Шенън Уейвърли
Мелодия за влюбени (7)

Глава седма

Анджела присви очи от ярката утринна светлина.

— Извинявай за това, че снощи бях толкова скучна компания. Бях доста уморена. — Избягваше погледа на Джон.

След концерта бе в особена емоционална възбуда и се боеше, че Джон ще разбере всичко. Затова предпочете да отиде в стаята си. Дълго не можа да заспи и причината не бе особеното легло, нито концерта. Чуваше как Джон се движи тихо оттатък и въображението й рисуваше възможностите, които нощта предоставяше…

Не, това не биваше да се случва за втори път. Бе страдала достатъчно дълго и болезнено и знаеше високата цена, която се заплаща, когато прекрачиш в забранената зона между приятелството и интимната близост. Заспа с мисълта, че искрите между нея и Джон са плод на въображението й.

Тази сутрин успяваше да се държи на разстояние и понеже не желаеше да се подлага на нови изпитания, в девет и половина реши, че ще бъде най-добре да си тръгне.

— Защо не останеш още малко? — поколеба се, преди да занесе чантата й до колата той.

— Съжалявам, Джон, но ме очаква напрегната седмица. Предстои ми да оформям срочни оценки, във вторник е концертът на колежа, в четвъртък съм на интервю пред Съвета на директорите на Уинстънския симфоничен оркестър…

— Така ли? — учуди се той. — Моето мина преди повече от месец. Изненадан съм, че са ти определили дата чак за сега. — Значи наистина не е знаел за нейните амбиции към диригентския пост. — Не се безпокой, не задават никакви подвеждащи въпроси, а дори и да искат, съмнявам се, че биха могли да измислят нещо.

— Джон — погледна Анджела самоувереното му лице, — все пак, няма ли да ми кажеш дали продължаваш да участваш в конкурса?

— За нищо на света — поклати глава той и се засмя. — Отпусни се, Уестгейт. — Постави ръце на раменете й и зашари бавно дълбоките си тъмни очи по лицето й — първо косата, после нежната извивка на скулите, устните й…

И внезапно нещо отново избухна между тях. Сърцето на Анджела заби, дъхът й се учести от завладялото я силно усещане. Сякаш между нея и Джон протичаше волтова дъга. Той свали ръцете си от нея и отстъпи смутено назад.

— Жалко, че не можеш да останеш по-дълго. Аз и оркестърът сме във ваканция през следващите две седмици, така че нямаше да скучаеш.

Тя отиде бързо до колата и остави чантата си. Знаеше, че лицето й е алено.

— Ваканция значи? Чудесно! — Чувстваше се доста неловко и искаше час по-скоро да потегли. — Е, довиждане, Джон. Беше много приятно.

— Да, ще трябва да го направим пак.

— Да се надяваме, че Синтия и Айвън няма да бъдат заети тогава. — Погледна го крадешком. Размяната на празни фрази на учтивост запълваше неловкия и за двамата момент.

— Имаш ли нещо против да дойда в сряда преди репетицията, както миналия път? — Тя си спомни колко неприятности й бе коствало идването му. Джон усети колебанието й. — Всъщност, по-добре да се чуем по телефона допълнително. На добър път и карай умната!

— Доколкото си спомням, един от нас взе шофьорска книжка от раз и това не беше ти! — припомни му тя и включи двигателя.

 

 

За първи път й се случваше да украсяваше сама коледна елха и бе на път да се провали. Проклетото дръвче не искаше да се закрепи в стойката. Налагаше се да изчака, докато й дойде подкрепление отвън. Анджела изпъшка и отхапа от изядения наполовина сандвич. Силно тропане по входната врата я накара да подскочи. Сигурно беше Айвън, той никога не използваше звънеца.

— Идва-а-м! — бързо прекоси хола, надникна през запотеното стъкло и отключи. — Здравей.

Айвън влезе, без да се усмихне.

— Значи най-после се прибра.

— Да. Беше ли в колежа днес? Не те видях.

— Сигурно не си ме търсила достатъчно, защото бях.

Веселото настроение, с което се бе върнала от училище започна бързо да се изпарява.

— Какво прави през този уикенд, Анджела?

