Джон Хантър
Саваните на Кения (18)

Завръщане у дома

Независимо колко години шотландецът прекарва вън от родината си, Шотландия за него винаги остава негов дом. Макар че бяха изминали повече от четиридесет години, откакто бях напуснал Шотландия, никога не се съмнявах, че рано или късно ще се завърна там. Често пъти, като седях пред лагерния огън в гората Маренг и слушах далечния брътвеж на маймуните и от време на време изръмжаването на някой лъв, тръгнал на лов, аз си спомнях граченето на дивите патици, които летяха над Лохар Мое, и сладкия дъх на пирена^[1] пролетно време. Там беше моят дом. Африка беше само едно временно приключение.

След като преживях съдбоносното отравяне от бодлива коприва, започнах да мисля, че може би вече съм започнал да остарявам и макар че бях в шестдесет и третата си година, очите ми все още бяха добри и можех да вървя наред с другите ловци в джунглите. Когато се съобщаваше за някое опасно диво животно, което нанася щети на местното население, отделът пак се обръщаше към мен да отида и се справя с него. Старият Мулумбе и аз изваждахме отново пушките и тръгвахме по следите на вредителите. Рядко се случваше да минат два-три дни и ние да не изпратим съобщение, че вредителите са унищожени. Така че тежка беше мисълта, че един ден ще трябва да се оттегля от лова.

Най-сетне споменах за това на Хилда. Макар че очевидно такава мисъл не й беше хрумвала, по една странна случайност тя беше подновила кореспонденцията си с някакви наши роднини в Шотландия. Тя предложи да направим едно кратко пътуване до Ширингтън само да видим родината. Колкото повече мислех за това пътуване, толкова повече започвах да желая да го осъществя. Започнах вече да виждам сините води на Солуей Фърт и дългия път Банкен — Аннан, по който Мария Стюарт беше преминала преди няколко века. Този път водеше през обширните тресавища, които се простират, докъдето погледът ти стига.

Опаковахме вещите си и се сбогувахме с приятелите. Децата ни вече бяха порасли и или се бяха оженили, или заловили усилено за работа в различни професии, така че ние нямахме никакви особени връзки с Кения.

Пристигнахме в Шотландия късно през пролетта, най-приятното време на годината. Веднага отидохме до стария чифлик в Ширингтън.

Когато колата се движеше нагоре по пътя, който си спомнях така добре, бях поразен от вида на мястото. То беше страшно западнало. Конюшнята и оборите бяха занемарени. Вместо лъскавите коне, които помнех от детството си, редица трактори „Фергюсън“ стояха на двора. Нямаше приятната миризма на сено от детелина. Навсякъде миришеше на бензин. Стори ми се, че повече прилича на фабрика, отколкото на дом.

Родителите ми отдавна бяха починали и чифликът се обработваше от други хора. Хилда и аз поговорихме с тях. Това, което те ни казаха, ни обезсърчи. Много трудно било да намерят работници и надниците били много високи. В Кения човек може да наеме първокласен работник за селскостопанска работа за две лири месечно. Тук хората искаха толкова за един ден. Освен това не им се работеше тази работа. „Всички търсят работа във фабриките“ — каза стопанинът тъжно. Отдавна бяха изчезнали червенобузестите девойки и сръчните работници от старото време.

Голяма част от стопанството беше обрасло с трева. Невъзможно беше да се обработва без помощник. Колко хубаво си спомнях стопанството от детинството си. Майка ми начело на голям брой работници. Баща ми на полето с мъжете, които прибираха реколтата. Чифликът беше цъфтял в продължение на векове. И сега в един човешки живот всичко се беше коренно променило.

Отседнахме в една изоставена стара къща близо до чифлика. Нерадостно седнахме да вечеряме първата вечер. Не можех да повярвам на очите си, когато видях промяната. В Кения винаги започвахме с хубава тлъста супа, след нея имаше риба, след това — първокласни пържоли с три или четири вида зеленчуци, освен ако Хилда искаше да промени менюто с някоя яребица, глухар или дива патица. За десерт имахме някакъв сладкиш, южни плодове, пудинг, а може би торта или сладолед. След това момчетата ни сервираха кафето във всекидневната стая.

