Шенън Уейвърли
Мелодия за влюбени (10)

Глава десета

Навън вятърът продължаваше да свири в клоните на дърветата. Дългата непрогледна нощ обгръщаше дивите си ледени владения.

Ала вътре в малката хижа бе истински райски кът.

Облегната на рамото на Джон, Анджела се чувстваше на най-сигурното място на света.

Двамата се събудиха едновременно от пиукането на ръчния часовник на Джон. В барачката бе тъмно и студено. Те измърмориха недоволно, прегърнаха се и се сгушиха в спалния чувал.

— Наистина ли трябва да ставаме? — промърмори Анджела до голото му рамо.

Той се отмести и я притисна с тялото си.

— Налага се. Иначе ще пропуснем изгрева, скъпа. — Целуна я по челото, надолу по страните, после по ухото…

— Да не би да търсиш устните ми? — Почувства усмивката му.

— След тази нощ зная точното разположение на всеки сантиметър от тялото ти. Виж ти, лицето й пламти! Това е добре, защото извън чувала е доста студено. — Джон отхвърли завивката с рязко движение. Анджела се опита да се завие отново, но той я вдигна и я сложи да стъпи на ледения под.

— Садист! Мразя те! — подскачаше тя, докато търсеше дрехите си. Макар и обута с вълнени чорапи, усещаше смразяващ студ. Смеейки се, Джон запали фенера и без да обръща внимание на голотата си улови в прегръдката си Анджела и я целуна. Твърде скоро обаче целувката стана дълбока и чувствена.

— О, не! — възпря се с мъка Джон. — Ако отново започнем, никога няма да излезем оттук. Хайде, Ейнджъл, обличай се. И подскачай, за да не замръзнеш. — Тя се усмихна. Да подскача ли? Тази сутрин бе убедена, че може да лети.

Излязоха от хижата в утринната дрезгавина, облечени, сякаш за щурмуване на Северния полюс. Всеки носеше калъфа с музикалния си инструмент. Анджела се чувстваше прекрасно, макар термометърът отвън да показваше минус четиринайсет градуса.

Наоколо бе невероятно тихо и спокойно. Над тях по-ярка от всякога грееше утринната звезда. Нейната коледна звезда. Двамата изкачиха краткото разстояние от дървесния пояс до върха. Спряха до един естествен заслон с изглед към югоизток. Анджела огледа неизброимите върхове, хребети, долини и зъбери наоколо. Чувстваше се в самото сърце на майката природа.

— Как ти се струва? — попита Джон.

— Приказно.

— Радвам се да го чуя от теб. — Очите му й се усмихваха с малките бръчици в ъгълчетата им. Кръвта във вените й закипя при спомена за отминалата нощ.

Изчистиха снега от един голям камък и седнаха. Вперили очи в хоризонта, зачакаха изгрева.

— Каква дълга нощ! Няма ли най-сетне да свърши?

— Потърпи малко, скъпа. Слънцето винаги изгрява.

— Ей, звучи като заглавие на роман! — Мекият смях на Анджела посребри утринния покой.

Отново зачакаха. По едно време Джон я погледна.

— Зная, зная, че е лудост!

— Да не съм те чула да го казваш. Най-щастливата лудост в живота ми.

Ето, че от изток небето постепенно започна да порозовява. Анджела погледна към Джон, ала той й даде знак да изчака. Седна по-близо до него. Вече усещаше хапещия студ, но не откъсваше поглед от панорамата пред себе си. Небето се обагри в яркооранжево и зорницата бавно изчезна. Когато хоризонтът стана млечнобял, Джон сне маската от лицето си и извади корната от калъфа.

— Имаме около пет минути, преди парата от дъха ни да замръзне и да запуши инструментите — каза той.

— Тогава да започваме! — промълви развълнувано Анджела.

Допря ледената флейта до устните си и двамата засвириха коледната мелодия, която бяха избрали още като юноши. Докато свиреха, слънцето се показа над хоризонта и позлати заснежените върхове.

Гледката беше неописуема! Сякаш двамата участваха в някакъв древен ритуал. Стояха в краката на Създателя и му поднасяха своя дар от музика и обич. Обзе я такова вълнение, че бе безсилна да продължи и остави Джон да довърши мелодията сам. Докато той свиреше, по лицето й се стичаха сълзи.

Джон имаше божествена дарба! Музиката извираше от сърцето му, докосваше душата и я издигаше до непознати висоти.

Мелодията свърши и той опря корната на коляното си. Анджела изтри сълзите си и го загледа. Слънцето огряваше със студените си зимни лъчи тържественото му лице. Брадичката му леко потреперваше — сигурен признак, че и той се бореше с чувствата си. Накрая се изправиха.

— Честита Коледа, Ейнджъл! Мое коледно ангелче! — Джон обхвана лицето й между дланите си и я целуна.

— Честита Коледа, Джон! — промълви с треперещи устни. Една сълза се търкулна по страната й. Сълза от щастие.

— Да се прибираме за закуска. — Прегърна я той.

Беше й тъжно да се раздели толкова скоро с малката хижа. Сякаш бе прекарала тук цяла вечност… Ала Джон трябваше да бърза, за да хване самолета за Флорида, а нея я чакаше дълъг път с кола до сестра й.

Спускането мина без никакви произшествия. Изненадващо бързо се озоваха в дома на Анджела. Време бе Джон да потегля за аерогарата, ала той изглежда нямаше сили да се откъсне от нея. Стоеше на вратата, държеше я в прегръдките си и продължаваше да я целува настойчиво, въпреки многократните й напомнения за часа.

— Права си — изпъшка накрая Джон. — Ако не тръгна веднага, рискувам да изпусна самолета.

Въздъхна дълбоко и пое с явна неохота към колата си.

Анджела му помаха за довиждане и се усмихна щастливо.

Два дни по-късно, докато чистеше с прахосмукачката, някой позвъни на вратата й. Оставаше повече от час до завръщането на Джон от Флорида. Надникна през стъклото.

— О, господин Бийч! Заповядайте! — прегърна го сърдечно тя. — Как сте?

— Доста по-добре, благодаря. Как прекара Коледа?

— Фантастично! — усмихна се замечтано Анджела. — Какво да ви приготвя — чай, мляко с какао?

— Благодаря, няма да пия нищо. Може ли да поседнем за малко?

— Разбира се. Какво има? Изглеждате ми… — Едва сега се сети. Бе толкова погълната от щастието си, че съвсем бе забравила…

— Съветът направи избора си за нов диригент. — Тя пое дълбоко дъх. — Чувствах се задължен да ти го съобщя лично. Анджела, много съжалявам!

— Н-не съм аз, така ли? — Усети, че й се завива свят.

— Боя се, че да.

— И кой е щастливецът? — едвам изрече тя.

Старият диригент взе ръцете й в своите.

— Джонатан Стодард.