореше, че бе дошъл с намерението да се установи за постоянно в Уинстън. Беше споделил с нея, колко уморен от пътуванията се чувства, колко силно му е липсвала Нова Англия и как копнее да има свой дом. Ала тя не бе му повярвала. И той просто се бе отказал.

Опита се да запълни следващите няколко дни с домашни занимания и пазаруване, ала Джон не излизаше от мислите й.

Когато госпожа Конрой й позвъни с предложението, Анджела поиска няколко дни, за да помисли по въпроса. Диригентският пост на Уинстънския оркестър вече не й изглеждаше толкова важен. Даде си сметка, че животът й няма да свърши, ако се откаже от предложението. Имаше своята професия на преподавател, а и никой не й пречеше да кандидатства за диригент на някой друг оркестър. Наистина обичаше работата си с местните музиканти, но явно й бе отдавала прекалено голямо значение, особено след смъртта на майка си. Опитвала се бе да замести с оркестъра семейството си.

Без оркестъра Анджела би могла да живее, но не и с мисълта, че е наранила незаслужено Джон. След като той имаше желание да се върне в Уинстън, време бе и тя да стори нещо.

Точно на тридесет и първи декември Анджела взе решение да отиде в Кембридж и да помоли Джон за прошка.

Беше й споменал, че ще свири с джаз бенда в новогодишната нощ. Така че й се удаваше прекрасна възможност да осъществи намеренията си.

Анджела се гримира с подчертано старание, след което облече плътно прилепнала по тялото рокля в сапфиреносиньо — цвета на очите й. Дълго разресва хубавата си руса коса, след което, както се полагаше за такава празнична нощ, я прихвана отстрани с две кристални гребенчета. Обувки с високи токове, две пръсвания зад ушите с любимия й парфюм — и последните щрихи на тоалета й бяха нанесени.

Никога не бе предполагала, че навръх Нова Година движението е толкова оживено. Бе доста късно, когато най-сетне се добра до клуба. Всички маси бяха заети и в един момент Анджела се почувства доста неловко като единствената дама без кавалер в заведението, при това права на бара. На помощ й се притече сервитьорът, който я настани на една току-що донесена масичка. Поръча си питие за кураж. В този момент погледна към сцената и видя Джон. Сърцето й лудо заби.

Малко след това музикантите се оттеглиха в почивка и Анджела махна с ръка на Джон, докато слизаше от сцената. Той се запъти към нея, но в мига, в който я позна, отметна рязко глава. Цялото й същество се изпълни с няма молба: „Не ме отблъсквай! Моля те, изслушай ме!“.

Той бавно се приближи до масата й.

— Уестгейт! Виж ти. — Пронизаха я две хладни отчуждени очи.

— З-здравей, Джон.

— Какво те води насам? — В този момент келнерът й донесе питието, а Джон си поръча бира.

— Би ли седнал? — предложи Анджела. Той я погледна подозрително и издърпа стола.

— Е? Какво има?

— Ами… — Допреди малко знаеше какво ще му каже, а сега мозъкът й сякаш бе блокирал. — Забърках страхотна каша… — Бе единственото, което успя да изрече.

— Да, зная. — Очите му продължаваха безпощадно да я пронизват.

— Затова съм тук — изчерви се Анджела. — Да ти поискам прошка за всички ужасни неща, които ти наговорих. Те не отговарят на истината и аз те моля да ги забравиш!

Донесоха бирата на Джон и той жадно отпи, преди да заговори.

— Как очакваш да се държи един мъж, когато най-близкото му същество го обвинява, че е отнел радостта от живота му? — Остави чашата си и отново я погледна с присвити очи. Никога не бе й изглеждал толкова далечен и чужд.

— Джон, през последните няколко дни много мислих за ценностите в моя живот и Бог ми е свидетел, ти се оказа на първо място. — Той понечи да я прекъсне, ала Анджела го възпря: — Моля те, нека ти кажа всичко, преди да съм загубила кураж. Едва тази седмица си дадох сметка, че ти имаше съвсем сериозни намерения да се върнеш за постоянно в Уинстън. Затова се опитах поне отчасти да поправя грешката си.

— Да я поправиш? Как? — погледна я изпод вежди Джон.

— Обадих се от твое име за къщата на Търгуд. Ако наистина я харесваш, не позволявай някой друг да се настани в нея. — Той я наблюдаваше с нескрито любопитство. — А второто нещо, което си позволих, бе… — Тя отпи голяма глътка от питието. — Позвъних на госпожа Конрой и я помолих да преразгледа отново кандидатурата ти.

— К-какво?! — Джон стана и отново седна.

— Горката жена, така се смути! Само дванадесет часа преди това бе предложила на мен диригентския пост. Накрая все пак каза „Да“, така че… — Макар да не довърши изречението, смисълът бе повече от ясен. Мястото бе негово, можеше да го заеме. Джон потри смутено чело, без да откъсва поглед от нея. Дали нямаше да й каже да върви по дяволите…

— О, Ейнджъл! — въздъхна накрая той. Произнасянето на тази магическа думичка я изпълни с надежда. — Нали ти казах, че не искам този пост? Аз съм музикант, а не диригент и това ми е напълно достатъчно. Виж, къщата… — Тук Джон се усмихна. — Тя е съвсем друго нещо… Ще приема предложението ти, но само при условие, че се съгласиш да взема със себе си и прекрасните ти стари мебели.