Хилда е най-добрата домакиня и аз за миг си помислих защо ли не приготви нещо от газела конгони или томи, по един-два котлета за вечеря. Като повдигах очи, видях че ме наблюдаваше тревожно.

„Не трябва да забравяш, че ни е позволено само месо за шест пенса седмично, Джон“ — ми напомни тя.

„Е, добре, тогава достатъчно ще ми бъде да изям един омлет“ — казах аз.

„Едно яйце седмично“ — каза Хилда тъжно.

Как можеха хората да живеят при тези условия? Но аз не чаках дълго. Същата вечер взех тел и излязох да поставя капани.

Не всичко се беше променило. Все още си спомнях тресавището и местата, където пробягваха зайците. Сложих десет капана още първата вечер. Сутринта отидох да видя какво се беше уловило. Ръката ми не беше изгубила сръчността си и аз бях уловил шест прекрасни тлъсти заека. Зарадвах се на тези зайци, като че ли бях убил шест слона със зъби по петдесет килограма единия. След четиридесет години все още можех да слагам капани. Искаше ми се Том Салмън да можеше да види този лов. Том твърдеше, че най-правилният начин да се слага примамка е на юмрук и половина височина над земята. Най-добрият начин е на два юмрука. Често спорехме по това на чашка уиски в Макинду, но най-доброто доказателство беше практиката. Тези половин дузина зайци доказаха, че аз бях прав.

Като вървях към къщи, започнах да мисля, че съм голям егоист, като искам да запазя всичкото месо за Хилда и мен. Минах край едно съседно стопанство и видях домакинята да мете стъпалата пред къщата. Спрях се и й предложих един заек.

Тя погледна животното с голямо безразличие. „Не държим свине“ — ми каза тя.

„Вие ще дадете заека на свинете — извиках учудено аз. — Не сте ли никога чували за баница със заешко месо?“

„А, не, сега вече не ядем зайци — обясни жената. — Зная, че в миналото хората са ги яли, но сега вече сме надживели онова време“.

Още няколко пъти излизах да ловя диви и питомни зайци, но интересът ми към този лов започна да намалява. Не можех да намеря някое момче да носи торбата ми, пълна с дивеч, нито за пари, нито от приятелство. Няколко нанизани заека започват да тежат, след като ги носиш известно време. Не мога да си представя защо не бях забелязал това, когато бях юноша.

Извадих старата си въдица и тръгнах на риболов. Улових само няколко пъстърви, хубави дребни рибки, които тежат около половин килограм едната. Но толкова много време беше необходимо да се уловят. Спомних си тесния дървен мост, който свързваше двата бряга на реката Лохар. Като момче аз ловях морски пъстърви, които приливът носеше от Солуей, а рибите скачаха да ловят цветните мухички. Сега една хубава млада шотландска девойка мина край мен, Запитах я за моста. Тя спря и каза: „Искате да кажете моста на убийството?“

„Разкажете ми“ — казах аз. „Не сте ли чули — продължи тя. — Един млад влюбен видял любимата си да се разхожда с друг мъж и ги причакал на моста. Мъжът видял ножа и побягнал, а жената останала на моста. Влюбеният пресякъл гърлото й и хвърлил тялото й в буйната река. След това и той скочил във водата. По-късно намерили трупа му. Да не би да искате да отидете да ловите риба на това място?“ Това бяха наследниците на моите прадеди! Мислите ми бързо ме отведоха до по-малко диви места в Кения. Спомних си как бях ловил мряна на езерото Едуард близо до устието на река Семилики. Мрените там са от пет до седем килограма едната и човек може да улови дузина за един час. След това си спомних за един нилски костур, с който изобилствува езерото Рудолф. Понякога една риба достига до сто килограма и повече. Малките риби костур например около двадесет и пет или тридесет и пет килограма често се бореха смело, преди да ги извадя от водата. Риболовът на тези дребни пъстърви беше само губене на време.

Най-скъпите спомени от детството ми бяха свързани с лова. Една сутрин потеглих с моята пушка Пърдей за цял ден по пустите баири в околността.