— О, много неща! — Нервите й взеха да се опъват, ала тя направи усилие да се усмихне. — Обикалях по магазините за подаръци, купих си елха. А ти как прекара?

— Има ли значение? Теб изобщо интересува ли те това?

— Разбира се — зачупи нервно пръсти Анджела.

Айвън пристъпи към нея, сложил ръце на кръста.

— Къде беше в събота през нощта?

Мозъкът й заработи трескаво. Знаеше колко болезнено ревнив беше без никаква сериозна причина. А как ли щеше да реагира сега, ако разбере, че е прекарала цяло денонощие с друг мъж?

— Т-ти звъня ли ми? Нали бяхме решили да не…

— Решили?! — Лицето му бе мораво. — Струва ми се, че единственият от нас, който взема решения, си ти.

— Но… Това бе опит да заздравим връзката си. Понякога, когато двама души от дълго време са заедно, имат нужда да се дистанцират за известно време.

— Къде беше, Анджела? — Айвън я гледаше с присвити очи.

— Аз… Аз…

Устните му се изкривиха в насмешка.

— Била си със Стодард, нали?

Внезапно на Анджела й дойде до гуша от заплашителното му държание.

— И какво, ако съм била?

Ръката му се стовари върху канапето.

— Знаех си аз! — Тя се дръпна при тази необуздана реакция. — Анджела, на това трябва да се сложи край! Още сега! — Юмрукът му акцентираше всяка произнесена дума.

Макар напоследък да го бе виждала в доста неприятни моменти, тази ярост бе нещо ново за нея. Сякаш проявите му следваха някакъв модел, при мисълта, за който косата й настръхна. Тя се запъти към вратата с треперещи крака.

— Мисля, че е по-добре да си отидеш.

— Не и докато не уредим този въпрос!

— Считай, че вече е уреден. — Отвори рязко вратата. — До гуша ми дойде от твоето собственическо отношение към мен! И от доста други неща. А сега напусни къщата ми и повече не се връщай. Никога!

Очите му се разшириха от изненада и ярост.

— Гониш ме?! Значи край, така ли?

— Точно така. А сега си тръгвай! — Гледаше го безстрашно в очите с незнайно отде придобит кураж. Айвън излезе, а тя затвори светкавично и превъртя ключа.

Няколко минути стоя с гръб, опрян на вратата, почти без да диша. Знаеше, че той е отвън на стълбите. По челото й избиха капчици пот. Накрая чу тежките му стъпки да се отдалечават, а миг по-късно и шума от двигателя на колата му.

Свлече се на пода, цялата трепереща и закри лицето си с длани. Господи, какво стана с хубавия й подреден живот!

Вдигна поглед към тавана и през напиращите сълзи видя балоните. Беше дошъл Джон, Негово Величество Господин Хаос! Ето какво бе станало. Но най-обезпокоителното бе, че дори в този миг Анджела желаеше от цялото си сърце той да е тук.

— Ай-вън — изрече на глас тя. — Името на този претенциозен глупак е Ай-вън, а не Айви! Вече ще го наричам само така!

Отиде в кухнята и си направи чай. Как можа да се обвърже с подобен грубиян? Колкото повече време минаваше, толкова по-уверена и спокойна се чувстваше. С горчива усмивка си даде сметка, че Айвън бе коренна противоположност на Джон и може би именно това я бе привлякло към него.

Отпиваше от чая си и си мислеше за бившия си почти годеник. Всъщност той не бе силен, както й се бе струвало, нито пък обичаше домашния уют. Просто беше инертен. И не правеше нищо, ако няма личен интерес. Не ходеше никъде, нямаше приятели, и очевидно искаше и от нея същото. Сякаш се чувстваше заплашен от заниманията й и от хората, с които Анджела общуваше.

Как съм могла да бъда толкова глупава? От пръв поглед Джон го бе разбрал що за човек е. Айвън бе просто един слабохарактерен грубиян и Анджела бе щастлива, че най-после се бе отървала от него.

Господи, колко много й се искаше Джон да е тук. Единствено той знаеше как да я развесели. Погледна към телефона. Какво лошо имаше в това, да му се обади? Нали остана да се чуят допълнително за сряда… Остави чашата на масичката и се запъти с усмивка към телефона.