— Т-ти ми се присмиваш. Съжалявам, дойдох с намерението да поправя стореното, но май трябва да си вървя…

— Ейнджъл — улови ръката й той, — не се присмивам на теб, а на двама ни. — Тя го гледаше изненадана и объркана. — Седни, скъпа — рече нежно и придърпа стола си към нея, така че да бъдат с гръб към останалите гости на заведението. После взе ръцете й в своите. — Знаеш ли, че ти съвсем не си единственият специалист по забъркване на каши? Аз ги забърквам къде-къде по-големи!

— За какво говориш? — недоумяваше тя.

— Какъв глупак съм бил — въздъхна той, — когато преди девет години просто избягах! Трябваше да намеря начин да ти кажа колко много означаваш за мен — преглътна с усилие Джон. — Ала аз не го направих! Предпочетох кариерата, мислейки, че тя и любовта са две взаимно изключващи се категории.

— Не говори така, Джон. Бил си млад и неопитен. Освен това, кой би могъл да каже дали щеше да си същият, дали нямаше да погубиш мечтите си, ако не бе минал по тази житейска пътека?

Ръцете му я стискаха до болка.

— Моля те да ми простиш, че постъпих така! Ако това би те утешило, и аз бях нещастен. Споменът за теб не ми даваше покой. Дори деветте години и разстоянието от четири континента не се оказаха достатъчни, за да те забравя! Накрая разбрах, че единственият ми шанс е да се върна и да те намеря. — Джон поднесе ръката й към устните си и я целуна.

— Не мога да повярвам, че е истина! — тръсна глава Анджела.

— Жалко… Но мисля, че точно това заслужавам — изрече тъжно той.

— Джон, исках да кажа, че е прекалено хубаво, за да е истина!

— Значи ми прощаваш? — без да го е грижа за околните, той я погали по косата и я притегли към себе си. — Вече зная. Всичките ми спомени означават само едно — винаги съм те обичал! О, Ейнджъл… — Наведе се и я целуна.

Струваше й се, че ще политне като балоните, които й бе подарил.

— Това е чудесно, господин Стодард — отвърна замечтано тя, — защото ми се струва, че аз също ви обичам.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно!

— За какво тогава беше това съперничество, с което ме побърка напоследък?

— О… — Тя вирна брадичка. — С две думи: исках и аз да бъда първа в нещо, за да съм достойна за теб. — Направи пауза и продължи: — Когато замина, реших, че ако бях по-красива и по-талантлива, не би го направил…

В този миг се появи саксофонистът.

— Не си тръгвай, скъпа! — Джон стана от масата с въздишка. — Имам да ти казвам още толкова неща.

Анджела се опитваше да слуша онова, което свиреше оркестърът, ала бе прекалено развълнувана.

Когато изпълнението свърши, Джон отиде при колегите си музиканти и им каза нещо. Секунда по-късно се върна отново на пианото. Останалите музиканти се бяха отдръпнали назад, отпуснали инструменти си в ръце, като гвардейци на почетна стража.

Публиката усети, че се случва нещо изключително и се смълча. Джон продължаваше да седи, разперил пръсти над клавишите. Накрая нагласи микрофона и вълнуващо произнесе:

— Посвещавам това изпълнение на Ейнджъл.

Тя затаи дъх. Още с първите акорди разпозна произведението. Беше „Ейнджъл валс“. Не можеше да повярва, че Джон ще изсвири тази сладникаво-сантиментална младежка творба пред публика! Ала неусетно монотонният ритъм започна да се променя, простичката мелодия се разслои на пластове и преди да се опомни, Анджела слушаше изключително сложно и виртуозно джаз изпълнение. Красиво, дълбоко, прочувствено, пълно с невероятни модулации!

Джон свиреше, а тя не можеше да спре сълзите си…

Без да обръща внимание на бурните аплодисменти, той слезе от сцената и се запъти към нея.

— Да излезем навън — промълви Джон и взе палтото й.

— Ами оркестърът? — попита смутено тя.

— Ще се оправят. Хайде, скъпа! — Хвана я за ръката и я поведе към вратата. От всички страни им се усмихваха, а в очите им се четеше: „Какво да ги правиш, влюбени!“.

Когато се озоваха навън, Джон, без да губи и секунда, я притисна пламенно в обятията си и нежно я целуна.

— О, Ейнджъл! Трябва да направим нещо за тази наша историческа връзка! — След което прокара гореща диря от целувки по скулите й.

— Имаш ли някакво предложение? — Анджела плъзна ръце под якето му и усети силното му тяло.

По лицето му се разля бавна, томителна усмивка.

— Какво ще кажеш да си извадим разрешително?

— Какво разрешително? За риболов ли? — погледна го недоумяващо Анджела.

— Това също не е лоша идея, но засега имам предвид разрешително да те целувам на обществени места. Документ за брак, имам предвид.

— Брак?! — Тя затвори очи. Искаше й се да крещи от щастие. — Имаш предвид онова нещо с къща, куче и… и деца ли?

— Най-малко за един струнен квартет!

В този миг откъм ресторанта и от прозорците на околните жилищни сгради долетяха весели викове и шум от отваряне на шампанско.

— Честита… Нова Година, Джон! — прошепна, задавена от щастие Ейнджъл.

— Честито ново начало, любов моя!