Вървях по старите познати поляни, но някак ми се струваше, че бяха станали по-малки, отколкото си ги спомнях. Очите ми бяха свикнали на просторните равнини на Кения и тези мънички полянки ми се струваха не по-големи от някоя шамба в Кения. Далечните възвишения, които в миналото, ми се струваха високи планини с върхове, отправени в небето, сега ми се виждаха ниски в сравнение с връх Кения или Килиманджаро. Липсваше ми и дивечът на Африка. Човек може да върви цял ден в Шотландия и да не срещне никакво животно освен някой сръндак и безброй много сибирски белки и невестулки. Изобщо вредителите изобилствуваха.

Изведнъж до ухото ми достигна крякане на шотландска яребица. В миг станах отново малкото момче от миналото. Крякането идваше от покритото с пирен тресавище. За да отида дотам, трябваше да се прехвърля през една градинска врата и да пресека едно пасище. Като стъпих горе над градинската врата, видях на полянката стадо, водено от стар бик. Като минавах, забелязах, че рогата на бика бяха чудесни. Бях пресякъл наполовина поляната, когато чух тропот от копита след мен. В миг се пренесох отново в Кения. Колко пъти бях чувал този тропот, когато някой бивол ме нападаше. Обърнах се и видях, че бикът се беше спуснал към мен. Навел беше глава и опънал врат. Прекрасна гледка.

Изведнъж осъзнах, че нямам голяма пушка. Бикът беше на около петдесет метра от мен и ме приближаваше с доста голяма свирепост. Не обичам да обръщам гърба си към животното, но в този случай нямах друг избор, освен, да побягна. И аз побягнах. За щастие градинската врата не беше висока и аз се прехвърлих през нея точно когато рогата на бика се блъснаха в дървото. Той счупи едно от средните дървета на вратата и спря там, като започна гневно да мучи. След това размаза изпражненията си с копита, както носорогът размазва своите. Рядко съм виждал животно с толкова дух в себе си като този стар бик.

Като се върнах в къщи, казах на Хилда, че в бъдеще ще излизам с пушка. Хилда каза, че фермерите ще протестират, ако убия някое от породистите им животни.

„Хубава страна тогава, щом човек не може да се пази от диви зверове“ — възроптах аз.

„Всъщност, Джон, ти си нарушил границата на владението“ — каза Хилда вежливо.

Нарушил съм границата на владението! Не бях чувал тези думи цели четиридесет години. И все пак нямаше съмнение, че Хилда казваше истината. Може би беше незаконно даже да убивам яребици. Бяхме се върнали обратно в цивилизацията.

Хилда ме гледаше с безпокойство. Най-после тя каза ласкаво. „Джон, ние прекарахме много добре ваканцията си. Но не мислиш ли, че е вече време да се върнем в Макинду?“

Това наистина бяха приятни думи. Хилда, както винаги, имаше право. Опаковахме вещите си и потеглихме с първия параход за Кения.

Слязохме в Найроби и аз се отбих да поприказвам със старите си приятели. Доста се изненадах, като научих, че всичко беше вървяло добре в района на Макинду, макар че ние бяхме отсъствували няколко месеца. Все пак имах чувството че сигурно има някои неща, които се нуждаят от моята ръка. Същата вечер взехме влака на юг. От прозореца на вагона гледахме стадата от диви животни, пръснати по равнините далеч на запад, чак до залязващото слънце. Това беше приятна гледка, която ни поздравяваше с добре дошли.

Макар че бяхме отсъствували толкова дълго, аз не бях писал на хората си кога ще се върна. Когато влакът намали ход към Макинду, дадох сигнал с фенера си и след това отидох да видя как ще снемат багажа ни. Преди да снемем един-два куфара, Мулумбе пристигна бегом с три от момчетата.

Същата вечер седнахме на терасата пред вратата, слушахме дивия смях на хиените и далечния тътнеж на тъпаните на туземците. Мулумбе вече беше изпратил една от съпругите си да съобщи наоколо да ни доставят пресни яйца и мляко при изгрев слънце.

Небето беше осеяно със звезди, тежкият мирис на нощните цветя изпълваше въздуха. Хилда и аз вдигнахме чаши и пихме наздравица за Африка. Бяхме се върнали у дома.