 

 

Когато в сряда Анджела отвори вратата, видя Джон с голяма блестяща валдхорна от месинг, украсена с червена копринена панделка.

— Много е красива, но аз вече си имам венец на вратата.

— Не се безпокой — усмихна се самодоволно той, — тя е за моята врата. Ще дойдеш ли да ми помогнеш да я сложа?

— Не мога, след три часа имаме репетиция.

Джон влезе и както винаги, въздухът наоколо се наелектризира от присъствието му.

— Чудесна елха. Връщаме се назад към природата, а, Уестгейт?

— Нямах време да я украся — погледна тъжно към дръвчето тя.

Чувстваше се като замаяна. Бе се върнала от училище преди час, ала мисълта й до такава степен бе заета с очакването на Джон, че не бе в състояние да се заеме сериозно с нищо. Бе сложила млякото в шкафа с чиниите, на няколко пъти тръгваше за нещо и забравяше за какво. Като влюбена гимназистка умува половин час кой пуловер и кои джинси да облече.

Не беше много редно да го кани на вечеря. Макар Джон да не знаеше за раздялата й с Айвън, тя се чувстваше странно беззащитна и уязвима.

— Няма да ни отнеме много време да я закачим, Ейнджъл — остави корната на масичката до вратата той. — Само на три километра е оттук.

— За какво говориш? — изгледа го тя.

— Ами, ще купувам къщата на Търгуд — съобщи й Джон, небрежно пъхнал ръце в задните си джобове.

— К-какво? — зяпна от изненада Анджела. — И за какъв дявол ти е притрябвала къща с пет спални, при това на един час път от Бостън?

— Възнамерявам да живея в нея.

Почти се строполи в най-близкия фотьойл.

— Зная, че не мислиш като повечето хора, но това е напълно лишено от логика… Не можеш да купиш къща просто така. — Той само се засмя и седна на дивана срещу нея. — Цената, ремонтът, огромната градина… Абсолютно непрактично е.

— Обичам това място, Ейнджъл — вдигна небрежно рамене той. — Престани да ми четеш морал и си обличай палтото.

Като продължаваше да мърмори, тя се качи в мерцедеса му. Месинговата корна сякаш бе създадена, за да украсява вратата на точно такава къща със староанглийска архитектура.

Табелата с надпис „Продава се“ бе заменена с „Продадено“.

— Джон, но ти все още не си законен собственик тук…

— Хайде, Ейнджъл, не се формализирай — погледна я нетърпеливо той. — След няколко седмици, като уредя документите, ще бъда. — Извади от джоба си връзка ключове.

Очите й се разшириха от изумление.

— Джонатан! Какво правиш?! Могат да ни арестуват за нахлуване в чужда собственост!

Той й намигна дяволито и отвори тежката врата.

Къщата се оказа по-красива, отколкото бе в спомените от детството й. Обхождаше стаите една след друга, едва успявайки да прикрие вълнението си. Ала когато заизкачваха резбованото стълбище от тъмно дърво, окончателно се предаде.

— О, Джон, това място е божествено!

Той подпря лакът на полицата над камината и се огледа наоколо с тържествуващ поглед.

— Наистина ли си решил да дойдеш да живееш тук? — Анджела се престори, че гледа с интерес през прозореца, за да прикрие влагата в очите си. — А на какво мнение е Синтия?

— Още не съм й казал. Утре пристига от Ню Йорк.

Беше доволна, че е с гръб към него. Сигурно двамата със Синтия възнамеряваха да се оженят и тази къща скоро щеше да се изпълни с малки палавници… Сърцето й се сви от болка. Сигурно щяха да я канят на гости, сякаш й бе малко онова, което Джон й бе причинил.

— Желая ти много щастие тук — промълви Анджела.

Той се взря в лицето й и сложи ръка на тила й. На пръв поглед чисто приятелски жест, ала Джон продължи да движи ръката си и нагоре към косата й. За бога, той би трябвало да знае какво прави! Почувства как пулсът й се учестява застрашително.

— Май е време да се връщаме — дръпна се леко встрани, като се стараеше да изглежда съвсем естествено. — Трябва да сложа вечерята във фурната.

— Може би дори ще успеем да украсим елхата ти — кимна в знак на съгласие Джон.

Двайсет минути по-късно двамата вече подреждаха разноцветните електрически лампички по клонките й.

Окачваха блестящите червени, сини и жълти топки, стараейки се да не се поддават на омаята от близостта си. На няколко пъти пръстите им се срещаха неволно сред елховите клонки. Анджела толкова видимо се изчервяваше, че Джон сякаш започна да се държи по-настрана от нея. На два пъти, докато го гледаше през клонките, забеляза как сбърчва замислено чело.

Денят заплашваше да придобие неприятен оттенък.

— Време е за вечерята — обяви тя.

— Чакай малко, Уестгейт. В косата ти се е заплело клонче.

Тя опита да го изтръска, но не успя. Джон прокара дългите си пръсти в косата й. Усети, че й се завива свят от близостта му и трепна.

— Май те скубнах — предположи той. — Ето, измъкнах го.

Анджела не посмя да го погледне, вместо това забърза към кухнята. Наля си чаша студена вода и си пое дълбоко дъх. Би било твърде унизително да се издаде пред него колко силно я привлича като мъж.

След малко се озоваха в трапезарията. Анджела включи приглушеното осветление и очите на Джон се разшириха от изненада. Бе подредила масата преди идването му. Беше извадила красивия порцеланов сервиз, останал още от баба й, високи кристални чаши и колосани ленени салфетки. А в средата бе поставила свещник с няколко дълги бели свещи.

— Какъв е поводът? — промълви развълнуван той.

— О, нищо специално. Просто така…

Джон кимна и пое от ръцете й бутилката вино и тирбушона. В настъпилата тишина Анджела сервира пиле по френски, оризов пудинг и грах с бадеми, а той запали свещите и наля вино в чашите. Питаше се дали ще бъде в състояние да преглътне и хапка.

— Какви са плановете ти за Коледа? — Той режеше пилешкото с подозрително усърдие.

Анджела наблюдаваше движенията на ръцете му, докато се хранеше и отпиваше от виното, виждайки отразения пламък от свещите в тъмните му очи.

Най-после въпросът му стигна до съзнанието й.

— Вечерта ще бъда у сестра ми.

— Заедно с Айвън ли?

— Не, той няма да идва. — Пресегна се и отпи глътка от чашата си. Не, не можеше да му каже, че са се разделили… Джон я гледаше изпитателно. — Ще ходи при майка си в Кливланд. А твоите планове какви са? — побърза да му върне въпроса тя.

— Имам билет за самолет, заминавам при родителите си.

— Синтия също ли ще дойде?

— Не. — Джон направи необичайно дълга пауза, преди да отговори. — Нещата между нас не бяха такива, каквито изглеждаха. — Сърцето на Анджела прескочи от вълнение. — Всъщност, току-що скъсахме. — Липсата на реакция от нейна страна го озадачи. — Защо се усмихваш?

— Странно съвпадение — опита се да си придаде сериозен вид тя. — Ние с Айвън също се разделихме.

— О, съжалявам…

Анджела прие стоически съчувствието му.

— Наистина стават странни неща. — Май и той едва сдържаше усмивката си. — И какво излиза? Че двамата с теб сме му отпуснали края за Коледа.

— Така изглежда. — Притаи дъх, защото в следващия миг Джон внезапно се наклони към нея с пламтящи очи.

— Ейнджъл, нека го направим!

— З-за какво говориш? — ококори се тя.

— За изкачването. Спомняш ли си как мечтаехме да посрещнем Коледа в Уайт Маунтинс?

Разбира се, че си спомняше. Искаха да вземат и музикалните си инструменти и при изгрев-слънце да изсвирят няколко коледни мелодии. На шестнайсет години тази идея й бе изглеждала върхът на романтиката, ала сега, когато беше на двайсет и седем, я намираше за пълна юношеска фантазия.

— Не говориш сериозно!

— Напротив, по-сериозен не съм бил никога.

— Ами самолетът ти за Флорида?

— Ще се върнем на време за полета. Ейнджъл, трябва да го направим, преди да сме станали прекалено възрастни за това. Някои мечти не бива да остават несбъднати.

— Боя се, че тази е една от тях.

— Не говори така! Ще преживеем един от най-вълнуващите моменти в живота си! Ще се докоснем до извечното и трансценденталното! — Видя, че красноречието му не помага. — Освен това какво ще правиш на Коледа, като си нямаш приятел?

— Чувството за такт не е нужно само в музиката, Джон! — погледна го остро тя.

— Добре де, извинявай — усмихна й се мило Джон. — Иска ми се и ти да дойдеш. Тази мечта не бе само моя, беше „наша“ мечта.

— Нищо подобно, тази ексцентрична приумица бе твоя от начало до край. — Анджела направи пауза. — Ще го направиш ли?

— Да.

— Сам ли?

— Налага се.

— Недей! Опасно е.

Подпрял глава с ръка, той бе вперил в нея най-умоляващият поглед на света. Дори пръстите на краката й се размекнаха.

— Добре — предаде се накрая тя. — Ще дойда. Но запомни думите ми, Джон! Няма да бъде онова, което очакваш. Горе ще има само студ и леден вятър.

Не смееше да погледне към него. Дали и той си спомняше за онази нощ преди девет години? Дали се вълнуваше при спомена за младежката им страст? А може би затова от доста време не проронваше дума… За части от секундата очите им се срещнаха. Напълно достатъчно, за да узнае отговора.

Бяха заедно там горе, на върха, заключени в обятията си.

Внезапно Джон захлупи лицето си с шепи и простена отчаяно:

— Помогни ми, Ейнджъл! Не зная как да го превъзмогна…

Бе шокирана. Значи и той се бореше с влечението си? Затова й бе изглеждал толкова резервиран.

Тя стана и започна припряно да прибира масата. Надяваше се да не говорят повече по този въпрос. Джон също се присъедини към усилията й, а шумът, който вдигаха подхождаше повече на кухня в италиански ресторант, отколкото на интимна вечеря за двама. Тъкмо се пресегна да вземе панерчето с хляба, когато Джон също го хвана. Очите им се срещнаха и в този миг сякаш избухна светкавица. Той го издърпа от треперещите й пръсти и го запрати в отсрещния ъгъл на стаята, а наоколо се разхвърчаха филийки.

— Вече взех решение! — хвана я здраво в прегръдките си Джон. — Ето как ще го превъзмогнем. — И той впи устни в нейните.

Беше по-хубаво, отколкото го бе рисувало въображението й. Усети как кръвта й забушува под натиска на неудържима, отдавна потискана страст.

— О, боже! Ейнджъл… — Останал без дъх, той отлепи устни от нейните. Анджела докосна прекрасната му коса. Цял живот бе мечтала за това. Джон сведе отново глава над нея. Затвори очи и приближи полуотворените си устни до нейните. Дъхът им се сля в едно. Анджела бе завладяна от разтърсващ сетивата порив и това ново усещане я изплаши.

— Джон? — прошепна с треперещи устни.

Той отвори очи и пак ги притвори.

— Шшт… — отвърна й с целувка Джон.

Тя нямаше нищо против. Чувстваше се на седмото небе от щастие, за това бе мечтала през целия следобед. Най-прекрасното бе, че и Джон се чувстваше като нея. Когато първите безумни пориви отминаха, прегръдките му станаха по-чувствени. Целувките му — бавни и дълбоки, я оставяха без дъх. Джон я притисна към себе си и женствените й форми прилепнаха към твърдото му мускулесто тяло. Анджела вече си мислеше, че едва ли би могла да бъде по-близо. И тогава Джон плъзна ръце в задните джобове на джинсите й и силно я притисна… От тази близост й се зави свят…

В този момент до слуха им долетя мелодията, която часовникът свиреше на всеки четвърт час. Без да откъсва устни от нейните, Джон погледна нататък и разочаровано вдигна глава.

— Трябва да тръгваме… — Дори този шепот разпрати по тялото й тръпки.

— Джон… — Докосна влажните му устни с треперещи пръсти. Той ги целуна един по един. — Това не бива да се случва…

В отговор Джон само се усмихна.

— Ейнджъл, скъпа, то вече се случи.